Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Когато го­во­рих тук пос­лед­ния път, аз се опи­тах да раз­ка­жа ня­кои под­роб­нос­ти от Петото Евангелие, има­щи от­ноше­ние към жи­во­та на Исус от Назарет меж­ду не­го­ва­та два­на­де­се­та го­ди­на и мо­мен­та на Кръщение- то в ре­ка­та Йордан. И ко­га­то опи­сах за­бе­ле­жи­тел­на­та опитност, ко­ято Исус от Назарет получи, на­ми­рай­ки се в един от ези­чес­ките храмове, аз по­со­чих как днес про­уч­ва­не­то на Хрониката Акаша съ­що мо­же да ни

Аз ве­че споменах, как през оне­зи дни - сле­до­ва­тел­но в дру­го­то със­то­яние на съз­на­ни­ето до ези­чес­кия олтар, за ко­ето го­во­рих­ме пос­лед­ния път - той чу от ду­хов­ния свят въз­вес­тя­ва­не­то на думите, да­ва­щи из­раз на това, ко­ето в све­ще­ни­те уче­ния на ези­чес­ки­те на­ро­ди след­ва да счи­та­ме ка­то впли­та­не на чо­ве­ка в ма­те­ри­ал­ния свят, в сетив­но­-фи­зи­чес­кия свят. Следователно, от ду­хов­ни­те све­то­ве той чу он­зи глас, кой­то по­-ра­но се от­к­ри­ва­ше на древни­те ези­чес­ки народи. И това, ко­ето чу тогава, мо­же да бъ­де срав­не­но с един вид кос­ми­чес­ка­та мо­лит­ва „Отче наш". Тя по­каз­ва как чо­век тряб­ва да гра­ди сво­ята ду­шев­на съд­ба с ог­лед на това, че от раж­да­не­то до смър­т­та си той е впле­тен в зем­на­та материя.

Тази кос­ми­чес­ка мо­лит­ва „Отче наш" - ко­ято по­-къс­но бе­ше обър­на­та в зем­на­та мо­лит­ва „Отче наш" - аз имах въз­мож­ност за пръв път да про­из­не­са при пос­та­вя­не­то на ос­нов­ния ка­мък на на­ша­та сгра­да в Дорнах. Сега аз от­но­во ще я прочета, за­що­то ней­ни­те ду­ми фак­ти­чес­ки съ­дър­жат ця­ло­то пър­вич­но уче­ние на ези­чес­ко­то чо­ве­чество. Доколкото е възмож- но, ще се опи­там да ги въз­п­ро­из­ве­да на наш език:
Амен

Властвуват зли­ни­те

Свидетелствуват за раз­па­да­не­то на Аза

Стореният от дру­ги грях на се­бе­лю­бие

Изживян в на­същ­ния хляб

В кой­то не влас­т­ву­ва во­ля­та на Небето

Тъй ка­то чо­ве­кът се раз­де­ли с Вашето цар­с­т­во

И заб­ра­ви Вашите име­на

Вие, Отци на Небето
Ето приб­ли­зи­тел­но как из­г­леж­да­ше това, ко­ето Исус от Назарет чу ка­то вис­ша тай­на на зем­ния чо­век в сми­съла на све­ще­но­то древ­но учение, до­ка­то стран­с­т­ву­ва­ше из ези­чес­ки­те области. Тези ду­ми на­ис­ти­на кри­ят в се­бе си дъл­бо­ки тай­ни от ево­лю­ци­ята на човечеството. Техните зву­ци про­ник­на­ха в ду­ша­та на Исус, ко­га­то той на­вършва­ше два­де­сет и че­ти­ри години, и от­то­га­ва той бе­ше на­яс­но с това, ко­ето през дъл­бо­ка­та древ­ност се из­лива­ше от ду­хов­ния свят; то зас­та­на пред не­го ка­то не­що ве­-­
лико и могъщо, та­ка че, осо­бе­но след ка­то ста­на сви­детел на упа­дъ­ка в ези­чес­ки­те храмове, той си каза: На то­зи свят ня­ма ве­че та­ки­ва хора, ко­ито да раз­би­рат всич­ко това!

И така, ние виж­да­ме как през три­те пос­ле­до­ва­тел­ни пе­ри­ода на сво­ята младост, той опоз­на на­й-­дъл­бо­ка­та стра­на на еврейството, на­й-­дъл­бо­ка­та стра­на на ези­чес­т­во­то и на­й-­дъл­бо­ка­та стра­на на есейството. Видяхме още как те­зи поз­на­ния се пре­вър­на­ха за не­го в неп­ре­къс­нат из­точ­ник на ог­ром­но страдание. Защото и в три­те слу­чая той тряб­ва­ше да си каже: Тези не­ща би­ха мог­ли да съществуват, ако се­гаш­но­то чо­ве­чес­т­во има­ше ус­ло­вия за да ги възприеме; оба­че днес та­ки­ва ус­ло­вия ве­че не мо­гат да бъ­дат създадени.

Животът на Исус го до­ве­де точ­но до те­зи изводи. Петото Евангелие по- твърждава, че още пре­ди да бе­ше при­ел в се­бе си Христос, Исус разбра: Да, чо­ве­чес­т­во­то е пре­тър­пя­ло ед­на еволюция, оба­че в нейния ход хо­ра­та са постиг­на­ли та­ки­ва способности, ко­ито са из­мес­ти­ли дру­ги­те спо­соб­нос­ти от прад­рев­ни­те времена, та­ка че се­га хора­та не са ве­че в със­то­яние да раз­ли­ча­ват пос­ла­ни­ята от ду­хов­ния свят, как­то то­ва мо­же­ха на вре­ме­то ев­ре­ите и езичниците. Но Исус тряб­ва­ше да приз­нае и не­що друго: Начинът, по кой­то есе­ите се стре­мят към съ­еди­нява­не с ду­хов­ния свят, е при­ло­жим са­мо за ед­на мал­ка чо­веш­ка общност, но не и за ця­ло­то човечество. Този начин на съ­еди­ня­ва­не с ду­хов­ния свят му из­г­леж­да­ше ве­че на­пъл­но непотребен. Ти, бедно, бед­но чо­ве­чес­т­во - казва­ше той в ду­ша­та си, - ако се­га за те­бе би­ха проз­ву­ча­ли гла­со­ве­те на древ­ни­те ези­чес­ки пророци, ти прос­то не би мог­ло да ги разбереш. И ка­то цяло, ти, бед­но човечество, не мо­жеш да се стре­миш към това, към ко­ето се стре­мят есеите; то­ва мо­же са­мо ед­на мал­ка гру­па хора, и то за смет­ка на останалите.

Всичко това, ко­ето Ви раз­каз­вам нак­рат­ко и сухо, за не­го бе­ше не­пос­ред­с­т­ве­на и пре­из­пъл­не­на с бол­ка ду­шев­на действителност. Душата му се из­пъл­ни с без­к­рай­но със­т­ра­да­ние към ця­ло­то човечество, и той тряб­ва­ше да по­не­се то­ва със­т­ра­да­ние и да уз­рее вът­реш­но за ве­ли­кия миг, ко­га­то ще­ше да при­еме в се­бе си Христовото Същество.

Обаче пре­ди да се слу­чи това, Исус от Назарет про­ве­де един раз­го­вор с она­зи личност, ко­ято ние поз­на­ва­ме ка­то не­го­ва до­ве­де­на май­ка или ма- щеха. Ние зна­ем,­че май­ка­та на он­зи Натанов Исус, кой­то в сво­ята два­на­де­се­та го­дина прие в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, с дру­ги ду­ми - дейс­т­ви­тел­на­та кръв­на май­ка на Натановия Исус, бе­ше по­чи­на­ла ско­ро след ка­то то­ва мом­че прие в се­бе си Заратустра, кой­то до­то­га­ва бе­ше въп­лъ­тен в дру­го­то мом­че Исус; сле­до­ва­тел­но ней­на­та ду­ша от­дав­на се на­ми­ра­ше в ду­хов­ния свят. От мо­ите лекции, из­несе­ни през из­ми­на­ли­те години, зна­ем още, че ба­ща­та на дру­го­то мом­че Исус от
Соломоновата линия, съ­що бе­ше по­чи­нал и че се­га две­те се­мейс­т­ва на две­те мом­че­та Исус се съб­ра­ха в ед­но се­мейс­т­во и жи­ве­еха в Назарет, а всред тях рас­те­ше и Исус, за­ед­но със сво­ите бра­тя и сестри, как­то и с май­ка­та на Заратустра. Ние знаем, че ба­щата на Исус от Назарет бе­ше ве­че починал, ко­га­то към сво­ята два­де­сет и чет­вър­та го­ди­на Исус се за­вър­на след ед­но про­дъл­жи­тел­но пътуване, та­ка че се­га Исус от Назарет жи­ве­еше сам с жената, ко­ято бе­ше не­го­ва до­ве­де­на май­ка или мащеха. Макар и са­мо с ня­кол­ко думи, тук тряб­ва да ка­жем не­що мно­го важно: В хо­да на вре­ме­то та­зи до­ве­де­на май­ка или мащеха, ма­кар и бавно, пос­тиг­на ед­но дъл­бо­ко и сър­деч­но раз­би­ра­не за всич­ки оне­зи забе­ле­жи­тел­ни ду­шев­ни опитности, през ко­ито бе­ше ми­нал Исус от Назарет. Да, в хо­да на вре­ме­то те­зи две души - та­зи на Исус от Назарет и та­зи на не­го­ва­та до­ве­де­на май­ка - се впле­то­ха мно­го здраво.

На пър­во време, вед­на­га след ка­то на­вър­ши два­на­де­сет години, той из­г­леж­да­ше на­пъл­но са­мо­тен и не­раз­б­ран в до­ма на сво­ите родители. Всъщност не­го­ви­те бра­тя и сес­т­ри виж­да­ха в ду­ша­та му - ко­ято неп­ре­къс­на­то тряб­ва­ше да се спра­вя със сво­ите мъ­чи­тел­ни из­жи­вя­ва­ния - ед­на душа, ко­ято е зас­т­ра­ше­на от умопомрачение. И са­мо май­ката ус­пя да на­ме­ри път към ед­на интимна, сър­деч­на бли­зост и раз­би­ра­не за дъл­бо­ки­те гри­жи на Исусовата душа. И така, в сво­ята два­де­сет и де­ве­та или три­де­се­та го­ди­на Исус от Назарет мо­жа да про­ве­де с та­зи май­ка един ва­жен разговор, един разговор, кой­то - как­то ще ви­дим по­-къс­но - има­ше да­леч­ни и се­ри­оз­ни последици.

В об­щи ли­нии то­зи раз­го­вор съ­дър­жа­ше ка­то един вид рет­рос­пек­ция всич­ко онова, ко­ето Исус от Назарет из­живя след сво­ята два­на­де­се­та го- дина. Как про­те­че то­зи разговор, ние на­уча­ва­ме от Хрониката Акаша. Най-напред Исус от Назарет за­сег­на оне­зи свои опит­нос­ти меж­ду два­на­де­се­та­та и шес­т­на­де­се­та­та или осем­на­де­се­та­та го­дина, ко­га­то му да­до­ха ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но усе­ща­не и раз­би­ра­не за същ­нос­т­та на древ­но­то ев­рейс­ко учение, за древ­но­то уче­ние на ев­рейс­ки­те пророци. Никой око­ло не­го не мо­жа да му пре­да­де то­ва учение, с ни­то един друг чо­век той не мо­жа да спо­де­ли и из­жи­вее оне­зи думи, ко­ито бе­ше из­ре­къл пред сма­яни­те книж­ни­ци в храма. Обаче в ду­ша­та му неп­ре­къс­на­то на­пи­ра­ха инспирации, за ко­ито той знаеше: те ид­ват от ду­хов­ния свят. Древно то ев­рейс­ко уче­ние от­но­во из­рас­на в ду­ша­та му по та­къв начин, че той се усе­ща­ше ка­то не­гов притежател, ма­кар че се­га ни­кой ня­ма­ше уши за древ­на­та мъдрост. Той бе­ше на­пъл­но сам с то­ва учение. Неговата го­ля­ма бол­ка идва­ше от това, че той бе­ше на­пъл­но сам с древ­но­то ев­рейс­ко учение.

Наистина, май­ка­та се опи­та да му възрази, ко­га­то той казваше: Дори ако днес от­но­во проз­ву­чат гла­со­ве­те на древни­те ев­рейс­ки пророци, не би се

Разказва се, че тък­мо ко­га­то Хилел прис­тиг­нал в Йерусалим, на­й-­из­вес­т­ни­те ев­рейс­ки мъд­ре­ци се би­ли съб­рали, за да спо­рят вър­ху тек­с­то­ве­те на Закона. В те­зи спо­ро­ве мо­же­ло да се чу­ят вся­как­ви въз­г­ле­ди „за" и „против" от­нос­но тай­ни­те на ев­рейс­ко­то учение. За да при­със­т­ву­ва на те­зи спорове, чо­век тряб­ва­ло да зап­ла­ти ед­на мал­ка сума. Обаче Хилел ня­мал ни­как­ви пари, за­що­то бил мно­го беден. Въпреки го­ле­мия студ, той се опи­тал да се из­ка­чи на ед­на ви­со­чи­на пред къщата, къ­де­то ста­ва­ли споровете, за да чуе през про­зор­ци­те как­во се говори. Постъпил така, по­не­же ня­мал пари, за да си пла­ти входа. През нощ­та би­ло тол­ко­ва сту- дено, че той зам­ръз­нал и сутрин­та тряб­ва­ло да го затоплят, по­не­же ина­че щял да умре. Обаче тък­мо по­ра­ди слу­чи­ло­то се, чрез сво­ето етер­но тя­ло той всъщ­ност учас­т­ву­вал в це­лия спор. И до­ка­то дру­ги­те не чу­ли ни­що друго, ос­вен аб­с­т­рак­т­ни думи, разме­ня­ни от мъдреците, Хилел сто­ял пред един жив свят от чуд­ни образи, ко­ито пре­об­ра­зи­ли ду­ша­та му.

Биха мог­ли да бъ­дат раз­ка­за­ни и дру­ги та­ки­ва случки. Особено мно­го хва­ле­ли не­го­во­то търпение. За не­го­во­то търпе­ние казвали, че е неизчер- паемо. Разказват как вед­нъж ня­кой се обзаложил, че ще на­ка­ра Хилел да из­ле­зе от своето тър­пе­ние и да се разгневи. Облогът бил нап­ра­вен и то- зи, кой­то смя­та­ла да раз­г­не­ви Хилел, т.е. да из­чер­пи него­во­то търпение, се за­ел да из­пъл­ни сво­ето намерение. И нап­ра­вил следното. Той се от-­
пра­вил към до­ма на Хилел, кога­то Хилел, неб­реж­но облечен, се под­гот­вял за съ­бот­на­та проповед, по­чу­кал на вра­та­та и извикал: Хилел, Хилел, из­лез навън!

Хилел попитал: Какво има? - О, Хилел, из­лез навън, имам да те пи­там нещо важно! Хилел на­мет­нал връх­на­та си дреха, из­ля­зъл на­вън и казал: Сине мой, как­во имаш да ме питаш? Тогава този, кой­то склю­чил облога, казал: Хилел, имам един ва­жен въп­рос към теб. Защо ня­кои от ва­ви­лон­ци­те имат за­ос­т­ре­ни глави? Хилел отговорил: Мили синко, зна­еш ли, ва­ви­лон­ци­те имат ло­ши аку­шер­ки и за­то­ва се раж­дат при неб­ла­гоп­ри­ят­ни условия. Ето защо всред тях има дос­та хо­ра със за­ос­т­ре­ни глави. Сега си върви, аз от­го­во­рих на твоя въпрос.

И Хилел вля­зъл в къ­ща­та си и про­дъл­жил да се под­гот­вя за съботата.

Обаче след крат­ко вре­ме съ­щи­ят чо­век от­но­во по­чу­кал на вра­та­та и из- викал: Хилел, Хилел, из­лез навън! Хилел отговорил: Какво има? О, Хи- лел, имам ва­жен въп­рос към теб и ти тряб­ва да ми от­го­во­риш веднага. Хилел от но­во из­ля­зъл на­вън и попитал: Какъв е тво­ят въпрос? Човекът отвърнал: О, Хилел, ка­жи ми за­що в Арабия има тол­ко­ва мно­го хо­ра с прис­ви­ти очи? Хилел отговорил: В Арабия пус­ти­ня­та е тол­ко­ва об­шир­на и чо­век може да я по­на­ся са­мо ако прис­по­со­бя­ва очи­те си към нея. Ето за­що там има мно­го хо­ра с прис­ви­ти очи. Върви си сега, си­не мой, за­що­то аз от­го­во­рих на твоя ва­жен въпрос. И Хилел от­но­во се приб­рал вкъщи.

Не ми­на­ло мно­го вре­ме и чо­ве­кът за тре­ти път извикал: Хилел, Хилел, из­лез навън! Какво има пак? Хилел, из­лез навън, по­не­же имам един ва­жен въп­рос и ти тряб­ва да от­го­во­риш веднага! Хилел из­ля­зъл и чо­ве­кът по­питал: О, Хилел, от­го­во­ри ми на въпроса: Защо ня­кои хо­ра в бли­зост до Египет имат плос­ки ходила? И Хилел от­говорил: Сине мой, те имат плос­ки ходила, по­не­же жи­ве­ят в бла­тис­ти местности. Там те се нуж­да­ят от та­ки­ва плоски ходила, как­то и ня­кои птици, оби­та­ва­щи бла­тис­ти ме- ста; и тех­ни­те хо­ди­ла тряб­ва да се прис­по­со­бя­ват към околна­та среда. А се­га си върви, си­не мой, за­що­то аз от­го­во­рих на твоя въпрос. И той се приб­рал вкъщи.

След ня­кол­ко ми­ну­ти съ­щи­ят чо­век от­но­во по­чу­кал на вратата, ма­кар след все­ки въп­рос да из­г­леж­дал все по­-неуверен, с думите: Хилел, из­лез навън! И ко­га­то Хилел излязъл, он­зи казал: О, Хилел, аз се обзаложих, че ще ус­пея да те разгневя. Опитах с три­те въпроса, без да пос­тиг­на ни- що. Кажи ми, Хилел, как­во тряб­ва да направя, за да не из­гу­бя облога? Хилел отговорил: Сине мой, по­-доб­ре е да из­гу­биш твоя облог, от­кол­ко­то Хилел да се разгневи. Върви се­га и пла­ти как­во­то дължиш!

Ето са­мо един пример, кой­то по­каз­ва до как­ва сте­пен на тър­пе­ние се бе­ше из­диг­нал Хилел в очи­те на сво­ите съ­народници. Исус от Назарет ­
също из­пи­та ка­чес­т­ва­та на Хилел. Обаче той не са­мо ги изпита, но сам бе­ше до­ло­вил в ду­ша­та си ве­ли­кия глас на Батх-Кол, т.е. он­зи глас от Небето, чрез кой­то му бя­ха раз­к­ри­ти съ­щи­те бо­жес­т­ве­но­-духов­ни тайни, ко­ито ня­ко­га бя­ха зву­ча­ли и в ду­ши­те на древ­ни­те пророци. Той знаеше, че в ли­це­то на Хилел имаше са­мо един съв­сем слаб от­з­вук от всич­ко онова, за ко­ето ня­ко­гаш­ни­те ев­реи има­ха дос­та­тъч­но зре­лост в ду­ши­те си. Но се­га по­том­ци­те на древ­ни­те ев­реи ед­ва ли мо­же­ха да чу­ят сла­бия от­з­вук на всич­ко то­ва в гла­са на Хилел, да не го­во­рим за ве­ли­кия глас на Батх-Кол.

Всичко то­ва из­мъч­ва­ше ду­ша­та му и той го спо­де­ли с майката. Той спо­де­ли с нея не са­мо сво­ята мъка, но и как с вся­ка из­ми­на­та сед­ми­ца ду­ша­та му се раз­къс­ва­ла от това, че прад­рев­но­то све­ще­но уче­ние на ев­рейс­т­во­то ве­че не дос­ти­га до уши­те на днеш­ни­те хо­ра и че те ве­че не мо­гат да вник­нат в ду­ми­те на древ­ни­те пророци. Сега не­гова­та до­ве­де­на май­ка го раз­б­ра и пос­рещ­на ду­ми­те му с дъл­бо­ко съчувствие.

И то­га­ва той раз­ка­за за оно­ва събитие, ко­ето изживя, след ка­то бе­ше на­вър­шил осем­на­де­сет го­ди­ни и бе­ше за поч­нал да оби­ка­ля из юдейс­ки­те и ези­чес­ки места. Едва се­га той раз­ка­за на майката, как при ед­но от сво­ите пътувания, той по­се­тил един ези­чес­ки храм, кой­то бил на­пус­нат от сво­ите жреци. Това станало, по­не­же всред местно­то на­се­ле­ние из­бух­на­ла страш­на болест, от ко­ято мо­же­ли да се за­ра­зят всички. Когато той се приб­ли­жил до храма, хо­ра­та го ви­де­ли и вед­на­га плъз­нал слух, че всред тях ид­ва един осо­бен човек. Това би­ло така, за­що­то още с по­ява­та си, Исус от Назарет пра­вел из­вън­ред­но сил­но впечатление. И така, оне­зи хора, чи­ято на­й-­го­ля­ма мъ­ка била, че ези­чес­ки­те жре­ци са на­пус­на­ли тех­ния храм, се­га повярвали, че в ли­це­то на Исус от Назарет Боговете от но­во им из­п­ра­щат един жрец, кой­то ще се гри­жи за тех­ни­те жертвопри- ношения. Голяма част от тях се съб­ра­ли око­ло изос­та­ве­ния олтар. Обаче Исус от Назарет не ис­кал да из­пъл­ни тех­ни­те жертвоприношения. Но той вникнал в дъл­бо­ка­та при­чи­на за тях­но­то страдание. Той ви­дял това, ко­ето би мог­ло да се из­ра­зи по след­ния начин: На та­ки­ва жер­т­ве­ни ол­та­ри ня­ко­га на­ис­ти­на бя­ха из­вър­ш­ва­ни жертвоприношения, са­мо че то­га­ва те пред­с­тав­ля­ваха кул­тов из­раз на древ­ни­те мис­те­рий­ни откровения, при­съ­щи за съ­от­вет­ни­те ези­чес­ки области. Да, мис­те­рийни­те от­к­ро­ве­ния на­ми­ра­ха из­раз в оп­ре­де­ле­ни кул­то­ви действия. И ко­га­то те­зи кул­то­ви дейс­т­вия в прад­рев­ни­те све­ще­ни вре­ме­на - Исус зна­еше то­ва от не­пос­ред­с­т­ве­на опит­ност - бя­ха на­соч­ва­ни от жре­ци­те с ед­но ис­тин­с­ко раз­би­ра­не за нещата, то­га­ва в тях взе­ма­ха учас­тие и са­ми­те бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Обаче пос­те­пен­но те­зи кул­то­ви дейс­т­вия стиг­на­ха до своя упа­дък и бя­ха на­пъл­но деформирани. Жреците ве­че ня­ма­ха не­об­хо­ди­ма­та ду­шевна наг­ла­са и се стиг­на дотам, че в те­зи ези­чес­ки хра­мо­ве
вмес­то доб­ри­те древ­ни бо­жес­т­ве­ни Същества за­поч­на­ха да влас­т­ву­ват демоните. Точно в те­зи де­мо­ни се кри­еше при­чи­на­та за го­ле­ми­те стра­да­ния на мес­т­ни­те хора. Точно те­зи де­мо­ни ви­дя се­га Исус от Назарет. Те вед­на­га се из­п­ре­чи­ха пред не­го­вия яс­но­виж­дащ пог­лед и той пад­на на зе­мя­та ка­то мъртъв. И ко­га­то той падна, хо­ра­та разбраха, че той съв­сем не е до­шъл за да въ­зоб­но­ви тех­ни­те жертвоприношения. Те по­бяг­на­ха из­п­ла­ше­ни и в то­зи миг Исус ви­дя ця­ло­то про­па­да­не на древ­ни­те ези­чес­ки Богове в све­та на де­мо­ни­те и разбра, че тък­мо в то­ва се крие при­чи­на­та за стра­да­ни­ята на тол­ко­ва мно­го хора.

Исус бе­ше от­къс­нат от сво­ето тя­ло и пре­не­сен в оне­зи ези­чес­ки времена, ко­га­то Небето из­п­ра­ща­ше дейс­т­ви­телни­те си от­к­ро­ве­ния към хората, под фор­ма­та на све­ще­ни­те древ­ни учения. Така той по­лу­чи въз­мож­ност да чуе това, ко­ето аз про­из­не­сох ка­то кос­ми­чес­ка­та мо­лит­ва „Отче наш". Сега ве­че той зна­еше кол­ко да­леч са съв­ре­менни­те хора, не­за­ви­си­мо да­ли са ев­реи или езичници, от древ­ни­те откровения. Всичко ко­ето тряб­ва­ше да уз­нае за еврейството, Исус на­учи от ве­ли­чес­т­ве­ния глас на Батх-Кол, до­ка­то дра­ма­та на ези­чес­т­во­то ожи­вя пред не­го като ед­но ужас­но видение. Въздействията от то­ва ви­де­ние - ко­ето ня­ма­ше ни­що об­що с аб­с­т­рак­т­но­то зна­ние - преоб­ра­зи­ха ду­ша­та му. Сега той знаеше, че ве­че ня­ма чо­веш­ки ду­ши по света, ко­ито да раз­би­рат думите, проз­ву­ча­ли нав­ре­ме­то за ев­рейс­ки­те пророци, ни­то пък та­ки­ва чо­веш­ки умове, ко­ито да вник­нат в древ­ни­те ези­чес­ки от­к­ро­вения.

Всичко то­ва той раз­ка­за с го­ля­мо въл­не­ние на сво­ята до­ве­де­на майка. После спо­де­ли с нея и връз­ка­та си с есеите, и осо­бе­но оно­ва изживяване, ко­ето - ако май­ка­та не би про­явя­ва­ла жи­во­то си и сър­деч­но раз­би­ра­не за всичко - ни­то един чо­век не би мо­гъл да проумее: а именно, че ко­га­то вед­нъж се приб­рал след сре­ща­та си с тях, той яс­но ви­дял как Луцифер и Ариман по­бяг­на­ли от вратите, за ко­ито ве­че ста­на дума. Исус доб­ре знаеше, че ме­тоди­те на есе­ите са неп­ри­ло­жи­ми за по­ве­че­то хора. Наис- тина, с тях­на по­мощ мо­же­ше да се пос­тиг­не из­вес­т­на връзка с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, оба­че са­мо за смет­ка на това, че есе­ите про­гон­ва­ха от се­бе си Луцифер и Ариман. Обаче в ре­зул­тат на това, Луцифер и Ари- ман пос­ти­га­ха мно­го по­-го­ля­мо вли­яние вър­ху дру­ги­те хора, об­ре­ме­ня­вайки ги с все­въз­мож­ни зем­ни грижи, та­ка че те се оказ­ва­ха нес­по­соб­ни да тър­сят как­ва­то и да е връз­ка с ду­хов­ния свят. Следователно, чрез та­зи своя опитност, Исус от Назарет разбра: Есейският път за пре­чис­т­ва­не на ду­ши­те е неп­ри­ло­жим за ця­ло­то човечество; по не­го мо­гат да вър­вят са­мо от­дел­ни гру­пи от хора. Към дру­ги­те две мъ­чител­ни опит­нос­ти се при­ба­ви и тази.

Начинът по кой­то Исус раз­каз­ва­ше всич­ко това, бе­ше твър­де необикно- вен. Защото не­го­ви­те ду­ми да­леч не бя­ха отпра­вя­ни външ­но и ме­ха­ни-­

Исус от Назарет раз­каз­ва­ше така, че за­ед­но с не­го­ви­те думи, към сър­це­то и ду­ша­та на май­ка­та по­ли­та­ше и част от не­го­вия соб­с­т­вен Аз. Бихме мог­ли да се из­ра­зим и по друг начин: Върху кри­ла­та на не­го­ви­те думи, към майка­та се ус­т­ре­мя­ва­ше и не­го­ви­ят соб­с­т­вен Аз, но без да я из­пъл­ва док­рай с при­съ­ща­та си сила, а са­мо така, че тя усе­ща­ше в се­бе си жи­ви­тел­на­та си­ла на Исусовите думи. Забележителното в слу­чая бе­ше след- ното: В хо­да на разговора, ду­ша­та на она­зи жена, ко­ято бе­ше кръв­на май­ка на Натановия Исус, пос­те­пен­но сле­зе от ду­хов­ния свят и се съ­еди­ни с до­ве­де­на­та май­ка на Исус от Назарет, та­ка че след то­зи раз­го­вор в ду­ша­та на до­ве­де­на­та майка за­жи­вя и ду­ша­та на тази, ко­ято бе­ше дейс­т­ви­тел­на май­ка на Исус от Назарет. Това, ко­ето стана, беше, та­ка да се каже, мо­щен при­зив към един вид но­ва девственост. Това ця­лос­т­но пре- образяване, то­ва нав­ли­за­не на ед­на ду­ша от ду­хов­ни­те све­то­ве в ду­ша­та на до­ве­де­на­та майка, съз­да­ва­ше ед­но по­кър­т­ва­що впе­чат­ле­ние и ние виж­даме как от­се­га на­та­тък до­ве­де­на­та май­ка се дви­жи са­мо ка­то външ­на об­вив­ка на она­зи дру­га майка, ко­ято от двана­де­се­та­та до три­де­се­та­та го­ди­на на Исус се на­ми­ра­ше в ду­хов­ния свят.

А за са­мия Исус не­ща­та из­г­леж­да­ха така, ка­то че ли той е пре­дос­та­вил своя Аз на майката, и ка­то че ли в не­го жи­ве­еха - спо­ред кос­ми­чес­ки­те за­ко­ни - са­мо фи­зи­чес­ко­то тяло, етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тяло. И се­га в то­ва тя­ло на Исус от Назарет, из­г­ра­де­но от спо­ме­на­ти­те три части, въз­ник­на не­удър­жи­ми­ят по­рив да се от­п­ра­ви към онзи, ко­го­то бе­ше срещ­нал в есейс­ка­та общност, онзи, кой­то не бе­ше ис­тин­с­ки есеин, как­то и са­ми­ят Исус, или с дру­ги думи, да се от­п­ра­ви към Йоан Кръстител. И точ­но тогава, при събитието, ко­ето доб­ре поз­на­ва­ме от други­те че­ти­ри Евангелия, а имен­но Кръщението в ре­ка­та Йордан, ста­на сли­за­не­то на Христовото Същество в те­ла­та на Исус от Назарет, чий­то Аз, пре­из­пъл­нен с мъки, бе­ше пре­ми­нал в ду­ша­та на до­ве­де­на­та май­ка по вре­ме на споме­на­тия разговор. Ето как три­те те­ла на Исус от Назарет при­еха в се­бе си оно­ва Христово Същество, ко­ето тол­ко­ва чес­то съм опис­вал пред Вас.
Сега Петото Евангелие, ко­ето ние из­в­ли­ча­ме от Хрониката Акаша, съ­що ни раз­каз­ва за Изкушението, ид­ва що по вре­ме вед­на­га след раж­да­не­то на Христовото Същество. Само че пог­ле­дът в Хрониката Акаша ни по­каз­ва Изкушението в мал­ко по­-раз­лич­на свет­ли­на и аз от­но­во ще се опитам, до­кол­ко­то то­ва е възможно, да раз­ка­жа как е про­тек­ла всъщ­ност ис­то­ри­ята с Изкушението.

Най-напред Христос Исус - ве­че с пъл­но ос­но­ва­ние мо­жем да Го на­ре­чем та­ка - се из­п­ра­ви сре­щу Луцифер. И сега, бла­го­да­ре­ние на един вът­ре­шен процес, кой­то мо­же да бъ­де на­пъл­но об­х­ва­нат от ду­хов­ния изсле- довател, и под формата, ко­ято съ­що мо­же да бъ­де раз­б­ра­на от ду­хов­ния изследовател, Луцифер фак­ти­чес­ки пос­та­ви въп­роса, който, естествено, мо­же да бъ­де пре­да­ден и с външ­ни думи, ако чо­век же­лае да раз­ка­же за него, въпрос, който на­ме­ри мяс­то и в дру­ги­те Евангелия, он­зи лу­ци­фе­ри­чес­ки въпрос, кой­то бе­ше от­п­ра­вен към чо­веш­ка­та гордост: Всички царства, ко­ито виж­даш око­ло се­бе си - тук Луцифер има­ше пред­вид не­обят­ни­те цар­с­т­ва на ас­т­ралния свят - ще ти принадлежат, ако Ти ме приз­на­еш за твой господар!

Отправен в под­хо­дя­щия мо­мент към ед­но чо­веш­ко същество, то­зи въп­рос съ­дър­жа в се­бе си из­вън­ред­но си­лен заряд от изкушение, по­не­же в ду­ша­та се ос­во­бож­да­ват всич­ки си­ли на гор­дос­т­та и себелюбието. Есте- ствено, не бих­ме мог­ли да си из­г­ра­дим доб­ра пред­с­та­ва за те­зи неща, ако се опи­та­ме да об­х­ва­нем ас­т­рал­ния свят единстве­но с аб­с­т­рак­т­ни по- нятия. Обаче ако зас­та­нем вът­ре в него, то­га­ва си­ли­те на то­зи ас­т­ра­лен свят, в кой­то се­га прого­ва­ря Луцифер, прос­то се сто­вар­ват вър­ху ця­ла­та свръх­се­тив­на ор­га­ни­за­ция на човека, ос­во­бож­да­ват там всич­ки де­мо­ни на гордостта, на високомерието, със съ­ща­та неизбежност, с ко­ято чо­век огладнява, ако при­мер­но пет дни не е ял нищо. За те­зи не­ща не мо­же да се го­во­ри по он­зи бе­зо­би­ден начин, с кой­то се из­ра­зя­ва­ме във фи­зи­чес­кия свят: Да, гор­дос­т­та не би­ва да ни заслепява! В ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят всич­ко то­ва мо­же да зву­чи доб­ре и красиво, оба­че не и ко­га­то це­ли­ят ас­т­ра­лен свят се сто­вар­ва вър­ху свръх­се­тив­на­та ор­га­ни­за­ция на човека. И все пак Христос Исус не се огъ­на пред Изкушението на Луцифер. Той по­бе­ди гордостта. Той от­б­лъс­на Луцифер.

Тук бих же­лал да до­ба­вя още нещо. Общо взето, при из­с­лед­ва­не­то на Акаша е твър­де лес­но да бъ­дат до­пус­на­ти греш­ки в пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на събитията. Но спо­ред мен, пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на съ­би­ти­ята в та­ка на­ре­че­но­то Изкушение, е на­пъл­но достоверна. И все пак аз допускам, че та­зи пос­ле­до­ва­тел­ност би мог­ла да из­г­леж­да и по съв­сем друг начин. Не съм убеден, но все пак допускам, че ед­на по­-къс­на про­вер­ка би мог­ла да ус­та­но­ви обрат­на пос­ле­до­ва­тел­ност на раз­г­леж­да­ни­те от нас събития. Ето за­що от­но­во подчертавам: ко­га­то из­в­ли­чам фак­тите от Хрониката

И така, след ка­то пър­ва­та ата­ка на Луцифер бе­ше отблъсната, Луцифер и Ариман обе­ди­ни­ха сво­ите усилия. Сега ве­че те два­ма­та пред­ло­жи­ха на Христос Исус да се хвър­ли в пропастта. Този въп­рос съ­що се от­на­ся­ше към чо­веш­ка­та гордост. Само че се­га той бе­ше пос­та­вен по един за­оби­ко­лен път, це­лящ да за­сег­не гор­дос­т­та и чув­с­т­во то за пре­въз­ход­с­т­во над страха. Христос Исус се спра­ви и с вто­ра­та атака. Той не се ос­та­ви да бъ­де из­ку­шен от ед­но предложение, ко­ето раз­чи­та­ше на Неговата гор­дост и чув­с­т­во­то Му за пре­въз­ход­с­т­во над страха. Луцифер трябва­ше да отстъпи.

Обаче Ариман ос­та­на и пос­та­ви тре­тия въпрос, кой­то в Петото Еван- гелие съ­що съв­па­да с тек­с­то­ве­те на дру­ги те че­ти­ри Евангелия, а имен­но въп­ро­сът за прев­ръ­ща­не­то на ка­мъ­ни­те в хляб. Ако Христос на­ис­ти­на раз по­ла­га със сила, Той тряб­ва да пре­вър­не ка­мъ­ни­те в хляб. Но ето че от­нос­но от­го­во­ра на то­зи въп­рос ос­тава ед­на празнина. Христос Исус не мо­жа на­пъл­но да от­го­во­ри на то­зи въпрос, пос­та­вен от Ариман и Ари- ман отс­тъ­пи без да е победен. Когато раз­г­леж­да­ме гор­ни­те съ­би­тия чрез Хрониката Акаша, ние ус­та­но­вя­ваме точ­но това. И Христос Исус знае- ше: Относно Ариман ос­та­ва нещо, един вид остатък, кой­то не мо­же да бъ­де пре­одо­лян с по­мощ­та на вът­ре­шен ду­хо­вен процес, тук са не­об­хо­ди­ми и дру­ги неща.

Ще се опи­там да обяс­ня то­ва по един мо­же би три­ви­ален начин, но та­ка ние по­-лес­но ще раз­бе­рем за как­во ста­ва ду­ма тук. Всъщност Ариман е гос­по­дар на он­зи свят, кой­то се уп­рав­ля­ва от ма­те­ри­ал­ни­те закони. Кога то мюн­хен­с­ки­те лекции*40 от та­зи го­ди­на бъ­дат публикувани, то­га­ва це­ли­ят свят на Ариман ще бъ­де ви­дян мно­го по-ясно. Ариман е гос­по­дар на ма­те­ри­ал­ни­те закони, на оне­зи закони, ко­ито всъщ­ност ще бъ­дат одухот­во­ре­ни ед­ва след прик­люч­ва­не на ця­ло­то Земно развитие, на оне­зи закони, ко­ито ще ос­та­нат в си­ла дори и тогава. Ариман е ле­ги­тим­ни­ят гос­по­дар на ма­те­ри­ал­ни­те закони. Ако той не би зло­упот­ре­бя­вал с та­зи власт, ако не би я раз­п­рос­ти­рал и вър­ху неп­ри­съ­щи за не­го области, той ще­ше да бъ­де ед­но по­лез­но и не­обхо­ди­мо Същество на Земната еволю- ция. Но тук е ва­лид­но това, ко­ето стои в кос­ми­чес­ка­та мо­лит­ва „Отче наш": Стореният от дру­ги грях на себелюбие, из­жи­вян в на­същ­ния хляб, в кой­то не влас­т­ву­ва во­ля­та на Небето. Валидно е това, че в своя зе­мен жи­вот чо­ве­кът е здра­во свър­зан с ма­те­ри­ал­ни­те закони, и че ще пос­ти- гне не­пос­ред­с­т­ве­но­то оду­хот­во­ря­ва­не на всич­ко онова, ко­ето про­из­ти­ча от ма­те­ри­ал­ни­те за­ко­ни не по си­ла­та на един чис­то вътрешен, ду­ше­вен процес, а по си­ла­та на външ­ни обстоятелства.

Всички раз­но­вид­нос­ти на бо­гатс­т­во­то и бед­нос­т­та са свър­за­ни с то­зи факт. Всичко ко­ето ни впли­та в со­циалния ред и ни при­нуж­да­ва да жи­ве­ем под бре­ме­то на закони, ко­ито ще оду­хот­во­рим ед­ва след прик­люч­ва­не на ця­ло­то Земно развитие, спа­да към та­зи област. Към та­зи об­ласт спа­да още - думата, ко­ято ще упот­ре­бя е тривиална, но съ­дър­жа­ни­ето й съв­сем не е тривиално, - и обстоятелството, че в со­ци­ал­ния ред прог­ре­сив­но нах­лу­ва влас­т­та на онова, ко­ето на­ри­ча­ме пари, влас­т­та на парите, ко­ято из­к­люч­ва въз­мож­нос­т­та за не­посред­с­т­вен жи­вот в един свят, про­ник­нат от за­ко­ни­те на Духа. Мисля, че все­ки от Вас разбира, как­во оз­на­ча­ват те­зи думи. Обаче тък­мо по­ра­ди не­въз­мож­нос­т­та да бъ­дат прев­ръ­ща­ни „ка­мъ­ни­те в хляб", по­ра­ди не­въз­можнос­т­та да пре­диз­ви­ка­ме не­пос­ред­с­т­ве­ни ду­хов­ни дейс­т­вия в ма­те­ри­ал­ния свят, не­за­ви­си­мо от ма- терията, тъкмо по­ра­ди та­зи невъзможност, и по­ра­ди нейния ог­ле­да­лен образ, влас­т­та на парите, Ариман е гос­по­дар на то­зи свят. Защото, от со­ци­ал­на глед­на точка, в па­ри­те жи­вее съ­що и Ариман.

Въпросът на Ариман не по­лу­чи от­го­вор и с ог­лед на то­зи не­по­лу­чен отговор, в Христос Исус се ро­ди един идеал, спо­ред кой­то Той тряб­ва­ше пос­те­пен­но да се вклю­чи в пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята. Но то­ва не мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо по ду­ше­вен път. Цялото след­ва­що пла­не­тар­но раз­ви­тие на Земята трябва­ше да бъ­де про­ник­на­то от Христос. Христос тряб­ва­ше да се вклю­чи в са­мо­то пла­не­тар­но раз­ви­тие на Земя- та. Ариман има­ше та­зи сила: да на­ло­жи на Христос ед­но дейс­т­ви­тел­но свър­з­ва­не със Земята! Ето за що по­-къс­но Ариман зав­ла­дя Юда и в ли­це­то на Юда той ви­дя средството, чрез ко­ето от­ве­де Христос до смъртта. Но тък­мо чрез смър­т­та Христос се свър­за със Земята. Това ко­ето из­вър­ши Юда, да­ва от­го­вор на въпроса, пос­та­вен от Ариман. Изкушението на Луцифер мо­жа да бъ­де пре­одо­ля­но по ду­ше­вен път. Ето за­що вся­ка ду­ша тряб­ва да пре­одо­ля­ва из­ку­ше­ни­ето на Луцифер вът­ре в са­ма­та се­бе си. Обаче при­ро­да­та на Ариман е такава, че той мо­же да бъ­де пре­одо­лян в хо­да на ця­ла­та след­ва­ща ево­лю­ция на човечеството, и то само ако хо­ра­та все по­ве­че из­пъл­нят ду­ши­те си с Христос, ако все по­ве­че и по­ве­че се отъж­дес­т­вя­ват с Христос.

Когато от глед­на точ­ка на Хрониката Акаша об­г­ръ­ща­ме с пог­лед то­зи не­пъ­лен от­го­вор на тре­тия Ариманов въпрос, ние всъщ­ност се до­кос­ва­ме до ед­на дъл­бо­ка тай­на от ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие след Мистерията на Голгота. Тя ве­че включ­ва в се­бе си всичко. И се­га Христос знаеше, че тряб­ва на­пъл­но да се свър­же с тяло­то на Земята, че тряб­ва на­пъл­но да се пре­вър­не в един човек.

Оттук на­та­тък то­ва нав­ли­за­не в об­вив­ки­те на ед­но кон­к­рет­но чо­веш­ко тя­ло ста­на из­точ­ник на стра­да­ния за це­ли три години. Защото про­уч­ва­-

Ето как­во е удивителното: че пър­во­на­чал­но връз­ка­та меж­ду Христос и те­ла­та на Исус от Назарет е би­ла съв­сем ко­леб­ли­ва и слаба. Обаче тя ста­ва­ше все по-плътна. Христовото Същество все по­ве­че тряб­ва­ше да потъ­ва в те­ла­та на Исус от Назарет и да се свър­з­ва с тях. И ед­ва в края на три­те го­ди­ни се получи, та­ка да се каже, ед­но пъл­но един­с­т­во меж­ду Христовото Същество и те­ла­та на Исус от Назарет, ед­на от­но­си­тел­на свързаност, ко­ято нас­тъ­пи ед­ва при смър­т­та на Кръста, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди смър­т­та на Кръста. Но то­ва съеди­ня­ва­не с чо­веш­ко­то тя­ло бе­ше свър­за­но с ед­но неп­ре­къс­на­то на­рас­т­ва­що страдание. Необхватният, ко- с­мичес­ки Христос мо­жа да се съ­еди­ни с тя­ло­то на Исус от Назарет са­мо с це­на­та на не­опи­су­еми страдания. Тези стра­да­ния про­дъл­жи­ха три години.

Впечатлението, ко­ето ос­та­ва у чо­ве­ка след до­се­га с те­зи събития, прос­ле­дя­ва­ни в ду­хов­ния свят, изоб­що не е свър­за­но с ня­как­ви сан­ти­мен­тал­ни чувства. Едва ли има чо­веш­ко усе­ща­не ко­ето би мог­ло да се срав­ни по си­ла на стра­да­ни­ето с то­ва по­тъ­ва­не на Христос в те­ла­та на Исус от Назарет. И ние разбираме, кол­ко мно­го тряб­ва­ше да из­с­т­ра­да един Бог, за да се вле­ят нови, мла­ден­чес­ки си­ли в ос­та­ря­ло­то човечество, за да мо­же чо­ве­кът да ов­ла­дее на­пъл­но своя Аз.

Нещата се раз­ви­ва­ха така, че ко­га­то ня­кои от апос­то­ли­те се съ­би­ра­ха око­ло Христос Исус, съ­щин­с­ки­ят Христос не ви­на­ги при­със­т­ву­ва­ше във

Но се­га из­с­лед­ва­не­то на Петото Евангелие в свет­ли­на­та на Акаша, от­но­во ни по­каз­ва не­що забележително. В са­мото на­ча­ло на три­те го­ди­ни Христос Исус го­во­ре­ше твър­де малко. Той прос­то дейс­т­ву­ва­ше до­ри и са­мо чрез Своето присъствие. По-късно аз от­но­во ще се вър­на на та­зи тема. Поради осо­бе­ния начин, по кой­то Христос бе­ше свър­зан с те­ла­та на Исус от Назарет, той уп­раж­ня­ва­ше та­ки­ва въз­дейс­т­вия вър­ху дру­ги­те хора, как­ви­то до­се­га не са съ­щес­т­ву­ва­ли на Земята, и тех­ни­ят да­ле­чен и слаб от­з­вук бе­ше на­ре­чен с не­под­хо­дя­ща­та и днес зле раз­би­ра на ду­ма „чудеса". Тези въз­дейс­т­вия нас­тъп­ва­ха съв­сем спонтанно. Но за тях ще го­во­ря по-нататък. Сега бих ис­кал да до­пъл­ня още нещо.

Нека да си пред­с­та­вим как ня­кои от уче­ни­ци­те има­ха яс­но­то съзнание: Ето, се­га меж­ду нас се на­ми­ра и фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Исус от Назарет. - Това се случ­ва­ше на­й-­ве­че тогава, ко­га­то Христос се уеди­ня­ва­ше с тях. Но чес­то пъ­ти усе­ща­не­то е съв­сем друго: фи­зи­чес­ка­та лич­ност на Исус от Назарет е ня­къ­де далеч, уче­ни­ци­те оба­че съзнават, че те вър­вят към оп­ре­де­ле­но мяс­то и всред тях е са­ми­ят Христос. Най-важното тук е, че Христовото Същество мо­же да го­во­ри чрез все­ки един от учениците, пре­ми­на­вай­ки не­усет­но ту в един, ту в друг. И ко­га­то еди­ни­ят или дру­гият говори, хо­ра­та от на­ро­да яс­но виж­дат как ця­ла­та фи­зи­оно­мия на го­во­ре­щия се пре­об­ра­зя­ва и ста­ва съв­сем различна. Да, в оп­ре­де­лен мо­мент един меж­ду тях е ви­на­ги ка­то преобразен. Всред мно­го хо­ра ца­ре­ше убеждението: Ето, тук има някой, кой­то раз­тър­с­ва на­ро­да и раз­п­рос­т­ра­ня­ва нещо, ко­ето ев­рейс­ки­те пър­вен­ци от оно­ва вре­ме не сме­ят и да чуят! Обаче те не знаеха, кой точ­но е той. Веднъж Христос го­во­ре­ше с ус­та­та на един, друг път - с ус­та­та на друг. Ето за­що - та­ка е спо­ред Хро- никата Акаша - пре­да­тел­с­т­во­то на ­Юда бе­ше край­но необходимо.

Самият аз тряб­ва да призная: Въпросът, за­що бе­ше не­об­хо­ди­мо пре­да­тел­с­т­во­то на Юда, за­що е край­но не­об­ходи­мо ня­кой от кръ­га на учени- ците, в слу­чая чрез це­лув­ка­та на Юда, да по­со­чи ка­то с пръст: „Ето, то­зи е!", то­зи въп­рос ви­на­ги ми е из­г­леж­дал твър­де странен, до­ка­то от Хро- никата Акаша разбрах, че хо­ра­та из­вън кръ­га на уче­ни­ци­те дейс­т­ви­тел­но не са мо­же­ли да знаят, в ко­го от тях се на­ми­ра Христос, по­не­же Той мо­же­ше да го­во­ри чрез все­ки от тях; та­ка че до­ри ко­га­то Той се на­ми­ра­ше фи­зи­чес­ки всред тях, те не бя­ха в със­то­яние да Го раз­позна­ят по тялото. Всеки от уче­ни­ци­те мо­же­ше да бъ­де взет за Него, по­не­же Той мо­же­ше да го­во­ри чрез все­ки един от тях! И ед­ва ко­га­то ня­кой от уче- ниците, кой­то доб­ре зна­еше в чие тя­ло се на­ми­ра Христос Исус в да­де­-

Действително то­ва събитие, ко­ето се ра­зиг­ра то­га­ва в са­мия цен­тър на Земното развитие, бе­ше един­с­т­ве­но по ро­да си. По раз­лич­ни поводи, и по­-с­ко­ро теоретически, аз чес­то съм опис­вал как чо­ве­чес­т­во­то ми­на­ва през пе­ри­оди на въз­ход и падение, и как в оп­ре­де­лен мо­мент Христо- вият Импулс за­ема цен­т­рал­но мяс­то в об­що­чо­веш­ка­та и пла­не­тар­на ево­лю­ция на Земята. Ето как ние стигаме, та­ка да се каже, до ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на Христовия Им пулс за пла­не­тар­на­та ево­лю­ция на Земята. Аз не вярвам, че сега, ко­га­то пред­с­та­вя­ме не­ща­та фраг­мент по фрагмент, чис­то описателно, спо­ред дан­ни­те на окул­т­но­то изследване, впе­чат­ле­ни­ето от тях би мог­ло да бъ­де от­с­ла­бе­но по един или друг начин. Аз не вярвам, че мо­же да бъ­де от­не­то не­що от стойнос­т­та на из­не­се­ни­те фак- ти, от­нос­но ре­ша­ва­що­то зна­че­ние на Христовия Импулс, ако се вгле­да­ме в из­жи­вя­ва­ни­ята на Исус от Назарет, до­ка­то Заратустра бе­ше в не­го­во­то тяло, ако се вгле­да­ме в не­го­ви­те стра­да­ния и ця­ла­та му жертвого- товност, или ако си при­помним как Заратустровият Аз, свър­зан с думи- те, от­п­ра­ве­ни към майката, на­пус­на тя­ло­то на Исус от Назарет.

Когато пос­ле узнаваме, как в то­зи Исус - ос­во­бо­ден от са­мия се­бе си чрез раз­го­во­ри­те с май­ка­та - нав­ле­зе Христовото Същество, как то­ва Христово Същество бе­ше во­юва­ло с Луцифер и Ариман, и как от всич­ки тези из­пи­та­ния се стиг­на до след­ва­щи­те събития, ко­га­то се спи­ра­ме на всич­ки те­зи подробности, аз съм дълбо­ко убеден, че в об­щи ли­нии те са пъл­но пот­вър­ж­де­ние на фактите, ко­ито ду­хов­но­-на­уч­но­то из­с­лед­ва­не от кри­ва в Хрониката Акаша. И кол­ко­то и да е труд­но в на­ши дни да се го­во­ри от­к­ри­то за те­зи неща, ние сме длъж­ни да ги опо­вес­тим пред света, за да пред­ло­жим на от­дел­ни­те чо­веш­ки ду­ши всич­ки онова, от ко­ето те все по­ве­че и по­ве­че се нуж­да­ят занапред. Ето за­що още вед­нъж мо­ля те­зи не­ща да бъ­дат при­ети и съх­ра­не­ни с нуж­но­то прек­ло­не­ние пред ду­хов­ния свят.