ПРИНЦИП № 4 Бъдете добър слушател. Насърчавайте другите да говорят за себе си

Защото като всички лидери Рузвелт знае, че най-сигурния път към сърцето на някого е да говориш за нещата, които са му най-скъпи.

Общителният Уилям Лайън Фелпс, есеист и преподавател по литература в „Йейл”, рано усвоява тази поука. „Когато бях на осем години и почивните дни гостувах на леля ми Либи Линсли в дома й в Стратфорт на Хусатоник – пише той в есето си „Човешката природа”, - една вечер дойде някакъв си човек на средна възраст и след любезен разговор с ляля ми посвети вниманието си на мен. По това време аз много се интересувах от лодки и гостът засегна този въпрос по начин, който намерих за доста интересен. След като си тръгна, се изказах много възторжено за него. Какъв човек! Леля ми каза, че е адвокат от Ню Йорк и ни най-малко не се вълнува от лодките, те въобще не го интересуват.

„Защо тогава през цялото време ми говори за лодки?” – попитах аз. „Защото е възпитан човек. Разбра, че се интересуваш от лодки, и говори за това, което знаеше, че ще ти бъде интересно и приятно. Искаше да бъде приятен събеседник.”

„Никога не забравих тези думи на леля ми,” – добавя Уилям Лайън Фелпс.

Докато пиша тази глава, пред мен е писмото на Едуард Л. Чалиф, деен участник в бойскаутското движение.

„Един ден се оказа, че имам нужда от услуга – пише господин Чалиф. „В Европа се готвеше голямо събиране на бойскаутите и аз исках да накарам президента на една от най-големите корпорации в Америка да плати разноските по пътуването на едно от моите момчета. щастие, точно преди да отида да се срещна с този човек, научих, че е написал чек за един милион долара, че след това чекът бил анулиран и той наредил да бъде поставен в рамка.

Затова, щом влязох в кабинета му, първата ми работа беше да помоля да видя чека. Чек за един милион долара! Казах му, че не съм чувал никога някой да е писал подобен чек и че искам да разкажа на моите момчета, че действително съм виждал чек за един милион долара. Той с готовност ми го показа. Аз му се полюбувах и помолих да ми разкаже историята му.”

Забелязвате, нали, че господин Чалиф не започва да говори за бойскаутите, за събирането в Европа и за това какво иска той самият. Говори за това, което е интересно на другия. И ето какво става: „Накрая моят събеседник се обърна към мен: „Между другото, какъв беше поводът, по който искахте да се срещнете с мен?” Аз му разказах.

За моя голяма изненада той не само ми даде онова, за което бях дошъл, но и много повече. Аз го помолих да плати разноските на едно момче, за да може да замине за Европа, а той ми плати за пет деца и моите собствени разноски включително, даде ми акредитив за хиляда долара и каза да постоим в Европа седем седмици. Освен това ми връчи писма до президентите на клоновете на фирмата, в които ги молеше да ни окажат съдействие, а той самият се срещна с нас в Париж и ни разведе из града. От тогава е взел на работа няколко от момчетата, чийто родители живееха в бедност, и все още дейно ни сътрудничи.

Но аз знам, че ако не бях открил какво го интересува и не бях започнал с това, щеше да ми бъде десет пъти по-трудно да намеря път към него.”

Може ли тази ценна техника да се използва в бизнеса? Дали може? Да видим. Да вземем примера с Хенри Дъвенрой от „Дъвенрой енд сънс”, търгуваща на едро с тестени изделия в Ню Йорк.

Господин Дъвенрой се опитва безуспешно да стане доставчик на хляб на един Ню Йоркски хотел. Той посещава директора на хотела всяка седмица в продължение на четири години. Посещава същите обществени събития като него. Дори си взема апартамент в хотела и живее там, за да получи поръчката. Но не успява.

„Тогава – разказва господин Дъвенрой, - след като се позанимавах с изучаването на човешките взаимоотношения , реших да сменя тактиката. Реших да открия от какво се интересува този човек, какво може да предизвика възторга му.

Открих, че е член на сдружението на хотелските директори, наречено „Хотелиери на Америка”. Не само беше член на тази организация, но огромният му ентусиазъм го беше направил неин президент, както и на сдружението на международните хотелиери. Каквито и срещи да имаха тези организации, той неизменно присъстваше.

Когато го срещнах на следващият ден, заговорих за хотелиерите. И каква беше реакцията! Само каква реакция беше! Половин час ми говори за сдружението с огромен ентусиазъм. Ясно личеше, че сдружението му е не само хоби, а и страстта на живота му. Напуснах кабинета му вече „убеден” да стана член на организацията.

В това време нищо не споменах за хляба. Но няколко дни по-късно управителят на хотела ми се обади да му занеса мостри и оферта.

„Не знам какво си направил с стареца – посрещна ме той, - но той се е прехласнал по теб”.

Помислете си само! Четири години проглушавах ушите на този човек в опитите си да получа поръчка от него – и ще бих ги проглушавал, ако не бях си направил труда да открия от какво се интересува и за какво обича да говори.”

Едуард Е. Хариман от Хейгърстаун, Мериленд, решава да се засели в красивата долина Къмбърланд в Мериленд, след като се уволнява от армията. За нещастие, по това време в района почти не се намира работа. С малко проучвания той открива, че няколко месни фирми или са собственост, или се контролират от един бизнесмен на име Р. Дж. Фънкхаузър, смятан за голям чудак, чието издигане от бедността до богатството заинтригуват господин Хариман. Този човек обаче е известен с това, че е недостъпен за кандидатите за работа. Господин Хариман разказва:

„Разговарях с доста хора и установих, че той се интересува най-вече от власт и пари. Тъй като се пазеше от хора като мен с помощта на преданата си и строга секретарка, аз проучих нейните интереси и цели и едва тогава се появих без предварителна уговорка в кабинета й. Тя беше неотменимия спътник на господин Фънкхаузър от около петнайсет години. Когато й казах, че имам за него предложение, което може да му донесе финансов и политически успех, тя се заинтригува. Поговорихме си и за нейното конструктивно участие в това начинание. След разговора тя ми уреди среща с господин Фънкхаузър.

Влязох в неговия голям, внушителен кабинет, решен да не питам направо за работа. Той седеше зад голямо резбовано писалище и прогърмя строго насреща ми: „Е, млади човече, какво има? Аз заговорих: „Господин Фънкхаузър, смятам, че мога да спечеля пари за вас.” Той веднага стана и ме покани да седна на един от големите тапицирани столове. Аз му изложих идеите си и споменах, че квалификацията, която притежавам, ще ми позволи да ги осъществя, както и с какво тяхната реализация би допринесла за личния му успех и за този на фирмата.

Р. Дж., както по-късно го наричах, ме нае веднага. Кариерата ми в неговите предприятия продължава вече повече от двайсет години и двамата наистина спечелихме много пари.

Когато говорите за това, което интересува другия, и двете страни печелят. Хауърд З. Херцинг, капацитет в областта на човешките ресурси, винаги е следвал този принцип. Когато го питат как е бил възнаграден, той отвръща, че не само е получил своеобразна награда от всеки отделен човек, но и като цяло наградата е била, че животът му е ставал по-богат всеки път, когато е разговарял с някого.

Как да накарате хората да ви харесат веднага

Докато теглеше моето писмо, аз отбелязах възторжено: „Как ми се иска да имах коса като вашата.”

Той вдигна поглед, изненадано, лицето му грейна в усмивка. „Е не е като някога, рече скромно. Аз го уверих, че може и да е позагубила от някогашното си великолепие, но въпреки това е страхотна. Той беше невероятно доволен. Поговорихме си приятно, и последното, което той ми каза, беше: „Много хора са се възхищавали от косата ми.”

Обзалагам се, че този ден човекът е летял над земята, тръгвайки на обяд. Обзалагам се, вечерта се е прибрал и разказал тази случка на жена си. Обзалагам се, че се е погледнал в огледалото и си е казал: „Хубава коса, наистина.”

Веднъж разказах тази история пред много хора и един от тях после ме попита: „Какво искахте да получите от този човек?”

Какво съм искал да получа от него!!! Какво съм искал да получа!!!

Ако сме такива презрени егоисти, че да не можем да дадем малко щастие, и малко искрено възхищение, без да се опитваме да получим нещо в замяна – ако сърцата ни не са по-големи от кисели диви ябълки, ще се провалим, както определено ни се пада.

О, да, аз наистина исках нещо от този човек. Исках нещо безценно. И го получих. Получих усещането, че съм направил нещо за него, без той да може да направи за мен каквото и да било в замяна. Това е усещане, което звъни в паметта ви дълго, след като случката е останала в миналото.

Има един важен закон на човешкото поведение. Ако го спазваме, почти никога няма да имаме неприятности. Всъщност, ако го спазваме, този закон ще ни дари с безброй приятели и неизмеримо щастие. Но в мига, в който го нарушим, ще се забъркаме в безкрайни неприятности. Този закон гласи: „Винаги прави така, че другия да се чувства значим”. Джон Дюи, както вече отбелязахме, твърди, че желанието да се чувстваш значим е най-силната двигателна сила на човешката природа, а Уилям Джеймс казва: „Най-дълбокия принцип, заложен в човешката природа, е жаждата да бъдеш оценен”. Както вече изтъкнах, именно това ни отличава от животните. Вечният копнеж по-съвършенство е създал цивилизацията.

Философите разсъждават върху правилата на човешките взаимоотношения от хиляди години и от всичките им разсъждения до сега се оформило едно важно предписание. То не е ново. Старо е като света. Заратруста е съветвал последователите си винаги да се съобразяват с него в Персия преди две хиляди и петстотин години. Конфуций го е проповядвал в Китай преди двайсет и четири века. Лао-дзъ, основателят на даоизма, го предава на учениците си в долината Хан, Буда го проповядва на брега на свещената Ганг петстотин години преди Христа. Намерило е място в свещените книги на индуизма хиляди години преди това. Исус го проповядва сред каменистите хълмове на Юдея преди деветнайсет века. Той го изразява в едно изречение – може би най-важното правило на света: „Всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям.”

Вие очаквате одобрението на хората, с които общувате. Искате те да ви оценяват по достойнство. Искате да се чувствате значими в своя малък свят. Не искате да слушате евтини и неискрени ласкателства, но жадувате искрено възхищение. Искате вашите приятели и колеги да бъдат по думите на Чарлс Шуоб, „искрени в одобрението и щедри в похвалите”. Всички искаме това.

Затова да следваме златното правило и да се отнасяме към другите така, както искаме те да се отнасят към нас.

Как? Кога? Къде? Отговорът е: винаги и навсякъде.

Дейвид Г. Смит от Оклер, Уисконсин, разказа пред един от нашите курсове как се справил с деликатна ситуация, в която бил помолен да се грижи за бюфета на един благотворителен концерт. „Вечерта на концерта пристигнах в парка и заварих две враждебно настроени възрастни дами до щанда за напитки. Явно всяко от тях смяташе, че тя отговаря на тази работа. Докато си стоях там и се чудех какво да правя, дойде един от членовете на организационния комитет, връчи ми кутия за парите и ми благодари, задето се заемам с тази работа. Представи ми Роуз и Джейн като мои помощнички и изчезна. Настъпи продължителна тишина. Съзнавайки, че кутията с парите е нещо като символ на властта, аз я връчих на Роуз и обясних, че не ме бива много с парите и ще съм много по-спокоен ако тя се погрижи за това. После предложих на Джейн да обясни на двамата младежи, изпратени да се грижат за напитките, как работи машината за газирана вода. Помолих я да поеме грижата за тази част от работата. Вечерта мина много приятно – Руз доволно броеше парите, Джейн наблюдаваше младежите, а аз се наслаждавах на концерта.”

Не е нужно да чакате да станете посланик във Франция или председател на месния организационен комитет за пикника край морето, за да приложите този принцип и да показвате, че цените усилията на другите. С негова помощ можете да постигате чудеса почти всеки ден.

Ако например келнерката ви донесе картофено пюре, след като сте си поръчали пържени картофи, кажете: „Извинявам се за безпокойството, но бих предпочел пържени картофи.” Тя най-вероятно ще ви отвърне” „Никакъв проблем”, и с удоволствие ще смени порцията, защото сте проявили уважение към нея.

Дребни изрази като „извинете за безпокойството”, „не бихте ли така любезен да...”, „имате ли нещо против”, „благодаря” – такива любезности смазват колелата на монотонните делници – и, между другото, са важна част от доброто възпитание.

Да вземем друг пример. Романите на Хол Кейн – сред които „Християнинът”, „Съдията” и „Човекът от Ман” – стават бестселъри в началото на века. Четата ги милиони хора. Той е син на ковач. През живота си не е учил повече от осем години, но умира като най-богатия писател на своето време.

Ето неговата история. Хол Кейн обича сонети и балади. Той чете ненаситно поезията на Данте Габриел Росети. Дори написва есе, възхваляващо художествените му постижения, и изпраща един екземпляр на самият Росети. Росето е очарован. Сигурно си е казал: „Млад човек, който има такова възторжено отношение към способностите ми, би трябвало да бъде изключително умен.” И той поканва сина на ковача да отиде в Лондон и да работи като негов секретар. Това е повратна точка в живота на Хол Кейн, защото на новата си работа той се среща с литературните величия на своето време. Следвайки съветите им и вдъхновяван от насърченията им, той започва кариера, която го прави прочут.

Неговият дом, замъкът „Гриба” на остров Ман, се превръща в Мека на туристите от всички краища на света. Той оставя след себе си богатство, възлизащо на няколко милиона долара. А кой знае, можел е да си умре беден и неизвестен, ако не беше написал есето, в което изразява възхищението си от един прочут човек.

Такава е силата, поразителната сила на искреното, непресторено възхищение. Росети се смята за значима личност. Това не е странно. Почти всеки човек се смята за значим, много значим.

Животът на мнозина би могъл да се промени, ако някой ги накара да се почувстват значими. Роналд Дж. Рауланд, един от инструкторите в нашият курс в Калифорния, е същевременно преподавател по художествени занаяти. Той ни писа за един ученик на име Крис в неговия курс за начинаещи.

„Крис беше много тихо и стеснително момче, липсваше му самоувереност – от онези ученици, които често не получават вниманието, което заслужават. Аз водя и курс за напреднали, който се е превърнал нещо като висок статус и за учениците е голяма чест да бъдат приети в него. В сряда Крис работеше старателно на масата си. Изглеждаше озарен от някакъв дълбок вътрешен огън. Попитах го дали иска да отиде в курса за напреднали. Ще ми се да можех да опиша изражението на лицето му, емоционалното състояние на това срамежливо четиринайсетгодишно момче, едва сдържащо сълзите си.

„Кой аз ли господин Рауланд? Достатъчно добър ли съм?”

„Да, Крис, достатъчно си добър.”

Наложи се да се оттегля, защото и в моите очи напираха сълзи. Същият ден, на тръгване, сякаш пораснал с пет сантиметра, Крис ме погледна с блесналите си очи и каза: „Благодаря, господин Рауланд.”

Той ми даде урок, който никога няма да забравя – за дълбоката потребност на всеки от нас, да се почувства значим. Направих табела, на която пише „ТИ СИ ЗНАЧИМ”. Тя е окачена пред класната стая, за да се виждат всички и за да ми напомня, че всеки ученик срещу мен е еднакво ценна личност.”

Голата истина е, че почти всеки човек, с когото се срещате, смята че ви превъзхожда в някакво отношение. Сигурен път към сърцето му е да му покажете по някакъв деликатен начин, че признавате неговата значимост, и то искрено.

Спомнете си какво казва Емерсон: „Всеки човек, когото срещам, ме превъзхожда в нещо и аз се уча от него.”

Но най-удивителното е, че нерядко онези, които имат най-малко право да се смеят за успели, парадират шумно и надуто, което наистина е отблъскващо. Както пише Шекспир: „ ... Но човекът, човекът горд, облечен в дребна слава, забравил своята малка същина, пред туй небе безумства разиграва и в ангелите буди плач до смърт.”

Ще ви разкажа как деловите хора в моите курсове са приложили тези принципи и са постигнали забележителни резултати. Да вземем случая с един адвокат от Кънектикът (заради роднините той предпочита името му да не бъде цитирано).

Скоро след като започва да посещава курса, господин Р. Заминава с жена си за Лонг Айланд на гости на нейни роднини. Тя го оставя да си бъбри с една нейна възрастна леля и хуква да се вижда с по-младите си роднини. Тъй като предстои да разкаже как е приложил принципа на похвалата, той решава, че може да извлече известен ценен опит от възрастната дама. Затова се оглежда из къщата, за да види на какво може искрено да се възхити.

„Тази къща е построена през 1890 г., Нали?” – пита той.

„Да – отвръща дамата, - точно през 1890 г.” „Напомня ми къщата, в лоято съм роден. Хубава е. Солиден градеж. Просторна. Вече не строят такива къщи.”

„Прав си – съгласява се възрастната дама. – Днешната младеж не разбира от хубави домове. Стига й някакво малко апартаменче и да се развява с колите... Това е къща-мечта – продължава тя с развълнуван от спомените глас. – Строена е с любов. Съпругът ми и аз мечтаехме за нея години, преди да я построим. Нямахме възможност да наемем архитект. Всичко измислихме сами.”

Тя развежда господин Р. Из къщата и той изразява искреното си възхищение от красивите мебели и предмети, донесени от далечни пътувания и пазени грижливо цял живот – индийски шалове, старинен английски сервиз за чай, уеджудски порцелан, френски легла и столове, италиански картини и копринени драперии от някакъв френски замък.

След като показва на господин Р. Къщата, тя го повежда към гаража. Там, качен върху трупчета, стои един пакард – в изрядно състояние. „Съпругът ми купи тази кола за мен малко преди смъртта си – казва дамата тихо. – Не съм се качвала на нея нито веднъж след смъртта му ... Ти цениш хубавите неща и аз ще тия подаря.”

„Но лельо – протестира той, - поставяш ме в затруднено положение. Аз, разбира се, оценявам щедростта ти, но не мога да приема. Дори не съм ти роднина. Имам си нова кола, а ти имаш много роднини, които биха се радвали да получат този пакард.”

„Роднини! – възкликва тя. – Да, имам роднини, които нямат търпение да умра, за да вземат тази кола. Но няма да я получат.!”

„Ако не искаш да им я дадеш, можеш много лесно да я продадеш на търговец на употребявани коли – казва той.

„Да я продам ли! – възкликва тя. – Мислиш ли, че бих продала тази кола? Мислиш ли, че мога да понеса гледката непознати да се разкарват по улицата в нея – с колата, която моят съпруг купи за мен? И през ум не ми минава да я продавам. Ще я подаря на теб. Ти цениш хубавите неща.”

Той се опитва да се измъкне и да не приеме колата, но не може да го направи, без да нарани чувствата й. Тази дама, останала съвсем сама в голямата си къща с рисуваните си шалове, френските си антики и спомените си, жадува за малко внимание. Някога е била млада, красива и приятна компания. Построила е дом, сгряван от любов, и е събирала неща от цяла Европа, за да го направи уютен. Сега, в самотата на старостта си, тя жадува за малко човешка топлина, за мъничко искрено възхищение – и никой не и ги дарява. И когато ги намира, като извор в пустинята, благодарността й не може да намери израз в жест, по-малък от това да подари безценният си пакард.

Да вземем още един случай, Доналд М. Макмахън, управител на „Луис енд Валънтайн”, пепинеристи и паркови архитекти от Рай, Ню Йорк, разказва следната случка:

„Малко след като присъствах на лекцията „Как да печелим приятели и да влияем на другите”, работех в имението на един известен адвокат. Собственикът дойде да ми каже къде иска да бъдат засадени голяма група рододендрони и азалин.

Аз му казах: „Господин съдия, имате прекрасно хоби. Възхитен съм от великолепните ви кучета. Чух, че всяка година печелите много награди в Медисън Скуеър Гардън.”

Тази дребна проява на възхищение предизвика смайващ ефект.

„Да – отговори съдията – наистина съм много горд с моите кучета. Искате ли да видите кучкарника ми?”

Почти час той ми показва кучетата си и спечелените от тях награди. Дори извади родословията им и ми обясни как селекцията е довела до необикновената им красота и интелигентност. Накрая се обърна към мен: „Имате ли малки деца?”

„Да имам син” – отвърнах аз.

„Няма ли да се зарадва на кученце?”

„О, да, ще полудее от радост.”

„Добре тогава, ще му подаря едно” – заяви той.

Започна да ми обяснява как трябва да се храни кученцето. После се замисли: „Ако само ви го разкажа, ще го забравите. По-добре да го напиша.” И съдията влезе в къщата, написа родословното дърво на кученцето и инструкции за храненето му. Получих от него куче за неколкостотин долара и ми отдели час и петнайсет минути ценно време, защото бях изразил искреното си възхищение от хобито и успехите му.”

Джордж Истман от „Кодак” изобретява прозрачния филм, който прави възможно киното, натрупва състояние от сто милиона долара и придобива световна известност. Но въпреки огромните си успехи, той жадува за малко внимание също като вас и мен.

Ето един пример. Когато Истман строи Музикалното училище „Истман” и Килбърн Хол в Рочестър, Джеймс Адамсън, тогава президент на „Сюпириър Ситинг Къмпани” от Ню Йорк, иска да получи поръчката за доставката на столовете за двете сгради. Господин Адамсън се обажда на архитекта и си урежда среща с господин Истман в Рочестър.

Коагто Адамсън пристига, архитектът казва: „Знам, че искате да получите тази поръчка, но мога веднага да ви кажа, че нямате никакъв шанс, ако отнемете повече от пет минути от времето на Джордж Истман. Той е много строг и зает човек. Казвайте бързо каквото имате да казване и изчезвайте.”

Адамсън е готов да направи именно това. Когато го поканват в кабинета, вижда господин Истман, заровен в куп документи на бюрото си. Но той вдига поглед, сваля си очилата, пристъпя към архитекта и господин Адамсън с думите: „Добро утро, господа, какво мога да направя за вас?”

Архитектът ги представя един на друг и господин Адамсън казва: „Докато ви чакахме, господин Истман, се възхищавах на кабинета ви. Аз се занимавам с вътрешно обзавеждане и никога през живота си не съм виждал по-изискан кабинет.”

Джордж Истман отвръща: „Напомняте ми нещо, което почти съм забравил. Нали е изискан? Много му се радвах, когато го обзавеждах. Но сега влизам тук с толкова грижи на главата, че понякога седмици наред не обръщам внимание на обстановката.”

Адамсън пристъпя и прокарва ръка по ламперията. „Това е английски дъб, нали? Дървесината му е малко по-различна от тази на италианския дъб.” „Да – отвръща Истман. – Английски дъб. Внос. Един приятел го избра за мен, той е специалист по хубавото дърво.”

После Истман го развежда из кабинета, говори за прозорците, цветовете, резбата и другите елементи, замислени и изработени с негова помощ.

Докато се разхождат и се възхищават на дървото, те спират пред един прозорец И Джордж Истман по обичайният си скромен и любезен маниер показва няколко от сградите, с които се опитва да бъде в помощ на обществото – Рочестърския университет, Общата болница, Хомеопатичната боница, Приюта, Детската болница. Господин Адамсън го поздравява искрено за начина, по който използва богатството си, за да облекчи страданията на човечеството. После Джордж Истман отключва шкаф и изважда от него първият си фотоапарат, купен от някакъв си англичанин.

Адамсън го разпитва надълго и нашироко за трудностите в началото на бизнеса му и господин Истман разказва прочувствено за бедното си детство, как овдовялата му майка държала пансион, докато той работел като чиновник в една застрахователна компания. Ужасът на бедността го преследвал денем и нощем и той решил да спечели достатъчно пари, за да не трябва майка му да работи на стари години. Господин Адамсън задава въпроси и слуша в захлас разказа за експериментите му със сухи фотографски плаки. Истман разказва как работел по цял ден в канцеларията и понякога правел опити по цяла нощ, дремвайки по малко, докато действат химикалите, като понякога работел и спял, без да се съблича по три денонощия.

Джеймс Адамсън влиза в кабинета на Истман в десет и петнайсет и е предупреден да не му отнема повече от пет минути. Но минава час, минават два, а те продължават да разговарят.

Накрая Джордж Истман се обръща към Адамсън и казва: „Последния път, когато ходих в Япония, си купих столове, донесох ги и ги сложих на верандата. Но от слънцето боята се олющи и онзи ден отидох до центъра, купих боя и сам ги боядисах. Искате ли да видите как съм се справил? Добре. Заповядайте у дома на обяд и ще ви ги покажа.”

След като обядват, господин Истман показва на Адамсън купените от Япония столове. Те струват само няколко долара, но Джордж Истман, който вече е мултимилионер, се гордее с тях, защото ги е боядисал сам.

Поръчката на столовете възлиза на 90 000 долара. Кой мислите я получава? Джеймс Адамсън или някой от неговите конкуренти?

От този случай до смъртта на господин Истман двамата с Джеймс Адамсън остават близки приятели.

Клод Маре, собственик на ресторант в Руан, Франция, използва този принцип и спасява ресторанта си от загубата на ценен служител. Въпросната жена е работела за него пет години и представлява важна връзка между господин Маре и неговият персонал, наброяващ двайсет и един души. Той е шокиран, когато получава от нея писмо, с което го предизвестява, че напуска.

Господин Маре разказва: „Бях много изненадан и още повече разочарован, защото ми се струваше, че съм справедлив към нея и се отнасям с разбиране към проблемите й. Тъй като тя беше не само служител, но и приятел, сигурно съм гледал на нея като на нещо сигурно и може би съм проявявал дори повече взискателност, отколкото към другите служители.

Естествено, не можех да приема оставката й без някакво обяснение. Повиках я настрана и казах: „Полет, трябва да разберете, че не мога да приема оставката ви. Вие знаете много за мен и за тази фирма и имате не по-малко заслуги от мен за успеха на ресторанта.” Повторих същите думи и пред всички служители, поканих я у дома и повторно изразих доверието си към нея и пред семейството си.

Полет оттегли оставката си и сега мога да разчитам на нея както никога преди. Често потвърждавам това, като изразявам възхитата си от работата й, и показвам колко ценен човек е за мен и за ресторанта.”

„Говорете на хората за тях самите – казва Дизраели, един от най-големите умове, управлявали някога Британската империя. – Говорете на хората за тях самите и те ще ви слушат с часове.”