Един ден, един миг: Дръж се, Иване!

Контролният ориентир бе под него. Сега завой наляво и към полигона... Завръщаше се удовлетворен от изпълнението на поредната задача. Бомбите бяха “много добри”, а снарядите се надпреварваха кой най-напред да влезе в целта. Помисли: “Сигурно така ще бъде и на война. Не! Сигурно ще е по-трудно. Победата идва след много труд. Пътят до нея е дълъг. А кога започва той? Разбира се, от онези дни, в които плахо и някак объркано се оглеждахме в новите си дрехи с пагони в новата и непозната обстановка. Колко напрегнати дни и нощи. Всеки от тях е крачка напред. А после тук, в летище Узунджово, стана още по-интересно. Боен самолет, нов колектив, специфични задачи...”

Влезе в кръга за кацане. Простата метеорологична обстановка му позволяваше нормално кацане. Преди третия завой младият летец пусна колесника, а след третия, на 450 м височина, и клапите. В същия миг самолетът се наклони: “Що за дявол” – и обра клапите. И... нова изненада. Самолетът рязко се наклони надясно. “Ето ти време за решителни и бързи действия”, помисли си Иван и усети неприятна топлина по тялото.

Предположих, че е отказал бустерът, разказа Чапкънов, и го изключих, но наклонът се увеличи и самолетът се завъртя почти до гръбно положение. И през ум не ми мина да скачам. Нали под мен е село Узунджово “Дръж се Иване”, рекох си и включих бустера. Усилията върху лоста за управление намаляха, но бяха достатъчно големи, за да не заеме самолетът нормално положение и наклонът се запази – 60 градуса. Височината беше 300 метра. Дадох ляв крак, но без резултат.

Можеш! Длъжен си да можеш, върна ме към действителността спокойният и уверен глас на ръководителя на полетите Йордан Йорданов.

Дадох пълен ляв крак и лоста за управление на самолета наляво. Наклонът намаля на 40 градуса. С пълна ръчна газ и 4 – 5 метра в секунда вертикална скорост започнах набиране на височина. На 1500 метра за проверка на причината изключих отново бустера. Самолетът се завъртя в “тоно”, височината намаля.

Младият мъж разказваше и чувствах, че още веднъж преживява всичко. Беше извършил героична постъпка, спасил себе си, хората, самолета, запазил от трагични последици селото, а ме гледаше някак свенливо, дори малко виновно. Още не осъзнаваше, че е извършил нещо голямо, че е надвил себе си, онова, което повелява дългът. А той дойде, когато беше вече курсант. От него нещо си беше отишло. Детското, юношеското, младежкото – и на тяхно място властваше яснотата, увереността, мъжеството. Изключителната морално-психическа устойчивост и воля за победа не му позволиха да напусне ранената реактивна стоманена птица в най-критичните моменти...

Набрах височина 2000 м, плавно спуснах клапите, изпълних трудно завой наляво и се прибрах. Планирах нормално с превишена скорост и лоста за управление, наклонен надясно две трети. Достигнах до нормална скорост за кацане и спрях на полосата. Това е. Нищо особено. Не го правете голям въпрос...

Винаги е така, когато голямата цел е достигната, когато пред погледа се простират нови хоризонти. Извършеното остава назад, забравя се, за да направи място на новата устременост, на новите грижи и тревоги.

Така завърши един летателен ден за младия летец инженер Иван Чапкънов. Бъдещият “ас” на Узунджовския изтребителен авиополк. Беше краят на юни 1976 година. Зная, много неща ще заличи времето от паметта. След години, а те вече минаха, може би ще избледнеят, но едно ще остане вечно живо в него, в сърцето, в душата, в паметта. То е онова чувство за изпълнен дълг пред родината, пред България. И той го изпълни, като достигна висините – ас на асовете в полка. Нима това не е първата крачка към подвига? Нима това не е силата, превърнала довчерашните юноши в легенда, в извор на родолюбие, в неувяхващ пример!

Този родолюбец и днес срещаме по улиците на Хасково, все така скромен, усмихнат, весел. Това е летецът-изтребител от резерва Иван Чапкънов.

Силвия Желева

авиационен кореспондент

О. з. полк. инженер Никола Цанев Николов
Роден е на 3.01.1950 г. в с. Гостина, окръг Ловешки.

Завършил ВНВВУ “Г. Бенковски” – Д. Митрополия, специалност АВ. Служи в 22 ибап – Безмер, 13/24 впбв – Крумово, Ст. Загора, 21 иап – Узунджово, 1 г. – IХ.1993/IХ.1994 г. и 25 ибап – Чешнегирово. После е старши инженер по АВ в 10 САК – Пловдив.

Обслужвал е самолетите: МиГ-17, МиГ-21, МиГ-23, Су-22, Су-25, L-29, L-39za и вертолетите: Ми-8, Ми-17 и Ми-24.
* * *

Уважаеми г-н Трайков, колеги,

В края на моята служба имах възможността да се срещна с командването на летище Анкара. На официалната вечеря командирът им сподели – “Българските ВВС бяха един достоен противник и ние имахме от Вашата авиация подобаващ се респект, от готовността Ви, от подготовката на летците, от високата живучест, от възможностите на Вашите самолети, вертолети и пилоти да излитат от малки, в това число тревни, трудно откриваеми летища.

В годините на изпълнение на ДОВС в Европа, по решение на командването на кТА ръководих групата по разоръжаване на МиГ-21ум и представих техниката на комисия от НАТО за сертифициране. Тогава се убедих за кой ли път за високата ни подготовка в сравнение с тази на инспектиращите от НАТО. Нашите летци инженери и техници по нищо не отстъпват на тези от западните страни и поради тази причина техният живот, труд и дело заслужават да бъдат записани за техните потомци.

Личният ми принос като инженер на летище Узунджово оценявам като повече от скромен, тъй като служих там само една година от – IX.1993 до IX.1994 г. Докрая обаче на живота ми ще бъде жив споменът за тази една пълноценна година, за работата ми и срещите ми с едни от най-добрите хора, родолюбци и професионалисти на България.

Накратко за времето на моето пребиваване. То съвпадна с приучването на летателния и техническия състав от самолет МиГ-17 на МиГ-21м (мф). С министерска заповед, след завършването ми на ВВИА “Жуковски”, бях назначен за инженер по авиационно въоръжение в 21 иаб през есента на 1993 год.

Командир на полка беше м-р Цоко Ташев Цоков, със зам.-командири подп. Андонов – I заместник; ЗКПЧ полк. Георгиев; ЗКПЧ м-р Иванов и ЗК по ИАС полк. инж. Делчев.

ИАС на полка беше преминал по нов щат, а системата 2-ву ескадрилна, ТЕЧ, ППР и самостоятелни групи ОК и ВО. С изключение на ИАС и инженерите на ескадрили ИТС беше изключително млад, но силно мотивиран.

ИАС беше в следния състав ЗК по ИАС подп. Делчев; СД подп. Бамбалски АВ к-н Никола Николов; к-н Дончо Дончев; АО– к– н Стоян Стоименов; РО п-п Ангелов и п-п Милев и служителка (деловодител в ИАС) Дора Спасова.; Инж. I иае м-р Стойне Павлов; инж. II иае м-р Кирил Еремийски; н-к ТЕЧ м-р Минко Александров; н-к ППР л-т Георги Ангелов.

Колективът от ИАС беше изключително сплотен. Много често се събирахме в кафенето на “Халите” след работа, обсъждайки в изключително топла колегиална атмосфера широк кръг от лични, житейски и културни теми. Понеже с чешнегировци бяхме системно класирани на последните места в социалистическото съревнование от 10 САК и ПВО и ВВС, по предложение на к-н Мирослав Божилов инженер по АВ в Чешнегирово – ние организирахме системно другарски срещи на “ОПАШКАРИТЕ” за обмяна на опит. Това бяха срещи, изпълнени с колегиалност, другарство, обмяна на опит и много веселие.

Както написах по-горе, в полка беше започнат курс за преучване на летателния състав с началник на курса полк. Досев (както галено го наричахме Бащицата) – вече покойник. Това беше един изключителен и прецизен професионалист и добър човек, недопускащ никакви компромиси, а това имаше изключително висок дисциплиниращ и възпитателен ефект за летателния и технически състав. Някъде в този период летецът м-р Димуларев извърши брилянтно кацане по корем на тревната полоса, спасявайки себе си и самолета поради отказ на системата за спускане на основния колесник. Самолетът впоследствие беше възстановен и въведен в летателна годност.

Паралелно с полетите провеждахме теоретичния курс с летателния и ИТС от II иае. Изпълнявайки функционалните задължения като инженер на полка по въоръжение, преподавах и в курса на летателния и ИТС прицелно, ракетното и системите за въоръжение на МиГ-21.

Изучавайки опита на 19 иап Граф Игнатиево и моя опит като началник на позиция в Крумово организирахме работата на ППР по подготовка, съхранение и обслужване на управляемите ракети от боекомплектите и организация осигуряването на бойното дежурство. Техническият състав и оръжейниците работеха отговорно и с голям хъс и ние се справихме без сътресение с тази задача. Две или три години по късно като старши инженер по АВ в 10 САК участвах в подготовката, прелитането и стрелбите с бойни ракети в пустинята на Астрахан. Натрупания от мен опит като инженер по въоръжението в 22 ибаб, 23, 24 впбв, 21 иап, и 25 ибап ми помогна за създаване на добра организация на подготовка на ракетите, въоръжението и летателния състав и отличното ни представяне пред командването на Варшавския договор.

Имал съм куража стотици пъти да заставам на стълбичката и да давам професионални съвети на летателния състав как се работи с оръжието на бойните летателни апарати.

Обучавал съм стотици инженери (на МиГ-17; МиГ-21; МиГ-23; Ми-24; Ми-8; Ми-17; Су-22; Су-25; Л-29 и Л-39 и др.) и това ме е изпълвало тогава и днес с благодарност към моята съдба, със смисъл и съдържание на преживяната ми в авиацията младост и живот, с благодарност за възможността да срещна най-добрите професионалисти и патриоти, посветили живота си в служба на ОТЕЧЕСТВОТО.

И нека Бог благослови начинанието ви!

Излиза в пенсия от май 1986 г.

Казват ми, че има технологии, при които самолетите могат да кацат при практически нулева видимост. При излитане има специални ръчки като в тролейбусите, за които се хваща летецът, за да не би да попречи случайно на компютрите да си свършат работата.

Мисля си колко сме изостанали, колко сме остарели и наистина сме едни старци, на които не им е останало друго, освен да се ровят в спомените си.

Убеден съм обаче, че тогава през 1960–1961 г. летците в Узунджово бяха истински летци, които разчитаха на няколко прибора и преди всичко на себе си. Правиха си разчетите до секунда, пробиваха по глисадата надолу с 30 м в секунда и когато ние им подавахме команди от РСП-то, се чудеха защо ли “замърсяваме” ефира с излишни радиоразговори.

През 1961 г. пристигнаха от Равнец л-т Здравко Пилев и мл. л. Тодор Киселков – те бяха най-младите летци, с които се сприятелихме. Останалите бяха асове, на които гледахме с респект и уважение. Емблематични бяха имената на Дело Жулев – к-р на АП, Василев, Илиев, Грозданов – тях съм запомнил най-добре.

Минаха години МиГ-19 беше сменен с Миг-17, дойдоха много млади летци и вече никой не мислеше да почва полети, ако РСП-то не е изправно. Отговорността ни нарасна. В РСП-5 бяха заложени добри принципи, но изпълнението беше много лошо, особено на ПРЛ, който беше по английски лиценз – полагахме големи усилия да го поддържаме в изправност, дежурехме през ден. Работата се подобри след получаването на РСП.7.

Сега ще се опитам да изброя 15-те човека от нашия випуск, разпределени в Узун­джово през есента на 1960 г.:

1. Л-т Марин Костов – оръжейник.

2. Мл. л. Васил Василев – оръжейник.

3. Мл. л. Петко Стойков – оръжейник.

4. Мл. л. Любомир Шиваров – ЗОС.

5. Мл. л. Димитър Иванов – ЗОС.

6. Мл. л. Кирил Терзиев – ЗОС.

7. Мл. л. Цвятко Манолов – радио.

8. Мл. л. Иван Цолов – радио.

9. Мл. л. Николай Цинев – радио.

10. Мл. л. Веселин Дацев – радио.

11. Милю Генов Гецов – радио.

12. Стоян Балканов – електро.

13. Цоло Лалев – електро.

14. Мл. л. Васил Атанасов – електро.

15. Димитър М. Димитров (Алашки) – РТВ.

Много хора минаха през летище Узунджово. За едни то беше само стъпало от стълбата на кариерата им, за други беше просто месторабота, а за трети стана съдба – там намериха своето призвание, създадоха семейство, родиха се и израснаха децата им и премина голяма част от живота им – може би най-добрата и плодотворна.

Полк. Димчо Кирев Димов – той е родом от с. Узунджово, завършил е Военното училище в Търново, специалност свръзки, служи в нашето поделение (30700), завърши академията в Съюза, след това беше командир на свързочния батальон към корпуса, след това, доколкото разбрах, е бил началник на отдел “свръзки” в корпуса и на практика е достигнал най-високата длъжност от всички служили в нашето поделение в Узунджово.

На летище Узунджово съм бил от м. октомври 1960 г. до октомври 1985 г., когато излязох в разпореждане, а от 1 май 1986 г. – в пенсия.

Започнах службата си като старши техник на РСП-5. Непосредственият ми началник беше Минчо Пърев, а командир на поделението Ангел Петров Сертев. И двамата тогава бяха със звание капитани.

На въоръжение тогава бяха самолетите МиГ-19 и ние тях осигурявахме.

Организационната структура на поделението беше следната: бяхме самостоятелно поделение под номер 95 220 и в състава му влизаха три оборудвания:

Радиотехническо оборудване, включващо радиостанциите от ДПРС, БПРС (далечна и близка преводни) съответните им маркерни радиомаяци (МРМ) и радиопеленгатор. През есента на 1960 г. началник на радиооборудването стана л-т Йордан Николов Данчев с помощник мл. л-т Любомир Кръстев Шиваров.

Светотехническо оборудване, включващо системата Луч-2, четири автомобилни прожектора (АПМ-90) и по два стационарни зенитни прожектора за двата старта. Последните бяха немско производство (Сименс – Шукер). Поради липса на кадри оборудването рядко имаше началник офицер.

Радиолокационно оборудване, включващо ПРЛ (пасадачен радиолокатор) с вграден в него радиопеленгатор и две свързочни радиостанции (РСПУ-УВ) и ОРЛ (обзорен радиолокатор – П-10 “Акула”). Началник на оборудването беше к-н Пърев, а аз и Димитър Илиев Иванов и двамата със звание мл. лейтенанти бяхме старши техници.

Тогава свързочната рота организационно беше към тиловия батальон, а оперативно се командваше от началника на свръзки на АП – Иван Узунов. Поделение 95 220 беше самостоятелно и беше известно като ЗОС (Земно осигуряване на самолетоводенето).

По-късно и ЗОС премина към тиловия батальон с командир подп. Чернев и началник на щаба к-н Виден Ковачев. След година или две – не мога точно да уточня (но това вероятно лесно ще се уточни от данните на други) свързочна рота с трите си взвода – КВ, УКВ и телефонен и ЗОС с трите си оборудвания бяха отделени от тиловия батальон и беше създаден 21-ви ОБСРСТО (отделен батальон за свръзки и радио-светотехническо осигуряване) – под. (32 700) с командир подп. Сертев и началник на щаба м-р Ив. Узунов.

Собственото си обучение и обучението на л. е. беше един непрекъснат процес, тъй като във Военното училище бяхме минали съкратен курс по радиолокация, а ПРЛ беше най-сложната за времето си станция, която не бяхме изучавали.

Мога с най-големи подробности да опиша РСП-5 и РСП-7, но не мисля, че това ще интересува повечето читатели.

Спомням си всички (или почти всички) колеги от нашето поделение. Спомням си щурманите Пашелиев, Косев, Пеев, които идваха да работят на РСП-то, преди да има щатни ръководители на кацането. Много години работихме заедно с подп. Панчо Филипов, Петко Тонев, с Керезов, Илиев (Шопа), Здравко Пилев. За една година по някакво наказание бяха изпратили от София м-р Белчов – доколкото разбрахме той е бил най-младият партизанин в един от отрядите, но той не говореше за това. Имаше лека кола “Алфа-Ромео” и когато детето на подп. Чернев мисля, пострада и се нуждаеше от спешна помощ, той по онова време на 60-те години за 2 часа взе разстоянието от Хасково до София и го спасиха. Впечатлен бях от спокойствието и увереността най-вече на подп. Илиев (Шопа) и З. Пилев. Те бяха добри летци и това си личеше, когато бяха във въздуха и снишаваха по глисадата и когато бяха пред екрана и ръководиха кацащите.

Не мога да откроя някои значителни събития – освен онова през 1962 г. мисля че беше, когато малко преди уволнението на набора Р. Кашев от Козлодуй умря от препиване – жестоко и срамно, но факт.

Летателните катастрофи са най-големият кошмар в авиацията, поне за мен е било така. Но първите, на които бях свидетел, когато отметката от самолета на ст. лейт. Мицов изчезна от екрана на 26 км от летището на подхода за кацане и когато с очите си видяхме проблясъците на избухващите бомби под крилата на самолетите над полигона на Бодрово и загина м-р Гунчев, никога няма да забравя. Имената на някои от следващите, които загинаха, вече съм забравил, но образите са като живи в паметта ми. Можем да се успокоим само с древната индийска мъдрост, че човекът умира два пъти: единия път, когато физически умре и втория път, когато умре споменът за него. Е, спомените са още живи, пита се докога.

Но за тези неща други хора ще пишат по-компетентно, аз искам да разкажа за две аварийни ситуации, които завършиха благополучно.

Първата: Ниски облаци, лоша видимост, отказваме се от нощни полети, тръгваме си, остават само дежурните. Но “Графа” летят – по това време едната им ескадрила е с МиГ-19, другата е преминала на 21. Ние не можем да им бъдем запасен. Всичко е спокойно до момента, когато от КП звънят на всички наши средства да запущат по най-бързия начин. Запущат Далечна, Близка, Луч, РСП, АПМ-те нямат време да излязат на позиции, до стационарният зенитен прожектор пристигна войникът и успява да запали двигателя, без дори да е налял вода в радиатора (жалко, че съм забравил името му). На РСП-то е дежурен старшина Лозю Желев Русев – води самолетите до неговата зона на отговорност, но ръководителят на кацането не успява да пристигне (мисля, че беше П. Тонев) и въпреки забраната Русев продължава да ги ръководи до последната команда “полосата пред Вас”. Междувременно зенитният прожектор дава лъч и самолетите се приземяват сполучливо. Едва тогава от КП разбират какъв е типът на самолетите и изтръпват при мисълта, че са правили грешни разчети за остатъка на горивото им.

Пред целия л. с. на летището подп. Йорданов (Дано) изправи старшина Русев с думите: “Ако аварийната ситуация беше приключила трагично, днес трябваше старшина Русев да бъде наказан най-жестоко, но поради отличната му работа от името на командира на Корпуса го награждавам с ръчен часовник”. Войникът беше награден с 10 дни домашен отпуск.

Втората: Превежда се реална тренировка. Командир на АП с м-р Цоков. Прехватите са изпълнени почти на 100 %. Самолетите се завръщат за кацане. В един момент се оказва, че един от младите летци е изгубил радиовръзка (не помня името му). Започна обичайната суматоха – търсене от всички радиостанции на различни канали, отговор няма. Подаваме команда Далечната да мине на телефония. Щурманът к-н Калчев подава команди – отговор няма, отивам бързо в индикаторната и казвам на Калчев да продължи да му дава команди (защото той ще ги чува през АРК-то и ако радиостанцията му е повредена, няма да може да отговори). Щурманите знаят, разбира се, отлично това, но в суматохата знаете как е. Самолетът набира височина, връзката е възстановена. М-р Цоков напуща пулта, от който поддържа връзка с командира на корпуса и нахлува в индикаторната зала, грабва трубката и започна лично да го ръководи. Летецът докладва, че е над “северния”, всички мислим, че е над Димитровград, оказва се, че е над Ст. Загора. Докладва, че стрелката за горивото му показва “0”. Иска да катапултира. Цоков го успокоява, че има резерви и ще успее да кацне. Насочва го така, че без допълнителен заход да кацне от права, от обратния старт. Каца сполучливо. Техниците отвиват пробката на резервоара и от там източват по-малко от една лейка керосин. Това е моето впечатление от този случай. Може би други ще го опишат по-добре и по-компетентно. Като командир на ОБСРСТО служих с четирима командири на полка, но с най-добри впечатления съм от м-р Цоков – отличен пилот и човек. Що се отнася до тежки зими, силни ветрове, излизане в уловките, аварии по м/ч мисля, че това беше ежедневие.

Празниците в поделението бяха рядкост и не са оставили трайни следи в мен.

Това, което постигнах по време на моята служба, е, че по вина на нашите средства не беше допусната летателна катастрофа – отлагане на полети, а и времето, когато бях командир (1978 – 1985 г.), нямахме жертва от л. с. – може да е чист късмет, но е факт.

Най-голямо удовлетворение съм изпитвал, когато РП или помощник ръководителят на полетите удари Червената ракета и всичко е приключило благополучно.

А в личен план съм удовлетворен от това, че през този период се родиха трите ми дъщери, по-късно пораснаха, завършиха, ожениха се и ме дариха с четири внучки и двама внуци, от това по-хубаво – здраве.

Започнах като старши техник на РСП-5, след това началник на РСП-7, след това началник на ПС РСТО (ЗОС-а), една година началник на щаба на 21 батальон и накрая 7 години командир на 21 ОБСРСТО (под. 32 510)

Сигурно съм допускал грешки, но нещо фрапиращо и фатално не си спомням.

След пенсионирането си не съм работил нито един ден на някаква държавна и частно-охранителна дейност. Работих единствено сезонно в селското стопанство (ТКЗС – Криво поле) и като общ строителен работник до 1997 г.

10.04.2007 г.

О. з. полковник Димитър Минков Димитров
1957 г. – 1960 г. – курсант в НВВТУ “В. Коларов” – Горна Оряховица.

1960 г. – 1964 г. – началник РЛС на летище Узунджово.

1964 г. – 1969 г. – слушател във ВА “Г. С. Ра­ковски”.

1969 г. – 1978 г. – 1 дПВО.

1978 г. – 1986 г. – в командване на РТВ в ПВО и ВВС.

1986 г. – 1992 г. – в Инспектората на МО.

1992 г. – заслужен отдих – пенсия.
Адрес: София 1797

ЖК “Младост” 1, бл. 101, вх. 11, ет. 6, ап. 187

Телефон за контакт – 871 94 26;

GSM – 0896 74 02 96

Радиолокационното осигуряване полетите на 21 иап се организира и създава още при откриването на летище Узунджово и предислоцирането на полка от летище Граф Игнатиево. Този вид осигуряване по своята същност е съвкупност от мероприятия с цел определяне местоположението на самолетите във въздуха. Тази информация основно се използва от ръководителя на полетите, от командния пункт на полка, а също така за формиране на общата въздушна обстановка над територията на страната.

Организационно радиолокационното осигуряване на полка беше сведено до един летищен радиолокационен пост (726 рлп) и един осигуряващ радиолокационен възел (725 рлв).

През различните периоди от време 726 рлп разполагаше с една метрова радиолокационна станция (РЛС) от типа на П-ЗА, П-8, П-12, П-18. Неговата задача беше да осигурява стартовия команден пункт (СКП) и командния пункт на полка (КП) с радиолокационна информация за местонахождението на самолетите на разстояние от летището до 80 – 100 км, т. е. полетите в зоните, по схемата и други учебно-бойни задачи. Организационно постът беше подчинен на щаба на 10 САК.

В края на 70-те години 726 рлп беше предислоциран в района на 725 рлв, тъй като релефът на север и на юг от летище Узунджово не позволяваше пълна реализация на възможностите на РЛС по откриването и проследяването на нисколетящи цели.

725 рлв разполагаше с няколко РЛС и ПРВ от различен диапазон – П-20, П-25, П-30, П-37, П-15, П-14 и ПРВ-10, ПРВ-11, ПРВ-9, ПРВ-13. Със задача да осигурява информация за общата въздушна обстановка над територията на страната и полетите на полка, предимно в далечната зона (до 180 км), при изпълнение на прехвати, маршрути, прелитания и др. учебно-бойни задачи. Зоната за видимост на възела фактически покриваше цялата територия на страната за определени височини на полета. Организационно рлв беше подчинен на дПВО.

Нека отбележа един факт от организацията на подчиненост и задачите, които решаваха радиотехническите поделения. Тези поделения не бяха подчинени пряко, а само оперативно на командира на полка, което не беше нормално. Но въпреки това радиолокационното осигуряване се извършваше основно в интерес на боеготовността и бойната подготовка на полка. Ежедневието налагаше и утвърждаваше редица правила и изисквания за нормалното провеждане на учебно-бойната дейност на полка, без създаване на предпоставки и условия за летателни произшествия и нарушения за сигурността на полетите.

Значително се подобриха условията за организацията и воденето на летателната подготовка и се повишиха бойните възможности на полка със създаването на обединен команден пункт (ОКП): съвместно КП на 21 иап и КП на ОРЛВ. Увеличи се броят на едновременните насочвания при прехвати. Прехватите вече се извършваха директно на износимите индикатори на РЛС и ПРВ в реално време. Командирът на полка и щурманите-насочвачи разполагаха с пълна информация за общата въздушна обстановка на територията на страната и за въздушната обстановка в близост до маршрутите на собствените самолети. Допълнително се оборудваха с износими индикатори и два спомагателни пункта за насочване (СПН), което също повиши бойните възможности на полка по извършването на едновременен брой прехвати.

Това обединяване на командните пунктове беше ново, по-съвършено стъпало в управлението на учебно-бойната дейност на полка.

Повече от 30-годишната съвместна дейност на 21 иап и осигуряващите радиолокационни подразделения показа, че всички военнослужещи – офицери, сержанти и войници, които се бяха отдали на тази професия, изпълняваха достойно своя конституционен, служебен и човешки дълг.

Нека да благодарим на всички!

О. з. полк. инж. Димитър Минков Димитров