Градът на огледалата

Пет 
Жената на легло 16 вдигаше голяма врява. При всяка контракция бълваше поредица от ругатни по адрес на
съпруга си, от които дори работниците в рафинерията биха се изчервили. Най-лошото обаче беше, че разкритието ѝ
бе едва два сантиметра.
— Опитай се да запазиш спокойствие, Мари — каза ѝ Сара. — Крясъците няма да облекчат болката.
— По дяволите — изсъска Мари на съпруга си, — ти ми причини това, кучи сине!
— Не можете ли да направите нещо? — попита съпругът.
Сара не бе сигурна какво има предвид — да облекчат болките на съпругата му или да я накарат да млъкне. По
сплашеното му изражение съдеше, че ругатните по негов адрес не са нещо ново. Той работеше на полето; познаваше
се по мръсотията под ноктите му.
— Просто я насърчавайте да диша.
— А аз какво правя? — жената изду бузи и издиша два пъти саркастично.
Иде ми да я фрасна с чук, помисли си Сара. Това ще ѝ затвори устата.
— За бога, накарайте тази жена да млъкне! — обади се от съседното легло старец с пневмония. Молбата му
завърши с пристъп на хриплива кашлица.
— Мари, моля те за съдействие — каза Сара. — Притесняваш другите пациенти. А на този етап не мога да
направя нищо за болката. Просто трябва да оставим процеса да се развие по естествен път.
— Сара? — Джени изникна зад нея с разчорлена коса, прилепнала за потното чело. — Пристигна една жена в
напреднала бременност.
— Един момент — Сара погледна строго Мари: — Разбрахме ли се?
— Добре — изпъшка жената. — Щом се налага.
Сара отиде с Джени в приемната, където новопостъпилата жена лежеше на носилка, а съпругът ѝ стоеше до нея
и я държеше за ръка. Жената беше по-възрастна от пациентките, които Сара виждаше обикновено, може би на
четирийсет години, с мършаво лице и криви зъби. В дългата ѝ мокра коса имаше бели кичури. Сара бързо прегледа
картона ѝ.
— Госпожо Хименез, аз съм доктор Уилсън. Бременна сте в трийсет и шестата седмица, така ли?
— Не съм сигурна.
— Откога кървите?
— От няколко дни. Съвсем леко, но тази сутрин кръвотечението се засили и започна да ме боли.
— Казах ѝ, че трябва да дойде по-рано — обясни съпругът ѝ. Той беше едър мъж с тъмносин гащеризон;
дланите му приличаха на мечешки лапи. — Аз бях на работа.
Сара премери пулса и кръвното налягане на жената, след това вдигна нощницата, постави ръце върху корема ѝ
и натисна леко. Лицето на жената се изкриви от болка. Сара премести ръце по-надолу, докосваше я тук и там, за да
открие къде е разкъсването. Тогава забеляза двете момчета в ранна тийнейджърска възраст, седнали отстрани.
Погледна към мъжа, но не каза нищо.
— Имаме разрешително за раждането — рече мъжът нервно.
— Нека не се тревожим за това сега. — От джоба на престилката си Сара извади фетоскоп, притисна
сребристия диск към корема на жената и вдигна ръка, за да запазят мълчание. Силно тупане изпълни ушите ѝ.
Записа пулса на бебето в картона, 118 удара в минута — малко бавен, но все още нямаше повод за притеснения.
— Добре, Джени, да я закараме в операционната. — Тя се обърна към съпруга. — Господин Хименез…
— Карлос.
— Карлос, всичко ще бъде наред. Но нека децата изчакат тук.
Плацентата се бе отлепила от стената на матката; това беше причината за кървенето. Мястото на разкъсването
можеше да се затвори и по естествен път чрез съсирек, но бебето беше разположено седалищно, което щеше да
усложни раждането, а в трийсет и шестата седмица Сара не виждаше причина да отлага.
— Може да изчакаме — обясни тя на съпруга, — но според мен това не е разумно. Възможно е бебето да не
получава достатъчно кислород.
— Може ли да остана при нея?
— Не и за операцията. — Тя хвана мъжа за ръката и го погледна в очите. — Ще се погрижа за нея. Повярвайте
ми, след това ще имате много с какво да помагате.
Сара поиска упойка и грейка и двете с Джени си измиха ръцете и облякоха престилки. Джени почисти корема
и слабините на жената с йод и я завърза за масата. Сара включи лампите, сложи си ръкавици и наля упойка в малък
съд. Взе гъба с форцепса и я потопи в кафявата течност, след което я постави в отвора на кислородната маска.
— Добре, госпожо Хименез — каза тя. — Ще ви сложа маската. Миризмата ще ви се стори необичайна.
Жената я погледна с безпомощен ужас.

— Ще боли ли?
Сара се усмихна, за да я успокои.
— Повярвай ми, нищо няма да усетиш. А когато се събудиш, ще видиш бебето си. — Тя постави маската върху
лицето на жената. — Сега просто дишай равномерно.
Жената заспа веднага. Сара придърпа масичката с инструментите, все още топли от изваряването, и си сложи
хирургическа маска. Със скалпела направи напречен разрез над срамната кост, след това втори, за да отвори
матката. Видя бебето, свито с главата надолу в околоплодния мехур, чиито води бяха обагрени в розово от кръвта.
Разряза внимателно мехура и бръкна вътре с форцепса.
— Приготви се.
Джени застана до нея с кърпа и леген. Сара извади бебето през разреза, подхвана главата му с длан и го подпря
с палец и показалец между раменете. Бебето беше момиченце. Още едно бавно издърпване и го извади докрай.
Джени го уви в кърпата, почисти устата и носа, обърна го по корем и разтри гърба му; с хрипливо хлъцване детето
пое първия си дъх. Сара преряза пъпната връв, извади плацентата и я изхвърли в легена. Докато Джени поставяше
бебето в грейката и проверяваше показателите, Сара заши раните на жената. Съвсем малко кръв, никакви
усложнения, здраво бебе: никак не беше зле за десетминутна процедура.
Сара свали маската от лицето на жената.
— Бебето се роди — прошепна тя в ухото ѝ. — Всичко е наред. Имаш здрава дъщеричка.
Съпругът и синовете чакаха отвън. Сара ги повика и ги остави за малко насаме. Карлос целуна жена си, която
започваше да се събужда, след това взе бебето и го прегърна. Двамата сина също подържаха сестричката.
— Измислили ли сте ѝ име? — попита Сара.
Мъжът кимна с насълзени очи. На Сара ѝ стана мило; не всички бащи бяха толкова сантиментални. Някои като
че ли почти не ги беше грижа.
— Грейс — отвърна той.
Закараха майката и дъщерята надолу по коридора. Мъжът изпрати момчетата навън, бръкна в джоба на
гащеризона си и нервно подаде на Сара листа хартия, който тя очакваше. Двойки, които искаха трето дете, можеха
да откупят това право от двойка, която имаше по-малко от полагащите им се деца. На Сара никак не ѝ се нравеше
тази практика; струваше ѝ се нередно да купуваш и продаваш правото да дадеш живот, а половината от
сертификатите, които ѝ представяха, бяха фалшифицирани и купени на черния пазар.
Тя прегледа внимателно документа на Карлос. Хартията беше от официално издадена партида, но мастилото
дори не се доближаваше до правилния цвят, а печатът се намираше от грешната страна.
— Онзи, който ви го е продал, трябва да ви върне парите.
Лицето на Карлос помръкна.
— Моля ви, аз съм обикновен хидро. Нямам достатъчно пари, за да платя данъка. Вината е изцяло моя. Тя каза,
че денят не е подходящ.
— Хубаво е, че си признавате, но, за съжаление, проблемът не е в това.
— Умолявам ви, доктор Уилсън. Не ме карайте да я давам на сестрите. Синовете ми са добри момчета, сама
видяхте.
Сара нямаше намерение да изпраща малката Грейс в сиропиталището. Но сертификатът на мъжа беше толкова
очевиден фалшификат, че някой в статистическата служба със сигурност щеше да забележи.
— Направете услуга и на двама ни и унищожете този документ. Аз ще впиша раждането в регистъра, а ако
забележат несъответствието, ще измисля нещо — ще им кажа, че съм загубила сертификата или нещо подобно. С
малко късмет ще се окаже, че документът се е изгубил сред бумащината.
Карлос не взе подадения му сертификат; изглежда, не разбираше какво му казва Сара. Тя не се съмняваше, че
мислено е репетирал този разговор стотици пъти. Но нито веднъж не му бе минало през ум, че някой може просто
да разреши проблема му.
— Вземете сертификата.
— Наистина ли? Няма ли да си навлечете неприятности?
Сара тикна листа хартия в ръцете му.
— Скъсайте го, изгорете го или го изхвърлете в някоя кофа за боклук. Просто забравете, че изобщо сме
говорили по въпроса.
Мъжът прибра сертификата в джоба си. За миг като че ли понечи да я прегърне, но се спря.
— Ще ви споменаваме в молитвите си, доктор Уилсън. Ще осигурим добър живот на дъщеря си, кълна се.
— Разчитам на това. Но ще ми обещаете ли нещо?
— Каквото поискате.
— Ако жена ви каже, че денят не е подходящ, повярвайте ѝ. Разбрахме ли се?

На пропускателния пункт Сара показа пропуска си и продължи към къщи по тъмните улици. С изключение на
болницата и други важни сгради, токът спираше в 22:00 ч. Това обаче не означаваше, че целият град си лягаше в
мига, в който светлините угаснеха; в тъмното градът заживяваше различен живот. Кръчми, бордеи, зали за комар —
Холис ѝ беше разказвал достатъчно истории, а за двете години в бежанския лагер и тя самата видя какво ли не.
Влезе тихо в апартамента. Кейт отдавна спеше, но Холис я чакаше; четеше книга на свещ на кухненската маса.
— Интересна ли е? — попита тя.
Тъй като Сара работеше до късно почти всеки ден, Холис бе започнал да чете много, взимаше цели наръчи
книги от библиотеката и ги трупаше до леглото.
— Има някои фантасмагории. Майкъл ми я препоръча преди известно време. Разказва се за една подводница.
Сара закачи палтото си на закачалката до вратата.
— Какво е подводница?
Холис затвори книгата и свали очилата си за четене — друг нов детайл. Според Сара малките стъкла с формата
на полумесец, мътни и издраскани, поставени в черни пластмасови рамки, му придаваха достолепен вид, но Холис
твърдеше, че с тях се чувства стар.
— Явно е лодка, която плава под вода. Пълна глупост, ако питаш мен, но историята не е лоша. Гладна ли си?
Мога да ти приготвя нещо, ако искаш.
Сара беше гладна, но се чувстваше твърде уморена, за да яде.
— Искам само да си легна.
Тя отиде да нагледа спящата Кейт, след което се изми на мивката. Спря и се огледа в огледалото. Годините
несъмнено започваха да ѝ личат. Около очите ѝ имаше мрежа от бръчици; русата ѝ коса, сега по-къса и вързана на
опашка, беше изтъняла; кожата ѝ започваше да се отпуска. Винаги се беше смятала за хубава жена и на определена
светлина все още беше. Но неусетно беше започнала да остарява. Преди винаги, щом се огледаше, виждаше в
отражението малкото момиченце, което бе някога; тогава жената в огледалото беше по-зряла версия на онова дете.
Сега виждаше бъдещето. Бръчките щяха да станат по-дълбоки; кожата ѝ щеше да увисне; очите да станат по-мътни.
Младостта ѝ си отиваше.
Въпреки това мисълта не я притесни много. С възрастта идваше авторитетът, а с авторитета идваше силата да
бъде полезна — да лекува, да утешава и да помага на нови човешки същества да идват на този свят. Ще ви

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: