На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

И все пак имаше малко време за удоволствие. Той

приклекна до нея и прокара длан по бедрото и. Беше

гладко. По-високо. Тъмните му пръсти се провряха под

късите й панталони. Още по-високо.

Спря. „Търпение - въпреки възбудата си каза хашишинът.

- Предстои ми работа."

За миг излезе на високия каменен балкон. Нощният

ветрец бавно охлади страстите му. Далече долу течеше

Тибър. Той вдигна очи към купола на „Св. Петър" само

на около километър от там, гол под светлината на стотици

прожектори.

- Последният ти час - каза мъжът и си представи

хилядите мюсюлмани, заклани по време на кръстоносните

походи. - В полунощ ще отидеш при своя Бог.

Зад него жената се размърда. Хашишинът се обърна.

Помисли си дали да я остави да се събуди. Ужасът в

женските очи му действаше като афродизиак.

Напомни си, че трябва да е благоразумен. Щеше да е

по-добре, ако плячката му останеше в безсъзнание, докато

него го нямаше. Въпреки че бе завързана и не можеше

да избяга, арабинът не искаше да се върне и да я

завари изтощена от опити да се освободи. „Искам да запазиш

енергията си... за мен."

Хашишинът леко повдигна главата й и откри точката

под черепа. Безброй пъти го беше правил. Със смазваща

сила заби палец в мекия хрущял и усети потъването му.

Жената мигновено се отпусна. „Двайсет минути" - помисли

си убиецът. Тя щеше да е възхитителен край на

един идеален ден. След като плячката му го задоволеше

и умреше, той щеше да излезе на балкона и да погледа

среднощните ватикански фойерверки.

Хашишинът остави жертвата си в безсъзнание на дивана

й се спусна по стълбището в осветената с факли

тъмница. Последната задача. Отиде при масата и с благоговение

погледна свещените метални предмети, които

бяха оставени за него.

„Вода." Последният знак.

За четвърти път взе една от факлите и започна да нажежава

метала. Когато краят му побеля, арабинът го

занесе при килията.

Вътре мълчаливо стоеше мъж. Стар и сам.

- Кардинал Баджа - изсъска убиецът. - Помолихте

ли се вече?

Очите на италианеца бяха сухи.

- Само за вашата душа.

Шестимата пожарникари, които пристигнаха

при „Санта Мария дела Витория",

изгасиха пожара със струи халонов газ.

Водата беше по-евтина, ала парата щеше да унищожи

фреските в капелата, а Ватиканът плащаше на римските

pompieri* солидни суми за бърза и внимателна работа

във всички притежавани от него сгради.

Характерът на професията им налагаше почти ежедневно

да стават свидетели на трагедии, ала нито един от

тях никога нямаше да забрави екзекуцията в тази черква.

Отчасти разпаане, отчасти обесване, отчасти изгаряне на

клада, сцената сякаш излизаше от готически кошмар.

Пожарникари (итО. - В. пр.

За съжаление, както обикновено, пресата беше пристигнала

преди пожарникарите. Репортерите вече бяха

снимали достатъчно преди шестимата pompieri да разчистят

храма. Когато пожарникарите най-после смъкнаха

жертвата и я поставиха на пода, нямаше съмнение

кой е мъжът.

- Cardinale Guidera - промълви някой. - Di

Barcellona.*

Клетникът бе гол. Долната половина на тялото му беше

пурпурночерна, от зейналите рани по бедрата му сълзеше

кръв. Пиш;ялните му кости бяха оголени. Единият от

пожарникарите повърна. Друг излезе навън да подиша

чист въздух.

Най-страшен обаче бе символът, жигосан на гърдите

на кардинала. Началникът на групата ужасено обикаляше

около трупа. „Lavoro del diavolo** - каза си той. -

Извършил го е самият сатана." Пожарникарят за пръв

път от де'1рството си се прекръсти.

- Un' altro corpo! - извика някой. Бяха открили друг

труп.

командир на швейцарската гвардия беше човек, когото

обичаха малцина служители на правозащитните органи.

Пожарникарят се обади във Ватикана, но всички линии

бяха заети. Знаеше, че няма значение. Швейцарската

гвардия след минути щеше да научи за това от теЛевизи-

ята.

Докато оглеждаше щетите и се опитваше да пресъздаде

от куршуми. Саркофагът вътре бе съборен от подпорите

си и лежеше прекатурен наопаки. „Това е работа за полицията

и Светия престол" - помисли си той и се извърна.

В този момент обаче изпод саркофага се разнесе шум.

Шум, какъвто не обичаше никой пожарникар.

- Воmbа! - извика началникът. - Tutti fuori!***

* Кардинал Гуидера. От Барселона (ит.>. — Б. пр.

** Дяволска работа (ит.). - Б. пр.

*** Бомба! Всички да излязат! (ит.)- — Б. пр.

Когато преобърна саркофага, групата за обезвреждане

на експлозиви откри източника на електронния сигнал.

Всички смутено зяпнаха.

- Medico! - извика някой накрая. - Medico!*

- Нещо ново от Оливети? - попита шам-

беланът Роше, който го придружаваше

от Сикстинската капела до папския кабинет.

Свещеникът изглеждаше йапълйо изчерпан.

- Не, синьоре. Боя се, че се е случило най-страшното.

Когато стигнаха, шамбеланът каза уморено:

- Тази нощ няма какво повече да направя, капитане.

Опасявам, се, че и без това направих прекалено много.

Ще се отдам на молитва. Не искам да ме смущават. Останалото

е в Божиите ръце.

- Слушам, синьоре.

- Късно е, капитане. Намерете контейнера.

- Търсенето продължава. - Роше се поколеба. - Оръжието

се оказа прекалено добре скрито.

Шамбеланът потрепери, сякаш не можеше да мисли

за това.

все още е в опасност, евакуирайте кардиналите. Предавам

охраната им във вашите ръце. Моля само за едно.

Нека напуснат това място с достойнство. Оставете ги да

излязат на площад „Св. Петър" и да застанат при останалата

част от света. Не искам последният образ на Църквата

да са уплашени старци, измъкващи се през задната

врата.

единайсет и петнайсет?

- Няма да има нужда.

- Синьоре?

- Ще си тръгна, когато мй каже духът.

* Лекар! (ит.). — Б. пр.

Роше се зачуди дали шамбеланът няма намерение да

потъне заедно с кораба.

Карло Вентреска отвори вратата на папския кабинет

и влезе вътре.

- Всъщност... - Той се обърна. - Има още нещо.

- Синьоре?

- Тази нощ в кабинета като че ли е студено. Целият

треперя.

огън.

- Благодаря. Много ви благодаря.

Роше излезе от папския кабинет, където беше оставил

шамбелана да се моли на светлината на камината пред

статуетка на Богородица. Гледката бе сюрреалистична.

Черна сянка, коленичила на мъждукащата светлина.

Когато капитанът закрачи по коридора, към него се втурна

гвардеец. Дори в сумрака Роше позна лейтенант Шар-

тран. Млад, зелен и пълен с ентусиазъм.

- Господин капитан - извика Шартран и му протегна

мобилен телефон. - Струва ми се, че обръщението на

шамбелана има ефект. Един човек твърди, че разполага

със сведения, които можели да са ни от помощ. Оба?кда

се по вътрешен телефон на Ватикана. Нямам представа

откъде е научил номера.

Роше спря.

- Какво?

- Иска да разгбваря с висш офицер.

- Нещо ново от Оливети?

- Нищо.

- Капитан Роше слуша.

- Роше - рече гласът. - Ще ви обясня кой съм. После

ще ви кажа какво да направите.

Когато мъжът свърши и затвори, капитанът остана

като зашеметен. Вече знаеше кой командва парада.

Силви Бoдeлoк отчаяно се опитваше да следи всички

искания за лицензни, които се получаваха по гласовата

поща на Кьолер. Когато личният телефон на бюрото на

директора иззвъня, Силви се сепна. Никой не знаеше

този номер. Тя вдигна.

-Да?

пилот. Искам самолетът ми да е готов след пет минути.

Робърт Лангдън нямаше представа

нито къде е, нито колко време е бил

в безсъзнание. Когато отвори очи,

видя бароков купол, покрит с фрески. Във въздуха се

стелеше дим. Нещо покриваше устата му. Кислородна

маска. Той я смъкна. Миришеше ужасно - на изгоряла

плът.

Професорът потрепери от пронизваща болка в главата.

бяло.

гръб. - Sono il paramedico.*

Лангдън се подчини. Виеше му се свят. „Какво се е

случило, по дяволите?" Обзе го паника.

- Soi-cio salvatore - рече санитарят. - Мишка... спасител.

Американецът се обърка още повече. „Мишка спасител

ли?"

Мъжът посочи часовника с Мики Маус на китката

Спомни си, че беше задействал алармата. Докато разсеяно

зяпаше циферблата, видя и колко е часът. 22:28.

И рязко се изправи.

Паметта му изведнъж се възвърна.

Лангдън стоеше до олтара при началника на пожарникарите

и неколцина от хората му. Бяха го обсипали с

въпроси. Той не ги слушаше. "Вълнуваха го други въпро-

* Отпуснете се. Аз съм санитар (ит.). - В. пр.

си. Болеше го цялото тяло, ала знаеше, че няма време за

губене.

Към него се приближи един пожарникар.

на кардинал Гуидера и командира на швейцарската гвардия.

Няма и следа от жена.

- Grazie - отвърна Лангдън, неуверен дали да се радва,

или ужасява. Помнеше, че бе видял Витория да лежи

на пода в безсъзнание. Сега я нямаше. Единственото обяснение

не беше успокоително. Убиецът се бе изразил съвсем

ясно по телефона. „Сърцата Възбуден съм.

Може би до утре сутрин аз ще те намеря. И тогава..."

Професорът се огледа.

- Къде е швейцарската гвардия?

- Все още нямаме връзка с тях. Телефонните линии

на Ватикана са задръстени.

Лангдън се почувства смазан и сам. Витория я нямаше.

Половин час от живота му бе изчезнал за един миг.

Навън продължаваха да се трупат журналисти. Американецът

не се съмняваше, че скоро ще излъчат репортаж

за ужасната смърт на третия кардинал, ако вече не

го бяха показали. Надяваше се, че шамбеланът отдавна е

допуснал най-страшното й е взел необходимите мерки.

„Евакуирайте проклетия Ватикан! Стига игри! Ние изгубихме!"

Изведнъж Лангдън осъзна, че всичко онова, което го

беше мотивирало - да помогне на Ватикана, да спаси

четиримата кардинали, да се срещне с братството, което

дълги години бе изучавал - се е изпарило от ума му.

Войната беше изгубена. Сега в гърдите му пламтеше ново

желание. Елементарно. Първично.

Да намери Витория.

Обгърна го неочаквана празнота. Често бе чувал, че в

напрегната ситуация двама души могат да се сближат

много повече, отколкото иначе за десет години. Сега го

вярваше. Отсъствието на Витория го караше да изпитва

нещо, каквото не беше усещал от години. Самота. Болката

му даваше сили.

Лангдън изхвърли всичко останало от ума си и се съсредоточи.

Молеше се хашишинът да се погрижи за задълженията

си преди удоволствието. Иначе знаеше, че

ще закъснее. „Не - каза си той. - Остава достатъчно

време." Похитителят на Витория имаше още работа. Трябваше

за последен път да се появи преди да изчезне завинаги.

„Последният олтар на-науката - помисли си професорът.

Убиецът имаше още една заключителна задача. -

Земя. Въздух. Огън. Вода."

Погледна си часовника. Тридесет минути. Заобиколи

пожарникарите и се приближи до Видението на св. Тере-

за. Toзи път, докато се взираше в знака на Бернцни, не

се съмняваше какво търси.

„И ангели над елементи бдят..."

На фона на позлатения пламък над легналата светица

стоеше ангелът на Бернини. В ръката си стискаше огнена

стрела. Лангдън я проследи с поглед. Тя сочеше към

дясната страна на черквата. Внимателно проучи стената

на сградата. Там нямаше нищо. Знаеше, разбира се, че

стрелата сочи нещо навън, някъде в нощния Рим.

- Коя е тази посока? - обърна се той към началника

на пожарникарите.

- Коя посока ли? - Мъжът погледна натам, накъдето

сочеше Лангдън. Изглеждаше объркан. - Не знам... запад,

струва ми се.

- Кои черкви са в тази посока?

Началникът се озадачи още повече.

- Десетки. Защо?

Американецът се намръщи. Естествено че бяха десетки.

- Трябва ми карта на града. Веднага.

Началникът прати някого да изтича до колата за карта.

Лангдън отново се обърна към статуята. „Земя...

Въздух... Огън... ВИТОРИЯ."

„Последният знак е „вода" - каза си той. - Знакът е

дело на Бернини." - Намираше се в някоя черква. Игла

в копа сено. Лангдън насочи мислите си към всички творби

на Бернини, за които се сещаше. „Трябва ми нещо,

свързано с вода!"

Спомни си статуята Тритон - гръцки морски бог. После

си спомни, че тя се е намирала на площада пред същата

тази черква, тъкмо в обратната посока. Опита се да се

съсредоточи. „Каква фигура е изваял Бернини в чест на

водата? Нептун и Аполон?" За съжаление тази статуя се

намираше в лондонския музей „Виктория и Албърт".

- Синьоре? - Един от пожарникарите дотича с картата.

Лангдън му благодари и я разгъна на олтара. Веднага

разбра, че е получил точно каквото му трябва. За пръв

път виждаше толкова подробна карта на Рим.

- Къде сме сега?

Мъжът посочи.

- До Пиаца Барберини.

Професорът пак погледна стрелата на ангела, за да се

ориентира. Началникът беше преценил вярно. Според

картата стрелата сочеше на запад. Лангдън прокара линия

на запад от Пиаца Барберини. Надеждите му скоро

угаснаха. С всеки следващ, сантиметър минаваше през

поредната сграда, обозначена с черен кръст. „Черкви. -

Бяха невероятно много. Накрая стигна до римските предградия

и въздъхна. - По дяволите."

Погледът му се плъзна по трите храма, в които бяха

убити първите трима кардинали. „Капелата „Чиги"... „Св.

Петър"... тук..."

Докато ги наблюдаваше, Лангдън забеляза нещо странно.

Кой знае защо, беше предполагал, че са хаотично

пръснати из Рим. Ала определено не бе така. Колкото и

да беше невероятно, трите черкви, изглежда, бяха разположени

симетрично в огромен триъгълник. Професорът

пак провери. Не му се привиждаше.

- Реппа - без да вдига поглед, рече той.

Някой му подаде химикалка.

Лангдън огради трите черкви. Пулсът му се ускори.

Отново провери знаците. „Симетричен триъгълник!"

Първата му мисъл бе за големия печат на еднодоларо-

вата банкнота - триъгълника с всевиждащото око. Но

нямаше логика. Беше отбелязал само три точки. Трябваше

да са четири.

„Тогава къде е водата, по дяволите?" Знаеше, че където

и да постави четвъртата точка, триъгълникът ще се

развали. За да запази симетрията му, трябваше да разположи

четвъртия знак в центъра на фигурата. Потърси

мястото на картата. Нищо. Въпреки това идеята продължи

да го занимава. Четирите елемента на науката се смятаха

за равностойни. ВоДата не се отличаваше от останалите

и не трябваше да е в средата им.

И все пак инстинктът му подсказваше, че симетричното

разположение не може да е случайно. „Все още не

виждащ цялата картина," Имаше само една възможност.

Четирите точки да не образуват триъгълник, а друга

фигура.

Погледна картата. „Може би квадрат?" Въпреки че

Лангдън постави показалец в една от точките,

които щяха да превърнат триъгълника в квадрат. Оказа

се, че всъщност се образува неправилен четириъгълник.

Докато проверяваше другите вероятни точки около

триъгълника, се случи нещо неочаквано. Той забеляза,

че линията, която беше прокарал по-рано, минава точно

през една от възможностите. Смаян, професорът огради

тази точка. Четирите мастилени петна образуваха форма,

напомняща на хвърчило.

Лангдън се намръщи. Това също не бе илюминатски

символ. „Но пък..."

За миг си спомни прочутия илюминатски диамант.

Естествено това беше смешно. Отказа се от тази идея. А

и фигурата бе издължена и нямаше нищо общо с безупречната

симетричност на илюминатския диамант.

Наведе се, за да види къде е поставил последната точка,

и с изненада установи, че е точно в центъра на известния

римски площад Пиаца Навона. Спомняше си, че

там има голяма черква, ала вече беше прекарал показалец

през нея и я бе отхвърлил. Доколкото знаеше, там

нямаше творби на Бернини. Казваше се „Мъките на св.

Агнес" и носеше името на прелестна девойка, принудена

да води живот на сексуална робиня, защото не се отказала

от вярата си.

„Трябва да има нещо в тази черква! - Той затършува

из ума си и си представи храма отвътре. Не се сещаше за

творби на Бернини, още по-малко свързани свода. Смущаваше

го и фигурата на картата. Ромб. Беше прекалено

точно, за да е съвпадение, и все пак не достатъчно, за

да има каквато и да било логика. - Хвърчило? - Зачуди

се дали не е сбъркал точката. - Какво съм про-.

пуснал?!"

Отговорът му хрумна чак след тридесет секунди, ала

Лангдън изпита вълнение, каквото не го бе спохождало

през цялата му научна кариера.

Изглежда, илюминатският гений беше неизчерпаем.

Фигурата, която виждаше, изобщо не бе замислена

като ромб. Просто той беше свързал съседни точки. „Илю-

минатите вярват в противоположностите! - Докато свързваше

противоположните точки с химикалката си, пръстите

му трепереха. На картата пред него се очерта грамадно

разпятие. - Това е кръст!" Четирите елемента на

науката се разкриха пред очите му... разположени като

голям колкото самия град кръст.

Разпятието на картата, осъзна Лангдън, представляваше

връх на илюминатската двойственост. Религиозен

символ, образуван от елементите на науката. Галилееви-

ят Път на просвещението едновременно възхваляваше

науката и Бог!

Останалата част от загадката почти моментално застана

на мястото си.

„Пиаца Навона."

Точно в средата на площада пред черквата „Мъките

на св. Агнес" Бернини беше поставил една от най-известните

си скулптури. Всички гости на Рим ходеха да я

видят.

„Фонтанът на четирите реки!"

чест на четири от най-големите реки на света - Нил,

Ганг, Дунав и Рио Плата.

„Водата - помисли си Лангдън. - Последният знак."

Съвършено.

И още по-съвършено, осъзна той, върхът на сладоледа,

беше това, че върху фонтана се издигаше висок обелиск.

Професорът остави обърканите пожарникари и затича

към безжизненото тяло на Оливети.

„Десет трийсет и една - помисли си той. - Много време."

За пръв път през целия ден му се струваше, че изпреварва

събитията.

Скрит зад пейките, Лангдън приклекна до командира,

скришом взе полуавтоматичния му пистолет и радиостанцията

му. Знаеше, че ще се наложи да поиска помощ,

ала тук не бе мястото за това. Последният олтар на

науката засега трябваше да остане в тайна.

Без да каже нито дума, той се измъкна навън, избегна

репортерите, които прииждаха в черквата на тълпи, и

прекоси Пцаца Бар0ерини. Когато навлезе в сенките,

включи радиостанцията. Опита се да се свърже с Ватикана,

но не чу нищо освен пращене. Или се намираше

прекалено далеч, или трябваше да въведе някакъв код.

Напразно въртя сложните копчета и натиска бутоните.

Разбра, че планът му да повика помощ няма да се осъществи,

и се огледа за телефон. Нямаше. Пък и ватикан-

ските линии бяха блокирани.

Беше сам.

Предишната му увереност бързо се разсейваше. Лангдън.

прецени плачевното си състояние — целият в прах,

порязан, изтощен до припадък и гладен.

Погледна към черквата. Над осветения от репортерските

прожектори и фаровете на пожарните коли купол

се виеше дим. Зачуди се дали да не се върне и да поиска

помощ. Инстинктът го съветваше да не се доверява на

никого. „Ако хашишинът забележи идването ни..." Замисли

се за Витория и разбра, че това е последният му

шанс да се изправи лице в лице с нейния похитител.

„Пиаца Навона" - каза си Лангдън. Имаше достатъчно

време, за да стигне там. Огледа се за такси, ала улиците

бяха почти съвсем пусти. Изглежда, дори таксиметровите

шофьори бяха зарязали всичко, за да седнат

пред телевизора. Площадът се намираше само на кило-

метър и половина, но той нямаше намерение да губи ценна

енергия, за да ходи пеш. Хвърли поглед към черквата и

се запита дали не може да вземе назаем кола.

„От пожарникарите ли? Или от репортерите? Я се дръж

сериозно."

Възможностите и минутите отлитаха една по една.

Професорът взе решение. Извади пистолета от джоба си

и извърши неш;о толкова нетипично за себе си, че се уплаши

да не са го обладали дяволи. Изтича при един самотен

Ситроен, който чакаше на кръстовището да стане

зелено, насочи оръжието през отворения прозорец и извика:

- Fuori!

Разтрепераният шофьор изскочи навън.

Американецът се хвърли зад волана и настъпи газта.

Гънтър Глик седеше на пейката в една

От килиите в сградата на швейцарската

гвардия. Молеше се на всички

богове, за които се сещаше. „Дано не сънувам. - Това

беше репортажът на живота му. Репортажът на живота

на всички. В момента на всеки репортер по света му се

искаше да е на неговото място. - Буден си - каза си той.

- И си звезда. Дан Редър лее горчиви сълзи."

Макри изглеждаше малко замаяна. Глик не я обвиняваше.

Освен изключителното предаване на обръщението

на шамбелана двамата бяха показали на света ужасяващи

снимки на кардиналите и папата, както и видеокад-

ри на контейнера с антиматерията. „Невероятно!"

Разбира се, всичко това бе станало по искане на шамбелана

и не беше причината, поради която сега двамата

бяха заключени в тази килия. Гвардейците не бяха харе-

cajiH дръзкото допълнение на Глик към репортажа. Той

знаеше, че разговорът, за който преди малко бе съобщил,

не е предназначен за неговите уши, ала се беше

възползвал от момента. „Поредният успех на Глик!"

- „Самарянинът от последния час", а? - изпъшка на

пейката до него Макри, Очевидно не й бе направил впечатление.

Репортерът се усмихна.

- Много яко, нали?

- Много тъпо.

„Тя просто ми завижда." Знаеше го. Малко след обръщението

на шамбелана Глик случайно пак се озова на