Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Но най-напред се погрижи за вечерята - хамбургери със задушени гъби, лук и спаначена салата. Дотогава вече бяха привършили работата по Силвър и направо умираха от глад.

Къщичката беше бяла и спретната, с островърх покрив и зелени капаци на прозорците. Майк пристигна тъкмо когато Бил тикаше Силвър по Палмър лейн. Караше вехт Форд с ръждиви калници и пукнато задно стъкло. При тази гледка Бил си спомни факта, който Майк им бе споменал без капчица огорчение: напускайки Дери, шестима от Неудачниците бяха престанали да бъдат неудачници. Седмият бе останал тук и се влачеше на опашката.

Прибраха Силвър в гаража на Майк - с омазнен под от утъпкана глина, но иначе спретнат и чист като цялата къща. Инструментите висяха на гвоздейчета по стените, а лампите имаха тенекиени абажури като в билярдна зала. Бил подпря велосипеда до стената. Няколко минути двамата стояха мълчаливо, с ръце в джобовете, оглеждайки находката.

- Няма грешка, Силвър е - каза най-сетне Майк. - Мислех, че може да си сбъркал. Обаче е той. Какво ще го правиш?

- Да пукна, ако знам. Имаш ли велосипедна помпа?

- Аха. Май ми се намират и лепенки. Гумите са универсални, нали?

- Открай време са си такива. - Бил се приведе и огледа спуканата гума. - Да. Универсални.

- Пак ли се каниш да го яхнеш?

- Р-разбира се, че не! - рязко възрази Бил. - Просто не ми е приятно да гле-ххе-едам тая спукана гума.

- Както речеш, Шеф Бил. Ти си началникът.

Бил го изгледа втренчено, но Майк вече сваляше велосипедна помпа от стената в дъното на гаража. После измъкна от едно чекмедже лепенките. Бил пое тенекиената кутийка и я огледа любопитно. Изглеждаше точно като в детските му спомени; напомняше машинка за навиване на цигари, само че капачето беше пъстро и назъбено - с него можеше да изтъркаш гумата, преди да сложиш лепенка. Стори му се съвсем нова, а отстрани имаше книжно етикетче с цената - $7.23. Ако не бъркаше, в детските му години подобен комплект струваше около долар и четвърт.

- Не си ги намерил случайно - каза Бил. Не питаше, просто установяваше факта.

- Не - призна Майк. - Купих ги миналата седмица. От търговския център.

- Имаш ли велосипед?

- Не - каза Майк и го изгледа право в очите.

- Значи просто ти хрумна да ги купиш.

- Просто нямаше къде да се дяна - кимна Майк, без да откъсва поглед от него. - Събудих се с мисълта, че може да потрябват. Цял ден все това ми се въртя из главата. Накрая... отидох да ги купя. И ето, че ти потрябваха.

- Ето, че ми потрябваха - повтори Бил. - Но както се казва в телевизионните сериали, какво означава това, скъпи?

- Питай другите - отвърна Майк. - Довечера.

- Как мислиш, дали ще дойдат всички?

- Не знам, Шеф Бил. - Майк помълча и добави: - Според мен не е изключено да намалеем. Току-виж един или двама решили да духнат от градчето. Или...

Той сви рамене.

- Какво ще правим тогава?

- Не знам. - Майк посочи лепенките. - Седем долара суха пара съм броил за тая чудесия. Смяташ ли да я вкараш в работа или само ще зяпаш?

Бил взе сакото си от кошницата и грижливо го закачи на един свободен гвоздей. После преобърна Силвър и бавно завъртя задното колело. Не му се нравеше ръждивото скриптене на оста и той си спомни колко тихичко мъркаха лагерите на скейтборда. С няколко капки смазка ще се оправи, помисли Бил. Май трябва да смажа и веригата. Адска ръжда е хванала... И карти. Трябват ми игрални карти за спиците. Бас държа, че Майк ги е приготвил. От хубавите. С целулоидно покритие, толкова твърди и гладки, че при първото разбъркване непременно ги разсипваш на пода. Да, трябват игрални карти и щипки за пране...

Изведнъж изтръпна от студ.

 

Какви ги мислиш, за Бога?

- Тревожи ли те нещо, Бил? - тихо запита Майк.

- Няма нищо.

Пръстите му докоснаха нещо дребно, кръгло и твърдо. Подхвана го с нокти и дръпна. От гумата се изтръгна тапицерско пиронче.

- Ето въ-въ-виновника - каза той и в главата му отново отекна с жестока мощ странното, неканено изречение: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. Ала този път след своя глас чу и гласа на майка си: Опитай пак, Били. Без малко да успееш.

Потрепера.

 

(стобора)

Разтърси глава. Та аз и сега не бих могъл да го кажа без да заекна, помисли той и за част от секундата му се стори, че е пред прага на разбирането. После усещането изчезна.

Отвори кутийката и се захвана с гумата. Работата му отне доста време. Майк, с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, се подпираше на стената под сноп слънчеви лъчи и тананикаше някаква песничка - след дълги усилия Бил разпозна "Тя умело ме омая".

Докато чакаше лепенката да хване, Бил се зае - колкото да се намирам на работа, каза си той - да смаже веригата, венеца и осите на Силвър. От това велосипедът не стана по-красив, но скърцането изчезна. Засега стигаше толкова. И бездруго Силвър нямаше шансове да спечели конкурс по хубост. Единственото му истинско достойнство беше, че можеше да лети като мълния.

Към пет и половина Бил вече почти не забелязваше присъствието на Майк; беше се вглъбил в дребни, но учудващо приятни поправки. Закрепи помпата за винтила на задната гума и заработи усърдно, преценявайки налягането на око и на допир. С удоволствие отбеляза, че лепенката държи здраво.

Накрая реши, че всичко е наред. Откачи помпата и се канеше да преобърне Силвър, когато чу зад гърба си плющенето на карти. Завъртя се толкова рязко, че едва не събори велосипеда.

Майк му протягаше тесте игрални карти със сини гърбове.

- Искаш ли ги?

От гърдите на Бил се отрони дълга, трепетна въздишка.

- Сигурно имаш и щипки за пране?

Майк измъкна четири щипки от джобчето на ризата си.

- П-просто слу-у-чайно ти се намират, нали?

- Да, нещо такова - кимна Майк.

Бил пое тестето и опита да го разбърка. Картите се разсипаха от треперещите му пръсти. Пръснаха се навсякъде... ала само две паднаха с лицето нагоре. Бил ги погледна, после вдигна очи към Майк. Майк се бе вторачил в пода с гримаса на ужас.

И двете карти бяха асо пика.

- Невъзможно - промълви Майк. - Току-що ги извадих. Виж. - Той посочи варела за боклук край вратата на гаража и Бил зърна вътре целофановата опаковка. - Как може в едно тесте да има две аса пика?

Бил се наведе и вдигна картите.

- Ами как може цяло тесте да се разсипе и само две карти да паднат с лицето нагоре? Това е още по-...

Той преобърна асата и ги показа на Майк. Едното имаше син гръб, другото - червен.

- Всеблаги Исусе! В какво ни въвличаш, Майк?

- Какво ще правиш с картите? - глухо запита Майк.

- Много ясно, ще ги сложа на спиците - отвърна Бил и изведнъж се разсмя. - Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, тя неизбежно ще дойде сама по себе си. Нали така?

Майк не отговори. Само гледаше как Бил пристъпва към задното колело и почва да прикрепва спиците. Не беше лесно, защото ръцете му още трепереха, но най-сетне той свърши, пое дълбоко дъх, стисна зъби и завъртя колелото. Картите затрещяха като картечница в безмълвието на гаража.

- Хайде - тихо каза Майк. - Ела, Шеф Бил. Ще приготвя нещичко за хапване.

След като излапаха хамбургерите, двамата седнаха на задната веранда да запалят по цигара, гледайки как здрачът се превръща в мрак. Бил извади портфейла си, намери нечия визитна картичка и надраска на гърба изречението, което го преследваше откакто бе зърнал Силвър във витрината на Роза на старо, Дрехи на старо. Майк го прочете внимателно, с плътно стиснати устни.

- Напомня ли ти нещо? - запита Бил.

- Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. - Майк кимна. - Да, знам го.

- Добре, обясни ми тогава. Или пак ще ми пробуташ оная тъ-ххъ-потия, че трябва сам да се сетя?

- Не - каза Майк, - в случая смятам, че нищо не пречи да ти кажа. Изречението е стара скоропоговорка, още от колониално време. Използуват го в терапията против фъфлене и заекване. Майка ти те караше да го повтаряш през онова лято. Лятото на 1958. И ти все си го мърмореше.

- Тъй ли? - учуди се Бил и после бавно отговори на собствения си въпрос: - Да, тъй беше.

- Сигурно много си искал да я зарадваш.

Бил само кимна, защото в гърлото му изведнъж се надигнаха ридания. Не смееше да отвори уста.

- Не успя нито веднъж - каза Майк. - Спомням си. Мъчеше се като грешен дявол, но вечно оплескваше работата.

- И все пак го казах - възрази Бил. - Поне веднъж.

- Кога?

- Не помня! - изкрещя той. После глухо повтори: - Просто не помня.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

ТРИМА НЕКАНЕНИ ГОСТИ

1.

Един ден след като Майк Хенлън бе провел шестте телефонни разговора, Хенри Бауърс започна да чува гласове. Гласовете не го оставяха на мира. Отначало Хенри си помисли, че идват от луната. Късно следобед, докато прекопаваше градината, той хвърли поглед нагоре и зърна сред ясното дневно небе бледа, дребна луна. Призрачна луна.

Пръв заговори от луната Виктор Крис. Те се връщат, Хенри. Всичките, мой човек. Връщат се в Дери.

После се обади Бълвоча Хъгинс - може би откъм мрачната страна на луната. Само ти остана, Хенри. Само ти оцеля от нас. Ще трябва да им го върнеш заради мене и Вик. Не може разни хлапетии да ни пердашат така. Ами че аз веднъж избих страхотна топка от игрището край гаража, сам Тони Тракър рече, че би излетяла и от "Янки стадион".

Копаеше, озърташе се към призрачната луна сред небосвода и по някое време Фогърти му тегли такъв тупаник по врата, че Хенри се просна долу.

- Ей, откачалко, сляп ли си, че копаш граха барабар с плевелите?

Хенри се изправи, бършейки калта от лицето и косата си. Пред него пъчеше шкембе Фогърти - едър мъжага в бяла престилка и бели панталони. Надзирателите (тук, в "Джунипър хил", ги наричаха "съветници") нямаха право да носят палки, затова неколцина - особено Фогърти, Адлър и страшилището Кунц - мъкнеха в джобовете си ролки монети по четвърт долар. Почти винаги удряха на едно и също място - точно в основата на черепа. Правилникът не забраняваше четвъртаците. Те не се смятаха за оръжие в "Джунипър хил" - клиника за душевноболни, разположена в предградията на Огъста.

- Съжалявам, мистър Фогърти - каза Хенри и се ухили широко, разкривайки два реда криви, жълтеникави зъби. Зъбите му напомняха ограда край запустяла къща, където бродят призраци. Бяха започнали да падат още преди Хенри да навърши четиринайсет години.

- Правилно съжаляваш - кимна Фогърти. - И още повече има да съжаляваш, ако пак те сбарам, Хенри.

- Да, сър. Да, мистър Фогърти.

Фогърти се отдалечи, оставяйки дълбоки отпечатъци от черните си обувки в кафявата пръст на Западната градина. Докато надзирателят беше с гръб към него, Хенри си позволи да хвърли бърз поглед наоколо. Откакто небето се бе прояснило, цялото Синьо отделение бъхтеше с мотики из градината. В Синьото отделение вкарваха ония, които някога са били извънредно опасни, но сега се смятаха за умерена заплаха. Всъщност към тази категория спадаха всички пациенти на клиниката за душевноболни престъпници "Джунипър хил". Хенри Бауърс лежеше тук, защото смятаха, че е убил баща си през есента на славната 1958 година; стане ли дума за убийства, нищо не може да се сравни с реколтата от 58-ма.

Е, разбира се, не ставаше дума единствено за баща му; ако мислеха, че е пречукал само него, Хенри нямаше да прекара дванайсет години в Щатската психиатрична лечебница в Огъста, почти през цялото време упоен или вързан в усмирителна риза. Не, работата не опираше до баща му; властите смятаха, че е избил и всички останали, или поне повечето от тях.

След произнасянето на присъдата "Дери нюз" бе излязъл с огромна уводна статия под заглавие "Свърши дългата нощ над Дери". В нея отново се изброяваха основните улики: коланът на изчезналия Патрик Хокстетър, открит в чекмеджето на Хенри; камарата от учебници с подписите на всеизвестните му (и наскоро изчезнали) приятели Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс; и най-безспорното доказателство - натъпканите в скъсания му дюшек гащички, идентифицирани по бродерията като собственост на покойната Вероника Гроган.

Хенри Бауърс, твърдеше "Дери нюз", е бил чудовището, всявало страх из града през пролетта и лятото на 1958 година.

Ама какво да очакваш от "Дери нюз"? В броя си от 6 декември вестникът бе обявил края на дългата нощ, а дори откачалка като Хенри знаеше, че в Дери нощта никога не свършва.

Ония идиоти го отрупваха с въпроси, скупчваха се около него, сочеха го с пръсти. На два пъти полицейският шеф го зашлеви с все сила, а веднъж някакъв следовател на име Лотман му фрасна един в корема и заповяда да признава час по-скоро.

- Отвън чакат много ядосани хора, Хенри - рече му онзи Лотман. - В Дери отдавна не е имало линч, обаче това не гарантира нищичко.

Навярно щяха да влачат нещата с месеци и години - не защото наистина вярваха, че добрите граждани на Дери ще нахълтат в полицията, за да обесят Хенри на най-близкото дърво, а защото отчаяно им се искаше да прелистят страницата на онова проклето лято, изпълнено с кръв и ужас; непременно щяха да влачат нещата, обаче Хенри не се хвана на въдицата. След известно време разбра, че искат да признае всичко. Не възразяваше. Подир ужаса в каналите, подир страшната участ на Виктор и Бълвоча, Хенри не възразяваше против каквото и да било. Да, убил е баща си. Вярно беше. Да, убил е Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Това също беше вярно, поне защото тъкмо той ги отведе в каналите, където дебнеше смъртта. Да, убил е Патрик. Да, и Вероника. Да за този, да за онзи. Не беше вярно, но нямаше значение. Все някой трябваше да поеме вината. Може би затова го пощадиха. Ако беше отричал...

Знаеше как стоят нещата с колана на Патрик. Беше го спечелил на карти през април, но после коланът се оказа къс и той го захвърли в чекмеджето. С книгите също беше ясно - дявол да го вземе, тримата вечно скитаха заедно и не ги беше еня нито за летните, нито за редовните учебници (под секрет казано, учебниците им трябваха точно колкото на ескимоса хладилник). В чекмеджетата на другите двама трябва да имаше цял куп от неговите книги и ченгетата сигурно отлично го знаеха.

Гащичките... не, нямаше представа как гащичките на Вероника Гроган са се озовали в дюшека му.

Но подозираше кой - или какво - стои в дъното на историята.

За такива работи не се приказва.

По-добре да се правиш на смахнат.

Затова го изпратиха в Огъста, а през 1979 година го прехвърлиха в "Джунипър хил". Тук Хенри се държеше кротко, само веднъж изпадна в криза, пък и то беше единствено защото в началото никой не го разбираше. Някакъв тип се бе опитал да изгаси нощната му лампа. Лампата представляваше пластмасова фигурка на Патока Доналд с килната моряшка шапчица. Доналд му носеше закрила след залез слънце. Без светлина идваха тварите. Не ги спираха нито ключалки, нито телени мрежи. Те се прокрадваха като мъгли. Говореха, смееха се... и понякога го сграбчваха. Космати твари, гладки твари, твари с огромни очи. Такива твари, каквито наистина убиха Вик и Бълвоча, когато тримата преследваха хлапетата по тунелите под Дери през август 1958.

Докато се озърташе, пред погледа му минаха останалите пациенти на Синьото отделение. Ето го Джордж Девий, който бе заклал жена си и четирите си деца през една зимна нощ на 1962 година. Джордж усърдно привеждаше глава, вятърът рошеше бялата му коса, под носа му весело провисваха дълги сополи, а огромното дървено разпятие на врата му подскачаше при всеки удар с мотиката. Ето го Джими Донлин, за него вестниците пишеха само това, че е убил майка си в Портланд през лятото на 1965, но никъде не се споменаваше, че Джими е изпробвал новаторска система за погребение - докато го спипат ченгетата, той вече бе изплюскал половината труп, включително и мозъка. "От тая работа станах двойно по-умен" - сподели той веднъж с Хенри в късните нощни часове.

От другата страна на Джими дребничкият французин Бени Болийо трескаво въртеше мотиката и както винаги пееше с пълно гърло един и същи ред от някаква песен на "Доорс". Бени беше "светулка" - с други думи казано, пироман. Сега копаеше с фанатична страст, повтаряйки отново и отново: "Опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта да подпалиш, опитай нощта..."

Направо нервите да те хванат.

След Бени идваше Франклин Де Круз, който бе изнасилил над петдесет жени, преди да го спипат със смъкнати гащи в бангорския Теръс парк. Възрастта на жертвите му се колебаеше между три и осемдесет и една години. Иначе нямаше нищо интересно около Франклин Де Круз. В съседната бразда, но далече зад другите, беше Арлън Уестън, който половината време копаеше, а през останалата половина се взираше в мотиката с мечтателен поглед. Фогърти, Адлър и Джон Кунц редовно прибягваха към ролките четвъртаци, за да го убедят, че може да се поразмърда. Веднъж Кунц даже попрекали, защото от носа и ушите на Арлън протече кръв, а през нощта горкият смахнат изпадна в гърч. Не много силен; дребна работа за заведение като "Джунипър хил". Но от тогава Арлън взе да затъва все по-дълбоко в душевния си мрак и днес вече беше съвсем безнадежден случай - почти напълно откъснат от реалността. На браздата до него...

- Ще се размърдаш ли, или да ти помогна, Хенри? - излая Фогърти и Хенри размаха мотиката. Не искаше да изпада в гърч. Не искаше да свърши като Арлън Уестън.

Скоро гласовете долетяха отново. Ала този път откъм призрачната луна шушнеха гласовете на ония, на хлапетата, заради които бе попаднал тук.

 

Не те биваше даже да спипаш шкембелия като мен, Бауърс, прошепна един от тях. Сега съм богат, а пък ти копаш грах. Ха-ха за теб, задник скапан!

- Млъквайте - прошепна Хенри на призрачните гласове и завъртя мотиката още по-бързо, изтръгвайки младите грахови стъбла наред с плевелите. Потта се стичаше по бузите му като сълзи. - Можехме да ви очистим. Можехме.

- Млъквай - изръмжа Хенри, бъхтейки яростно с мотиката. - Просто млъквай и толкоз!

 

Искаше ли да ми бръкнеш в гащичките, Хенри? - присмя се нов глас. Ядец! Бутнах им на всичките, бях едно нищо и никакво курве, обаче сега и аз съм богата, и пак сме заедно, и пак го правим, ама ти не можеш, щото даже и да ти бутна, няма да ти стане, затуй ха-ха върху теб, Хенри, ха-ха върху теб ЦЕЛИЯ...

Копаеше като в пристъп на лудост, грах и плевели хвърчаха на всички страни, а гласовете на призрачната луна ставаха все по-гръмки, кънтяха, подскачаха из главата му и Фогърти тичаше насреща с яростен рев, но Хенри не го чуваше. Заради гласовете.

 

Не можа да спипаш даже черна маймуна като мен, злорадо звънна следващият призрачен глас. Нали така? Пребихме ви с камъни онзи път! Пребихме ви, вашта мамка!! Ха-ха, задник жалък! Ха-ха върху теб целия!

А после всички взеха да бръщолевят едновременно, смееха му се, викаха ега ти скиора, питаха го дали е харесал електрошоковете в Червеното отделение, питаха го дали е кеф в "Джъ-джъ-унипър хил", питаха и се смееха, смееха се и питаха, и Хенри захвърли мотиката и закрещя към призрачната луна сред синьото небе, и отначало крещеше от ярост, а сетне самата луна се преобрази и от нея изникна бялото лице на клоуна като буца сирене, осеяна с прогнили дупки, с черни ями вместо очи, и широката му кървава усмивка беше изпълнена с тъй безсрамно лукавство, че ставаше непоносима, и Хенри закрещя пак - вече не от ярост, а от смъртен ужас, и сега от призрачната луна кънтеше гласът на клоуна: Трябва да се върнеш, Хенри. Трябва да се върнеш и да довършиш започнатото. Трябва да се върнеш в Дери и да ги убиеш. Заради Мене. Заради...

А после Фогърти, който вече от две минути стоеше до Хенри и крещеше с пълно гърло (докато другите пациенти стояха по браздите, стиснали мотиките като някакви смешни фалоси, а лицата им изглеждаха не чак заинтересовани, но почти, да, почти замислени, сякаш разбираха, че това е част от загадката, която ги бе вкарала тук, че внезапното буйство на Хенри Бауърс сред Западната градина заслужава нещо повече от чисто академичен интерес) се измори да крещи и замахна жестоко с четвъртаците, и Хенри рухна като покосен, ала гласът на клоуна го последва в страшния черен вихър, продължавайки да припява: Убий ги всички, Хенри, убий ги всички, убий ги всички, убий ги всички.

Хенри Бауърс лежеше буден.

Луната бе залязла и Хенри изпитваше гореща благодарност за това. Нощем луната не беше тъй призрачна, ставаше по-реална и ако сега зърнеше горе лицето на страшния клоун да се рее над хълмове, поля и горички, навярно би умрял от ужас.

Лежеше на една страна, втренчен в нощната лампа. Патокът Доналд бе изгорял отдавна; по-късно на негово място Мини и Мики Маус танцуваха полка; след тях дойде яркозелената муцуна на Оскар Мърморкото от "Сезам стрийт"; а в края на миналата година Оскар бе заменен от Мечока Фози. Вместо с резки върху стената, Хенри измерваше затворническите си години по броя на изгорелите лампи.

Точно в 2:04 след полунощ на 30 май нощната лампа изгасна. Хенри само изстена тихичко и замлъкна. Тази нощ пред вратата на Синьото отделение беше Кунц - най-страшният от всички надзиратели. По-страшен дори от Фогърти, който го бе ударил тъй жестоко, че Хенри едва смееше да помръдне глава.

Наоколо спяха другите пациенти на Синьото отделение. Бени Болийо беше с усмирителна риза. Когато към шест вечерта свършиха с прекопаването и се прибраха в сградата, надзирателят им разреши да гледат по телевизията "Спешен случай", но по някое време Бени взе да си драпа патката с все сила и да крещи: "Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш! Опитай нощта да подпалиш!" Биха му инжекция и упойката трая около четири часа, обаче към единайсет действието й свърши. Бени пак се захвана яростно с протритото си до кръв парче, крещейки: "Опитай нощта да подпалиш!" Още веднъж му биха инжекция и за всеки случай го стегнаха в усмирителна риза. Сега спеше и в сумрака сбръчканото му личице изглеждаше сериозно като бюст на Аристотел.

Хенри чуваше наоколо сумтене, хъркане, неясни брътвежи и от време на време по някоя пръдня. Чуваше и дишането на Джими Донлин - не можеше да го сбърка, макар че ги деляха пет легла. Бързо и леко съскащо, то незнайно защо напомняше на Хенри за шевна машина. Иззад вратата към коридора долитаха приглушените звуци на телевизора. Хенри знаеше, че Кунц гледа филмите по 38-ми канал, пие безалкохолна бира и дъвче сандвичи. Най-много обичаше сандвичи с фъстъчено масло и арпаджик. Когато за пръв път узна това, Хенри изтръпна от погнуса и си помисли: А пък разправят, че всички смахнати били под ключ.

Този път гласът не долетя от луната.

Този път долетя изпод леглото.

Хенри го позна веднага. Беше гласът на Виктор Крис, чиято глава се бе търкулнала нейде под Дери преди двайсет и седем години, откъсната от чудовището на Франкенщайн. Хенри бе видял всичко това, после бе видял как чудовището извива глава и лепва върху него влажния си, жълтеникав поглед. Да, чудовището на Франкенщайн бе убило Виктор, после бе убило Бълвоча, ала ето, че Виктор пак се връщаше като призрачно повторение на черно-бял филм от петдесетте години, когато президентът беше плешив и Буиците имаха прозорчета колкото амбразури.

Най-сетне бе дошло неизбежното. Най-сетне Хенри бе чул гласа и с учудване откриваше, че изобщо не се бои. По-скоро изпитваше облекчение.

- Хенри - изрече Виктор.

- Вик! - възкликна Хенри. - Какво правиш отдолу?

Бени Болийо изхърка и промърмори нещо насън. За миг Джими престана да диша равномерно като шевна машина. Звукът на малкото "Сони" в коридора затихна и Хенри отчетливо си представи как Кунц привежда глава настрани и с едната ръка държи копчето на телевизора, а с другата бърка в издутия джоб на бялата престилка за ролката четвъртаци.

- Няма нужда да говориш на глас, Хенри - каза Вик. - Чувам те като мислиш. А пък мене изобщо никой не ме чува.

Какво искаш, Вик? - запита Хенри.

Отговорът се бавеше. Хенри помисли, че Вик може да си е отишъл. В коридора Кунц пак засили звука на телевизора. Изпод леглото долетя скърцане и пружините леко изстенаха, когато някаква черна сянка изпълзя навън. После Вик вдигна глава и се ухили. Хенри му отвърна с тревожна усмивка. Не го помнеше такъв - старото приятелче бе заприличало на Франкенщайновото чудовище. Около врата му се виеше белег, напомнящ татуирана примка. Сигурно там са му пришили главата, реши Хенри. Очите на Вик имаха странен сиво-зеленикав цвят и сякаш плуваха в някаква слузеста течност.

Все още беше дванайсетгодишен.

- Искам каквото искаш и ти - каза Вик. - Искам да им го върнем тъпкано.

Да им го върнем тъпкано, мечтателно повтори Хенри Бауърс.

- Но за да го сториш, ще трябва да се измъкнеш оттук - продължи Вик. - Ще трябва да се върнеш в Дери. Нужен си ми, Хенри. Нужен си на всички нас.

Те не могат да Ти сторят зло, каза Хенри, разбирайки, че разговаря с нещо повече от Вик.

- Не могат да Ми сторят зло, ако вярват само отчасти - възрази Вик. - Но напоследък има тревожни признаци, Хенри. И миналия път не вярвахме, че могат да ни бият. Обаче шишкото ти се изплъзна в Пущинака. По-късно шишкото, умникът и курвето ни се изплъзнаха след киното. Ами онзи бой с камъни, когато спасиха черната маймуна...

 

Не говори за това! - изкрещя Хенри и за миг в гласа му изплува с пълна сила оная деспотична твърдост, която го правеше безспорен главатар. После той се сви, очаквайки Вик да му стори нещо лошо - нали беше призрак, значи можеше да прави каквото си ще - ала Вик само се ухили.

- Ако вярват само отчасти, мога да им видя сметката - каза той, - но ти си жив, Хенри. Ти знаеш как да ги пречукаш, независимо дали вярват напълно, отчасти, или изобщо не вярват. Можеш да ги очистиш един по един, или всичките накуп. Можеш да им го върнеш тъпкано.

Да им го върна тъпкано, пак повтори Хенри. После недоверчиво се озърна към призрака. Само че няма как да изляза, Вик. На прозорците има мрежа, а пред вратата седи Кунц. Кунц е най-страшният. Може би утре вечер...

- Не мисли за Кунц - каза Вик и се изправи. Хенри видя, че още носи някогашните джинси, оплескани със засъхнала мръсотия. - Аз ще се погрижа за Кунц.

И той протегна ръка.

След кратко колебание Хенри я пое. Двамата с Вик закрачиха към коридора, откъдето долитаха звуците на телевизора. Вече наближаваха изхода, когато се събуди Джими Донлин - онзи, който бе изял мозъка на майка си. Щом видя нощния гост, той ококори очи. Това бе майка му. Както винаги, комбинезонът й провисваше изпод полата. Горната част от черепа й липсваше. Ужасно кръвясалите очи се извъртяха към него и когато тя се ухили, Джими зърна по жълтите й конски зъби познатите петна от червило.

- Недей, мамо! - закрещя Джими. - Недей, мамо! Недей, мамо!

Телевизорът млъкна веднага. Още преди другите пациенти да се размърдат, Кунц рязко отвори вратата и кресна:

- Айде, мой човек, готви си тиквата за ремонт. Писна ми!

Кунц нахълта в отделението. Най-напред видя Бауърс - висок и шкембест, почти смешен в безформената болнична престилка; под бледите лъчи откъм коридора нездравата му плът провисваше като превтасало тесто. После Кунц погледна наляво и дробовете му изведнъж се изпразниха в кристално крехък, беззвучен писък. До Бауърс стоеше някаква твар в клоунски костюм. Стърчеше до тавана. Костюмът беше сребрист, с ред оранжеви помпони отпред. На краката си имаше грамадни смешни обувки. Но главата не беше на клоун, даже изобщо не беше човешка. Беше глава на доберман-пинчер, единственото същество на този Божи свят, способно да вдъхне ужас в душата на Джон Кунц. Имаше червени очи. Върху яростно сбръчканата копринена муцуна лъщяха чудовищни бели зъби.

Ролката четвъртаци изпадна от вцепенените пръсти на Кунц и се търкулна в ъгъла. На сутринта Бени Болийо, който проспа цялото произшествие, щеше да намери парите и да ги скрие в шкафчето си. Находката щеше да му осигури тютюн и цигарени книжки за цял месец.

Кунц тъкмо поемаше дъх за нов писък, когато изчадието се люшна насреща.

- Време е за цирка! - оглушително изръмжа клоунът и белите му ръкавици сграбчиха Кунц за раменете.

Само че в ръкавиците сякаш имаше кучешки лапи.