Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

- Но в такъв случай, дон Хуан, значи аз съм прав, като описах възприемането като най-важната част от моето изживяване?

• 
  Не, не си - отсече той . - Онова, което си изживял, е било съществено за теб, защото ти е открило пътя към безмълвното познание, но действително важното е ягуарът. Този звяр наистина е проява на духа. Тази голяма котка изникна съвсем ненадейно. И това, че можеше да ни до върши, е така сигурно, както че сега ти говоря. Този ягуар беше израз на магичното. Без него за теб нямаше да има никакво въодушевление, никаква поука, никакво осъзнаване.
  
• 
  Ама това истински ягуар ли беше? - запитах аз.
  
• 
  Разбира се, че беше истински!
  

Имаше толкова много въпроси, които исках да му задам, при все че предварително знаех отговорите им. Проследих за малко хода на своите въпроси и отговори, докато накрая разбрах, че за да имат отговорите каквато и да е стойност, трябва да бъдат „облечени" в думи.

Изрекох първия въпрос, който ми дойде наум. Помолих дон Хуан да ми разясни едно според мен явно противоречие. Той бе казал, че само духът може да мести събирателната точка. После обаче добави, че като навлизам все повече в намерението, моите чувства придвижват събирателната ми точка.

- Само магьосниците могат да превръщат своите чувства в намерение - каза той. - Намерението е духът, тъй че духът е този, който премества събирателните точки.

Подвеждащата част на всичко това - продължи той - е в твърдението ми, че единствено магьосниците знаят за духа и че намерението е владение единствено на магьосниците. Това изобщо не е истина, но такова е положението на практика. Истинското състояние на нещата е, че магьосниците просто са по-наясно относно собствената им връзка с духа, отколкото са обикновените хора, и следователно целенасочено се стремят да я направляват. Това е всичко... вече ти казах, че звеното, сбързбащо ни с намерението, е универсален признак, присъстващ във всичко наоколо.

Като че ли на два-три пъти дон Хуан понечваше да добави нещо. колебаеше се, очевидно в опит да подбира думите си. Накрая каза. че да си на две места едновременно, било „крайпътен къмък", използван от магьосниците за маркиране на момента, в който събирателната точка достига зоната на безмълвното познание. Раздвоеното възприятие, ако се осъществява чрез собствени усилия, се нарича „свободно преместване на събирателната точка".

Той ме увери, че всеки нагуал прави всичко възможно в рамките на собствената си магическа мощ, за да насърчи свободното преместване на събирателните точки на своите чираци. Между нагуалите това усилие било известно като „посягане към третата точка".

- Най-трудната страна на нагуалското познание - продължи дон Хуан - и несъмнено най-съдбовната част от неговата задача е посягането към третата точка. Нагуалът възнамерява това свободно преместване, а духът представя на нагуала необходимите средства. Аз никога не бях възнамерявал нещо подобно, преди да се появиш ти. Следователно дотогава никога не съм оценявал докрай гигантското усилие на моя благодетел да го възнамери за мен. За нагуала трудността да възнамери въпросното свободно преместване от и в името на своите ученици - продължи дон Хуан - е нищо в сравнение с трудността, която изпитващ учениците му при разбирането на това, което върши нагуалът. вземи за пример начина, по който ти самият се мъчиш! Същото нещо ми се случи и на мен навремето. През по-голямата част от тези години аз поддържах в себе си убеждението, че клопките на духа са просто номер на нагуала Хулиан. По-късно проумях, че му дължа живота и благополучието си - продължи дон Хуан. - Сега знам, че му дължа много повече. Тъй като не мога да започна да описвам какво наистина му дължа, предпочитам да кажа, че той ме при-ласка, за да се сдобия с трета отправна точка. Третата отправна точка е свободата на възприемането, тя е намерението, тя е духът, тя е скокът на мисълта в нещо чудотворно, тя е актът на достигане отвъд собствените ни граници и докосване до невъобразимото.

ДВАТА ЕДНОПОСОЧНИ МОСТА

Двамата с дон Хуан седяхме на масата в неговата кухня. Беше ранна утрин. Току-що се бяхме върнали от планините, където бяхме прекарали нощта, след като аз си бях спомнил моето изживяване с ягуара. Припомнянето на раздвоеното ми възприятие ме беше вкарало в състояние на еуфория, което дон Хуан използва, както обикновено, за да ме тласне към по-сетивни изживявания, които сега не мога да си спомня. Еуфорията ми обаче не бе изчезнала.

- Възможността да бъдеш едновременно на две места е много вълнуващо нещо - каза той. - Тъй като умовете ни са нашата рационалност, а тя от своя страна е нашето себеотразяване, всичко отвъд него или ни ужасява, или ни привлича, в зависимост от това що за хора сме.

Изгледа ме втренчено и после се усмихна, като че току-що бе открил нещо ново. ...

- Или пък в еднаква степен ни ужасява и привлича - продължи той, - какъвто, както изглежда, е случаят и с двама ни.

Казах му, че специално при мен не беше толкова въпрос на ужасяване и привличане, а по-скоро на объркване, причинено от безкрайността на разкриващите се възможности, предоставена от раздвоеното възприятие.

• 
  Не че не вярвам, че бях на две места едновременно - ка зах аз. - Не мога да отрека моето изживяване и при все това мисля, че съм така шокиран, че умът ми отказва да го приеме като факт.
  
• 
  И двамата сме от онези хора, които се поддават на по добни неща, а след това ги забравят - отбеляза той и се разсмя. - Ние двамата много си приличаме.
  

Подсетих дон Хуан, че съм единственият му чирак, който не приема твърденията му за прилика твърде на сериозно. казах му, че съм го наблюдавал как действа, че съм чувал да казва на всеки един от чираците му с най-искрен тон: „Ние двамата сме такива глупаци, толкова си приличаме!" И всеки път отново и отново с изумление съм установявал, че те му вярват.

• 
  Ти не си като нито един от нас, дон Хуан - казах аз. - Ти си огледало, което не отразява нашите образи. Ти вече си отвъд нашия обсег.
  
• 
  Онова, което си установил, е резултат от доживотна борба - каза той. - А това, което виждаш, е магьосник, кой то най-накрая се е научил да следва замислите на духа, но това е всичко. Описвал съм ти по много начини различните етапи, през които минава воинът по пътя към познанието - продължи той. - От гледна точка на връзката му с намерението воинът минава през четири етапа. Първият е, ко гато има ръждясала, ненадеждна връзка с намерението. вторият, когато успее да я изчисти. Третият, когато се научи да я направлява. И четвъртият, когато се научи да приема замислите на абстракта.
  

• 
  Аз разбирам точно какво изживяваш - продължи той. - когато ти се присмях, аз всъщност се засмях на спомена за себе си от едно време. И аз също се бях вкопчил в света на ежедневието. Бях се впил със зъби и нокти. всичко ми нашепваше да се пусна, но не можех. Точно както и ти, аз се уповавах безрезервно на своето съзнание, а нямах реални причини за това - вече не бях обикнобен човек. Моят проб лем оттогава е твоят проблем днес. Импулсът на ежедневието ме повлече и аз продължих да се държа като обикновен човек. Бях се вкопчил отчаяно в паянтовите ни рационални структури. Не прави и ти същото.
  
• 
  Аз не се вкопчвам в никакви структури. Те се вкопчват в мен - казах и това отново го разсмя.
  

Дон Хуан каза, че препятствието ми към света на магьосниците е липсата ми на близост с него. в този свят аз трябва да свързвам себе си с всичко по нов начин, който е безкрайно по-труден, тъй като има много малко общо с моята обичайна ежедневна последователност.

Той описа специфичния проблем на магьосниците като двустранен. Едната страна е невъзможността да се възстанови разпокъсаната последователност, а другата е невъзможността да се използва последователността, диктувана от новата позиция на събирателната точка. Новата последователност е винаги твърде крехка, твърде неустойчива и не предоставя на магьосниците нужната увереност, за да действат така, сякаш се намират в обичайното ежедневие.

• 
  Как разрешават магьосниците този проблем? - попи тах аз.
  
• 
  Никой от нас не разрешава нищо - отговори той. - Ду хът или го решава вместо нас, или не го решава. Ако го реши, магъосникът внезапно открива, че действа в магьос- ническия свят, но без да знае как. Затова още от първия ден на нашето познанство аз непрекъснато ти говоря, че безупречността е всичко, което има значение. Магьосниците водят един безупречен живот и оттам като че ли идва раз решението. Защо? Никой не знае...
  

- Безупречността, както вече много пъти съм ти казвал, не е нравственост - рече той. - Тя само прилича на нравственост. Безупречността е просто най-доброто из ползване на енергийното ни ниво. Естествено, тя изисква въздържаност, задълбоченост, простота и искреност, но най-вече изисква липса на себеотразяване. Ето защо толкова прилича на наръчник за водене на монашески живот, но не е. Магьосниците казват, че за да управлява духът, а под това те разбират да се ръководи преместването на съби рателната точка, човек се нуждае от енергия. Единствено-то нещо, което акумулира енергия у нас, е собствената ни безупречност.

Дон Хуан отбеляза, че не е необходимо да бъдем ученици по магьосничество, за да преместваме събирателната си точка. Понякога, поради естествени, макар и драматични обстоятелства, каквито са войната, лишенията, стресовите състояния, умората, дълбоката скръб, безпомощността, новешката събирателна точка претърпява съществени придвижвания. Ако хората, намиращи се при подобни обстоятелства, можеха да възприемат магьосническата идея, каза дон Хуан, те биха могли без проблем да използват максимално това естествено преместване. И да потърсят, а съответно - и да отжрият изключителни неща, вместо да вършат това, което правят хората, изпаднали в подобни обстоятелства: да хленчат по изгубеното привично ежедневие. когато събирателната точка се премести докрай - продължи той, - и обикновеният човек, и чиракуващият в магьосничество се превръщат в магьосници, защото вследствие на максималното преместване ежедневната последователност, превърнала се в парализиращ навик, бива безвъзвратно разкъсана.

• 
  Ти как използваш максимално това преместване, дон Хуан? - попитах аз.
  
• 
  Като съкращавам себеотразяването - отговори той, - Да преместиш събирателната точка или да разкъсаш не чия последователност, не представлява голяма трудност. Действителният проблем е да се сдобиеш с енергия. Ако човек притежава енергия, и щом веднъж събирателната точка бъде преместена, изникват невъобразими неща.
  

После, без предварително встъпление и без да прекъсва хода на мисълта си, дон Хуан започна да ми разказва една магьосническа история. каза, че в течение на цяла година бил единственият млад човек в къщата на нагуала Хулиан. Дон Хуан бил толкова егоцентрично настроен, че дори не забелязал, когато в началото на втората година неговият благодетел настанил в къщата още трима млади мъже и четири млади жени. в течение на два или три месеца дон Хуан считал тези седем човека просто за прислужници, които нямапа никакво значение. Единият от тези млади мъже дори станал негов помощник.

Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан е примамил тези хора, за да му работят без заплащане. Дори щял да изпита съжаление към тях, ако не била сляпата им вяра в нагуала Хулиан и тяхната болезнена привързаност към всеки и всичко в домакинството.

Усещането му било, че те са родени роби и че той няма какво да им каже. При все това бил принуден да се сдружи с тях и да ги наставлява не защото искал, а защото нагуалът настоявал. когато търсели съвета му, дон Хуан се ужася-вал от трогателността и драматизма на личните им съдби.

Тайно се поздравявал, че е по-добре от тях. Дон Хуан се смятал за по-интелигентен и умен от всички тях, взети заедно. Похвалил им се, че може да прозира нагуалските ходове, без винаги да ги разбира. И дон Хуан се присмивал на нелепите им опити да бъдат полезни. Смятал, че са безмилостно експлоатирани от един изпечен тиранин.

Онова обаче, което истински го вбесявало, било, че четирите млади жени направо благоговеели пред нагуала Хулиан и били готови на всичко, само и само да му се харесат. Дон Хуан търсел утеха в работата си и за да забрави своя гняв, четял часове наред книгите на нагуала, които се намирали в къщата. Постепенно четенето се превърнало в страстно увлечение за него. когато четял, всички, освен нагуала Хулиан, на когото доставяло удоволствие да го тормози, знаели, че не бива да го безпокоят. Нагуалът постоянно ходел след дон Хуан, за да му натяква да общува с младите мъже и жени. Непрекъснато му повтарял, че те всички, включително и дон Хуан, са негови чираци в магьосничеството. Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан не знае нищо за магьосничеството, но не му противоречал и го слушал, без изобщо да му вярва.

Нагуалът Хулиан не се смущавал особено от липсата на вяра у дон Хуан. Събирал всичките си чираци заедно да ги наставлява. Периодично ги водел на целонощни излети из околните планини. На повечето от тези екскурзии той ги оставял сами да се скитат сред каменистите, неприветливи възвишения под опекунството на дон Хуан.

Обяснението на тези походи било, че сред пущинака, в уединение, те ще открият духа. Но не го открили. Или поне дон Хуан не го открил. Нагуалът Хулиан обаче настоявал така силно, че е от изключителна важност да се познава духа, че дон Хуан бил обзет от жажда да узнае какво представлява духът. При един от тези нощни походи нагуалът Хулиан подканил дон Хуан да последва духа, нищо, че не го разбира.

- Естествено, с това той искаше да каже единственото нещо, което един нагуал може да има предвид: преместване на събирателната точка - каза дон Хуан. - Но той се изрази така, сякаш вярваше, че ще ао разбера: „Последвай духа." Помислих си, че говори глупости. По онова време вече си бях изградил свое собствено мнение и система от виждания и бях убеден, че духът е характер, воля, упоритост, сила. Считах, че няма какво да следвам. Имах всичко това накуп.

Нагуалът Хулиан настояваше, че духът е неопределим, че човек не може дори да го почувства, камо ли да говори за него. Човек можел само да го призове, казваше той, като признае неговото съществуване. Отговорът ми беше абсолютно същият като твоя сега: човек не може да призове нещо, което не съществува.

Дон Хуан ми каза, че е спорил толкова много с нагуала Хулиан, че накрая пред всички нагуалът обещал с един-единствен ход да му покаже не само какво е духът, но и как да го определи, след което да покани дори съседите от околността, за да отпразнуват всички заедно урока на дон Хуан.

в онези дни преди Мексиканската революция нагуалът Хулиан и седемте жени от групата му се предстабяли за заможни собственици на голямо имение. Никой не се съмня-вал в това, а най-малко в нагуала Хулиан, който бил извес-тен като богат и представителен земевладелец, изоставил горещото си желание да прави църковна кариера, за да може да се грижи за седемте си неомъжени сестри.

Един ден през дъждовния сезон нагуалът Хулиан обявил, че щом дъждовете престанат, ще организира голямото празненстбо, както бил обещал на дон Хуан. И така, един неделен следобед той завел всички от своето домакинство на брега на реката, която била придошла от проливните дъждове.

Нагуалът Хулиан яздел кон, докато дон Хуан подтичвал почтително отзад, както правели винаги в случай, че срещнат някои от съседите по имение, които знаели официално, че дон Хуан е личният прислужник на господаря Хулиан.

Нагуалът избрал за място на техния пикник едно от възвишенията край реката. жените били приготвили храна и напитки. Нагуалът дори бил довел група музиканти от града. Било наистина голяма веселба, в която взели участие и пеоните от имението, съседите земевладелци и дори случайно минаващи оттам пътници.

Всеки ядял и пиел на боля. Нагуалът танцувал с всички жени подред, пял и рецитирал стихове. Разправял смешки и с помощта на някои от жените изиграл за всеобщо удоволствие няколко сценки.

В един момент нагуалът Хулиан попитал дали някои от присъстващите, особено от чираците, желае да вземе участие в, както той го нарекъл, „урока на дон Хуан". всички отказали. Долабяли суровата тактика на нагуала. Тогава той попитал дон Хуан дали наистина иска да открие какво е духът. Дон Хуан не можел да откаже. Не можел да се измъкне, като се отметне. И така, дон Хуан заябил, че е готов. Нагуалът Хулиан го отвел до брега на бушуващата река и го накарал да коленичи. После започнал дълго заклинание, в което призовал силите на вятъра и планините и помолил силата на реката „да вразуми" дон Хуан.

Неговото многозначително заклинание било произнесено така непочтително, че всички прихнали да се смеят. като свършил, нагуалът Хулиан помолил дон Хуан да се изправи със затворени очи. После грабнал на ръце своя чирак, сякаш е дете или жена, и пред очите на всички го хвърлил в буйните води, като извикал: „Само не намразвай реката!" Разказът разсмя дон Хуан. Може би при други обстоятелства и аз щях да го приема за забавен. В този случай обаче историята ме разстрои ужасно.

- Трябваше само да видиш лицата на хората - продължи дон Хуан. - За мига, през който летях към водата, успях да зърна слисването и ужаса, изписан по лицата им. Никой не бе допускал, че този сатанински нагуал ще направи подобно нещо.

Дон Хуан помислил, че това е краят на живота му. Не бил добър плувец и след като потънал чак до дъното на реката, се проклел, задето допуснал това да му се случи. Бил така бесен, че просто нямал време да изпадне в паника. Единствената му мисъл била да не се остави да умре в тези страховити разпенени води от ръцете на онзи ужасен чо-век. краката му докоснали дъното и той се оттласнал нагоре. Реката не била дълбока, но придошлите води изровили бреговете й. Течението било бързо и го отнасяло със себе си, докато той, шляпайки като куче с ръце и крака, се опитвал да се задържи на повърхността.

Водата го отвлякла надалеч и докато го носела, дон Хуан неусетно изпаднал в особено състояние на духа. Разбрал своята грешка. Бил много гневлив човек и ненамиращата му отдушник ярост го карала да мрази и да се противопоставя на всекиго и на всичко. Но реката не можел да мрази, не можел да спори или да бъде нетърпелив с нея, както постъпвал с другите в ежеднебния живот. Тук, сред водите, единственото, което можел да направи с реката, било да следва нейното течение.

Дон Хуан изтъкна, че това простичко осъзнаване и примирението, породено от него, „наклонило везните" така да се каже и ... той изживял свободно преместване на събирателната си точка. внезапно, без точно да осъзнава какво става, вместо да е във водата дон Хуан открил, че тича по протежение на речния бряг. Тичал така бързо, че нямал време да разсъждаба. Някаква страховита сила го теглела, карала го да препуска сред крайречните молози и побалени дънери с вихрена скорост, като че ли въобще ги нямало.

След като потичал доста време, дон Хуан хвърлил предизвикателен поглед към червеникавите, стремглаво препускащи води и там видял как течението подмята тялото му. Бил съвършено неподготбен за подобен развой. Тогава, без да включва в ход мисловния си процес, узнал, че е бил на две места едновременно. И на едното от тях, там, сред бушуващите води, дон Хуан бил безпомощен. Цялата му енергия отивала в старанието да оцелее.

Без да мисли за това, той започнал да се отдалечава от брега. Да „се издърпва" сантиметър по сантиметър му коствало цялата налична сила и решителност. Чувствал са така, все едно че извлича дънер. Местел се така бавно, че за да спечели няколко метра разстояние, му трябвала цяла вечност. Напрежението било твърде голямо за него. Изведнъж... вече не тичал: сгромолясал се в дълбокото. когато докоснал водата, студенината й го накарала да изкрещи. И ето че отново бил в реката, влачен от вихреното течение. Ужасът му от бушуващите води бил така голям, че най-горещо се помолил отново да се озове здрав и читав на брега. И в същия миг бил отново там, на брега, тичал с главолом-на бързина успоредно на реката.

както тичал, дон Хуан погледнал бушуващата вода и отново се зърнал как се бори да не потъне под вълните. Приискало му се да изкомандва силно: искал да си самозапо-вяда да плува под ъгъл, косо на водите, но нямал глас. Мъката му за онази част от него, която се намирала в стихията на водата, била направо смазваща. И точно тя, тази мъка, послужила като „мост" между двамата дон Хуановци. Мигновено дон Хуан се озовал обратно във водата, плувайки по диагонал към брега.

Неимоверното усещане за редуване между две отделни места било достатъчно да изтръгне страха му. Съдвата му повече не го интересувала. Дон Хуан се редувал свободно между „плуване в реката" и „препускане по брега". Но което и от двете да правел, той постоянно се придвижвал наляво, бягайки далече от реката или гребейки към левия бряг.

Изплувал на левия бряг на около пет мили по-надолу по течението. Наложило се да чака там, прислонявайки се в крайбрежните шубраци, около седмица. Изчаквал да спадне нивото на водата, за да може да отиде на десния бряг, но чакал също да изчезне страхът от него и отново да стане цял.

Дон Хуан каза, че всъщност изживяната силна емоция от борбата му за живот предизвикала преместването на събирателната му точка направо в зоната на безмълвното познание. Понеже никога не обръщал внимание на разясненията на нагуала Хулиан за събирателната точка, дон Хуан и не подозирал какво се е случило с него онзи ден. Плашела го мисълта, че може да е изгубил разсъдъка си. Но като проучил своето раздвоено възприятие, дон Хуан открил практичната му страна и това, че тя му допада. Така той останал „двоен" дни наред. Можел да бъде изцяло единия или другия дон Хуан. Или пък и двамата едновременно. когато бил „и двамата", нещата ставали неясни и някак мъгляви и никоя от двете личности не била ефективна. Така че той изоставил този вариант. Но за сметка на това, ако бъдел само единия, или само другия Хуан Матус, пред него се разкривали невероятни възможности.

Докато се съвземал в шубраците, дон Хуан установил, че едното от съществата му било по-гъвкаво от другото можело да изминава огромни разстояния само за миг, както и да открива храна или най-подходящото за укриване място. Това било онова същество, което отишло веднъж в нагуалската къща, за да види дали там се безпокоят за него.

Дон Хуан чул как младите чираци го оплакват и това, разбира се, го изненадало. Сигурно дълго щял да ги наблюдава и да слуша какво говорят другите за него, но нагуалът Хулиан го сттал и служил край на това.