Инициативен комитет за написване на книгата

19 август 1954 г. Летателен ден в ДПМУ. Сутринта техниците на самолети изпробвахме двигателите. Полетите започнаха нормално. Първите задачи бяха изпълнени и самолетите се подготвяха за втория за деня полет. Както и други, така и самолет МиГ-15 борден № 20 беше запуснат от летеца, пробван и в 10,25 тръгна да рулира към полосата. След около 60 метра в задната му част отляво започна да излиза пушек, който след завоя в началото на полосата се увеличи. Започнахме да викаме. След около стотина метра се появиха пламъци, самолетът спря, летецът излезе от кабината невредим. Ние се юрнахме към него. Някой извика да не ходим, че може да гръмнат патроните. За броени минути самолетът се пречупи на две, като продължаваше да гори. Оръжейниците успяха да разредят оръжията. Дойде комисия от щаба на ВВС да разследва случая. Заключението є беше: “Причините неизяснени.”

Мина време. Все по-често на самолетите МиГ-15 и УМиГ-15 започнаха да се спукват алуминиевите тръбопроводи от основната и бустерната хидросистеми и някои тръбички от горивната система. Това беше слабото им място. Отваряше се много работа на техниците. Дойде указание “от горе” при следващия капитално-възстановителен ремонт (КВР) на самолетите, който се изпълнява в машинно-ремонтния завод (МРЗ) в Граф Игнатиево, те да бъдат заменени със стоманени. Техниците на самолети си отдъхнаха – нямаше повече спуквания.

Точно след тридесет години в началото на 80-те (1984 г.) същият идентичен случай се повтори този път във ВНВВУ “Георги Бенковски” – Долна Митрополия. Тогава бях заместник главен инженер по самолета и двигателя (СД) в ИАС на ПВО и ВВС. В училището на поляната срещу учебния теч на открито се съхраняваха самолети тип МиГ-15, МиГ-17 и L-29. За да се поддържат в изправност, на тях се изпълняваха ежегодни мероприятия. Едно от тях беше запуск и проба на двигателя. От ИАС на щаба командировахме старши инженера по СД полковник инженер Никола Иванов Николов за упражняване на контрол и по други задачи.

На другия ден всичко е готово. Започват пробите на двигателите. Идва ред на един самолет МиГ-15. Запуск, загряване, проба, малък газ, приемственост, крейсерски режим (време за работа неограничено) и... се появява пушек отдолу вляво в задната част на самолета, а след малко и пламък. Бързо рул на “стоп”, кнопка “пожар”, изключване на акумулатора. Отдолу под и в самолета тече и гори с пламък керосин. Самолетът е разтикован, разделя се на две части (предна и задна). Всичко се вижда. Вижда се, че тръбичката, отвеждаща прехвърляното от помпа “ПЦР-1” гориво от задния горивен резервоар в предния (разходен) е спукана.

Твърдо съм убеден коя е причината за тежката повреда и бракуването на самолет МиГ-15 б.№ 20 в летище Узунджово на 19 август 1954 г.

За освобождаване или поне намаляване на напрежението, натрупано при подготовката на авиационната техника и особено при полети, когато изчакваме поради неблагоприятни метеорологични условия или забрана заради задача на “особено важен” някои от летците и техниците използвахме това време за играене на шах, джидбол, бис, четене на книга или разказване на интересни случки.

Сега ще ви разкажа и аз една.

* Една нощ към края на лятото на 1954 г. се наложи по средата на полетите да изчакваме. Тогава осветлението на полосата ставаше с ветроустойчиви фенери “панцер”, повечето с червена и бяла светлина. Едни старшини майтапчии от първа ескадрила накараха един сержант и двама войници да вземат “панцера” и да “прескочат” до зеленчуковата градинка за самозадоволяване на състава на прожекторите и да напълнят скришом един бидон с червени, узрели домати. Отидоха. Ние ги чакахме. След малко се върнаха с пълен бидон. Видя ни се, че доста бързичко го напълниха. Вдигнахме панцера с червената светлина да видим колко са узрели доматите. Екстра. Всичките много червени, едри. Ще падне ядене. Един войник беше изпратен до сандъка (“техническия дом”) на първа ескадрила до донесе сол. В това време от СКП (стартовия команден пункт) изстреляха зелена ракета. Полетите са разрешени. Доматите ги оставихме за утре на обяд, понеже до обяд ще почиваме от нощните полети. В столовата на следващия ден поискахме домати от старшината с бидона. Всички около него започнаха дружно да се смеят. От целия бидон само 5–6 домата били червени и узрели. Всичко останало – зелени. През нощта на червена светлина всички изглеждаха червени. Започнахме и ние да се смеем. Естествено, че се подигравахме на тия, дето ги браха. Макар че на всеки от нас можеше да се случи при положение, че ползваме фенер с червена светлина. Сякаш той ни отмъщаваше, че не сме го използвали по “непредназначение”. Дълго време при нощни полети си спомняхме този случай и все се намираше някой, който да подвикне: “Отивам за червен панцер. Кой ще дойде с мен да напълним един бидон с “червени” домати?”

През есента на 1955 г. ми се отдаде случай да изпълня една “специална” (според моите разбирания тогава – на 23 години) задача. Току-що произведен в чин ст. лейтенант бях извикан един ден след обяд от началника на щаба на 21-ви изтребителен авиополк – капитан Рашо Рашев. Както си му е редът, явих се и се представих: “Другарю капитан, ст. лейтенант Трайков. Явявам се по ваша заповед.” След командата “свободно” ми бе посочен стол да седна и ми каза: “С командира майор Велков решихме да ти възложим една специална задача. Утре сутринта с влака ще занесеш в щаба на дивизията в Пловдив един секретен документ. Ще го получиш от дежурния по полк. Ще го предадеш лично на началника на щаба на дивизията. По свой избор вземи двама сержанти за охрана. Като се върнете, докладвайте. Ясно ли е? Въпроси?” “Съвсем не, другарю капитан.” – казах, застанал мирно от другата страна на бюрото. “Свободен сте. Изпълнявай!” Затворих тихо вратата и усетих, че краката ми започнаха да се подгъват. Специална задача, утре пред началника на щаба на дивизията! Та това е голям началник. Не го знаех кой е. Така си мислех, докато извървях пътя от щаба до стоянката на самолетите на втора ескадрила. Кои да ме придружават? Погледнах към буксата на моя самолет МиГ-15 и видях помощника ми – механика на самолета сержант Петър Петров (Пешо), който работеше нещо по него. По-млад от мене една година, познаваше самолета отлично, поддържането и подготовката на самолета изпълняваше отлично и акуратно. Винаги усмихнат, добродушен, сърдечен със своите колеги. Вече беше трета година войник и му оставаше още една. Само той ще е, рекох си. Пък и освен това сме земляци. А другият? Естествено неговият неразделен другар Ангел (Ачо) от гр. Пловдив, също механик на самолет, който в момента работеше на съседната стоянка. Двамата. Решено. Като ги видях, си спомних за случката по-миналата година като арестанти, когато ги пуснах срещу Нова година да излязат да я посрещнат с компания и не ме подведоха. Отидох на стоянката при Пешо, извиках и Ачо и им казах за какво става дума. Приеха задачата много сериозно. Пешо каза: “Трябва да направим нещо да не се познава какво носим.” Подминах го. Уточних: “Утре хващаме влака в 7,30 часа на спирка Узунджово. Ще се съберем пред стаята на дежурния в 6,30 часа.”

Някъде към края на работното време се явихме при началника на щаба капитан Рашев, който още като ни видя, силно започна да се смее, което си и беше за смях, без да ми даде възможност да му докладвам за успешно изпълнената “специална” задача. Явно, че му се беше обадил началникът на щаба на дивизията. После каза: “Абе вие как се сетихте, как го измислихте?”Аз доложих, че всичко това от начало до край е работа на сержант Петров и сержант Николов. “Ще предложа на майор Велков – командира, да ги награди с по седем дни домашен отпуск. Пешо и Ачо застанаха мирно и издекламираха “Служа на народната република” и изхвърчаха в коридора, сияещи от радост. Следващата седмица си бяха у дома. След това започна ежедневието. Подготовка на самолетите и полети. Нашите прекрасни братя летци узунджовци продължаваха да повишават своята летателна подготовка, за да са готови, ако се наложи в онова смътно време, да защитят родните въздушни простори.

Оттогава измина много време. Извъртяха се вече 53 години, пълни с много и най-различни спомени. Но този случай никога няма да забравя. А като че ли беше вчера. Така аз изпълних отлично първата ми и последна “специална” задача в нашето прекрасно летище Узунджово.

18 декември 2006 г.
“Умното” магаре Марко Капейски

През 1950-1960-те години метеорологичната служба (МТО) заемаше няколко стаички на първия етаж в сградата на командния пункт (КП). Тя се намираше почти по средата на трикилометровото разстояние между източния и западния портал на летището. Личният състав като на МТО, така и на КП даваха денонощно дежурство. Много трудно им беше да ходят три пъти на ден (сутрин, на обяд и вечер) до столовата за храна, тъй като разстоянието беше почти километър и половина. Командването на 81 ОАТБ въпреки голямото си желание нямаше възможност да им осигури транспорт до там. Но те бяха намерили изход от това положение. Използваха каручка, теглена от магарешката сила на Марко – магаре на средна възраст, което беше много умно. Зачислиха го на доволствие към стопанството на летището. Сутрин по едно и също време Марко тръгваше за стола. Движеше се в лявата страна на пътя със средна скорост на транспортно средство от неговия клас. И точно когато сутрин се бяхме насъбрали за строя или бяхме строени, Марко гордо-гордо, с подчертано достойнство, което не му позволяваше да ни удостои дори с поглед, се движеше право напред. И точно в 8 часа, когато началникът на щаба капитан Рашев започна командата за посрещането на командира майор Велков, Марко с цялото си гърло и вътрешна сила обяви точното време със затихващ глас. Беше интересно и безобидно смешно. Шушукането и тихият смях като че ли ни освобождаваше от някакво вътрешно напрежение. А Марко вече се отдалечаваше от строя. Няколко души започнаха малко по-високо да викат: “Гледайте, гледайте сега още по-интересното.” Марко се спря на чешмата, която се намираше на трийсетина метра от нас на изток, до самия път. Тя представляваше водопроводна тръба, излизаща от земята, и висока осемдесет сантиметра, завършваща с обикновено бронзово кранче. Като стигна до нея, Марко демонстрира урока си, който знаеше наизуст. Леко обръща глава към кранчето, налапва го и след малко шурва силна струя вода. Марко пие жадно. Като утоли жаждата си, се отдръпва от чешмата и без да я затваря, продължава гордо към столовата. Готвачът на техническия и строевия стол бай Иван, като го види, си знае работата. Стари другари са. Докато сервитьорките заредят съдинките, той отива при Марко, гали го, дава му корички хляб и нещо сладичко. После Марко тръгва по обратния път. Като стигне до чешмата, която някой вече е затворил, Марко отново отвива кранчето, пийва си студена водичка и както си му е редно, без да я затваря, поема по обратния път към МТО-то. И така всеки ден, по три пъти. Няма делник, няма празник. Няма зима, няма лято. Дежурството на МТО-то и КП-то е денонощно и целогодишно. И Марко отлично си знае урока и стриктно спазва правилата на движение по пътищата. И докато служех в Узунджово, Марко Капейски нито веднъж не предизвика произшествие, нито катастрофа. “Умно” магаре, наистина “умно” магаре е Марко Капейски!

В отсрещната страна на нашата самолетна стоянка има друга, също с три самолета МиГ-19 с техници Рачо Стойнов Лафчиев от гр. Трявна на борден № 883, Георги Стоянов Гьошев (Гьош) от Разградско на борден № 880 и Никодим Никодимов Йорданов (Дик) от с. Лехчево, Михайловградско на борден № 884.

През лятото на 1959 г. на една предварителна подготовка Рачо трябваше да дозареди въздушна система на самолета, защото по манометъра е спаднала под 120 атмосфери, при нормално положение 120/140 атм. Затова Рачо каза на войника (викахме му Македончето) – механик на неговия самолет да докара количката с въздух.

Такива колички имаше във всяка ескадрила по една, на дежурната стоянка също една, а в ТЕЧI1 – две: едната за регламентните прегледи, а другата в ПАРР (полкова авиоремонтна работилница) за боядисване, продухване. Количките са измислени от наш колега в някое от летищата. Те са прости по конструкция, малки по размери и много практични. Преди да бъдат измислени, бутилките с въздух, заредени със 150 атмосфери, ги докарваха с кола от компресорното, сваляхме ги на ръце и после качвахме празните. Много са тежки, но се налагаше да ги пренасяме на ръце до самолетите или ги ритахме с крак по цимента. След като се въведоха количките през 50-те години, слагахме по две бутилки на всяка. Движеха се леко, защото имаха по две колела от носовите гуми на самолет МиГ-15, бракувани поради износване – поява на втори пласт плат.

Механикът (Македончето) докара количката, подкачи шланга към едната бутилка, а другия му край към въздушната система на самолета. Каза на Рачо, че е готово. Той провери закрепването на шланга и нареди на механика си да се качи на стълбичката и да гледа налягането на стрелката на манометъра. Започна бавно да отвива крана на бутилката. По едно време попита “Как е?”. Отговорът беше “Добре”. Рачо продължи, като от време на време питаше и получаваше същия отговор. По едно време Македончето замълча. Рачо се обезпокои, че може да спука някоя тръба от системата и викна силно: “Какво става, колко показва стрелката?” и впери очи във войничето. А то най-спокойно извърна глава от кабинате и като че ли нищо не е станало, погледна Рачо и измърмори: “Ами то... стрелката, тя опре в трънчето.” (Приборът имаше опора, за да не се раздуе.)

Рачо, както си беше полуизправен, така си и остана. В първия момент не можеше да осъзнае какво е станало. Досега такова нещо не му се беше случвало, нито го очакваше. Не знаеше какво да направи – да се кара ли, да се смее ли. Но понеже си е добър по душа, не искаше да обиди механика си. Бавно отиде при него, потупа го по рамото и спокойно му каза: “Случват се такива работи.” И разтвори уста в широка приятелска усмивка. Смеехме се и ние (Гьош, Дик и Трайчето) заради “... стрелката опре в трънчето”.

Личният състав, особено живеещите в блоковите жилища и селото, много добре знаехме къде се намира селската кръчма, наричана още “кръчмето” на бай Киряк. На селския площад източно до шосето от с. Александрово за гр. Хасково, на десетина метра навътре в двора. Дървена единствена постройчица с една голяма стая 6 х 10 м, която се използва от клиентите-посетители, дошли на “по чашка” и вкусни кюфтета, и малка стаичка за кухня. Тук се отбиват и минаващите през селото хора от съседните села до и от града. “Кръчмето” на бай Киряк привлича като магнит клиентела сутрин, обед и вечер. Сутрин за най-хубавата шкембе чорба с по една студена лимонада и тракийска баница с ориз, на обяд за “световноизвестните” кюфтета, специалитет на бай Киряк и разни тракийски манджи – гювеч, боб-чорба, леща с по няколко скилидки чесън, парче сирене с едно яйце отгоре в гювече, курбан чорба и вечер – за скара: известните кюфтета, кебапчета, малко по-солени, за да върви не само бирата, но и червеното домашно узунджовско вино.

От двата големи прозореца виждаш кой идва и кой си отива. Подът е циментов, напукан, поизровен, грапав, а печката тип “циганска любов” от един малък варел, колкото и да грее, все си беше студено. Затова ние бяхме кой с шинел, кой с шуба или с по-дебела горна дреха. Пушеше се на поразия. Въздухът вътре студен за дишане, но бързо се свиква при мисълта за вкусните кюфтета. Отпред имаше циментова площадка за танци и хорЎ – кръг с диаметър около 10 м, където вечер, особено през лятото, младите (т. е. ние и други) “танцехме танго” и играехме под звуците на стария олющен грамофон с голяма извита фуния и бакелитови графитени плочи. Бай Киряк работеше по цял ден и късно през нощта. Вътре беше пълно с хора, трудно се намираше свободно място.

Така я карахме и в доста съботни и неделни дни, когато бяхме я дежурни трета готовност, я в седмицата пред 20-ти, когато ни даваха заплатите. И бай Киряк с радост ни посрещаше и хранеше с най-вкусните кюфтета. А защо бяха “най-вкусни кюфтетата”? Това разбрахме една вечер, когато както си седяхме на масата няколко ергени от блоковите жилища, при нас на единственото свободно място седна един познат от селото. Разприказвахме се за туй-онуй и похвалихме кюфтетата на бай Киряк, че са много вкусни, “най-вкусните”. Той се усмихна под мустак и рече:

– Вкусни са, ама да знаете само как ги прави, ще ви преседне, ще ви се отщ˜.

– Защо? – почти едновременно запитахме ние.

– Ами, защото вместо да си топи ръцете в канче с вода, Бай Киряк си плюва по дланите.

– А, да, бе! – не повярвахме ние. – Ти видя ли?

– Не съм, ама така казват.

– Еее, това е само за да го злепоставят, защото му завиж...

– Гледайте, гледайте, да видим сега какво ще прави! – каза чичкото.

Всички погледнахме към рафта на кухничката. Бай Киряк току-що слагаше кюфте върху скарата, под която горяха дървени въглища. След това си плю върху едната ръка, после плю и върху другата, разтърка ги една-друга, взема от голямата, пълна с кайма тава една шепа и започна да я пляска между тях, за да стане “най-вкусното кюфте”. Сложи го върху скарата и отново повтори изпълнението на рецептата заедно с неговото допълнение – две плюения върху ръцете. Както го гледахме през цялото време със зяпнали устЎ, така си и останахме. Не можахме да повярваме. Но бай Киряк потрети рецептата за правене на кюфтетата с допълнението от него плюене. Отведнъж го ударихме на смях и поръчахме по една чаша червено. После поръчахме още от най-вкусните кюфтета, изядохме ги и обърнахме чашите.

Може би плюването ги правеше толкова вкусни. Повярвахме на това, което ни каза селянинът, защото го видяхме със собствените си очи и се убедихме, че е истина. Само не разбрахме дали го прави редовно или само от време на време, когато бърза. Въпреки това не се отказахме от “най-вкусните кюфтета на бай Киряк”.

И така, докато напуснах летище Узунджово. После не знам как е продължило. Само предполагам, че бай Киряк като стар майстор-кебапчия не е нарушил рецептата, особено неговата “прибавка” – да плюе, от което вероятно ставаха толкова вкусни – “най-вкусните кюфтета”.

И сега, след толкова много години, оттогава 50 и кусур, като срещна някой узунджовец след традиционното:

– Как си? К‚во праиш?

– Добре, ама ше са управа.

Разговорът веднага преминава за летище Узунджово. И каквито и спомени да обръщаме, все опираме до:

– А помниш ли как след работа отивахме в селото...

– В кръчмата на бай Киряк, дето правеше...

– “Най-вкусните кюфтета”, който съм ял няко...

– Като първо си плюеше на ръцете, вземаше от каймата и я пляскаше между дланите да стане на кюфте...

– Ама той правеше и кебапчетата “много вкусни”..

– Да, правеше ги по същия начин, по тая рецепта с плюенето по дланите, което си беше чисто негово нововъведение...

– Ами така си баба знае, така си бае...

– Само че така и не разбрахме дали си плюеше редовно, или само от време на време...

– Не сме много загубили...

– Ама да не си кривим душата, много вкусни бяха, нямаха наяждане...

– Но в каймата повечко сол и кромид лук слагаше, също и повечко хлебец.

– Е-е-е, нали трябваше и пиенето да върви, а и келепирът е по-голям от повечето кюфтета и кебапчета.

– Добре че тогава нямаше ХЕИ, иначе к‚во щяхме да правим?

– Нямаше да ядем “най-вкусните кебапчета и кюфтета”...

– Които и досега помним...

След този словесен откровен приятелски диалог чак тогава прехвърляхме дума за друго.