Херман Хесе Играта на стъклени перли

 — Кой стои там на вратата? — извикал той. — Влизай! Ти ли си, Ада?

 Той захлупил с капаците гърненцата, заровил ги в жар и пепел и се обърнал.

 Кнехт продължавал да гледа с крайчеца на очите си тайнствените гърнета, любопитен, наплашен и смутен, както всеки път, когато пристъпвал в тази къща. Идвал винаги щом можел, намислял си поводи и причини, но неизменно изпитвал едно полудразнещо, полупредупреждаващо чувство и леко смущение, в което жадното любопитство и радостта се сблъсквали със страха му. Старият сигурно разбирал, че Кнехт отдавна върви неотстъпно по петите му и винаги изниква в близост с него, там, дето очаква, че ще го намери, като ловец ходел все по дирята му и мълчаливо предлагал своите услуги, своята дружба. Туру, заклинателят на дъжда, го погледнал със светлите си очи на граблива птица.

 — Какво търсиш тука? — попитал той студено. — Вече не е време за посещение в чужди къщи, момчето ми.

 — Доведох Ада, учителю Туру. Тя беше при прамайката, слушахме я да разказва за вещици и изведнъж Ада се изплаши, извика, тогава аз я придружих.

 Бащата се обърнал към малката.

 — Страхливка си ми ти, Ада. Умните момичета не бива да се страхуват от вещиците. А ти си умно момиче, нали?

 — Да, вече. Но вещиците умеят какви ли не злини, а като си нямаш глигански зъб…

 — Така ли? Глигански зъб ли искаш да имаш? Е, ще видим. Но аз знам нещо, което е още по-добро. Познавам един корен и от него ще ти донеса. През есента трябва да го потърсим и извадим. Той пази умните момичета от всякакви магии и дори ги прави още по-хубави…

 Ада се усмихнала и зарадвала. Тя вече се успокоила, след като вдъхнала миризмата в къщичката и видяла светлика на огъня край себе си.

 Кнехт попитал плахо:

 — Ще мога ли и аз да потърся корена? Само да ми го опишеш…

 Туру леко присвил очи.

 — Това на драго сърце искат да узнаят някои момчета — казал той. Но гласът му не звучал зло, само малко присмехулно. — Има време, може би през есента.

 Кнехт се оттеглил и изчезнал към къщата на момчетата, където нощувал. Родители нямал. Бил сирак. И затова, когато идвал при Ада и в нейния дом, това му се струвало вълшебство. Заклинателят на дъжда не обичал словата, не се заслушвал с доволство нито в своята, нито в чужда реч; мнозина го смятали за странен, някои за мрачен. Но не бил такъв. Той винаги знаел много повече за всичко, което ставало около него, повече, отколкото можело да се очаква при неговата разсеяност на заклинател и постник. Между другото, той знаел точно, че това някак досадно, но хубаво и явно умно момче върви по следите му и го наблюдава. Още в самото начало го забелязал, дебненето продължило цяла година и повече. Знаел също и какво означавало. То значело много за младежа, а също и за него самия, стария. Означавало, че момчето е влюбено в заклинателството на времето и че нищо друго не желае с по-голям копнеж, освен да го изучи. Понякога в селото израствали такива момчета. Някои почти успявали. Други лесно можели да бъдат наплашени и обезкуражени, трети — не, няколко години две момчета му били ученици, но после се оженили далеч в други села и там станали заклинатели или събирачи на билки; оттогава Туру бил сам или ако един ден вземел ученик, щял да го направи, за да има някога наследник. Така било винаги, така било редно, не можело другояче; винаги трябвало да се появи едно надарено момче, да се привърже към мъжа и да го следва, щом вижда, че той владее своя занаят като майстор. Кнехт бил надарен, имал потребното, долавяли се някои черти, които говорели в негова полза: преди всичко бдителният, остър и едновременно замечтан поглед, овладяността и мълчаливият характер, а в израза на лицето му имало нещо, като че ли непрестанно дебне, души, буден за всеки шум, внимателен за всеки дъх, нещо от птицата и от ловеца. Разбира се, от това момче можело да излезе предсказвач на времето, навярно и магьосник, то следвало да се използва. Но нямало защо да се бърза, Туру бил още твърде млад и в никакъв случай не трябвало да му покаже, че го признава, в никакъв случай не бивало да улесни пътя му, да му спести някаква трудност. Ако момчето оставело да го наплаши, отпъди, отпрати, обезкуражи, нямало да му е жал за него. Нека чака и служи, нека се навърта наоколо и се мъчи да го спечели!

 В настъпващата нощ Кнехт вървял бавно към селото под облачното небе, където светели само две-три звезди, доволен и приятно развълнуван. За удоволствията, красотите и изтънченостите, които за нас, съвременните хора, са нещо естествено, от което не са лишени и най-бедните, селището не знаело, не познавало нито образованието, нито изкуствата, не познавало други къщи освен полегналите глинени хижи, не знаело за железните и стоманени изделия, и неща като пшеницата или виното били непознати, открития като свещта и лампата на тези хора биха изглеждали лъчезарни чудеса. Но от това животът на Кнехт и светът на неговите представи не бил по-малко богат, подобно на безкрайна тайна, на картинна книга го обгръщал светът, от който с всеки изгрял ден той завоювал една нова малка част, от света на животните и растенията чак до звездното небе, и между нямата тайнствена природа и неговата самотна, тръпнеща в плахите му юношески гърди душа всичко било сродно, в нея съществувало всичко — напрежение, страх, любопитство и жажда за присвояване, на което е способна човешката душа. Макар в неговия свят да нямало никакви записани знания, никаква история, никаква книга и азбука, и всичко, което лежало на повече от три-четири часа път далеч от селото, да му било съвършено непознато и недостигаемо, то затова пък той живеел в пълно разбирателство със своя свят, със своето село. Селото, родината, общността на племето под водителството на майките му давали всичко, каквото могат да дадат на човека народът и държавата: една земя, пълна с хиляди корени, в чиято плетеница той сам бил жилка и участвал във всичко.

 Доволен, Кнехт продължавал да върви бавно, в дърветата шептял нощният вятър, припуквали леко, миришело на влажна пръст, на тръстика и тиня, на дим от полузелени цепеници, един тежък и някак сладникав мирис, който повече от всичко друго му говорел за родния край; и най-после, когато наближил колибата на момчетата, той усетил нейния дъх, мириса на млади човешки тела. Безшумно се мушнал под тръстиковата рогозка в топлата дишаща тъмнина, легнал върху сламата и мислел за историята на вещиците, за глиганския зъб, за Ада, за заклинателя на дъжда, за неговите гърнета край огъня, докато заспал.

 Туру се отнасял към момчето съвсем сдържано, той с нищо не го облекчавал. Младият обаче бил винаги по следите му, нещо го привличало да върви подир заклинателя, често той самият не знаел как. Навремени старият, когато в най-притулено място, в гора, тресавище или гъсталак, поставял клопка, душел следа на животно, изравял корен или събирал семена, можел изведнъж да усети погледа на момчето, което безшумно и невидимо го следвало и дебнело от часове. Понякога се правел, че не е забелязал нищо, понякога проръмжавал и неблагосклонно махвал на преследвача, сочел му да се махне, друг път му кимвал да се приближи и го задържал при себе си за деня, приемал неговите услуги и му показвал това или онова, съветвал го, поставял го на изпитания, назовавал му имена на треви, нареждал му да черпи вода или да пали огън и за всяко действие знаел похвати, предимства, тайнства, формули, чието запазване в тайна внушавал на момчето. И накрая, когато Кнехт станал малко по-голям, той го взел при себе си, признал го за свой ученик и го преместил от къщата на момчетата в своя дом. С това отличил Кнехт пред цялото племе, той вече не бил момче, а ученик на заклинателя на времето, което показвало: ако издържи и е годен за нещо, ще бъде негов приемник.

 От часа, в който Кнехт бил приет от стария в неговата къща, преградите между тях паднали, но не и преградата на страхопочит и покорство, а само тази на недоверието и сдържаността. Туру се предал, бил победен от упоритото старание на Кнехт; сега той не искал нищо друго, освен да направи от него добър заклинател и следовник. За това наставничество нямало понятия, учения, методи, азбука или числа и само твърде малко думи, учителят развивал много повече сетивата, отколкото ума на Кнехт. Било огромно богатство не просто да овладее и използва всички познания, традиции и опит на тогавашните хора за природата, но и да ги предава по-нататък. Голяма и дълбока система от опити, наблюдения, инстинкти, привички за изследване се разкривала бавно пред младежа, почти нищо от това не било превърнато в понятие, едва ли не всичко трябвало да се долови със сетива, да се научи и провери. Основа и средоточие на тази наука било учението за луната, за нейните фази и влияния, за това как тя винаги отново се уголемявала и смалявала, населена с душите на умрелите, изпращайки ги за ново раждане, за да отвори място за нови мъртъвци.

 Подобно на оная вечер, в която разказвачката на приказки наплашила Ада и той видял гърнетата в огнището на стария, в паметта на Кнехт се запечатал и друг един час, един час между нощта и утрото, когато майсторът го събудил малко след полунощ, излязъл с него в дълбокия мрак, за да му покаже последната поява на стапящия се лунен сърп. Тогава те прекарали — майсторът, смълчан и застинал, момчето, малко уплашено и зъзнещо от недоспиване — дълго време на една висока скална площадка сред гористия хълм, докато на предварително посоченото от майстора място във вече описаната форма и наклон се появила тънката луна, една нежно извита дъга. Плах и очарован, Кнехт се взирал в бавно издигащото се светило, сред облачния мрак то кротко плувало към един ясен небесен остров.

 — Скоро луната ще смени своя облик и отново ще се увеличи. Тогава ще настъпи време да се сее елдата, казал заклинателят на дъжда, преброявайки дните на пръсти. После отново потънал в размисъл и предишното мълчание и сякаш оставен сам, Кнехт се свил на блестящия от роса камък, треперел от студ, от дълбочината на гората долетял протяжен вик на сова. Дълго старият стоял замислен, после се изправил, положил ръка върху косите на Кнехт и казал тихо като през сън:

 Към оня, който стои в това средоточие, знанията трябва да се устремяват както водите към долината и заекът към зелето, словото му да бъде остро и да улучва безпогрешно като камъка, излетял от ръката на изкусен стрелец; трябва със силата на духа да съедини в себе си всички тези отделни чудни дарби и способности и да ги остави да се изявяват: това би бил съвършеният, мъдрият, ненадминатият човек! Такъв да бъдеш, да се приближиш, да си на път към тази цел! Това би бил пътят на пътищата, целта, която придавала святост и смисъл на един живот. Приблизително така го чувствал той и всичко, което сега се опитваме да кажем на нашия нему непознат език от понятия, не може да предаде нищо от ужаса и жарта на неговото преживяване. Ставането в глуха доба, повеждането през мрачната безгласна гора, пълна с опасности и тайни, търпеливото чакане горе на каменната плоча в утринния студ, появата на тънкия лунен призрак, оскъдните думи на мъдрия човек и това, че бил сам с учителя в необикновен час, всичко било за Кнехт празник и драма, преживяна и съхранена като тържествено посвещаване, сякаш бил приет в някакъв съюз и култ, в една връзка на покорство, но и на слава към неназовимото, към тайнството на света. Да се отлее в мисъл или в думи това преживяване или нещо подобно, не можело и още по-далечна и невъзможна в сравнение с всяка друга би била навярно мисълта: „Не си ли създавам сам това преживяване, или то е обективна действителност? Изпитва ли учителят същото, или ми се присмива? Мислите ми, възникнали при това преживяване, нови, лични, неповторими ли са, или някога учителят и някой друг преди него е преживял и премислил точно същото?“ Не, тези отсенки и разграничения не ги е имало. Всичко било действителност, пропито и проникнато от действителното, както тестото от маята. Облаци, луна и променливо небесно зрелище, студен варовик под босите нозе, влажен хлад на ръмяща роса в бледия нощен въздух и утешителен дъх на родина, на пушек от огнище и сухи листа, запазен в кожата, наметната на учителя, звън на достойнство и тих ек от готовност за старост и смърт в неговия суров глас — всичко било свръхдействително и сякаш едва ли не силом прониквало в сетивата на младежа. А за спомените сетивните възприятия са по-дълбока земя-кърмилница, отколкото най-добрите системи и методи на мислене.

 Заклинателят на дъжда наистина принадлежал към малцината, които имали занятие, обучени на особено изкуство и умения, но неговият всекидневен живот външно почти не се различавал от този на всички други. Той бил първенец и се радвал на уважение, получавал дарове и възнаграждения, колчем направел нещо за общността, но това се случвало само при необикновени поводи. Неговото далеч по-важно и тържествено, дори свято дело било през пролетта да определя деня за посев на всеки плод и всяко растение, той го правел след точно съобразяване с положението на луната, отчасти според предавани по наследство правила, отчасти по собствен опит. Но тържественото започване на сеитбата, пръскането на първата шепа зърна и семена в земята на общината вече не спадало към неговите задължения, никой мъж нямал толкова висок ранг; всяка година то се извършвало от прамайката или от нейна най-стара роднина. Учителят му се смятал сред най-важните лица в селото в случаите, когато наистина действал като заклинател на времето. Това ставало, когато продължителна засуха, дъждове или студ връхлитали полята и заплашвали племето с глад. Тогава Туру трябвало да приложи средството, което знаел срещу суша и лоша реколта: жертвоприношение, заклинания, молитвени шествия. Според преданието, ако настъпела упорита суша или почнели неспирни дъждове и всички други средства не помагали, духовете не се омилостивявали с уговорки, молби или заплахи, оставало едно последно, непогрешимо средство, което по времето на майките и бабите трябва често да е било прилагано: принасян ето в жертва на самия заклинател на дъжда от общината. Прамайката, разправяли, била преживяла и видяла подобно нещо.

 Освен грижата за времето учителят помагал на отделни хора като заклинател на духове, майстор на амулети и вълшебни средства, в известни случаи и лечител, доколкото това не било право на прамайката. В останалото обаче учителят Туру водел живот като всеки друг. Той помагал, когато му идвал редът, да се обработва земята на общината и край къщичката си уредил своя собствена малка градина. Събирал плодове, гъби, съчки и ги съхранявал. Ловял риба и ходел на лов, и отглеждал една или две кози. Като селянин приличал на всеки друг, като ловец, рибар и търсач на билки обаче бил несравним; самотник и гений, за него се носела славата, че знае куп природни и магически хитрини, похвати, предимства и помощни средства. Разправяли, че изплете ли от върбови клонки примка, никое уловено животно не можело да се изплъзне от нея, той умеел с особени средства да придава мирис на стръвта за рибата, да я прави вкусна и ароматна, умеел да примамва раците към себе си, имало хора, които вярвали, че той разбира езика на някои животни. Но същинско царство му била магическата наука: наблюдаването на луната и звездите, познаването признаците на времето, предчувствието за промяна във времето, за растежа на посевите, заниманието с всичко, което служело като помощно средство за чудотворно въздействие. Той бил славен познавач и събирач на онези създания на растителния и животинския свят, които можели да служат за лекарства и отрови, носители на магия, средства за благослов и защита срещу злото. Той знаел и намирал всяка трева, и най-рядката, знаел къде и кога тя цъфти и връзва семена, кога е време да се изровят корените й. Познавал и намирал всички видове змии и костенурки, знаел как да употреби рога, копита, нокти, косми, познавал изкривените, сраснали се призрачно форми, които всявали страх, кривините, израстъците и брадавиците по дънери, по листа, по зърна, по черупки, по рога и копита.

 Кнехт трябвало да се учи повече чрез сетивата си, повече с крак и ръка, с око и осезание, ухо и обоняние, отколкото с разум, и Туру го обучавал далеч повече с примери и показване, отколкото със слова и наставления. Рядко се случвало учителят изобщо да говори свързано, а и тогава думите му били само опит да направят още по-разбираеми неговите необикновени внушителни жестове. Учението на Кнехт малко се различавало от това, което младият ловец или рибар научавал от някой добър майстор, ала то му доставяло голяма, радост, защото научавал това, което вече било вложено в него. Учел да се вслушва, да дебне, да се промъква, да наблюдава, да бъде нащрек, да бди, да души, да разпознава следи, но дивечът, който той и неговият учител дебнели, не били само лисицата и язовецът, пепелянката и костенурката, птицата и рибата, а духът, цялото, смисълът, взаимната връзка. Да познават и определят бързолетното своенравно време, да отгатват и предричат стаената в една ягода или змийска челюст смърт, да дебнат тайната, по която облаците и бурите се свързват със състоянието на луната и влияят върху посева и растежа, както и върху благополучието или гибелта на живота в човека и звяра, към това се домогвали те. Всъщност се стремели към същата цел, към която се стремят науката и техниката от по-късните хилядолетия, след овладяването на природата, когато може да се играе с нейните закони, но те правели това по съвсем различни пътища. Не се отделяли от природата и не се опитвали насилствено да проникнат в нейните тайни, никога не се противопоставяли и не враждували с природата, а винаги оставали частица от нея и предани й със страхопочитание. Възможно е те да са я познавали по-добре, да са се отнасяли по-мъдро към нея. Едно обаче било за тях абсолютно невъзможно: и в най-дръзката мисъл да се отнесат към природата и царството на духовете без страх, благосклонност и покорство или да почувстват превъзходство над нея. Това престъпно самонадценяване било немислимо за тях, изглеждало им невъзможно да се отнасят другояче освен със страх към могъществото на природните сили, към смъртта, към демоните. Страхът властвал над живота на хората. Струвало им се невероятно да го преодолеят. Но да го укротят и обуздаят в някакво русло, да го надхитрят и преобразят, да го включат в целостта на живота, им служели различни форми на жертвоприношение. Страхът бил бреме, притиснало битието на хората, но без неговата огромна тежест на живота им би липсвал не само страх, но и деятелност. Комуто се удавало да облагороди част от страха в страхопочитание, спечелвал много, хората от този вид, хората, чийто страх се превърнал в благоговение, били добрите и напредналите в онова време. Жертвало се много и в различни форми и някои от тези жертвоприношения и ритуалите към тях били в кръга от задължения на заклинателя на времето.

 Редом с Кнехт в къщичката растяла и малката Ада, едно хубаво дете, любимка на стария, и когато му се видяло, че е дошло време, той я дал за жена на своя ученик. Оттогава Кнехт минавал за помощник на заклинателя на дъжда, Туру го представил на родоначалницата на селото като свой зет и наследник и вече му позволявал да го замества при известни служебни работи. Постепенно с годишните времена и годините престарелият заклинател на дъжда съвсем се отдал на старческо съзерцателно бездействие и му предоставил всичките си задължения, а когато умрял — намерили го мъртъв край огнището, скупчен над няколко гърнета с магически отвари, бялата му коса опърлена от огъня, — тогава вече отдавна момчето, ученикът Кнехт, било известно на селото като заклинател на дъжда. Той поискал от съвета на селските старейшини достопочтено погребение за своя учител и над гроба му изгорил като жертва цял товар от благородни и благоуханни треви и корени. И това вече било далечно минало, а сред децата на Кнехт, от които къщичката на Ада станала тясна, имало едно момче на име Туру и в неговия образ старият се бил върнал от посмъртното си пътуване до луната.

 С Кнехт се случило така, както на времето с учителя му. Част от неговия страх се превърнал в страхопочитание и дух. Част от младежките му стремежи и дълбокият му копнеж останали живи, други умрели и се загубили с годините в труд, в любов и грижи за Ада и децата. Все още неговата най-голяма любов била луната, старателното й изследване и нейното влияние върху сезоните и промените на времето; в това той достигнал и накрая надминал своя учител Туру. И тъй като уголемяването на луната и нейното изчезване било толкова близко свързано с умирането и раждането на хората, и тъй като от всички страхове, в които те живеели, страхът от смъртта бил най-дълбокият, то Кнехт, като почитател и познавач на луната, от своята близка и жива връзка с нея стигнал до едно свято и пречистено отношение към смъртта; в зрелостта си той бил вече много по-малко подвластен на смъртния страх, отколкото другите хора. Можел да говори на луната с уважение, с гореща молба или с ласкавост, чувствал се свързан с нея в нежни духовни отношения, познавал живота на луната много точно и взимал съкровено участие в неговото протичане и съдба, в себе си преживявал нейното изчезване и новата й поява като мистерия и страдал с нея и се плашел, когато наближавало ужасното и му се виждало, че луната вещаела болести и опасности, бедствия и щети, когато губела блясъка си, променяла цвета си, затъмнявала се почти до угасване. В такива времена естествено всеки вземал участие в това, което ставало на луната, треперел за нея, съзирал заплаха и надвисването на беда по нейното помръкване и обзет от страх, се втренчвал в старото й болнаво лице. Но тъкмо тогава проличавало, че заклинателят на дъжда Кнехт бил много по-съкровено свързан с луната и знаел много повече за нея, отколкото останалите; разбира се, и той страдал с нейната съдба, сърцето му било притеснено и свито, но неговият спомен за подобни преживявания бил по-остър и по-жив, неговото доверие по-дълбоко, вярата му във вечността и възвръщането, в поправимостта и преодоляването на смъртта била по-голяма, по-силна била и неговата всеотдайност: в такива часове той се чувствал готов да съпреживее участта на небесното светило чак до гибел и ново раждане, нещо повече, тогава от време на време дори изпитвал дързост, някаква безумна смелост и решителност чрез духа да се противопостави на смъртта, да укрепи своето „аз“ чрез самопожертвователност за една свръхчовешка участ. Нещо от тези мисли проличавало в държането му и се долавяло от другите; той минавал за знаещ и благочестив, много спокоен човек, който няма страх от смъртта, за човек, който се разбира добре със стихиите.

 Тези дарби и добродетели Кнехт следвало да докаже в някои сурови изпитни. Веднъж трябвало да издържи в период на неплодородие и злосторно време, който се проточил над две години, това била най-голямата трудност в неговия живот. Неблагополучието, лошите поличби започнали още със сеитбата, отлагана два пъти, а сетне върху посевите се изсипали всички мислими несгоди и бедствия и накрая те били почти унищожени; общината търпяла ужасен глад и Кнехт заедно с нея и това, че той устоял през тази страшна година, че той, заклинателят на дъжда, не загубил всяко влияние и вяра, че можал да помогне на племето да понесе нещастието със смирение и известно самообладание, било вече твърде много. И когато на следната година, подир една сурова, покосила много човешки живота зима, предишните неволи и беди се повторили, когато през лятото неумолима засуха изсушила и напукала земята на селото, когато мишките се наплодили страшно, когато самотните заклинания и жертвоприношения на Кнехт оставали нечути и безуспешни, също както и общите начинания: биене на барабани, молитвени шествия на цялото племе, когато жестоко проличало, че заклинателят на дъжда този път не можел да докара облак, това не било дребна работа и за нея бил необходим не просто един обикновен човек, който да носи отговорност и да се държи твърдо пред наплашения и потресен народ. Имало три или четири седмици, в които Кнехт бил съвсем сам, а срещу него се възправяла цялата община, възправяли се гладът и отчаянието, възправяла се старата людска вяра, че само жертвоприношението на самия заклинател отново ще умилостиви стихиите. Той победил само с отстъпка. Не се противопоставил на идеята за жертвоприношение, сам предложил себе си като изкупление. Освен това с нечувано старание и преданост съдействал да облекчи бедата, отново и отново откривал вода, някакво изворче, някаква вдлъбнатинка, попречил в най-неумолимата беда да се унищожи събраният добитък и най-вече предпазил тогавашната прамайка на селото, в толкова усилно време обхваната от гибелно отчаяние и душевна слабост, чрез поддръжка, съвет, заплаха, магия и молитва, чрез пример и сплашване да не рухне и безразсъдно да остави всичко да върви по течението. Тогава проличало, че във времена на тревоги и всеобща грижа един човек е толкова по-потребен, колкото повече животът и мислите му са насочени към духовното и свръхличното, колкото повече се е научил да почита, да наблюдава, да обожава, да служи и се жертва. Двете страшни години, които едва ли не го превърнали в жертва и погубили, в края на краищата му оставили по-високо уважение и доверие не само сред тълпата на безотговорните, а също и сред малцината, които носели отговорност и които можели да съдят за човек с неговото положение.

 Годините на Кнехт минали през тези и някои други изпитания, докато стигнал зрялата си мъжка възраст и бил в зенита на своя живот. Вече помагал да погребат две от прамайките на племето, загубил едно хубаво шестгодишно момче, вълк го отвлякъл, превъзмогнал тежка болест без чужда помощ, сам лекар на себе си. Изтърпял много глад и студ. Всичко това оставило белези по лицето и не по-малко в душата му. Стигнал до заключението, че хората на духа предизвикват у другите едно странно засягане и леко отвращение, че наистина ги ценят само отдалеч и се възползват от тях единствено в случай на беда, но никак не ги обичат, не ги приемат като себеравни, а нещо повече, избягват ги. Кнехт разбрал и това, че усвоените, предавани от поколения или свободно измислените вълшебни думи и магически заклинания се приемат от болни или нещастни много по-охотно, отколкото разумният съвет; че човекът предпочита да се нагърби с несгодата и външното покаяние, отколкото да се промени вътрешно или само да опита; че той по-лесно вярва на магията, отколкото на разума, по-лесно на заклинанието, отколкото на опита; все неща, които оттогава в течение на няколко хилядолетия вероятно не са се променили толкова много, както твърдят някои исторически книги. Той обаче научил също, че търсещият, посветилият се на духа човек не бива да загубва любовта, че трябва да посреща желанията и глупостите на хората без високомерие, но да не допуска да бъде владян от тях, че от мъдреца до шарлатанина, от проповедника до магьосника, от помагащия брат до търтейския използвач на чужди плодове винаги има само една крачка и че хората в действителност далеч с по-голямо удоволствие плащат на един измамник, оставят се да бъдат използвани от някой мошеник, отколкото да приемат без отплата предано оказана помощ. Не им е по сърце да възнаградят с доверие и любов, а по обичат с пари и стоки. Измамват се взаимно и сами очакват да бъдат измамени. Заклинателят трябвало да се научи да гледа на човека като на слабо, себелюбиво и страхливо същество, а също да прозре какъв голям дял има сам във всички тези лоши качества и инстинкти и освен това да вярва и поддържа душата си с вярата, че човекът означава още дух и любов, че в него живее нещо, което се противопоставя на нагоните и се стреми към облагородяването им. Но тези мисли са твърде откъснати и прекалено ясно изразени, за да очакваме, че Кнехт би бил способен за тях. Ала нека кажем: бил на път, някога пътят му би го извел до и отвъд тези мисли.

 И следвайки пътя си с копнеж по такива мисли, той все пак живеел много повече със сетивното, с омайната светлина на луната, с дъха на една трева, сока на корен, вкуса на някаква кора, с отглеждането на лековити билки, варенето на мехлеми; отдаден всецяло на времето и атмосферните явления, той си създавал някои способности, също и такива, каквито ние хората от по-късно време вече не притежаваме или разбираме само наполовина. Най-важната от тези способности естествено била да привлича дъжда. И макар в някои особени случаи небето да оставало твърдо и сякаш жестоко се присмивало на неговите старания, то Кнехт стотици пъти докарвал дъжд и почти всеки път по малко по-различен начин. Наистина той не можел да промени или изостави нищо от жертвоприношенията, ритуала на молитвените шествия, заклинанията, барабанната музика. Но това била официалната, видимата страна от неговата дейност на заклинател и жрец. И, разбира се, било много хубаво и пораждало прекрасно възвишено чувство, когато вечер след ден, започнал с жертва и процесия, небето се покорявало, хоризонтът притъмнявал, вятърът донасял дъх на влага и първите капки.

 Но и тогава също било потребно изкуството на заклинателя на времето, за да избере добре деня, а не сляпо да се устреми без изглед за успех; стихиите трябвало да бъдат умолявани, да не се оставят на мира, но с чувство и с мярка, с покорство пред тяхната воля. И още по-приятни от онези красиви победни преживявания за успех и вслушване в молбата му били едни други, за които не знаел никой, познавал ги сам-самин и единствено с боязън, повече със сетивата си, отколкото с разума. Имало състояния на времето, усилност на въздуха и жегата, имало заоблачавания и ветрове, имало особени видове дъх на вода, на пръст и прах, имало заплахи и увещания, настроения и своенравие на демоните на времето, които Кнехт долавял предварително или поемал, щом се надигали, с кожата, с косите, с всичките си сетива така, че не бивал изненадван от нищо, не бивал разочарован от нищо, той сякаш трептял заедно с атмосферата, носел времето в себе си като някакъв съсирек и затова успявал да повелява над облаци и ветрове — разбира се, не своеволно и не по свободно желание, а тъкмо от тази свързаност и обвързаност, която съвършено заличавала разликата между него и света, между вън и вътре. Тогава той можел да стои прехласнат и да се ослушва, да се потулва прехласнат и всичките му пори да са открити, а в сърцето си вече не само да чувства живота на ветрове и облаци, но и да ги насочва и предизвиква почти така, както ние, когато познаваме точно един музикален откъс, го събуждаме в себе си и можем да го възпроизведем. Тогава било потребно само да затаи дъх — и вятърът стихвал или гръмотевицата млъквала, потребно било само да кимне с глава или да я разтърси — и градушката руквала или градоносният облак изчезвал, потребно било само с една усмивка да даде израз за изравняването на противоборстващите сили в себе си — и там горе облачните дипли се оправяли и откривали нежна светла синева. В някои времена на особено чиста настроеност и душевно равновесие той носел времето за идващите дни точно и непогрешимо, предвещавайки го в себе си, като че ли в кръвта му била влята цялата партитура, по която отвън щяло да се свири. Това били неговите добри и най-добри дни, неговите награди и блаженства.

 Когато тази съкровена връзка с външното се нарушавала, когато времето и светът бивали недоверчиви, неразбираеми и непредвидими, тогава и в душата му се нарушавала уравновесеността, прекъсвали се потоците, тогава той чувствал, че не е истински заклинател на дъжда и приемал своята служба и своята отговорност за времето и реколтата като тягостни и неоправдани. В такива времена Кнехт стоял вкъщи, отзивчив и покорен на Ада, старателно вземал участие с нея в домакинството, правел играчки на децата и инструменти, варял лекарства, жадувал за любов и изпитвал порива колкото е възможно по-малко да се различава от другите мъже, напълно да се подчинява на обичаите и нравите и дори слушал иначе по-скоро дотегливите за него разкази на жена му и съседките за държането, живота, състоянието и обноските на другите. Ала в добрите времена малко го виждали вкъщи. Той бродел и бил все навън: ловял риба с въдица, преследвал дивеч, търсел корени, лежал в тревата или се спотайвал в дърветата, вслушвал се, душел, уподобявал гласовете на животни, запалвал малки огньове и сравнявал извивките на димните облаци с небесните, косите и кожата му се пропивали от мъгла, дъжд, вятър, слънце, лунна светлина и заедно с това той събирал, както и неговият учител и предшественик Туру през целия си живот, предмети, по чиято същност и облик изглеждало, че принадлежат на различни области, че по тях можели да се отгатнат мъдростта или своенравието на природата, частици от нейните правила на игра и тайните й на творец, предмети, които параболично съединявали в себе си стоящи далеч едно от друго неща, например: чворести клони с човешки и животински лица, изгладени от водите камъни с жилки и шарки, сякаш са от дърво, вкаменени животински форми от света преди алувиалния период, изкривени или сраснати плодови костилки, камъни във форма на бъбрек или сърце. Заклинателят разчитал знаците по листата на дърветата, мрежестите линии по някаква гъба и при това прозирал нещо тайнствено, духовно, бъдно, възможно: магия на знаците, предусет за числа и писмена, омая на безкрайното и хилядоликото в простото, в системата, в понятието. Защото в него били стаени всички тези възможности за обхващане на света чрез духа, наистина безименни, неназовани, но не невъзможни, не недоловими, кълн и пъпка още, но те били ядката, органично присъщото, което растяло в него. И ако можем да се върнем още няколко хилядолетия по-назад от този заклинател на дъжда, отвъд неговото време, което ни се струва ранно и примитивно, ще видим, вярваме в това, че едновременно с появата на човека навред се намира и духът, духът, който е без начало, но в зародиш вече съдържа всяко и всичко, на което някога по-късно ще даде живот.

 И в този важен, може би най-отговорен от всички кръгове на неговата дейност — да предаде по-нататък полученото чрез традицията и да възпита своя последовател — на заклинателя на дъжда не били спестени много тежък, горчив опит и разочарование. Първият ученик, който се стараел за неговото благоволение и който след дълго очакване и отклоняване майсторът взел, се казвал Маро и той му донесъл едно никога непревъзмогнато докрай разочарование. Бил покорен и ласкателен и дълго време играел на безусловно подчинение, липсвало му обаче и едното, и другото, преди всичко му липсвала смелост, той се страхувал най-вече от нощта и тъмнината, което се опитвал да скрие и което Кнехт, когато все пак го забелязал, още дълго време смятал за остатък от детството, който ще изчезне. Страхът обаче не изчезнал. Този ученик нямал ни най-малка заложба да наблюдава самозабвенно и да следи изпълнението на занятието, да се отдава на мисли и предчувствия. Бил умен, притежавал бистър и пъргав ум и лесно, и сигурно учел това, което можело да се научи без всеотдайност. Но все повече и повече проличавало, че той имал егоистични намерения и самолюбиви цели, заради което искал да изучи заклинателството. Преди всичко държал да представлява нещо, да играе важна роля и да прави впечатление, той имал суетата на надарените, но не на призваните. Стремял се към одобрение, хвалел се пред връстниците си със своите първи знания и умения — и това можело да бъде детинщина и да се подобри. Но Маро търсел не само одобрение, а се стремял и към власт над другите и към предимства; когато учителят почнал да забелязва това, се изплашил, сърцето му постепенно изстинало към младежа. Той имал две или три тежки провинения, след като много години учил при Кнехт. Изкушил се самоволно, без знанието и разрешението на своя учител и срещу подаръци, ту да дава лекарство на някое болно дете, ту в нечия къща да прави заклинания срещу напастта от плъхове и когато въпреки всички заплахи и обещания бил заловен още веднъж при подобни деяния, учителят го освободил от ученичество, казал за това на родоначалницата и се опитал да изтрие от паметта си неблагодарния и непригоден млад човек.

 После двамата му по-късни ученици го възнаградили и особено вторият от тях, неговият собствен син Туру. Този най-млад и последен ученик Кнехт обичал много и вярвал, че ще стане повече от това, което бил той самият, видимо духът на бащата на Ада се върнал чрез Туру. Кнехт изпитвал задоволство, което вливало в душата сила, че предава богатството от знания и вярата си в бъдещето и че има един човек, два пъти роден син, комуто всеки ден може да остави своята служба, щом за него самия тя бъде твърде мъчителна. Но оня, непригодния първи ученик, той не можел да пропъди от живота и мислите си. В селото младежът наистина не бил високо почитан, ала все пак мнозина доста го обичали, не бил и без влияние, оженил се, създал си име на един вид шегобиец и шмекер и дори бил главен тимпанист в барабанната музика, но оставал таен враг и завистник на заклинателя на дъжда, който трябвало да изтърпи от него не една по-голяма или по-малка неприятност. Кнехт никога не бил човек на приятелствата и събиранията, потребно му било да бъде сам и свободен, никога не се домогвал до внимание или любов освен нявга като момче, когато искал да спечели майстор Туру. Но сега той почувствал какво значи да имаш враг и човек, който те мрази; това вгорчило не един от неговите дни.

 Маро принадлежал към оня тип ученици, към много надарените, които въпреки даровитостта си са неприятни и дотегливи за учителите от всички времена, защото при тях талантът не е органична сила, вкоренена и растяща от дълбочина, не е нежен, облагородяващ дихателен орган на една добра натура, жизнена кръв и жизнен характер, а като че ли нещо довеяно от вятъра, случайно, дори заграбено или откраднато. Един ученик с незначителен характер, но с голям ум или блестяща фантазия неизбежно поставя учителя си в трудно положение: той трябва да му предаде унаследените познания и методи и да му създаде умение за сътрудничество в духовния живот — при това да чувства, че неговият истински върховен дълг е да пази науките и изкуствата от наплива на само надарените; защото учителят не бива да служи на ученика, а двамата на духа. По тази причина учителите изпитват ужас и известен страх пред някои блестящи таланти; всеки такъв ученик опорочава целия смисъл и същност на обучението. Всяко насърчаване на ученик, способен само да блести, но не и да служи, всъщност означава ощетяване на службата, един вид предателство спрямо духа. В историята на някои народи познаваме периоди, когато дълбоките смутове в духовния ред са възниквали тъкмо поради наплива на само надарени в ръководствата на общините, училищата и академиите, на държавата, когато всички длъжности заемали високоталантливи хора, но те до един искали да управляват, без да могат да служат. Често действително е много трудно да се открие навреме този вид надареност, преди още да е овладяла основите на една духовна професия, и с необходимата строгост да бъде насочена по пътя на занятие, несвързано с духовното. И Кнехт допуснал грешка, той проявявал твърде дълго търпение към ученика Маро, доверил на повърхностен човек с големи стремежи някои мъдрости само за посветени, за което било жалко. За него самия последиците били по-тежки, отколкото някога предполагал.

 И днес те светели както винаги, само много ярки и сякаш тънко шлифовани в разстлания рядък въздух, но Кнехт не намерил в себе си спокойствие, за да се отдаде на съзерцаването им, от неведоми далнини към него идела някаква сила, болезнено прониквала в порите му, въздействал му тихо и непрестанно някакъв поток, някакво предупредително трептене. Редом, в къщичката, тлеела мътночервеникава, топла слаба светлина от жаравата в огнището, течал малкият топъл живот, прозвучавали зов, усмивка, прозявка, долитал дъх на живина и човешки топлик, на майчинство и детски сън и като че ли тази естествена близост още повече задълбочавала настъпващата нощ, звездите се оттегляли още по-назад в непонятни далечини и висини.

 И сега, докато откъм къщичката Кнехт слушал напева на дълбокия мелодичен глас на Ада, която успокоявала дете, в небето почнало крушението, за което селото щяло да си спомня дълги години. Тук-там в тихата блестяща мрежа на звездите замъждукало и заискрило, сякаш иначе невидимите нишки на тази мрежа пламвали, отделни звезди падали като хвърлени камъни, разгаряйки се и бързо гаснейки отново в простора, тук една, там — две, няколко и преди окото да се откъсне от първите изчезнали звезди и сърцето, вкаменено от гледката, да забие отново, ето че в небето се гонели косо и по леко извити линии падащи или запратени светила вече на рояк от десетки, стотици, неизброими ята, тичали като понесени от няма, необикновена буря през смълчаната нощ, като че някаква вселенска есен отронила от небесното дърво подобно на увехнали листа всички звезди и беззвучно ги тласкала към небитието. Като увехнали листа, като подгонени снежинки те летели хиляди и хиляди в ужасяващата тишина насам и натам зад североизточните гористи хълмове, изчезвайки там, където никога, откак свят светува, не падала ни една звезда, потъвали някъде в бездната.

 Със замряло сърце, с премрежени очи Кнехт стоял, свил глава между рамене, с ужасен и едновременно ненаситен поглед, загледан към преобразеното и омагьосано небе, невярващ на очите си и въпреки това твърде уверен в злощастието. Както всички, преживели същото нощно видение, той мислел, че вижда дори добре познатите му звезди да се люшкат, да разпиляват искри и летят надолу и очаквал, че ако земята преди това не го погълне, скоро ще види свода черен и празен. След известно време той, разбира се, открил това, което другите не били в състояние да открият, че добре познатите му звезди тук и там, и навред още съществуват, че страховита, звездната вихрушка не вилнеела сред старите познати светила, а в предела между земята и небето и че тези падащи или захвърлени нови, толкова бързо явяващи се и така мигновено изчезващи светлини горели с малко по-различно оцветен огън от старите, истинските звезди. Това било утешително за него и му помогнало да се оборави, но все едно дали се явили други, нови, преходни звезди, чийто вихър изпълвал въздуха, то пак значело ужас и зло, беда и безредие, и дълбока въздишка се изтръгнала от пресъхналото гърло на Кнехт. Той погледнал надолу към земята, вслушал се, за да разбере дали само на него се явява тази призрачна игра и други ли я виждат. И скоро чул от другите домове стенания, викове, крясъци на страх, мнозина я видели, продължавали да реват, да разбуждат и тревожат онези, които не подозирали нищо или спели. И в миг цялото село било обхванато от страх и паника. Въздишайки дълбоко, Кнехт тръгнал към селото, преди всички други това нещастие засягало него, заклинателя на дъжда, него, който, така да се каже, бил отговорен за реда в небето и ветровете.

 Досега винаги предричал големите злополуки или ги предчувствал: наводнение, градушка, големи бури, всякога подготвял и предупреждавал майките и старейшините, предпазвал племето от най-големите злини, поставял своите познания и своята смелост, и доверието си във върховните сили между селото и отчаянието. Защо този път не го узнал предварително и не се разпоредил? Защо смътното, тревожно предусещане не му помогнало и не казал никому нито дума?

 Той повдигнал леко рогозката, затваряща входа на къщичката, и тихо извикал името на жена си. Тя дошла с най-малкото дете на гърди, той взел детето от нея и го положил на сламата, уловил ръката на Ада, поставил пръст на устните си, изисквайки да мълчи, извел я от къщичката и видял как мигом нейното търпеливо, кротко лице се изкривило от страх и ужас.

 — Децата трябва да спят, те не бива да видят това, чуваш ли? — зашушнал той буйно. — Не бива да пускаш никой да излиза навън, не и Туру. И ти самата стой вътре.

 Той се поколебал неуверен доколко да каже, доколко да издаде мислите си, а после добавил тържествено:

 — На тебе и на децата нищо няма да се случи!

 Тя веднага му повярвала, макар че от това лицето и душата й не се разведрили от преживения страх.

 — Какво е това? — попитала тя, отклонявайки поглед от него, отново втренчена в небето. — Много ли е лошо?

 — Лошо — казал той кротко, — мисля даже, че е много лошо. Но никак не се отнася за тебе и малките.

 Остани си вкъщи и притисни добре рогозката. Трябва да ида при хората, да поговоря с тях. Прибери се вътре, Ада.

 Той я подтикнал да влезе, грижливо придръпнал рогозката, постоял няколко мига с лице, вдигнато към нестихващия звезден дъжд, после свел глава, въздъхнал още веднъж с натежало сърце и тръгнал бързо в нощта към селото, към къщата на прамайката.

 Тук вече било събрано половината село, разнасял се приглушен тътен. Хората били сковани от страх, от полупотиснат шемет, от ужас и отчаяние. Имало жени и мъже, които се предавали на чувството за ужас и близък край с някакви ярост и наслада, които стояли прехласнати и вкаменени или неудържимо мятали ръце и крака, една, с пяна на устата, танцувала сама отчаян и едновременно неприличен танц и при това скубела цели кичури от дългите си коси. Кнехт видял: вече кипяло, почти всички били обзети от опиянение, омагьосани и подлудели от падащите звезди, може би щяла да се разрази оргия от умопомрачение, бяс, самоубийствена страст, било крайно време да събере неколцината смели и запазили самообладание и да ги подкрепи. Прастарата майка на племето била спокойна, тя вярвала, че е настъпил краят на всичко, но не се бранела и показвала на съдбата едно здраво, твърдо лице, което в суровата си разкривеност изглеждало почти присмехулно. Накарал я да го изслуша, опитал се да й покаже, че старите вечни звезди съществуват още, но тя не можела да възприеме това, сякаш очите й вече нямали силата да ги различават, като че ли представата й за звездите и отношението й към тях били твърде различни от това на заклинателя на дъжда, като че ли двамата не можели да се разберат помежду си. Тя разтърсила глава, не изменила смелата си гримаса и чак когато Кнехт я заклел да не оставя хората в тяхната замаяност от страха сами на себе си и на демоните, тя го разбрала. Около нея и заклинателя се скупчили наплашени, но не умопомрачени хора, готови да бъдат поведени.

 Само миг преди да се появи, Кнехт се надявал да обуздае паниката с пример, разум, със слово, обяснение и уговорка. Но още краткият разговор със старицата го поучил, че било твърде късно за това. Надявал се да сподели с другите собственото си преживяване, да им го поднесе в дар й да може да им го втълпи, надявал се, че с уговорките му преди всичко хората ще се огледат и разберат: не самите звезди, и при това не всичките, падат и са понесени от вселенска буря, и така, като преминат от безпомощния страх и почудата към едно дейно наблюдаване, да издържат сътресението. Но Кнехт разбрал, и то бързо, че в цялото село само малцина можели да се поддадат на такова въздействие, а и докато те бъдат спечелени, другите щели съвсем да потънат в безразсъдства. Не, тук, както толкова често, нищо не можело да се постигне с разум и мъдри думи. За щастие имало и други средства. Ако не било възможно да ги избави от смъртния страх, като ги вразуми, то все пак можел да насочи, да обуздае, да придаде форма и облик на този страх и от безнадеждно засуетилите се, полудели, да изгради здраво единство, от неовладените диви отделни гласове да направи хор. Кнехт веднага се заел с работа, веднага предложил средство. Излязъл пред хората и извикал добре познатите молитвени думи, с които обикновено започвали племенните обреди за траур или покаяние, жалбите за мъртви, за някоя прамайка, тържество за жертвоприношение или смирение при общи опасности като мор и наводнения. Той крещял думите в такт и поддържал такта с пляскане на ръце и в същия такт, крещейки и ръкопляскайки, се превивал почти до земята, изправял се отново, отново крещял, свеждал се пак, вдигал се и вече десет, двадесет други правели същите движения и прастарата майка на селото се изправила, мънкала ритмично и с леко накланяне загатвала ритуалните поклони. Ония, които се намирали още пред другите колиби, без да се бавят, подхванали такта, включили се в церемонията, неколцина, съвсем обсебени от зъл дух, или скоро с изчерпани сили се свлекли и лежали неподвижно, или пък се подчинили и били увлечени от хоровия речитатив и ритъма на поклоните в богослужебното действие. Кнехт сполучил. Вместо отчаяна орда от помрачени тук стоял народ от готови за жертва и покаяние молещи се, на всеки от които действало благотворно и вливало сила в сърцето това, че не затварял в него смъртния си страх и своя ужас или не ревял сам с тях, а в хор, с мнозина и в такт, включвайки се в една заклинателна церемония.

 В един такъв опит действат много тайнствени сили, най-голямата утеха е еднообразната форма, която удвоява чувството за общност, и нейното непогрешимо лекарство е мярка и ред, ритъм и музика.

 И докато все още цялото нощно небе било покрито от безброя на падащите звезди като от беззвучно изливащ се водопад от светлинни струи, които в продължение на цели два часа въртели големите си червеникави огнени капки, изчезвал ужасът на селото и се превръщал в съсредоточеност и благоговение, в призив и чувство за покаяние, а на небето, отклонило се от своя ред, хората в страха и слабостта си показвали като ред една обредна хармония. Чудото станало още преди звездният дъжд да престане, да намалее и изтънее, засияла целебна сила и когато небето бавно почнало да се успокоява, смъртно уморените смятали, че със своето чувство, Със своя опит те са умилостивили силите и отново са въдворили ред там горе.

 Ужасната нощ не била забравена. Говорели за нея през цялата есен и зима, но вече не с шепот и заклинания, а с един обикновен тон и със задоволството, с което се обръща поглед назад към една достойно преодоляна беда, успешно надвита опасност, наслаждавали се на подробности, всеки по свой начин бил изненадан от нечуваното, всеки искал да каже, че пръв го е открил, а с неколцина особено страхливи и поразени дръзвали да се шегуват, и още дълго в селото се задържала известна възбуденост. Преживели нещо, нещо голямо се случило.

 В това настроение и постепенното утихване и забравата на голямото събитие Кнехт нямал дял. За него злокобното преживяване било незабравимо напомняне, едно острие, което никога не го оставяло на мира, въпросът не приключил с това, че събитието отминало и нему се удало да укроти и отклони духовете с шествие, молитва и обред на покаяние. Дори, колкото повече време изминавало, за него то добивало по-голямо значение, изпълвало се със смисъл, той непрестанно размишлявал и гадаел. Само по себе си събитието, чудноватата природна игра за него била безкрайно голяма и тежка грижа с много изгледи. Човекът, видял това, можел за цял живот да мисли над него. Само един-единствен в селото би могъл да наблюдава звездния дъжд с подобни предчувствия и със същите очи, както той самият. Неговият собствен син и ученик Туру, само потвържденията и поправките на този свидетел можели да имат стойност за Кнехт. Но той оставил сина си да спи и колкото по-дълго размишлявал защо собствено го направил, защо при това нечувано явление се отказал от единствения свидетел и сънаблюдател, когото би взел сериозно, толкова повече у него се засилвала вярата, че постъпил правилно и добре, че се вслушал в едно мъдро предупреждение. Искал да запази близките си от тази гледка, също и своя ученик и сътрудник, дори особено Туру, защото към никого той не бил така благосклонен, както към него. Скрил от Туру звездния водопад, защото вярвал в добрите духове на съня, особено у младите, и по-нататък, ако споменът му не го лъжел, в оня миг, веднага след започването на небесната поличба, по-малко мислел за една моментна опасност за живота на всички, отколкото за предзнаменование, което вещаело бъдно злощастие, и то такова, което нямало да засегне никого така близо, както него самия, заклинателя на времето. Нещо вече надвисвало: опасност и заплаха от онази сфера, с която го свързвала неговата служба, и тя, какъвто и облик да приемела, щяла да се отнася изключително до него самия. Да посрещне тази опасност буден и решителен, да се подготви в душата си за нея, да я понесе, но не да се унижава и опозорява, това било предупреждението и решението, което той извлякъл от великото знамение. Идващата участ изисквала един зрял и смел мъж, затова нямало да е добре да въвлича сина си и той да страда заедно с него или само да сподели познанието, до което бил стигнал, защото, колкото и добър да го смятали, не било сигурно дали един млад и незакален човек е дорасъл за такова нещо.

 Естествено синът Туру бил много недоволен, че е пропуснал и проспал голямото зрелище. Както и да се тълкувало, във всеки случай било велико дело и може би през целия му живот нямало вече да се повтори. Убягнало му едно преживяване, едно вселенско чудо и той дълго време се сърдел на баща си за това. Сега сърденето било преодоляно, защото старецът го възнаградил с увеличено нежно внимание и повече от всякога го привличал при всички неща, свързани с неговото занятие, видимо предчувствайки идното, той повече се стараел да възпита от Туру един напълно посветен в тайните и колкото се може по-съвършен свой наследник. Макар и рядко да говорел с него за оня звезден дъжд, то той все по-откровено му разкривал своите тайнства, действия, поуки, издирвания, позволявал му да го придружава при обиколки, дебнене и вслушване в природата, които дотогава не споделял с него.

 Зимата дошла и отминала, една влажна и по-скоро мека зима. Вече не падали звезди, не се случвали големи, необикновени неща, селото се поуспокоило, ловците прилежно отивали за плячка, навред над къщите на прътове потропвали във ветровитото студено време вързопите с прострени, вкоравени животински кожи, по изгладени дълги цепеници през снега влачели товари с дърва от гората. И тъкмо през този непродължителен мразовит период умряла една стара жена в селото. Не можели да я погребат веднага, дни наред замръзналият труп стоял до вратата на къщицата, докато земята отново малко се поразтопила.

 Наскоро след това по желание на новата прамайка сеитбата се състояла при изключително великолепие. Шествието тържествено обиколило нивите, старата хвърлила първите шепи семена в земята на общината, от двете й страни вървели нейните сестри, всяка носела торба със зърна, от които тя взимала. Кнехт си поотдъхнал малко, когато най-после обхождането свършило.

 Но така тържествено засетият плод нямало да донесе радост и жътва, годината била безмилостна. Почнала с едно връщане на зимата и студа, и тази пролет времето показало всичките си въобразими коварства и враждебности, а през лятото, когато най-после редките ниски класове покрили полята, дошло последното и най-лошото — една нечувана суша, каквато не било имало, откак се помнели. Седмица след седмица слънцето, забулено в белезникава омара, изпило всички малки потоци, от селското езеро останала само една мръсна локва, рай за морските кончета и за огромни ята комари, в сухата земя зейнали дълбоки пукнатини, виждало се как посевите залиняват и съхнат. От време на време в небето се появявали облаци, но бурите прогърмявали без дъжд и макар веднъж да проръмяло, то след това дни наред от изток не спрял да духа суховей, често падали гръмотевици във високите дървета, чиито увехнали клони мигом изгаряли в лумналите пламъци.

 Един ден Кнехт казал на своя син:

 — Туру, тази работа няма да излезе на добро, всички демони са срещу нас. Започна се със звездния дъжд. Това ще ми струва живота, така мисля. Запомни, ако трябва да бъда пожертван, в същия час ти ще поемеш делото ми и първото, което ще се иска от тебе, ще бъде да изгорят тялото ми и да пръснат пепелта по полята. Ще изтърпите една зима на голям глад. Но бедата ще бъде вече преодоляна. Ти ще трябва да се грижиш никой да не посегне на семената, оставени за посев от общината, за това да се налага смъртно наказание. Идната година ще бъде по-хубава и тогава ще кажат: „Добре, че имаме нов, млад заклинател на времето.“

 В селото царяло отчаяние. Маро насъсквал хората, нерядко заклинателят на дъжда бил сподирян от заплахи и клетви. Ада се разболяла и лежала, разтърсвана от пристъпи на повръщане и треска. Шествията, жертвите, дългото покъртително биене на барабани нищо не могли да поправят. Кнехт ги ръководел, било негов дълг, но когато хората отново се разпръсвали, оставал сам, един човек, когото избягват. Той знаел какво е потребно, знаел също, че Маро вече поискал от прамайката неговото жертване. За своята чест и в полза на сина си той направил последната крачка. Облякъл Туру в празнични жречески одежди, взел го със себе си при прамайката, препоръчал го за свой заместник и сам се отказал от длъжността си, предлагайки да бъде принесен в жертва. Известно време тя го гледала любопитно и изпитателно, после кимнала и казала „да“.

 Жертвоприношението извършили още същия ден. Цялото село се стекло, ала мнозина лежали на тръстиковата постеля болни; и Ада била тежко болна. Туру в своите одежди и с високата лисича шапка едва ли не получил удар. Всички знатни, доколкото не боледували, дошли, прамайката с двете си сестри, старейшините, предводителят на барабанчиците Маро. Зад тях безредно идели маса хора, никой не казал лоша дума за стария заклинател на дъжда, всичко живо вървяло мълчаливо и притеснено. Потеглили към гората и намерили там една голяма кръгла поляна. Кнехт сам я определил като място за жертвоприношението. Повечето от мъжете носели със себе си своите каменни брадви, за да помогнат при събирането на дърва за изгарянето на трупа. Стигайки поляната, заклинателят на дъжда спрял в средата, около него и знатните се образувал малък кръг, а по-надалеч, в по-голям кръг, стояла тълпата. И тъй като всички пазели нерешително и смутно мълчание, заклинателят на дъжда заговорил сам.

 — Бях ваш заклинател — казал той — и много години вършех своето дело толкова добре, колкото можех. Сега демоните са срещу мене, вече в нищо не мога да сполуча. Ето защо се принасям в жертва. Това ще примири демоните. Моят син Туру ще бъде вашият нов заклинател на дъжда. А сега ме убийте и когато падна мъртъв, изпълнявайте точно предписанията на моя син. Бъдете щастливи! И кой ще ме убие? Предлагам барабанчика Маро, той е най-подходящият мъж за това.

 Той замълчал, никой не се помръднал. Туру със силно зачервено лице под тежката кожена шапка измъчен оглеждал кръга, устата на баща му се изкривила присмехулно. Най-после прамайката тропнала ядно с крак, махнала на Маро и му извикала:

 — Хайде! Вземи брадвата и го направи!

 С брадвата в ръце Маро застанал пред някогашния си учител, сега го мразел повече от всякога. Присмехулното изражение на тази мълчалива стара уста му причинявало люта болка. Той вдигнал брадвата и замахнал високо, но целейки се, разтреперан се спрял, втренчил се в лицето на жертвата, чакал Кнехт да затвори очи. Само че Кнехт не го направил. Той държал очите си отворени, гледал мъжа с брадвата почти без израз, но онова, което можело да се види като израз, трептяло между съжаление и присмех.

 Гневно Маро запратил брадвата.

 — Няма да го направя — промърморил той, пробил си път през кръга и се изгубил в множеството. Неколцина тихо се изсмели. Прамайката побледняла от гняв срещу страхливия негодник Маро и не по-малко срещу високомерния заклинател на дъжда. Тя махнала към един от старейшините, достопочтен тих мъж, който стоял опрян на брадвата си и сякаш се срамувал от цялата мъчителна сцена. Той излязъл напред, кимнал на жертвата кратко и приветливо, двамата се познавали от детинство, и сега заклинателят покорно затворил очи, стиснал ги здраво и леко наклонил глава. Старият го ударил с брадвата, Кнехт рухнал. Туру, новият заклинател на дъжда, не можел да произнесе ни дума, само с жестове се разпоредил за необходимото и скоро издигнали клада и положили мъртвия върху нея. Тържественият ритуал по запалването на огъня с двете свещени дървета бил първото жреческо действие на Туру.