Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г



бет2/8
Дата18.07.2016
өлшемі1.44 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ


Дорнах, 4 Декември 1916

През всич­ки на­ши разисквания, во­де­ни тук ве­че го­ди­ни наред, ка­то чер­ве­на ниш­ка пре­ми­на­ва­ше кон­с­та­таци­ята кол­ко важ­но е индивидът, об­зет


от им­пул­си­те на Духовната Наука, да при­до­бие усет, чув­с­т­во за това, до­кол­ко тя се впис­ва във всичко, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то в до­се­гаш­но­то си раз­ви­тие е из­ве­ло на по­вър­х­ността - на по­вър­х­нос­т­та на ду­хов­ния живот, а в дейс­т­ви­тел­ност на жи­во­та ка­то цяло; за­що­то три­ви­ален е възгледът, че ду­хов­ни­ят жи­вот мо­жел да бъ­де не­що са­мо за се­бе си. Всъщност це­ли­ят при­вид­но ма­те­ри­алисти­чес­ки жи­вот не е ни­що дру­го ос­вен пос­ле­ди­ца на ду­хов­ния живот.

Отпърво чо­век сла­бо раз­би­ра вза­имов­ръз­ка­та меж­ду ма­те­ри­ал­ния и ду­хов­ния живот, ако съ­зи­ра - как­то днес тол­ко­ва чес­то се случ­ва - ду­хов­ния жи­вот са­мо в ня­ка­къв сбор от абстрактно-философски, аб­с­т­рактно­-на­уч­ни и аб­с­т­рак­т­но­-ре­ли­ги­оз­ни представи. Защото от до­се­гаш­ни­те раз­съж­де­ния си­гур­но сте зак­лю­чи ли, че ре­ли­ги­оз­ни­те пред­с­та­ви на съв­ре­мен­нос­т­та съ­що са пов­ли­яни във вис­ша сте­пен от абстрактността, от пред­с­та­ви и усещания, ко­ито би­ват раз­г­ръ­ща­ни без учас­ти­ето на не­пос­ред­с­т­ве­но ре­ал­ния ду­хо­вен живот. Такава аб­с­т­рак­т­на ду­хов­на кул­ту­ра не мо­же да се на­мес­ва във външ­ния жи­вот - то­ва е въз­мож­но за кул­ту­ра­,ко­ято чер­ни от ду­хов­ния живот. И ако чо­ве­чес­т­во­то не ис­ка да се ока­же из­ця­ло в упадък, или по -на­та­тъш­ния му раз­вой ед­на та­ка­ва кул­ту­ра ще тряб­ва все по­-­осе­за­тел­но да се на­мес­ва във външ­ния живот. Днес все още мал­ци­на го виждат, тъй ка­то мал­ци­на имат усет за онова, ко­ето ду­хов­но­то всъщ­ност представлява. Известно е кол­ко чес­то съм наблягал, че тък­мо в не­пос­ред­с­т­ве­но­то нас­то­яще е из­вън­ред­но труд­но да се об­съж­да как Духовната Наука се впис­ва в на­й-­раз­но­об­раз­ни­те яв­ле­ния на съвременността, които днес съ­буж­дат у нас тол­ко­ва бо­лез­не­ни чувства.

Преди ня­кол­ко го­ди­ни ние из­б­рах­ме в из­вес­тен сми­съл за наш де­виз Гьотевите ду­ми "Мъдрост има са­мо в истината"*1. Избрахме ги за де­виз дейс­т­ви­тел­но не под въз­дейс­т­ви­ето на по­вър­х­нос­т­ни импулси, как­то днес не­ряд­ко се пра­ви по­до­бен избор, а със съзнанието, че чо­век тряб­ва да бъ­де под­гот­вен с ця­ла­та си душа, с ця­ло­то си сърце, ако ис­ка пра­вил­но да въз­п­ри­еме в ду­ша­та си Духовната Наука и да я пре­вър­не в истин­с­кия им­пулс за своя живот. Цялостната подготовка, не­об­хо­ди­ма на чове- ка, за да про­ник­не точ­но днес по пра­ви­лен на­чин в Духовната Наука, мо­же да се об­гър­не с из­ра­за "Мъдрост има са­мо в истината". В такъв слу­чай оба­че ще тряб­ва ду­ма­та "истина" да се при­еме във вся­ко от­но­ше­ние на­се­ри­оз­но и с дос­тойнство. От чис­то външ­но гле­ди­ще в мо­мен­та ние сме встъ­пи­ли в ед­но раз­ви­тие фор­мал­но на европейския, а всъщ­ност на ця­лос­т­ния зе­мен живот, ко­ето раз­ви­тие по­каз­ва кол­ко мал­ко тък­мо в на­ша­та днешна, та­ка прех­ва­ле­на съв­ре­мен­на кул­ту­ра ду­ши­те са об­се­бе­ни от онова, ко­ето тряб­ва да из­ра­зя­ва то­зи девиз.

Не го схва­щай­те така, ка­то че ли бих ис­кал да уяз­вя точ­но на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки кръгове! Това би оз­на­чава­ло­,че ме раз­би­ра­те на­пъл­но погре-


шно. Духовната Наука е нещо, ко­ето - по­не за­се­га - тряб­ва по идеален на­чин да опоз­нае връз­ка­та си с ця­лос­т­на­та съв­ре­мен­на култура. И ако в та­зи съв­ре­мен­на кул­ту­ра става ду­ма за работи, ко­ито пра­вят на­пъл­но не­въз­мож­но за­ема­не­то на пра­вил­но ста­но­ви­ще спря­мо Духовната Наука, то с то­ва ни на­й-­мал­ко не се има пред­вид кръгът, кой­то ка­то ан­т­ро­по­соф­с­ки кръг съз­на­тел­но се опит­ва да вник­не в ду­хов­ни­те нуж­ди на съв­ре­мен­нос­т­та и се ста­рае да от­к­рие кое е бла­гот­вор­но за нея, зачи­тай­ки ко­рек­т­но всич­ко съз­да­де­но от та­зи съвременност.

Външно пог­лед­на­то - в ос­но­ва­та му, раз­би­ра се, са за­ло­же­ни вът­реш­ни необходимости, ко­ито ед­ва ли са се по­яви­ли непредвидено, - ние сме се озо­ва­ли в ед­на епоха, ко­га­то в рам­ки­те на ду­хов­ния живот, из­лизащ на по­вър­х­нос­т­та и зас­та­ващ пред ду­шев­ния взор на всекиго, хо­ра­та съв­сем не са склон­ни да при­емат ис­ти­на­та в нейния бук­ва­лен смисъл, в ней­но­то из­кон­но значение. Онова, ко­ето днес на­й-м­но­го ин­те­ре­су­ва хората, те в ни­ка­къв слу­чаи - до­ри не за на­й-­сък­ро­ве­ни­те им­пул­си на соб­с­т­ве­на­та си душа, ни­то в праз­нични ми­го­ве на сво­ето усе­ща­не - не го пос­та­вят в свет­ли­на­та на истината. Поставят го - тък­мо днес, в на­ше вре­ме - в свет- лината, взе­та от при­над­леж­нос­т­та към ня­коя на­род­нос­т­на или дру­га ня­как­ва общност. По таки­ва кри­те­рии съз­на­тел­но и не­съз­на­тел­но пре­це­ня­ват хо­ра­та днес и кол­ко­то по­-к­рат­ко със­та­ве­на е тях­ната преценка, си­реч кол­ко­то по­-мал­ко ре­ал­ни виж­да­ния се вла­гат в ед­на та­ка­ва преценка, тол­ко­ва по­-­удобно е то­ва за днешната, за не­пос­ред­с­т­ве­но днеш­на­та ду- ша. Затова тол­ко­ва чес­то се пра­вят съв­сем не­въз­можни пре­цен­ки и за големи, и за дреб­ни не­ща от съвременността, след ка­то те­зи пре­цен­ки не се основават, пък и не ис­кат да се ос­но­ва­ват на ком­пе­тент­ни познания, ами ви­на­ги це­лят да от­к­ло­нят вни­ма­ни­ето от онова, за ко­ето дейс­т­ви­тел­но ста­ва въпрос, и да го на­со­чат към не­що съв­сем друго, за ко­ето изоб­що не ста­ва дума.

Така днес се об­съж­дат нап­ри­мер про­ти­во­по­лож­нос­ти­те на народите, да­ват се оцен­ки за народите. Сред нас то­ва ес­тес­т­ве­но не би тряб­ва­ло да става; по­ня­ко­га оба­че се на­ла­га да си изяс­ним за­оби­ка­ля­ща­та ни обста- новка, за да се сдо­би­ем с пра­ви­лен кри­те­рий за оценяване. Дават се зна­чи оцен­ки за на­ро­ди­те и лип­с­ва раз­би­ра­не за онзи, който, вмес­то да да­ва по­доб­ни оценки, прос­то раз­съж­да­ва над реалното; за­що­то та­ки­ва оцен­ки за на­ро­ди­те ни­ко­га не съв­па­дат с реалността. Но ако ня­кой раз­съж­да­ва над ре­ал­нос­ти­те и при то­ва тряб­ва да ка­же ед­но или дру­го за то­ва или оно­ва правителство, за то­го­ва или оногова, за нещо, ко­ето се е ра­зиг­ра­ло при та­зи или она­зи политика, би­ло то в ня­коя по­-­ежед­нев­на вза­имов­ръз­ка или пък пос­та­вяй­ки го на по­-ви­со­ко оце­нъч­но равнище, то­га­ва за не­го раз­съж­да­ват така, ка­то че ли е имал не­що съв­сем дру­го предвид, а не как­во­то на­ис­ти­на е възнамерявал. Колко му е чо­век да да­де при­мер­но
оцен­ка за ня­кой днешен държавник, кой­то е за­ме­сен в съв­ре­мен­ни­те дела. Стигне ли та­зи оцен­ка до уши­те на ня­кой съ­на­родник на въп­рос­ния държавник, той се чув­с­т­ва засегнат; за­що­то на­со­че­но­то към ре­ал­нос­т­та той от­на­ся не към та­зи реалност, а към нещо, ко­ето изоб­що не мо­же де се дефинира, ако не бъ­де раз­г­ле­да­но в свет­ли­ната на ду­хов­но­-на­уч­на­та ре­ал­ност - от­на­ся го към своя на­ро­д,­как­то той твърди, или към ни­кой друг народ.

И ето че днес нав­ред по све­та ви­та­ят стран­ни оценки. Представители на оп­ре­де­ле­ни на­ро­ди оце­ня­ват други народи, без да прозират, че ед­на та­ка­ва оцен­ка е ли­ше­на от вся­как­во съдържание, че тя съв­сем не из­лиза из­вън рам­ки­те на ду­ми­те и за­то­ва не дос­ти­га до как­во­то и да би­ло пре­жи­вя­но съдържание. Помислете са­мо кол­ко мно­го не­ща са необходими, за да се да­де оцен­ка за цял един народ, и в как­ва сте­пен днес се да ват оцен­ки за це­ли народи! И не са­мо това, а ня­кои се ангажират, та­ка да се каже, вът­реш­но с оцен­ка­та си, без да при­веж­дат до­ри на­й-­еле­мен­тар­ни доказателства, нуж­ни за та­ка­ва оценка. Вярно, че не от все­ки го мо­же да се изис­к­ва да раз­по­ла­га с доказателства, ала от все­ки­го яв­но мо­же да се изис­к­ва да пра­ви оценки­те си с из­вес­т­на сдържаност, а не да ги пред­с­та­вя пред хо­ра­та ка­то абсолютни. Ала до­ри и да не се стига дотам, чо­век тряб­ва да е на­яс­но как­ва раз­ли­ка съ­щес­т­ву­ва меж­ду ед­на съ­дър­жа­тел­на оценка, меж­ду едно съ­дър­жа­тел­но из­ре­че­ние и ед­но без­съ­дър­жа­тел­но изречение. И мо­же да се каже, че го­ле­ми­ят грях на наша­та кул­ту­ра днес се със­тои в това, де­то жи­ве­ем в без­съ­дър­жа­тел­ни изречения, без да си изяс­ня­ва­ме колко без­съ­дър­жа­тел­ни са те. Днес ние по­ве­че от вся­ко­га сме сви­де­те­ли как "Със ду­ми во­дят спо­ро­ве най-сложни, сис­те­ма с ду­ми мо­жем да градим*2.

Но сме сви­де­те­ли и на още не­що - сви­де­те­ли сме как с думи, ли­ше­ни от съдържание, се пра­ви история, поли­ти­ка и пе­чал­но­то е кол­ко мал­ко склон­ност съ­щес­т­ву­ва да се вн­ик­не имен­но в това. Човек съв­сем ряд­ко се на­тък­ва на дейс­т­ви­те­лен усет от­нос­но онова, за ко­ето всъ­щн­ост ста­ва въп­рос в та­зи сфера. Тези дни ми се уда­де да по­пад­на на изречения, в ко­ито ли­чи усет за го­ле­мия не­дос­та­тък на на­ше­то време:

"С удив­ле­ние оба­че чу­ва­ме от про­ро­ци­те на но­во­то време, че ста­ри­те ду­ми свобода, равенство, братс­т­во би­ли "ба­кал­с­ки идеали" и тряб­ва­ло да се за­ме­нят с нови. Така нап­ри­мер не­от­дав­на от про­фе­сор Шелен, .."*3 - тъй ка­то по­нас­то­ящем то­ва е из­вън­ред­но не­об­хо­ди­мо­,­ из­рич­но под- чертавам, че про­фе­со­рът не е немец, а швед, ще ре­че не­ут­ра­лен - "кой­то в съ­чи­не­ни­ето си за "иде­ите на 1914 г." на ста­ри­те ду­ми от 1789 про­ти­во­пос­та­вя но­ви­те от 1914 г. Назовава ги ред, дълг, справедливост! Впро- чем те­зи уж но­ви думи, стро­го погледнато, съ­що та­ка са дос­та овех­те­ли и изтъркани. В то­ва про­ти­во­пос­та­вя­не на­ми­ра из­раз прас­та­ра­та борба,


ко­ято ха­рак­те­ри­зи­ра ду­ховния жи­вот на човека: бор­ба­та меж­ду един вът­ре­шен свят на сво­бод­на изя­ва на лич­нос­т­та и външ­ния свят на за­кос­те­не­лия закон, на при­ну­ди­тел­ни­те мерки. Още по вре­ме­то на Христос спра­вед­ли­вос­т­та ка­то из­пълне­ние на за­ко­на на­ми­ра сво­ята про­ти­во­по­лож­ност в милосърдието, как­то дъл­гът - в любовта, а за­ко­но­вият ред - в доб­ро­вол­но­то следване. Всъщност про­фе­сор Шелен съ­що мис­ли не за бе­зус­лов­но пре­мах­ва­не на ду­ми­те свобода,равенство, братство, ста­на­ли из­лиш­ни с от­ми­ра­не на Ancien regime*4, а за един син­тез меж­ду тях и но­ви­те ду­ми от 1914 - ред, дълг, справедливост. Но и то­зи син­тез не би бил не­що ново, тъй ка­то през XVIII и XIX век той яв­но е бил осъ­щес­т­вен в Англия дотолкова, до­кол­ко­то то­ва се до­пус­ка от не­съ­вър­шен­с­т­во­то на всич­ки чо­веш­ки институции.

Това, че по­нас­то­ящем то­зи син­тез ве­че не дейс­т­ва­, до­каз­ва са­мо как всич­ки стойнос­ти и тех­ни­те ек­ви­ва­ленти вед­но с вре­мен­ния им син­тез се прев­ръ­щат във фра­за­,щом угас­не бо­жес­т­ве­на­та ис­к­ра­,ко­ято ги пра­ви реал­ни и живи. Свобода, ра­вен­с­т­во и братс­т­во оз­на­ча­ват ед­на от форму- лите, по­лу­ча­ва­щи дейс­т­ве­на­та си сила пос­ред­с­т­вом со­ци­алн­ата съ­вес­т,­до­ка­то ре­д, ­дълг и спра­вед­ли­вост - за да ста­нат дейс­т­ве­ни - пред­пос­тавят су­гес­тив­на­та мощ на ня­кой авторитет. И ед­ва тук, а не в гос­под­с­т­во­то на оп­ре­де­ле­на формула, се проявя­ва липсата, ко­ято из ос­но­ви ре­ша­ва съд­ба­та на съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во­: за гос­под­с­т­во­то на ос­во­бож­дава­щи­те стойнос­ти мно­зин­с­т­во­то не при­те­жа­ва си­ла­та на со­ци­ал­на­та съвест, за гос­под­с­т­во­то на об­вър­з­ващи­те от­вън стойнос­ти лип­с­ва авторитетът. Стойности, ко­ито не са за­лег­на­ли дъл­бо­ко в развитието, мно­го бър­зо мо­гат да се пре­вър­нат във фра­за и да пос­лу­жат за злоупотреба..." и т.н.

Понякога се случ­ва чо­век да до­ло­ви зву­че­не­то на ед­но тол­ко­ва пра­вил­но усещане. Аз ня­ма за­що да съм осо­бе­но из­не­на­дан от те­зи думи, ко­ито от­к­ри­вам ка­то оазис сред пус­ти­ня­та на съв­ре­мен­ния фразьор­с­ки живот. Написани са от ед­на моя ста­ра при­ятел­ка - Роза Майредер*5, в но­ем­в­рийс­кия брой (1916) на "Интер­на­ци­она­ле рундшау" и ми при­пом­нят до го­ля­ма сте­пен онова, за ко­ето сме раз­го­ва­ря­ли с нея пре­ди мно­го годи- ни. Ето за­що не е нуж­но да съм осо­бе­но изненадан, че се на­тък­вам на тях; но в из­вес­тен смисъл ми бе ра­дос­т­но да уз­ная как про­дъл­жа­ва да мис­ли ед­на та­ка­ва личност. Макар и да не съ­умя­ва да се из ви­си до ед­но ду­хов­но­на­уч­но схва­ща­не за све­та и да ос­та­ва при неп­ро­дук­тив­на­та критика, тя все пак е при­ну­де­на да каже:

"Всички проб­ле­ми на външ­но­то из­г­раж­да­не на све­та се свеж­дат до един: до проб­ле­ма за властта."

Дори са­мо то­ва да се взе­ма­ше под внимание, пак ня­ма­ше да жи­ве­ем сред тол­ко­ва мно­го фрази, как­то днес!

"В цен­тъ­ра на всич­ки сва­ди и размирици, ца­ря­щи в чо­веш­ки­те отно- шения, стои бор­ба­та на от­дел­ни гру­пи и ли­ца за власт. Извън вся­как­ви фра­зи та­зи бор­ба за власт меж­ду це­ли гру­пи от на­ро­ди или дър­жав­ни форма­ции е ис­тин­с­ка­та при­чи­на за вся­ка война. Войната е не­от­де­ли­ма от стре­ме­жа за власт; кой­то ис­ка да обо­ри вой­на­та ка­то такава, би тряб­ва­ло пре­ди туй да обез­си­ли прин­ци­па на властта, как­то впро­чем мно­го ло­гич­но го е сто­ри­ло прахристиянството. Но видът, в кой­то прин­ци­път на влас­т­та се изя­вя­ва по­нас­то­ящем, е по­-лош от ко­га­то и да би­ло по-преди, за­що­то зас­т­ра­ша­ва чо­веш­ка­та ду­ша в ней­ни­те на­й-к­ра­си­ви и благо­род­ни черти. Той мо­же да се ока­чес­т­ви ка­то ме­ха­ни­зи­ра­не на жи­во­та чрез тех­ни­чес­ко­-­ико­но­ми­чес­ко овла­дя­ва­не на природата. Трагич- ната съд­ба на чо­ве­ка се със­тои в това, че той ви­на­ги се прев­ръ­ща в роб на соб­с­т­ве­ни­те си творения, по­не­же не съ­умя­ва да пред­ви­ди тех­ни­те последици. Затова се по­лу­ча­ва така, че до­ри ко­га­то с про­ни­ца­тел­ност и изоб­ре­та­тел­ност пос­та­вя в своя ус­лу­га при­род­ни­те стихии, пред ко­ито е сто­ял безпомощен, той от­но­во ста­ва роб на неп­ред­ви­ди­ми­те последст- вия, ко­ито те при­до­би­ват пос­редством връз­ка­та си с прин­ци­па на вла- стта. Модерната тех­ни­ка­,м­но­гок­рат­но об­лек­ча­ва­ща чо­веш­кия живот, как­то и мо­дер­на­та икономика, без­к­рай­но мно­жа­ща ма­те­ри­ал­ни­те си средства, се на­соч­ват ка­то ин­с­т­ру­менти на съв­ре­мен­ния им­пе­ри­али­зъм сре­щу при­ро­да­та на личността, ка­то тлас­кат стру­па­ни­те в без­душ­на ма- са хо­ра в зъб­ча­тия ме­ха­ни­зъм на интересите, ко­ито дви­жат ци­ви­ли­зо­ва­ния живот. Човекът съ­що се превръ­ща в ма­те­ри­ал и в ма­ши­нен детайл; до­кол­ко­то под­хож­да за целта, до­тол­ко­ва ще мо­же да послужи. Но при то­ва ду­шев­ни­те стойности, из­г­ра­де­ни през от­ми­на­ли­те кул­тур­ни епохи, тряб­ва да рухнат... Днес та­зи кул­ту­ра е жи­ва са­мо в дър­жа­ви­те из­вън им­пе­ри­алис­ти­чес­ка­та надпревара, или пък на се­ло и в мал­ки­те градове, къ­де­то още има сво­бод­но вре­ме и спокойствие, съ­раз­мер­ност меж­ду де­ес­по­соб­ност и на­то­вар­ва­не - оне­зи за­дъл­жи­тел­ни пред­пос­тав­ки за ед­на ху­ба­ва кул­ту­ра на живеене, ко­ято в цен­т­ро­ве­те на съв­ре­менна­та ци­ви­ли­за­ция би­ва стъп­к­ва­на от убийс­т­ве­ния ви­хър на прекомерността..."

Такива гла­со­ве не­съм­не­но доказват, че ня­кои про­зи­рат как­во лип­с­ва на съвременността. Те не са чак толко­ва много, ала чо­век се плаши, ко­га­то цел­та е да се под­х­ва­не жи­ви­ят им­пулс на Духовната Наука. Не му се ис­ка да до­пус­не до се­бе си онова, ко­ето е на­й-­под­хо­дя­що за раз­би­ра­не на действителността. Това пък стои във вза­имов­ръз­ка глав­но с лип­са­та на оп­ре­де­лен ос­но­вен им­пулс за стремежа, а то­ва е ос­нов­ни­ят импулс към истината. Съществува склон­ност ис­ти­на­та да се тър­си във фрази. Хората мо­же да въз­п­ри­емат тези фра­зи и, ако желаят, още по­-въ­оду­ше­ве­но да се про­ник­ват от тях, но с та­зи склон­ност те ни­ко­га не ще смог­нат да на­ме­-

рят истината, тъй ка­то е ну­жен усет за фактите, не­за­ви­си­мо да­ли те­зи фак­ти тряб­ва да се тър­сят във фи­зи­чес­кия план или в ду­хов­ния свят.

Нека се вгле­да­ме в жи­во­та днес: В крак ли вър­ви стре­ме­жът към ис­ти­на­та с интелекта, въп­лъ­тен във външна­та култура, с дос­тойния за ог­ром­но въз­хи­ще­ние напредък, осъ­щес­т­вен в та­зи външ­на култура? Не. Даже мо­же да се каже, че в из­вес­т­но от­но­ше­ние хо­ра­та са за­гу­би­ли доб­ро­то же­ла­ние да про­ве­ря­ват да­ли същес­т­ву­ва­що­то в дейс­т­ви­тел­нос­т­та по ня­ка­къв на­чин се ко­ре­ни в истинното. Но чо­век тряб­ва да се сдо­бие с то­ва чув­с­т­во за ис­ти­на­та във все­кид­нев­ния живот, за­що­то ина­че не ще му се уда­де да го из­ви­си до раз­бира­не­то на ду­хов­ни­те светове.

За да ви­ди­те как­во имам предвид, бих ис­кал с един при­мер да Ви илюс­т­ри­рам как на въл­ни­те на съв­ре­менна­та ци­ви­ли­за­ция се но­си и се на­мес­ва в жи­во­та не са­мо фразьорската, но и фак­ти­чес­ка­та лъжа. Сега може да се хвър­ли пог­лед на­зад към ня­кои събития, ко­ито раз­тър­с­ват ця­ла Европа. Но чо­век тряб­ва да се върне де­се­ти­ле­тия на­зад и през те­зи де­се­ти­ле­тия да поз­на­ва точ­но съ­би­ти­ята в тех­ни­те на­й-­важ­ни ха­рак­тер­ни черти, ако ис­ка да се сдо­бие изоб­що с оцен­ка за онова, ко­ето раз­тър­с­ва све­та в мо- мента; не­об­хо­ди­мо е обаче на­ли­чи­ето на пог­лед за реалностите.

Обръщал съм Ви вни­ма­ние вър­ху това*6, че в ня­кои окул­т­ни братс­т­ва на Запада - по мои дан­ни през де­вет де­сет­те го­ди­ни - е ста­ва­ло ду­ма за се­гаш­на­та све­тов­на вой­на и че уче­ни­ци­те в те­зи окул­т­ни братс­т­ва са би­ли обу­ча­ва­ни с ге­ог­раф­с­ки карти*7, на ко­ито би­ло от­бе­ля­за­но как та­зи вой­на щя­ла да про­ме­ни Европа. Най-вече в ан­г­лийс­ки окул­т­ни братс­т­ва се со­че­ла война, ко­ято тряб­ва­ло да настъпи, чис­то нас­тъп­ва­не буквал­но би­ло направлявано, ко­ято би­ла подготвяна. Позовавам се из­ця­ло на фак- ти; и са­мо по по­нят­ни при­чини се въз­дър­жам да Ви на­ри­су­вам ге­ог­раф­с­ки карти, ко­ето лес­но бих мо­гъл да сто­ря и ко­ито без­с­пор­но са фи­гу­ри­ра­ли в окул­т­ни­те братс­т­ва на Запада.

Тези окул­т­ни братс­т­ва вед­но с всич­ко при­съ­еди­ни­ло се към тях са пре­ду­гаж­да­ли го­ле­ми преобразования, ко­ито във връз­ка с ви­зи­ра­на­та от тях го­ля­ма ев­ро­пейс­ка вой­на тряб­ва­ло да про­те­кат - про­из­на­сям вся­ко изре­че­ние на­пъл­но об­мис­ле­но - меж­ду Дунав и Егейско мо­ре и меж­ду Черно мо­ре и Адриатика. А ед­но от изреченията, ко­ито фи­гу­ри­ра­ли там и ко­ето ис­кам да ци­ти­рам поч­ти буквално, гласи: Ако в меч­ти­те си пан­с­ла­вис­ти­те оти­дат още мал­ко по-нататък, то­га­ва от­пър­во на Балканите ще се осъ­щес­т­ви нещо, ко­ето е в ду­ха на ев­ро­пейс­ко­то раз­ви­тие (има се пред­вид в ду­ха на те­зи окул­т­ни братства).

Става ду­ма за ед­на ши­ро­ка мрежа, с ко­ято ис­кам да за­ни­мая ду­ша­та Ви. В те­зи окул­т­ни братс­т­ва неп­ре­късна­то се е по­де­ма­ла те­ма­та за пан­с­ла­вис­тич­ни­те мечти. Но не за меч­ти в сфе­ра­та на културата, ко­ито ес­те- стве­но би­ха би­ли на­пъл­но мо­ти­ви­ра­ни - кой, ако не ние в на­ше­то ду­хо-­
вно­на­уч­но движение, би обър­нал по­-за­дъл­бо­че­но вни­ма­ние на онова, ко­ето жи­вее в ду­ша­та на Изтока, - а за по­ли­ти­чес­ки мечти, за по­ли­тичес­ки пре­об­ра­зу­ва­ния се е говорело. И по­не­же те­ма­та за пан­с­ла­вис­тич­ни­те меч­ти е иг­ра­ела та­ка­ва роля, мо­же да се ана­ли­зи­рат мал­ко ре­ал­нос­ти във фи­зи­чес­кия план, от ко­ито ис­кам да при­ве­да са­мо един пример. Десети- летия на­ред има­ло един "Славянски бла­гот­во­ри­те­лен комитет"*8 под пок­ро­ви­тел­с­т­во­то на руско­то правителство. Какво по­-ху­ба­во от един "Славянски бла­гот­во­ри­те­лен комитет" под пок­ро­ви­тел­с­т­во­то на ед­но мо­гъ­що правителство, на­ли така? А се­га ис­кам да Ви про­че­та ед­но писъмце, ко­ето има не­що общо с то­зи ко­ми­тет и но­си да­та 5. Декември 1887 г. В не­го че­тем следното:

"Президентът на Петербургския ко­ми­тет на Славянското бла­гот­во­ри­тел­но дру­жес­т­во се обър­на към ми­нистъ­ра на външ­ни­те ра­бо­ти с мол­ба за оръ­жие и му­ни­ции за ек­с­пе­ди­ци­ята Набоков."

Значи не риз­ки и га­щич­ки за децата, а му­ни­ции за ня­как­ва експедиция, свър­за­на с под­буж­да­не­то на ре­волю­ции в от­дел­ни­те дър­жа­ви на Балка- ните! Оттук си­гур­но виж­да­те как онова, ко­ето не­съм­не­но е лъжа – реа- ли­зи­ра­на­та лъ­жа - плу­ва във во­ди­те на об­щес­т­ве­ния живот. Някакъв "бла­гот­во­ри­те­лен комитет" - бе­зо­бидно, раз­би­ра се, до­ри похвално! - вър­ти сдел­ки­те на раз­лич­ни свър­за­ни с рус­ко­то пра­ви­тел­с­т­во ре­во­лю­цион­ни комитети, чи­ято за­да­ча е да под­ко­па­ят бал­кан­с­ки­те държави.

Не би ми би­ло труд­но да пред­ло­жа десеторно, че до­ри и два­де­се­тор­но по­ве­че та­ки­ва бележки. Може би ще ми поз­во­ли­те да при­ба­вя още ед­на крат­ка към тях: През съд­бо­нос­на­та 1914 г. на­че­ло на ед­но пра­ви­телство на Балканите сто­еше ня­кой си Пашич*9. Това име си­гур­но все още се помни. По вре­ме на уп­рав­ле­нието на Обреновичите в Сърбия въп­рос­ни­ят г-н Пашич ми­нал в из­г­на­ние в ед­на дру­га бал­кан­с­ка държава. Може да се пов­диг­не въпросът: как­во е вър­шил там? Не ис­кам да да­вам соб­с­т­вен от­зив за то­зи господин, но от­но­во бих же­лал да Ви про­че­та ед­но крат­ко писъмце. То гласи: "Поверително съ­об­ще­ние на пре­зи­дента на ко­ми­те­та на Славянското бла­гот­во­ри­тел­но дру­жес­т­во в Петербург до уп­ра­ви­те­ля на кон­сул­с­т­во­то в Русчук, 3 Декември 1885 г., No. 4875." За да не смятате, че си из­мис­лям или че раз­каз­вам анекдоти, по­соч­вам Ви и но­ме­ра на преписката:

"Във връз­ка със съ­об­ще­ни­ето на ди­рек­то­ра на Азиатския де­пар­та­мент имам чес­т­та при­ло­же­но да из­п­ра­тя на Ваше ви­со­коб­ла­го­ро­дие 6000 руб­ли с по­кор­на­та мол­ба да из­п­ла­ти­те та­зи су­ма на сръб­с­кия емиг­рант Никола Пашич с пос­ред­ни­чес­т­во­то на жи­ву­ща­та в Русчук вдо­ви­ца Наталия Каравелова. Благоволете да ни уве­до­ми­те за по­лу­ча­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на сумата."*10

Виждате как в съд­бо­нос­ни­те съ­би­тия в Европа из­вес­т­на ро­ля са иг­ра­ли и онези, ко­ито са дейс­т­ва­ли под фор­ма­та на бе­зо­бид­но­то "Славянско бла­гот­во­ри­тел­но дружество". Не би ли би­ло доб­ре да се развие, та­ка да се каже, ин­с­тинкт за истината, ка­то не­ща­та се при­емат не с ле­ко­ве­рие нап­ра­во спо­ред имената, си­реч спо­ред фразите, та­ка как­то из­г­леж­дат отвън, а ка­то се про­яви во­ля да бъ­дат мал­ко проучени? В про­ти­вен слу­чай се пре­це­ня­ва край­но лекомислено, а при пре­цен­ка­та ле­ко­мис­ли­ето е онова, ко­ето все по­ве­че от­дале­ча­ва чо­ве­ка от истината. Срещу факта, че ле­ко­мис­ли­ето при пре­цен­ка­та от­да­ле­ча­ва от истината, е не­допус­ти­мо изви- нението, че ня­ко­му не би­ло из­вес­т­но ед­но или друго. Защото но­се­но­то от нас в ду­ши­те ни като пре­цен­ка е факт и дейс­т­ва в света, та ред­но е все­ки да съзнава, че но­се­но­то от не­го в ду­ша­та дейс­т­ва в света. Обикно- вено то пред­с­та­вя от­ра­же­ние на онова, ко­ето действа, тъй ка­то дейс­т­ва­що­то над ши­ро­кия хо­ри­зонт на жи­во­та влас­т­ва над битието.

Днес мо­гат да се чу­ят - спо­ме­на­вам го са­мо ми­мо­хо­дом - на­й-с­т­ран­ни пре­цен­ки за от­но­ше­ни­ята на раз­лични­те държави. Наричат ги, за да се пос­та­ви ед­на фра­за на мяс­то­то на истината, "от­но­ше­ния на народите" Такива пре­цен­ки се дават, без пре­це­ня­ва­щи­ят да си е нап­ра­вил еле­мен­та­рен труд да про­ве­ри данните, въпре­ки че те по­ня­ко­га би­ха мог­ли да се на­ме­рят лесно. Естествено каз­ва­но­то от мен не би­ва да се схва­ща като ха­рак­те­рис­ти­ка на онези, ко­ито за­ед­но с нас тук са обе­ди­не­ни в Антро- пософското Общество. Но ние без­с­пор­но се на­ми­ра­ме вът­ре в све­та и той ни въз­дейс­т­ва на­й-­мал­ко­то по един из­вън­ред­но съд­бо­но­сен опос­ред­с­т­вен начин, а имен­но ка­то се ос­та­вя­ме да ни вли­яе нещо, на­ре­че­но от ня­кои хо­ра ве­ли­ка си­ла - пресата! Въздействието на пре­са­та на­ис­ти­на е най-съдбоносното, ко­ето мо­же да съществува, по­не­же то по­нача­ло фал­ши­фи­ци­ра и за­тъм­ня­ва всичко. Колко мал­ко ще­ше да се пише, ако пи­ше­щи­те бя­ха приз­ва­ни да пишат! Днес кой ли не пи­ше как­во­то си ис­ка за от­но­ше­ни­ето на Румъния към Русия или на Румъния към ос­та­на­ли­те държави. Дори и през ум не им минава, че пър­ва­та пред­пос­тав­ка за изяв­ле­ния от­нос­но то­ва отно­ше­ние би би­ло про­чи­та­не­то на ме­мо­ари­те на по­койния крал Карол*11. Който пише, без да е сто­рил това, пи­ше неща, ко­ито не си стру­ва да бъ­дат че­те­ни да­же и от на­й-п­рос­ти­те хора. Вре- мената са сериозни; ето за­що на те­зи вре­ме­на мо­гат да слу­жат са­мо се­ри­оз­ни въз­г­ле­ди за све­та и живота. И тук цел­та е да се из­пи­та из­вес­т­но усещане, ко­ето аз ве­че не­вед­нъж съм ока­чес­т­вя­вал ка­то необходимо: пре­ди всич­ко да не се пре­це­ня­ва прибързано, ами не­ща­та да бъ­дат съ­пос­та­вя­ни и оглеждани, за да ни ка­жат нещо. С те­че­ние на вре­ме­то те ще ни ка­жат как­во ли не. Запознанството с въз­мож­но по­ве­че не­ща е на­й-­доб­ра­та под­го­товка към ис­тин­с­ко­то про­ник­ва­не в труд­ни­те и зап­ле­те­ни от­но­ше­ние на съв­ре­мен­ния живот.
Без да це­ля фор­му­ли­ра­не­то на преценка, бих же­лал прос­то да раз­ка­жа не­що и по то­зи на­чин да по­со­ча как неща, по­доб­ни на раз­ка­за­ни­те от мен сега, би тряб­ва­ло да бъ­дат пос­та­ве­ни ре­дом с други, ко­ито се случ- ват. Общоизвестно е как­ва зна­чи­тел­на ро­ля е изиг­ра­ла ру­мън­с­ка­та ар­мия в Руско-турската война. След като рус­на­ци­те пред­ва­ри­тел­но по­ис­ка­ли раз­ре­ше­ние да ми­нат през Румъния, ко­ето не им би­ло дадено, във вой­на­та нас­тъ­пил момент, в кой­то ве­ли­ки­ят княз Николай*12, иг­рал още то­га­ва важ­на роля, на­пи­сал следно­то пос­ла­ние към Румъния: "Елате ни на помощ, пре­ко­се­те Дунав как­то ис­ка­те и при как­ви­то ус­ло­вия искате. Но ела­те бързо, за­що­то тур­ци­те ни претрепват." Сетне, как­то е известно, чрез на­ме­са­та на ру­мънска­та ар­мия се пос­ти­га бла­гоп­ри­ятен за Русия изход.

Впоследствие ру­мън­с­ки­ят крал Карол по­ис­кал да учас­т­ва и в мир­ни­те преговори, но не го допуснали. И тъй ка­то за­ел дос­та ряз­ка по­зи­ция спря­мо рус­ко­то правителство, по­лу­чил един твър­де стра­нен урок. В Буку­рещ пре­би­ва­ва­ли рус­ки войс­ки и чо­век мно­го лес­но мо­жел да се убеди, че се въз­на­ме­ря­ва - при об­с­тоятел­с­т­ва от ро­да на то­ку­-що об­ри­су­ва­ни­те разбирате, че са мог­ли да съ­щес­т­ву­ват та­ки­ва на­ме­ре­ния - кралят да бъ­де отстранен. И по­не­же той нас­то­ял рус­ки­те войс­ки да се изтеглят, от­го­во­рът на то­га­ваш­ния минис­тър Горчаков*13 - бил из­вън­ред­но без- церемонен, нап­ра­во противен. Тогава кра­лят раз­мис­лил - по­няко­га та­ки­ва хо­ра съ­що раз­миш­ля­ват - и се уте­шил с това, че по­не цар Александър не би одоб­рил та­ко­ва не що и че то из­ця­ло се дъл­жи на вме­ша­тел­с­т­во от стра­на на Горчаков. Затова той пи­сал до ца­ря и по­лу­чил от не­го отговор, чи­ито съ­щес­т­ве­ни мо­мен­ти ис­кам да Ви про­че­та дословно.

"Тягостната обстановка, съз­да­де­на от дейс­т­ви­ята на Вашите министри, не мо­жа да про­ме­ни ис­к­ре­ния интерес, кой­то из­пит­вам към Вас; съжаля- вам, че тряб­ва­ше да на­мек­на за евен­ту­ал­ни­те мерки, към ко­ито би ме при­ну­ди­ло по­ве­де­ни­ето на Вашето правителство."

Разказвам един та­къв факт са­мо за да дам при­мер как чо­век би тряб­ва­ло да под­реж­да съ­би­ти­ята от пос­ледни­те десетилетия, та от са­ми­те тях да фор­ми­ра ед­на или дру­га преценка. Защото един­с­т­ве­но съ­би­ти­ята могат да до­ве­дат до ед­на на­ис­ти­на съ­дър­жа­тел­на преценка, а пък тък­мо съ­би­ти­ята от пос­лед­ни­те де­се­ти­летия са от та­къв вид, че по­ра­ди преп­ли­та­не­то на пре­ка­ле­но мно­го ниш­ки изоб­що не се под­да­ват на су­мар­на оценка. Но ос­вен туй при вся­ка оцен­ка тряб­ва да се дър­жи смет­ка да­ли оце­нъч­ни­те импулси, да­ли пер­с­пекти­ви­те имат пра­вил­на нагласа. В то­ва от­но­ше­ние мо­же да се стиг­не до край­но гор­чив опит, а лич­но аз трябва да призная, че с ог­лед на на­рас­на­ла­та недружелюбност, с ко­ято по­нас­то­ящем се сблъс­к­вам във връз­ка тък­мо с то­зи факт, из­пит­вам бо­лез­не­но­то усе­ща­не кол­ко мал­ко склон­ност про­явя­ва све­тът към пра­вил­ната пер­с-­


пек­тив­на наг­ла­са и в как­во ни­щож­но ко­ли­чес­т­во съ­щес­т­ву­ва до­ри са­мо же­ла­ни­ето ня­кой да бъ­де разбран, ко­га­то се опит­ва да оце­ни не­ща­та по то­зи начин, та за оцен­ка­та си да мо­же да пос­тиг­не пра­вил­ната пер­с­пек­тив­на нагласа.

Без да от­да­вам соб­с­т­ве­но­то си мне­ние в пол­за на ед­на­та или дру­га­та страна, тряб­ва да призная, че из­вън Германия ед­ва ли съм сре­щал дейс­т­ви­тел­но съ­чув­с­т­ве­но­-д­ру­же­люб­ни оцен­ки за Германия. На оценки, да ва­ни с пре­ко­мер­на сигурност, съм се натъквал, но на ед­на дейс­т­ви­тел­но съ­чув­с­т­ве­но­-д­ру­же­люб­на оцен­ка - не. За смет­ка на то­ва съм чу­вал не­ве­ро­ят­но мно­го из­вън­ред­но бла­гос­к­лон­ни оцен­ки за раз­по­ло­же­но­то око­лов­ръс­т.­ Ни­кой да не смя­та­,че при­емам то­ва ка­то фак­т,­кой­то ме учудва. Съвсем не е така. Напротив, ни на­й-­мал­ко не се учудвам, а се опит­вам са­мо да раз­бе­ра за­що е така. Става ду­ма имен­но да бъ­де за­бе­ля­за но, че изоб­що лип­с­ва же­ла­ние за пер­с­пек­тив­на нагласа, че ней­на­та не­об­хо­ди­мост до­ри не се предполага, че ако днес ня­кой ис­ка да оце­ни нап­ри­мер жи­ве­ещи­те в Централна Европа, оцен­ка­та се нуж­дае от съв­сем друга, пер­с­пек­тив­на наг­ла­са в срав­не­ние с тази, ако ис­ка да оце­ни жи­ве­ещи­те околовръст. Липсва на­й-­малка­та пред­с­та­ва как­во значи, че там, къ­де­то се прос­ти­ра Централна Европа все­ки от­де­лен чо­век ка­то ин­дивид е уяз­вим и застрашен, та­ка че там въп­ро­сът опи­ра до чо­веш­ки работи, до­ка­то око­лов­ръст се ка­сае за дър­жав­ни и по­ли­ти­чес­ки работи, и че то­ва на­ла­га съв­сем друг вид оценка. Преценява се, бих казал, с ед­накъв аршин, ко­ето в слу­чая е ли­ше­но от вся­ка­къв смисъл. Защото при те­зи оцен­ки - как­то казах, аз ис­кам не да из­ра­зя­вам мнение, а да го­во­ря са­мо за фор­мал­на­та стра­на на оцен­ки­те - ни­къ­де по све­та не се държи сметка, че към да­ден на­род би­ва от­на­ся­но нещо, ко­ето ни­кой не е имал пред­вид по от­но­ше­ние на народа. Не се взе­ма предвид, че онова, ко­ето се на­ри­ча Британска империя, е включ­ва­ло в сфе­ра­та на гос­под­с­т­во то си ед­на чет­върт от ця­ла­та се­гаш­на зем­на суша, Русия - ед­на седма, Франция - ед­на тринадесета. Суми-рано, то­ва пра­ви приб­ли­зи­тел­но по­ло­ви­на­та от не­пок­ри­та­та от мо­ре зем­на площ! Понятно ми е, че бла­говолението, ко­ето се от­да­ва на та­зи страна, може, раз­би­ра се, да се пресметне, ка­то - ма­те­ма­ти­чес­ки из­ра­зено - бъ­де ум­но­же­но с оп­ре­де­лен коефициент, а имен­но с величината. Все пак ес­тес­т­ве­на е за­ви­си­мос­т­та от онова, ко­ето влас­т­ва над по­ло­ви­на­та земя! Това ми е понятно. Но че то­ва не се признава, ами са нуж­ни какви ли не мо­рал­ни формули, то­ест фра­зи - то­ва е, ко­ето се тъл­ку­ва ка­то злонамереност. В момента, в кой то би се ка­за­ло "Няма друг начин, ос­вен да се вър­ви с по­ло­ви­на­та земя!", в то­зи мо­мент всич­ко би би­ло наред. Ала чо­век по­ло­жи­тел­но би се па­зил да го заяви. Само меж­ду дру­го­то ще спомена, че за­ед­но с всич­ки колонии, ко­ито е имала, Германия при­те­жа­ва ед­на три­де­сет и тре­та от зем­на­та повърхност.


Тези не­ща бе­зус­лов­но тряб­ва да се имат пред­вид и аз Ви питам: Нима включ­ва­не­то на та­ки­ва ра­бо­ти в оценка­та не е задължително? Онова, ко­ето по­-го­ре бе на­ре­че­но "империализъм", оз­на­ча­ва­ше ес­тес­т­ве­но разши­ря­ва­не на гос­под­с­т­во­то вър­ху те­ри­то­ри­ите на земята. Най-голям, раз­би­ра се, е бри­тан­с­ки­ят им­пе­ри­ализъм. Мисля, че по то­ва не мо­же да има спор. Тук не ста­ва ду­ма за мои виждания, а се це­ли един­с­т­ве­но указва­не­то на факти. Моля в ни­ка­къв слу­чай да не бъ­да раз­б­ран така, ка­то че ли по ня­ка­къв на­чин бих ис­кал да за­сег­на някой, кой­то е пред­с­та­ви­тел на да­ден народ.

След то­ку­-що об­ри­су­ва­но­то ня­ма за­що да ни учудва, че Британската им­пе­рия - то­ва не­съм­не­но тряб­ва да се знае и да се взе­ма под вни­ма­ние - е има­ла и про­дъл­жа­ва да има на­й-­го­ле­мия експорт. Но ето че въз­никна стран­но обстоятелство, а имен­но до­гон­ва­не на бри­тан­с­кия ек­с­порт от стра­на на Германия. Съпоставят ли се ек­с­пор­т­ни­те цифри" на Германия за съв­сем не мно­го от­дав­на от­ми­на­ли го­ди­ни с те­зи на Британската империя, гер­ман­с­ки­ят ек­с­порт се оказ­ва мно­го малък, а бри­тан­с­ки­ят - мно­го голям. Сега ще на­пи­ша на дъс­ка­та циф­ри­те за пе­ри­ода Януари - Юни 1914 г. През то­зи пе­ри­од гер­ман­с­ки­ят ек­с­порт е въз­ли­зал на

1 045 000 000 ли­ри стерлинги, а бри­тан­с­ки­ят - на 1 075 000 000 ли­ри стерлинги. Ако в ев­ро­пейс­ко­то раз­витие бе­ше из­тек­ла още ед­на година, без да из­бух­не све­тов­на­та война, то­га­ва сре­щу гер­ман­с­кия ек­с­порт може би ще­ше да стои по­-го­ля­ма цифра, от­кол­ко­то сре­щу британския. Това не би­ва­ше да се случи!

Нещата мо­гат да се видят, без чо­век да се ан­га­жи­ра емо­ци­онал­но в ед­на или дру­га насока. Много по­-важно от су­бек­тив­ни­те сим­па­тии и антипа- тии, мно­го по­-важ­но от пул­си­ра­що­то по та­къв опус­то­ши­те­лен на чин през все­кид­нев­на­та пре­са е пре­ди всич­ко онова, ко­ето от­дел­ни ле­ле­ещи за обек­тив­ност хо­ра мис­лят за съ­би­ти­ята на съвременността. В близ­ко вре­ме на те­зи не­ща ис­кам да се спра мал­ко по­-за­дъл­бо­че­но и от окул­т­на глед­на точка. Но аз не бих из­пъл­нил дъл­га си, ако чис­то и прос­то ос­вет­ля не­ща­та окултно, без да съм по­со­чил и онова, ко­ето е ре­ал­ност във фи­зи­чес­кия план. Не мо­га да Ви съз­дам удоб­с­т­во­то да пре­върна оцен­ка­та та­ка да се ка­же във въз­душ­на кула, та ни­кой да не пострада; каз­ва­но­то за ду­хов­ни­те от­но­шения е ред­но да хвър­ля по­не мал­ко свет­ли­на и вър­ху онова, ко­ето мо­же да се знае и би тряб­ва­ло да се знае за фи­зи­чес­кия план. Затуй ми поз­во­ле­те да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви към нещо, ко­ето мо­же би ще Ви за­интри­гу­ва и което, стру­ва ми се, при ве­че под­раз­би­ра­ща­та се неп­ре­ду­бе­де­ност на тук при­със­т­ва­щи­те при­ятели ня­ма да пре­диз­ви­ка осе­за­емо недоволство. Просто съм длъ­жен да из­пъл­ня­вам своя дълг доб­ро­съ­вестно, ка­то при­веж­дам и та­ки­ва доказателства.

В днеш­но вре­ме не­съм­не­но има люде, ко­ито се ста­ра­ят да се взи­рат про­ни­ца­тел­но в не­ща­та и да ги предста­вят така, как­то са протекли. Първо- начално би мог­ло да се сметне, че всич­ки хо­ра са предубедени. Но все пак има раз­ли­ки в пре­ду­бе­де­нос­т­та и на нея съ­що би тряб­ва­ло да се от­де­ли мал­ко внимание. Без да се схва­ща ка­то пре­по­ръ­ка иди хвалебствие, все пак бих ис­кал да спо­ме­на ин­те­рес­ния факт, че тук, в Швейцария, из­ле­зе ед­на книжка: "Към ис­то­ри­ята на из­бух­ва­не­то на войната, пред­с­та­ве­на спо­ред офи­ци­ал­ни­те до­ку­мен­ти на крал­с­ко­то ве­ли­коб­ри­тан­с­ко пра- вителство" от д-р Якоб Pyxти*15. Тази пуб­ли­ка­ция се раз­лича­ва зна­чи­тел­но от онова, ко­ето днес се сре­ща нав­ред по про­те­же­ние на по­ло­ви­на­та зе­мя от­нос­но та­ка наре­че­на­та ви­на на Централните сили. Тя е из­дър­жа­на в стро­го на­уч­на форма, до­ри мал­ко педантично, как то се про­це­ди­ра в ис­то­ри­чес­ки семинари, и из­пол­з­ва пре­дим­но до­ку­мен­ти на бри­тан­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во. В нея се сти­га до ед­но заключение, ко­ето тук на­роч­но не ис­кам да възпроизведа, по­не­же се от­к­ло­ня­ва мно­го от она­зи оцен­ка за цен­тъ­ра на Европа, ко­ято оби­к­но­ве­но се чу­ва в периферията. Накрая се казва:

"Историята оба­че не мо­же да се фал­ши­фи­ци­ра веч­но­, ле­ген­да­та не е спо­соб­на да ус­тои пред на­уч­но­то изследване, тъм­ни­те ком­би­на­ции из­ли­зат на бял свят, кол­ко­то из­кус­но и фи­но да са би­ли замислени."

Тази книга, въз­ник­на­ла в ис­то­ри­чес­кия се­ми­нар на един университет, бе наг­ра­де­на до­ри от Бернския университет. Следователно днес съ­щес­т­ву­ва наг­ра­де­на от швейцар­с­ки уни­вер­си­тет книга, ко­ято се опит­ва да пред­с­та­ви не­ща­та по-иначе, от­кол­ко­то те по­нас­то­ящем чес­то се сре­щат спо­ред опи­са­ни­ята от гле­ди­ще на периферията. Това не­съм­не­но е факт, зас­лу­жа­ващ респект, тъй ка­то ни­кой не ще пос­мее да об­ви­ни се­ми­нара по ис­то­рия към Бернския университет, че е бил под­ку­пен или не­що по- добно.

Нека при­ве­да и още един факт. От из­вес­т­но вре­ме се во­ди дис­ку­сия меж­ду Клемансо, мис­тър Арчър и Георг Брандес*16 - с един акцент! Преди вой­на­та то­ва не бе­ше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател. Повечето от Вас си­гур­но го познават, за­що­то той е един от на­й-­ус­пеш­ни­те ев­ро­пейс­ки пи­са­тели. Не смятайте, че днес го спо­ме­на­вам за­ра­ди осо­бе­но предпочитание, тъй ка­то той се чис­ли към на­й-­не сим­па­тич­ни­те ми писатели, към писателите, ко­ито по­на­сям най-трудно.

След те­зи увод­ни ду­ми ще Ви про­че­та пос­лед­на­та статия, на­пи­са­на от Брандес по по­вод на един спор с Грей*17, мис­тър Арчър и Клемансо. Но, как­то казах, разчитам, че ще се пот­вър­ди онова, ко­ето пред­пос­тавих по от­но­ше­ние на на­шия кръг: на­ли­чи­ето на уме­ние да се пра­ви раз­ли­ка и да не се допуска, че ис­кам да зле­пос­та­вя ни­кой народ. Изразявам не свое мнение, а са­мо Ви че­та ста­тия от Георг Брандес. Той пише:
"Тъй ка­то - би­ло в чуж­дес­т­ран­ни вестници, би­ло в оне­зи ано­ним­ни писма, от ко­ито цве­тът на дат­с­кия плебс из­лъч­ва своя аро­мат - съм сре­щал на­пад­ки и лич­но сре­щу мен, не­ка вед­нъж за­ви­на­ги да от­бе­ле­жа са­мо следното: Имам чес­т­та да бъ­да член на три вид­ни лон­дон­с­ки клуба, бях пре­зи­дент на еди­ния и ви­цеп­ре­зидент на другия, по­че­тен член съм на три на­уч­ни дру­жес­т­ва и по­че­тен док­тор на един шот­лан­д­с­ки уни­верси­те­т. С­ле­до­ва­тел­но с Великобритания ме свър­з­ват здра­ви връз­ки­,дъл­жа дъл­бо­ка бла­го­дар­ност на ли­те­ратур­на­та и ху­до­жес­т­ве­на­та об­щес­т­ве­ност в Англия и ви­на­ги съм из­пит­вал сил­на при­вър­за­ност към бри­танския на­чин на жи­вот и дух.

От стра­на на Германската им­пе­рия и на Австро-Унгария ни­ко­га не ми е би­ла оказ­ва­на по ня­ка­къв на­чин до­ри на­й-­мал­ка­та чест, не съм по­лу­ча­вал до­ри на­й-­мал­ко­то "чер­ве­но птиче" от чет­вър­та сте­пе­н"­,не съм бил член на ни­кое гер­ман­с­ко сдру­же­ни­е­,ни­то на на­уч­но дру­жес­т­во и ни­ко­га гер­ман­с­ки уни­вер­си­тет не ме е удос­то­явал с на­й-д­реб­но отличие."

Въпреки че в та­зи сфе­ра съм чу­вал дос­та много, аз съ­що ни­ко­га не съм чу­вал ня­кое гер­ман­с­ко дру­жес­т­во да е би­ло склон­но да да­де от­ли­чие на Георг Брандес; по­-с­ко­ро би про­яви­ло склон­ност здра­ва­та да ру­гае по не­гов адрес!

"Заради изяв­ле­ни­ята ми от­нос­но Северен Шлезвиг от бли­зо двайсет го­ди­ни гер­ман­с­ка­та пре­са ме ху­ли с все сила. Следователно изоб­що не мо­же да се твърди, че са ме би­ли под­ку­пи­ли да за­щи­та­вам ка­уза­та на Гер- мания."

Съвсем вярно! Това, дра­ги приятели, бе­ше крат­ко въведение. Ще до­ба­вя само, че Брандес бе­ше на­й-­ин­тимен при­ятел на Клемансо. Веднъж в Австрия, до­ка­то два­ма­та пре­би­ва­ва­ха в име­ни­ето на ед­но поз­на­то семе- йс­т­во­, лич­но аз по­пад­нах на ед­на пей­ка­, на ко­ято - как­то ми бе раз­ка­за­но - Клемансо и Брандес са се­де­ли във ве­ли­ко­леп­но­,люб­ве­обил­но еди­не­ние и на ко­ято бя­ха из­дъл­ба­ни две­те име­на "Клемансо и Брандес" От то­га­ва в то­ва кра­си­во си­ле­зийс­ко обиталище" пей­ка­та се на­ри­ча пей­ка на Кле- мансо и Брандес. Един път, ка­то из­на­сял лек­ция в Будапеща, Георг Брандес заявил:

"Тъй ка­то не умея да си слу­жа с ун­гар­с­кия език, ня­ма да Ви го­во­ря на унгарски, а по­не­же ези­ка на нем­ците ха­рес­вам тол­ко­ва малко, кол­ко­то и тях самите, ня­ма да го­во­ря и на немски, а ще из­не­са лек­ци­ята си на френ­с­ки език."

Виждате, че за един гер­ма­нец не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во ос­но­ва­ние да из­пит­ва осо­бе­на лю­бов към Георг Брандес. Сетне продължава:

"Следователно изоб­що не мо­же да се твърди, че са ме би­ли под­ку­пи­ли да за­щи­та­вам ка­уза­та на Германия. Ако смя­та­но­то от ме­не за ис­ти­на съм из­ра­зя­вал безпристрастно, то­ва по­ло­жи­те­лно се е дъл­жа­ло на не­що


друго, а не за­ра­ди туй, че съм раз­чи­тал на бла­го­во­ле­ни­ето на кайзера, как­то не­умес­т­но вну­ша­ва гос­по­дин Клемансо."

Не знам да­ли след на­пис­ван­ето на то­ва из­ре­че­ние ед­но­то от име­на­та на пей­ка­та ве­че не е заличено! По-нататък Брандес пише:

"Мистър Арчър из­хож­да от постановката, че един­с­т­ве­но Централните си­ли (из­вес­т­ни ли­ца от те­зи сили) би­ли ви­но­вни за вой­на­та и се би­ли под­гот­вя­ли за нея. Това е все съ­ща­та постановка, на ко­ято чо­век непрес­тан­но се на­тък­ва при съ­юз­ни­ци­те­:не­дос­та­тъч­на­та под­гот­ве­ност за вой­на­та доказвала, че ед­на­та стра­на би­ла агнето, а дру­га­та - вълкът.

По мое мне­ние лип­са­та на го­тов­ност за вой­на у една су­хо­зем­на си­ла през ля­то­то на 1914 г. не до­каз­ва сама по се­бе си ни­що дру­го ос­вен из­вес­т­но безгрижие, небрежност, не­ма­ра и не­дос­та­тъч­на пред­вид­ли­вост на от­го­вор­ни­те места. Ето за­що ед­на на­ция спо­кой­но мо­же да се е на­дя­ва­ла чрез вой­на да ов­ла­дее на­силстве­но от­къс­на­ти ней­ни провинции. Не е труд­но чо­век да си представи, че об­щес­т­ве­но­то мне­ние от­дав­на е ока­чес­т­вя­ва­ло ед­на та­ка­ва вой­на ка­то све­щен дълг и че ня­кой въп­ре­ки то­ва е бил дос­та­тъч­но не­ха­ен да не под­дър­жа во­ен­но­то си де­ло на равнище.

А ва­жа­що­то за ед­на су­хо­зем­на си­ла е ва­лид­но в не по­-мал­ка сте­пен за ед­на военноморска.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции и едно съобщение за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах от
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г
BG%20DOCS -> Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие
BG%20DOCS -> Книга Издателско ателие а 6 поставя началото на нова поредица от езотерични книги "Просветление". Целта е българският читател да се докосне до най-интересните произведения
BG%20DOCS -> Окултна история


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет