Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия

Видимата вселена, казва Питагор, небето с всички негови звезди, е само мимолетна форма на душата на света, на великата Майя, която събира материята, пръсната из безкрайните пространства, после я разделя и я разпръсква като космичен неведом флуид. Всяка слънчева система притежава частица от тази световна душа, която еволюира в течението на милиони векове с различна сила на импулса. Колкото до силите, царствата, видовете и душите, които се появяват последователно в този малък свят, те произхождат от Бога, т. е. произлизат от един по-висш и неизменен духовен ред, както и от една по-раншна материална революция; Някои от тези невидими сили са безсмъртни и управляват образуването на този свят, други пък в космичен сън очакват пораждането му, за да действат отново според вида си и според вечния закон. Но слънчевата душа и централният й огън, който е движен направо от великата Единица, обработва и движи слятата материя. Планетите са дъщери на Слънцето. Всяка от тях е образувана от силите, присъщи на материята - силите на привличане и на въртене. Тя е надарена с полусъзнателна душа, произлязла от слънчевата, има свой специфичен характер и своя роля в еволюцията. Понеже всяка планета е израз на мисълта на Бога и има специална функция във веригата на планетите, мъдреците назовават планетите с имената на великите богове, които представляват божествените способности, действащи във вселената.

Четирите елемента, от които са съставени звездите и всички същества, обозначават четирите състояния на материята. Първият от тези елементи е най-чистият и най-грубият, най-неподатливият на влиянието на духа четвъртият е най-финият и прилича много на духа. Земята представлява твърдото състояние; водата - течното; въздухът - газообразното; огънят - неведомото. Петият елемент - ефирният - представлява толкова фино и неуловимо състояние на материята, че вече престава да е атомичен. Това е първоначалният космичен флуид, астралната светлина, душата на света.

Питагор говори на учениците си за земните революции според египетските и азиатските традиции. Той знае, че земята първоначално е била в разтопено състояние и заобиколена от газообразна атмосфера, коя то при постепенното си изстиване се превръща в течност и образува моретата. Той изразява идеята си метафорично, като твърди, че моретата са произлезли от сълзите на Сатурн. Невидимите зародиши, плувайки в ефирното сияние на земята, се въртят в газообразната й дреха, после са привлечени в дълбините на моретата и се озовават на първите континенти, излезли над водната повърхност. Растителният и животинският свят се появяват почти едновременно. Езотеричното учение допуска преобразуването на животински те видове не само според второстепенния закон за подбора, но и според първоначалния закон за действието на небесните сили и за управлението на всички живи същества чрез разумни принципи и невидими си ли. Когато на земята се появи нов вид, може да се предполага, че някакъв тип по-висши души се въплътя ват в потомците на стария вид, за да му позволят да се изкачи на по-високо стъпало, като го преобразуват по свой собствен образ. Така езотеричното учение обяснява появата на човека на земята. От гледна точка на земната еволюция човекът е последното стъпало и венецът на всички по-нисши видове. Но тази гледна точка не е достатъчна, за да обясни неговата поява, както не е достатъчна, за да обясни появата на първото водно растение или на първото ракообразно на морското дъно. Всички същества в своето последовател но появяване предполагат, както и всяко раждане, някакъв първоначален тласък на земята от невидими сили, които създават живота. Появата на човека предполага някакво предходно царство на едно небесно човечество, което помага за появата на земното човечеството, като му изпраща подобно на вълните на силен прилив нови потоци от души, които се въплътяват и дават възможност на първите лъчи на божествената светлина да блеснат в това уплашено, но пълно със стремления същество, което, едва освободено от мрака на животинството, трябва да се бори с природните сили.

Питагор, възпитаван в храмовете на Египет, има точно понятие за големите промени на земното кълбо. Индийското и египетското учение знаят за съществуването на древния южен континент, където се ражда червената раса и една мощна цивилизация, наречена от гърците Атланта. То твърди, че появяването и изчезването на континентите се дължи на движението на полюсите, и допуска, че човечеството е претърпяло шест потопа. Всеки период между два потопа поражда господството на нова голяма раса. Чрез частичните изчезвания на цивилизациите и на човешките способности се извършва общото движение към издигане.

И така, човечеството е родено и живее сред катаклизмите на Земята. Но коя е великата, мъчителна и вечна тайна на тази Земя, която по рождение смятаме за неизменна основа на света, който и сам плува в простра нството; на тези континенти, които излизат от морето, за да изчезнат отново; на тези народи, които прехождат; на тези цивилизации, които процъфтяват и рухват? Това е големият проблем, проблемът на всеки и на всички, това е проблемът на душата, която открива в себе си цели бездни от мрак и светлина, която съзерцава сама себе си със смес от възхищение и ужас и си казва: "Аз не съм от този свят, защото той не е достатъчен, за да ме обясни. Аз не идвам от земята и отивам другаде. Но къде?" Това е тайната на Психея, която съдържа всички други тайни.

Космогонията на видимия свят, казва Питагор, ни води към историята на Земята, а историята на Земята - към тайната на човешката душа. С нея ние достигаме храма на храмовете, тайната на тайните. Щом се пробуди съзнанието й, душата удивена вижда себе си. Но това съзнание е само осветената повърхност на съществото й, което крие тъмни и неизмерими бездни. В тази непозната дълбина божествената Психея съзерцава очарована всички видове живот и всички светове - миналото, настоящето и бъдещето, което стига до Вечността. "Познай себе си и ще познаеш Боговете." Ето тайната на мъдрите посветени в тайните. Но за да можем да проникнем през тази тясна врата в безкрайността на невидимата вселена, трябва да придобием способността да съзерцаваме пречистената душа и да понесем светилника на разума, на наука та за принципите и за свещените Числа.

Така Питагор преминава от физическата към духовната космогония. След като разкрива на учениците еволюцията на Земята, той им говори за еволюцията на душата в нейния ход през световете. Това учение е известно под названието преселение на душите. Нито една част от тайното учение не е по-оспорвана от тази. Самият Платон, философът, който най-много допринася за нейното разпространение, дава за нея само фантастични и понякога странни сведения, може би понеже здравият му разум и клетвата за мълчание му забраняват да каже това, което знае. Малко са съвременниците ни, които знаят, че това учение на посветени те в тайните е научно издържано, че може да разкрие безгранични перспективи и да дари душата с известно утешение. Учението за възходящия живот на душата през редицата от съществования е общо за езотеричните традиции и е венецът на теософията. Днес то има голямо значение, защото съвременният човек отхвърля с еднакво презрение както абстрактното и неопределено безсмъртие, утвърждавано от философията, така и наивните представи на древните религии. От друга страна, материализмът със своята сухота и духовна нищета предизвика отвращение и ужас у него. Той несъзнателно се стреми към органичното безсмъртие, което да отговаря едновременно и на изискванията на разума му, и на неразрушимите му душевни необходимости. Напълно понятно е защо посветените в тайните на древните религии запазват грижливо тези истини. Тяхната същност би зашеметила невежия ум. Те са тясно свързани с най-дълбоките тайни на духовния произход, на половете и на плътския произход, а от тези тайни зависи съдбата на бъдещото човечество.

Затова учениците с трепет очакват този важен момент от уроците по езотерична наука. Благодарение на умението на Питагор и на непреодолимото обаяние на предмета материята постепенно олеква, земните неща стават прозрачни, а.небесните неща - зрими за ума. Сфери, изтъкани от злато и лазур, пронизвани от блясък и светлина, разгръщат до безкрайност орбитите си.

Тогава учениците, мъжете и жените, струпани около учителя в едно подземие на храма на Церера, нарече но гробница на Прозерпина, слушат с вълнение небесната история на Психея.

Какво представлява човешката душа? -Малка частица от голямата душа на света, искра от божествения дух, безсмъртна единица. Но ако бъдещето се разкрива в неимоверния блясък на божественото съзнание, то тайнственото й начало трябва да се търси в зараждането на органичната материя. За да е такава, каквато сега живее в човека, тя е преминала през всички царства на природата, по цялата стълба на съществата, еволюирала е в течение на неизброими съществования. Духът, който движи световете и сгъстява космичната материя в огромни маси, се проявява с различна интензивност и все по-съсредоточено в поредните природни царства. Той е сляпа и неразличима сила в минерала, после се индивидуализира в растенията, променя се в сетивата и в инстинктите на животните и в това бавно преработване се стреми към съзнателната единичност. Единичността може да се види и в най-нисшия вид животни. Така душевният и духовният елемент присъстват във всички области на природата, макар и в минимално количество в по-нисшите области. Душите, които съществуват в зародишно състояние в нисшите области, пребивават там в течение на големи периоди от време и само след големи космични революции преминават в по-висша област, като отиват на друга планета. В периода на пребиваването си на една планета те биха могли само да се из дигат в различни видове. Къде е началото на единицата? Този въпрос е равносилен на проблема за образуването на Слънцето. Но във всеки случай човешкото същество е еволюирало милиони години, минавайки през цяла верига от планети и нисши царства, и през всички свои съществования то запазва своя индивидуален принцип. Тази тайнствена, но неразрушима индивидуалност е божественият печат на единицата, в която Бог се проявява чрез съзнанието.

В хода на еволюцията на организмите единицата все повече развива скритите принципи, които съществуват в нея. Поляризираната сила се превръща в сетивност, сетивността - в инстинкт, а инстинктът - в разум. И колкото повече се разпалва светилникът на съзнанието, толкова душата става по-независима от тялото, по-способна на свободно съществуване. Течната и неполяризирана сила на минералите и растенията е свързана с елементите на земята. Душата на животните е силно привличана от земния огън и пребивава в него известно време, след като напусне тялото си, а после се завръща на земята, за да се въплъти отново в представител на своя вид, без никога да може да напусне ниските слоеве на атмосферата. Тези слоеве са населени със стихийни души, с души на животни, които играят някаква роля в живота на атмосферата и упражняват голямо влияние върху човека. Единствено човешката душа идва от небето и след смъртта на тялото отново се връща там. Но в коя епоха от дългото си космично съществуване елементарната душа става човешка? През какъв огнен праг, през какъв ефирен пламък минава тя, за да се превърне в душа на човек? В един междупланетен период това преобразуване е възможно само ако елементарната душа се среща с вече оформени човешки души, които развиват нейния духовен принцип и отпечатват божествения си първообраз като огнен печат върху нейната пластическа материалност.

Колко дълго пътуване, колко въплъщения са нужни на новата душа, за да стане тя душата на човека, когото познаваме! Според езотеричната традиция на Индия и Египет индивидите на сегашното човече ство са започнали човешкото си съществуване на други планети, където материята има по-малка гъстота. Тогава тялото на човека е било парообразно, а неговите въплъщения са ставали лесно. Способностите му за пряко духовно проникновение са били много силни и много фини в тази първа фаза на човека, докато умът и разумът са се намирали в зародишно състояние. В това полутелесно и полудуховно състояние човек е виждал духовете, всичко е било блестящо и очарователно за очите му, звучащо с прелестна музика за ушите му. Той е чувал дори хармонията на сферите. Там човекът не е мислел, волята му е била в зачатъчно състояние. Живеел е, поглъщайки звуците, формите и светлината, плувайки като насън от живота към смъртта и от смъртта към живота. Всичко това последователите на Орфей наричат небето на Сатурн. Според учението на Хермес само чрез въплъщението си на все по-сгъстени планети човек се е материализирал. Така човечеството постепенно се лишава от духовното си чувство, но в засилващата се борба с външния свят то развива разсъдъка, ума и волята си. Земята е последното стъпало в това слизане в материята, което Мойсей нарича излизане от рая, а Орфей - падане в последния кръг. Само чрез свободното упражняване на разума и волята си човек може да се изкачи от земята в другите кръгове след поредица от съществования и да придобие духовните си сетива. Само тогава, твърдят учениците на Хермес и Орфей, с дейността си, човек получава съзнанието и познанието за божествеността; само тогата той става син на Бога. Хората, които на земята носят това име, са го заслужили след поредица от слизания и издигания по този страшен път, преди да се потопят сред нас.

Какво представлява скромната Психея при самото й появяване? Леко дихание, бродещ зародиш, птица, блъскана от ветровете, която прелита от един живот в друг. И така, след много премеждия, след милиони години, тя става дъщеря на Бога и признава само една родина - небето! Ето защо гръцката поезия толкова проникновено сравнява душата с крилато насекомо, което е ту земен червей, ту небесна пеперуда. Колко пъти тя е била какавида и колко пъти пеперуда? Тя никога няма да разбере това, но усеща, че има крила!

Такова е замайващото минало на човешката душа. То ни обяснява сегашното й положение и ни позволява да видим нейното бъдеще.

Какво е положението на божествената Психея в земния живот? Трябва само малко да се замислим, за да видим колко странно и трагично е то. След като с мъка се пробужда в гъстата земна атмосфера, душата е затворена в обръчите на тялото. Тя вече живее, диша, мисли само чрез него, но не е самото то. В развитие то си душата усеща как в нея се засилва една трептяща светлина, нещо невидимо и безплътно, което тя нарича свой дух, свое съзнание. Да, човекът носи вроденото чувство за тройната си природа, защото дори в елементарния си език различава тялото от душата и душата от духа си. Но пленената и измъчена душа броди между двамата си придружители като между стегнатите обръчи на змия и гласа на невидимия дух, който я призовава, но чието присъствие се усеща само от плясъка на крилата му и от беглите му отблясъци. Понякога тялото я поглъща до такава степен, че тя живее само с неговите усещания и страсти. Заедно с него тя се въргаля в кървавите пиршества на гнева или в гъстия дим на сладострастието, докато се отврати от себе си и забележи дълбокото мълчание на невидимия си придружител. Понякога пък, привлечена от духа, тя е осенена от такива висши прозрения, че забравя за съществуването на тялото, докато то й на помни за себе си с някакъв тираничен вик. И винаги един вътрешен глас и говори, че между нея и невидимия и гост съществува неразрушима връзка за разлика от връзката с тялото, която смъртта ще скъса. Но в това лутане между двамата си придружители в тяхната вечна борба душата напразно търси щастието и истината. Напразно търси тя самата себе си в мимолетните си чувства, в мислите, които и убягват, в света, който се променя като мираж. Без да може да намери нещо трайно, измъчвана, гонена като лист от вятъра, тя се усъмнява в себе си и в съществуването на божествения свят, който се разкрива пред нея само в скръбта и, в нейната безпомощност да го достигне. Човешкото невежество е заложено в лутанията на мнимите мъдреци, а скръбта - в неизмерната жажда на човешкия поглед. В крайна сметка колкото и просторни да са знанията на човека, раждането и смъртта му го затварят между две съдбовни граници. Това са двете вра ти на затвора, зад които той нищо не вижда. Пламъкът на неговия живот се запалва, когато той влиза през едната врата, и угасва, когато излиза през другата. Такава ли е участта и на душата му? Ако не е такава, какво става с нея?

Философите дават твърде различни отговори на този мъчителен проблем. Отговорът на теософите от всички времена, посветени в тайните, в същността си е един. Той е съзвучен на световното чувство и на вътрешния дух на религиите. Посветените винаги казват истината в символична форма. Езотеричното учение разкрива много по-просторни перспективи и неговите твърдения са свързани със законите на световната еволюция. Ето какво казват посветените в тайните, които черпят науката си от традицията и от дългите си наблюдения върху живота на душата: "Човече, онова, което се вълнува в тебе и което ти наричаш своя душа, е двойното ефирно облекло на тялото, което съдържа в себе си безсмъртен дух. Духът строи и изтъкава духовното си тяло чрез собствената си дейност." Питагор го нарича леката колесница на душата, защо то той е предназначен да я пренесе от земята след смъртта. Това духовно тяло е органът на духа, неговата чувстваща обвивка, неговото волево средство и служи за одушевяване на тялото, което без него би останало неподвижно. При виденията на умиращите и на мъртвите тази двойна обвивка става видима. Но за това се изисква особено психично състояние. Финесът, силата, съвършенството на духовното тяло зависят от качеството на духа, който се съдържа в него. Между душите, изтъкани от астрална светлина, но пропити със земни и неведоми флуиди, съществуват много по-големи различия и оттенъци, отколкото между всички земни тела и всички състояния на видимата материя. Това астрално тяло, макар и много по-фино и по-съвършено от земното, не е безсмъртно като единицата, която се съдържа в него. То се мени и се пречиства според сферите, през които минава. Духът го оформя,и вечно го преобразува по свой образ, но никога не го напуска и ако постепенно го съблича от себе си, това е само за да се обвие в по-ефирни вещества. Ето на какво учи възпитаниците си Питагор, който вниква в абстрактната духовна същност, в безформена та единица. Духът, действащ било в дълбините на небето, било на земята, трябва да притежава един орган - този орган е живата душа, била тя нисша или възвишена, мрачна или лъчезарна, но имаща човешка форма и образ Божи.

Какво се случва при смъртта? С наближаването на агонията душата предчувства близката си раздяла с тялото. Тя отново вижда цялото си земно съществуване в мимолетни картини, които се редуват бързо, но са изключително ясни.Когато изчерпаният живот спира в мозъка, душата напълно изгубва съзнанието си. Ако тя е свята и чиста, нейните духовни чувства се пробуждат заедно с постепенното й отделяне от материята. Преди смъртта тя е можела да усеща по някакъв начин съществуването на един друг свят дори само чрез вглъбяването в себе си. Сега при нейните мълчаливи молби, при далечните призиви, при неопределените лъчи на невидимия свят земята вече не е толкова плътна за нея и когато най-после душата се отде ля от вече изстиналия труп, тя, щастлива в освобождението си, се издига сред силна светлина в духовното семейство, на което принадлежи. Друга участ очаква обикновения човек, в чийто живот са надделявали инстинктите. Душата му се събужда в полусъзнание като в кошмар. Ръцете не се подчиняват, той няма глас, за да може да извика, но си спомня, страда, обграден от тъмнина и вцепенен от уплаха. Душата виж да единствено трупа, от който току-що се е отделила, но който непреодолимо я привлича, защото само чрез него е живяла. Човекът се блъска ужасен в изстиналата тъкан на мозъка си, в съсирената кръв на своите вени и не се намира вече. Умрял ли е? Жив ли е? Той иска да види нещо, за което да се залови, но не вижда нищо. Обгражда го тъмнина - около него и в него цари хаос. Той вижда само едно нещо и то го привлича и ужасява... – зловещата фосфорна светлина на неговия труп. И кошмарът започва отново.

Това състояние може да продължава месеци и дори години. Траенето му зависи от силата на инстинктите на душата. Но добра или зла, адова или небесна, тази душа постепенно осъзнава себе си и своето състоя ние. Щом се освободи от тялото си, тя побягва в бездните на земната атмосфера, чиито потоци от електричество я носят из въздуха. Там тя различава блуждаещи души, най-различни по форма, които приличат, както и самата тя, на мимолетни проблясъци сред гъста мъгла. Тогава тежката душа започва да се бори, за да се издигне в по-високите пластове на въздуха, да се избави от земното привличане и да достигне небесата на нашата планетна система, където само приятели могат да я заведат. Често обаче минава дълго време, преди тя да може да ги чуе и види. В религиите и митологиите тази фаза от живота на душата носи раз лични названия. Мойсей я нарича Хореб, Орфей - Ереб, а християнството - Чистилище, или Долината на сянката на смъртта. Гръцките посветени в тайните я оприличават на конусовидна сянка, която земята влачи след себе си и която стига до Луната - затова я наричат пропастта на Хеката. Според орфиците и питагорейците в този тъмен кладенец се въртят душите, отчаяно устремени към кръга на Луната. Омир и Вергилий ги сравняват с вихър от листа, с птичи орляци, уплашени от бурята. На Луната е отредено видно място в древния езотеризъм. Древните вярват, че душите пречистват звездните си тела на обратната страна на Луната, преди да продължат издигането си към небето. Предполага се също, че хероите и духовете обитават известно време страната на Луната, обърната към Земята, за да облекат тяло, подходящо за нашия свят. На Луната се приписва и силата да магнетизира душата за земното и въплъщение и да я демагнитизира за небесното и съществуване. Изобщо тези твърдения, които за посветените в тайните имат едновременно и буквален, и символичен смисъл, означават, че душата трябва да премине през едно чистилище, за да премахне от себе си земната нечистота, преди да продължи пътуването си към небето.

Но как да опишем пристигането на душата в собствения и свят? Земята изчезва като сън. Ново видение, приятно отмаляване я обгръща като прегръдка. Тя вижда вече само крилатия си водач, който я отнася със светкавична скорост в дълбините на пространството. Какво да кажем за пробуждането и в долините на една ефирна звезда без атмосфера, където всичко - планини, цветя, растения - притежава фина чувствителност и е способно да говори? Какво да кажем най-вече за онези блестящи образи на мъже и жени, които я заобикалят, за да я посветят в святата тайна на новия и живот? Богове ли са те? Не, това са души, подобни на нея, и е чудо, че техните мисли се четат по лицата им, че нежността, любовта, желанието или страхът блестят през тези прозрачни тела. Тук телата и лицата вече не са маски на душата - самата прозрачна душа се явява в истинската си форма и блести в светлината с чистата си истина. Психея намира божествената си родина. Защото загадъчната светлина, в която тя се къпе, която се излъчва от нея и пак се завръща, светлината, която извира от усмивките на многообичните, тази светлина на божественото... това е душата на света... и тя чувства в нея присъствието на Бога! Сега вече не съществуват никакви препятствия. Тя ще обича, ще знае, ще живее, ограничавана само от собствения си полет. О, странно и чудотворно щастие! Тя се чувства съединена с всички други души чрез дълбини сходства. Защото в отвъдния живот тези, които не се обичат, се избягват и се срещат само онези, които се разбират. Те ще приличат на винаги нови стихотворения - в тях всяка душа ще бъде един стих и ще преживява живота си в онзи на другите. После тя с трепет ще се спусне в светлината на висините при повика на Пратениците, на крилатите Духове, на онези, които се наричат Богове, защото са избавени от земни въплъщения. Водена от този висш разум, тя ще иска да прочете великата поема на тайнственото Слово, да проникне колкото може в симфонията на вселена та. Ще и бъде дадено да чуе поученията в кръговете на божествената любов. Ще се опита да види творците на Гениите. Ще съзерцава прославените Духове, живите лъчи на Бога на Боговете, и няма да може да понесе ослепителния им блясък, в сравнение с който слънцата избледняват като мъждукащи светилници! И когато се завърне уплашена от тези неописуеми пътешествия, тръпнеща пред безкрайността, тя ще чуе далечни любими гласове, които я викат, и отново ще се озове на златистите брегове на своята звезда, обвита в розовото було на сладък сън, изпълнен с бели сенки, благоухания и мелодии.

Такъв е небесният живот на душата, който нашият тежък разум почти не може да разбере, но посветените в тайните го схващат, ясновидците го преживяват, а законите за аналогиите и за вселенските хармонии го доказват. Нашите груби описания, нашият несъвършен език напразно се мъчат да го опишат и предадат, но всяка жива душа чувства неговия зародиш в своите тайнствени дълбини. И ако ние сега не можем да го осъществим, философията на тайните формулира неговите психични условия.

Идеята за ефирните звезди, които ние не можем да видим, но които са част от нашата Слънчева система и служат за дом на блажените души, често се среща в езотеричните учения. Питагор нарича тези звезди от глас на земята (антиктон), осветяван от централния Огън, т.е. от божествената светлина. В края на диалога "Федон" Платон описва подробно, макар и в символична форма, тази земя на духовете. Той твърди, че тя е лека като въздуха и е обвита с ефирна атмосфера. Така че в отвъдния живот душата запазва цялата си индивидуалност. От земното съществуване тя запазва само благородните си спомени, а другите предава на забравата, наричана от поетите с името води на реката Лета. Освободена от всичко, което я е осквернявало човешката душа живее в пълно блаженство. От външността на вселената тя прониква в нейната вътрешност. Тя отново е в обятията на Кибела-Майя, душата на света. Там Психея ще постигне мечтата си, възраждана и съкрушавана на земята. Тя ще я постигне според земните си усилия и с придобитата си светлина, но стократно ще я разшири. Развитите и надежди отново ще разцъфнат в зората на божествения и живот. Мрачните залези ще се превърнат в ясни дни. Да, дори само час да е живял човек с въодушевление или себеотричане на земята, този единствен чист тон, изтръгнат от нехармоничната гама на земното му съществуване, ще се повтори в отвъдния живот в чудотворни умножавания, в божествени хармонии. Бързопреходното щастие, което чувстваме в прелестта на музиката, в унеса на любовта или в радостта на милосърдието, това са само разпилените звуци на една симфония, която ще чуем тогава. Дали отвъдният живот няма да е само дълъг сън, някаква величествена халюцинация? Но има ли нещо по-истинско от то ва, което душата чувства в себе си, и от това, което се осъществява в божественото общение с другите ду ши? Посветените в тайните, които са последователни и възвишени идеалисти, винаги са мислили, че истинските и трайните неща на земята са проявление на духовната Красота, духовната Любов и духовната Истина. И тъй като отвъдният живот не може да има друга цел освен тази Красота, тази Истина и тази Любов, за онези, които са ги превърнали в цел на живота си, небето е по-реално от земята.

Небесният живот на душата може да продължи стотици или хиляди години. Но само най-съвършените, най-възвишените сред тях, онези, които са прекрачили кръга на земните въплъщения, могат до безкрайно ст да живеят там. Те са спечелили не временна почивка, а истинското безсмъртие - те имат крила. Тези души са неуязвими, защото са светлина, и управляват световете, защото виждат всичко от небесния си дом. Колкото до другите, един неумолим закон ги принуждава да се въплътяват отново, за да се подложат на нови изпитания и да се издигнат на по-високо стъпало или да паднат на по-ниско, ако отново сгрешат.

Духовният живот, както и земният, има свое начало, апогей и упадък. Когато небесният и живот се изчерпи, душата се чувства тежка, обладана от шемет и меланхолия. Една непреодолима сила отново я привлича към земните борби и страдания. Това желание е смесено с ужасни страхове и с неописуема скръб по небето. Но времето е дошло и законът трябва да бъде изпълнен. Тежестта става по-голяма, душата започва да ослепява. Тя вижда другите души като през було и сгъстяването му предвещава неминуемата раздяла. Душата чува прощалните викове на приятелките си. Сълзите на любимите и блажени проникват в нея като небесна роса, която оставя в сърцето и силен устрем към непознатото за нея блаженство. Тогава тя тържествено се заклева, че ще помни... ще помни светлината в света на мрака, ще помни истината в света на лъжата, ще помни любовта в света на омразата. Само така тя би могла отново да ги види и да получи венеца на безсмъртието! Тя се събужда в гъста атмосфера. Ефирната звезда, прозрачните души, океаните от светлина - всичко е изчезнало. Ето я отново на земята, в бездната на раждането и смъртта. Тя още помни небето и вижда крилатия си водач, който и показва нейната бъдеща майка. Тя носи в себе си дете, но то ще живее само ако духът го дари с живот. Тогава, през тези девет месеца, се извършва най-непроницаемата тайна на земния живот, тайната на въплъщението и на майчинството.

Тайнственото сливане се извършва бавно и умело, орган след орган, тъкан след тъкан. Душата все повече прониква и потъва в тази топла пещера, разширява я и съзнанието й за божествения живот се заличава и угасва. Защото между нея и небесната светлина се изправят вълни от кръв и плът, която я притиска и изпълва с тъмнина. Далечната светлина е само замиращо блещукане. Най-после я обхваща страшна болка, притиска я като с клещи, кървав гърч я изтръгва от майчината утроба и я приковава в едно треперещо тяло. Детето се ражда и заплаква от страх. Но небесният спомен се таи в загадъчните дълбини на безсъзнателното. И този спомен ще оживее само чрез Науката или чрез Страданието, чрез Любовта или чрез Смъртта!

Законът за въплътяването и обезплътяването разкрива истинския смисъл на живота и смъртта. Той е главното звено в еволюцията на душата и ни позволява да я проследим назад и напред до самите дълбини на природата и на божеството. Този закон разкрива ритъма и мярката, причината и целта на безсмъртието на душата. От абстрактна и въображаема той я превръща в жива и логична, като посочва съотношението на живота и смъртта. Земното раждане е смърт от духовна гледна точка, а смъртта е небесно възкресение. Смяната на двата вида живот е нужна за развитието на душата и всеки от тях е едновременно следствие и обяснение на другия. Човекът, който би могъл да схване тези истини, стои в средоточието на тайните, в центъра на посвещаването в тайните.

Някой може би ще каже: какво е доказателството за непрекъснатостта на душата, на единицата, на духовната същност при всички тези съществования, когато душата винаги изгубва паметта си? На това ние ще отговорим: а какво е доказателството за вашата идентичност в будно състояние и насън? Всяка сутрин вие се събуждате в едно състояние не по-малко странно, не по-малко необяснимо от смъртта. Вие възкръсвате от хаоса, от нищото, за да се върнете в него още същата вечер. Но нима то е било хаос и нищо? Не, защо то вие сте сънували и сънищата ви са били реалност със същата сила, каквато има действителността в състоянието на будуване. Вие сте били същият индивид, но сте се намирали в друга среда и сте водили друго съществуване. У ясновидците сънят развива нови способности, които ни изглеждат странни, но те са естествени за душата, отделена от тялото. Щом се събудят, тези ясновидци не помнят нищо от проницателни те си съновидения, но в други сънища те прекрасно помнят случилото се в предишни съновидения и дори предвиждат какво ще се случи в следващите. Те като че притежават две съзнания, живеят два напълно раз лични живота, които са еднакво продължителни и се увиват около една и съща индивидуалност като панделки с различен цвят около някакъв невидим стълб.

Затова имат дълбок смисъл думите на древните поети, посветени в тайните, които наричат съня брат на смъртта. Едно було на забрава отделя съня от будното състояние, раждането от смъртта. И както земният живот е разделен на две редувани се части, така и душата редува въплътяването и духовния си живот, земята и небето в безкрайността на космическата еволюция. Този последователен преход във вселена та, тази смяна на полюсите е нужна и за телесния живот на човека. Ние се нуждаем от водите на река Лета, когато преминаваме от едно съществуване в друго. В земния живот спасително було крие от нас миналото и бъдещето, но забравата не е пълна и светлина преминава през булото. Самите ни вродени идеи докосват миналите ни съществования. Но има и нещо повече: ние се раждаме с множество смътни спомени, с тайнствени подбуди, с божествени предчувствия. Децата, родени от кротки и тихи родители, избухват в диви страсти, които не могат да бъдат обяснени само чрез атавизма, те произхождат от някое предишно съществуване. Понякога тук незабележими и свити същества проявяват необясними стремежи и възвишени чувства и идеи. Дали те не произлизат от обещанията и клетвите в небесния живот? Защото тайният спомен за тях, който душата запазва, е по-силен от всички земни влечения и причини. Душата надмогва страстите или бива победена от тях именно чрез силата или слабостта на този спомен. Истинската вяра е мълчаливата вярност на душата към самата себе си. Така може да се разбере, че Питагор, както и всички теософи, смята телесния живот като необходим за съграждане на волята, а небесния живот - за духовен ра стеж и изпълнение на желанията.

Но коя е крайната цел на човека и на човечеството според езотеричното учение? След толкова много съществования, нови раждания, временен застой и мъчителни пробуждания няма ли да свършат мъките и усилията на Психея? Да, отговарят посветените в тайните, когато душата напълно победи материята, когато намери в себе си началото и края на всяко нещо, развивайки своите духовни способности, тогава тя ще влезе в състоянието на Бога чрез пълното си единение с божествената същност. Ние съвсем слабо предусещаме живота на душата след всеки земен живот и затова е напълно естествено да не можем да си представим съвършения живот на душата в редицата от нейните духовни съществования. В сравнение с предишните блаженства това небе на небесата ще бъде като океана за реките. За Питагор върхът, до който може да достигне човек, е в творческата дейност и във върховното съзнание. Душата, станала чист дух, не губи своята индивидуалност, а я завършва, защото намира първообраза си в Бога. Тя си спомня всички свои ми нали съществования, които за нея са стъпалата към върха, откъдето обглежда вселената. В това състояние човек е полубог, твърди Питагор, защото цялото му същество отразява неизразимата светлина, с която Бог изпълва безкрайността. За него да знае означава да може; да обича означава да сътворява; да съществува означава да отразява истината и красотата.

Окончателен ли е този предел? Духовната вечност се измерва с други мерки, които нямат нищо общо с нашето време, но тя също има своите етапи и цикли. Те не могат да бъдат схванати от човешкото съзнание. Но законът за прогресивните аналогии във възходящите царства на природата ни позволява да твърдим, че достигнал това възвишено състояние, духът вече не може да се връща назад и че ако видимите светове се променят и изчезват, то невидимият свят, който е източник и създател на духа, част от който е и божествената Психея, е безсмъртен.

С тези лъчезарни прозрения Питагор завършва историята на божествената Психея. Последната дума отлита, но смисълът на неизразимата истина остава в неподвижния въздух на подземието. Всеки от ученици те му мисли, че е завършил своя животински сън и се пробужда във великия покой, в океана на единствения и безпределен живот. Светилниците тихо огряват статуята на Персефона, небесната жътварка, и отново възкресяват разказа за нея сред свещените стенописи на светилището. Понякога фигурата и лицето на някоя от жриците приема образа на видението в неговата неописуема красота. Тогава учениците, обхвана ти от религиозен трепет, я гледат мълчаливо. Но учителят с бавни движения на ръцете връща на земята вдьхновената ясновидка. Постепенно нейните черти се отпускат, тя изпада в дълбока летаргия, а после се събужда смутена, опечалена и изтощена от полета си.

Тогава всички излизат от подземието и отново се изкачват в градините на Церера в прохладното зазоряване, когато бледа ивица се появява между морето и звездното небе.

Четвърта степен: Появяване на вселената

Посветеният в тайните. Любовта и бракът

Вторият факт се отнася до най-големия ясновидец на съвременността - Сведенборг. За достоверността на виденията на Сведенборг може да се спори, но неговото ясновидство е несъмнено и засвидетелствано от множество факти. Във втората половина на ХVІІІ век много се говори за едно от виденията на Сведенборг. Той се намира в град Готенбург, на трийсет мили от Стокхолм, когато вижда пожара в града. Имануел Кант проучва чрез един свой приятел случката и ето как я описва на своята приятелка Шарлота де Кнобих в писмо, цитирано от Матер в "Животът на Сведенборг":

"Фактът, който ще ви опиша, е изключително показателен, струва ми се, и той трябва да сложи край на всички съмнения. Това се случи в един съботен септемврийски ден на 1759 г., когато г-н Сведенборг, за връщайки се от Англия, слезе в пристанището на Готенбург. Г-н Уилям Кастен го покани у дома си заедно с още петнайсет души. Към осемнайсет часа г-н Сведенборг, който бе излязъл от салона, се връща блед и разтревожен и съобщава, че в този момент е избухнал пожар в Стокхолм, в квартал Сюйермали, и че огънят стремително приближава къщата му. Той казва, че къщата на еди-кой си негов приятел вече била пре върната в пепел и че собственият му дом също е в опасност. Към двайсет часа той отново излиза и при влизането си съобщава радостно: "Слава богу, пожарът е бил потушен през три къщи от моята!” Веднага съобщават за пожара на управителя на града и на другата сутрин той извика Сведенборг, който съвсем точно описва началото, разгара и края на пожара. През деня новината обикаля целия град, който се вълнува и тревожи за имуществото си и за приятелите си. В понеделник вечерта в Готенбург пристига пратеник, който носи писма от стокхолмски търговци. Там те описват пожара по съвсем същия начин. Какво може да се каже против автентичността на това събитие? Приятелят, който ми го разказа, преди два месеца е разпитвал за всичко това не само в Стокхолм, но и в Готенбург. Той познава тамошните градски първенци и е имал възможност да получи най-пълни сведения в града, където са живи повечето от свидетелите на това събитие, защото от него са изминали само 9 години."/. Той може да действа от разстояние чрез съсредоточаване на мисълта и на волята върху хора, с които има близки връзки, и им позволява да виждат обра за му, сякаш неговото астрално тяло може да напуска материалното и да се пренася на далечно разстояние Явяването на умиращи или мъртви хора пред техни приятели представлява същият феномен. Само че явяването на умиращия или на душата на мъртвеца се дължи на неговото несъзнателно желание, докато посветеният в тайните може да се явява в пълно здраве и в пълно съзнание. Но все пак той е способен да прави това само насън и дори най-вече по време на летаргичен сън. Освен това посветеният в тайните чувства присъствието и покровителството на невидими, но възвишени и светещи същества, които го даряват със сила и му помагат да изпълни мисията си.

Пълното посвещаване в тайните е голяма рядкост още по-малко са хората, които придобиват такава сила. Гърция има само трима: Орфей в зората на елинизма; Питагор в неговия разцвет Аполоний Тиански в упадъка му. Орфей е боговдъхновен и велик основател на гръцката религия; Питагор е организатор на езотеричната наука и на философията на школата; Аполоний е стоик морализатор и популярен магьосник. Но и в тримата, независимо от разликата в силата и оттенъците, блести божественият лъч, духът, който се грижи за спасението на душите, неустоимата енергия, облечена в кротост и яснота. Не се приближавайте много до тези големи и тихи чела - те изгарят всичко, което е близо до тях. Под тях бушува огънят на пламенна, но винаги сдържана воля.

Питагор е първостепенен посветен в тайните и освен това е надарен с научен дух, борави с философски формули, които са присъщи на съвременното съзнание. Но самият той не може и няма претенцията да пра ви учениците си съвършени посветени в тайните. Всяка велика епоха в началото си ражда винаги и един велик вдъхновител. Неговите ученици и техните възпитаници през вековете образуват магнитна верига и така разпространяват мисълта му в света.

При четвъртата степен на посвещаването в тайните Питагор учи възпитаниците си как да прилагат учението му в живота. Защото погледът отгоре винаги придава цялостност и общност на дълбоките и оживотворяващи възгледи за земните неща.

Най-големите религиозни и философски спорове засягат въпроса за произхода на доброто и злото. Преди малко видяхме, че езотеричното учение притежава тайната на този произход, но не я разгласява. Съществува обаче един друг изключително важен въпрос, който е и социален, и политически: въпросът за неравенството на хората. Разпределението на радостта и скръбта е на пръв поглед произволно и несправедливо ,затова и страшно. Може да се добави, че то е началото и причината на всяка омраза, на всяко възмущение или отрицание. Но и тук задълбоченото учение дарява нашия земен мрак със своята могъща светлина на покой и надежда. Разликите в душите, в условията, в съд- бите могат да бъдат изяснени от учението за превъплъщенията. Ако човек се ражда за първи път в този живот, как да си обясним безброй- ните злини, които го сполитат по силата на случайността? Как да допуснем, че съществува вечна справедливост, след като едни се раждат предопределени за мизерия и унижения, а други по рождение са облагодетелствани и водят щастлив живот? Но ако е истина, че ние сме живели друг живот, че след смъртта си ще живеем и друг път, че над вси- чки тези съществования царува законът на възвръщането и отражението - тогава разликите в душите, условията и съдбите могат да бъдат само действията и влиянията на предишните ни съществования и на този закон. Разликите в условията произтичат от неравното използване на свободата в предишните съществования, а интелектуалните различия - от това, че хората, които живеят на земята по едно и също време, са достигнали до различни степени на еволюция, като се започне от полуживотинското състояние на бедните изостанали раси и се завърши с ангелското състояние на светците и с божествена та царственост на гения. Всъщност земята прилича на кораб, а всички ние - на пасажери, които идват от далечни страни и после се разпиляват по всички точки на хоризонта. Учението за превъплъщението оправдава както най-големите злини и нещастия, така и най-голямото щастие според справедливостта и вечната логика. Ще си обясним психичното заболяване на някой човек, когато знаем, че неговото страдание е наказание за престъпното използване на разума в някой друг живот. Всички физически или морални страдания, щастието и нещастието в безкрайното им разнообразие са естествени последствия на инстинктите и на действията, на грешките и на добродетелите в едно дълго минало, защото душата запазва в тайните си дълбини всичко, което е натрупала в различните си съществования. Съдбата, т.е. духовете, които я управляват, определят вида на превъплъщението на душата според стъпалото, до което е стигнала, и според качествата й. Лизид открито казва тази истина:

Ти ще видиш, че нещастията, които измъчват хората, са плод на техния избор, и че тези нещастници търсят надалеч извън себе си добрините,чийто извор са самите те.

Това учение не отслабва, а дори засилва чувството на братство и човешка солидарност. На всички хора ние дължим помощ, съчувствие и милосърдие, защото всички сме от една раса, макар и достигнали до раз лична степен на развитие. Всяко страдание е свято, защото болката пречиства душите. Всяко съчувствие е божествено, защото ни позволява да усещаме невидимата нишка, която свързва всички светове. Силата на скръбта създава гении. Да, мъдреците и светците, пророците и ясновидците засияват с изключителна красота за хората, които знаят, че и те са преминали през стъпалата на всемирната еволюция. Колко живот, колко победи са били нужни, за да се придобие тази сила, която предизвиква нашето удивление? От кои небеса геният е почерпил свята вродена светлина? Ние не знаем това. Но небесното битие съществува, как то и небесата. Така че съзнанието на народите не се лъже не се лъжат и пророците, когато наричат тези хора Синове Божии, пратеници на дълбокото небе. Защото мисията им е наложена от вечната Истина, невидими легиони ги покровителстват и живото Слово говори чрез тях!

Между хората съществува едно различие, което произтича от първоначалната същност на индивидите. Другото различие, за което говорихме, също се дължи на степента на духовната еволюция, до която души те са достигнали. От тази гледна точка хората се разделят на четири вида, които съдържат всички подвидове и оттенъци:

1. У голямото мнозинство от хората волята действа предимно в тялото. Те са способни да извършват не само физически труд, но и да развиват ума си в материалния свят, т.е. в областта на търговията и производството.

2. Във втората степен на човешкото развитие волята, а следователно и съзнанието, се намира в душата, тоест в събудената от ума чувствителност, която е проникването. Това са ентусиазираните и пламенните хора. Според темперамента си те стават военни, художници и поети. Голямата част от литераторите и учени те принадлежат на тази категория. Те живеят сред относителните идеи, променяни от страстите или ограничавани от някакъв тесен хоризонт, без да успеят да се издигнат до чистата идея и до всеобхватността.

3. В тази категория влизат малко хора. Волята им действа главно върху чистия разум, освобождава ума им от робуването на страстите и от ограниченията на материята. Това са интелектуалците Тези хора са способни да бъдат герои и мъченици за отечеството, първостепенни поети и най-вече истински философи и мъдреци, които според Питагор и Платон трябва да управляват и ръководят човечеството. Страстите им не са угаснали, защото без тях нищо не се извършва - те са огънят и електричеството на нравствения свят. Но при тях страстите служат на ума, докато в предходната категория най-често умът служи на страстите.

4. Висшият човешки идеал се осъществява от четвъртия вид хора, които към господството на ума върху душата и инстинктите добавят и господството на волята над цялото им същество. Те владеят всички свои способности и затова имат огромно влияние. Това са хората, които осъществяват единството в човешката троичност. Благодарение на това чудотворно съсредоточаване на всички жизнени сили тяхната воля при добива почти безгранична сила, сияйно и съзидателно вълшебство. Тези хора са наричани с различни названия в историята на човечеството. Те са необикновени, те са великите посветени в тайните, възвишени те гении, които преобразуват човечеството. Те са извънредно малко и могат да бъдат изброени. Провидението ги изпраща през дълги периоди от време и ги разпръсква като звезди по небето*./* Тази класификация съответства на четирите степени на питагорейското посвещаване в тайните и стои в основата на всички посвещавания, включително и в посвещаването на първите франкмасони, които запазват нещо от езотеричното учение (вж. Фабър д'Оливие. Златните стихове на Питагор)./.

Очевидно е, че тази последна категория не се вмества в никакво правило, в никаква класификация. Но едно устройство на човешкото общество, което не държи сметка за първите три категории, което не предоставя на представителите им функциите и средствата за нормалното им развитие, никога не е органично. Още във ведийските времена индийските брахмани разделят обществото на касти, като използват троичния принцип. Но с течение на времето това толкова справедливо и ползотворно делене дава привилегии на духовенството и аристокрацията. Принципът на призванието и на посвещаването в тайните е заменен от принципа на наследствеността. И накрая тези касти се вкаменяват и причиняват упадъка на Индия. Еги пет, който запазва троичното си устройство с неговите подвижни и достъпни касти, с принципа на посвещаването в тайните, поверен на духовенството заедно с изпита за Всички граждански и военни чиновници, просъществува пет-шест хилядолетия, без да се промени. Колкото до Гърция, нейният пламенен темперамент я люшка от аристокрация към демокрация и после към тираничен режим. Тя се движи в омагьосан кръг - като болен, който от треска изпада в летаргия и после отново в треска. Може би тя има нужда от този постоянен тласък, за да роди могъщото си дело: да преведе дълбоката, но неясна източна мъдрост на ясен и световен език; да издигне красотата чрез творчеството; да основе откритата и рационална наука в замяна на тайното и ирационално посвещаване в тайните. Но въпреки това тя дължи своята религиозна организация и най-възвишените си вдъхновения на принципа на посвещаването в тайните, а от социална и политическа гледна точка може да се каже, че тя винаги живее в състояние на преходност и прекаленост. Като велик посветен в тайните Питагор разбира вечните принципи, които управляват обществото, и се стреми да направи реформа, която да отговаря на истините. След малко ще видим как той и неговата школа претърпяват катастрофа в бурите на демокрацията.

От чистите върхове на езотеричното учение животът на световете се развива според ритъма на Вечността. В магическите лъчи на разтвореното небе земята, човечеството и животът разтварят своите дълбини. Човек трябва да открие безкрайно голямото в безкрайно малкото, за да почувства присъствието на Бога. Именно това изпитват учениците на Питагор, когато учителят им показва как вечната Истина се проявява в съединението на Мъжа и Жената, в брака. В самата сърцевина на живота те намират красотата на свещените числа, които са чули и съзерцавали в Безкрайността. Бог се появява във великата тайна на Пола и на Любовта.

Древността стига до една изключително важна истина, която слабо се цени през следващите векове. За да изпълнява добре функциите си на съпруга и майка, жената има нужда да бъде наставлявана, да получи специално посвещаване в тайните. Женското посвещаване в тайните съществува в Индия във ведийските времена, когато жената е жрица на домашния олтар. В Египет то също се прилага при посвещаването в тайни те на Изида. Орфей го организира и в Гърция. До унищожението на езичеството то процъфтява в мистериите на Дионис, в храмовете на Юнона, Диана, Минерва и Церера. То се състои в символични обреди, тържества, нощни празници, а после в специални уроци за най-интимните страни на съпружеския живот, водени от възрастните жрици или от великия жрец. Жените получават съвети, узнават правилата за отношенията между половете и за времената за щастливо зачеване. Най-голямо значение се отдава на физическата и нравствената хигиена на жената по време на бременността, за да бъде извършено според божествените закони това свещено дело - създаването на детето. С една дума, жената се обучава в науката на съпружеския живот и изкуството на майчинството. До седмата си година децата живеят в женското отделение, където бащата не влиза, и биват възпитавани от майката. Мъдрата древност мисли, че детето е крехко растение, което има нужда от топла майчина атмосфера, за да не се пречупи. Бащата не би успял да го отгледа - за да разцъфти това растение, то има нужда от милувките на майката; силната любов на жената трябва да защити тази душа, която се страхува от живота. Жената изпълнява с пълно съзнание тези свои функции, считани за божествени от древността, и затова тя всъщност е жрица на семейството, пазителка на свещения огън на живота, богинята Веста на домашното огнище. Така че именно посвещаването на жената в тайните е истинската причина за красотата на расата, за силата на поколенията и за трайността на семействата в гръцката и римската древност*/*Монтескьо и Мишле са почти единствените автори, които отбелязват добродетелта на гръцкото семейство. Нито единият, нито другият обаче не разкриват причините, които посочваме тук./

С обучението на жените в школата Питагор само продължава традицията, като я пречиства и задълбочава. Там жените заедно с обредите и наставленията се запознават и с върховните принципи на функцията си. Питагор им дава възможността да осъзнаят ролята си, като им разкрива превръщането на любовта в съвършен брак, който всъщност е проникване на двете души в самото средоточие на живота и истината. Мъжът, изпълнен със сила, не е ли представителят на сьзидателния принцип и дух? Жената с цялото си могъщество не олицетворява ли природата в нейната пластическа сила, в земните, небесните и божествените осъществявания? Ето защо, ако тези две същества успеят напълно да се съединят телесно, душевно и духовно, самите те ще се слеят с вселената. Но за да вярва в Бога, жената трябва да го съзира в мъжа - затова мъжът трябва да бъде посветен в тайните. С разбирането на живота, със съзидателната си воля мъжът е способен да оплодотвори женската душа, да я преобрази чрез божествения идеал. Любимата жена стократно го въз награждава за това с трепетните си мисли, с нежните си фини чувства, с проницателните си предчувствия. Преобразена от неговото въодушевление, самата тя става неговия идеал, защото го осъществява в душата му със силата на любовта. Чрез нея мъжът става жив и видим, става плът и кръв. Понеже ако мъжът твори чрез желанието и волята си, жената ражда физически и духовно чрез любовта.

В ролята си на любима, съпруга и майка жената е също толкова велика и божествена като мъжа. Защото да обичаш означава да забравяш. Жената, която забравя себе си в любовта, винаги е възвишена. В това само забравяне тя открива небесното си възраждане, своя венец от светлина и безсмъртното сияние на своето същество.

От два века насам любовта царува като пълновластен господар в съвременната литература. Тази любов не е напълно чувствена, разпалвана от красотата на тялото, каквато е при древните поети; тя не е и блудкавото обожаване на един отвлечен и неясен идеал, каквато е в средновековието. Тя е едновременно и чувствена, и духовна, любов, изпълнена с индивидуална свобода. Най-често тази любов е противоборство. Жената се възмущава от егоизма и бруталността на мъжа, а мъжът презира жената за нейния фалш и суетност. Плътта привлича, безсилен гняв владее жертвите на сладострастието и робите на разврата. Така се появя ват дълбоки страсти, безумни увлечения - дотам, че обществото се вижда принудено да постави строги забрани. Тази любов, изтъкана от бури, катаклизми и нравствени трагедии, е най-предпочитаният сюжет на съвременните романи и драми. Човек би помислил, че мозъкът, уморен от това, че не намира Бога нито в науката, нито в религията, отчаяно го търси в жената. Това е правилно, но само с посвещаването в тайните той ще го намери в Нея и тя в Него. Между тези души, които не само че взаимно не се познават, но не познават и сами себе си, които понякога се отричат една от друга с проклятия, съществува силно желание да проникнат една в друга, да се слеят, за да намерят невъзможното щастие. Въпреки заблудите и страстите това отчаяно търсене е необходимо - то е средоточието за създаването на бъдещето. Понеже, когато мъжът и жената намерят самите себе си, когато след това се открият взаимно чрез дълбоката любов и чрез посвещаването в тайните, тяхното сливане ще бъде пълната, сияйна и съзидателна сила.

Душевната любов, силната любов на душата, съвсем наскоро прониква в литературата и в световното съзнание, но нейният избор трябва да се търси още в древното посвещаване в тайните. Ако гръцката литература едва подозира за съществуването на тази любов, това се дължи на обстоятелството, че тя се среща много рядко поради запазването на тайните. Религиозната и философската традиция обаче носи спомена за някои жени, посветени в тайните. Вече говорихме за Теоклея, вдъхновена от Питагор. След нея се знае за Корина, която с успех съперничи на Пиндар - най-посветения в тайните от всички гръцки лирически поети. После идва загадъчната Диотима, която се явява пред Платон, за да направи върховното разкритие за любовта. Това са все пак изключителни случаи, но изобщо гръцката жена е истинска жрица на домашното огнище.

Тя създава онези херои, художници и поети, които виждаме в песните и в мраморните статуи, на чиито дела се възхищаваме. Тя ги зачева в тайната на любовта, тя ги оформя в утробата си с желанието да бъдат красиви, тя ги отглежда и закриля. Трябва да прибавим, че за мъжа и жената, посветени в тайните, създаването на дете има много по-красив смисъл, много по-голямо значение, отколкото за нас. Бащата и майката знаят, че душата на детето е съществувала преди земното му раждане и затова зачеването става свещено дело - те призовават една душа да се въплъти. Между въплътената душа и майката почти винаги съществува дълбоко сходство. Както лошите и развратни жени привличат демонски духове, така нежните и добри майки привличат божествени. Нима тази невидима душа, която ще дойде, която идва - така загадъчно, така неотменимо, - не е от Бога? Нейното раждане, затварянето й в плътта е нещо печално и болезнено. Вярно е, че между нея и небето се спуска груба завеса и тя вече нищо не помни, но това не намалява страдани ето й! Затова е свята и божествена задачата на майката, която трябва да й създаде нов дом, да облекчи страданията й.

И така, уроците на Питагор, започнали с дълбините на Абсолютното, с божествената троичноет, завършват с цената на живота, с човешката троичност. Бащата, Майката и Детето в посвещаването в тайните се превръщат в Духа, Душата и Сърцето на живата вселена. Това последно посвещаване в тайните е за Питагор основата на общественото дело, разбирано от висотата и цялата красота на идеала - сграда, в чийто строеж всеки посветен в тайните трябва да положи своя камък.