Херман Хесе Играта на стъклени перли

В някои отношения обстоятелствата отново се стичаха почти така, както на времето след посещението при майстора по музика, когато Кнехт беше гимназист. Че призоваването му в „Мариафелс“ бе особено отличие и значителна първа крачка по стълбата на йерархията, Йозеф едва ли мислеше, но сега той можеше с по-будно око отпреди ясно да разчете това по държането и обноските на своите колеги. Макар от известно време да принадлежеше към най-тесния кръг от елита на играчите на стъклени перли, чрез необикновеното поръчение той беше вече отличен пред всички като човек, когото върховните органи имат предвид и възнамеряват да използват. Другарите му от вчера и хората с големи амбиции край него не се оттеглиха веднага или не станаха неприветливи, в този високоаристократичен кръг пристъпваха към това с особена изтънченост, но възникна една дистанция; вчерашният другар можеше да бъде утрешният началник. А подобни степени и разграничения във взаимните връзки този кръг отбелязваше и изразяваше с най-леки трептения.

 В течение на годините този забележителен човек действително става приятел на Кнехт. Към Кнехт, у когото освен на духа се възхищава и на нещо близко до властническата натура, той се отнася с трогателна преданост и нему дължим много от това, което знаем за магистъра. В тесния кръг на младите играчи на стъклени перли той е може би единственият, който не завижда на своя приятел за даденото му поръчение, и единственият, за когото отпътуването на Кнехт за неопределено време е толкова дълбока, почти непоносима болка и загуба.

 В края на последната им среща Дюбоа му каза: — Вярвам, че сега можеш да потеглиш. Ще се придържаш строго към поръчението, дадено ти от достопочтения Magister Ludi, и не по-малко към правилата за поведение, на които те научихме тук. Беше ми приятно, че можах да ти бъда в помощ; ти ще видиш, че не си загубил тези три седмици, за които те задържахме при нас. И ако някога изпиташ желание да ми докажеш задоволството си от моята информация и нашето познанство, то аз ще ти покажа брод към това. Отиваш в една бенедиктинска фондация и в случай че останеш там за известно време и спечелиш доверието на отците, вероятно в кръга на тези достопочтени господа и техните гости ще слушаш политически разговори и ще доловиш политически настроения. При условие че пожелаеш да ме осведомиш за това, ще ти бъда благодарен. Разбери ме правилно: в никакъв случай не бива да се смяташ за един вид шпионин или че злоупотребяваш с доверието, оказано ти от отците. Няма да ми съобщаваш нищо, което твоята съвест не ти позволява. Това ще бъдат евентуални информации само в интерес на нашия орден и Касталия, които ще се вземат под внимание и оползотворяват, аз ти гарантирам. Не сме истински политици и нямаме никаква власт, но и ние разчитаме на света, на когото сме потребни и който ни търпи. При стечение на обстоятелствата може да ми бъде полезно да узная, ако някакъв държавник се отбива в манастира или ако папата минава за болен, или внесат нови кандидати в списъка за бъдещи кардинали. Не разчитаме само на твоите сведения, имаме различни извори, но още един малък извор в повече не ще вреди. И тъй, върви, за моето предложение днес не е нужно да казваш нито „да“, нито „не“. Не се заемай с нищо, преди добре да изпълниш своето служебно поръчение, и ни представяй с чест пред духовните отци. Желая ти добър път.

 В книгата за преосъществяванията, която Кнехт, преди да предприеме пътуването си, след като изпълни церемонията със стъблата от бял равнец, отвори, той се натъкна на знака Лю, което значеше „странникът“, и на съждението: „В дребните неща ще преуспее. Упоритостта е благотворна за странника.“ Кнехт попадна втори път на шестица и отвори книгата на тълкование, което гласеше:
 „Странникът намира подслон.

 Цялото му богатство е с него.

 Неотдавна младият мъж бе осъзнал въздействието на своята личност, първо по низходяща линия, и едва постепенно и напоследък по възходяща, когато от тази гледна точка на „пробудил“ се огледа изминатия път, намери двете линии, назад чак до детството му, да пресичат и формират неговия живот — ласкателното приятелство, което му предлагаха другарите и по-младите, и благосклонното внимание, с което се отнасяха към него мнозина от висшестоящите. Имаше и изключения като ректора Цбинден, но и отличия като благоволението на майстора по музика, а напоследък на господин Дюбоа и Magister Ludi. Всичко беше недвусмислено и въпреки това Кнехт никога не бе го прозрял и осъзнал докрай. Видимо предначертаният му път го водеше като че ли от само себе си и без стремеж напред към елита, помагаше му да намира приятели, които му се удивляват, и високостоящи благодетели; това беше неговият път; той не допускаше да остане при подножието на йерархията, в сянка, а искаше постоянно да се приближава към нейния връх и ясната светлина, в която се издига. Той не биваше да бъде подчинен, не бе частен учен, а господар. Това, че сам го забеляза по-късно от другите, поставени в сходни на неговите условия, му придаде в повече от оня неописуем чар и от нотките на невинност. А защо го забеляза толкова късно и с такова неудоволствие? Защото не се беше стремил към всичко това и не го желаеше, защото господството не му беше потребно, да заповядва за него, не бе удоволствие, тъй като той жадуваше много повече за съзерцателен, отколкото за деен живот и би бил доволен още няколко години, ако не и през целия си път да остане скромен студент, любопитен и почтителен поклонник на светилищата от миналото, катедралите на музиката, градините и горите на митологиите, на езиците и идеите. Но сега, когато се видя неумолимо тласнат към Vita activa²³, долови далеч по-силно отпреди напреженията на кариеризма, надпреварата, честолюбието в своята среда, усети, че невинността му е заплашена и че вече не е така издръжлива. Разбра, че сега трябваше да пожелае и приеме това, което му беше предоставено и определено, без да го е желал, и да преодолее чувството, че е в плен, да превъзмогне и носталгията по загубената свобода от последните десет години, и тъй като в душата си още не бе напълно настроен за това, почувства преждевременното сбогуване с Валдцел и провинцията, и пътуването към света като избавление.

В многото столетия на съществуването си фондацията и манастирът „Мариафелс“ бяха съпреживели и изстрадали историята на западните страни, имаха своите времена на разцвет, на залез, на възраждане и нов упадък, а неведнъж години на прослава и блясък в различни области. Някога седалище на схоластичната образованост и изкуството да се дискутира, манастирът и до днес притежаваше огромна библиотека по средновековна теология и след времената на отслабване и леност бе стигнал до ново величие, този път чрез развитието на музиката и със своя много прославен хор, който изпълняваше написани от отците меси и оратории; оттогава насам той все още имаше чудесни музикални традиции, половин дузина орехови ракли, пълни с музикални ръкописи, и най-красивия орган в страната. После бе настъпила политическата ера на манастира и тя беше оставила известни традиции и опит. Във времена на най-зло военно подивяване „Мариафелс“ многократно бе превръщан в малък остров на разума и съзнанието, където най-добрите умове от враждуващите страни предпазливо се търсеха и опипом вървяха към разбирателство, и веднъж — това беше последният връх в неговата история — „Мариафелс“ стана родно място на един договор, който за известно време уталожи жаждата на измъчените народи за мир. После, когато настана нова епоха и бе основана Касталия, манастирът се отнасяше към нея с изчакване, дори я отричаше, вероятно не без предварителни наставления от Рим. Молбата на възпитателната колегия да се окаже гостоприемство на един учен, който за известно време искаше да работи със схоластичната литература в манастирската библиотека, беше вежливо отклонена, също така и поканата техен представител да вземе участие в музикално-исторически семинар. Едва след абат Пий, който в доста напреднала възраст живо се заинтересува от играта на стъклени перли, възникнаха връзки и размяна и оттогава се появи едно може би не съвсем пламенно, но приятелско отношение. Разменяха книги, оказваха си взаимно гостоприемство; на млади години и благодетелят на Кнехт, майсторът по музика, беше прекарал няколко седмици в „Мариафелс“, бе копирал нотни ръкописи и свирил на прочутия орган. Кнехт знаеше това и се радваше на престоя си в едно място, за което бе чувал дълбоко уважаваният човек да разказва с радост.

 Приеха го с любезност и внимание, които надвишаваха неговите очаквания и едва ли не го смутиха. Действително за първи път Касталия предоставяше на манастира за неопределено време учител по играта на стъклени перли от елита. От Дюбоа Кнехт знаеше, че на първо време трябва да влезе в ролята си на гост не като личност, а като представител на Касталия, и да приема и отговаря на любезностите и на евентуалната сдържаност само със съзнанието на посланик. Това му помогна да надвие първата скованост и началното усещане за хладина; той превъзмогна умело и плахостта, и леката възбуденост през първите нощи, в които почти не спа, а тъй като абат Гервазиус му показа своето благодушно и топло разположение, той бързо се почувства добре в новата среда. Радваха го свежестта и първичността на природата, суровата планинска местност със стръмни скални стени и сочни ливади, пълни с хубав добитък; създаваше му отрадно чувство величието и просторността на старите постройки, по които можеше да се разчете историята на много векове, привличаха го красотата и простият уют в неговото жилище — две стаи на горния етаж на дългото крило за гости, — приятни му бяха разходките за опознаване на тази малка държава с две църкви, аркади, архив, библиотека, жилище на абата, бликащи фонтани, много стопански дворове с широки обори, пълни с добре гледан добитък, огромни сводести мази за вино и плодове, две трапезарии, прочутата колонна зала, грижливо поддържаната градина, както и работилниците на миряните: кацари, обущари, шивачи, ковачи и тъй нататък, които образуваха малко селце около най-големия стопански двор. За Кнехт беше открит достъп до библиотеката, органистът вече му бе показал чудесния орган и му беше разрешил да свири на него, не по-малко го примамваха раклите с ноти, където знаеше, че го очакват значително число непубликувани, а и доста изобщо неизвестни нотни ръкописи от по-ранни епохи.

 Кнехт взе да се придържа към това и скоро отново се почувства свободен. Досега той твърде много бе мислил за поръчението да преподава играта на стъклени перли на любители, претекст за тукашната му мисия, докато отците от манастира се отнасяха към него повече като пратеник на приятелска сила, когото приемат с добра воля. И когато накрая абат Гервазиус си спомни за това задължение, първо му доведе няколко отци, които вече бяха запознати с въведението в изкуството на играта, с тях той трябваше да мине един по-нататъшен курс, тогава пролича за негово удивление, а отначало и за тежко разочарование, че в това гостолюбиво място културата на благородната игра, изглежда, се приемаше много повърхностно и дилетантски и се задоволяваха със съвсем скромни познания върху нея. А вследствие на този извод той бавно стигна до другия, че явно съвсем не изкуството на играта и неговото развитие в манастира бе това, за което го бяха пратили тук. Поръчението да насърчи тези неколцина и им създаде чувство за удовлетворение от един скромен успех, беше леко, прекалено леко, за него би бил дорасъл всеки обикновен кандидат и без да принадлежи към елита. Следователно това обучение не можеше да бъде същинската цел на неговата мисия. Кнехт започна да схваща, че го бяха пратили тук по-малко да поучава, а повече да се учи.

 Във всеки случай тъкмо когато смяташе, че прозря това, авторитетът му в манастира неочаквано се повиши, а заедно с него и самочувствието му, защото въпреки цялата прелест и приятност на своята роля на гост, от време на време бе почнал да чувства престоя си тук почти като изгнание. Но случи се тъй, че един ден в разговора с абата непреднамерено се промъкна намек за китайския И Дзин, абатът се вслуша, постави няколко въпроса и когато намери своя гост така свръхочакванията си запознат с китайски и с книгата за преосъществяванията, не можа да скрие радостта си. Той имаше предпочитания към И Дзин и макар да не разбираше китайски, а познанията му за оракулската книга и другите китайски тайни да бяха безобидно повърхностни, с каквито сегашните обитатели на този манастир, изглежда, се задоволяваха в почти всичките си научни интереси, то се забелязваше ясно, че мъдрият и, в сравнение със своя гост, толкова опитен и запознат със света човек действително имаше отношение към китайската държавна и житейска мъдрост. Така се подхвана един необикновено жив разговор, който за пръв път разчупи досегашното държане между домакина и госта, което се определяше само от вежливост, и доведе до това Кнехт да бъде помолен два пъти в седмицата да чете на достопочтения отец лекции върху И Дзин.

 И докато отношението на Кнехт към абата и домакина повишаваше своята живост и въздействие, укрепваше и колегиалното му приятелство с органиста, постепенно му ставаше все по-мила малката духовна държава, в която той живееше, приближаваше се към сбъдването си и предсказанието на оракула, до който се бе допитал, преди да тръгне от Касталия. Нему, странника, който носеше цялото свое имущество със себе си, се случи не само да намери подслон, както бе предречено, но също и да срещне „усърдието на млад слуга“. Това, че предвещанието се разгръщаше в действителност, странникът можеше да приеме като добър знак, поличба, че той наистина носи своето богатство със себе си, че и далеч от училища, учители, другари, благодетели и помощници, далеч от родната кърмяща и отзивчива атмосфера на Касталия, носи духа и събраните сили, с чиято помощ върви към един деен и полезен живот. Обещаният „млад слуга“ се приближи до него в образа на един послушник на име Антон и макар този млад човек сам да не играеше роля в живота на Йозеф Кнехт, то все пак в онова странно раздвоено настроение от първите му седмици в манастира той бе доказателство, вестител за новото и по-голямото, предтеча на идващите събития. Антон беше мълчалив, но наглед даровит и пламенен младеж, вече почти съзрял да бъде приет в кръга на монасите, когото играчът на стъклени перли, чийто произход и изкуство за него бяха толкова загадъчни, срещаше сравнително често, докато цялата останала малка група на послушниците, уединена в недостъпно за госта крило, му беше почти непозната, видимо държана на разстояние. На послушниците не бе разрешено да участват в курса по играта. Този Антон обаче няколко пъти седмично работеше като помощник-библиотекар; Кнехт го виждаше в библиотеката, понякога влизаше в разговор с него и все повече и повече усещаше, че младият човек с тъмните зорки очи под дебели черни вежди е обзет от оная мечтателна, услужлива и обожаваща младежка и ученическа любов, която беше срещал достатъчно често, макар всеки път да изпитваше желание да не й се поддаде, и отдавна познаваше като ярък и важен елемент от живота в един орден. Тук, в манастира, той реши да бъде двойно по-сдържан; би му се видяло като нарушение на гостоприемството, ако поискаше да влияе на този младеж, който още подлежеше на духовно възпитание; добре известна му беше и строгата повеля за целомъдрие, на която се подчиняваха, и от това му се струваше, че една момчешка влюбеност би била още по-опасна. Във всеки случай той трябваше да избегне каквато и да е възможност за подтик и се насочи към това.

 В библиотеката, единственото място, където срещаше Антон по-често, той се запозна и с един мъж, когото отначало поради скромния му външен вид почти не бе забелязал, но с времето го опозна по-добре и цял живот обича с благодарно обожание, почти както стария майстор по музика. Казваше се отец Якобус, явно най-значителният историк на бенедиктинския орден, тогава почти шестдесетгодишен, слаб възрастен мъж, с ястребова глава на дълга жилеста шия, с лице, което във фас изглеждаше безжизнено и угаснало главно поради това, че той рядко даряваше някого с поглед, от профила му със смело издадената линия на челото и дълбоката гънка между веждите, от остро изрязания орлов нос и малко късата, но подчертано остра брада проличаваше една ярка и своеволна личност. Тихият стар мъж, който впрочем при по-близко познанство можеше да бъде крайно темпераментен, имаше една постоянно отрупана с книги, ръкописи и карти маса в малкото вътрешно помещение на библиотеката и, изглежда, в този манастир, който притежаваше толкова безценни книги, той бе единственият действително сериозно работещ учен. Всъщност послушникът Антон непреднамерено насочи вниманието на Йозеф Кнехт към отец Якобус. Кнехт беше забелязал, че вътрешното помещение на книгохранилището, където стоеше работната маса на учения, се приема почти като частен кабинет, малкото хора, които ползваха библиотеката, само рядко и тихо на пръсти влизаха вътре, макар работещият там отец съвсем да не правеше впечатление, че лесно може да бъде смутен. Естествено и Кнехт веднага прие същото съображение като повеля, с което обаче работливият старец убягна от погледа му. И едва един ден, когато Антон трябваше да му донесе няколко книги и да се върне от вътрешното помещение, Кнехт забеляза, че той остана за малко до отворената врата и погледна към потъналия в работа над масата с фанатичен израз на удивление и страхопочит, примесени с едно чувство на едва ли не нежно внимание и готовност за помощ, с каквото понякога добронравната младеж се отнася към плешивостта и немощта на старите. Отначало Кнехт се зарадва на този поглед, който сам по себе си беше красив, а и му показваше, че у Антон има някаква гореща увлеченост към възрастния, комуто се възхищава, без каквато и да е физическа влюбеност. В следващия миг му хрумна една по-скоро иронична мисъл, от която той почти се засрами, мисълта: колко скромно тук в този институт трябва да се развива науката, щом на единствения сериозно работещ учен младежта се удивлява така, както на някакво чудно животно или приказно същество. И все пак този почти нежен поглед на възхита и обожание, който Антон прикова в стария, отвори очите на Кнехт за фигурата на учения отец и оттогава колчем сам от време на време хвърляше поглед към него, откриваше римския му профил и постепенно едно или друго в облика на отец Якобус, което му се струваше, че издава необикновен дух и характер, че той бе историк и минаваше за най-посветения от познавачите на бенедиктинската история, вече му беше известно.

 Един ден отецът го заговори, неговият тон нямаше нищо общо със спокойния, подчертано благоразположен, подчертано добронамерен и някак дядовски тон, който, изглежда, спадаше към стила на този манастир. Той покани Йозеф след вечерята да го посети в стаята му.

 — В мене не ще откриете — каза той с тих, почти плах глас, но с удивително точно акцентуване — познавач на историята на Касталия и още по-малко играч на стъклени перли, но тъй като сега, струва ми се, нашите толкова различни ордени все повече се сприятеляват, не бих искал да се изключа от това и от своя страна желая понявга да извличам малка печалба от вашето присъствие тук.

 Той говореше съвършено сериозно, но тихият глас и старото мъдро лице придаваха на неговите свръхвежливи думи една чудна, преливаща в различни оттенъци многозначност между строгост и ирония, угодничество и тих присмех, патос и шега, както може да се долови в играта на любезност и търпение от безкрайните поклони при поздрав между двама светци или църковни князе. Тази толкова добре позната на Кнехт от китайците смесица от надменност и присмех, мъдрост и своеобразен церемониал, бе за него удоволствие; и той съзна, че от много дълго време не беше долавял този тон, който и майсторът на играта на стъклени перли Томас владееше чудесно; зарадван и благодарен, прие поканата на стария. Когато вечерта потърси отдалеченото жилище на отеца в края на тихо странично крило на сградата и докато се сети на коя врата да почука, за своя изненада чу да се свири на пиано. Вслуша се, това беше соната на Пърсел, изпълнявана непретенциозно, без виртуозност, но чисто и с прецизност по отношение на такта; задушевно и ведро звучеше тази идилична, искрено бодра музика с нейните сладки тризвучия и му напомняше за времето във Валдцел, когато той свиреше подобни произведения на различни инструменти с приятеля си Феромонте. Вслушвайки се, Кнехт, изпълнен от доволство, изчака края на сонатата, който прозвуча в тихия здрачен коридор тъй самотен и далеч от света и толкова смел и невинен, тъй детски и самоуверен едновременно, както всяка хубава музика сред неспасяемата тъпота на света. Той почука на вратата. Отец Якобус извика: „Влез“ и го прие със своето скромно достойнство, на малкото пиано още горяха две свещи.

 Да, каза отец Якобус на въпроса на Кнехт, свирел всяка вечер половин или цял час, завършвал своя трудов ден с настъпването на мрака и се отказал в часовете преди съня да чете и пише. Двамата говориха за музиката, за Пърсел, за Хендел, за прастарата традиция на бенедиктинците да насърчават музиката, този наистина поддържащ естетическото начало орден, и Кнехт изяви горещото си желание да изучи неговата история. Разговорът се оживи, докосна стотици въпроси, историческите познания на стария изглеждаха наистина чудни, но той не отрече, че историята на Касталия, касталийското мислене и тамошният орден малко го занимавали и интересували, не скри и своята критична позиция към тази Касталия, чийто „орден“ той разглеждаше като подражание на християнските конгрегации и всъщност дори като богохулствено подражание, защото касталийският орден нямаше в основата си никаква религия, никакъв бог и никаква църква. При тази критика Кнехт се държа като уважаващ слушател, въпреки всичко даде да се разбере, че извън религията, бог и църквата, извън бенедиктинските и римокатолическите схващания са възможни и са съществували и други, на които не може да се отрече нито чистотата на въжделенията и стремежите, нито дълбокото влияние върху духовния живот.

 — Правилно — каза Якобус, — при това вие между другото мислите и за протестантите. Те не съумяха да запазят религията и църквата, но на времето са проявявали голяма смелост и сред тях са били много образцови мъже. Имаше няколко години в моя живот, когато предпочитаният обект на изследванията ми бяха различните опити за помирение между враждуващите християнски вероизповедания и църкви, преди всичко епохата около хиляда и седемстотната година, тогава намираме хора като философа и математика Лайбниц и после чудния граф Цинцендорф, които се стараят за ново обединяване на смразилите се братя. Изобщо осемнадесетото столетие, колкото и повърхностен и дилетантски да изглежда често неговият дух, по отношение на културната история е изключително интересно и двусмислено и тъкмо протестантите от онова време са ме занимавали най-вече. Там аз открих един филолог, учител и възпитател от голяма величина, впрочем швабски пиетист, човек, чието морално въздействие може ясно да се проследи в цели две столетия по-късно, но с това навлизаме в друга област, по-добре да се върнем към въпроса за законността и историческото призвание на същинския орден.

 — Ах, не — извика Кнехт, — моля, продължете за този учител, за когото току-що заговорихте, струва ми се, че почти бих отгатнал кой е.

 — Добре, отгатнете.

 — Първо помислих за Францке от Хале, но тъй като става дума за шваб, не мога да мисля за друг освен за Йохан Албрехт Бенгел.

 Прозвуча смях и радостен блясък озари лицето на учения.

 — Вие ме изненадахте, драги — извика той буйно. — Наистина е Бенгел, него имах предвид. Откъде знаете за него? Или във вашата удивителна провинция е нещо естествено да се знаят имената на толкова далечни и забравени неща и люде? Бъдете сигурен, ако разпитате тука всички отци, наставници и послушници от нашия манастир, а и тези от последните няколко поколения, нито един няма да знае това име.

 — И в Касталия той е известен само на малцина, може би на никой друг освен на мен и двама мои приятели. Веднъж изследвах областта на пиетизма от осемнадесетия век само за лични цели и тогава ми направиха впечатление няколко швабски теолози. Те спечелиха моето уважение и удивление, а сред тях особено Бенгел тогава ми се струваше идеал на учителя и младежкия наставник. Бях така завладян от този човек, че дори поръчах да фотографират портрета му от една стара книга и за известно време го бях заковал над работната си маса.

 Отецът продължаваше да се смее.

 — Тогава ние се срещаме под необикновен знак. Дори само това, че при изследванията си и двамата сме се натъкнали на този забравен човек, е вече забележително. А може би е още по-забележително, че на швабския протестант се е удало почти едновременно да въздейства на един бенедиктински отец и на един касталийски играч на стъклени перли. Впрочем аз си представям вашата игра като изкуство, за което е потребна богата фантазия, и се удивлявам, че един толкова строго трезв мъж като Бенгел е могъл тъй силно да ви привлече.

 Сега и Кнехт се засмя с удоволствие.

 — Е, ако вие си спомняте за многогодишните изследвания на Бенгел върху откровението на Йоан и неговата система за тълкуване пророчествата в тази книга, то следва да признаете, че на нашия приятел не е бил съвсем чужд и противоположният полюс на трезвостта.

 — Това е така — съгласи се весело отецът. — А как си обяснявате подобни противоречия?

 — Ако ми позволите една шега, бих казал: това, което е липсвало на Бенгел, това, което, без да знае, копнежно е търсил и желал, е била играта на стъклени перли. Причислявам го към загадъчните предтечи и прадеди на нашата игра.

 Предпазливо и отново станал сериозен, Якобус попита:

 — Малко смело ми изглежда да присвоявате към родословието на прадедите си тъкмо Бенгел. А как ще докажете това?

 — Казах го на шега, но тази шега може да бъде защитена. Още на младини, преди да се занимава с онзи голям труд върху Библията, веднъж Бенгел споделил с приятелите си плана, че се надява да обхване в едно енциклопедично произведение всички науки на своето време и да ги подреди симетрично и синоптично около един център. Точно същото постига и нашата игра.

 — Но това е енциклопедическата идея, с която се забавлявал целият осемнадесети век — извика отецът.

 — Така е — продължи Йозеф, — но Бенгел не се стремял само към това знанието и изследването да съществуват редом, едно до друго, а едно в друго, към органичен ред и бил на път да намери общия им знаменател. А това е една от най-елементарните идеи в играта на стъклени перли. И по-нататък си позволявам да твърдя: ако Бенгел бе притежавал подобна система, каквато е нашата игра, то вероятно би си спестил голямата заблуда и грешката в своите пресмятания за пророческите числа, възвестяването на антихриста и на хилядогодишното царство. За различните дарования, които съединява в себе си, Бенгел не намира напълно желаната посока към една обща цел, математическото му дарование във взаимодействие с неговото филологическо остроумие, дава онази чудна смесица от страхотна точност и фантазия — „разграничаването на времената“, което го занимавало няколко години.

 — Добре е — каза Якобус, — че не сте историк, действително проявявате склонност към фантазиране. Но аз разбирам какво имате предвид; педант съм само в моята специалност.

 Разговорът беше плодовит, едно самоопознаване за двамата и после своеобразно сприятеляване. На учения изглеждаше повече от случайност или най-малкото твърде странна случайност, че те двамата, той в своята свързаност с Бенедиктин, а младежът с Касталия, са направили това откритие и са намерили бедния вюртембергски манастирски наставник, този колкото сърдечно нежен, толкова и скално твърд, колкото обигран в живота, толкова и скромен човек; в това навярно имаше нещо, което свързва двамата, на които толкова силно бе повлиял същият невидим магнит. И от вечерта, започнала със сонатата на Пърсел, всъщност се зароди „нещо“ — възникна тяхната връзка; Якобус се радваше да обменя мисли с един толкова школуван също толкова възприемчив млад интелект, това удоволствие бе рядкост за него, а за Кнехт общуването с историка и школовката чрез него, която започна отсега, беше ново стъпало по пътя му към „пробуждането“, за каквото смяташе своя живот. И за да го кажем с по-малко думи: от отеца той учеше историята, запознаваше се със закономерностите и противоречията на историческите изследвания и писания, а през следващите години освен това се научи да разглежда съвремието и собствения си живот като историческа действителност.

 Разговорите им често прерастваха в истински дискусии, атаки и спорове, в началото естествено отец Якобус проявяваше по-голяма настъпателност. Но колкото по опознаваше духа на своя млад приятел, толкова по жал му беше, че този многообещаващ млад човек бе израснал без дисциплината на едно религиозно възпитание, а само с привидната дисциплина на интелектуално естетическата духовност. Това, което намираше за укорително в начина на мислене на Кнехт, пишеше за сметка на този „модерен“ касталийски дух, на неговата откъснатост от действителността, на склонността му към абстракциите на играта. И там, където Кнехт го изненадваше с неподправени, много сродни с неговия личен начин на мислене възгледи и изказвания, отецът тържествуваше, че добрата природа на приятеля му бе оказала толкова силна съпротива срещу касталийското възпитание. Йозеф приемаше критиката по отношение на Касталия много спокойно и там, където му се струваше, че в своята страстност старият господин отива твърде далеч, хладнокръвно отбиваше атаките му. Впрочем между пренебрежителните изказвания на отеца за Касталия имаше и такива, с които Йозеф донякъде трябваше да се съгласи, но по една точка, докато беше в „Мариафелс“, той напълно промени гледището си. Касаеше се за отношението на касталийския дух към световната история, за това, което отецът наричаше „пълна липса на исторически смисъл“.

 — Вие, математиците и играчите на стъклени перли — подхващаше той, — така сте си нагласили и пречистили световната история, сякаш тя се състои само от история на духа и изкуството, вашата история е без кръв и действителен живот; вие сте запознати добре с упадъка на латинския синтаксис във второто или третото столетие, но нямате понятие за Александър, за Цезар или Исус Христос. Вие третирате световната история както математик математиката, където има само закони и формули, но никаква действителност, ни добро и зло време, ни вчера, ни утре, само едно вечно, плоско, математическо настояще.

 — Но как може да се изучава история, без да се внесе в нея ред? — попита Кнехт.

 — Разбира се, ред трябва да се внесе и в историята — каза буйно Якобус, — всяка наука между другото е систематизиране, опростяване, превръщане на несмилаемото за духа в смилаемо. Вярваме, че сме открили в историята няколко закона и се опитваме да се съобразяваме с тях при излагане на историческата истина. Приблизително така, както един анатом при дисекция на някакво тяло не застава пред напълно изненадващи го открития, предстои му само под епидермиса да намери органи, мускули, сухожилия и скелет, които потвърждават схемата, която предварително си е създал. Но ако той продължава да вижда само схемата и пренебрегне неповторимата, индивидуалната реалност на своя обект, то значи, че е касталиец, играч на стъклени перли, и подхожда математически към най-непригоден за математика обект. Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.

 От думите на Отеца, които Кнехт споделя тогава в писмо до свои приятели, може да се приведе още нещо характерно.

 „За младежта великите мъже са стафидите в сладкиша на световната история, но те принадлежат и към същинската й субстанция, разбира се, а и съвсем не е толкова лесно и просто, както може да се помисли, да отличиш действително великото от привидното. Историческият момент, неговото отгатване и улавяне дава привидното величие; не липсват историци и биографи, да не говорим за журналисти, на които това откриване и хващане на един исторически момент или, с други думи — моменталният успех, им се вижда белег на великото. Подофицерът, който за една нощ става диктатор, или куртизанката, която за известно време успява да властва над доброто или лошото настроение на някой светски владетел, са любимите фигури на такива историци. Обратно, младежите, склонни към идеализация, обичат най-вече трагично неуспелите, мъчениците, които са дошли на света миг по-рано или по-късно. За мен, тъй като аз, разбира се, преди всичко съм историк на нашия бенедиктински орден, най-привлекателни, удивителни и заслужаващи изследвания в световната история не са личностите и не прийомите и успехите, не паденията, аз посвещавам любовта и ненаситното си любопитство на явления като нашата конгрегация, на онези твърде дълголетни организации, които правят опит да отберат хора с интелект и душа, да ги възпитават и преобразяват и чрез възпитание, не чрез евгеника, чрез духа, не чрез кръвта, да ги превърнат в благородници, способни да служат и да владеят. В историята на гърците не ме привлича звездното небе от герои и натрапливите викове от агората, а опитите, правени от питагорейците или академията на Платон, при китайците също ме привлича не друго, а дълголетието на конфуцианската система; и в нашата западноевропейска история ми се струва, че преди всичко християнската църква и служещите й, включени в нея ордени, са първоразредни исторически ценности. За мен отдавна не е интересно това, че някакъв авантюрист имал веднъж щастието да завладее или основе едно царство, което просъществувало двадесет или петдесет, дори цели сто години, или това, че някакъв добронамерен, идеалист, крал или император, някога се стремял към един вид почтена политика, или че се опитвал да осъществи едно културно въжделение, или че някога под страшен натиск един народ или друга общност били способни да осъществят или изтърпят нещо нечувано. Всичко това за мен отдавна не е тъй интересно, както че винаги е имало опити за създаване на институции като нашия орден и че някои от тях са могли да просъществуват хиляда и две хиляди години. За самата света църква не искам да говоря, за нас, вярващите, тя стои над каквото и да е обсъждане. Но конгрегации, като бенедиктинската, доминиканската, а по-късно на йезуитите и тъй нататък, са по на няколко столетия и след всички тези векове, въпреки различното развитие, израждане, пригаждане и поругание, тяхното лице и глас, техните жестове и неповторима душевност са се запазили, за мен това е най-забележителният и най-достойният за уважение феномен на историята.“

 Кнехт се удивляваше на отеца и по време на неговите гневни, несправедливи изказвания. А тогава той и не подозираше кой е в действителност отец Якобус, виждаше в него само един задълбочен и гениален учен и още не знаеше, че освен това той е човек, който със съзнание лично участва в световната история и помага за нейното формиране, водещият политик на своята конгрегация, при когото познавачи на политическата история и на политическото настояще от много страни идват за осведомяване, съвет, посредничество. Почти две години до своята първа отпуска Кнехт се държеше с отеца като с учен и от живота, дейността, славата и влиянието му знаеше само едната, обърнатата към него страна. Този учен господин умееше да мълчи и в приятелството, а неговите братя в манастира умееха да мълчат дори по-добре, отколкото Йозеф би предположил.

 Навярно читателят на тази биографична скица очаква сведения за другата страна от преживяванията на Кнехт в манастира — за религиозната. Върху нея се осмеляваме да направим само внимателни намеци. Че в „Мариафелс“ Кнехт има една по-близка среща с религията, с всекидневната практика на християнството, е не само вероятно, но и проличава от някои по-късни негови изказвания и поведението му; и все пак трябва да оставим без отговор въпроса дали и доколко там става християнин, тези сфери не са достъпни за нашето изследване. Освен насажданото в Касталия уважение към религиите той може би изпитваше към тях и особено страхопочитание, което бихме посмели да наречем благочестиво, нали бе много добре запознат с християнското учение и класическите му форми още в училищата и специално при изследванията си върху църковната музика, но преди всичко проникна особено в тайнството на месите и ритуала на тържествената католическа литургия. Сега при бенедиктинцнте той не без удивление и зачитане опозна като още жива една религия, известна му дотогава теоретически и исторически, вземаше участие в много богослужения и доколкото прочете някои от творбите на отец Якобус и търпеше влиянието на беседите му, видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало чрез тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера. Той не се защищаваше сериозно и срещу внушаваните му от време на време в тези беседи мисли, че е възможно и касталийската култура да е само една добила светски и преходен характер, паралелна или късна форма на западнохристиянската култура и някога отново да бъде погълната и обхваната от нея. Би могло да бъде и така, каза той веднъж на отеца, но неговото място и служба е в касталийската, не в бенедиктинската общност, тук той трябва да сътрудничи и се утвърди, независимо дали общността, към която принадлежи, има изисквания за вечно или само задълго съществуване; едно преминаване към друго вероизповедание той би могъл да разглежда само като не съвсем достойна форма на бягство. Така на времето си уважаваният Йохан Албрехт Бенгел служи на малка и преходна църква, без при това да пропусне нещо от службата на вечното. Благочестие, това значи вярна служба и вярност до жертване на живота, то е възможно при всяко верую и всяка степен, и единствената валидна проверка за искреността и стойността на всяко лично благоденствие са тази служба и тази вярност.