Късни размишления
Разсъжденията в тази глава са абсолютно необходими за биографичното изясняване на моята личност, въпреки че на читателя биха се сторили доста теоретични. Но тази „теория" е част от мен, моя жизнена функция, начин на живот, който ми е необходим като храната и водата.
I.
Забележителен в християнството е фактът, че в своята догматика то допуска процес на промяна в божественото, историческа промяна на „другата страна“. То прави това под формата на нов мит за разногласията в небето, загатното още в мита за сътворението, където се появява злият дух в образа на змия – антагонист на Създателя, - която изкушава първия човек към непослушание с обещанието за повече познание (че ще познаят доброто и злото). Втората алюзия е митът за падението на ангелите, една инвазия в света на хората от страна на несъзнаваните съдържания. Ангелите са странен род; те са точно онова, което са и не могат да бъдат нищо друго. Сами по себе си без душа, те са същества, които не могат да изразяват нищо друго освен мислите и интуициите на своя Господ Христос. Тогава ангелите, които са паднали, са изключително „лоши“ ангели. Те отключват познатия ни ефект на „инфлацията“, който можем да наблюдаваме и днес в мегаломанията на диктаторите: ангелите зачеват с хората расата на титаните, която в крайна сметка едва не застрашава да погълне самите хора, както се споменава в Книгата на Енох.
Третата и решаваща степен на мита е себеосъществяването на Бога в човешка форма, за да се изпълни идеята от Стария завет за божествения брак и неговите последствия. Още ранното християнство превръща идеята за инкарнацията в Christus in nobis (Христос в нас). Така несъзнаваната цялостност прониква в психичния свят на вътрешното преживяване и по такъв начин човек осъзнава неговата същинска конфигурация. Това събитие е решаващо не само за него, но и за Създателя: в очите на спасените от мрака Той отвръща лице от тъмните си качества и се превръща в summum bonum. Този мит остава неизменно жизнен около едно хилядолетие, докато през XI век се забелязват първите признаци на понататъшното преобразуване на съзнанието77.
Оттогава симптомите на вечно безпокойство и съмнение се множат, докато към края на второто хилядолетие започва да се очертава картината на една всеобща катастрофа, преди всичко като една приближаваща заплаха за съзнанието. Тя се проявява чрез феномена на титаните - един hybris на съзнанието: „Нищо не е по-велико от човека и неговите дела!" Така отвъдността на християнския мит се изгубва, а заедно с това и християнският възглед, че в отвъдния свят се осъществява целостността.
След светлината идва мрак - другата страна на Създателя. Това развитие достига своя връх през XX век. Сега християнският свят наистина се конфронтира чрез принципа на злото, чрез откровената несправедливост, тирания, лъжи, робство и насилие над съвестта. Тези прояви на неприкрито зло очевидно са приели трайна форма при руския народ, но първият мощен пожар избухна в Германия. С това бе доказано неопровержимо до каква степен християнството в двадесети век е изпразнено от съдържание. От друга страна, злото вече не може да бъде оневинявано чрез евфемизма privatio boni (липса на добро). То става определящата реалност и не може вече да бъде прогонено от света чрез уклончивост. Трябва да се научим как да се оправяме с него, защото то съжителства с нас. Как би могло да живеем с него, без да настъпят ужасни последствия, засега не би могло да се предвиди.
При всички случаи това, от което се нуждаем, е нова ориентация, една metanoia (промяна в мисленето). Когато се докосваш до злото, възниква непосредствената опасност да попаднеш във властта му. Така че човек вече изобщо не трябва да се „поддава" на каквото и да било - дори на доброто! Така нареченото добро, в чиято власт попадаш, губи вече своя етичен характер. Не че само по себе си се е превърнало в зло, но има лоши последствия, защото човек се е поддал. Всяка форма на пристрастие е нещо лошо, независимо дали става дума за алкохол, морфин или идеализъм. Ние трябва вече да престанем да мислим за доброто и злото като за абсолютни противоположности.
Критерият за етично поведение не може повече да бъде определян посредством това, че доброто има силата на категоричен императив, а т. нар. „зло" непременно трябва да бъде избягвано. Чрез признаване реалността на злото доброто по необходимост се релативира като една от страните на едно парадоксално цяло. Същото важи и за злото. Двете заедно образуват едно парадоксално цяло. На практика това означава, че доброто и злото загубват своя абсолютен характер, а ние сме принудени да признаем, че всяко от тях представлява една преценка.
Несъвършенството на всяка преценка от страна на човека ни кара да се съмняваме относно това, дали нашите мнения са винаги правилни. Бихме могли да станем жертва на погрешна преценка. Етичният проблем в такъв случай ще бъде засегнат само дотолкова, доколкото ние се чувстваме несигурни по отношение на моралната оценка. Въпреки това ние ще трябва да вземаме етични решения. Относителността на „доброто" и „злото", или „лошото", в никакъв случаи не означава, че тези категории не важат или че не съществуват. Моралната преценка съществува навсякъде и винаги със своите типични психологически последствия. Както вече съм подчертавал много пъти, цялата несправедливост, причинена, мислена или възнамерявана досега, ще си отмъсти в бъдеще на душите ни независимо от това, дали светът за нас се е преобърнал или не. Само съдържанията на преценките са тези, които се подчиняват на условията на времето или мястото и се променят в съответствие с това. Моралната оценка винаги се базира върху един нравствен кодекс, който ни се струва непогрешим и за който се твърди, че е непогрешим по отношение на това, кое е добро и кое зло. Но сега, когато знаем колко е несигурна тази основа, етичното решение се превръща в субективен творчески акт, който би могло да бъде подкрепен само or Deo concеdente (Божие позволение), т. е. от спонтанния и решаващ подтик от страна на несъзнаваното. Етиката, т. е. изборът между доброто и злото, не се повлиява от това, а само се затруднява. Нищо не може да ни спести усилието при етичния избор. Но колкото и сурово да звучи това, човек трябва да има свободата при известни обстоятелства да може да избегне общоприетото от морала добро и да извърши онова, което се приема за зло - ако така изисква нашето етично решение. С други думи, човек не трябва да се оставя да попадне под властта на която и да е от двете противоположности. Срещу подобна едностранчивост можем да вземем примера на индийската философия neti-neti в морален аспект. В дадения случай нравствените норми неизбежно биват нарушени, а етичният избор се предоставя на индивида. Това само по себе си не е нищо ново, а още в предпсихологическо време се е смятало за „колизия на дълга".
Индивидът обаче по правило е толкова неосъзнат, че не подозира собствените си възможности за вземане на решения, и поради това постоянно страхливо се оглежда за подкрепа, търсейки външни правила и закони, които да го изведат от тази безпомощност. Като изключим слабостта на човека изобщо, вина има до голяма степен и образованието, което е насочено изключително към общоизвестното, но не казва нищо относно личния опит на човек. Проповядват се идеали, за много от които със сигурност се знае, че никога не могат да бъдат осъществени, и те се проповядват точно от онези, които знаят, че сами нито са ги изпълнявали, нито ще ги прилагат. Това положение се приема безкритично.
Така че този, който би искал да получи отговор на поставения днес въпрос за злото, се нуждае преди всичко от основно себепознание, т. е. възможно най-дълбокото опознаване на своята собствена цялостност. Той би трябвало безпощадно да установи колко добрини може да извърши и на какво зло е способен; би трябвало да се предпазва от илюзията, че първото е реално, а второто - не. И двете съществуват като възможност в неговата същност и той не може да избегне нито едното, нито другото, ако иска - както би трябвало - да живее без самозалъгване и самоизмама.
За съжаление, човек е все още безнадеждно далече от подобна степен на познание, въпреки че в някои съвременни кора без съмнение съществува способност за по-дълбоко себепознаване. Подобно себепознание е необходимо, защото единствено чрез него човек би могъл да се доближи до онзи фундаментален слой или същност на човешката природа, който граничи с инстинктите. Инстинктите са априори дадени динамични фактори, от които в крайна сметка зависят етичните решения на нашето съзнание. За несъзнаваното и неговите съдържания не съществува окончателна преценка. По отношение на тях можем да имаме само предубеждения, тъй като човек не е в състояние да опознае своята същност и да й определи рационални граници. Само науката, която разширява съзнанието, може да способства за придобиването на познания за природата; задълбоченото себепознание също изисква участието на наука т. е. на психологията. Не можем да смятаме, че някой би създал телескоп или микроскоп просто с едно махване с ръка или само с добра воля, без познания в областта на оптиката. Днес имаме нужда от психологията по ред жизнено важни причини. Стоим объркани, слисани и безпомощни пред явленията на националсоциализма и болшевизма, защото изобщо не познаваме човека или най-малкото защото имаме едностранчива и изопачена представа за него. Ако притежавахме повече себепознание, това не би могло да ни се случи. Изправени сме пред ужасния въпрос за злото, за което нямаме дори познание, камо ли отговор. Но дори и да имахме, все още не бихме могли да схванем: „Как можа да се стигне до това?" Със забележителна наивност някой държавник заявява, че няма „представа за злото" - точно така е: ние нямаме представа за злото, но то - злото, ни държи в своята власт. Едни не искат да знаят за това, други са се идентифицирали с него. Такава е днес психологическата атмосфера в света: едни се наричат християни и вярват, че биха могли да стъпчат злото с крака: други, попаднали в негова власт, вече не виждат доброто. Днес злото се е превърнало във Велика Сила: едната половина от човечеството се осланя на една изфабрикувана от човешките силогизми доктрина, другата половина боледува от липсата на дозрял до съществуващата ситуация мит. Колкото дохристиянските народи, то тяхното християнство е задрямало и вече е пропуснало да доразвие своите митове през вековете. То отказва да чуе гласовете на онези, които дават израз на мрачните пориви на развиващите се митични представи. Джоакино да Фиоре, Майстер Екхарт, Якоб Бьоме - и още много други за мнозинството остават тъмни фигури. Единствен светъл лъч представлява Пий XII и неговата догма. Но хората често не разбират дори за какво става дума, когато казвам това. Остава неразбрано дори това, че когато един мит не живее и не се развива, той умира. Нашият мит е онемял и не отговаря. Грешката не е в него, както е бил създаден в Светото писание, а единствено и само в нас, защото не само не сме го развивали, но дори сме задушавали всеки подобен опит. В първоначалните текстове на мита съществуват достатъчно положения, които крият в себе си възможности за развитие. Например в думите на Христос: „Бъдете мъдри като змиите и кротки като гълъбите..." Та за какво ни е мъдростта на змията? И каква е връзката с невинността на гълъба? Или: „Ако не станете като децата..." Но кой е мислил за това какви са децата? И чий морал оправдава отвеждането на свещената ослица за триумфалното влизане на Господ в Йерусалим? Как става така, че малко след това той, капризен като дете, проклина смокиновото дърво? А каква е поуката от притчата за несправедливия стопанин? Или каква е дълбочината на прозрението, дори за нашето положение, от апокалиптичните думи: „Човече, ако ти знаеш какво твориш, то си блажен, но ако не знаеш, то твоето изкуство е прокълнато и престъпило закона!". И накрая, какво да мислим за признанието на един Павел: „Злото, което не искам - го правя." Не бих искал дори да споменавам ясните пророчества на Апокалипсиса, възприемани с недоверие, защото никой не ги разбира.
Древният въпрос на гностиците: „Откъде идва злото?", не намира отговор в християнския свят, а плахата мисъл на Ориген за изкуплението на дявола се е смятала за ерес. Но ето че днес трябва да дадем отчет и отговор, а стоим c празни ръце, безпомощни и в удивление, без да можем дори да си обясним защо никой мит не може да ни дойде на помощ, колкото и спешно да се нуждаем от него. Гнетят ни тайни страхове и смътни предчувствия в резултат на политическото развитие, а и на ужасните, дори демонични успехи на науката, но никой не знае изхода, а само малцина стигат до заключението, че този път вече става дума за отдавна забравената душа на човека.
По-нататъшното развитие на митовете би трябвало да се свърже с причестяването на апостолите, когато Светият Дух ги обявява за синове на Бога, но не само тях, а и всички други, които чрез тях и след тях са filiation - деца на Бога, - а заедно с това и с убеждението, че са били не само автохтонни animalia (същества), произлезли от земята, но че като дваж родени имат божествени корени. Техният видим, телесен живот е от тази земя; но невидимият, вътрешният човек е дошъл и би се върнал към примордиалния образ на целостността, към вечния Баща, както разказва християнският мит за спасението.
Както Създателят, така и Неговото творение, Неговият син трябва да е цяло. Нищо не може да бъде отнето от представата за божествената цялостност. Но ако съзнанието не владее онова, което се случва, в целостността се появява разцепление - възниква царство на светлината и царство на мрака. Това е събитие още преди появата на Христос, ясно подготвено, както може да се проследи inter alia (между другото) в преживяванията на Иов или в предхристиянството, в широко разпространената Книга на Енох. Но и в християнството това метафизично разцепление може да бъде ясно проследено: Сатаната, който в Стария завет все още принадлежи към непосредственото обкръжение на Яхве, сега се противопоставя като вечна и диаметрална противоположност на божествения свят. Не било възможно да бъде изкоренен. Затова не можем да се учудваме, че още в началото на XI век се появява вярването, че не Бог, а дяволът е създал света. Това била прелюдията към втората половина на християнския еон, след като вече бил разказан митът за падението на ангелите, както и това, че точно те са подарили на хората познанието: научили ги на опасните науки и изкуства. Какво ли биха казали обаче тези древни разказвачи за Хирошима?
Уникалното видение на Якоб Бьоме разкрива противоречивата същност на образа па Бога, като с това доразвива мита. Скицираната от него мандала представлява раздвоението на Бога, като нейният вътрешен кръг се разделя на два полукръга, които са с гръб един към друг.
Тъй като според догмата на християнството Бог е цялостен във всяка от трите части на Троицата, Той е цялостен също и във всяка част на изливания Свети Дух. По такъв начин всеки човек може да стане съпричастен на божественото цяло, а заедно с това и на „филиатио", едно от Божиите чеда. По такъв начин complexio oppositorum (единство на противоположности) на образа на Бога навлиза и в човека, но не като единство, а като конфликт, като при това тъмната страна на образа се сблъсква с вече приетата представа, че Бог е „Светлина". Протичането точно на този процес в нашето съвремие, и то без да бъде разбран от вещите просветители, макар че точно това е тяхната задача, ни убеждава, че сме достигнали до преломния момент на времето, в което живеем. Мнението обаче, че това се дължи на разбиването и сливането на атома или на космическите ракети, както винаги ни кара да отминем без внимание онова, което протича в човешката душа.
От психологическа гледна точка образът на Бога представлява онагледяване на най-дълбоката същност на психиката и доколкото това е така, то започва да се възприема като форма на дълбока дихотомия, която прониква дори в световната политика. Възниква обаче и нещо като психична компенсация: тя се проявява под формата на кръгообразни символи на единството, които представляват синтез на противоречията в психиката. Към това се отнася и широко разпространеното явление на НЛО, мълвата за което започва още през 1945 г., като се основава или върху видения, или върху действителни явления. НЛО се описват като космически кораби, за които се предполага, че са произлезли от други планети или дори от друго, четвърто измерение.
Преди повече от четиридесет години (1918 г.) при моите изследвания върху колективното несъзнавано бях открил наличието на един вероятно централен символ от подобно естество, а именно символа на мандалата. За да бъда сигурен в откритието си, повече от десетилетие събирах още данни, преди да публикувам опита си като откритие през 1929. Мандалата представлява един архетипов образ, чието наличие се потвърждава през хилядолетията. Той означава целостността на цялостната личност (self) или представя целостността на основата на психиката, или, изразено на езика на мита: инкарнираната в човека божественост. Противоположно на мандалата на Бьоме, съвременната се стреми към единство, т. е. представлява компенсация на разцеплението, или едно негово антиципаторно преодоляване. А тъй като този процес протича в колективното несъзнавано, то той се проявява навсякъде. Широко разпространените истории за НЛО са доказателство затова; те са симптомът на една универсална психична диспозиция. Дотолкова, доколкото аналитичният подход към „сянката" я прави осъзната, той причинява разцепление и напрежение между противоположностите, които от своя страна се стремят към уравновесяване в единството. Това се постига посредством символите. Сблъсъкът на противоположностите достига до ръба на поносимото, ако ги приемаме сериозно или ако те ни приемат сериозно. Tеrtium поп dalur78 на логиката оправдава своята валидност: не може да се намери решение. Когато всичко върви благоприятно, решението се появява спонтанно, от само себе си. Тогава и само тогава то е убедително. Възприема се като „благоволение". Тъй като решението произлиза от сблъсъка и борбата на противоположностите, то най-често е смесица от осъзнати и неосъзнати дадености и следователно един „символ" (разчупена на две монета, чиито половини напълно съвпадат)79. То представлява освен това и резултатът от обединяването на съзнанието е несъзнаваното и постига подобие на образа на Бога във формата на мандала, която вероятно е най-опростеният модел на представата ни за цялостност и се налага спонтанно на въображението ни, за да изобрази противоположностите, борбата им и тяхното помиряване в нас. Сблъсъкът - отначало от чисто личностно естество - скоро налага извода, че субективното противоречие е само частен случай на универсалния конфликт на противоположности. Нашата психика е в съответствие със структурата на космоса и това, което протича в макрокосмоса, се повтаря и в микрокосмоса, и в субективните достижения на психиката. Точно затова и образът на Бога е винаги една проекция на вътрешния опит от една мощна vis-a-vis (конфронтация). Същото се символизира от обекти, от които е получил начален тласък вътрешният опит и които от този момент са запазили нуминозното си значение или се характеризират със своя нуминозност и с нейната непреодолима сила. В този случай въображението се освобождава от чистата предметност и се опитва да скицира образа на невидимото като нещо, което стои зад явлението. Имам предвид най-простата основна форма на мандалата - кръга, и най-простото (мислено) разделение на кръга, квадрата или кръста.
Подобни преживявания оказват благоприятно или разрушително въздействие върху човека: той не може да ги разбере, да ги обхване, да ги овладее, но не може и да се освободи от тях или да ги избегне, като по този начин ги възприема като всесилни. Той ги означава като мана, демон, Бог, разбирайки, че те не са плод на неговата осъзната личност. Научното познание си служи с термина „несъзнавано", като по такъв начин обявява, че не знае нищо за него, защото не може да знае нищо за субстанцията на психиката, тъй като последната би могло да бъде опозната единствено посредством психиката. По тази причина основателността на термини като „мана", „демон" или „Бог" не може да бъде нито оспорвана, нито потвърждавана, но все пак би могло да се установи, че чувството за необикновеното, свързано с преживяването на нещо обективно, очевидно външно на психиката, е наистина автентично.
Знаем, че се сблъскваме с нещо непознато, чуждо, както и че не ние правим един сън или едно хрумване, а те възникват по някакъв начин от само себе си. Това, което ни се случва, би могло да се обясни като въздействие, което произхожда от мана, демон, Бог или несъзнаваното. Първите три термина имат голямото преимущество да обхващат и предизвикват емоционалното качество на нуминозността, докато последното - несъзнаваното - е нещо банално и затова по-близко до действителността. Това понятие включва емпиричната област - достъпната реалност, която така добре познаваме. Несъзнаваното е твърде неутрално и рационално понятие, за да може да даде тласък на въображението. Освен това този термин, създаден за научни цели, много повече подхожда на безстрастните наблюдения, които не издигат никакви метафизични изисквания, отколкото трансцеденталните понятия, които са спорни и поради това водят към известен фанатизъм.
Лично аз затова предпочитам термина „несъзнаваното", отчитайки, че със същия успех бих могъл да говоря за „Бог" и „демон", ако искам да се изразявам на езика на митовете. Ако обаче наистина използвам митичния език, то ще е със съзнанието, че „мана", „демони", „Бог" са синоними на несъзнаваното, за които знаем също толкова много или толкова малко, колкото и за него. Хората вярват, че знаят много повече за тях - и за определени цели тази вяра е много по-полезна, по-действена, отколкото някое научно понятие.
Голямото предимство на понятията „демон" и „Бог" се състои в топа, че те дават много по-добра възможност за обективиране на vis-a-vis, т. е. за неговото персонифициране. Емоционалното им качество им придава живот и ефективност. Любов и омраза, страх и благоговение изпълват сцената на сблъсъка и я превръщат в драма. По такъв начин това, което е било само „показано", се превръща в „изиграно". Предизвикателството е отправено към човека като цяло и той се включва в борбата с цялата си реалност. Само по този начин той може да се превърне в цяло и само така - „Бог да бъде роден", т. е. да влезе в човешката реалност и да се свърже с човека под формата на „човек". Чрез този акт на инкарнация човекът, т. е. неговият Аз, вътрешно се заменя от „Бог", а Бог приема външно образа на човека, което подкрепя думите на Исус: „Който вижда мен, вижда Отца."
От тези констатации стават ясни недостатъците на митичната терминология. Общата представа на средния християнин за Бога е представа за всемогъщия, всеблаг и всезнаещ Отец и Създател на света. Когато този Бог пожелае да стане човек, Той ще се нуждае от едно невероятно kenosis (изпразване), за да редуцира Своята цялост до безкрайно малките човешки измерения. Дори и тогава трудно бихме проумели защо чрез тази реинкарнация човешката структура няма да се разруши. По понятни причини догматичната спекулация тук е била принудена да припише на Христос качества, които трябва да го издигнат над обикновения човек. Липсват му преди всичко maculapeccaii (петното от първородния грях). По тази причина той е най-малкото бого човек или полубог. Образът на християнския Бог не може да се инкарнира без противоречия в емпиричния човек дори да се абстрахираме напълно от факта, че човекът с всички свои външни характеристики изглежда твърде неподходящ, за да представя един бог.
Митът трябва най-после да възприеме сериозно монотеизма и да се откаже от дуализма, който заедно с всесилието на доброто оставя да съществува и един вечен тъмен противоположен, зъл дух. Би трябвало да бъдат оставени да си кажат думата и философските complexio opposiionum на Николай Кузански, и моралната амбивалентност на Бьоме. И едва тогава биха били удовлетворени присъщите за Единния Бог цялостност и синтез на противоположностите. Всеки, който е проумял, че по силата на своята природа символите могат така да обединяват противоположностите, че те да не се противопоставят и борят помежду си, а да се допълват и да изпълват живота със смисъл, ще възприеме тази амбивалентност на образа на един бог на природата и творението без всякакво затруднение. Обратно, митът за необходимостта от инкарнацията на Бога в човек - същността на християнското послание - тогава може да бъде разбран като творческо конфронтиране на човека с противоположностите и техен синтез в цялостната личност. Необходимите вътрешни противоречия в образа на един Творец-бог могат да бъдат примирени в единството и целостта на цялостната личност като cunhmctio opposilorum на алхимиците или като unto mystica (мистично единение). В опита на цялостната личност вече не влиза примиряването на противоположностите „Бог" и „човек" както преди, а противоположностите в самия образ на Бога. Това е и смисълът на служенето на Бога, на служенето, което човекът може да отдаде на Бога, за да се роди светлина от мрака, за да осъзнае Създателят своето творение, а човекът - себе си.
Това е целта, или една цел, която придава смисъл на участието на човека в схемата на творението, като с това придава смисъл на самото него. Този мит обяснява, той постепенно се утвърди в мен през десетилетията и се превърна в цел, която мога да разбера и оценя, и затова тя ме удовлетворява.
Човекът се е откъснал от животинския свят благодарение на своя разум, като чрез него той доказва, че природата твърде много е заложила именно на развитието на съзнанието. Посредством съзнанието той овладява природата чрез признаване на съществуването на света, и по такъв начин утвърждава Създателя. Светът се превръща в свят на явленията, защото без осъзната рефлексия той не би съществувал. Ако Самият Създател имаше съзнание, то Той нямаше да има нужда от съзнаващи същества; нито изглежда много вероятно тези изключително сложни пътища на сътворение, както и милионите години, пропилени за развитие на безбройни видове и създания, да са били предизвикани с преднамерена цел. Историята на естествените науки ни запознава с една случайна промяна на видовете в течение на стотици милиони години взаимно изяждане. За процеси, подобни на последния, достатъчно изобилен материал ни предоставя биологичната и политическата история на човечеството. Духовната история обаче разгръща друга страница. Тук си пробива път чудото на рефлектиращото съзнание, на втората космогония. Значението на съзнанието е толкова огромно, че човек не може да избегне допускането, че в основата на всички тези чудовищни, привидно безсмислени биологични явления лежи някакъв елемент на смисъл, скрит някъде дълбоко в цялата чудовищност; елемент, който най-сетне, сякаш случайно, на стадия на топлокръвните и на диференцирания мозък, намира пътя за проявление, и то непреднамерено и без да е предопределено, а само по повелята на „някакъв тъмен натиск" - предусетен, предчувстван, налучкан.
Не си въобразявам, че с разсъжденията си за смисъла на човека и неговия мит казвам истина от последна инстанция, но вярвам, че това е, което може да се каже в края на нашия еон на Рибите и вероятно трябва да бъде казано пред лицето, на настъпващия еон на Водолея, знака, който има човешка фигура и който е знакът, следващ след Рибите. Това е едно conhmciio oppositorum, съставен от две, обърнати с гръб една към друга, риби. Водолеят изглежда представя цялостната личност. С жеста на суверен той излива своя съсъд в устата на Piscis austrinus80, знака на още неродения син, на несъзнаваното. От него произлиза загатнатото от символа на Козирога бъдеще - след протичането на още един еон от около повече от две хилядолетия. Козирогът, или aigokeros, е чудовището на т. нар. Козя риба81, която обединява в едно планината и дълбините на морето, противоречие, състоящо се от два сраснали се, неразличими един от друг животински елемента. Лесно би могло да ни се стори, че това странно същество е праобразът на Създателя-бог, противопоставен на „човека", Антропоса. На този въпрос нямам отговор - както и относно материала от опита, с който разполагам, т. е. продуктите на несъзнаваното на други хора или историческите документи. Когато едно прозрение не се появи само, разсъжденията са безсмислени. Те са важни само там, където са на разположение обективни данни, например както в случая с еона на Водолея.
Не знаем докъде може да стигне Процесът на възникване на съзнание и докъде може да доведе човека. Това е един нов елемент в историята на сътворението, процес, който няма с какво да сравним. Затова не можем да разберем какви възможности се крият в него, дали е възможно да се предвиди и за Хомо сапиенс същият разцвет и изчезване, както за архаичните животински видове. Биологията засега не може да предостави никакви съображения против това.
Необходимостта от митологизиране бива удовлетворена, когато имаме възглед, обясняващ достатъчно добре смисъла на човешкото съществувание в космоса, светоглед, който произлиза от нашата психична цялостност, от сътрудничеството между съзнанието и несъзнаваното. Безсмислието препятства пълнотата на живота и затова е равносилно на болест. Смисълът прави много неща поносими - може би всичко. Никоя наука не може да замести мита, както и от никоя наука не може да възникне някакъв мит. Защото не „Бог" е мит, а митът е откровение, откровение за божествения живот в човека. Не ние измисляме мита, а той ни говори като „Божие Слово". Божието Слово стига до нас, а ние не разполагаме с никакви средства, за да установим до каква степен то се различава от Бога. Няма нищо в това Слово, което да не е познато и човешко освен обстоятелството, че то излиза спонтанно и ни повелява. То не е подвластно на свободните действия на нашата воля. Човек не може да обясни вдъхновението. Знаем, че едно хрумване не е резултат от силогистика, а сякаш мисълта ни е споходила незнайно откъде и как. И дори когато става дума за пророчески сън, как бихме могли да го припишем на собствения разум? В подобни случаи човек дори дълго време не може да разбере дали става въпрос за предсказание или за знание за нещо, което се е случило на определено разстояние.
Словото ни се случва, защото сме изложени на дълбока несигурност: с Бога като vomplexio oppnsiumim всички неща са възможни в пълния смисъл на думата, т. е. - истина и заблуждение, добро и зло. Митът е или може да бъде двусмислен - като Делфийския оракул или като сън. Не можем и не трябва нито да се отказваме от разума, нито да изоставяме надеждата, че инстинктът бързо ще ни се притече на помощ - че Бог ще ни подкрепи срещу Бога, както още Иов е разбрал. Защото всичко, чрез което се изразява „другата воля", произтича от човека - неговото мислене, думите му, образите и дори неговите ограничения. Така той съотнася всичко със себе си, когато започва несръчно да мисли психологически, вярвайки, че всичко произтича от неговите намерения, от него самия. С детинска наивност той предполага, че познава всички свои предели и че знае какво е „сам по себе си". Дори не подозира, че точно в това се състои слабостта на неговото съзнание и съответно страхът от несъзнаваното, което му пречи да различи - какво той самият осъзнато е решил и какво му е било спонтанно внушено от друг източник. Той не притежава никаква обективност по отношение на себе си и не може да се възприема като явление, чието съществуване е открил самият той и с което за добро или за лошо е идентичен. Отначало всичко му се случва, връхлетява го и му се натрапва без негово участие, така че той с усилие успява да си извоюва определена област на относителна свобода и да я запази.
Едва след като се е уверил в това постижение, и само тогава, Той е в състояние да разбере, че противостои на своите инстинктивни, изначално дадени основи, които той не може да унищожи. При това тези негови „начала" не са само едно минало; те съпътстват живота му като постоянен субстрат на неговото съществувание, а съзнанието му зависи от тях поне толкова, колкото и от околния физически свят.
Тези фактори, които властно връхлитат човека отвън и отвътре, той е обхванал и обобщил, като е описал въздействието им с помощта на мита, възприет като „Божие Слово", т. е. като инспирацпя и откровение на божествената сила от „другата страна".
Достарыңызбен бөлісу: |