Градът на огледалата

Четиринайсет 
Зад всяка силна омраза стои любовна история.
Защото аз съм човек, познал и вкусил любовта. Казвам „човек“, защото като такъв се познавам. Какво виждате,
когато ме погледнете? Обликът ми не е ли човешки? Не изпитвам ли чувства като вас, не страдам ли като вас, не
обичам ли като вас, не скърбя ли като вас? Та какво е същността на човек, ако не именно тези емоции? Приживе бях
учен на име Фанинг. Фанинг, Тимъти Дж., носител на наградата „Елоис Армстронг“ за биохимия. Бях прочут и
уважаван, важна фигура в съвремието си. Търсеха мнението ми по много въпроси; упражнявах професията си с
високо вдигната глава. Имах влиятелни познати. Ръкувах се, целувах бузи, сприятелявах се, имах любовници. Радвах
се на благополучие и благосъстояние; движех се сред каймака на обществото. Апартаменти в града, къщи в
провинцията, лъскави автомобили, отбрани вина: имах всички тези неща. Хранех се в изискани ресторанти, спях в
луксозни хотели: паспортът ми беше пълен с визи. Три пъти ухажвах и три пъти се жених, и макар тези бракове да
приключиха, за никой от тях не съжалявам. Работех и почивах, танцувах и плачех, надявах се и помнех — от време
на време дори се молех. Водех пълноценен живот.
Но тогава, в една джунгла в Боливия, умрях.
Знаете ме като Нула. Това име ми даде историята. Нула Разрушителя, Унищожителя на света. Фактът, че тази
история никога няма да бъде записана, е повод за онтологичен дебат. Какво става с миналото, когато няма жив
човек, който да го запише? Аз умрях и се върнах към живота — най-старата история на света. Възкръснах и какво
видях? Намирах се в светлосиня стая — чисто синьо, лазурносиньо, синьото на отразяващото се в морето небе.
Ръцете, краката и дори главата ми бяха вързани; бях пленник. В съзнанието ми проблясваха откъслечни образи,
светлина и цветове, които обаче отказваха да се слеят в смислена картина. Тялото ми трептеше мелодично. Това е
единственият начин, по който мога да опиша усещането. Впоследствие щях да разбера, че трансформацията тъкмо
беше приключила. Все още не бях видял тялото си, не го бях почувствал напълно.
Тим, чуваш ли ме?
Гласът идваше отникъде и отвсякъде. Мъртъв ли бях? Гласът на Бог ли чувах? Може би животът, който бях
водил, не бе достоен и нещата се бяха обърнали.
Тим, ако ме чуваш, вдигни ръка.
Молбата изглеждаше твърде обикновена, за да идва от божество.
Точно така. Сега вдигни другата. Отлично. Браво, Тим.
Познаваш този глас, казах си аз. Не си мъртъв; това е гласът на човешко същество като теб. Мъж, който те
нарече по име и ти каза „браво“.
Точно така. Дишай дълбоко. Справяш се добре.
Естеството на ситуацията започваше да ми се изяснява. Бях прекарал някаква болест. Вероятно съм имал
гърчове; това би обяснило защо съм вързан. Нямах спомени как съм се озовал тук. Гласът беше най-важното. Ако
успеех да установя на кого принадлежи, щях да разбера всичко.
Ще развържа каишите.
Усетих облекчение; задействани от някакъв дистанционен механизъм, оковите отпуснаха хватката си.
Можеш ли да седнеш, Тим? Опитай да се изправиш.
Каквато и да бе болестта ми, най-тежката фаза бе преминала. Не се чувствах зле — точно обратното.
Пулсирането в гърдите ми беше обхванало цялото ми тяло и се бе разгърнало с мощта на симфоничен оркестър,
сякаш всички молекули свиреха една и съща нота. Усещането беше изключително приятно, почти сексуално.
Слабините, пръстите на краката ми, дори корените на косата ми — никога не бях изпитвал толкова приказно
усещане.
Втори глас, по-басов, каза:

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: