Животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт

Когато правим опит да обрисуваме живота на Кнехт, всъщност се Опитваме да го разтълкуваме и ако като историци трябва дълбоко да съжаляваме, че почти ни липсват някакви достоверни сведения за последната част от жизнения му път, все пак тъкмо обстоятелството, че краят му се е превърнал в легенда, ни дава смелост за подобно начинание. Възприемаме тази легенда и сме съгласни с нея, независимо дали тя представлява само благочестиво поетизиране, или не. Така, както не знаем нищо за раждането и произхода на Кнехт, не ни е известен и неговият край. Но нямаме и най-малкото основание да приемем, че този край би могъл да бъде случаен. Виждаме живота му, доколкото е познат, в една ясна възходяща редица от стъпала и ако в предположенията си за неговия край по своя воля се поддаваме на легендата и я приемаме с вяра, то го правим, защото това, което тя разкрива като последно стъпало на този живот, ни изглежда в пълно съответствие с изминатия път. Признаваме дори, че преливането на живота на Кнехт в легенда ни се струва естествено и правилно, както вярата ни в по-нататъшното съществуване на една звезда не се накърнява от това, че тя изчезва от нашия поглед, „залязва“ за нас. В света, в който ние, автор и читатели на тези бележки, живеем, Йозеф Кнехт достигна и извърши мислимо най-възвишеното като Ludi Magister, предводител и пример за ония, които развиват своя дух и се стремят към духовното; той владя и умножи образцово полученото духовно наследство, върховен жрец на храм, свещен за всеки от нас. Но Кнехт не само достигна и владя сферата на майстор, мястото си на върха на нашата йерархия; той го бе превишил, бе го надраснал с едно измерение, което ние, изпълнени с чувство на почит, можем само да предполагаме и тъкмо затова краят ни изглежда напълно съобразен и отговарящ на живота му; неговата биография също надхвърля обичайните измерения и най-подир преминава в легенда. Ние възприемаме чудното в този факт и се радваме на чудното, без особено желание да го тълкуваме. Но доколкото животът на Кнехт е история, а той е такава до един строго определен ден, искаме да го разглеждаме като история и се стараем да предаваме наученото по-нататък точно както са го разкрили нашите изследвания.

Но може би, ах, вероятно, няма да се стигне до това, едва ли е възможно, положително магистърът си има друга работа, освен тази да слуша малки момчета да свирят на цигулка, той ще иска да види и чуе само по-възрастните и по-напредналите ученици! С такива мисли момчето очакваше деня, денят дойде и започна с едно разочарование, по улиците не ехтеше музика, къщите не бяха обкичени със знамена и гирлянди и то трябваше както всеки друг ден да вземе книгите и тетрадките си и да отиде за привичните занятия; дори в класната стая не се виждаше ни най-малката следа от украса и празничност, всичко бе както обикновено. Часът започна, учителят носеше същия всекидневен костюм както винаги, никаква реч, ни дума не спомена за високия уважаван гост.

Но през втория или третия час все пак се случи нещо: на вратата се похлопа, влезе училищният прислужник, поздрави учителя и съобщи, че ученикът Йозеф Кнехт след четвърт час трябва да се яви при учителя по музика и да има грижата да се среше прилично, да измие ръцете и почисти ноктите си. Кнехт пребледня от страх, напусна училището като в шемет, изтича до интерната, остави си книгите, изми се и се среса, взе разтреперан калъфа с цигулката и тетрадката с упражненията си и като мъчително поемаше дъх, тръгна към пристройката за кабинета по музика. Един развълнуван съученик го посрещна до стълбището, кимна към стаята за упражнения и каза:

— Тук трябва да чакаш, докато те повикат.

Не се мина много, макар на него да му се стори цяла вечност, докато го избавиха от това чакане. Никой не го повика, влезе един мъж, съвсем стар, както му се видя отначало, не много едър, белокос, с красиво озарено лице и пронизителни светлосини очи, от чийто поглед човек би могъл и да се страхува, ала този поглед бе не само пронизителен, но и весел, не от смях или усмивка, а от безмълвно блестяща, спокойна веселост. Той подаде ръка на момчето, кимна му, седна внимателно на табуретката пред старото пиано за упражнения и каза:

— Ти ли си Йозеф Кнехт? Учителят ти, изглежда, е доволен от теб, вярвам, че той те и обича. Ела, нека малко музицираме заедно.

Кнехт вече беше извадил цигулката си. Възрастният мъж удари на пианото „ла“, момчето настрои инструмента, сетне погледна въпросително и плахо магистъра.

— Какво би искал да изсвириш? — попита той.

Ученикът не можеше да отговори, душата му преливаше от благоговение към стария, никога не бе виждал такъв човек. Колебливо посегна към нотната си тетрадка и му я поднесе.

— Не — каза магистърът, — бих искал да свириш по памет и не упражнение, а нещо просто, което знаеш наизуст, може би песен, която обичаш.

Кнехт беше объркан, омагьосан от това лице и тези очи, мълчеше, много се срамуваше от смущението си, но не можеше да каже нищо. Магистърът не настоя. Той изсвири с един пръст първите тонове на една мелодия, погледна въпросително момчето, което кимна и веднага я подхвана радостно, тя беше от старите песни, които често се пееха в училище.

— Още веднъж — каза магистърът.

Кнехт повтори мелодията и старецът я изсвири и на втори глас. Сега в малката стая за упражнения познатата песен прозвуча на два гласа.

— Още веднъж!

Кнехт свиреше, едновременно магистърът изпълняваше втори и трети глас. Хубавата стара песен отново проехтя в стаята тригласно.

— Още веднъж!

И магистърът изсвири и трите гласа.

— Чудесна песен — каза той тихо. — Изсвири я сега в алт.

Кнехт послуша и засвири. Магистърът му беше дал единствено първия тон, а сам изпълняваше другите три гласа. И отново старият каза:

— Още веднъж!

Този път мелодията прозвуча по-радостно. Кнехт я изсвири в тенор, придружена от два или три отпева. Двамата свириха песента много пъти, вече не бе необходима уговорка, с всяко повтаряне мелодията съвсем естествено ставаше по-богата на орнаменти и вариации. Тоновете отекваха празнично във ведрата утринна светлина на малката гола стая. След известно време старият престана да свири.

— Достатъчно ли е? — попита той.

Кнехт поклати глава и започна отново, весел, другият подхвана своите три гласа и четирите гласа изтегляха тънки ясни линии, докосваха се, подкрепяха се взаимно, пресичаха се и трептяха един над друг във весели извивки и фигури; и момчето, и старият вече не мислеха за нищо друго, отдаваха се на красивите сродени линии и на фигурите, които те, срещайки се, очертаваха и като че ли уловени в тяхната мрежа, двамата свиреха, поклащаха се леко и се подчиняваха на някакъв невидим диригент. И когато мелодията отново стигна до своя край, магистърът обърна глава назад и попита:

— Хареса ли ти, Йозеф?

Кнехт го погледна, грейнал и благодарен. Той сияеше, но не промълви нито дума.

— Знаеш ли — попита го майсторът — какво е фуга? На лицето на Кнехт се появи израз на колебание.

Беше чувал вече фуги, но още не бяха ги минали в учебните часове.

— Добре — каза майсторът, — тогава аз ще ти покажа. Ще го схванеш най-бързо, ако сами създадем една фуга. И тъй, за фугата ни е потребна преди всичко тема, няма да я търсим дълго, ще я вземем от нашата песен.

Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза:

— Никога двама души не могат да станат приятели по-лесно, отколкото когато музицират. Това е прекрасно. Да се надяваме, че ще бъдем приятели, ти и аз. Може би ти също ще се научиш да създаваш фуги, Йозеф.

При това той му подаде ръка и тръгна, а до вратата се обърна и още веднъж се сбогува с очи и вежливо леко кимване с глава.

Много години по-късно Кнехт беше разказал на своя ученик: когато излязъл от сградата, видял града и света много по-променени и омагьосани, отколкото ако биха били украсени със знамена и гирлянди, венци и фойерверки. Кнехт преживял сбъдването на призванието, което с основание може да се нарече тайнство — явяването и приканващото саморазкритие на идеалния свят, който дотогава младото му сърце познавало отчасти от чужди разкази, отчасти от пламенни мечти. Този свят съществувал не само някъде в далечината, в миналото или в бъдното, не, той бил тук деен, излъчвал светлина и разпращал вестители, апостоли, посланици, хора като този стар магистър, който впрочем, както се струвало на Йозеф, в действителност не бил чак толкова стар. От този свят чрез един достопочтен вестител стигнали и до него, малкия гимназист, предупреждение и зов. Такова значение имало за Кнехт преживяването и изтекли седмици, докато той действително съзнал и се убедил, че магическият процес от оня благословен час отговаря на определен процес в реалния свят, че призванието не е просто ощастливяване и предупреждение в собствената му душа и съвест, а също дар и предизвестие на земни сили. Защото не могло дълго време да остане скрито, че посещението на магистъра по музика не било случайно, нито истинска училищна инспекция. Името на Кнехт от доста време, въз основа на докладите на неговия учител, било в списъците на учениците, които изглеждали достойни за обучение в елитните училища, и той всъщност бил препоръчан на върховната колегия. И тъй като момчето Кнехт било хвалено не само като латинист и приятен характер, а специално препоръчвано и прославяно от учителя по музика, то магистърът се нагърбил в случай на служебно пътуване да отдели няколко часа за Беролфинген и да види този ученик. При това за него не били толкова важни успехите му по латински, също и техниката на пръстите (в това отношение той се доверявал на бележките на учителя, чието преподаване все пак проследил в един час), колкото дали момчето с цялата си същност е родено за музикант в най-висшия смисъл, за въодушевление, подчиняване на по-висшето, благоговение, за служба на култа. Общо взето, учителите, с пълно основание, съвсем не били щедри в предложенията си към по-висшите училища за приемане на ученици в елита, но въпреки това понякога проявявали благосклонност от повече или по-малко нечисти намерения: нерядко учителят от липса на прозорливост упорито препоръчвал някой свой любимец, който освен прилежание, честолюбие и тактично държане към преподавателя едва ли имал други предимства. Тъкмо този вид ученици бил особено неприятен на магистъра по музика; той притежавал верен усет за това, дали някой, който се явява на изпит, съзнава, че сега става въпрос за неговото бъдеще и жизнения му път. И горко на ученика, който го посрещнел прекалено ловко, прекалено съзнателно и мъдро или пък се опитвал да го ласкае, в някои случаи той бивал отхвърлен още преди изпитът да е започнал.

Но сега ученикът Кнехт се хареса на стария магистър по музика, много му се хареса и продължавайки пътуването си, той със задоволство си мислеше за него; в тетрадката си не написа бележки и оценки, но носеше със себе си спомена за бодрото скромно момче и когато се върна, собственоръчно нанесе името му в списъка на учениците, които, изпитани от някой член на върховната колегия, бяха смятани за достойни да бъдат приети.

Понякога Йозеф чуваше в училището да се говори за този списък, помежду си гимназистите го наричаха „Златната книга“, но едновременно за него съществуваше и друго, неуважително определение — „каталог на кариеристите“, което се произнасяше в съвсем различен тон. Когато някой учител споменаваше този списък, това бе само за да упрекне даден ученик: момче като него естествено никога не бивало да мисли, че ще стигне дотам да бъде вписано в този списък, тогава в тона имаше нещо тържествено, някакво уважение, а и доста важничене. Ала щом учениците заговореха за „каталога на кариеристите“, те най-често правеха това по дързък начин и с по-пресилено равнодушие. Веднъж Йозеф чу някакъв ученик да казва: „Плюя на този глупав „каталог на кариеристите!“ Който е човек на място, не влиза в него, в това можете да бъдете сигурни. Там учителите записват само най-големите кълвачи и подмазвачи.“

Подир хубавото преживяване настъпи забележително време. Кнехт не знаеше предварително, че сега принадлежи към „electi“⁸, към flos Jiuventutis⁹, както се казваше в ордена за учениците от елита; отначало той в никакъв случай не мислеше за практическите последствия и доловимото влияние на преживяното върху неговата съдба и всекидневие и докато за своите учители отдавна беше отличен ученик, с когото те скоро ще се разделят, сам възприемаше призванието си единствено като нещо, което протича дълбоко в душата му. Но и така то пак беше един рязък прелом в неговия живот. И ако часът с вълшебника бе приближил или влял в сърцето му нещо вече предчувствано, тъкмо този час беше разграничил ясно вчера от днес, билото от сегашното и идното, тъй както някой, който се събужда от сън и се намира в същата среда, която е сънувал, не може да се съмнява, че е буден. Има много начини и форми на призвание, но ядката и смисълът на преживяването са винаги едни и същи; душата се събужда, преобразява или извисява с това, че вместо сънища и вътрешни предчувствия изведнъж се намесва призив отвън, възправя се част от действителността. Сега тук този къс действителност беше взел образа на майстора, който бе познат само като далечната, уважавана, полубожествена фигура на майстора по музика, един ангел от най-върховните в небето се бе явил в плът и кръв, имаше всезнаещи сини очи, беше седял на столчето до пианото за упражнения, свирил с Йозеф, свирил чудесно и почти без думи му бе показал какво всъщност е музиката, бе го благословил и изчезнал отново. Отначало Кнехт не беше в състояние да разсъди какво навярно би могло да последва от това или да се прояви, защото той изобщо бе твърде много изпълнен от непосредствения вътрешен отклик на събитието, който го занимаваше. Както някакво младо растение, което дотогава се е развивало тихо и колебливо, неочаквано почва да диша по-буйно и да расте, сякаш в час на чудо изведнъж е осъзнало закона на своята природа и сега вътрешно се стреми да го осъществи, така и Йозеф, след като го бе докоснала ръката на вълшебника, взе бързо и с копнеж да събира и напряга силите си, чувстваше се променен, пораснал, усещаше нови напрежения, нови съзвучия между себе си и света, в някои часове по музика, латински и математика можеше да преодолее задачи, които бяха още много далечни за неговата възраст и за другарите му, и при това да се чувства дееспособен за всякакви начинания, а в други часове, забравяйки всичко, и с една нова за него нежност и преданост можеше да мечтае, да се вслушва във вятъра или дъжда, да не откъсва очи от едно цвете или от течащите води на реката, да не схваща нищо, всичко да предчувства, обзет от симпатия, от любопитство, от желание да проникне в същността, устремен от собственото „аз“ към другите, към света, към тайното и святото, към болезнено красивата игра на явленията.

Така при Йозеф Кнехт, започвайки отвътре и израствайки до среща и утвърждаване на вътрешното и външното, призванието се осъществи в съвършена чистота; той премина всичките му степени, всичките ощастливяващи мигове и изпита всички страхове. Несмущаван от внезапни разкрития и недискретности, благородният процес се разви като типична младежка история на един благороден дух; хармонично и отмерено се развиваха и придвижваха едно към друго носеното в душата и външното. В края на това развитие ученикът съзна своето положение и външната си съдба, когато видя, че учителите се отнасят към него като към колега, дори като към почетен гост, чието отпътуване се очаква всеки момент, че съучениците му го гледат с полуудивление, с подозрение или със завист и почти го отбягват, неколцина противници го осмиват и мразят, видя, че все повече и повече е разделен и изоставен от предишните приятели; ала в душата му същият този процес на бавно откъсване и усамотяване отдавна вече беше протекъл, по вътрешни, по собствените му чувства учителите все повече и повече от стоящи по-високо се превръщаха в другари, някогашните приятели — в изостанали придружители по една част от пътя му, в своето училище и град Кнехт вече не се чувстваше между равни и на подходящо място, но сега всичко това беше пропито от потайна мъртвина, от един флуид на недействителното, от миналото, то беше станало Бременност; някаква износена и вече съвсем омаляла дреха. И това надрастване на досега хармоничния и обичан роден край, това откъсване от една форма на живот, която вече не му принадлежи и отговаря, този живот, в който нахлуваха часове на върховно ощастливяване и лъчезарно самочувствие на отзован и сбогуващ се човек, накрая стана за него голяма мъка, едва поносимо бреме и страдание, защото всичко го изоставяше, а сам не беше сигурен дали всъщност лично той не го напуска, дали не е виновен за това отмиране и отчуждаване от милия му привичен свят поради честолюбие, самонадеяност, високомерие, невярност и липса на любов. Сред болките, които едно истинско призвание води със себе си, тези са най-горчивите. Който изпита призванието, ведно с него получава не само един дар и следва някаква повеля, той поема върху себе си и нещо като вина, също както и войникът, който бива изваден от редовете на другарите си и произведен в офицерски чин, е толкова по-достоен за повишаване, с колкото по-силно чувство за вина заплаща това повишение и дори с угризение за нечиста съвест спрямо другарите си.

Когато момчето Йозеф Кнехт трябваше да се прости с Беролфинген, до гарата го придружи учителят му по музика. Сбогуването с него го натъжаваше, сърцето му бе малко развълнувано от чувство за изоставеност и несигурност, като че ли с отпътуването потъваха и изчезваха светлобоядисаното стълбище в старата кула на замъка и всичко наоколо. Някои ученици посрещаха това първо пътуване с много по-буйни чувства, отчаяни и в сълзи. Със сърцето си Йозеф беше вече по-скоро там, отколкото тук, той понесе раздялата леко. А и пътуването не беше дълго.

Определен беше за училището в Ешхолц. Още по-рано в кабинета на своя ректор бе виждал картини от това училище. В Касталия Ешхолц беше най-голямото и най-съвременното училище, всички постройки бяха от по-ново време, наблизо нямаше град, само едно малко селище, по-скоро селце, обгърнато от гора, сред нея се простираше широк равен голям четириъгълник, в средата на който бяха разположени сградите. Те бяха наредени както петицата на зар и там пет могъщи секвои извисяваха тъмните си корони. Огромният площад бе отчасти затревен, отчасти посипан с пясък и прорязан, само от два големи плувни басейна с течаща вода, към които водеха широки ниски стълбища. При входа на този слънчев площад се намираше учебната сграда, единствената висока постройка тук, с две крила и с преддверия от по пет колони към всяко. Останалите постройки, които ограждаха площада от три страни като стена, бяха съвсем ниски, плоски и без украса, разпределени на еднакви части, от всяка към площада извеждаше аркада и стълбище от по няколко стъпала, в повечето сводове на арките имаше саксии с цветя. Според касталийските обичаи при пристигането си момчето не биваше да бъде посрещнато от училищен прислужник или ректор, или представител на учителското тяло, а го приемаше другар, хубаво, високо израсло момче, облечено в дреха от син лен. Така и Йозеф беше посрещнат от младеж, няколко години по-голям от него, който му подаде ръка и каза:

— Аз съм Оскар, старши на дома „Елада“, където ти ще живееш, и ми е възложено да те поздравя с „добре дошъл“ при нас и да те приема. В училище те очакват едва утре. Имаме достатъчно време да поразгледаме всичко. Ти ще се ориентираш бързо. Моля те още, на първо време, докато привикнеш, да гледаш на мене като на приятел и ментор, а също и закрилник, в случай че някой от другарите се опита да те оскърби. Някои смятат, че винаги трябва да поизмъчат новите. Няма да бъде лошо, обещавам ти. Сега най-напред ще те заведа в дома „Елада“ в нашето общежитие, за да видиш къде ще живееш.

Така Йозеф бе поздравен по обичайния традиционен начин от Оскар, който всъщност си даваше много труд добре да изпълнява своята роля; почти винаги тази роля доставяше удоволствие на старшите и когато един петнадесетгодишен се стреми да се отнася към тринадесетгодишния с очарователен другарски тон и да го напътства леко покровителствено, то винаги му се удава. В първите дни Йозеф беше третиран от своя ментор като гост, за когото се предполага, че би могъл още утре да си замине и затова трябва да отнесе добро впечатление от къщата и домакина. Той заведе Йозеф в спалнята, която следваше да дели с две други момчета, поднесоха му сухар и чаша плодов сок и му показаха дома „Елада“ — една от жилищните сгради в големия правоъгълник, в банята му посочиха къде трябва да сложи кърпата си за ръце и в кой ъгъл може да държи саксия с цветя, в случай че това му доставя удоволствие. Още преди да се свечери, той беше заведен при домакина, където му потърсиха и премериха син ленен костюм. От първия момент Йозеф се почувства добре на това място и с удоволствие възприе тона на Оскар; в държането му можеше да се долови само леко стеснение, тъй като по-възрастният, който отдавна живее в Касталия, естествено му изглеждаше полубог. Случайните дребни самохвалства и театралниченето на Оскар също му харесаха, дори и когато той вмъкна в речта си сложен гръцки цитат, за да си спомни веднага любезно, че новият, разбира се, още не би могъл да го преведе, естествено не, пък и кой ли би искал това от него!

В останалото животът в интерната не съдържаше нищо ново за Кнехт; той се подчини на реда без усилия. Ние не знаем за важни събития и от годините, прекарани в Ешхолц; страшния пожар в училището той явно не е преживял. Неговите бележки, доколкото още можеха да се издирят, показват по музика и латински най-високите цифри, по математика и гръцки се задържат над доброто средно равнище, в дневника от време на време се срешат записки като: „Ingenium valde capax, studia non angusta, mores probantur“¹² или: „Ingeni-um felix et profectuum avidissimum, moribus placet offi-ciosis“¹³. Какви наказания са му налагани в Ешхолц, вече не може да се установи, дневникът с наказанията вероятно е станал жертва на пожара заедно с толкова много други неща. По-късно един съученик уверява, че в четирите години, прекарани в Ешхолц, Кнехт само един-единствен път бил наказан (с лишаване от седмичния излет), и то защото упорито отказвал да издаде името на другар, който направил нещо забранено. Анекдотът звучи достоверно, Кнехт, без съмнение, винаги бил добър колега и никога не угодничел на високостоящите, но че онова наказание било единственото за четири години, все пак изглежда малко вероятно.

Един от съучениците на Кнехт, който по-късно се издига до архивар на играта на стъклени перли, разказва, че Йозеф бил изобщо тихо и ведро момче, понякога по време на музициране имал странно задълбочен и блажен израз, буен и страстен го виждали само рядко, особено при ритмична игра на топка, която много обичал. Няколко пъти обаче това приветливо и здраво момче бивало потиснато и будело присмех, а също и загриженост, главно при немногобройните случки на изключване на ученици, както често се налагало в ниските степени на обучение на елита. Когато се случило за пръв път един съученик да отсъства от учебните часове и игрите и на другия ден да не се появи и се заговорило, че той не е болен, а отчислен, заминал и вече няма да се върне, тогава Кнехт не само бил натъжен, но дни наред сякаш изгубил и ума, и дума. По-късно, години по-късно, той сам обяснява така: „Когато някой ученик биваше връщан от Ешхолц и ни напускаше, аз всякога преживявах това като смъртен случай. Ако ме попитаха за причината на моята тъга, бих казал, че тя е от съчувствие към бедния, който чрез лекомислие и леност е провалил бъдещето си, но в нея имаше и страх, страх, че може би и мен някога ще ме сполети същото. Едва след като няколкократно преживях такива случаи и всъщност вече не вярвах във възможността да ми е отредена подобна съдба, започнах да виждам по-дълбоко. Престанах да приемам отстраняването на един ученик от елита само като нещастие и наказание, беше ми известно, че в някои случаи напускащите с особено удоволствие се връщат вкъщи. Вече долавях: нямаше просто съд и наказание, на които можеше да стане жертва един лекомислен, а и „светът“ там отвън, откъдето някога бяхме дошли всички ние Electi, не бе престанал да съществува в онази степен, в която на мен ми се струваше, нещо повече, за някои той беше велика действителност, пълна с привлекателна сила, примамваше и накрая ги отзоваваше при себе си. И може би той бе такава не само за единици, а за всички, може би не беше установено, че ония, които далечният свят привличаше тъй властно, бяха по-слабите и непълноценните. Навярно привидният прелом, който те изстрадваха, не беше никакво сломяване и страдание, а скок и дело, и навярно тъкмо ние, които послушно оставахме в Ешхолц, бяхме слабите и страхливите.“ Ще видим, че малко по-късно тези мисли го занимават много живо.

Голяма радост му носеше всяка нова среща с магистъра по музика, който идваше най-малко на два или три месеца в Ешхолц, посещаваше и инспектираше часовете по музика, беше приятел с един от тукашните учители, на когото нерядко гостуваше за по няколко дни. Веднъж той лично ръководеше последните репетиции за изпълнението на една вечерня от Монтеверди. Преди всичко обаче магистърът наблюдаваше по-талантливите сред учениците по музика и Кнехт спадаше към ония, които удостояваше със своето бащинско приятелство. От време на време в една от стаите за обучение сядаше за час на пианото и минаваше с него произведение на някой от любимите си композитори или пък образци от старите школи по композиция. „Заедно с майстора по музика да създадеш един канон или пък да слушаш как друг, който е бил зле изграден, бива воден ad absurdum¹⁴, често носеше празничност или дори веселост, каквито няма в нищо друго, понякога едва възпираш сълзите си, а после не можеш да сдържиш смеха си. От един частен урок по музика с него излизаш освежен като след баня и масаж.“

Учението на Кнехт в Ешхолц наближаваше своя край, той трябваше заедно с десетина други ученици на същото равнище да бъде приет в училище от по-висока степен, тогава в уречен ден ректорът произнасяше пред тези кандидати обичайната си реч, в която още веднъж припомняше на завършващите смисъла и законите на касталийските училища и, така да се каже, от името на ордена предначертаваше пътя им: в края на своя път те щяха да получат правото сами да постъпят в ордена. Тази тържествена реч спадаше към програмата на празника, който училището уреждаше за своите абитуриенти и при който и учителите, и съучениците им вече се отнасяха към тях като към гости. В такива дни винаги имаше грижливо подготвени концерти, този път щеше да бъде изпълнена една голяма кантата от седемнадесетото столетие и сам магистърът по музика бе дошъл да я чуе. След речта на ректора, на път към украсената трапезария, Кнехт се приближи до магистъра с един въпрос.

— Ректорът — поде той — ни разказа как е уредено обучението извън Касталия в обикновените училища и университети, каза също, че тамошните ученици, постъпвайки в университетите, се насочват към „свободни“ професии. Ако правилно съм схванал, това са професиите, които в голямата им част ние тук, в Касталия, изобщо не познаваме. Как да разбирам това? Защо ги наричат свободни и защо тъкмо ние, касталийците, трябва да останем извън тях?

Ludi Musicae отведе младежа настрана и се спря под една от секвоите. Когато му отговаряше, почти хитра усмивка сдипли мрежата от бръчки около очите му:

В живота на Кнехт раздялата с Ешхолц означаваше дълбок прелом. Ако дотогава бе живял в щастливо детство, в едно охотно и едва ли познаващо съмнение приспособяване към реда, в хармония, то сега за него започна време на борба, развитие и съмнение. Беше близо седемнадесетгодишен, когато му съобщиха за предстоящото преместване в по-висока училищна степен, нему и на редица другари, и от този момент за избраниците доста време нямаше по-важен и по-често обсъждан въпрос, отколкото въпросът за мястото, на което всеки от тях ще бъде пресаден. Според традицията то се съобщаваше на всеки чак в последната седмица преди заминаването, няколкото дни между прощалното тържество и отпътуването се смятаха за ваканция. През тази ваканция Кнехт преживя едно красиво и важно събитие: магистърът по музика го бе поканил да тръгне пеша и да го посети, да му бъде гост няколко дни. Това беше голяма и рядка чест. Заедно с един също завършващ другар, тъй като Кнехт още принадлежеше към Ешхолц, а на учениците от тази степен не се позволяваше да пътуват сами, в ранно утро той тръгна към гората и планината и когато след три часа изкачване в сенките на дърветата двамата излязоха на открит купен, видяха ниско долу вече малък и лесно обозрим своя Ешхолц, познаващ се отдалеч по тъмната маса на петте гигантски дървета, по големия, прорязан от зелени лехи правоъгълник, по огледалните езера, по високата училищна сграда, стопанските постройки, селцето и прочутата ясенова горичка. Двете момчета стояха и гледаха надолу; някой от нас може би е запазил спомен за този мил изглед, тогава той не се различаваше особено от днешния, защото след големия пожар сградите са възстановени почти без изменения, а от високите дървета три са издържали пожара. Двамата виждаха пред себе си своето училище, тяхна родина от години, с която скоро щяха да се разделят, и двамата бяха дълбоко трогнати от гледката.

— Мисля, че никога досега не съм разбирал истински колко е красиво! — каза придружителят на Йозеф. — Ах да, навярно се дължи на това, че за пръв път го гледам като нещо, което ми предстои да напусна, с което трябва да се простя.

— Така е — каза Кнехт, — имаш право, същото изпитвам и аз. Но и когато си тръгнем оттука, то пак, строго взето, не ще напуснем Ешхолц истински. Истински се разделиха с него само тези, които си отидоха завинаги, например оня Ото, който умееше да съчинява такива чудни шеговити стихове на латински, или оня наш Шарлеман, който можеше да плува под вода толкова дълго, а и другите. Те действително се сбогуваха и се откъснаха. Отдавна не бях мислил за тях, сега отново се сетих. Смей ми се, ако щеш, но у тези отцепници въпреки всичко за мен имаше нещо привлекателно, така както и във вероломния Луцифер има нещо величаво. Те може би са допуснали грешка, нещо повече, без всяко съмнение сгрешили са, но все пак са действали, дръзнали са да направят един скок, а за това е потребна смелост. Ние, останалите, бяхме прилежни, търпеливи и разумни, но не се осмелихме за нищо, не скочихме.

— Не зная — каза другият, — някои от тях нито направиха нещо, нито се осмелиха, а просто се шляеха, докато ги отпратиха. Но може би не те разбирам напълно. Какво схващаш като скок?

— Имам предвид готовността да се откъснеш, да действаш сериозно, тъкмо това е скачането. Не бих си пожелал със скок да се върна в по-раншната си родина и към по-раншния си живот, те не ме привличат, почти съм ги забравил. Но си желая някога, когато удари час и бъде потребно, и аз да мога да се откъсна и да скоча, само не назад в по-нищожното, а напред и към по-високо.

— Е да, нали натам вървим. Ешхолц беше едно стъпало, следващото ще бъде по-високо, а накрая ни очаква орденът.

— Да, но аз нямам предвид това. Хайде да тръгваме, amice¹⁶. Пътуването е така хубаво, то отново ще ни развесели. Та ние тук съвсем се натъжихме.

В това настроение и в тези думи, предадени ни от оня другар, вече се долавя гласът на новата бурна епоха в младостта на Кнехт.

Странниците прекараха два дни в път, докато стигнат тогавашното местожителство на магистъра по музика, разположения в планината Монтпорт, където той ръководеше курс за диригенти в някогашния манастир. Другарят на Кнехт бе настанен в дома за гости, докато самият той получи малка стая в жилището на магистъра. Там едва бе извадил нещата от раницата си и се бе измил, когато домакинът вече влезе в стаята. Достопочтеният мъж подаде ръка на момчето, с лека въздишка седна на един стол, затвори за няколко мига очи, както правеше, когато биваше много уморен, а после, поглеждайки приветливо към Йозеф, каза:

— Извини ме, не съм много добър домакин. Ти си пътувал пеш и трябва да си уморен, честно казано, и аз съм уморен, денят ми е пренаситен, но ако не ти се спи, още сега бих ти предложил да се занимаем един час в моята стая. Можеш да останеш тук два дни, а утре покани и твоя придружител при мене на обяд, но за съжаление не мога да ти отделя много време, затова трябва да видим как да устроим няколкото часа, които искам да прекараме заедно. И тъй, ще започнем веднага, нали?

Той отведе Кнехт в голяма сводеста килия, там нямаше нищо друго освен старо пиано и два стола. Седнаха на тях.

— Скоро ще постъпиш в училище от по-висока степен — каза майсторът. — Там ще научиш всякакви неща, и много хубави при това, навярно скоро ще се докоснеш и до играта на стъклени перли. Всичко това е хубаво и важно, но едно е по-важно от каквото и да е друго — да се научиш на медитация. Привидно всички се учат, но невинаги това може да се провери. Искам от теб правилно и добре да я научиш, толкова добре, колкото и музиката; после всичко останало идва от само себе си. Ето защо бих желал първите две или три лекции да ти дам сам, тази бе причината за моята покана. И тъй днес, утре и вдругиден по един час ще се опитваме да медитираме, и то върху музиката. Сега ще ти дадат чаша мляко, та да не ти пречат жажда и глад, вечерята ще ни поднесат едва по-късно.
На вратата се почука и наистина донесоха чаша мляко.

— Пий бавно, бавно — предупреди го той. — Не бързай и не говори нищо.

Кнехт пиеше на съвсем малки глътки студеното мляко. Срещу него стоеше многоуважаваният мъж и отново държеше очите си затворени. Лицето му изглеждаше твърде старо, но приветливо, по него се разливаше смиреност, той се усмихваше на нещо в себе си, като че ли се бе потопил в собствените си мисли като морен пътник краката си във вода. От него се излъчваше спокойствие. Кнехт долови това и сам се успокои.

Сега магистърът се изви на стола си и положи ръце върху пианото. Изсвири една тема и продължи да я развива във вариации, тя приличаше на творба от някой италиански майстор. Той посъветва своя гост да си представи тази музика като танц, като непрекъсната поредица от упражнения по равновесие, като низ от по-малки или по-големи стъпки от средата на симетрията и да не насочва вниманието си към нищо друго освен към фигурата, която очертават тези крачки. Изсвири още веднъж тактовете, мълком се замисли над тях, повтори ги и постоя с ръце на коленете, съвсем тихо, с полузатворени очи, без никакво трепване, като повтаряше в себе си музика и я обмисляше. И ученикът я чуваше в душата си, пред очите му се появяваха откъслеци от нотни линии, виждаше нещо да се движи, да крачи, да танцува и се люлее, и в движението търсеше да разпознае и разчете извивките на птичи полет. Те отново се объркаха и загубиха, трябваше да започне отначало, за миг съсредоточеността му изчезна, беше в празнота, огледа се смутено и видя тихото, замислено лице на майстора да се поклаща бледо в здрача и Йозеф отново се намери в онова духовно пространство, от което се бе отклонил, отново чу музиката да ехти в него, видя я да крачи там, видя я да описва линията на движението си, видя и съзна танцуващите стъпки на невидимите…

Струваше му се, че е минало дълго време, когато пак се отклони от това пространство, когато усети под себе си стола, каменния, покрит с рогозка под, долови губещата се здрачна светлина зад прозорците. Почувства, че някой го следи, вдигна поглед и се взря в очите на магистъра, който го наблюдаваше внимателно. Магистърът му кимна едва забележимо, с един пръст изсвири в пианисимо вариация от онази италианска музика и се изправи.

— Остани тук — каза той, — аз ще се върна. Още веднъж потърси музиката в себе си, внимавай върху фигурата! И не се напрягай, това е просто игра. И дори да заспиш по време на нея, то с нищо не вреди.

Той излезе, чакаше го още работа, останала от неговия пренатоварен ден, работа съвсем не лека и приятна, не такава, каквато би желал. Предстоеше му да говори с един от учениците от курса по диригентство, талантлив, но суетен и надменен човек, комуто трябваше да изтъкне лошите навици, да докаже неправдата и да прояви загрижеността си като хладнокръвие, любовта си — като авторитет. Той въздъхна. Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени! Талант без характер, виртуозност без йерархия, това, което бе властвало някога по времето на леката забавност в музикалния живот и беше изкоренено и унищожено през музикалния ренесанс, вече зеленееше отново и разпукваше пъпки.

Когато той се върна, за да вечеря заедно с Йозеф, намери го притихнал, но доволен и без следа от умора.

 — Беше много хубаво — каза момчето мечтателно. — В това време музиката изчезна за мене, тя се преобрази.

 — Нека отново затрепти в тебе — каза майсторът и го заведе в една малка стая, където бе сложена маса с хляб и плодове. Нахраниха се и магистърът го покани утре известно време да присъства на диригентския курс. Преди да се оттегли и да заведе госта в неговата килия, той му каза:

 — При медитацията ти видя нещо, музиката ти се яви като фигура. Опитай се, ако имаш желание, да запишеш това.

 На масата в килията за гости Кнехт намери лист хартия и моливи и преди да си легне, се опита да нарисува фигурата, в която музиката се бе превърнала за него. Изтегли една линия и от нея под наклон стремително на равни разстояния — къси странични линии, това напомняше разположението на листата по клонче от дърво. Възникналият образ не го задоволи, но той изпитваше удоволствие още веднъж и още веднъж да се опитва и накрая, сякаш на игра, очерта кръг, от който като лъчи се подаваха страничните линии, подобно на цветя от венец. После си легна и заспа бързо. Насън отново преживя изкачването през горите до голия купен, на който вчера почиваха с другаря си, и в низината видя да се простира милият Ешхолц и докато гледаше надолу, правоъгълникът с училищните сгради се изтегли в овал, после в кръг, превърна се във венец, а венецът започна бавно да се върти, въртеше се с все по-голяма бързина и накрая закръжи лудо, пръсна се и се разлетя в искрящи звезди.

 Когато се събуди, не помнеше съня, но по-късно, при утринната разходка, майсторът го попита дали е сънувал и на Йозеф му се струваше, че наистина е преживял насън нещо лошо или вълнуващо, замисли се, припомни си съня, разказа му го и беше удивен от неговата безобидност. Магистърът слушаше внимателно. Йозеф попита:

 — Трябва ли да се обръща внимание на сънищата? Те могат ли да се тълкуват?

 Майсторът го погледна в очите и отвърна кратко:

 — Върху всичко трябва да се внимава, защото всичко може да се тълкува. — След няколко крачки той попита бащински: — В кое училище би искал да се учиш?

 При този въпрос Йозеф почервеня. Бързо и тихо той изрече:

 — Мисля, във Валдцел.

 Майсторът кимна:

 — И аз така смятах. Нали знаеш старата поговорка: „Gignit autem artificioam…“

 С още зачервено лице Кнехт допълни познатия на всеки ученик израз: „Gignit autem artificiosam lusorum gentem Cella Silvestris“ — на немски: „Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли.“

 Старият го погледна сърдечно.

 — Вероятно това е твоят път, Йозеф. Знаеш, че не всички приемат играта на стъклени перли. Казват: тя била заместител на изкуствата, а играчите — белетристи, на тях вече не можело да се гледа като на истински хора на духа, били само свободно фантазиращи дилетанти в изкуството. Естествено, ще видиш доколко това е вярно, може би ти самият имаш представи за играта на стъклени перли, според които очакваш повече, отколкото тя би могла да ти даде, или обратно. Че играта крие опасности, е известно. Тъкмо затова я обичаме, по безопасните пътища се пращат само слабите. Но ти никога не бива да забравяш това, което толкова често съм ти казвал: нашето предопределение е непогрешимо да схващаме противоречията, първо, именно като противоречия, после обаче като полюси от едно единство. Така е и с играта на стъклени перли. Натурите, склонни към изкуството, са влюбени в тази игра, защото чрез нея могат да фантазират, студените учени специалисти я презират, някои музиканти също, защото на тях им липсва онази степен на строга дисциплина, която отделните науки биха могли да постигнат. Е добре, с времето ще опознаеш тези противоречия и ще откриеш, че те не са противоречия на обектите, а на субектите, че например един фантазиращ художник не избягва чистата математика или логика затова, че е опознал малко от тях или би могъл да изрази, а защото инстинктивно е склонен към нещо друго. По такива инстинктивни и буйни склонности и неблагосклонности със сигурност ще можеш да откриеш дребните души. В действителност това значи, че в големите души и в превъзходните, самоуверените умове няма такива страсти. Всеки от нас е само човек, само един опит, същество, което е все на път. Но то трябва да е на път към съвършеното, да се стреми към центъра, а не към покрайнината. Запомни: можеш да се занимаваш строго с логика или с граматика и при това да си изпълнен с фантазия и музика. Можеш да бъдеш музикант или играч на стъклени перли и при това да си въплъщение на предаността към закон и ред. Човекът, който ние си представяме и желаем, чието създаване е наша цел, ще може всеки ден да заменя своята наука или изкуство, в играта на стъклени перли той ще блести с най-чиста кристална логика и в граматиката с творческа фантазия. Такива трябва да бъдем, та всеки час да могат да ни поставят на друг пост, без да се противим или объркваме.

 — Смятам, че ви разбрах — каза Кнехт, — но не са ли тъкмо ония, които проявяват толкова силни предпочитания или антипатии, по-страстни натури, а другите по-спокойни, по кротки?

 — Изглежда, че е така и все пак не е — усмихна се — магистърът. — За да бъдеш прилежен във всичко и всичко да владееш добре, разбира се, не ти е потребна по-малко душевна сила, замах и топлота, а повече. Това, което ти наричаш страст, не е душевна сила, а разногласие между душата и външния свят. Там, където властва страстта, не съществува по-силна жажда и стремеж, но тя е насочена към една отделна и лъжовна цел, откъдето идва и напрежението, и душната атмосфера. Който обръща най-голямата сила на стремежа си към центъра, към истинското битие, към съвършеното, той изглежда по-спокоен от страстния, защото невинаги се вижда пламъкът на неговата жар, защото той примерно при диспути не крещи и не размахва ръце. Но аз ще ти кажа: той трябва да пламти и гори.

 — Ах, ако човек можеше да се формира чрез знания — извика Кнехт. — Ако би имало наука, нещо, в което човек може да вярва! Всичко си противоречи взаимно, всичко се разбягва едно през друго, в нищо няма сигурност. Всичко може да бъде тълкувано в един, а после в напълно противоположен смисъл. Цялата световна история може да бъде изложена като развитие и напредък и също така е възможно в нея да не бъде видяно нищо друго освен упадък и безсмислие. Няма ли истина? Няма ли истинско и необоримо учение?

 Никога досега майсторът не бе го чувал да говори толкова разпалено. Той повървя още малко, после каза:

 — Има истина, мили мой! Но учение, за каквото ти жадуваш, учение абсолютно, което само да те прави съвършен и мъдър, няма. Ти не бива още да се стремиш към едно съвършено учение, приятелю, а към себеусъвършенстване. Божественото е в тебе, не в понятията и книгите. Истината се преживява, не се преподава. Бъди готов за борби, Йозеф Кнехт, аз виждам ясно, те вече са започнали.

 През тези дни Йозеф за пръв път видя магистъра, когото обичаше, в неговото всекидневие и в работата му и много се удивляваше, макар че имаше поглед само върху малка част от дневните занимания. Повече от всичко друго обаче майсторът го спечели с това, че така се грижеше за него, че го бе поканил и че сред своята работа този претоварен човек, който толкова често изглеждаше уморен, спестяваше и му посвещаваше часове, и не само часове! И ако това въвеждане в медитацията оставяше у Кнехт така дълбоко и незаличимо впечатление, то се дължеше, както по-късно той отсъди, не толкова на особено фина или своеобразна техника, а само на личността, примера на майстора. Неговите по-късни учители, при които през следващите години бе обучаван на медитация, даваха повече указания, по-точни данни, контролираха по-строго и поставяха повече въпроси, по-добре умееха да коригират. Но магистърът по музика, уверен във властта си над това момче, почти не говореше и не поучаваше, собствено той назоваваше само темите и вървеше пред него с примера си. Кнехт наблюдаваше как неговият майстор толкова често изглежда стар и съсипан, как после с полузатворени очи се вглъбява в себе си и пак отново може така спокойно, бодро, весело и приветливо да погледне, нищо не би могло да го убеди по-съкровено от този път към изворите, път от неспокойствието към спокойствието. А едно или друго от това, което магистърът искаше да му предаде със слова, Кнехт научаваше неусетно, при някоя кратка разходка или по време на хранене.

 Знаем, че тогава Кнехт получил от магистъра и няколко първи загатвания и насоки за играта на стъклени перли, но неговите думи не са ни известни. Направило му впечатление, че домакинът проявява грижа и за придружителя на Йозеф, така че у него да не се засили усещането, че е някакъв придатък. Изглежда, този човек мислел за всичко.

 Краткият престой в Монтпор, трите часа за въвеждане в медитацията, присъствието на курса за диригенти, няколкото разговора с магистъра значеха за Кнехт много; магистърът със сигурност бе избрал най-въздействащото време за своята кратка намеса. Поканата му имаше главно целта младежът да вземе присърце медитацията, но тази покана бе не по-малко важна и сама по себе си като отличие, знак, че го уважават и очакват нещо от него; това беше втората степен на призванието. Откриха му поглед към един вътрешен кръг; когато някой от дванадесетте майстори допуснеше толкова близо до себе си ученик от тази степен, това не означаваше само лично благоволение. Всичко което един майстор прави, винаги е повече от нещо лично.

 На сбогуване двамата ученици получиха малки подаръци, Йозеф Кнехт — тетрадка с две хорални прелюдии на Бах, а другарят му — изящно джобно издание на Хораций. Когато го изпращаше, майсторът каза на Кнехт:

 — След няколко дни ще узнаеш за кое училище си определен. Там ще идвам много по-рядко, отколкото в Ешхолц, но и там ние, разбира се, ще се виждаме, стига да съм здрав. Ако имаш желание, веднъж в годината можеш да ми пишеш писмо, особено за това, как протичат твоите упражнения по музика. Няма да ти е забранена и критика по отношение на твоите учители, ала на нея аз не отдавам особено значение. Предстои ти много и надявам се, ти ще оправдаеш очакванията. Нашата Касталия не бива да бъде просто елит, тя трябва да бъде преди всичко йерархия, постройка, в която всеки камък има смисъл само чрез цялото. Отвъд това цяло не води никакъв път и който се изкачва по-нагоре и получава по-големи задачи, не става по-свободен, той става само все по-отговорен. Довиждане, млади приятелю, за мен бе радост да те посрещна тук.

 Двете момчета си тръгнаха, по пътя и двете бяха по-весели и по-разговорливи, отколкото когато идваха насам, няколкото дни сред друг въздух и други картини, докосването до един нов жизнен кръг, ги бяха разведрили, направили по-свободни от Ешхолц и тамошното чувство на разлъка и двойно по-жадни за промяната и бъдещето. При няколкото почивки в гората или над някоя стръмна урва в околността на Монтпор те изваждаха от джобовете си дървените флейти и на два гласа изсвирваха една или друга песен. И когато отново стигнаха до оня купен над Ешхолц, с изгледа към училището и дърветата, и на двамата им се стори, че разговорът, който бяха водили тук, отдавна е потънал в далечно минало, сега всички неща бяха придобили нов оттенък. Момчетата не си казаха нито дума, малко се срамуваха от предишните си чувства и слова, които така бързо остаряха и се лишиха от смисъл.

 В Ешхолц още на следващия ден те узнаха за къде бяха определени. Кнехт отиваше във Валдцел.