Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

Последвало събитие, ко­ето хвър­ли­ло из­вес­т­на свет­ли­на вър­ху стран­ни кар­ми­чес­ки взаимовръзки. Опи­са­ната от мен пар­тия про­дъл­жи­ла да ра- боти. Нещата би­ли до­ве­де­ни дотам, че нак­рая от­но­во чрез под­к­лаж­да не, за как­во­то ста­на дума, бил из­вър­шен опит за по­ку­ше­ние сре­щу от­дав­на от­тег­ли­лия се Милан, кой­то оба­че все още иг­ра­ел ня­как­ва ро­ля и чрез ко­го­то на­й-­ве­че би­ли из­пъл­ня­ва­ни вся­как­ви роли. Тогава и Нико­ла Па- шич, чи­ето име Ви е известно, се озо­вал сред осъ­де­ни­те на смърт. Спа- сението си дъл­жал един­с­т­вено на факта, че им­пе­ра­тор Франц Йосиф от­п­ра­вил въз­ра­же­ние сре­щу ек­зе­ку­ти­ра­не­то му. Знаете, че Пашич е име­то на човека, кой­то при из­бух­ва­не на вой­на­та бе­ше ми­нис­тъ­р-п­ред­се­да­тел на Сърбия.

Във всич­ки те­зи слу­чаи се ка­са­ело за нещо, пре­вър­на­ло се в необходи- мост. Обърнете внимание, че онова, ко­ето ня­кой же­ла­ел да постигне, не мо­же­ло да бъ­де постигнато, ако Обреновичите останели. Затова с проте- к­ци­ята на Русия Карагеоргевич тряб­ва­ло да се въз­ка­чи на престола. Но ето че и Драга Машин, ко­ято междув­ре­мен­но се би­ла омъ­жи­ла за Алек- сандър, съ­що се пол­з­ва­ла с рус­ка протекция. В съ­що­то вре­ме оба­че за ра­ди­кал­на­та пар­тия Драга Машин би­ла ста­на­ла край­но неудобна, на нея гле­да­ли ка­то на по­зор­но петно. Но всич­ко то­ва вли­за­ло из­ця­ло в пред­ва­ри­тел­ни­те сметки, тъй ка­то групировката, ко­ято я би­ла под­с­та­вила, ня­ма­ла за цел да из­диг­не неп­ре­мен­но та­зи при­ят­на лич­ност с пар­фюм­ни­те й уме­ния на сръб­с­кия престол, а се стре­мя­ла чрез Александър ка­то пред­с­та­ви­тел на Обреновичите да пре­диз­ви­ка не­тър­пи­мост към та­зи динас- тия. По та­зи при­чи­на тя по­-нап­ред тряб­ва­ло да бъ­де нап­ра­ве­на за смях и подбив, Драга Машин тряб­ва­ло да бъ­де нап­ра­ве­на кралица, та по­дир туй да мо­же да бъ­де убита. Целяло се да бъ­де из­вър­ше­на услу­га тък­мо на онези, на ко­ито Драга Машин при­вид­но би­ла край­но неудобна; но с ог­лед на по­-къс­но­то и пре­мах­ва­не ця­ла­та ко­ме­дия тряб­ва­ло да се пос­та­ви и Драга да я изиграе. Няма да се спи­рам на под­роб­ности ка­то ин­с­це­ни­-
ра­но­то очак­ва­не на бъ­дещ престолонаследник, кой­то ни­ко­га не се е задавал. Ще из­тък­на само, че би­ли прив­ли­ча­ни съв­сем стран­ни лично- сти, ко­ито тряб­ва­ло да осъ­щес­т­вя­ват как­то връз­ки­те между Женева, къ­де­то жи­ве­ели Карагеоргевичите, и Балканите, та­ка и раз­ни дру­ги връзки.

Петър Карагеоргевич по­лу­чил ука­за­ние да си стои крот­ко в Женева и мно­го да не шава. За смет­ка на то­ва на на­й-­раз­ли­чни мес­та би­ли раз­п­ра­те­ни мно­жес­т­во емисари, ко­ито да при­да­ват об­лик на ця­ла­та ак­ция и да я про­веж­дат в ду­ха на Русия. По то­зи по­вод тук бих ис­кал да Ви обър­на внимание, че на личностите, извър­ш­ва­щи не­що при та­ки­ва взаимовръз- ки, чес­то пъ­ти не е нуж­но да се от­да­ва осо­бе­но значение. Така напри­мер в да­де­ния слу­чай има­ло един ва­жен посредник, черногорец, кой­то иг­ра­ел го­ля­ма ро­ля при съв­местни­те на­чи­на­ния на Русия и Карагеоргеви- чите. Той оба­че ни на­й-­мал­ко не дър­жал да слу­жи ни­то на ра­ди­кална­та сръб­с­ка партия, ни­то на ня­кой друг. Това по­-къс­но дал из­рич­но да се раз­бе­ре с факта, че през 1907 го­ди­на във Виена пред­ло­жил за про­дан обе­мис­та­та кореспонденция, во­де­на от не­го с Петър Карагеоргевич във връз­ка с та­зи съд­бо­нос­на кауза. Така доб­ря­кът Карагеоргевич се ви­дял при­ну­ден да се раз­де­ли със сто и пет­де­сет хи­ля­ди франка, за да от­ку­пи те­зи писма.

Тези не­ща ги по­соч­вам са­мо частично, но ко­га­то един ден бъ­де на­пи­са­на ис­то­ри­ята (а ня­ко­га тя ще бъ­де написана) за ра­зиг­ра­ло­то се по оно­ва вре­ме във ви­ен­с­кия рес­то­рант "Хопфнер", на 22 Януари в Линц и през Април в хо­тел "Биглер" в Мьодлинг, ко­га­то един ден се уз­нае как е въз­ник­нал оня документ, с кой­то Карагеоргевич се е задължил, че ако се въз­ка­чи на престола, ня­ма да пред­п­ри­еме ни­що сре­щу убий­ци­те на Александър Обренович и Драга Машин, то­га­ва то­ва ще бъ­де ед­на глава, ко­ято ще ос­вет­ли мно­го неща. Важност ще пред­с­тав­ля­ва по­-с­пе­ци­ал­но онова, ко­ето Петър Карагеоргевич е под­пи­сал на 22 Януари 1903 в Линц, как­то и съвещанието, про­ве­де­но от ня­кол­ко слу­же­щи на та­зи ка­уза офи­це­ри в бел­г­рад­с­ка­та страноп­ри­ем­ни­ца "Коларац.

След всич­ки те­зи прелиминарии, през Юли 1903 би­ло из­вър­ше­но убийс­т­во­то в Белграда*84, при­до­би­ло в све­та из­вес­т­ност по друг начин. Важ- на ро­ля при то­ва убийс­т­во изиг­рал ня­кой си лей­те­нант Воя Танкосич. Не е маловажно, че по око­ва вре­ме пред­во­ди­тел на ед­на от групите, на­то­ва­ре­ни да лик­ви­ди­рат раз­ни­те при­вър­же­ни­ци на Александър Обренович и Драга Машин, бил лей­те­нант Воя Танкосич; за­що­то Вие мо­же би знаете, че спо­ред из­вър­ше­ни­те от ав­с­т­рийс­ка стра­на раз­с­лед­ва­ния сред лицата, ор­га­ни­зи­ра­ли убийс­т­вото на ер­ц­хер­цог Франц Фердинанд в Сараево, се спо­ме­на­ва ня­кой си ма­йор Танкосич. Това е съ­щи­ят Воя Танкосич, кой­то - меж­дув­ре­мен­но по­ви­шен в чин ма­йор - ня­ко­га бил по­лу­чил за­да­ча­та да убие два­ма­та бра­тя Луневица - бра­та на Драга Машин, а по­дир туй –

Така ди­нас­ти­ята Обреновичи би­ла лик­ви­ди­ра­на и се­га въп­ро­сът бил как Карагеоргевич да бъ­де сло­жен на сръб­с­кия престол. Пашич например, ма­кар да бил за­ме­сен във всич­ко това, още ня­мал го­тов­ност да да­де вед­на­га съг­ла­си­ето си за въз­кач­ва­не на Карагеоргевич на прес­то­ла - по оно­ва вре­ме той ис­кал да из­диг­не на сръб­с­кия прес­тол един англичанин. Но да­же и в Източна Европа не нав­ся­къ­де се зас­тъп­ва­ло ед­но и също мне- ние. Може нап­ри­мер ис­то­ри­чес­ки да се удостовери, че след раз­г­ла­ся­ва­не на вес­т­та за убийс­т­во­то на пос­лед­ния Обренович ве­ли­ка­та кня­ги­ня Ми- лица възкликнала: Да пи­ем за здра­ве­то на сръб­с­кия крал Никита! Сле- дователно в те­зи кръ­го­ве съ­щес­т­ву­ва­ло съ­що на­ме­ре­ние на сръб­с­кия прес­тол да бъ­де пос­тавен Никита Черногорски. Но ко­га­то се стиг­на­ло до взе­ма­не на решение, Чариков, то­га­ваш­ни­ят рус­ки шарже д'афер в Бел- град, се по­явил и за­явил дословно: Дойдох да съобщя, че мо­ето пра­ви­тел­с­т­во ще из­ра­зи одоб­ре­ние са­мо ако при ут­реш­ния из­бор принц Кара- георгевич еди­но­душ­но бъ­де из­б­ран за крал на Сърбия.

Приведох ре­ди­ца факти, ко­ито тряб­ва да Ви по­ка­жат как дейс­т­ват нещата, ко­га­то бъ­дат на­со­че­ни в оп­ре­деле­но русло. Редно е да има­ме кон­к­рет­на пред­с­та­ва за то­ва­,ко­ето се случ­ва по света. Сега ми се ще да подходя, бих казал, симптоматично. Нещата яв­но мо­гат да се обе­ди­нят в ця­лос­т­на кар­ти­на и да ни из­ви­сят до глав­ни­те ис­ти­ни на проб­ле­ма ед­ва тогава, ко­га­то се ог­ле­дат раз­лич­ни обстоятелства. Независимо от то­ва аз тряб­ва неп­ре­къс­на­то да повтарям: чо­век мо­же да има ста­но­ви­ще и вся­ко ста­но­ви­ще мо­же да бъ­де разбрано, но той тряб­ва да е наясно, че при вся­ко по­ло­же­ние е длъ­жен да из­хож­да имен­но от ед­но или дру­го станови- ще, а не да се прави, че да­ва оцен­ка от ня­как­ва по­-ви­со­ка трибуна.

Особено в пос­лед­но вре­ме чес­то ми се на­ла­га да се пи­там на как­во се дъл­жи неп­рес­тан­на­та по­ява на оп­ре де­ле­ни виждания. В на­ча­ло­то на нас­то­ящи­те си раз­съж­де­ния аз ка­зах как­ва бол­ка изпитах, узнавайки, че в ед­на от на­со­ки­те чо­век всъщ­ност се сблъс­к­ва са­мо с недружелюбни, на­й-­мал­ко­то ли­ше­ни от раз­би­ра­не оцен­ки и че тък­мо хората, ко­ито по то­зи нед­ру­же­лю­бен на­чин оце­ня­ват в ед­на оп­ре­де­ле­на насока, си при пис­ват спо­соб­нос­т­та за обек­тив­но раз­г­леж­да­не на нещата. Не е нуж­но да се оти­ва надалеч, за да се ви­ди ка­къв род нед­ру­же­люб­ност се има пред- вид. Продължавам да повтарям, че имам раз­би­ра­не за вся­ко ста­новище; не про­умя­вам обаче, ко­га­то се твърди, че оп­ре­де­ле­ни оценки, ко­ито са всич­ко друго, но не и обективни, по­чи­ва­ли на обек­тив­на основа.

Когато се про­че­те примерно, че по въп­ро­са от­нос­но ви­на­та за из­бух­ва­не на вой­на­та из­к­лю­чи­тел­на стой­ност имат из­вес­т­ни­те ве­че дип­ло­ма­ти­чес­ки документи, сре­щу то­ва не мо­же да се въз­ра­зи аб­со­лют­но нищо; не е та­ка оба­че по от­но­ше­ние на изводите, ко­ито чес­то се ва­дят оттук. Точно те­зи до­ку­мен­ти тряб­ва да се про­уч­ват мно­го по-задълбочено, от­кол­ко­то то­ва се пра­ви обикновено, щом се це­ли пос­ти­га­не­то на ме­ро­давна оцен- ка. Смея да твърдя, че аз дейс­т­ви­тел­но съм про­уч­вал ос­нов­но по­ве­че от ду­зи­на пъ­ти всич­ки сини, чер­ве­ни и бе­ли кни­ги и за се­бе си съм до­пус­кал вся­ка на­со­ка на оценката; точ­но то­га­ва чо­век би тряб­ва­ло да на­ме­ри въз­мож­ност да се оп­ре един­с­т­ве­но на ре­ал­ни­те факти! Но раз­съж­да­вай­ки глобално, тряб­ва да кажа, че оценките, ко­ито чувам, ми на­пом­нят дъл­ги дискусии, за­вър­ш­ва­щи с думите: "Това ня­ма зна­чение - ев­ре­инът без дру­го ще оти­де на кладата!*85. И тъй ка­то за ка­те­го­рич­ни твърде- ния, как­ви­то се правят, не мо­же ни­ко­га да се на­ме­ри обек­тив­но основа- ние, те­зи не­ща мо­гат да се при­емат са­мо ка­то нещо, което не­ми­ну­емо тряб­ва да пре­рас­не във въпроса, на как­во се дължи, че та­ка­ва го­ля­ма част от хо­ра­та зас­тъпват оценката, ко­ято - ако не буквално, то по­не по сми­съл - се свеж­да до афоризма: "Това ня­ма зна­че­ние - гер­ма­не­цът без­д­ру­го ще оти­де на кладата!"

В та­зи оцен­ка се от­ра­зя­ват мно­го не­ща на­й-­ве­че затуй, за­що­то е без­по­лез­но да се из­тък­ват ед­ни или дру­ги до­во­ди там, къ­де­то в си­ла са аргу- ментите, во­де­щи до та­зи оценка. И въп­ре­ки то­ва пов­диг­на­ти­ят от мен тук въп­рос пред­с­тав­ля­ва в аб­со­лют­ния сми­съл на ду­ма­та вър­хо­вен въп- рос. Знам, че хо­ра­та са си по­мисли­ли как­во ли не, ко­га­то вслед­с­т­вие на оп­ре­де­ле­на не­об­хо­ди­мост на­пи­сах мо­ята бро­шу­ра "Размисли по вре­ме на войната"86, предназначена, как­то се каз­ва в подзаглавието, "за гер­ман­ци и за онези, ко­ито не смятат, че тряб­ва да ги мразят" Знам, че в нея са из­ра­зе­ни мисли, на ко­ито - не ме счи­тай­те за нескромен, загде­то го каз­вам - ис­то­ри­ята ни­кой ден ще гле­да ка­то на мисли, ко­ито ще се взе­мат под внимание, пък до­ри и още тол­ко­ва вре­ме да изтече. Знам оба­че съ­що така, че по­ра­ди вът­реш­ни ду­хов­ни вза­имов­ръз­ки ня­кои не­ща ня­ма да бъ­дат възможни, до­ка­то - по­не на от­дел­ни мес­та - не се по­яви усе­ща­не за вер­нос­т­та на те­зи мисли. А онези, ко­ито не до­пус­кат да бъ­дат убе­де­ни чрез вът­реш­на­та важ­ност на та­ки­ва мисли, ще тряб­ва още дъл­го да бъ­дат поучавани.

С ед­на со­лид­на по­ука све­тът ще се сдо­бие пос­ред­с­т­вом осъ­щес­т­вя­ва­не прог­ра­ми­те на та­ки­ва хо­ра ка­то Лойд Фжордж*87 Навярно ще бъ­дат нуж­ни и още ня­кол­ко урока. Но по­доб­ни уро­ци ще по­лу­чат и ня­кои ли­ца от периферията. Доста не­ща би­ха мог­ли да при­емат друг вид, ако чо­век по­-мал­ко до­пус­ка­ше да бъ­де за­майван от оценките, под­ло­же­ни от мен на разискване. Защото това, ко­ето Ви казвам, е без­с­пор­на ис­тина. Не ед­но
ре­ше­ние яв­но се крие в това, че на от­дел­ни мес­та оцен­ка­та би­ва на­соч­ва­на в то­ку­-що спо­ме­нато­то русло. Та как­ва пол­за ще има, ако ан­г­ли­ча­ни­нът се зас­тъ­пи за един или друг човек, пос­ред­с­т­вом ко­го то дейс­т­ва ед­но или дру­го нещо, и ако смет­не за лич­на обида, ко­га­то въп­рос­на­та лич­ност бъ­де ха­рак­те­ризи­ра­на по обек­ти­вен начин? Точно за­що­то от ан­г­лийс­ка­та кул­ту­ра во­ди на­ча­ло­то си оно­ва осо­бе­но оформя­не на по­ли­ти­чес­ки­те мисли, на ко­ето се спрях завчера, зад не­го мо­же да се спо­тай­ва нещо, ко­ето прес­ледва оп­ре­де­ле­ни цели. Защото на­ли­це е стран­но­то об- стоятелство, че за ня­кои ид­ва­щи от ев­ро­пейс­кия Запад им­пул­си онова, ко­ето аз ока­чес­т­вих ка­то по­ли­ти­чес­ко мис­ле­не на ан­г­лийс­ка­та култура, тряб­ва да се разглеж­да ка­то на­й-­не­под­хо­дя­щия инструмент.

Няма ни­как­во съмнение, че от ед­на­та стра­на се на­ми­ра онова, за чи­ето осъ­щес­т­вя­ва­не през Петия сле­датлан­т­с­ки пе­ри­од е приз­ван тък­мо ан­г­лийс­ки­ят народ, ала от ед­на съв­сем дру­га стра­на то пос­то­ян­но би­ва осуетявано. И ма­кар хо­рът да раз­по­ла­га с чу­дес­ни­те гласове, за ко­ито спо­ме­нах завчера, чо­век тряб­ва да се вслуш­ва и в раз­ни дру­ги гласове. Ето за­що бих ис­ка­ла да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви към ед­но из­каз­ва­не на лорд Роузбъри*88 от 1893 г. не за­що­то точ­но то­ва не­го­во из­каз­ва­не е осо­бе­но важно, а за­що­то то пред­с­тавля­ва сим­п­то­ма­ти­чен из­раз за не­що ре­ал­но съществуващо. Лорд Роузбъри заявил:

"Казват, че им­пе­ри­ята ни е дос­та­тъч­но го­ля­ма и че при­те­жа­ва­ме дос­та­тъч­но територии... Ние оба­че не бива да дър­жим смет­ка са­мо за това, ко­ето ни е нуж­но днес, но и за онова, ко­ето ще ни е нуж­но в бъдеще... Ние тряб­ва да съзнаваме, че част от на­шия дълг и от на­ше­то нас­лед­с­т­во е да се гри­жим све­тът да но­си отпе­ча­тъ­ка на на­шия народ, а не на ня­кой друг народ..."

Важно е да се знае, че във все­мир­ния хор се вмес­ват и та­ки­ва гласове. Точно в та­зи на­со­ка лорд Роузбъри всъщ­ност не е бил бе­ле­жи­та лич- ност. Но в та­къв един тон е проз­ву­ча­ло онова, ко­ето имен­но сме длъж­ни да изтъкнем. Важно е, че не от народа, а от един мъж, зад ко­го­то са сто­яли групи, е от­п­ра­ве­но изяв­ле­ние то, че це­ли­ят свят при­до­би­ва от­пе­ча­тъ­ка на английското. Това не е ни­що дру­го ос­вен от­з­вук от онова, което ви­на­ги се е пре­по­да­ва­ло в ня­кои окул­т­ни братства*89, ко­ето нап­ри­мер се е пре­по­да­ва­ло и с думите: латин­с­ка­та ра­са се на­ми­ра в упа­дък и е нуж­но чо­век сам да ре­ши тя по­ве­че да не ни досажда. Петият сле­датлан­т­с­ки пе­ри­од при­над­ле­жи един­с­т­ве­но на ан­г­лийс­ки го­во­ре­щи­те народи, тъм­на ра­бо­та е да при­да­дат на Земята та­къв облик, ка­къв­то се раз­ви­ва от тях.

Всичко, ут­вър­ди­ло се в окул­т­ни­те братс­т­ва ка­то здра­во учение, не мо­же да не се до­ло­ви от­но­во в из­каз­ва не­то на лорд Роузбъри; за­що­то цел­та е пог­ле­дът да се на­соч­ва на­къ­де­то трябва. Каквото се виж­да отвън, мо­же
да бъ­де комедия. Повелята е ко­ме­ди­ята да бъ­де проз­ря­на и да не бъ­де смя­та­на за ощас­т­ли­вя­ва­що света събитие.

Ако ня­кой за­еме ста­но­ви­ще­то на лорд Роузбъри, той не тряб­ва да дис­ку­ти­ра с него, за­що­то при та­ки­ва рабо­ти дис­ку­си­ята е съв­сем ненужна. Не мо­же съ­що да се твърди, че ня­мал пра­во да за­ема та­ко­ва ста­но­вище. Всеки е в пра­во­то си да зас­тъп­ва ста­но­ви­ще­то на лорд Роузбъри. В та­къв слу­чай оба­че ще тряб­ва да ка­же "Крайната ми цел е да нап­ра­вя све­та английски", а не "Боря се за сво­бо­да­та и пра­ва­та на мал­ки­те народно- сти". Ето за как­во ста­ва дума. Погледнато от не­го­ви­те позиции, лорд Роузбъри мо­же да бъ­де разбран мно­го добре; но не за­еме ли не­го­во­то становище, чо­век по не­об­хо­ди­мост ще тряб­ва да зас­тъ­пи ни­какво друго, та­ка че две­те ста­но­ви­ща ня­ма да се схож­дат и ще се на­ло­жи по­ло­же­ни­ето да бъ­де урав­но­ве­се­но чрез средствата, с ко­ито све­тът раз­по­ла­га за та­зи цел. Следователно та­ки­ва ста­но­ви­ща по­ня­ко­га не­ми­нуемо тряб­ва да до­веж­дат до плам­ва­не­то на война. Това е на­пъл­но разбираемо, за­що­то в про­ти­вен слу­чай би мог­ло да се нас­то­ява дру­ги­те доб­ро­вол­но да се под­чи­нят на ед­но та­ко­ва становище. И ако тях­но­то ста­нови­ще е те да не же­ла­ят това, то­га­ва имен­но въз­ник­ват конфликти. Затова и аз ис­кам да се ог­ра­ни­ча са­мо с раз­г­леж­да­не­то на становища, тъй ка­то при тях не се ка­сае за обек­тив­ни оценки, а прос­то за пра­ве­не­то на из­бор меж­ду две въз- можности.

Ето за­що аз мно­го доб­ре мо­га да раз­бе­ра ед­но ста­но­ви­ще ка­то то­ва на френ­с­кия ми­нистър Аното, ко­ето той за­ел през 1909 г. в кни­га­та си за фа­шо­да и по­дял­ба­та на Африка. Там той казва*90.

"От де­сет го­ди­ни ра­бо­та­та е прик­лю­че­на - Франция ут­вър­ди ран­га си сред че­ти­ри­те све­тов­ни сили. По всич­ки кра­ища на све­та тя е у до­ма си. френ­с­ки се го­во­ри и ви­на­ги ще се го­во­ри в Африка, в Азия, в Америка, в Океания. Кълновете на гос­под­с­т­во­то са по­се­ти по всич­ки кра­ища на зем­но­то кълбо. Те ще из­бу­ят под не­бес­на­та закрила."

Едно та­ко­ва становище, раз­би­ра се, съ­що мо­же да се проумее, но че и тук е въз­мож­но да въз­ник­нат ко­лизии с евен­ту­ал­ни дру­ги ста­но­ви­ща - то­ва не­съм­не­но тряб­ва да се има предвид.

Също та­ка обек­тив­но тряб­ва да се взе­ме под вни­ма­ние и не­що друго. В на­ме­ре­ни­ята на Бисмарк ни­ко­га не е фи­гу­ри­ра­ло во­де­не­то на ко­ло­ни­ал­на политика. Германия те­пър­ва е тряб­ва­ло да бъ­де на­со­че­на към ко­лони­ал­на­та политика. Тя до­ри не я е во­ди­ла спонтанно, а по мно­го по­ка­за­те­лен на­чин е би­ла под­бу­де­на към нея съв­сем от другаде. На то­ва мо­же да се спрем ня­кой друг път. Всеки слу­чай на нем­с­кия на­род не му е би­ло в ха­рак­те­ра да пре­диз­вик­ва ко­ли­зия в та­зи насока, а в про­чу­ти­те ре­чи на Фихте към гер­ман­с­ка­та нация мо­же­те из­рич­но да прочетете, че гер­ман­ци­те ни­ко­га не би­ха спо­ри­ли с народ, кой­то го­во­ри за сво­бо­дата на мо-

В по­со­че­на­та кни­га на ми­нис­тър Аното че­тем оба­че и след­ния пасаж:

"Историята ще има за за­да­ча да ус­та­но­ви от коя ми­съл са се ръ­ко­во­ди­ли Германия и ней­но­то пра­ви­телство по вре­ме на зап­ле­те­ни­те спорове, при ко­ито про­те­ко­ха по­дял­ба­та на Африка и пос­лед­на­та фа­за от френска­та ко­ло­ни­ал­на политика. Може да се предположи, че в на­ча­ло­то Бисмар- ковата по­ли­ти­ка с удов­лет­во­рение е гле­да­ла как Франция се впус­ка­ше в да­леч­ни и труд­ни начинания, ко­ито го­ди­ни нап­ред тряб­ва­ше на пъл­но да ан­га­жи­рат вни­ма­ни­ето на стра­на­та и на ней­но­то правителство. Все пак не е си­гур­но до­кол­ко тази смет­ка в пер­с­пек­ти­ва се ока­за правилна, по­не­же Германия нак­рая пое от своя стра­на по съ­щия път и - ес­тес­т­ве­но мал- ­ко къс­но - се опи­та да на­вак­са за­гу­бе­но­то време. Ако та­зи дър­жа­ва по своя воля..."

той каз­ва "по своя воля", мо­ля Ви се

"... е пре­дос­та­ви­ла ко­ло­ни­ал­на­та ини­ци­ати­ва на други, то тя ня­ма при­чи­на да се учудва, ако те са до­ко­па ли на­й-в­кус­ни­те мръвки."

Това ста­но­ви­ще ес­тес­т­ве­но съ­що е на­пъл­но разбираемо, но в не­го се съ­дър­жа ве­че и ед­но признание: че Германия по своя во­ля е пре­дос­та­ви­ла на ко­ло­ни­ал­на­та по­ли­ти­ка на Франция на­й-в­кус­ни­те мръвки.

Не съ­де­те вед­на­га по под­роб­нос­ти­те­,ко­ито давам, за­що­то ця­лос­т­на кар­ти­на ще се по­лу­чи ед­ва ко­га­то ги съ­бе­ра в едно.

Вижте, би мог­ло да се пос­та­ви въп­ро­сът как въ­об­ще е въз­мож­но тол­ко­ва лекомислено, как­то чес­то се постъпва, да се съз­да­ва вза­имов­ръз­ка меж­ду съ­би­ти­ята при­мер­но от 24 и 25 Юли 1914 г. и ония през следва­щи­те дни. Вие ни­ма да по­вяр­ва­те кол­ко не­ве­ро­ят­но ле­ко­мис­ле­но е в те­зи съ­би­тия да се тър­си обик­но­вен кон­ти­ну­итет и да се смята, че чис­то и прос­то от ул­ти­ма­ту­ма на Австрия към Сърбия е плам­на­ла или да­же е след­ва­ло да плам­не го­ля­ма­та све­тов­на война. Още не­що е тряб­ва­ло да бъ­де до- бавено, не­що дру­го тряб­ва от де­се­ти­ле­тия да е би­ло подготвяно. Нужно е оба­че на­ли­чи­ето на пог­лед и със­ре­до­то­ча­ва­не на вни­ма­нието вър­ху ня­кои от­ми­на­ли неща. На господата, които, без да се церемонят, да­ват оцен­ки за мно­го­то книги, как­то Ви по­со­чих с пример, бих дал съ­вет не са­мо да че­тат по начина, по кой­то чес­то се чете, ами да че­тат така, че да за­бе­ляз­ват как­ви не­ща соб­с­т­ве­но се разиграват. А ос­вен туй, как­то мо­же би знаете, ня­кои ра­боти изис­к­ват уме­ни­ето да бъ­дат ог­ле­да­ни най-вни- мателно. На пър­во вре­ме нап­ра­во ще рис­ку­вам да бъ­да недоразбран,

струп­вай­ки все­въз­мож­ни неща, ко­ито не се под­да­ват прос­то та­ка на доказване. Но всич­ки тези не­ща аз мо­га доб­ре да ги докажа.

Нека в на­лич­ни­те ре­пор­та­жи бъ­дат преп­ро­че­те­ни разговорите, во­де­ни през Юли 1914 г., ка­то се сле­ди как са про­ти­ча­ли те­зи разговори. Поня- кога в обик­но­ве­но­то ежед­не­вие по из­ра­же­ни­ето на ли­це­то съ­що мо­же да се ус­та­но­ви нещо, ко­ето до­пъл­ва го­ли­те думи. При по­ли­ти­ка тък­мо по изражението, по жес­та мо­же да се уз­нае как­во ис­ка той, и то по­ня­ко­га мно­го по­ве­че от онова, ко­ето каз­ва и ко­ето чес­то пъ­ти е пред­наз­наче­но да прик­рие как­во всъщ­ност тряб­ва да се изложи. Освен туй съ­об­ще­ни­ята за по­доб­ни не­из­ка­за­нос­ти на­й-­чес­то са фор­му­ли­ра­ни по­-доб­ре от съ­об­ще­ни­ята за думите. И тук ми се ще да запитам: Защо през цели­те пре­го­во­ри ед­на лич­ност ка­то Сазонов*92 нед­вус­мис­ле­но е иг­ра­ла две роли? По вре­ме на пре­го­во­ри­те с пред­с­та­ви­те­ли на Централните си­ли Сазонов иг­рае ро­ля­та на из­вън­ред­но въз­бу­ден човек, кой­то по­ла­га всич­ки уси­лия да бъ­де спокоен, та­ка че спо­койс­т­ви­ето му пра­ви впе­чат­ле­ние на зауче- но. Защо той иг­рае ролята, в ко­ято яв­но не слу­ша другия, а са­мо каз­ва как­во­то е при­гот­вил и ко­ето не е ни­ка­къв от­го­вор на пос­та­вя­ни­те му въпроси?

Защо той иг­рае та­зи ро­ля при пре­го­во­ри­те с онези, ко­ито му би­ват из­п­ра­ща­ни от Австрия, и за­що се държи съв­сем другояче, ко­га­то пре­го­ва­ря с пос­ла­ни­ци­те на Антантата? Защо то­га­ва изслушва? Защо сред за пи­са­ни­те от не­го впос­лед­с­т­вие из­ре­че­ния има такива, за ко­ито мо­же да се знае, че пър­во са му би­ли ка­за ни от пос­ла­ни­ци­те на Антантата? Доста- тъчно е са­мо да се сравнят! Защо той из­с­луш­ва пос­ла­ни­ци­те на Антанта- та и за­що пред­ва­ри­тел­но знае как­во ще каже, ко­га­то при­мер­но го­во­ри с пос­ла­ни­ка на Австрия, къ­де­то се сти­га дотам, че до­ри мал­ко пре­иг­ра­ва ролята? Защото при пър­ви­те ду­ми на ав­с­т­ри­йс­кия пос­ланик при по­се­ще­ни­ето на 24 Юли Сазонов казва: "О, не е нуж­но да ми раз­каз­ва­те всич­ко това, аз ве­че зная всичко!" Притеснявало го е как­во ще ка­же другият, за­що­то от­го­во­рът му е бил ве­че готов. И за­що при тази за­уче­на реч е наб­ля­гал осо­бе­но мно­го на това, Австрия в ни­ка­къв слу­чай да не по­ис­ка раз­пус­ка­не­то на "Народна одбрана", ко­ято про­дъл­жи­ла до­мог­ва­ни­ята на "Омладина"? Поставям го са­мо ка­то въп­рос - на ли не­ряд­ко се на­ла­га чо­век да пос­та­вя от­ри­ца­тел­ни въпроси!

Определя се нап­ри­мер ви­на­та на гер­ман­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во за войната. В про­ти­во­вес на то­ва мо­же да се пов­диг­не въпросът: Какво ще­ше да се получи, ако се бе­ше из­пъл­ни­ло ис­ка­не­то на гер­ман­с­ко­то пра­ви­телство за ло­ка­ли­зи­ра­не на вой­на­та меж­ду Австрия и Сърбия? Защото от пре­го­во­ри­те и ед­но де­те мо­же да установи, че цел­та на гер­ман­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во е би­ла вой­на­та да се ло­ка­ли­зи­ра меж­ду Австрия и Сърбия, да не се до­пус­не раз­рас­т­ва­не­то и в не­що по­ве­че от вой­на меж­ду Австрия и Сър-