От тук следва, че бъдещето на всяка холографска вселена е предопределено, а когато човек прекогнитивно надзърва в бъдещето, той се настройва на вълната да види бъдещето само на определена холограма. Но, подобно на амебите, тези холограми също понякога се поглъщат една друга, съединяват се и се разделят на две подобно на протоплазмените безформени късове енергия, каквито те реално са. Понякога тези сблъсквания ни разтърсват и са отговорни за предупрежденията, които от време на време ни поглъщат. И когато ние постъпваме съобразно някое предупреждение и изглежда, че променяме бъдещето, реално става прескачане от една холограма в друга. Лойи нарича тези мнтрахолографски прескоци „холопрескачания" и смята, че именно те ни дават нашата истинска способност за прозрения и за свобода40.
Бом обобщава същата ситуация по един леко различен начин. „Когато хората сънуват точно възможни злополуки и не се качват на самолет или кораб, те не са видели действителното бъдеще. То е било просто нещо в настоящето, което е неявно и се движи към това да стане бъдеще. Всъщност видяното от тях бъдеще се различава от действителното бъдеще, защото те са го променили. Затова аз мисля, че е по-правдоподобно да се каже, че ако тези феномени съществуват, става дума за предусещане на бъдещето в неявния ред в настоящето. Както се казва, надвисващите събития хвърлят своята сянка върху настоящето. Те хвърлят дълбоки сенки в неявния ред."41
Описанията на Бом и Лойи изглежда са два различни подхода в опитите да се изрази едно и също нещо - един възглед за бъдещето като холограма, която е достатъчно постоянна за нас, за да я възприемем, но достатъчно мека и ковка, за да бъде податлива на промяна. Други си служат с различни думи, за да обобщят, както изглежда, все същата основна мисъл. Кор-деро описва бъдещето като ураган, който е започнал да се формира и набира скорост, ставайки все по-конкретен и неизбежен с приближаването си42. Инго Су-ан, надарен екстрасенс, който е постигнал впечатляващи резултати в различни изследвания, включително изследването на Пътхоф и Траг за непрякото дистанционно виждане, говори за бъдещето като за съставено от „кристализиращи възможности"43. Хавайските кахуни, чиито прекогнитивни способности са широко признати, също говорят за бъдещето като течно, неустановено, но в процес на „кристализиране" и смятат, че великите световни събития са кристализирали най-напред, както най-важните събития в живота на отделния човек, от рода на брак, злополуки и смърт44.
Многобройните предусещания, за които е известно, че са предшествали убийството на Кенеди и Гражданската война (дори Джордж Вашингтон е имал пре-когнитивно видение за една бъдеща гражданска война, което по някакъв начин включвало „Африка", спорът дали всички хора са „братя" и думата Union45*) изглежда подкрепят това вярване на кахуните.
Идеята на Лойи, че има много отделни холографски бъднини и ние избираме кои събития да се проявяват и кои не чрез прескачане от една холограма в друга, съдържа в себе си и други последствия. Да избереш едно холографско бъдеще пред друго е по същество все същото като да създадеш бъдното. Както видяхме, има достатъчно данни, които показват, че съзнанието играе значима роля в създаването на нашето тук и сега. Но ако умът може да се отдалечава отвъд границите на настоящето и от време на време да крачи наперено из мъглявия пейзаж на бъдещето, имаме ли ние пръст в създаването и на бъдещи събития? Иначе казано, дали прищевките на живота са наистина случайни, или ние играем роля в буквалното извайване на нашата съдба? Забележителното е, че има някои интригуващи данни за вероятността да е вярно второто.
Сенчестият материал на душата
Д-р Джоел Уитън, професор по психиатрия в медицинския факултет на университета на Торонто, също е използвал хипноза, за да изследва какво подсъзнателно знаят хората за себе си. Обаче вместо да ги пита за бъдещето им, Уитън, който е експерт в клиничната хипноза и има научна степен по невробиология, ги пита за тяхното минало, или поточно за тяхното далечно минало. През последните няколко десетилетия Уитън тихо и без фанфари е събрал убедителни данни за прераждането.
Прераждането е трудна тема, защото толкова много глупости са изречени по нея, че много хора не желаят въобще да чуват повече за такива работи. Повечето наистина не разбират, че в добавка към (и може да се каже дори въпреки) сензационните заявления на разни знаменитости и историите за преродените Клеопатри, които по-често застават във фокуса на ме-дийното внимание, има достатъчно сериозни изследвания за прераждането. През последните няколко десетилетия малък, но увеличаващ се брой от високо уважавани учени е събрал впечатляващ масив данни по темата. Уитън е един от тези изследователи.
Данните не доказват, че прераждането съществува, нито в намеренията ни влиза да правим подобни твърдения тук. Всъщност е трудно да си представим какво би могло да представлява съвършеното доказателство за прераждането. По-скоро откритията, на които ще се спрем тук, предлагат само интригуващи възможности и поради това те са важни за нашата сегашна дискусия. Така че си заслужава да бъдат разгледани с открит ум.
Основната насока в изследванията върху хипнозата, провеждани от Уитън, произтича от един прост и впечатляващ факт. Когато хора биват хипнотизира-ни, те често си припомнят неща, които изглежда да са спомени от минали прераждания. Изследвания показват, че над 90% от всички хипнотизирани хора са в състояние да си припомнят тези привидни спомени46. Този феномен се радва на широко признание, дори от скептици. Например ръководството по психиатрия Травма, Транс и Трансформация предупреждава обучаващите се хипнотерапевти да не се изненадват, ако такива спомени спонтанно изплуват на повърхността у техните хипнотизирани пациенти. Авторът на текста отхвърля идеята за прераждането, но отбелязва, че такива спомени могат въпреки всичко да имат забележителен лечебен потенциал47.
Смисълът на този феномен е, разбира се, предмет на разгорещени спорове. Много изследователи твърдят, че такива спомени са фантазии или измислици на подсъзнанието и няма съмнение, че понякога именно такъв е случаят, особено ако хипнотичният сеанс, или „регресия", се провежда от неопитен хипнотизатор, който не познава правилните техники на разпитване, необходими за предпазване от изтръгване на фантазии. Известни са също многобройни други записани случаи, в които под ръководството на изкусни професионалисти хора имат спомени, които не изглежда да са фантазии. Събраните от Уитън данни попадат в тази категория.
За да проведе своето изследване, Уитън събира заедно едно ядро от приблизително тридесет човека. Те били от всички слоеве на обществото - от шофьори на камиони до компютърни специалисти, някои от които вярват в прераждането, а други - не. След това той ги хипнотизира поотделно и прекарва буквално хиляди часове да записва всичко, което те кажат относно техните предполагаеми минали съществувания.
Дори в нейните най-едри щрихи информацията е хипнотизираща. Един впечатляващ аспект е степента на съгласуваност между преживяванията на участниците. Всички съобщават, че са имали многобройни животи, някъде около двадесет до двадесет и пет, макар че някаква практическа граница е достигната, когато Уитън ги връща назад до това, което той нарича „съществувания на пещерния човек", когато един живот става неразличим от следващия48. Всички съобщават, че душата няма пол и много от тях са живели поне един живот като същество от противоположния пол. И всички съобщават, че целта на живота е да се развиваме и учим, а многобройните съществувания улесняват този процес.
Уитън открива също и данни, които убедително показват, че преживяванията са действителни минали животи. Един необичаен признак е способността спомените да обясняват широк кръг привидно несвързани събития и преживявания в сегашния живот на хипнотизирания участник. Например един мъж, психолог, роден и израснал в Канада, имал необясним британски акцент като дете. Имал също ирационален страх да не си счупи крака, фобия от пътуване със самолет, ужасяващия навик да си гризе ноктите, обсебващ интерес към изтезания, а като тийнейджър имал кратко и загадъчно видение, че е в една стая с нацистки офицер, скоро след като натискал педалите на кола по време на изпит за шофьор. Под хипноза мъжът си припомнил, че е бил британски пилот по време на Втората световна война. При едно нападение над Германия самолетът му бил улучен от дъжд куршуми, един от които пронизал фюзелажа и строшил крака му. Така той изгубил контрол над педалите, което го принудило да кацне аварийно. Съответно той бил заловен от нацистите, измъчван за информация чрез из-тръгване на ноктите и умрял наскоро след това49.
Много от участниците преживяват също психически и физически изцеления като резултат от травматичните спомени от минали животи, които те изравят, и дават необичайно точни исторически подробности за времената, в които са живели. Някои дори говорят непознати им езици. Докато преживява наново един очевидно минал живот като викинг, един мъж, 37-годишен изследовател в областта на поведението, крещи думи, които специалисти по-късно разпознават като старонорвежки50. След като бива ре-гресиран в един минал живот като персиец, същият човек започва да пише много тънко, арабски начин на писане, който експерт по близкоизточни езици идентифицира като автентичен запис на сасанидски пахлави, отдавна мъртъв месопотамски език, който е бил в употреба между 226 и 651 г.51
Но най-забележителното си откритие Уитън прави, когато регресира участници в промеждутъка между животите, една заслепяваща, изпълнена със светлина област, в която няма „такова нещо като време или пространство, каквито ние ги знаем"52. Според хипнотизираните част от целта на тази област е да им позволи да планират своя следващ живот, буквално да очертаят важните събития, които ще им се случат в бъдещето, и обстоятелства, в които ще попаднат. Но този процес е не просто някакво упражняване в разказване на вълшебни приказки за изпълнение на желания. Уитън открива, че когато хора са били в междинната област, те навлизат в едно необичайно състояние на съзнанието, в които те имат остро самосъзнание и са извисени в морален и нравствен смисъл. Освен това те повече нямат способността да оправдават своите провали и злодеяния, а виждат себе си с абсолютна честност. За да го различи от нормалното всекидневно съзнание, Уитън нарича това силно съвестно състояние на съзнанието „метасъзнание".
Така, когато участниците планират своя бъдещ живот, те го правят с чувството на морален дълг. Те избират да се преродят заедно с хора, към които са прегрешили в някой предишен живот, така че да имат възможността да поправят своите действия. Планират приятни срещи със „сродни души", хора, с които те са имали любовни и взаимно благотворни отношения в течение на много животи. А също правят списък със „случайни" събития, за да получат и други уроци и да осъществят други цели. Един мъж казва, че докато е планирал своя следващ живот, той е визуализирал „някакъв вид часовников механизъм, в който можеш да пъхнеш някакви части, за да настъпят определени последствия"53.
Тези последствия не винаги са приятни. След като била регресирана до метасъзнателно състояние една жена, която била изнасилена на 37-годишна възраст, разкрива, че тя действително е планирала събитието, преди да навлезе в това прераждане. Както тя обяснява, това било необходимо за нея, за да преживее една трагедия в тази възраст, което да я принуди да промени „цялостния характер на нейната душа" и така да навлезе в едно по-дълбоко и по-положително разбиране на смисъла на живота54. Друг участник, мъж, страдащ от сериозна и опасна за живота бъбречна болест, обяснява, че той е избрал болестта, за да накаже себе си за едно прегрешение в минал живот. Обаче той разкрива също, че умирането от бъбречна болест не е било част от неговия сценарий, а преди да дойде в този живот, той също е наредил така нещата, че да се срещне с някой или нещо, което да му помогне да си припомни този факт и така да му даде възможност да изцели и вината, и тялото си. Верен на думата си, след като започва сеансите с Уитън, той преживява почти чудотворно пълно оздравяване55.
Не всички от участниците в експеримента на Уитън са така настойчиви да узнаят нещо за бъдещето, което техният метасъзнателен аз е подготвил за тях. Някои цензурират своите спомени и молят Уитън да им даде следхипнотични внушения да не помнят нищо от това, което са казали по време на транса. По техните обяснения, те не желаят да бъдат изкушени да се бъркат в сценария, който метасъзнателният им аз е написал за тях56.
Това е поразителна идея. Възможно ли е нашето подсъзнание не само да знае приблизителния план на съдбата ни, но в действителност и да ни насочва към неговото осъществяване? Изследването на Уитън не е единствено доказателство, че може би именно така стоят нещата. В едно статистическо изследване на 28 сериозни железопътни катастрофи в САЩ парапсихологът Уилям Кокс открива, че в деня на злополуките значително по-малко хора са вземали влака, отколкото в същия ден през минали еедмици57.
Находката на Кокс показва, че всички ние може би непрестанно получаваме предварителна информация за бъдещето по несъзнателен път и вземаме решения, основани върху нея: някои от нас избират да избягнат нещастни случаи, а може би други - като жената, която избира да преживее лична трагедия, и мъжът, който избира да страда от бъбречна болест -избират да преживеят негативни ситуации, за да осъществят други техни несъзнавани планове и цели. „Внимателно и грижливо или наслука и както дойде ние избираме нашите земни условия - казва Уитън. -Посланието на метасъзнанието е, че житейската ситуация на всеки човек никога не е нито случайна, нито несъответстваща. Гледан обективно от междинното състояние, всеки човешки опит е просто още един урок в космическата класна стая."58
Важно е да се отбележи, че съществуването на такъв несъзнаван дневен ред не означава, че нашият живот е твърдо предопределен и всичко в него е неизбежно, фактът, че много от участниците в експеримента на Уитън го молят да не си спомнят какво са казали под хипноза, показва още веднъж, че бъдещето е само приблизително очертано и все още подвластно на промяна.
Уитън не е единственият изследовател на прераждането, който е открил данни, че подсъзнанието има много по-голямо участие в нашия живот, отколкото ние можем да разбираме. Друг такъв учен е д-р Иън Стивънсън, професор по психиатрия от медицинския факултет при университета на Вирджиния. Вместо да използва хипноза, Стивънсън задава въпроси на малки деца, които спонтанно си припомнят неща, които изглежда са минали съществувания. Той посвещава на тези изследвания повече от тридесет години и събира и анализира хиляди случаи от цял свят.
Според Стивънсън спонтанното припомняне на минал живот е относително често срещано сред децата, толкова обичайно, че броят на случаите, които заслужават внимание, далеч надхвърля способността на неговия екип да ги изследва. Обикновено децата са между две и четири години, когато те започват да говорят за техния „друг живот" и често си припомнят десетки конкретни неща, включително своето име, имената на членовете на семейството и приятелите, с които те са живели, как е изглеждал техният дом, с какво са се препитавали, как са умрели и дори скрита информация за това къде например са скрили парите си, преди да умрат и, в случаи на убийство, понякога кой ги е убил59.
Действително техните спомени са често толкова подробни, че Стивънсън е в състояние да проследи самоличността на тяхната предишна личност и да удостовери действително всичко, което те са казали. Той дори взема деца в местата, където е протекъл предишният им живот и наблюдава дали те ще се ориентират без усилия в странното обкръжение и точно ще познаят техните предишни домове, вещи, .роднини и приятели от миналия живот.
Подобно на Уитън, Стивънсън е събрал огромно количество данни, които показват наличието на прераждане, като до днес е публикувал шест тома със своите находки60. И, подобно на Уитън, той също открива данни, че подсъзнанието играе далеч по-голяма роля в нашето формиране и съдба, отколкото сме подозирали.
Той потвърждава откритието на Уитън, че ние често се прераждаме заедно с хора, които сме познавали в минали съществувания, а силата, която ръководи нашия избор, е често обич и привързаност или чувство за вина или неиздълженост61. Той е съгласен, че личната отговорност, а не късметът е арбитърът на нашата съдба. Открил е, че макар материалните условия, в които живее човек, да се менят значително от живот в живот, неговото морално поведение, интереси, влечения и нагласи си остават същите. Хората, които са били престъпници в своите минали животи са склонни отново към криминално поведение; хора, които са били щедри, добродушни и мили продължават да бъдат щедри, мили и т. н. От това Стивънсън заключава, че не външните обстоятелства на живота са от значение, а вътрешните - радостите, скърбите и „вътрешният растеж" на личността са изглежда най-важните.
Най-значителното му откритие е, че той не намира никакви убедителни данни за „наказателна карма" или някакъв друг знак, че ние сме космически наказвани за наши грехове. „Ако съдим по данните от случаите, няма външен съдия на нашето поведение и няма същество, което да ни мести от живот в живот съобразно нашите заслуги. Ако този свят е (по думите на Кийтс) „юдол на създаването на душата", ние сме създателите на нашите собствени души", казва Стивънсън62.
Стивънсън открива и един друг феномен, който не излиза наяве в изследването на Уитън, откритие, което предоставя още по-драматични свидетелства за силата на подсъзнанието да извайва и влияе върху обстоятелствата на нашия живот. Той се убеждава, че миналото прераждане на даден човек може, както изглежда да влияе върху самата форма и телосложение на сегашното му физическо тяло. Стивънсън открива например, че всички бирмански деца, които си припомнят минали животи като британски или американски пилоти, свалени над Бирма по време на Втората световна война, имат по-светла коса и тен от техните братя и сестри63.
Той намира също примери, в които характерни черти на лицето, деформации на стъпалата и други отличителни белези се пренасят от един живот в следващия64. Най-многобройни сред тях са физическите травми и наранявания, които се пренасят, като например белези или родилни петна. В един от случаите момче, което си спомня да е било убито в своя минал живот чрез прерязване на гърлото, все още има дълбок червеникав белег, наподобяващ одраскване, около шията си65. Друго момче си спомня, че е извършило самоубийство, като се е застреляло в главата в миналото си рождение и все още има две подобни на драскотини родилни петна, които съвършено очертават траекторията на куршума - там, където куршумът е влязъл и излязъл66. В трети случай момче е с родилно петно, прилично на белег от операция, завършващ с линия от червени белези, наподобяващи рани от шев, в точното място, където предишната му личност е претърпяла операция67.
На практика Стивънсън е събрал стотици такива случаи и досега е съставил четири тома с изследвания на този феномен. В някои от случаите той дори е бил в състояние да се сдобие с болнични картони или отчети от аутопсии за починалата личност и показва, че такива наранявания не само са се Случили, но са били на точното място на сегашното родилно петно или деформация. Той смята, че такива белези не само осигуряват някои от най-силните свидетелства в полза на прераждането, но също показват съществуването на някакъв вид междинно нефизическо тяло, което функционира като преносвач на тези характерни признаци между един живот и следващия. По неговите думи: „Струва ми се, че белегът от рани върху предишната личност трябва да е пренасян от живот в живот върху някакъв вид разширение на тялото, което на свой ред действа като шаблон за създаването на ново физическо тяло с родилни петна и деформации, които съответстват на раните върху тялото на предишната личност."68
Теорията на Стивънсън за „тяло-шаблон" повтаря твърдението на Тилър, че човешкото енергийно поле е холографски шаблон, който определя формата и структурата на физическото тяло. Иначе казано, то е вид триизмерен подробен план, по който физическото тяло се формира. По подобен начин неговите открития относно родилните петна дават допълнителна подкрепа на идеята, че в същината си ние сме само образи, холографски построения, създадени от мисъл.
Стивънсън отбелязва също, че макар неговото изследване да сочи нас като създателите на нашия собствен живот и, до известна степен, на тялото ни, нашето участие в процеса е толкова пасивно, че е почти неволно, машинално. Дълбоките пластове на психиката изглежда са въвлечени в тези процеси на избиране, пластове, които са в много по-тесен контакт с неявния ред. Или по думите на Стивънсън: „Равнищата на психична активност са далеч по-дълбоки от тези, които регулират храносмилането на нашата вечеря в стомаха ни [и] нашето обичайно дишане трябва да управлява тези процеси."69
Колкото и в разрез с общоприетото да са много от заключенията на Стивънсън, неговата репутация на внимателен и акуратен изследовател е спечелила уважението на няколко тримесечни списания, за които човек едва ли би допуснал, че ще отпечатат подобни материали. Неговите открития са публикувани в такива авторитетни научни периодични издания като Атеriсап Journal of Psychiatry („Американско научно списание за психиатрия"), Journal of Nervous and Mental Disease („Научно списание за нервни и психични болести"), International Journal of Comparative Sociology („Международно научно списание по сравнителна социология"). А в обзор на неговите трудове престижното списание Journal of the American Medical Association („Научно списание на Американската лекарска асоциация") твърди, че той „извънредно педантично и усърдно, без емоции събира подробна серия от случаи, в които данните за прераждането е трудно да бъдат разбрани върху някаква друга основа... Той се опира на записите на голямо количество данни, които не могат да бъдат пренебрегнати"70.
Мисълта като строител
Както при толкова много от „откритията", които разгледахме дотук, представата, че някакво дълбоко подсъзнателна и дори духовна част от нас може да се пресяга през границите на времето и е отговорна за нашата съдба, може да бъде открита в много шамански традиции и други източници. Според племето батак в Индонезия всичко преживявано от човека е предопределено от неговата или нейната душа, или тонди, която се преражда от едно тяло в следващото и е посредник, който е в състояние да възпроизведе не само поведението, но и физическите характерни черти на предишния аз на човека71. Индианците оджибва също вярват, че човешкият живот е разписан от един невидим дух или душа и е планиран по начин, който да съдейства за израстването и развитието. Ако човек умре, без да завърши всичките си уроци, които е необходимо да научи, неговото духовно тяло се завръща и преражда в друго физическо тяло72.
Кахуните наричат този невидим аспект аумакуа, или „висш аз". Подобно на метасъзнанието на Уитън, това е подсъзнателната част от човека, която може да вижда частите от бъдещето, които са кристализирали или „установени". Това е също частта от нас, която е отговорна за сътворяването на нашата съдба, но тя не е сама в този процес. Подобно на много от учените, споменати в тази книга, кахуните смятат, че мислите са неща и те са съставени от една фина енергийна субстанция, която те наричат кино меа, или „сенчестият материал на душата". Затова нашите надежди, страхове, планове, тревоги, вини, сънища и въображения не изчезват след като съзнанието ни напусне, а се превръщат в мислоформи, а те пък на свой ред се превръщат в някакви груби нишки, от които висшият аз тъче нашето бъдеще.
Повечето хора не са отговорни към своите собствени мисли, казват кахуните, а постоянно бомбардират своя висш аз с неконтролирана и противоречива смесица от планове, желания и страхове. Това обърква висшия аз и именно по тази причина животът на толкова много хора изглежда еднакво случаен и неконтролиран. За мощните кахуни, които са в открито общуване със своя висш аз, се казва, че са в състояние да помогнат на даден човек да преправи своето бъдеще. По подобен начин се смята за извънредно важно хората да си вземат почивка на чести интервали, за да мислят за своя живот и да визуализират в конкретни срокове какво те желаят да им се случи. Кахуните твърдят, че по този начин хората могат по-съзнателно да контролират събитията, които им се случват, и да творят своето собствено бъдеще73.
Достарыңызбен бөлісу: |