Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Когато ре­чем от на­ше гле­ди­ще да раз­съ­дим вър­ху не­ща ка­то об­съж­да­ни­те сега, ние ни­ко­га не би­ва да изпус­ка­ме от вни­ма­ние как­во мяс­то въ­об­ще за­ема ду­хов­но­-на­уч­но­то раз­г­леж­да­не със сво­ето зна­че­ние за разви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то през Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од и при под­го­тов­ка­та на Шестия. Защото, ако не сле­дим вни­ма­тел­но как­ви про­пус­ки пра­ви днеш­но­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ко чо­ве­чес­т­во по от­но­ше­ние на ду­ховно­-на­уч­но­то наб­лю­да­ва­не на света, ние не ще се до­бе­рем до онова, ко­ето ле­жи в ос­но­ва­та на съв­ре­мен­ните събития. За да се сдо­би­ем с оп­ре­де­ле­на из­ход­на точ­ка за по­-на­та­тъш­ни разсъждения, бих ис­кал да по­соча как от­дел­ни хо­ра ка­то че ли се виж­дат при­ну­де­ни да се взи­рат на­го­ре към световете, към ко­ито има отно­ше­ние на­ша­та Духовна Наука. Много ва- ж­но е да се осъзнае, че за се­га то­ва при­ну­ди­тел­но ори­енти­ра­не на по­доб­ни хо­ра към оп­ре­де­ле­но све­то­усе­ща­не е съв­сем спорадично; ала тък­мо от спо­ра­дич­но­то му появя­ва­не про­ли­ча­ва не­що из­вън­ред­но характерно. Неотдавна пред Вас спо­ме­нах факта, че от ня­кой си Херман Бар*47 е из­ляз­ла дра­ма - "Гласът", в ко­ято - ма­кар и по ка­то­ли­ци­зи­ращ на­чин - се пра­ви опит об­к­ръжа­ва­щи­ят ни фи­зи­чес­ко­-се­ти­вен свят да бъ­де оп­рян на ду­ховни съ­би­тия и на ду­хов­ни процеси. Преди не мно­го вре­ме Херман

А се­га не­ка си представим, че ге­ро­ят на ро­ма­на е сво­е­об­раз­но ко­пие на един жи­ве­ещ в на­ши дни човек, по нас­то­ящем ве­че на пет­де­сет и две или пет­де­сет и три години, пре­жи­вял съ­би­ти­ята на съв­ре­мен­нос­т­та и от ра­но за­поч­нал мно­го ин­тен­зив­но да об­щу­ва с вся­как­ви днеш­ни течения, за­ра­ди то­ва об­щу­ва­не с раз­лич­ните днеш­ни те­че­ния той ка­то сту­дент бил из­к­люч­ван от два уни­вер­си­те­та и ви­на­ги се стре­мял на­й-­ве­че ду шев­но да се свър­же с всевъзможните, вклю­чи­тел­но с ху­до­жес­т­ве­ни­те ду­хов­ни течения. Това не е се­бе­описание, тук не се от­к­ри­ва ни­що от би­ог­ра­фи­ята на Херман Бар и въп­ре­ки то­ва в ге­роя Франц има нещо, по ко­ето се раз­поз­на­ва Бар. В то­зи ге­рой от ро­ма­на виж­да­ме об­ри­су­ван един човек, опит­ващ се да вник­не във всичко, ко­ето в мо­мен­та мо­же яв­но да се срещ­не по све­та във вид на ду­хов­ни стремления, за да по­лу­чи ясно­та от­нос­но вза­имов­ръз­ки­те в света. И още в са­мо­то на­ча­ло ни се опис­ва как Франц се под­ви­за­вал къ­де ли не, за да му се из­бис­т­ри об­с­та­нов­ка­та в света.

Първо ка­то бо­та­ник при Визнер*49 - про­чут ботаник, пре­по­да­вал във Виенския университет. Сетне ка­то хи­мик при Оствалд*50, който след Хекел ста­ва пред­се­да­тел на Съюза на монистите; по­дир туй в се­ми­нара на Шмолер*51, в кли­ни­ка­та на Рише*52, при Фройд*53 във Виена. От са­мо се­бе си се разбира, че щом ня­кой ис­кал да нав­ле­зе в съв­ре­мен­ни­те ду­хов­ни течения, той тряб­ва­ло да се за­поз­нае и с психоанализата. Бил съ­що та­ка при те­осо­фи­те в Лондон и се сре­щал с художници, гравьори, те­ни­сис­ти и т.н. Ще рече, че не е бил ед­нос­т­ра­нчив - пре­би­ва­вал как­то в ла­бо­ра­то­ри­ята на Рише, та­ка и при те­осо­фи­те в Лондон. Стараел се вре­дом да се оправи. После не­го­ва­та орис, не­го­ва­та Карма го по­ве­ла по дру­ги пъ­ти­ща из света, раз­каз­ва се как на ед­но или дру­го мяс­то забелязва, че в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то има оп­ре­де­лени скри­ти под­бу­ди и че на те­зи скри­ти под­бу­ди е ред­но да се об­ръ­ща внимание. Вчера Ви за­поз­нах с ед­на та­ка­ва скри­та подбуда, а се­га ще Ви по­со­ча как ед­но дру­го ли­це е би­ло при­ну­де­но да приз­нае на­ли­чи­ето на по­доб­ни скри­ти подбу-
ди. За та­зи цел ис­кам да Ви про­че­та един пасаж. Франц се за­поз­на­ва с ня­как­ва извън­ред­но на­бож­на дама, ма­кар на­бож­нос­т­та на Клара да е дос­та своеобразна, но не за то­ва сми­там да го­воря сега, а са­мо намеквам, че за не­го то­ва е ва­жен подтик.

"Сега оба­че за не­го по­-важ­но­то бе­ше да­ли и как­во точ­но да и отговори. Дали уч­ти­во да и бла­го­да­ри и сетне спо­кой­но да из­ча­ка­, до­ка­то слу­ча­ят му я предостави? Или мо­же би­, в­с­луш­вай­ки се в съ­ве­та и, да се обърне към ня­кой от на­бож­ни­те мъ­же и пос­ле да из­пол­з­ва то­ва ка­то по­вод от­но­во да и пи­ше по то­зи въп­рос?*54

Набожните мъ­же в слу­чая са ка­то­ли­чес­ки духовници, при ко­ито той най-­нап­ред из­п­роб­ва да­ли пос­редством онова, ко­ето те откриват, ко­ето те знаят, чо­век мо­же да се оп­ра­ви във все­мир­на­та взаимовръзка. По-нататък четем:

"Ала пре­ди всич­ко тряб­ва­ше все пак да си изяс­ни как­во соб­с­т­ве­но ис­ка­ше той самият. Дали бе­ше прос­то влю­бен и да­ли склон­нос­т­та му към на­бож­ност не бе­ше са­мо прик­ри­то же­ла­ние да и допадне? Със си­гур­ност не бе­ше лъ­гал съзнателно, но съ­щес­т­ву­ва­ше въз­мож­ност всеп­ре­въз­на­ся­що­то му чув­с­т­во към нея да кара вся­ко ней­но качество, вся­ка ней­на при­вич­ка да му се стру­ват желани. На чо­век не­вол­но му се при­ис­к­ва да при­ли­ча на лю­би­мо­то съ­щес­т­во и влю­бе­ни­ят обик­ва и це­ни същото, ко­ето то оби­ча и цени. В слу­чая оба­че то­ва съв­сем не бе­ше така! Той бе по­ел по пъ­тя към вя­ра­та още пре­ди за­поз­нан­с­т­во­то им. И ед­ва ли ня­ко­га ще­ше да се за­поз­нае с нея без оня странен, за са­мия не­го съв­сем не­обяс­ним вът­ре­шен порив, кой­то неж­но и на­й-­не­на­дей­но го от­ве­де в цър­к­ва­та и му я от­к­ри пред свет­ци­те - са­ма­та тя поч­ти светица. Иначе той до­ри не би я забелязал, а и на­вяр­но оби­ча­ше не нея, а пос­ред­с­т­вом нея - прос­то ви­де­ни­ето на соб­с­т­вения си копнеж. Пък и то­ва не бе­ше ни­как­ва любов, не бе­ше онова, ко­ето за не­го до­се­га бе оз­на­ча­ва­ло любов, ами из­пит­ва­не на бла­жен­с­т­во­то да бъ­деш набожен! Ала бе­ше ли на­ис­ти­на набожен? Знаеше само, че го желае, но ка­то че ли все още не си вярваше, мо­же би от страх да не би пак да се измами, как­то до­се­га вся­ко же­ла­ние го бе мамило, та ако и то­зи път от­но­во се разочароваше, да ос­та­не без ника- кво! Охотно му се ще­ше да бъ­де набожен, но въп­ро­сът ес­тес­т­ве­но бе­ше да­ли можеше. Набожен ка­то оне­зи просяци, на които тол­ко­ва за­виж­да­ше за­ра­ди без­мъл­в­но­то щас­тие на тях­но­то сми­ре­но благоговение? Едва ли. Прекалено мно­го ве­че бе­ше вку­сил от дър­во­то на познанието. Набо- жен ка­то Клара? Вече бе за­гу­бил със­то­яни­ето си на ду­хов­на невинност. А мо­же би пък съ­щес­т­ву­ва­ше ня­ка­къв вид вто­ра невинност, въз­с­та­но­ве­на не­винност? Дали ня­ма­ше ня­как­ва на­бож­ност на сми­ре­ния разум, опо- з­на­ващ сво­ите граници, ня­как­ва вя­ра на знаещите, ня­как­ва на­деж­да от отчаяние? Нима през всич­ки вре­ме­на не са жи­ве­ли самотни, потайни,

Запознава се по­-точ­но с един каноник, пред­с­та­вил му се ка­то човек, кой­то до го­ля­ма сте­пен е сво­бо­ден от предубеждения.

"И из­вед­нъж му хрумна: да не би пък ка­но­ни­кът да бе­ше един от те­зи ис­тин­с­ки учители, от не­ве­до­ми­те духов­ни влас­т­ни­ци над света, от тай­ни­те па­зи­те­ли на Граала? Едва се­га той си да­де смет­ка как ка­но­ни­кът вина­ги го бе прив­ли­чал ка­то че ли е ня­как­во обе­ща­ние за ве­ли­ки откро- вения, ся­каш в тях би тряб­ва­ло да са скри­ти ду­ми­те на живота. Уваже- нието, на ко­ето се рад­ва­ше то­зи духовник, стра­хо­по­чи­та­ни­ето и до­ри страхът, с ко­ито го­во­ре­ха за не­го­,по­кор­с­т­во­то­,п­ро­явя­ва­но към не­го да­же от непреклонните, за­оби­ка­ля­щата го дъл­бо­ка самота, за­га­дъч­на­та му спо­соб­ност да по­ма­га на при­яте­ли и да нав­реж­да на врагове, ко­ято му приписваха, ко­га­то той ус­мих­вай­ки се из­ра­зя­ва­ше съжаление, че не бил зас­лу­жил ни­то бла­го­дар­нос­т­та на приятелите, ни­то гне­ва на вра­го­ве­те - всич­ко то­ва да­леч пре­ви­ша­ва­ше авторитета, влиятелността, дос­тойн- ство­то на не­го­ва­та служба, на външ­но­то му по­ло­же­ние и ко­га­то ед­ни­те си го обяс­ня­ва­ха с "доб­ри­те връзки, с ко­ито прос­то разполагал", а дру­ги­те - с мъл­ва­та за по­тек­ло­то му от ня­ка­къв ви­со­ко­пос­та­вен гос­подар, не­обяс­ни­ма все пак оста­ва­ше ма­ги­чес­ка­та си­ла на не­го­вия поглед, на не­го­во­то присъствие, до­ри са­мо на не­го­во­то име. В гра­да има­ше ду­зи­на ка- ноници, но ка­но­ни­кът бе­ше той. Който го­во­ре­ше за каноника, има­ше пред­вид не­го­. Кой­то пи­та­ше за не­го­во Превъзходителство, не би­ва­ше раз­би­ран начаса. Все още не мо­же­ха да свик­нат да го на­ри­чат та­ка - за тях си ос­та­ва­ше каноникът. В шес­т­ви­ето скром­но кра­че­ше зад бляс­ка­вия в чер­ве­ни­те си одеж­ди кардинал, всич­ки оба­че гле­да­ха са­мо в него."

В ка­но­ни­ка­,не в кардинала!

"Щом в оп­ре­де­ле­ния час не из­вър­ше­ше оби­чайния си обход, в гра­да вед­на­га се знаеше: ка­но­ни­кът е за­минал за някъде! Разчуеше ли се пък, че
се е завърнал, то­ва ка­то че ли бе­ше от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност за града. Франц си спом­ня­ше за един во­ден пре­ди го­ди­ни в Рим раз­го­вор с ня- какъв..."

извинете, заг­де­то Ви,чета това, но та­ка го е на­пи­сал Херман Бар

"... с ня­ка­къв англичанин, кой­то - след ка­то оби­ко­лил це­лия свят - се бе ус­та­но­вил в све­ще­ния град, за­що то по не­го­во твър­де­ние не бил сре­щал ни­що по­-за­га­дъч­но от монсиньорите. Който съ­уме­ел да ги разбере, щял да има клю­ча към съд­ба­та на човечеството. Беше умен чо­век на зря­ла възраст, от доб­ро семейство, бо­га­т, ­не­за­ви­си­м,­ ер­ген и ис­тин­с­ки ан­г­ли­ча­нин - трез­в, п­рак­ти­че­н, ­не­сан­ти­мен­та­ле­н,­ аб­со­лют­но не­му­зи­кале­н, ­без ин­те­рес към изкуството, здравеняк, веселяк, чо­век на чув­с­т­ве­ни­те на- слади, въдичар, гребец, вет­рохо­де­ц, доб­ре по­хап­ващ си, го­лям пияч, епикуреец, чи­ето до­вол­с­т­во бе сму­ща­ва­но от ед­на един­с­т­ве­на страст: лю­бо­питс­т­во­то всич­ко да види, с всич­ко да се запознае, нав­ся­къ­де да е бил, и то без ня­как­ва дру­га умисъл, ос­вен в край­на смет­ка да мо­же със за­до­вол­с­т­во да ка­же за ко­ето и мяс­то да ста­ва ду­ма "О, да, знам го", да са му из­вес­т­ни хотелът, в кой­то го е нас­та­нил Кук, и забележително- стите, ко­ито е издирил, хо­ра­та с име и положение, с ко­ито е общувал. За да пъ­ту­ва удоб­но и да има дос­тъп навсякъде, бя­ха го по­съ­вет­ва ли да ста­не франкмасон. Той хва­лел по­лез­нос­т­та на то­ва обединение, до­ка­то не му хрумнало, че би тряб­вало да има ня­как­во сходно, но по­-доб­ре ръ- ководено, по­-мо­гъ­що обе­ди­не­ние от на­й-­ви­сок ранг, в ко­ето се­га с удо­вол­с­т­вие би се вклю­чи­л,­как­то ес­тес­т­ве­но би се обър­нал към ня­кой друг, по­-до­бър Кук, сти­га да мо­жел да се на­ме­ри отнякъде. Не да­ва­ше да бъ­де разубеден, че све­та се уп­рав­ля­вал от съв­сем мал­ка гру­па тай­ни во­да­чи и че та­ка на­ре­че­на­та ис­то­рия се пра­ве­ла от те­зи скри­ти мъже, ко­ито би­ли не­из­вес­т­ни до­ри на на­й-б­лиз­ки­те си служители, как­то те пък на сво­ите служители, и твърдеше, че вър­вей­ки по ди­ри­те на то­ва по­тай­но све­тов­но правителство, на то­ва ис­тин­с­ко франкмасонство, в срав­не­ние с ко­ето дру­го­то пред­с­тав­ля­ва­ло са­мо ня­как­во без­к­рай­но бле­до копие, бил от­к­рил не­го­во­то се­да­ли­ще в Рим, и то точ­но при монсиньорите, по­ве­че­то от които, раз­би­ра се, съ­що та­ка би­ли ни­що не­по­до­зи­ра­щи статисти, чий­то гмеж це­лял един­с­т­ве­но да прик­рие че­ти­ри­ма­та или пе­ти­ма­та ис­тин­с­ки гос­по­да­ри на света. Франц и днес още го дос­ме­ща­ва­ше от за­бав­но­то ра­зо­ча­ро­ва­ние на не­го­вия англичанин, кой­то ни­ко­га ня­мал къс­мет да стиг­не до истинските, ами все по­па­дал на статисти, ала вмес­то да се разко- лебае, из­пит­вал все по­-го­лям рес­пект от ня­как­во тол­ко­ва доб­ре пазено, неп­ро­ни­ца­емо обединение, в ко­ето той - об­за­ла­га­ше се - нак­рая щял да бъ­де до­пус­нат до­ри ако тряб­ва­ло да ос­та­не в Рим до края на жи­во­та си, до­ри да се на­ло­же­ло да на­де­не мона­шес­ко­то ра­со или да­же да бъ­де об- рязан, защото, след ка­то нав­ред бил усе­тил не­ви­ди­ми­те ниш­ки на едно

раз­пе­ре­но вър­ху це­лия свят могъщество, той ня­мал ни­що про­тив да це­ни ви­со­ко да­же ев­ре­ите и по­ня­кога съв­сем се­ри­оз­но из­каз­ва­ше подозре- нието, че в последния, на­й-­вът­реш­ния кръг на та­зи скри­та све­тов­на тъ­кан ра­ви­ни и мон­синьо­ри мо­же би се­де­ли на­й-с­го­вор­чи­во един до друг, ко­ето впро­чем би му би­ло без различно, сти­га и на не­го да му поз­во­ле­ли да чу­дот­вор­с­т­ва вед­но с тях."

Виждате, тук ня­кой си търси! Вниманието ни би­ва на­со­че­но към ня­ка­къв тър­сещ човек. И ма­кар то­ва да не е автобиография, мо­же­те да бъ­де­те на­пъл­но уверени, че Херман Бар е поз­на­вал то­зи англичанин! Всичко то­ва е взе­то от живота.

"Още по оно­ва вре­ме Франц по­ня­ко­га се пи­та­ше да­ли пък не би би­ло въз­мож­но в щу­ро­ти­ите на ан­г­ли­ча­ни на да се крие ня­как­ва истина. Жи- вотът - би­ло на индивидите, би­ло на народите, на пръв пог­лед тол­ко­ва безсмислен, от не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост ни­що дру­го ос­вен низ от слу­ча- йнос­ти - се оказва, пог­лед­нат от извес­т­но раз­с­то­яние и от високо, все пак ви­на­ги доб­ре пла­ни­ран и твър­до направляван. Ако не же­ла­ем да приемем, че Бог се на­мес­ва пряко, та със соб­с­т­ве­на ръ­ка да на­гаж­да към сво­ите це­ли безсмислието, лу­достта на чо­веш­ко­то своеволие, ние сме при­ну­де­ни да си пред­с­та­вим ня­как­во меж­дин­но царство, опос­редства­що не­го­ва­та воля, ня­ка­къв кръг от ти­хо влас­т­ва­щи хора, чрез кой­то той въз­дейс­т­ва на све­та­, не­що ка­то стан­ции на бо­жес­т­ве­на­та си­ла и мъд­рос­т,­ от ко­ито тех­ни­те лъ­чи дос­ти­гат мрач­но­то чо­ве­чес­т­во и в край­на смет­ка вее пак оп­ра­вят всичко. Тези бо­жии лещи, съ­би­ра­щи твор­чес­кия дух и пръс­ка­щи го по света, те­зи тай­ни уредници, те­зи скри­ти ца­ре би­ха би­ли оно- ва, чрез ко­ето в края на кра­ища­та вся­ко бе­зу­мие би­ва вразумявано, стра- с­т­та би­ва укротявана, слу­чайнос­т­та ста­ва необходимост, ха­осът при­до­би­ва образ, мракът просветва; а кой не е сре­щал в жи­во­та си хора, ко­ито дейс­т­ви­тел­но при­те­жа­ват не­ве­ро­ят­на из­ви­се­ност и дистанцираност, из­вес­т­ни са с това, че са­мо с пог­лед мо­гат да се­ят про­ко­ба или щастие, и кол­ко­то и да са кротки, яв­но уме­ят да вли­я­ят отдалече? Обикновено то­ва са съв­сем неп­ре­тен­ци­оз­но жи­ве­ещи хо­ра - пастири, сел­с­ки ле­ка­ри и све- щеници, мес­то пъ­ти ста­ри­ци или пък преж­дев­ре­мен­но раз­ви­ти деца, ко­ито скоро умират, и у всич­ки тях има нещо, ко­ето ги пра­ви зло­ве­щи за дру­ги­те и ко­ето им да­ва ог­ром­на си­ла да въз­дейс­т­ват вър­ху хо­ра­та и животните, та до­ри - как­то неп­ре­къс­на­то се чу­ват твър­де­ния - вър­ху ця­ла­та природа, вър­ху извори, руди, време, пек и дъжд, град и суша. Ако пъ­ти­ща­та ни се кръстосат, още в съ­щия миг, ала по­ня­ко­га чак след го­ди­ни ние до­ла­вя­ме яс­но­то чувство, че от то­ва е про­из­тек­ло не­що съд­бов­но за жи­во­та ни. Самите те ка­то че ли усе­щат си­ла­та си по­-с­ко­ро ка­то бре- ме, мо­же би поч­ти ка­то проклятие, но при всич­ки слу­чаи ка­то задълже-

Следователно Франц, как­то виждате, не по­же­лал да си има ра­бо­та с те­ософ­с­ки­те уп­раж­не­ния - не по то­зи на­чин му се ис­ка­ло да от­к­рие под­с­тъ­пи­те към опоз­на­ва­не на ду­хов­ни­те светове. И все пак тук се прок­радват ня­кои от нещата, за ко­ито се на­ло­жи да го­во­рим вчера. Отделни ли­ца би­ват под­тик­на­ти да приз­на­ят как - тъй да се ка­же - се дви­жат кон­ци­те и за­поч­ват да об­ръ­щат внимание, че оп­ре­де­ле­ни хо­ра дър­пат таки­ва конци. Желателно би би­ло впро­чем лич­нос­ти ка­то Херман Бар да прис­тъп­ват към въп­ро­са с да­леч по-го­ля­ма сериозност, от­кол­ко­то досе- га. Дори срещ­на­ти­ят от Франц ка­но­ник го е сто­рил с по­-го­ля­ма се­ри­о- зност. Веднъж Франц би­ва по­ка­нен у въп­рос­ния ка­но­ник за­ед­но с ед­на стран­на компания, ко­ято ав­то­рът е описал. Оказва се, че ка­но­ни­кът об­щу­ва с вся­как­ви хо­ра - как­то с на­бож­ни монаси, та­ка съ­що с ци­ни­ци и фри­вол­ни ми­ря­ни - и вку­пом ги ка­ни на соф­ра­та си. Там на Франц пра­вят впе­чат­ле­ние мно­го неща. Канони­кът го от­веж­да в ра­бот­на­та си стая, до­ка­то ос­та­на­ли­те се за­бав­ля­ват по раз­лич­ни начини. Макар ве­че да са се нахранили, все още се под­на­ся по нещо. И тъй, ка­но­ни­кът го от­веж­да в ра­бот­на­та си стая:

"Племенницата се бе оттеглила, но по­чет­ни­ят гост, чи­чо Ерхард и не­го­во Превъзходителство, сед­на­ли в удоб­ни сто­ло­ве и бла­го­го­вей­но от­да­ли се на храносмилането, все още не бя­ха свър­ши­ли приказките, ис­тори­ите ста­ва­ха по-грубовати, прис­ме­хът - по-нагъл, на­ме­ци­те - по­-п­ря­ми и це­ли­ят наш свят, дворецът, аристок­ра­ци­ята и ге­не­рал­ни­ят щаб де­фи­ли­ра­ха
в анекдоти, ни­що не бе по­ща­де­но и изглеждаше, ка­то че ли аб­со­лют­но всич­ко бе със­та­ве­но от анекдоти. Отвратен, Франц се из­мък­на и вле­зе в библиотеката. Не бе­ше голяма, но изискана. От бо­гос­ло­ви­ето има­ше най-нужното,"

на­ли е дом на каноник, за са­мия се­бе си той на­й-­мал­ко се нуж­дае от бо­гос­ло­вие

"Да, имен­но боландистите, дос­та фран­цис­кан­с­ка книжнина, Майстер Ек- харт, све­ще­ни­чес­ки наръчници, Катарина Генуезка, мис­ти­ка­та на Гьорес и сим­во­ли­ка­та на Мьолер. Философията бе зас­тъ­пе­на по-широко: це­ли­ят Кант вед­но с из­да­ни­ята на кан­ти­ан­с­ко­то дружество, Упанишадите на Дойсен и не­го­ва­та ис­то­рия на философията, Файингеровата фи­ло­со­фия на "ка­то че ли" и вся­как­ви пи­са­ния от­нос­но кри­ти­ка­та на познанието. Сетне гръц­ки­те и рим­с­ки­те класици, Шекспир, Калдерон, Сервантес, Данте, Макиавели и Балзак в оригинал, но из­меж­ду гер­ман­ци­те са­мо Новалис и Гьоте, пос­лед­ни­ят в раз­лич­ни издания, а при­ро­до­на­учни­те му съ­чи­не­ния във ваймар­с­ко­то издание. Франц взе един том от тях и от­к­ри по по­ле­та­та му мно­гоб­ройни бележки, на­не­се­ни от ръ­ка­та на каноника, кой­то в то­зи миг се от­де­ли от мла­дия мо­нах и йе­зу­ита и дой­де при него. Той каза: Природонаучните съ­чи­не­ния на Гьоте не са из­вес­т­ни никому. За съжаление! В тях ста­ри­ят езичник, ка­къв­то той не­съм­не­но тряб­ва да е бил, из­вед­нъж из­г­леж­да съв­сем дру­го­яче и ед­ва то­га­ва ста­ва по­ня­тен и кра­ят на Фауст. Аз ни­ко­га не съм мо­гъл да си представя, че там Гьоте на­й-­не­на­дейно се пра­вел на католик..."

в слу­чая не­ка на ка­но­ни­ка му бъ­де простено, на­ли та­ка - на не­го му се ще всич­ко да бъ­де "католическо"; за нас по­-важ­но­то е, че той по­веж­да раз­го­вор за при­ро­до­на­уч­ни­те съ­чи­не­ния

"Гьоте на­й-­не­на­дей­но се пра­вел на ка­то­лик са­мо за­ра­ди ху­до­жес­т­ве­но­то въздействие. Уважението ми пред по­ета­,п­ред все­ки по­ет все пак е твър­де голямо, за да повярвам, че - из­ри­чай­ки тък­мо пос­лед­на­та си ду­ма - ня­кой би тряб­ва­ло да се костюмира. Но в при­ро­до­на­уч­ни­те съ­чи­не­ния вся­ка стра­ни­ца из­да­ва ка­къв ка­то­лик е бил Гьоте,"

не­ка му прос­тим на ка­но­ни­ка

"мо­же би без да го знае и при вся­ко по­ло­же­ние без не­об­хо­ди­ма­та сме­лост за това. На чи­та­те­ля му се струва как ня­кой не­за­поз­нат с ка­то­ли­чес­ки­те ис­ти­ни ка­то че ли не­очак­ва­но ги от­к­ри­ва на своя глава, от са­мия се­бе си, ко­ето ес­тес­т­ве­но не ми­на­ва без из­вес­т­ни на­си­лия и чудатости, но в об­щи ли­нии не лип­с­ва ни­що решаващо, не­об­хо­ди­мо и съществено, до­ри зрън­це­то суеверие, ма­гия или как­то и дру­го­яче да го наричат, ко­ето за истинските, за ро­де­ни­те про­тес­тан­ти ви­на­ги ос­та­ва по­доз­ри­тел­но в на­ше­то свя­то уче­ние - до­ри то­ва не липсва! Често пъ­ти ед­ва съм вяр­вал на соб­с­т­ве­ни­те си очи! Но до­ло­ви ли се вед­нъж у Гьоте сле­дата на тай-
ноб­рач­ния католик, ско­ро чо­век го виж­да навред. Неговото до­ве­рие към Светия дух, ко­го­то той, раз­би­ра се, пред­по­чи­та да на­ри­ча гений,"

Гьоте ес­тес­т­ве­но с пъл­но основание!

"дъл­бо­ко­то му чув­с­т­во за тайнствата, ко­ито все са му пре­ка­ле­но малко, не­го­ви­ят усет за интуитивното, него­ва­та пред­раз­по­ло­же­ност към страхо- почитанието, осо­бе­но пък това, че той - съв­сем не по про­тес­тантски – ни- ­ко­га не се за­до­во­ля­ва с вярата, ами нав­ред нас­то­ява за поч­ти­тел­ност към Бога чрез жи­во­то дело, чрез бла­го­чес­ти­ва­та постъпка, а и то­ва тол­ко­ва рядко, вър­хов­но­, на­й-т­руд­но прозрение, че чо­век не мо­же да бъ­де приз­ван от Бога, ако сам не се при­зо­ве при Бога, про­зи­ра­не­то на та­зи страш­на чо­веш­ка сво­бо­да да тряб­ва сам да из­би­раш и да мо­жеш да при- емеш, но и да от­ка­жеш пред­ла­га­на­та милост, чрез ко­ято свобо­да един­с­т­ве­но бо­жи­ята ми­лост се прев­ръ­ща за човека, кой­то се спи­ра на нея и я приема, в не­го­ва собстве­на зас­лу­га - всич­ко то­ва зву­чи до­ри в не­го­ви­те пре­уве­ли­че­ния и до­ри в не­го­ви­те де­фор­ма­ции до та­ка­ва сте­пен оп­ре­де­ле­но католически, че аз, как­то виждаш,"ка­но­ни­кът го­во­ри на Франц на ти" дос­та чес­то мо­жех да на­на­сям по по­­ета­та мес­та­та от "Тридентското вероизповедание", къ­де­то по­ня­ко­га с поч­ти съ­щи­те ду­ми е на­пи­са­но съ- щото. И ако Цахариас Вернер е заявил, че ед­но из­ре­че­ние в "Родства по избор" го е нап­ра­ви­ло католик, аз при­емам то­ва изяв­ле­ние буквално. С ко­ето ес­тес­т­ве­но не ис­кам да от река, че ос­вен туй е има­ло съ­що един езически, един протестантски, та до­ри и един ка­жи­-ре­чи ев­рейс­ки Гьоте, и съв­сем не же­лая да му пра­вя рек­ла­ма на об­раз­цов католик, ка­къв­то той впро­чем все пак е бил в по­-го­ля­ма степен, от­кол­ко­то до­вол­с­т­ва­щия мо­нис­ти­чен всезнайко, пред­с­та­вян от но­во­нем­с­ки­те гим­на­зиални учи­те­ли под не­го­во­то име.*55

Както проличава, до­ри в те­зи кръ­го­ве се тър­си ня­ка­къв друг Гьоте, кой­то мо­же да по­еме по пъ­тя към ду­ховния свят, при вся­ко по­ло­же­ние оба­че един по­-д­руг Гьоте в срав­не­ние с "до­вол­с­т­ва­щия мо­нис­ти­чен всезна- йко", опи­сан от би­ог­ра­фи­те на Гьоте и под­на­сян днес на света. Виждате, че из­ми­на­ва­ни­те от Франц пъ­ти­ща не са чак тол­ко­ва раз­лич­ни от онези, ко­ито Вие от­к­ри­ва­те втъ­ка­ни в това, ко­ето на­ри­ча­ме на­ша Духовна Нау- ка, и установявате, че тук си­гур­но ще да е на­ли­це ня­как­ва необходи- мост.

Сега Ви мо­ля да си припомните, че - как­то чес­то съм спо­ме­на­вал - към за­га­дъч­ни­те съ­би­тия на на­ша­та съвременност, аб­с­т­ра­хи­рай­ки се от всич­ко слу­чи­ло се във вън­шен план, спа­да смър­т­та на ав­с­т­рийс­кия ерц хер­цог Франц Фердинанд*56. Специално съм подчертавал, че - съв­мес­тим ли фи­зи­чес­кия и ду­хов­ния свят - пре­ди и след убийс­т­во­то на Франц Фердинанд, на­ли­це е би­ло не­що раз­лич­но за све­та ка­то цяло. В та­кива слу­чаи ни­кой не се ин­те­ре­су­ва как из­г­леж­дат външ­ни­те не­ща в Майя.
Важно е вът­реш­но­то про­ти­ча­не на нещата. И по­дир туй съм казвал: Въз- неслото се в ду­хов­ни­те све­то­ве ка­то ду­ша на то­зи Франц Фердинанд се е пре­вър­на­ло в цен­тър на из­вън­ред­но силни, мощ­ни въз­дейс­т­вия и го­ля­ма част от случ­ва­що­то се по нас­то­ящем е свър­за­но имен­но с това, че то­га­ва се е из­вър­шил сво­е­об­ра­зен пре­ход от жи­во­та към та­ка на­рече­на­та смърт, че та­зи ду­ша е ста­на­ла не­що съ­вър­ше­но дру­го в срав­не­ние с дру­ги ду- ши.

Казвал съм, че за чо­ве­к, п­ре­ка­рал пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия в ду­хов­на будност, глав­на­та при­чи­на за се­гаш­ните бо­лез­не­ни съ­би­тия се крие в про­низ­ва­щия це­лия свят страх, кой­то от­дел­ни­те хо­ра са из­пит­ва­ли един от друг, ма­кар и да не са го осъз­на­ва­ли­, но кой­то пре­ди всич­ко са из­пит­ва­ли от­дел­ни­те на­ции ед­на от друга. И ако чо­век със зря­щи очи мо­же­ше да прос­ле­ди при­чи­на­та за то­зи страх, той ня­ма­ше да из­п­ри­каз­ва толко­ва мно­го без­с­мис­ли­ци от­нос­но при­чи­ни­те за войната, как­ви­то се чу­ват днес. Този страх мо­жа да при­добие по­доб­ни раз­ме­ри по­ра­ди впли­та­не­то му ка­то емо­ци­онал­но със­то­яние в онова, ко­ето вче­ра Ви опи­сах с по­мощ­та на примери. Разглеждайте го ка­то сво­е­об­раз­на схема. Сега оба­че през всич­ко то­ва пре­ми­на­ва аура­та на страха. С аура­та на стра­ха по съв­сем оп­ре­де­лен на­чин е би­ла свър­за­на та­зи душа. Ето за­що и насил­с­т­ве­на­та смърт ни на­й-­мал­ко не е би­ла не­що са­мо външно. Казвал съм го, за­що­то бе­ше мое наб­лю­дение, за­що­то за мен то бе­ше осо­бе­но важ­но съби- тие, свър­за­но с мно­го от нещата, ко­ито ста­ват по­нас­тоящем.

Не зная, но не ис­кам да смятам, че работи, ко­ито бе­зус­лов­но би тряб­ва­ло да си ос­та­ват меж­ду нас, се разказ­ват вре­дом из­вън на­шия кръг. Факт е обаче, че от са­мо­то на­ча­ло на вой­на­та аз съм из­ла­гал въп­ро­са в на­й-­раз­лич­ни ан­т­ро­по­соф­с­ки групи*57. Имам сви­де­те­ли за това.

Книгата на Херман Бар из­ле­зе мно­го по-късно, фак­ти­чес­ки ед­ва неотда- вна. Независимо от то­ва в нея откри­вам след­ния па­саж и аз Ви мо­ля да дър­жи­те смет­ка за факта, че в сре­ди­те на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ки ориен­ти­ра­на Духовна Наука се по­соч­ва ед­но та­ко­ва спи­ри­ту­ал­но зна­ме­на­тел­но събитие, а в един на­пи­сан подир туй ро­ман че­тем пък следното: По- явява се ня­ка­къв мъж, кой­то съз­да­ва впе­чат­ле­ние на на­пъл­но ску­доумен. Макар да е сво­его ро­да пред­ре­шен принц, той се дър­жи ка­то съв­сем ску­до­умен човек, кой­то приема нис­ши служби. Едва след ка­то от ед­на обя­ва - на­ли бил на се­ло - узнава, че над ер­ц­хер­цог Франц Ферди­нанд е из­вър­ше­но покушение, той пра­ви ня­как­во изявление, за­ра­ди ко­ето без мал­ко не го линчуват, но го затварят; за­що­то вся­ка по­ли­ция ес­тес­т­ве­но не би се усъмнила, че щом ня­кой не­пос­ред­с­т­ве­но след да­дено по­ку­ше­ние пра­ви по­доб­но изявление, той яв­но е учас­т­ник в заговора. Дори две­те съ­би­тия да отс­то­ят на мно­го ми­ли - ед­но­то е ста­на­ло в Сараево, а

друго­то се ра­зиг­ра­ва в Залцбург - мъ­жът спо­ред по­ли­цейс­ка­та ло­ги­ка без­с­пор­но е за­ме­сен в заговора.

При то­ва из­ли­за наяве, че чо­ве­кът е пред­ре­шен принц, при­те­жа­ващ ня­ка­къв осо­бе­но важен, мис­те­ри­озен дневник. Установява се оба­че и за­що соб­с­т­ве­но е нап­ра­вил въп­рос­но­то изявление. Бидейки принц, на него та­зи участ му се сто­ри­ла глу­па­ва и той се пре­вър­нал в пред­ре­ше­ния стар несретник, кой­то при­емал нисши служби, прес­т­ру­вал се на дос­та глупо- ват, до­ри се ос­та­вял гос­по­да­ри­те му да го би­ят и обик­но­ве­но нищо не приказвал; са­мо при оп­ре­де­ле­ни по­во­ди ста­вал разговорлив, ала на­й-че- с­то не каз­вал нищо. И ето че при раз­с­лед­ва­не­то от­к­ри­ли ня­ка­къв мис­те­ри­озен ръкопис, кой­то бил на­пи­сан от не­го и гласял:

"Омагьосаният, се­га ве­че ос­во­бо­ден от ма­ги­ята принц, все още в пре­диш­ни­те си одежди, а и ина­че съв­сем предишният, но при все то­ва по-друг, от­как­то Франц знаеше, че то­ва е би­ло предрешване, ка­за с усмив- ка: "Простете ми за измамата, ко­ято по мое виж­да­не не бе­ше аб­со­лют­но ни­как­ва измама. Отдавна ве­че не съм ин­фан­тът Дон Тадео. Ако се­га об­с­то­ятел­с­т­ва­та ме при­нуж­да­ват от­но­во да го пред­с­та­вям за из­вес­т­но вре ме, то та­зи ро­ля ме зат­руд­ня­ва много. За се­бе си аз дейс­т­ви­тел­но бях ста­ри­ят нес­рет­ник и ако дейс­т­ви­телно съм лъгал, лъ­гал съм се­бе си, а не вас. Не съм мо­гъл да зная, че ще ви съз­дам неприятности. Безкрай но мно­го съжалявам. Това ес­тес­т­ве­но бе­ше ужас­но глу­па­во недоразумение. Без, раз­би­ра се, да съм сре­щал престолонаследника, аз го поз­на­вах отли- чно, це­нях го много, ние под­дър­жах­ме контакт, ма­кар и не по ту­каш­ния начин."

С "по ту­каш­ния начин" се има пред­вид фи­зи­чес­кия план - под­дър­жах­ме контакт, ма­кар и не във фи­зи­ческия план.

"Той от­дав­на бе прек­ра­чил гра­ни­ци­те на зем­на­та де­ятел­ност и с еди­ния крак ве­че сто­еше в прос­т­ран­с­т­вото на чис­то ду­хов­на­та дейнос­т. ­Се­га ве­че тряб­ва­ше из­ця­ло да ми­не отвъд, зна­ех го: за да се осъществи, той по­ве­че не мо­же­ше да остане. Оттам те­пър­ва ще се из­пъл­ня­ват де­ла­та му. Учудва ме са­мо де­то съд­ба­та го за­ба­ви тол­ко­ва дълго. И ко­га­то она­зи не­де­ля на из­ли­за­не от църквата, къ­де­то чрез мо­лит­ва то­ку­-що от­ново бях при­до­бил увереност, съз­рях пок­ру­се­на­та тълпа, на­ча­са се досетих, че той на­й-­сет­не е бил ос­во­боден. Каквото има да ста­ва чрез него, за­нап­ред той ще го из­вър­ш­ва от отвъдното. Тук мо­же­ше са­мо да го обещае, жи­во­тът му бе­ше са­мо ед­но предизвестие. Едва се­га то мо­же да се слу- чи. Никога не съм бил в със­то­яние да си го пред­с­та­вя ка­то кон­с­ти­ту­ци­онен монарх, с пар­ла­мен­та­ри­зъм и всич­ки ос­та­на­ли измишльотини. Твъ- рде ве­ли­чав бе­ше за та­ко­ва нещо. Сега оба­че с един за­мах граб­на ини­ци­ати­ва­та в свои ръце­.То­зи мър­т­вец те­пър­ва ще жи­ве­е­, и то изначално. Узнах го при вестта, то­ва имах пред­вид с ду­ми­те си. Но вие ще про­яви­те
разбиране, че из­г­ле­ди­те ми да се изяс­ня с оне­зи се­ля­ни бя­ха нищожни. Предпочетох да се пре­дам без­мъл­в­но и още се чудя, че не ме претрепа- ха. Бях се при­гот­вил и ве­че ще­ше да е станало. А се­га все още ми пред­с­тои не­що несторено. Така да бъде!" Всичко то­ва го из­ре­че с ра­вен глас, кой­то - тъй да се ка­же - не пос­та­вя­ше пре­пи­на­тел­ни знаци, и са­мо ряд­ко пог­леж­дай­ки с угас­на­ли­те си очи втрен­че­но към Франц. Сетне го по­мо­ли да не по­ме­на­ва ни­що за тет­рад­ки­те му, а и сам да ги забрави.

"Написаното в тях е истина, но са­мо за мен - за да бъ­де разбрана, тряб­ва да се поз­на­ва ези­кът на мо­ите знаци. Написаното в тих е вярно, са­мо че ду­ми­те ня­мат валидност." Франц не мо­же­ше да не му опи­ше какво впе­чат­ле­ние му бя­ха нап­ра­ви­ли тетрадките.*58

Всъщност в он­зи град Франц бил единственият, кой­то раз­би­рал испан- ски, та го привлекли, по­не­же тет­радки­те би­ли из­пи­са­ни на испански; при то­ва не­ка припомня, че в слу­чая има из­вес­т­на до­за ирония: в Авст- рия с из­ра­за "на испански" на­ри­чат всич­ко­, ко­ето чо­век не раз­би­ра вед­на­га­. С­лед ка­то съ­щес­т­ву­ва­ло по­дозрение, че несретникът, рес­пек­тив­но ин­фан­тът е учас­т­вал в заговора, на­ла­га­ло се тет­рад­ки­те да бъ­дат проче­те­ни и то­ва тряб­ва­ло да сто­ри Франц, по­не­же ни­ко­га пре­би­ва­вал в Ис- пания. Впрочем Херман Бар съ­що е пре­би­ва­вал в Испания.

Тъй ка­то тряб­ва да се приеме, че та­зи ра­бо­та не е под­шуш­на­та на Хер- ман Бар, Вие виж­да­те сле­до­ва­тел­но ед­но зна­ме­на­тел­но ори­ен­ти­ра­не на един чо­век към те­зи неща, ед­на не­об­хо­ди­мост в на­ши дни да се за­нима­ва с тях. Смятам за напъ­лно оп­рав­да­но чо­век до­ня­къ­де да се учудва, че в мо­мен­та по­доб­ни не­ща се появя­ват в романи, за­що­то то­ва е свър­за­но с вът­реш­на­та струк­ту­ра на на­ше­то време. Отпърво, раз­би­ра се, би­ват за­ин­т­ри­гу­ва­ни са­мо хо­ра ка­то Херман Бар или ли­ца със сход­ни пре­жи­вя­ва­ния ка­то него, кой­то крачка по крач­ка е ми­нал през всич­ко възможно. Сега, в дни­те на не­го­ва­та старост, след ка­то дъл­го вре­ме е изпо­вяд­вал им­п­ре­си­онис­тич­ни убеждения, той все още се опит­ва да про­умее ек­с­п­ре­си­ониз­ма и дру­ги по­добни неща. Той е един човек, кой­то на­ис­ти­на е в със­то­яние с ду­ша­та си да се свър­же външ­но и вът­реш­но с раз­лич­ни­те течения, кой­то лич­но е об­щу­вал с оствалдианците, с Рише и с те­осо­фи­те в Лондон и се е опитал да ги опознае, ала накрая, ко­га­то ве­че му е лип­с­ва­ла издръжливост, стиг­нал до ка­но­ни­ка Цингерл, кого­то по­нас­то­ящем смя­та за най-вещ. Да, той дейс­т­ви­тел­но е ми­нал през вът­реш­ни и външ­ни течения.

Когато се за­поз­нах с него, тък­мо бе на­пи­сал дра­ма­та си "Новите хо- ра*59, за­ра­ди ко­ято се­га се сра­му­ва много; тя бе из­дър­жа­на в стро­го со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки дух, а по оно­ва вре­ме няма­ше по­за­па­лен со­ци­ал­демок­рат от Херман Бар. После съз­да­де ед­на мал­ка ед­но­ак­т­на пиеса*60, ко­ято има по­-мал­ка стойност. След туй оба­че се при­съ­еди­ни към Нем-
сконационалното движение*61, от чи­ето гле­ди­ще на­пи­са "Големият грях"*63. И от­но­во ня­ма­ше друг по­-ра­ди­ка­лен нем­с­ко­на­ци­она­лист от Херман Бар. Междувременно бе­ше ста­нал на де­вет­найсет го­ди­ни и тряб­ва­ше да се яви пред на­бор­на комисия; ста­на доб­ро­во­лец за ед­на го­ди на и ето че ня­ма­ше друг тол­ко­ва край­но ми­ли­та­рис­тич­но нас­т­ро­ен чо­век ка­то Херман Бар, кой­то се­га ве­че бе­ше из­ця­ло про­ник­нат от во­ин­с­ки дух. Виждате, че той уме­еше да свър­з­ва ду­ша­та си с външ­ни­те те­чения, ала ни­ко­га не про­пус­ка­ше да се за­поз­нае съв­сем се­ри­оз­но и с вът­реш­ни­те течения. След прик­люч­ва не на во­ен­на­та си служ­ба оти­де за крат­ко вре­ме в Берлин, къ­де­то ре­дак­ти­ра­ше мо­дер­ния сед­мич­ник "Свобод­на сцена" Той на­ис­ти­на бе спо­со­бен да се прев­ръ­ща във всичко, но не и в берлинчанин! Оттам за­ми­на за Париж. Едва-що пристигнал, още не­уме­ещ да об­ра­зу­ва един въз­в­ра­тен гла­гол с tre, ами всич­ко все с avoir, той ве­че пи­ше­ше въз­тор­же­ни пис­ма за чо­ве­ка слън­це Буланже*63, кой­то щял да пока­же на Европа как­во зна­чи истинска, не­под­п­ра­ве­на култура. Сетне про­дъл­жи за Испания, ста­на върл про­тив­ник на сул­тана на Ма- роко, сре­щу ко­го­то пи­ше­ше ста­тии на ис­пан­с­ки език. Накрая се вър­на - не ка­то ко­пие на Доде *64, за­що­то той ве­че е сво­его ро­да ра­сов човек, но външ­но все пак мно­го при­ли­ча­ше на него.

За всич­ко то­ва той ни раз­каз­ва­ше нав­ре­ме­то в про­чу­то­то ста­ро ка­фе­не "Гринщайдъл"*65, при­ема­ло в поме­ще­ни­ята си кои ли не из­тък­на­ти лич­нос­ти още от 1848 го­ди­на насам, къ­де­то бя­ха на­ми­на­ва­ли Ленау*66, Анистазиус Грюн*67 и други. В то­ва ка­фе­не до­ри сер­витьо­ри­те се пол­з­ва­ха с осо­бе­на из­вес­т­ност - кой във Виена не поз­на­ва­ше про­чу­тия Франц, а по­-къс­но и Хайнрих от "Гринщайдъл"? Сега то е съ­бо­рено, но тък­мо за­що­то Херман Бар е го­во­рил в не­го тол­ко­ва мно­го за начина, по кой­то ду­ша­та му се вжи­вяла в ес­тес­т­во­то на французите, за чо­ве­ка слън­це Буланже, по­яви се друг раз­мир­ник и ко­га­то ка­фе­не "Гринщайдъл" бе съборено, Карл Краус на­пи­са бро­шу­ра­та "Порутената литература"*68. Все още жи­во си спомням как Херман Бар ни раз­каз­ва­ше за ве­ли­ко­леп­ни­те си впе­чат­ле­ния и за това, че той, ро­де­ни­ят в град Линц, имал на­й-к­ра­си­ва­та гла­ва на чо­век на из­кус­т­во­то в цял Париж. Той пре­въз­на­ся­ше Морис Барес*69 и страс­т­но под­к­ре­пя­ше всичко, ко­ето по оно­ва вре­ме се афи­ши­ра­ше ка­то мла­до пред­с­та­ви­тел­с­т­во на френско­то­, та­ка че чрез из­ли­яни­ята на ед­но въз­тор­же­но сър­це чо­век на­ис­ти­на съп­ре­жи­вя­ва­ше ця­ло ед­но ли­те­ратур­но те­че­ние за­ед­но с всич­ки­те му претенции. Сетне съв­мес­т­но с не­кол­ци­на дру­ги той ос­но­ва във Виена седмичник, в кой­то от­пе­чат­ва­ше на­ис­ти­на за­бе­ле­жи­тел­ни статии. Накрая за­поч­на все по­ве­че и по­ве­че да се задълбочава, са­мо че при не­го за­дъл­бо­ча­ва­не­то ви­на­ги вър­ве­ше ръ­ка за ръ­ка с тривиализирането. И така той неп­рес­тан­но се променяше: от со­ци­ал­де­мок­рат в немсконационалист, от ми­ли­та­рис­ти-­

През пос­лед­ни­те го­ди­ни чес­то би­ва­ше ка­нен от обич­ни­те си дан­циг­ча­ни да им из­на­ся бе­се­ди за ек­с­п­ре­сионизма, ко­ито те тряб­ва да са раз­би­ра­ли мно­го доб­ре и ко­ито из­ля­зо­ха съ­що та­ка в кни­га­та му за експ­ре­сиони- зма*70. В нея пре­въз­на­ся ве­че и Гьотевите при­ро­до­на­уч­ни съчи­не­ния и показва, че се е доб­ли­жил малко до онова, ко­ето ние опоз­на­ва­ме ка­то антропософия; той оба­че се на­ми­ра имен­но в са­мо­то начало. Съвсем ми­мо­хо­дом ще отбележа, че в пос­лед­на­та си кни­га за експ­ре­си­ониз­ма той по­соч­ва на дан­циг­ча­ни­те всич­ко красиво, с което, раз­би­ра се, ис­ка да пред­с­та­ви във вяр­на свет­ли­на тех­ни­те го­ле­ми пре­дим­с­т­ва спря­мо бер- линчаните.

Напоследък разправят, че Херман Бар се бил покатоличил. Е, из­ця­ло ка­то­лик ед­ва ли е станал. Станал е веро­ят­но в съ­ща­та степен, в как­ва­то бе­ше буланжист. Ала той е човек! В на­й-­но­вия му ро­ман съ­що сте ви­дели, че тък­мо чрез светското, ко­ето му е присъщо, чрез коп­не­жа имен­но по свой на­чин да опоз­на­ва всичко, той е усе­тил не­об­хо­ди­мос­т­та в днеш­но вре­ме да вник­не в та­ко­ва нещо, как­во­то е из­ви­ся­ва­не­то на чо­ве­ка в ду­хов­ния свят, и да установи, че меж­ду хо­ра­та съ­щес­т­ву­ват връз­ки от по­-д­руг вид в срав­не­ние с онези, осъ­щес­т­вя­ва­ни един­с­т­ве­но чрез оби­чай­ни­те фи­зи­чес­ки средства; ина­че казано, то­ва са връз­ки ка­то раз­г­леда­ни­те от нас вчера.

И все пак Вие ще про­яви­те разбиране, ако на мен ми се стру­ва до­ня­къ­де немаловажно, че в един та­къв роман има не прос­то смът­ни намеци, ами не­ща­та са до­ве­де­ни до ед­на тол­ко­ва кон­к­рет­на точка, как­ва­то е смър­т­та на ер­ц­хер­цог Франц Фердинанд. Оттук проличава, че към не­ща­та е ряд­ко да се прис­тъп­ва мно­го по-конкретно, от­кол­ко­то обик­но­ве­но се смята. Тъкмо то­ва тряб­ва да ни на­веж­да на мисълта, че из­вър­ш­ва що­то се във фи­зи­чес­кия план до го­ля­ма сте­пен е са­мо не­що ка­то сим­вол на онова, ко­ето ре­ал­но протича, та­ка да се каже, "зад ку­ли­си­те на битието". Защо- то, ако про­че­те­те как­во се е слу­чи­ло във връз­ка с то­ва събитие, с то­ва покушение, но про­пус­не­те да се при­зо­ве­те духовното, Вие не ще бъ­де­те в със­то­яние да си представите, че по то­зи на­чин чо­век би­ва на­кар­ван да от­да­де та­ко­ва зна­че­ние на случая. Днес оба­че все още не е въз­мож­но да се го­во­ри съв­сем неп­ре­ду­бе­де­но за те­зи не­ща и да се из­ра­зя­ва всичко, сто­ящо във връзка с тях. Допустимо е мо­же би да се по­соч­ват са­мо ня- кои, на пър­во мяс­то по­ве­че външ­ни моменти.

По-нататък не би­ва да се забравя, че в рам­ки­те на Австро-унгарската мо­нар­хия жи­ве­ят го­лям брой сла­вянски народ­нос­ти или по­не на­род­нос­т­ни съставки. В сво­ите гра­ни­ци Австро-унгарската мо­нар­хия се на­се­лява - поз­во­ле­те ми при из­б­ро­ява­не­то да си пос­лу­жи с пръс­ти - от германци, чехи, славонци, словаци, сър­бохървати, хървати, поляци, румънци, укра- инци, унгарци, ита­ли­ан­ци и сърби*71. Виждате, мно­го по­ве­че народно- сти, от­кол­ко­то в Швейцария. Обитателите мо­же да поз­на­ва са­мо онзи, кой­то - пре­би­ва­вай­ки по­-п­родъл­жи­тел­но вре­ме сред на­род­нос­ти­те - дейс­т­ви­тел­но е съп­ре­жи­вя­вал съ­би­ти­ята и е раз­б­рал раз­лич­ни­те течения, изя­ви­ли се в общността, на­ри­ча­на Австро-Унгария. Що се от­на­ся до сла­вян­с­кия елемент, през послед­ни­те де­се­ти­ле­тия на XIX век ка­то всеп­ро­низ­ващ стре­меж се е от­к­ро­ява­ло на­ми­ра­не­то на въз­мож­ност за съв­мес­тен жи­вот на раз­лич­ни­те сла­вян­с­ки на­род­нос­ти в мир и свобода. Цяло- стната ис­то­рия на Австро-Унгария през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия с всич­ки­те и ос­т­ри схват­ки мо­же да се раз­бе­ре са­мо ако се схва­не ка­то опит да се осъ­щес­т­ви прин­ци­път за ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­не на от­дел­ни­те народно- сти. То ес­тес­т­ве­но не ста­ва лесно, по­не­же хо­ра­та не жи­ве­ят удоб­но раз­по­ло­же­ни ед­ни до други, ами са дос­та размесени. Сред ав­с­т­рийс­ки­те гер­ман­ци има твър­де много, ко­ито виж­дат бла­го­то и на са­ми­те гер­ман­ци­те във въз­мож­но­то ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­не на от­дел­ни­те сла­вян­с­ки на­род­нос­ти в Австрия, то­ест в на­ми­ра­не­то на фор­ма те да могат са­мос­то­ятел­но и сво­бод­но да се раз­ви­ват индивидуално. От са­мо се­бе си се разбира, че та­ки­ва не­ща не се от­к­ри­ват бър­зо - нуж­но е време; и все пак ед­но та­ко­ва дви­же­ние не­съм­не­но е налице.

Освен те­зи обе­ди­не­ни в рам­ки­те на Австро-Унгария сла­вян­с­ки на­род­нос­ти има­ме съ­що та­ка бал­кан­с­ки­те славяни, пре­ка­ра­ли дъл­го вре­ме под тур­с­ко владичество, от ко­ето оба­че те се отър­си­ха през пос­лед­ни­те десе- тилетия, за да ос­но­ват от­дел­ни дър­жа­ви - България, Сърбия, Черна го­ра и т.н. Вчера ве­че споме­нах за съ­щес­т­ву­ва­щия из­вън тях и на­й-­нап­ред­нал
в ду­хов­ния жи­вот на­род на пол­с­ки­те славяни. Сега искам да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви вър­ху на­й-­важ­ни­те подразделения, за­що­то те­зи не­ща мо­га да ги раз­вия са­мо ед­но по едно. Във всич­ки спо­ме­на­ти сла­вян­с­ки на­ро­ди и на­род­нос­ти жи­вее онова, ко­ето вче­ра оз­на­чих като еди­нен ос­но­вен на­род­нос­тен еле­мент и ко­ето имен­но е под­го­тов­ка за бъдещето.

Защо - пог­лед­на­то на­й-­нап­ред външ­но - на въп­рос­ния Франц Фердинанд се е от­да­ва­ло ня­как­во значение? Затуй, за­що­то със сво­ето същество, с всич­ки­те си нак­лон­нос­ти той е бил външ­ни­ят из­раз на оп­ре­де­ле­ни тече- ния, ка­то външ­но­то оба­че ще тряб­ва да схва­ща­те сим­во­лич­но за нещо, ко­ето е ста­ено вътрешно. В него­во­то съ­щес­т­во е жи­ве­ело нещо, ко­ето - сти­га да мо­же­ло вед­нъж да се ос­во­бо­ди из­ця­ло - е би­ло из­к­лючи­тел­но бла­гос­к­лон­но раз­по­ло­же­но към ин­ди­ви­ду­ал­но­то раз­ви­тие на славянст- вото. Той прос­то мо­же да бъ­де на­ре­чен ак­ти­вен при­ятел на славянство- то, имал е раз­би­ра­не или мо­же би е ред­но да кажа, че онова, ко­ето е жи­ве­ело в не­го и ко­ето той са­ми­ят не е осъз­на­вал напълно, е има­ло раз­би­ра­не за това, как­ви форми тряб­ва да при­еме съв­мес­т­ни­ят жи­вот на сла- вяните, ако те ще се раз­ви­ват индивидуално.

Трябва оба­че да се има предвид, че от Кармата е би­ло от­ре­де­но хо­дът на та­зи Карма да бъ­де из­вън­ред­но своеобразен. Нека да не забравяме, че ни­ко­га е жи­вял един прес­то­ло­нас­лед­ник - ер­ц­хер­цог Рудолф*72, на ко­го­то се въз­ла­га­ли го­ле­ми на­деж­ди на­й-­ве­че в оно­ва направление, в ко­ето се взи­рат мно­го от съв­ре­мен­ните ли­бе­рал­ни и сво­бо­до­мис­ле­щи хора. За лицата, поз­на­ва­щи об­с­то­ятел­с­т­ва­та и човека, би­ло ясно, че чрез не­го­ва­та ду­ша дейс­т­ва­ло нещо, ко­ето щя­ло да до­ве­де до пре­на­ся­не на ав­с­т­рийс­ка поч­ва на онова, ко­ето вче­ра на­ре­кох ан­г­лийс­ко по­ли­ти­чес­ко мислене, ан­г­лийс­ки мис­лов­ни фор­ми за на­чи­на на дър­жав­но­то уп­равление. Това се очак­ва­ло от него, на­там кло­не­ли не­го­ви­те симпатии. Но Вие зна­ете как е дейс­т­ва­ла Кармата и как онова, ко­ето тряб­ва­ло да се случи, би­ло осуетено. Тогава ста­на­ло въз­мож­но об­рат­но­то - зна­че­ние при­до­бил един мъж, дви­жещ се в съв­сем дру­га посока. И ето как на­ис­ти­на не е ма­ло­важ­но да се обър­не внимание: "Тук той мо­же­ше са­мо да го обещае, жи­во­тът му бе­ше са­мо ед­но предизвестие. Едва се­га то може да се случи. Никога не съм бил в със­то­яние да си го пред­с­та­вя ка­то кон­с­ти­ту­ци­онен монарх, с пар­ла­мента­ри­зъм и всич­ки ос­та­на­ли измишльотини."

Точно та­ка оба­че чо­век би тряб­ва­ло да си пред­с­та­вя другия! Виждате как Кармата вър­ши сво­ята ра­бо­та и ние тряб­ва да съз­рем та­зи ра­бо­те­ща Карма, за да мо­жем да из­ка­чим още по­-го­ле­ми ви­со­ти на познанието. Онова, ко­ето е тряб­ва­ло или е мог­ло да се уре­ди (ве­че не по во­ля­та на ед­ни или дру­ги хора, а поин­тен­циите на все­мир­на­та еволюция), ко­ето е мог­ло да бъ­де по­де­то от та­зи душа, наб­лю­да­ва­ща сла­вян­с­т­во­то с разби­ра­не (за­се­га ще се за­до­во­ля са­мо с аб­с­т­рак­т­на характеристика), то дей-­

Особено деликатни, осо­бе­но тя­гос­т­ни ста­ват нещата, ко­га­то тряб­ва да се на­газ­ва в те­че­ния и да се раз­чита на средства, свър­за­ни с те­зи на окул­т­ни­те течения, а та­ки­ва об­щес­т­ва има нав­ред по земята. Някои са по-задълбочени, как­то нап­ри­мер онези, с ко­ито ще се за­поз­на­ем утре. Дру- ги са са­мо докоснати, но ма­кар и да са са­мо докоснати, те имен­но за­то­ва тряб­ва да се схва­щат ка­то съдове, през ко­ито пре­ми­на­ват окултни тече- ния. А формированието, за чи­ето раз­тур­ва­не се нас­то­ява­ше след смър­т­та на ер­ц­хер­цог Франц Фердинанд, сръб­с­ка­та "Народна одбрана", бе­ше пря­ко про­дъл­же­ние на ед­но по­-п­ре­диш­но из­ця­ло окул­т­но общество*73, ко­ето съв­сем мал­ко бе­ше про­ме­ни­ло ме­то­да си. Но на­ли един­с­т­ве­на­та ми цел е да из­ла­гам факти.

Ето Ви един до­пир меж­ду по­ли­ти­чес­ки до­мог­ва­ния и ед­но окул­т­но об- щество, чий­то център на дейс­т­вие бе­ше в Сърбия, но ниш­ки­те му се прос­ти­ра­ха навсякъде, къ­де­то има­ше славяни, и ко­ето под­дър­жа­ше вза- имо­от­но­ше­ния с на­й-­раз­но­об­раз­ни дру­ги сдружения, но вът­реш­на вза­имов­ръз­ка има­ше пре­ди всич­ко със за­пад­ни общества. Затова в ед­но та­ко­ва сдру­же­ние мо­гат да се пре­по­да­ват неща, свър­за­ни с окул­т­ни­те влияния, шес­т­ва­щи по света.

Защо се на­ла­га да из­ми­на­ва­ме как­ви ли не за­оби­кол­ни пътища, та са­мо до­ня­къ­де да стиг­нем до про­зи­ра­нето на онова, ко­ето всъщ­ност тряб­ва да разберем? Не се учудвайте, заг­де­то се на­ла­га да се из­ми­на­ва­те за оби­кол­ни пътища, за­що­то чо­век мно­го лес­но из­па­да в по­вър­х­нос­т­но оценя- ване, ко­га­то ре­че да при­ла­га вижда­ния по от­но­ше­ние на не­пос­ред­с­т­ве­ни процеси, в ко­ито учас­т­ва със сим­па­тии и антипатии; то­га­ва много лес­но въз­ник­ват пог­реш­ни пред­с­та­ви и недоразумения. Защото как­во се по­лу­ча­ва често? В ду­ша­та си чо­век но­си сво­ите сим­па­тии и антипатии, на как­ви­то ес­тес­т­ве­но все­ки има пъл­но право; но чес­то пъ­ти той има ос­но­ва­ние да не си да­ва смет­ка за то­ва и да се под­да­де да не каз­вам нап­ра­во на са­мо­заб­луж­де­нието, но все пак на самовнушението, че пре­це­ня­ва

Защо е въз­мож­но чо­век да про­явя­ва та­ки­ва склонности? Просто затуй, за­що­то той мно­го лес­но се на­тък­ва на стран­ни противоречия, ко­га­то се по­мъ­чи да раз­бе­ре действителността. А на­тък­не ли се на про­ти­во­речия, той гле­да да ги превъзмогне, при­емай­ки ед­но­то от две про­ти­во­ре­ча­щи си не­ща и от­х­вър­ляй­ки дру­гото. Това оба­че чес­то оз­на­ча­ва не­же­ла­ние изоб­що да бъ­де раз­б­ра­на действителността.

Искам да Ви дам един при­мер как чо­век мо­же да се зап­ле­те в ня­кое се­ри­оз­но противоречие, ко­га­то не разби­ра жиз­не­на­та вза­имов­ръз­ка меж­ду про­ти­во­ре­чи­во­то и ця­лос­т­на­та действителност. В рам­ки­те на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­на Духовна Наука ние на­ри­ча­ме хрис­ти­ян­с­т­во онова, ко­ето е по­чер­па­но от значе­ни­ето на Мистерията на Голгота, ко­ето е по­чер­па­но от това, че Христос е бил осъден, ум­рял е, пог­ре­ба ли са го, но съ­що та­ка в реален, ис­тин­с­ки сми­съл е въз­к­ръс­нал и про­дъл­жа­ва да жи­вее ка­то възкръснал. За нас то­ва е Мистерията на Голгота и ако ня­кой не го признава, ние не мо­жем да за­че­тем пра­во­то му да се на­ри­ча хри- стиянин. А как­во е би­ло необходимо, та за­ра­ди чо­веш­ко­то раз­ви­тие Христос да из­с­т­ра­да то­ку­-що опи­са­но­то от мен? Било е не­об­хо­ди­мо Юда да го пре­да­де и Христос да бъ­де раз­пъ­нат на кръста; ако оба­че раз­пъ­на­ли­те го на кръс­та не бя­ха сто­ри­ли това, то­га­ва Мистерията на Гол- гота ня­ма­ше да се из­пъл­ни за спа­се­ни­ето на човечеството.

Ето Ви ед­но страхотно, реално, ед­но - бих ка­зал - до­ве­де­но до крайност, до аб­сурд противоречие! Мисли моли е ня­кой да твърди: вие, христия- ните, дъл­жи­те на Юда факта, че ва­ша­та Мистерия на Голгота изобщо се е изпълнила! На палачите, раз­пъ­на­ли Христос на кръста, Вие, христия- ните, дъл­жи­те ра­зиг­ра­ла­та се на Голгота мистерия! Нима би би­ло оп­рав­да­но да се за­щи­та­ват Юда и палачите, ма­кар да е вярно, че сми­съ­лът на Земната ис­то­рия се дъл­жи на тях? Възможно ли е на един та­къв въп­рос да се от­го­во­ри тол­кова просто? Човек не се ли на­тък­ва на противоречия, ко­ито съ­щес­т­ву­ват и пред­с­тав­ля­ват ужас­на орисия?

Размислете над това, ко­ето из­ло­жих се­га пред Вас! Утре ще про­дъл­жим те­зи разсъждения. В са­мия край Ви раз­ка­зах то­ва са­мо за да мо­же­те да се замислите, че не е тол­ко­ва лес­но да се каже: от две про­ти­во­ре­чащи си не­ща аз при­емам едното, а дру­го­то отхвърлям. Действителността е по­-дъл­бо­ка от онова, ко­ето човек чес­то пъ­ти ис­ка да об­гър­не с ми­съл­та си, и съв­сем не без при­чи­на от поч­ти за­мъг­ле­но­то съз­на­ние на Ницше се раж­да изразът: "Светът е дъл­бок - по-дълбок, от­кол­ко­то си мис­лел де- нят.*74
След ка­то се опи­тах фор­мал­но да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви вър­ху ес­тес­т­во­то на ре­ал­но­то противоречие, ут­ре ще се пос­та­ра­ем да нав­ле­зем още по­-дъл­бо­ко в материята, ко­ято се­га за­сег­нах­ме са­мо отчасти.