Максим Мизов завършва философия с профил социология в су „Климент Ох

156 
е опазването и пребъдването на общественото и народното благо, а то криста-
лизира в традициите и историческата памет на народа. Този особен тип консер-
ватор няма приоритетна симпатия към определено държавно-политическо уст-
ройство и режим на управление. Затова е относително безразличен към репуб-
ликата или монархията, империята или конфедерацията, демокрацията или уни-
тарното управление. Изборът му, коя от тях ще предпочете, зависи един-стве-
но от практическата ефективност на тяхната дейност, а и полза за общността, 
народа, традицията, историческата и социокултурната памет. Това не означава, 
че съвременно и особено исторически перспективно мислещият, но и действащ 
ляв консерватор може/трябва да залага и на монархическата карта, понеже тя 
вече не притежава онази атрактивност и значимост, както в миналите времена. 
Въпреки това, обаче, е безспорна, пък и очевидна тенденцията към изкуствено 
покачване на фиксинга на монархията, успоредно с тенденцията към скрито, 
или флагрантно девалвиране на стойността на републиканизма в наше време. 
Тази одиозна тенденция е валидна както за Русия, така за преходна България. 
Тя е много релефно забележима и публично напориста особено в ситуации или 
времена на тежка криза от политическо, икономическо, социално и пр. естество. 
(
Не случайно у нас в последно време отново се реанимира партията на Симеон 
Сакскобургготски, като за пореден път нейни бивши знакови фигури, а сега от-
ново претенденти за влизане в парламента и в коридорите на държавното уп-
равление, изкуствено повдигат котировките от своята потребност и полезност. 
Подобно възкресение на бивши, а и вече достатъчно публично дискредитирани 
партийни формации определено разчита на характерната за кризисни времена 
и реалности историческа, социална и политическа амнезия на широки слоеве.) 
Според А. Щипков, умишленото дезавуиране и подкопаване на ролята и 
значимостта на съборността са обусловили както десакрализацията на полити-
ката, така и обществено-вредната политизация на религията в нашия свят.
184
И, 
вместо на истинска, душевно изцеляваща, просветляваща богата християнска 
среда и комуникация, новите реалности и порядки - под хегемонията на неолибе-
рализма, - са формирали и конвейерно произвеждали, дистрибутирали, но и при-
нуждавали хората да консумират - съзнателно или пък най-често неосъзнато, - 
всевъзможни ерзаци, фалшификати на истински и морални човешки общности. 
184
Виж: Щипков, А. Соборный двор. М., Пробел, 2003, а също от него и: Территория церкви. М., 
ИНДРИК, 2012; Христианская демократия в России. М., ИД Ключ-С, 2004, по-точно: глава 1. 

157 
Бидейки тясно обвързани с православното християнство, левите консер-
ватори (в Русия) отстояват парадигмата на гражданското, културно-историчес-
кото и религиозното съдържание на понятието „нация“. Те не предпочитат или 
фаворизират нейното етнологическо дефиниране и практическо експлоатиране. 
То определено, но и категорично се изисква и налага като жизнено-необходим 
контра-пункт на умишлено развихрящата се днес на Запад етнизация на нацио-
налните идентичности като органична и значима част от перверзния сценарий за 
реанимация и реабилитация на фашизма и нацизма, а и за оправдаване на бан-
деровска Украйна, или за несправедливото обвиняване на православна Русия. 
Според него, днес етнизацията на политиката е органично свързана с възкре-
сението и включването на „високи обороти“ на расистки идеологеми и митове. 
Що се отнася до историческия или цивилизационния избор, според Щип-
ков, той не е свързан с днешната историческа конюнктура, защото е извършен 
още с покръстването на Русия, която оттогава и досега е европейска държава. 
(
Това е обратна версия на ставащото/случващото се в преходна България, в коя-
то самозваната политическа класа непрестанно, а и по всевъзможни начини се 
опитва да манипулира гражданското общество и българския народ, внушавайки, 
или инструментално убеждавайки ги, че цивилизационният ни избор е не само 
съвременен и съдбовен, понеже ни доближава и сближава със Запада, но и, за-
едно с това, отдалечаващ и отчуждаващ от българо-руските връзки, традиции, 
дискретно оставяйки в масовата психика и общественото съзнание редица пре-
дубеждения, или предразсъдъци, че досега сме били нецивилизована нация. И 
не случайно Симеон Сакскобургготски с ехидна усмивка и добродушна физио-
номия пожела на „българския народ по-скоро да си смени чипа“, а експрезидента 
Петър Стоянов неистово агитираше за „спешна замяна на кирилицата с лати-
ница, за да можело по-скоро и по-лесно да ни приемат като свои европейците“.)
Според А. Щипков, всички минали, настоящи или предстоящи дискусии за 
генезиса, същността, ролята и значението на „западничеството“ са вече напълно 
лишени от смисъл и необходимост. Още повече, защото в Западния свят такова 
понятие, а и подобно отношение липсват. Именно затова даже има всички осно-
вания да се твърди, че „западничеството“ (днес) е превърната, или скрита форма 
на опасно, или даже гибелно действие, влияние на колониално-провинциално 

158 
съзнание, манталитет.
185
Ето защо всяко отъждествяване на „европеизма“ със 
„западничеството“ не е коректно, тъй като европеизмът, според А. Щипков, пред-
полага и изисква някаква общност на социални институти и културни практики у 
христианските народи, обаче, без допускане на тяхното целенасочено, принуди-
телно и задължително подражание. (А тази опция на руския ляв консерватор и 
виден идеолог може да бъде доста сериозно критикувана.) Освен това, пак спо-
ред него, европеизмът е обусловил редица опасни амбивалентни ефекти: на 
елитите той е дал европейски манталитет, маниер и високо самочувствие, докато 
на народните маси е предложил най-вече и за твърде дълго - историческо и со-
циално - време единствено азиатщина, крепосничество и безброй страдания. 
Днес в „преходно-демократична“ България също не спира дебата за това 
защо и как елитите се оказаха на такива високи европейски стандарти на живот, 
докато широките народни маси изпаднаха в окаяното положение на крепостни, 
тотално зависими от волунтаризмите и капризите на всевъзможни национални, 
или местни феодали, сдобили се незаконно и аморално с огромни богатства и 
могъщи властови ресурси при целенасоченото и безнаказано разграбване и уни-
щожение на материалните и духовно-културните фондове на предишната - сега, 
обаче, напълно преднамерено заклеймена, а и изцяло съзнателно морално опо-
зорена социалистическа - държава. Неопровержим факт за политическите реал-
ности, нрави и порядки в съвременна „псевдо-демократична“ България е, че те-
мата за подобен одиозен феодализъм е не само журналистическо клише, а и че 
влиза доста мащабно в различни партийни документи и послания, като целена-
сочено и инструментално се експлоатира за публична дискредитация на идейни-
те опоненти, или на политическите съперници, дори врагове в съответни казуси. 
Издигането на пиедестала на водещо и особено значимо понятие, какво-
то е това за съборността за всеки руснак, А. Щипков обяснява с използването, 
макар и в преформатиран вид, на фундаментален конструкт на Макс Вебер. Ако 
последният се е обезсмъртил с творбата си „Протестантската етика и духът на 
капитализма“, Щипков смята за напълно основателно, необходимо и полезно да 
идентифицира консервативния социализъм като „Православната етика и духът 
на солидаризма“; още повече, че капитализмът е опозорил и унищожил солидар-
185
Както ясно се вижда, но и разбира, това не е съществено важен проблем само за руснаците, а и за нас, 
българите, понеже и у нас вече (от три десетилетия) се водят политически дебати и свръхнаелектизирани 
идеологически полемики за същността и ползата от новия ни цивилизационен избор, а и път към Европа. 

159 
ността между хората в държавата и обществото, а мисията на левия консерва-
тизъм е да я реанимира и повдигне отново на публично-атрактивен пиедестал.
В днешна преходна България темата за съборността в обществено-поли-
тическия живот за пръв път се лансира, макар в по-друг контекст, от Ахмед До-
ган чрез използваният многократно от него термин „заедност“, който съпартий-
ците му определено смятат за персонално творческо откритие на техния лидер, 
а и за несъмнена полза спрямо радикалното трансформиране на обществено-
политическите ни нрави към евроатлантическия свят и ригоризъм, макар всъщ-
ност Доган да не е истинският „баща“ на въпросния термин, а го е заимствал от 
други западни мислители като съвсем умишлено е премълчал и техните заслуги. 
Нещо повече, в чисто конфесионален ракурс заедността, т.е. съборността е да-
леч по-налична и по-въздействена в средите на българските мюсюлмани, като-
лици и протестанти отколкото в тези на българските православни християни. И 
достатъчно показателни, а и неопровержими в този контекст са много по-висо-
ките темпове и по-големите мащаби на деноминационно приобщаване, прозе-
литство, неофитство и даже асимилиране на представители на българските ро-
ми/цигани от исляма, или от различни евангелистки секти в сравнение в почти 
напълно прекратеното религиозното неофитство на хора тази етническа общ-
ност в православно-христианския сектор. За жалост обаче, българските полито-
лози изобщо не обръщат внимание на тези съществени различия, които не са 
без значение за „пробивите“ и успехите на определени партийно-политически 
формации сред определени (етнически, или етнорелигиозни) общности. Това е 
доста сериозен дефект на съвременното българско обществознание, понеже то 
оставя встрани, без необходимото внимание и теоретически анализ характера и 
спецификата на корелациите между консервативните елементи в менталността 
и битийността на такива общности и на тяхната актуална партийно-политическа 
ориентация, или поне на особеното им предразположение към дадени идеоло-
гически и политически визионерства и техните практически въздействия. А би 
могло - чрез подобни научни изследвания, - да се проникне в „светая светих“ не 
само на подобни общности, но и на потенциалните, или на реалните им пред-
разположения към определени идейни опции в качеството им на електорати, 
което, на свой ред, да предложи известно „меню“ от възможни, желани, дължи-
ми, практически осъществими, или непостижими влияния спрямо тези общности, 
чрез които те да бъдат приобщени, или отдалечени от конкретни партии, и т.н. 

160 
Що се отнася до генералната идейна визия и функция на левия консерва-
тизъм, според Щипков, те са ангажирани с публично разобличение и историче-
ско унищожение на експлоатацията на човешки същества, срещу господство-
то на всевъзможни - реални или мними - елити и опитите им да поставят в зави-
симост и подничение народните маси; против бруталните и перфидните им жела-
ния и опити да подкопаят и унищожат културата, традициите, народностното са-
мосъзнание; срещу намеренията и упорството им инструментално да наложат 
изгодни за тях мейнстрийми в публичния и частния живот на хората; да гаран-
тират (чрез законите и институциите в държавата) личната и частната собстве-
ност без обаче да превръщат последните в мишена и жертва на пазарния фун-
даментализъм и фетишизъм; да не се допуска (по какъвто и да е начин) пазар-
ната икономика да превърне обществото в пазарно; да гарантира с реални, а не 
с формални и кухи закони справедливост и солидарност между хората; да няма 
маргинализирани или стигматизирани възрасти, полове, съсловия и професии; 
да се забрани или най-строго наказва платеното образование и здравеопазване; 
да се формира и утвърди нетърпимост, а и заслужено преследване и наказване 
на всички, които се опитват да унижат, оскърбят или поругаят историческата па-
мет, а и религиозните чувства; да се отстранят ювеналното право и законовото 
разрешение на всевъзможни полово-сексуални извращения и фаворизиране на 
обвързани с тях социални общности, или граждански движения. И не случайно 
левият консерватизъм без всякакви уговорки или условности сурово заклеймя-
ва идеите и опитите на мултикултурализма, джендър идеологиите и практиките 
и др. под., които се опитват целево и изкуствено да разделят и противопостяват 
хората, да ги поставят в нови и много вредни за тях отношения и зависимости. 
Той е решително и категорично против инструменталното фаворизиране на ед-
ни, за сметка на други (реални, или умишлено и конюнктурно създадени) поло-
ве, генерации, или социални типове, които инструментално се котират днес. За-
това срещу днешните неолиберални опити и властови сценарии хората от по-
възрастните поколения, живели в условията на социализъм, да бъдат публично 
дискредитирани, стигматизирани, обиждани, унижавани, или даже сравнявани с 
недочовеци, изроди, чудовища и др. т., левият консерватизъм трябва най-реши-
телно, системно и категорично да критикува и ефективно да се бори срещу тях. 
Не е изненадващ фактът, че в предните редици на критиците, разобличителите 
на перверзната телеология на днешните хибридни войни на Запада срещу Ру-

161 
сия, манипулативно създаващи разчовечения образ и зловредната историческа 
роля на руснаците, едни от най-ярките и непоклатими са левите консерватори. 
(
Да отбележа, че такава одиозна практика е налице и в съвременна България с 
тази съществена разлика, обаче, че леви политически партии, като например 
БСП, които публично и традиционно се обявяват против такива предубеждения, 
предразсъдъци, заклеймявания, остракирания и репресии, реално не постигат 
кой знае колко в обществено-политическата практика и не могат съществено да 
изменят мащабно и тотално наложените чрез антикомунизма, евроатлантизма и 
чуждопоклонството опасни и даже зловредни настроения, нагласи в социума. Да 
не споменаваме крайно нелицеприятния факт, че немалко представители на ле-
вите партийни елити напълно съзнателно и последователно съучастваха в раз-
пространението и публичното натрапване на такива антикомунистически и ан-ти-
социалистически настроения, нагласи и митове, обяснявайки, или оправдавайки 
съпричастието и участието си в подобни манипулации на общественото съзна-
ние и най-вече на това на хората с лява идейна ориентация с „обективните реал-
ности и новите предизвикателства на историята, или пък с потребностите и импе-
ративите на обновлението и модернизацията на левите партии в наше време, с 
което единствено допринесоха за ерозията или стремглавото падане на социал-
ното доверие, публичния авторитет на и масовата подкрепа за своите партии. А 
подобни трансформации се извършваха преди това и в най-развитите, силни и 
богати заподно-европейски държави и общества, в които левите партии също 
търпяха подобни одиозни трансформации, а някои дори изчезнаха от историята. 
Причината за това, разбира се, беше в безотговорното и ненаситно асимилиране 
на неолиберални идеологически парадигми, митове, утопии и илюзии, с които та-
кива леви партийно-политически елити реално подкопаваха или дори самоуби-
ваха партиите си, вместо истински да ги преобразуват, а и направят по-силни, 
по-авторитетни и притежаващи далеч повече доверие, но и подкрепа от масите. 
И сега - при очертаващия се исторически банкрут на неолиберализма - такива 
леви ръководители и елити всячески и даже панически се опитват да оневинят и 
оправдаят собствените си безумия, грехове или даже престъпления към своите 
партии, в т.ч. и чрез най-елементарни и не по-малко вредни прийоми - радикална 
смяна на либералните с консервативни елементи в идейната си ориентация. Не 
случайно одесняването не е присъщо единствено на левите или лево-центри-
стките партийни формации в Европа или унас, а е характерно и даже очевадно 

162 
реализиращо се и в дясното, или в дясно-центристкото идеологическо и пар-
тийно-политическо пространство, т.е. вече е станало дори глобална тенденция. 
В известен смисъл това очевадно и динамично ескалиращо одесняване на пар-
тии от различни идейни фамилии е, същевременно, крайно опасно и зловредно, 
понеже то реално представлява завоалиран прийом да не се извърши цялостно 
отхвърляне на преди това асимилираните неолиберални парадигми и митове, а 
само частично, но и външно формално те да бъдат дезавуирани и публично за-
клеймени, без обаче по същество тяхното наличие и гибелно влияние да бъдат 
възпрени, или, още повече, напълно елиминирани в/от лявата идентичност и т.н. 
Показателен за такива имитативни политически инициативи или управленчески 
операции е фактът, че значителна част от предлаганите днес от левите партии 
опции за социалната политика или за възкресяването на социалната държава не 
са пълно отрицание на доскоро хегемонния неолиберален идеологически етос, 
а са реално палиативни мимикрии, или опити за колаборация с него, която обаче 
да не оказва нелицеприятни ефекти върху имиджа на псевдо-левите формации. 
А за подобни опасни, но и зловредни симбиози на лявото и дясното от особено 
значение са и някои измамни опции, свързани с консервативния социализъм. В 
тях дясното не е окончателно, пък и безвъзвратно изхвърлено на сметищата на 
историята, или в гробищата на историческата и политическата забрава. То е ин-
струментално преобразено, завоалирано и адаптирано към съвременните обще-
ствено-исторически времена, реалности и политически нрави в дадения социум.
Според А. Щипков, националната история може/трябва да се разглежда и 
оценява като специфичен обществен договор, който в съвременните бурни и 
преломни времена и реалности на диктата на неолиберализма е бил умишлено 
извратен, а и перфидно денонсиран, тъй като, вместо истински ценности, е об-
служвал икомическия хегемонизъм и пазарно-фетишисткия фундаментализъм 
на транснационалните и националните олигархични котерии в дадените страни. 
Ето защо ляво-консервативната идеология и практика е способна, но и длъжна 
да възкреси, обогати и усъвършенства този велик договор, като го обвърже и 
съдбовно с един нов, съвременен консенсус, който е базиран на традициите.
186
Съвременният ляв консерватизъм се противопоставя категорично срещу, 
но и отрича изцяло необходимостта, или мнимата утилитарност от всякакви при-
186
Виж подр.: Щипков, А. Вопросы идеологии. М., Абрис, 2018, глава ; Национальная история как об-
щественный договор. От экономического гегемонизма к консенсусу традиций. СПб., Алетейя, 2015. 

163 
нудителни, или доброзорни конюнктурни ревизии, прередактирания или прена-
писвания на историята, на нейната (инструментална и антихуманна) съвремен-
на, а и вестернизирана „нормализация“, оневиняването и оправдаването на фа-
шизма и нацизма, както и нескончаемото (изкуствено) клеймене на политичес-
ките конкуренти, противници, или врагове с всевъзможни одиозни етикети.
187
И, 
подобно на невъзможността за съществуване на единна физическа картина за 
света, той категорично, но и многопосочно разобличава съвременните опити на 
западни теоретици да лансират и наложат като единствено меродавни изгодни 
за тях всеобщи исторически наративи, или универсални, общовалидни, безал-
тернативни концепции, което е в пълен разрез с демокрацията и плурализма. За 
А. Щипков е закономерно, естествено, но и логично да съществуват разнородни 
гледни точки за описание и тълкувание на историята; да има, а и да се използ-
ват най-различни исторически опции в зависимост от контекста, субекта, телео-
логиите и инструменталните технологии на властови конкуренции, или баталии. 
Съзнателното пренебрегване на тези изисквания (неизбежно) дава питателна 
храна и солидни гаранции на фалшифицирането, а и особено на митологизира-
нето на историите, които обаче са рекламирани като единственно истинни и пр.
Щипков е непоколебим и категоричен в тезата си, че европейски и окси-
дентално формираното и форматираното Ляво исторически е проиграло, срам-
но и даже позорно е загубило битката за тържеството на справедливостта, ра-
венството и братството. Затова днес единствената идеологическа сила, която 
може да се ангажира с тази велика кауза и да победи е левият консерватизъм. 
Вместо западната опция за лявото, която е била революционно-деструктивна 
или недостатъчно ефективно реформистко-еволюционна, в нашите преломни 
исторически времена и нажежени от свръх-идеологизации и свръх-политизации 
обществени реалности и порядки, социално-ангажираният консерватизъм е ве-
че единственият потенциален, или реален спасител на човечеството и света, 
които са опозорени, а и в значителна степен даже унищожени от безумията на 
неолиберализма, и от фантасмагориите на импулсиращия го постмодернизъм. 
Този ляв консерватизъм е способен да предложи и реализира солидаристка, 
умерено социалистическа, нерепресивна, а действително толерантна, интегра-
тивна, консенсусна и емпатична версия за радикално ново устройство и мащаб-
187
Виж подр.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм в пространстве актуальной полити-
ки. СПб., Алетейя, 2015. 

164 
но ефективно развитие на държавата, обществото и нацията, която освен всич-
ко друго непременно трябва има и много сигурна историческа перспективност. 
Не случайно в този аспект Щипков страстно пледира за съвършенно нов, исто-
рически непознат досега интегрален консерватизъм, който трябва задължи-
телно да притежава атрактивна есхатологическа визия и мисия за света и чове-
чеството в условията на съвременните предизвикателства, или опасни рискове. 
Този нов консервативен модус следва да бъде израз на лоялност и преданост 
обаче не към властовите институции, а преди всичко към народностните, или на-
ционалните традиции и духовно-културни съкровищници на дадени страни. Ос-
вен това е дълбоко, органично чужд на разнообразните капитализации и комоди-
фикации, които днешният неолиберален глобален свят и пазар декретират, на-
лагат и контролират чрез всевъзможни законови, а пък и с аморални средства. 
Вместо одиозна меркантилизация, той страстно зове, но и обещава безкорст-
ност, съчувствие и съпричастие между хората. Той е и за нов аксиологически 

жүктеу/скачать 2.13 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: