Херман Хесе Играта на стъклени перли
жүктеу/скачать 2.31 Mb.
|
Двата полюса Годишната игра, известна и до днес като „Китайската къщичка“ и споменавана нерядко, бе плодоносна за труда на Йозеф и неговия приятел. Тя донесе на Касталия и колегията увереността, че Кнехт правилно бе назначен на най-високата длъжност. Отново Валдцел, селището на играчите и елита, преживя и изпита задоволство от блестящи и въодушевени празнични дни, нали от дълго време годишната игра вече не беше такова събитие както сега, когато най-младият магистър — за него се говореше толкова много — за първи път трябваше да се представи пред цялата общественост и да се утвърди и освен това да обезщети Валдцел за претърпените в течение на миналата година загуби и несполуки. Сега никой не лежеше болен, начело на голямата церемония не застана страхливо някакъв наплашен заместник, дебнат с ледено, растящо зложелателство и недоверие от елита, подкрепян вярно, но без замах от изнервените чиновници. Безмълвен, недостигаем, същински върховен жрец, облечен в бяло и златно, сякаш главна фигура на величава шахматна дъска на символи, магистърът изложи своето и на приятеля си творение, излъчвайки спокойствие, сила и достойнство, глух за какъвто и да е делничен повик; той се яви в тържествената зала, заобиколен от много министранти, разкриваше акт след акт своята игра с ритуални жестове и пишеше изискано, с проблясващ златен калем знак подир знак на малката дъска, пред която стоеше, и веднага същите знаци се явяваха в тайните писмена на играта, увеличени стократно на огромното табло върху задната стена на залата, и биваха разчитани от стотици шепнещи гласове, а произнасяни високо от говорителите, после разнасяни по телеграфа из страната и света, а когато в края на първия акт заклинателно записа на таблото резюмираща формула, с прелестно и внушително държане даде указания за медитация и остави калема, когато, сядайки в образцова поза, се отдаде на самовглъбяване, всички, не само в залата, в селището на играчите и Касталия, а и в някои страни на земята, привърженици на играта на стъклени перли благоговейно се отпуснаха в същата медитация и застинаха в нея до момента, в който в залата магистърът се изправи отново. Всичко беше така, както е бивало много пъти, и все пак силно вълнуващо и ново. Абстрактният и привидно стоящ извън времето свят на играта бе достатъчно гъвкав, за да откликне със стотици нюанси на духа, гласа, темперамента и почерка на една личност, личност, достатъчно голяма и възпитана, за да не смята своите хрумвания за по-важни, отколкото са неприкосновените вътрешни закони на играта, а помощниците, партньорите, елитът й се подчиняваха като добре обучени войници и всеки от тях изглеждаше, независимо дали само се покланя, или помага, когато се придърпва завесата около вглъбяващия се майстор, че започва своя, родена от собственото му вдъхновение игра. Но сред множеството, сред голямата общност, препълнила залата и целия Валдцел, сред хилядите души, които закрачваха по дирята на магистъра във фантазно-свещеното шествие през безкрайните многоизмерими въображаеми предели на играта, се разнесе тържествено основният акорд и дълбоко тръпният камбанен бас, който за наивните членове на общността беше най-доброто и почти единственото преживяване от празника, ала и от опитните виртуози на играта и критиците от елита, от министрантите и чиновниците чак до ръководителя и майстора той се възприемаше с благоговеен трепет. Празникът беше възвишен и пратениците от външния свят долавяха и потвърждаваха това; през тези дни не един новак биваше спечелен завинаги за играта на стъклени перли. Странно обаче звучат думите, с които след завършването на десетдневния празник Йозеф Кнехт обобщава своите преживявания пред приятеля си Тегулариус. — Бихме могли да бъдем доволни — каза той, — наистина Касталия и играта на стъклени перли са чудно нещо, почти съвършено. Но са може би прекалено удивителни, премного красиви, те са толкова красиви, че човек едва ли може да ги наблюдава, без да се страхува за тях. Не е удоволствие да се мисли, че те, както всичко, някога ще трябва да загинат. И все пак трябва да се мисли за това. Стигнали до нас, тези думи принуждават биографа да се доближи до най-трудната и тайнствена част от своята задача, от която би искал за известно време да се отклони, за да изведе първо докрай, спокойно и с приятното чувство, което му вдъхват описваните ясни, недвусмислени състояния, своя разказ за успехите на Кнехт, за образцовото изпълнение на служебните задължения и блестящия връх на живота му. Но ни се струва погрешно и неприложимо към обекта на нашия разказ да не разкрием и посочим раздвоението или полярността в същината и живота на нашия уважаван магистър тогава, когато още никой, с изключение на Тегулариус, не ги е прозрял. Нещо повече, отсега нататък ще бъде наша задача да възприемем и потвърдим тази раздвоеност или по-добре тази непрекъснато пулсираща полярност в душата на уважавания Кнехт като най-характерна, най-отличителна за неговата същност. Авторът, който би искал да създаде животопис на касталийския магистър само в смисъла на неговото битие като светец ad maiorem gloriam Castaliae37, съвсем не би бил затруднен да излее разказа си за годините на Йозеф Кнехт като магистър, само без последните им мигове, във формата на напълно възхваляващо редене на заслуги, изпълнения на дълг и успехи. Животът и служебната ръководна дейност на който и да е майстор на играта на стъклени перли, включително и на оня магистър Лудвиг Васермалер от най-честитата за играта епоха на Валдцел, в очите на историка, който се придържа само към документалното, не изглежда по-неопетнен и достоен за похвали, отколкото живота и делото на магистър Кнехт. И въпреки това изпълнението на тази длъжност има съвсем необикновен и за чувствителността на някои съдници дори скандален завършек, а предизвикалият голям шум край не е случайност или злополука, той се разкрива като строго последователен; към нашата задача спада и това да покажем, че краят по никакъв начин не е в противоречие с блестящите достойни за прослава постижения и успехи на майстора. Кнехт е голям, образцов ръководител и носител на високата си длъжност, безукорен майстор на играта на стъклени перли. Но той вижда и чувства блясъка на Касталия, на която служи, като застрашена и чезнеща величина, той не живее сред него без прозрения и без загриженост, както мнозинството от касталийците, а знае за произхода и историята на Касталия, приема я за историческо творение, подвластно на времето, което го облива и разтърсва със своята безмилостна мощ. Тази пробуденост за живото чувство на историческия развой и това възприемане на собствената личност и дейност като клетка, която бива тласкана и сама тласка в потока на създаването и самопреобразяването, узряват, стигат до съзнанието му чрез неговите исторически изследвания и под влияние на великия отец Якобус, но заложбите и кълновете за тях са у него много отдавна и оня, за когото личността на Йозеф Кнехт действително е съживена и който действително е по дирята на своеобразието и смисъла на живота му, лесно ще открие тези заложби и кълнове. Човекът, който в един от най-лъчезарните дни на своя живот, в края на първата си празнична игра, след необикновено сполучлива и внушителна изява на касталийския дух казва: „Никой не мисли с удоволствие, че Касталия и играта на стъклени перли някога ще трябва да изчезнат, но все пак следва да се мисли и за това“ — този човек още отрано, дълго преди да бъде посветен в историята, носи в себе си едно чувство за света, вече е вникнал в преходността на всичко съществуващо и съмнителността на всичко, сътворено от човешкия ум. Ако се върнем към неговите детски ученически години, ще се натъкнем на вестта, че винаги, когато някой съученик изчезвал от Ешхолц, защото разочаровал учителите и от елита бил връщан обратно в обикновено училище, Кнехт изпитвал дълбок смут и безпокойство. За никой от напусналите училището не се говори да е бил личен приятел на младия Кнехт; но го е вълнувала и притискала със страховита болка не загубата, не самото отлъчване и изчезване на лицата. Тази болка му причинявало преди всичко тихото разтърсване на неговата детска вяра в съществуването на касталийския ред и на касталийското съвършенство. Че имало момчета и младежи, на които се падало щастието и милостта да постъпят в елитните училища на провинцията и които после проигравали и отхвърляли тази милост, в това за него, който приема сериозно до святост призванието си, било нещо разтърсващо, свидетелство за могъществото на некасталийския свят. Вероятно — това не може да се докаже — тези събития са разбудили първото съмнение у момчето, което дотогава вярва в непогрешимостта на възпитателната колегия, щом като от време на време тя довежда в Касталия ученици, от които не след дълго трябва да се отърве. Няма значение дали и тази мисъл е повлияла, или не, следователно като най-ранна подбуда за критика към авторитета във всеки случай момчето възприема изключването на ученик от елита и връщането му в друго училище, и не само за нещастие, а и за нещо недостойно, за грозно петно, в което хората се заглеждат, чиято поява сама по себе си вече е упрек и за което е отговорна цяла Касталия. Тук, смятаме, се корени чувството на потресеност и смут, което обзема ученика Кнехт при такива поводи. Отвъд, зад границата на провинцията, съществуват друг свят и човешки живот, които стоят в противоречие с Касталия и нейните закони, които не се поддават на тукашния ред и сметка, не могат да бъдат обуздани и преобразени от тях. И естествено Кнехт познава съществуването на този свят и в собственото си сърце. Той също има нагони, видения и желания, отречени от законите, на които се подчинява, нагони, чието обуздаване се постига само постепенно и с цената на тежки усилия. У някои ученици тези насоки следователно могат да бъдат толкова силни, че да си пробият път през всички предупреждения и наказания и да ги върнат от елитния свят на Касталия в другия, в света, владян не от целомъдрие и грижа за духовното, а тъкмо от тези природни инстинкти; на оня, който се старае в името на касталийските добродетели, той изглежда ту зъл подземен свят, ту изкусителна арена на игри или някакво сборище. От поколения съвестта на много млади хора познава понятието грях в тази касталийска форма. И много години по-късно, като възрастен и любител на историята, Кнехт трябва, естествено, още по-точно да разбере, че историята не би могла да възникне без материята и динамиката на този грешен свят на егоизма и чувствения живот и че дори такива възвишени създания, каквото е орденът, са родени от същия мътен прилив и някога отново ще бъдат погълнати от него. И тъй, значи, проблемът Касталия лежи в основата на всички силни вълнения, стремежи и сътресения в живота на Кнехт и за него това никога не е само мислителски проблем, а всъщност такъв, който като никой друг го засяга най-дълбоко и за който се чувства съотговорен. Той принадлежи към натурите, които могат да се поболеят, да залинеят и умрат, когато виждат любимата идея, в която са вярвали, отечеството и общността, които са обичали, да заболяват или изпадат в беда. Следваме нишките по-нататък и се натъкваме на първоначалния престой на Кнехт във Валдцел, на неговите последни ученически години и на многозначителната му среща с хоспитанта Десиньори, която на съответното място описахме подробно. Тази среща на запаления привърженик на касталийския идеал и рожбата на света Плинио не само е необикновено бурна и оказва продължително влияние, тя е и много важно параболично преживяване за ученика Кнехт. Защото чрез нея му се налага онази толкова сериозна, колкото и изискваща напрежение роля, която привидно подхвърлена от случая, тъй много отговаря на цялата му същност, че почти би могло да се каже: неговият по-късен живот не е нищо друго освен ново поемане на тази роля и едно все по-съвършено срастване с нея, а именно ролята на защитник и представител на Касталия, както после, близо десет години по-късно, трябва да я изпълни отново срещу отец Якобус и като майстор на играта на стъклени перли я играе докрай — един защитник и представител на ордена и неговите закони, който обаче всякога е искрено готов и се старае да научи нещо от партньора си и да насърчава не затварянето и вкостеняването на Касталия в самота, а живата взаимна игра и обяснението с външния свят. Това, което в интелектуалните и реторични състезания с Десиньори е само игра, по-късно срещу толкова значителния противник и приятел Якобус става дълбоко сериозно; и срещу двамата партньори Кнехт се утвърждава, дораснал е, учи се от тях, в борбата и обмяната на мнения не по-малко дава, отколкото взима, наистина и двата пъти не побеждава противника, което поначало не е самоцел на двубоя, но е в състояние да го принуди с уважение да признае личността му и застъпваните от него принципи и идеали. И дори споровете с учения бенедиктинец да нямат непосредствения практически резултат — Касталия да установи едно полуофициално представителство при светия престол, те пак са били от особено голямо значение, както схващат това повечето касталийци. Чрез дружеското противоборство с Плинио Десиньори, а също така и с мъдрия стар отец, Кнехт, който иначе не е стигал до по-близък допир с извънкасталийския свят, се сдобива с едно познание или по-скоро предчувствие за този свят, каквото в Касталия естествено малцина притежават. С изключение на престоя в „Мариафелс“, който, разбира се, също не може да допринесе за запознаването му с истинския живот на света, той никога не го е виждал и живял, освен в ранното си детство, но чрез Десиньори, чрез Якобус и историческите си изследвания до голяма степен интуитивно си създава представа за действителността, съпровождана от съвсем ограничен опит, който обаче го прави по-знаещ и по-открит за света, отколкото мнозинството от съжителите му в Касталия, навярно без да се изключва и колегията. Той винаги е и остава истински и верен касталиец, но никога не забравя, че Касталия е само една част, малка част от света, макар и да му е най-скъпата и най-обичаната. А как стоят нещата с приятелството му с Фриц Тегулариус, човек с тежък, проблематичен характер, съвършен артист в играта на стъклени перли, разглезен и плах свръхкасталиец, който по време на краткото си посещение в „Мариафелс“ се чувства така зле и безприютен между грубите бенедиктинци, че уверява — не би могъл да издържи нито една седмица, и безкрайно се диви на своя приятел, вече издържал цели две години? Много размишлявахме върху това приятелство и някои предположения трябваше да отхвърлим, други ни изглеждаха непоколебими; всички тези мисли се отнасят до въпроса, какви са корените и смисълът на многогодишното приятелство? Но първо не бива да забравяме, че при всички приятелства на Кнехт, като се изключи единствено това с бенедиктинеца, той не е страната, която търси, която се старае да спечели и се нуждае от близост. Той привлича, нему се удивляват, завиждат му и го обичат просто заради благородния му характер и от едно известно стъпало на „пробуждане“ вече сам съзнава тази своя дарба. Така е още през първите студентски години. Тегулариус му се удивлява и иска да го спечели, но Кнехт постоянно го държи на значително разстояние. И въпреки това някои признаци ни показват, че той наистина е благосклонен към Тегулариус. Сега сме на мнение, че не просто неговото необикновено дарование, неуморният му и особено открит за всички проблеми на играта талант съдържа нещо привлекателно за Кнехт. Силният му и траен интерес се отнася не само до голямата дарба на приятеля, той важи в същата степен и за неговите грешки, за болезнеността и особено за всичко останало у Тегулариус, което смущава другите жители на Валдцел и често им се струва нетърпимо. Този чудноват човек е тъй проникнат от духа на Касталия, че целият му начин на съществуване би бил немислим извън провинцията и той има за предпоставка нейната атмосфера и високо равнище на образование, тъй проникнат, че без трудното и странното в характера му направо бихме могли да го определим като архикасталиец. И все пак, този свръхкасталиец се пригажда зле към другарите си, те го обичат толкова малко, колкото наставниците и чиновниците, той постоянно внася смут, непрестанно възбужда общественото мнение и без закрилата и ръководството от страна на смелия и умен приятел вероятно би загинал рано. Това, което наричат негова болест, в края на краищата е по-скоро порок, една непокорност, недостатък на характера, а именно крайна неподатливост на подчинение, напълно индивидуалистическо съзнание и начин на живот; Тегулариус се примирява и подчинява на съществуващия ред само и толкова, колкото е необходимо, за да бъде търпян в ордена. Той би бил добър, дори блестящ касталиец, с многостранните си познания и в изкуството на играта на стъклени перли, като ненаситен и неуморно прилежен ум; но като характер — посредствен, дори лош касталиец в отношението си към йерархията и морала на ордена. Най-страшното в неговия порок е продължителното лековато отношение и занемаряването на медитацията, чието значение е в подчиняването на индивида, а съвестното й изпълнение навярно би го излекувало от неговото нервно заболяване, защото в дребните и единичните неща медитацията винаги му се отразява благотворно, когато след период на лошо ръководене, възбуденост или меланхолия за наказание му налагат строго упражняване на медитация под надзор, едно средство, към което често прибягва и благоразположеният и щадящият го Кнехт. Не, Тегулариус е своенравен, капризен, неподатлив на сериозно подчинение характер, наистина постоянно живо одухотворен, а в часове на окриленост — обаятелен, когато отчаяните му остроумия бликат и никой не може да се изтръгне от смелостта и често мрачния блясък на неговите хрумвания, но всъщност неизлечим, защото той съвсем не иска да бъде изцелен, никак не държи на хармония и подчиненост, не обича нищо друго освен свободата си, вечното студентство и предпочита цял живот да бъде страдащият, онеправданият и пречещият самотник, гениалният смешник и нихилист, вместо да тръгне по пътя на подчинение на йерархията и да постигне мир. Той никак не държи на мира, не отдава никакво значение на йерархията и малко го е грижа за укорите и усамотяването. Една крайно неудобна и несмилаема част в общност, чийто идеал са хармонията и редът. Но тъкмо с тази трудност и неусвоимост сред един толкова изяснен и подреден малък свят той е някакво постоянно неусмиримо безпокойство, един упрек, едно напомняне и предупреждение, подбудител на нови смели, забранени и дръзки мисли, вироглавата, непокорната овца в стадото. И чрез това, смятаме ние, въпреки всичко той спечелва приятеля си. Разбира се, в отношението на Кнехт към него играе роля и състраданието, призивът на застрашения и най-често нещастния към всички рицарски чувства на приятеля. Но то не би било достатъчно и след удостояването на Кнехт с майсторска титла, при битие и служба, пренатоварени с труд, задължения и отговорности, да продължава живота на това приятелство. Поддържаме схващането, че в живота на Кнехт Тегулариус е не по-малко необходим и важен, отколкото са Десиньори и отецът от „Мариафелс“, и наистина подобно на тях двамата той също е един разбуждащ елемент, едно отворено прозорче към нови простори. В своя тъй странен приятел Кнехт, както вярваме, долавя представител на един тип и с времето го открива съзнателно, тип, който още не съществува другаде освен в тази единствена фигура на предтеча, а именно типа на касталиеца, такъв, какъвто ще бъде някога, ако чрез идни срещи и подтици животът в Касталия не бъде подмладен и не му бъдат влети нови сили. Тегулариус е, както повечето самотни гении, предтеча. Той действително живее в Касталия, която още не съществува, но утре може да възникне, една все още външно затворена за света провинция, но вътрешно скована, изродена поради стареене и отслабване на медитативния морал на ордена, един свят, в който все още са възможни високите полети на духа и най-глъбинното отдаване на големите ценности, но където една много развита и свободно играеща духовност вече няма никакви цели освен самонасладата от своите свръхусъвършенствани способности. За Кнехт Тегулариус означава едновременно въплъщение на висшите касталийски способности и напомнящо предзнаменование за нейното израждане и упадък. Чудно и приятно е, че съществува този Фриц. Но трябва да се предотврати разпадането на Касталия и превръщането й в един утопичен свят, населен само с хора като Тегулариус. Опасността, която би довела до това, е още далеч, но тя съществува. Касталия, каквато Кнехт я познава, трябва само да издигне още малко по-високо стените на своето благородно изолиране, потребно й е само още едно западане на дисциплината в ордена, разлагане на морала в йерархията и тогава Тегулариус няма да бъде чудноват самотник, а представител на една изродена и залязваща Касталия. Магистър Кнехт вероятно щеше да стигне далеч по-късно или никога до най-важното си откритие и до грижата, че възможността, дори началото или предразположението към това заболяване, вече съществува, ако редом не живее и ако той не познава до дън душа този бъдещ касталиец; за будния усет на Кнехт Тегулариус е един вид симптом и предупредителен вик, каквото е за мъдрия лекар първият, който страда от още непозната болест. А Фриц в никакъв случай не е посредствен човек. Той е аристократ, дарование от висока степен. И ако още непознатата, проявила се за пръв път у предтечата Тегулариус болест се разпространеше и изменеше облика на хората в Касталия, то провинцията и орденът щяха да добият изроден болезнен образ и така тази бъдеща Касталия нямаше да бъде населена само от хора като Тегулариус, те нямаше да притежават меланхоличната гениалност, искрящата му артистична страст, а мнозинството щяха да имат само неговата ненадеждност, склонността да гледат на всичко като на игра, липсата на дисциплина и усет за общността. В часове на угриженост Кнехт трябва да е навестяван от подобни мрачни видения и предчувствия, чието превъзмогване отчасти чрез размисъл, отчасти чрез повишена дейност сигурно му струва много сили. И тъкмо случаят Тегулариус ни дава особено красив и поучителен пример за начина, по който Кнехт се старае, без да се отклони, да преодолее всичко проблематично, тежко и болезнено, което среща. Без неговата бдителност, загриженост и възпитаващо настойничество вероятно не само застрашеният му приятел би загинал много рано, но несъмнено посредством Тегулариус биха възникнали безкрайни смущения и прояви на нездравословност в селището на играчите, каквито никак не липсват още от неговото включване в елита. Изкуството, с което магистърът съумява да държи в коловоза не само своя приятел, но и да използва неговите дарования в служба на играта на стъклени перли и да го подтиква към благородни постижения, внимателността и търпението, с които той понася капризите и странностите на Тегулариус и ги надвива с неуморно обръщане към скъпоценното в характера му, будят удивлението ни като шедьовър на отношението му към хората. Впрочем би било една хубава и може би водеща към изненадващи познания задача и бихме желали някой от нашите историци, историците на играта на стъклени перли, сериозно да я вземе присърце — някога да изследва точно стилистичното своеобразие на годишните игри по времето, когато Кнехт заема своята длъжност, и в анализите си да покаже тези достолепни и при това искрящи от приятни хрумвания и формулировки, тези блестящи, ритмично тъй оригинални, но пак много далеч от самолюбива виртуозност игри, чийто основен план и структура, както и ръководството на поредиците от медитации, са изключително духовно богатство на Кнехт, докато изтънчеността и подробностите в техниката на играта в голямата си част са дело на неговия сътрудник Тегулариус. Тези игри могат да са изчезнали и забравени, без с това животът и дейността на Кнехт да загубят особено от привлекателността и силата на образец за идните поколения. Но за наше щастие те съществуват, записани и съхранени, както всички официални игри, не лежат мъртви в архива, а са живи и до днес чрез традицията; млади студенти ги изучават, черпят от тях примери за някои курсове и семинари по играта. Чрез тези игри продължава да живее оня сътрудник, който иначе щеше да бъде забравен или щеше да се явява в някои анекдоти като странна, призрачна фигура от миналото. Така Кнехт, съумявайки да предостави на своя трудно покорим приятел Фриц едно място и поле за действие, обогатява духовното съкровище и историята на Валдцел с нещо скъпоценно и едновременно осигурява известна дълговечност на образа и паметта на приятеля си. Между другото, напомняме, че при старанията си за приятеля големият възпитател напълно съзнава важността на средствата за подобно възпитателно влияние. Тези средства са любов и удивление към Кнехт. Магистър Кнехт знае достатъчно добре, че не само Фриц, но и много от приближените и учениците му изпитват удивление и любов към неговата силна и хармонична личност и той всякога изгражда повече върху тях, отколкото върху високия си служебен ранг авторитета и властта, които упражнява над мнозина, въпреки своята доброта и сговорчивост. Той чувства точно как може да въздейства някоя приятелска дума, едно заговорване или признание и как — отдръпването или проявата на равнодушие. Един от най-усърдните му ученици много по-късно разказва, че веднъж в продължение на цяла седмица на курса и на семинара Кнехт не му проговорил нито дума и сякаш не го забелязвал, отнасял се към него, като че ли не съществува, и през всичките му ученически години това било най-горчивото и най-силно въздействащо наказание, което преживял. Сметнахме за необходими тези наблюдения и ретроспекции, за да открием на читателя на нашия биографичен опит двете противоположно действащи основни тенденции в личността на Кнехт и след като посредством нашето описание той стига до зенита в живота на магистъра, да бъде подготвен за последните фази от това богато животоописание. Двете основни тенденции или двата полюса на този живот, неговите Ин и Ян, са тенденциите към съхраняване, към вярност, към самозабрава в служба на йерархията, и, от друга страна, тенденцията за „пробуждане“, за проникване, за хващане и схващане на действителността. За вярващия и готов да служи Йозеф Кнехт орденът, Касталия, играта на стъклени перли са нещо свято и безусловно скъпоценно; за пробудения, за проницателния, за ясновидеца Кнехт те са, независимо от стойността им, нещо съществуващо, извоювано и променливо в жизнените си форми, те са образувания, изложени на опасността от стареене, от стерилитет и упадък, чиито идеи за него винаги остават недостигаемо свети, ала вече познава сегашното им състояние като преходно, заслужаващо критика. Той служи на една духовна общност, на чиито сила и смисъл се удивлява, но вижда опасност за нея в склонността й да гледа на себе си като на самоцел, да забравя задачите и сътрудничеството си с цялата страна и със света и накрая да пропадне с едно блестящо, обаче все повече и повече осъдено на безплодие отцепване от единството на живота. В ранната си младост той предчувства тази опасност още когато се колебае и страхува да се посвети изцяло на играта на стъклени перли. И я осъзнава все по-настойчиво чрез дискусиите с монасите и особено с отец Якобус, колкото и смело да защищава Касталия, сред тях, а откакто живее отново във Валдцел и е магистър на играта, непрестанно забелязва действителните й признаци във верния, обаче откъснат от света и чисто формален начин на работа на много от чиновниците и собствените си служители, а също и в остроумния, но високомерно пресилен акцент върху специализацията на репетиторите във Валдцел и не на последно място в трогателната, както и плашеща го фигура на приятеля Тегулариус. След изтичането на неговата трудна първа година от заемането на длъжността, през която не съумява да отдели време за личен живот, той се връща към историческите си изследвания, за пръв път с отворени очи се задълбочава в историята на Касталия и при това стига до убеждението, че нещата не стоят така, както с повишеното си чувство за собствено достойнство ги вижда провинцията, а именно, че отношението й към външния свят, взаимодействието между нея и живота, политиката, образованието на страната от десетилетия са в упадък. Наистина възпитателната колегия още си казва думата по училищното и образователното дело във федералните съвети, наистина провинцията все още дава на страната добри учители и упражнява авторитет по всички въпроси на науката; но във всичко това вече личи характерът на нещо привично, на механицизъм. По-рядко и вече не така усърдно младежи от различните елитни училища на Касталия доброволно изявяват желание да постъпят като преподаватели extra muros38 в страната, все по-рядко учреждения и отделни лица се обръщат за съвет към Касталия, която в по-ранни времена е канена на драго сърце, примерно при важни съдебни процеси, и се вслушват в гласа й. Ако се съпостави равнището на образованието в Касталия с това на страната, се вижда, че те в никакъв случай не се приближават, нещо повече, по фатален начин се стремят да се отдалечат едно от друго; колкото по-изискана, по-диференцирана и свръхразвита е касталийската духовност, толкова повече светът е склонен да остави провинцията да си бъде провинция и вместо да гледа на нея като на потребност и насъщен хляб, да я смята за чуждо тяло, с което наистина малко се гордее, като със старинна скъпоценност, засега не би я отстъпил никому, не би се лишил от нея, но с удоволствие я държи далеч от себе си и без да е съвсем наясно, й приписва манталитет, морал и самочувствие, които вече не подхождат достатъчно добре на един действителен и деен живот. Интересът на съгражданите към живота на педагогическата провинция, участието им в нейните начинания и особено в играта на стъклени перли спада, както и участието на Касталия в живота и съдбата на страната. Кнехт отдавна прозира, че тук именно се крие грешката и изпитва мъка, че като майстор на играта и в селището на играчите има работа изключително с касталийци и специалисти. Оттук произтича и стремежът му непрестанно да се посвещава на курсове за начинаещи и желанието му по възможност да има невръстни ученици, тъй като колкото са по-млади, толкова по-свързани са с дейността на света и живота, по-малко дресирани и специализирани. Често той изпитва палеща жажда за света, за хората, за естествен живот — в случай че там, отвъд в непознатото, те още съществуват. Повечето от нас понякога долавят този копнеж и това чувство за празнота, за живот в прекалено разреден въздух, трудност, позната дори и на възпитателната колегия, най-малкото тя неизменно от време на време, ако не друго, то поне търси средства, за да го утоли с по-големи грижи за физически упражнения и игри, както и да уравни недостига посредством опити за усвояване на някои занаяти или с работата в градината. Ако наблюденията ни са правилни, в по-ново време ръководството на ордена проявява една склонност към ограничаване на някои специалности в областта на науката, които се схващат като хипертрофирани, и то в полза на едно засилено практикуване на медитация. Не е потребно човек да бъде обезверен и черноглед или лош член на ордена, за да даде право на Йозеф Кнехт, щом като той дълго преди нас разкрива сложния и чувствителен апарат на нашата република като стареещ организъм, който в някои отношения се нуждае от подмладяване. Както се спомена, в края на втората година след поемането на длъжността намираме Кнехт отново погълнат от исторически изследвания и наистина освен с историята на Касталия той се занимава главно с четене на всички по-големи или по-малки работи върху бенедиктинския орден, написани от отец Якобус. С господин Дюбоа и един от филолозите от Койперхайм, който постоянно присъства на заседанията на колегията като секретар, Кнехт открива възможност да се разпростре в разговор за тези исторически интереси или да засегне нови, което за него винаги е желано освежаване и радост. Във всекидневната му среда обаче липсва подобна възможност, истинско въплъщение на неохотата на тази среда към всички занимания с история той намира в лицето на приятеля си Фриц. Между другото, открихме една бележка с впечатления от беседа, в която Тегулариус със страст говори, че за касталиеца историята е изобщо недостоен обект на изследване. Разбира се, човек можел да тълкува историята остроумно и забавно, при необходимост и високопатетично, да се занимава с история на философията, било удоволствие както с всяка друга философия, той нямал нищо против, ако то доставяло наслада някому. Но самият предмет, обектът на това удоволствие, именно историята, била нещо толкова ужасно, едновременно банално и дяволско, отвратително и скучно, че не можел да разбере как хората се заемали с нея. Нали съдържанието й съставял изключително човешкият егоизъм и вечно същата, вечно самонадценяващата и самопрославяща се борба за власт, за материална груба животинска власт, следователно за нещо, което в представите на един касталиец не съществувало или във всеки случай имало най-ниска стойност. Световната история била безкрайно лишено от дух и напрежение повествование за насилието над слабите от страна на силните; да свържеш или да поискаш да обясниш с нея същинската, действителната история, неподвластната на времето история на духа — с тази стара колкото света тъпа борба на честолюбивите за власт и на хората с големи амбиции за топло място, — всъщност било предателство към духа и му напомняло за една много разпространена секта през деветнадесетото или двадесетото столетие, за която веднъж му разказвали и чиито привърженици най-сериозно вярвали, че жертвите, принасяни на боговете от древните народи, заедно с тези богове, храмове и митове били, подобно на всички други красиви неща, последица от изчислимия недостиг или излишък на храни и труд, резултат от разликата между цената на хляба и работната надница, която можела да се пресметне, изкуствата и религията били привидни фасади, така наречени идеологии, пред човечеството, заето само с мисълта за глада или яденето. Кнехт, развеселен от беседата, пита някак бегло дали историята на духа, на културата, на изкуството не е също история и все пак в известна връзка с цялата обща история. Не, извиква буйно приятелят му, тъкмо това отрича той. Световната история била надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство и в нея с неизменно значение оставало това, оня, който има сила, щастие и достатъчно подлост, да не пропусне момента. Творенията на духа, на културата, на изкуството, напротив, били тъкмо обратното, те винаги представлявали изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотията на техните инстинкти, от тяхната леност, в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо. Кнехт го слуша с удоволствие и го подтиква към нови, в никакъв случай нелишени от остроумие излияния, после спокойно приключва беседата със забележката: „Моите уважения, прекланям се пред твоята любов към духа и неговите дела. Само че духовното творение е нещо, в което ние не можем така лесно да вземем участие, както си мислят някои. Една беседа на Платон или един хоров пасаж от Хайнрих Исак и всичко, което ние наричаме дело на духа или произведение на изкуството, или обективиране на духовното, е развръзка, постижение, краен резултат на борба за пречистване и освобождаване, те според мен са, както ти ги наричаш, изплъзване от времето в отвъдвременното и в повечето случаи най-съвършени са тъкмо ония творби, които не допускат дори предусет за борбите и схватките, които са ги предшествали. Голямо щастие е, че имаме тези произведения, а ние, касталийците, живеем почти изцяло от тях, ние не сме творци в нищо друго освен във възпроизвеждането, живеем продължително в една отвъдна сфера, сферата отвъд времето и борбата, която възниква тъкмо от тези произведения, без тях тя би ни била непозната. И отиваме още по-далеч в одухотворяването или, ако искаш, в абстрахирането: в нашата игра на стъклени перли разлагаме произведения на мъдреците и художниците на части, извличаме от тях правила на стил, схеми, сублимираме тълкования и оперираме с тези абстракции, като че ли са тухли. Е, всичко това е много красиво, никой няма да го оспори. Но не всеки може цял живот да диша, да яде и да пие само абстракции. Спрямо това, което един репетитор от Валдцел смята достойно за своя интерес, историята има едно предимство: тя се занимава с действителността. Абстракциите са пленителни, но аз съм убеден, че човек трябва да има въздух и хляб.“ От време на време Кнехт си уреждаше краткотрайни посещения при престарелия майстор по музика. Достопочтеният старец, чиито сили видимо чезнеха и който отдавна бе отвикнал да разговаря, живееше в своето състояние на ведра вглъбеност до последния си час. Той не беше болен и неговата смърт всъщност не беше умиране, а тя беше някакво продължително изтляване, едно изчезване на телесната субстанция и на телесните функции, докато животът му все повече сякаш се събираше изключително в погледа на очите и в лекото сияние на слабото старческо лице. За повечето жители на Монтпор то беше добре известно и приемано с уважение явление, но само на неколцина като Кнехт, Феромонте и младия Петрус бе отсъдено един вид съучастие в това сияние на залеза и просветлението на един чист и самоотвержен живот. Тези неколцина, когато влизаха съсредоточени и подготвени в малкото помещение, където майсторът седеше в своето дълбоко кресло, успяваха да се докоснат до кроткия блясък на това чезнене, да съпреживеят застиналото в безмълвие съвършенство, сякаш под кръга на невидими лъчи те прекарваха ощастливяващи мигове в кристалната сфера на тази душа, вземайки участие в една неземна музика, и после отново се връщаха с прояснени и окуражени сърца във всекидневието си като от някакъв висок планински връх. Дойде денят, в който Кнехт получи вест за смъртта на стария магистър, бързо замина и намери кротко починалия на неговия одър, дребното лице, стопено и смалено, бе превърнато в една няма руна или арабеска, в магическа фигура, която вече не може да се разчете, но все пак като че разказваща за усмивки и съвършено щастие. На гроба след майстора по музика и Феромонте, говори и Кнехт и словата му бяха не за светлейшия мъдрец на музиката, не за големия учител, не и за добрия, мъдър, най-стар член на върховната колегия, той говори само за благодатта на неговата възраст и смърт, за безсмъртната красота на духа, която се бе открила през последните дни нему и на другарите му. От много изказвания знаем, че Кнехт има желание да опише живота на стария майстор, но длъжността не му оставя свободно време за подобна работа. Той се научава да не дава простор на личните си желания. Веднъж казва на един от репетиторите: — Жалко, че вие, студентите, не можете добре да прецените изобилието и лукса, сред които живеете. Но така беше и с мене, когато бях студент. Човек следва и работи, не бездейства, вярва, че е прилежен, смята, че за такъв трябва да минава, но какво прави, какво би могъл да направи от тази свобода, едва ли схваща. А ето че после неусетно колегията те извиква, потребен си, възлагат ти да изнасяш лекции някъде, после те натоварват с някаква мисия, с определена длъжност, оттам те тласват нагоре в по-висока и тогава виждаш, че неусетно си уловен в мрежа от задачи и поръки, която става все по-тясна и по-гъста, колкото повече се движиш в нея. Възникват наистина сами по себе си малки задачи, обаче всяка от тях трябва да бъде решена навреме, а за работния ден има много повече задължения, отколкото часове. Така е хубаво и не би могло да бъде другояче. Но когато между аудиторията, архива, канцеларията, приемната, заседанията, служебните пътувания човек си спомни за момент свободата, която е притежавал и загубил, свободата на работата не по заповед, на неограничените просторни изследвания, тогава в миг може да закопнее горещо по нея и да си въобрази: ако някога отново се сдобия с предишната свобода, ще се насладя до капка на нейните радости и възможности. Кнехт изобщо имаше свръхтънко чувство за пригодността на неговите ученици и чиновници за службите в йерархията, той внимателно подбираше хора за всяка задача, за всяко назначаване; бележките и характеристиките, за които си водеше специална книга, показват голямата му увереност в преценките, при които на първо място отдава значение на човешкото, на характера. Там, където неговите преценки и обноски се отнасят до трудни характери, и сега може да се почерпи съвет от него. Такова е отношението му например към оня студент Петрус, последния любим ученик на стария майстор по музика. Този младеж от типа на тихите фанатици бе играл чудесно своеобразната си роля на компаньон, болногледач и ученик, боготворящ многоуважавания майстор до последния момент. Когато тази роля намери естествения си край със смъртта на магистъра, отначало той изпадна в меланхолия и скръб, разбираеми и за известно време търпими, но техните симптоми скоро създадоха сериозни грижи на тогавашния господар на Монтпор, на майстора по музика Лудвиг. Петрус настояваше да остане да живее в павилиона, в старческото убежище на починалия, пазеше къщичката, поддържаше обстановката и реда точно, както и преди, в абсолютна изправност и гледаше на стаята, в която бе починал магистърът, с креслото, смъртния му одър и чембалото като на нещо, което не бива да се докосва, някакво пазено от него светилище; освен най-строгото съхраняване на тези реликви имаше още една грижа и задължение, грижата за гроба, в който почиваше любимият майстор. Смяташе, че е призван да посвети целия си живот на един неувяхващ култ към мъртвия, на паметните места, да бди край тях като над свещени, да бъде техен жрец и може би да доживее да станат места за поклонение. В първите дни след погребението той не се хранеше, а после се ограничи с незначителни порции, с каквито майсторът се бе задоволявал през последните си дни, изглеждаше така, сякаш имаше намерение по този начин да следва покойния и да умре подир него. Но тъй като не можеше да издържи дълго, той възприе и държането, което му предопределяше мястото на домакин и управител на тези вечни паметни места. От всичко проличаваше ясно, че младият мъж, бездруго своенравен и от дълго време радващ се на едно за него чудесно, особено положение, искаше да запази по какъвто и да е начин тази особеност и в никакъв случай да не се връща в служба на всекидневието, където явно не се чувстваше съвсем у дома си. „Оня Петрус, когото бяха определили да служи при стария майстор по музика, е побъркан“ — се казва кратко и студено в една записка на Феромонте. Естествено студентът по музика от Монтпор не би трябвало да интересува валдцелския магистър. Той не беше отговорен за него и без съмнение не чувстваше никаква потребност да се намесва в делата на Монтпор и да увеличава собствената си работа. Но нещастният Петрус, когото насила трябваше да извеждат от павилиона, не се успокояваше и в мъката и в своята потресеност беше стигнал до едно състояние на изолация и отчужденост в такава степен, че вече обичайните мерки при нарушение на дисциплината не можеха да се приложат. И тъй като на наставниците му беше известно благоразположението на Кнехт към него, от канцеларията на майстора по музика бе изпратена до Кнехт молба за съвет и намеса, а сами временно щяха да гледат непокорния като болен и го поставят под наблюдение в една килия на болнично заведение. Кнехт неохотно се съгласи да поеме и тази усилна работа, но след като поразмисли и реши да окаже помощ, здраво пое делото в свои ръце. Той предложи за опит да вземе Петрус при себе си с условието, че ще го третират като напълно здрав и ще го оставят да пътува сам; едновременно изпрати кратка приятелска покана до младежа, в която изтъкна, че ако е съгласен, нека отдели малко време и го посети, като намекна, че се надява да узнае от него някои сведения за последните дни на стария майстор по музика. Лекарят на Монтпор колебливо се съгласи, предадоха на студента поканата на Кнехт и както правилно предполагаше, при тежкото положение, в което бе изпаднал, за студента нямаше нищо по-приятно и по-здравословно освен бързото му отдалечаване от мястото, свързано с неговата скръб. Петрус веднага заяви, че е готов да отпътува и без да се противи, се нахрани добре, получи билет и тръгна. Във Валдцел той пристигна в сравнително добро състояние, на неспокойствието и нервността в неговото поведение по указание на Кнехт просто не обръщаха внимание, настаниха го при гостите, не го третираха нито като наказан, нито като болен, не го поставиха извън реда по някакъв друг начин, пък и не беше достатъчно болен, за да не оцени тази приятна атмосфера и да не използва предлагащото му се връщане към живота. Настина през многото седмици на своя престой той достатъчно бе в тежест на магистъра, който, под формата на постоянно контролирани привидни занимания, му възлагаше задачата да направи бележки върху последните музикални упражнения и студии на своя магистър и наред с това планомерно да върши дребни помощни работи в архива; помолиха го, когато му позволява времето, да се позанимае с тях, тъй като майсторът е много зает, а липсват и помощници. Накратко, помагаха на излезлия извън руслото да намери отново пътя; едва след като той се успокои и видимо беше склонен да се подчинява на реда, Кнехт започна да води с него краткотрайни разговори с непосредствено възпитателно въздействие, за да го изведе от заблудата, че неговото идолопоклонство към починалия е свето и приемливо за Касталия дело. Но тъй като младежът още не можеше да преодолее страха си от връщане в Монтпор, му дадоха задачата да работи като помощник на учителя по музика в едно от началните елитни училища, където той се държеше задоволително. Могат да се приведат и други примери за възпитателната и изцеляваща душите дейност на Кнехт по отношение на млади студенти, които чрез кротката власт на неговата личност по подобен начин са спечелени за един живот в истински касталийски дух, така както някога самият Кнехт бе спечелен от майстора по музика, те са много. Всички тези примери ни показват, че Magister Ludi не е проблематичен характер, те всички са свидетелство за неговото здраве и равновесие. Само грижите и старанията за лабилните и застрашени характери като Петрус или Тегулариус сочат, че той има особена бдителност и тънка чувствителност към такива заболявания и предразположения на хората от Касталия; още от първото му „пробуждане“ не стихва едно винаги неспокойно будно внимание към проблемите и опасностите, които се крият в самия касталийски живот. На неговата открита и смела личност беше чуждо да се отнася с лекомислие или за удобство да не иска да забележи тези опасности, както постъпват по-голямата част от нашите съжители тук, и вероятно никога не би могъл да усвои тактиката на повечето от колегите си, които, разбира се, знаеха за съществуването на тези опасности, но по принцип ги третираха като несъществуващи. Той ги виждаше и знаеше, или поне някои от тях, вследствие запознанствата си с ранната история на Касталия, животът сред тези опасности, привързаността и утвърждаването на едно застрашено битие му изглеждаше борба, докато толкова много касталийци възприемаха своята общност и живота в нея само като идилия. И от произведенията на отец Якобус върху бенедиктинския орден му бе позната представата за ордена като борческа общност, благочестието — като борческо поведение. — Няма — така се бе изразил веднъж той — възвишен и благороден живот, без да се познават дяволът и демоните и без постоянна борба срещу тях. При нас са необикновено рядко явление откритите приятелства между заемащите висши длъжности. И за това не се учудваме, че в първите години на службата си Кнехт не установява такива отношения с никого от колегите си. Изпитва голяма симпатия към занимаващия се с класическа филология в Койперхайм и дълбоко уважение към ръководството на ордена, но в тази сфера личното е почти изключено и обективирано, така че извън служебното сътрудничество едва ли са възможни сериозно сближаване и приятелство. Но му е отредено да преживее и това. Нямаме на разположение тайния архив на възпитателната колегия; за държането и дейността на Кнехт при нейните заседания и гласувания можем да правим изводи само от случайни изказвания на приятели. Изглежда, че невинаги се придържа към мълчаливостта си от първоначалните месеци след избирането му за магистър, но все пак само рядко излиза като оратор освен когато поставя някаква молба или въпрос. Подчертано засвидетелствана е бързината, с която той усвоява обичайния тон за общуване, господстващ на върха на нашата йерархия, и изтънчеността, богатата находчивост и радостта, която проявява при спазването на тези обноски. Известно е, че върховете на нашата йерархия — магистърът, мъжете от ръководството на ордена, общуват помежду си с един не само грижливо спазван церемониален стил, но сред тях господства, ние не можем да кажем откога, склонността или тайното предписание, а навярно и правилото на игра, да се придържат толкова по-строго, толкова по-грижливо към изтънчената вежливост, колкото по-големи са разногласията в мненията и схващанията им и колкото по-важни са спорните въпроси, върху които се изказват. Предполага се, че тя се усвоява по отдавнашна традиция и заедно с другите функции, които би могла да има, притежава и защитна функция, Крайно вежливият тон на дебатите пази от страстна увлеченост не само спорещите лица, но им помага да съхраняват безукорно държане, защищава и пази освен това достойнството на ордена и на самата колегия, облича ги с тогите на церемониала и с ореолите на святост, така че в тази толкова често осмивана от студентите любезност има известен добър смисъл. Предшественикът на Кнехт магистър Томас фон дер Траве притежавал такова умение в голяма степен, той бил удивителен майстор на това изкуство. А Кнехт не може да бъде наречен негов наследник или подражател, той е по-скоро ученик на китайците и неговата куртоазия е от такъв вид, че е малко по-изострена и пронизана от ирония. Но между колегите си той винаги минава за ненадминат майстор на вежливостта. жүктеу/скачать 2.31 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|