- Гласът му внезапно прозвуча прекалено мъдро за годините
му. - Днес се сблъскваме с истинския свят. Не можем
да не му обръщаме внимание. Гордостта не бива да
надделее над разума.
Оливети кимна. Думите на свещеника, изглежда, му
бяха въздействали.
- Подценявал съм ви, синьоре.
Шамбеланът сякаш не го чу. Погледът му блуждаеше
през прозореца.
- Ще говоря откровено, синьоре. Истинският свят е
моят свят. Всеки ден се потапям в грозотата му, за да
могат други да се стремят към неш;о по-чисто. Позволете
ми да ви помогна в тази ситуация. За това съм подготвен.
Макар че е достойно за възхищение, вашето предложение...
може да се окаже катастрофално.
Карло Вентреска се обърна.
Оливети въздъхна.
- Евакуирането на кардиналската колегия от Сикс-
тинската капела е най-лошото, което можете да направите
в момента.
Шамбеланът не се ядоса, само се смути.
- А вие какво предлагате?
- Не казвайте нищо на кардиналите. Запечатайте вратите
на конклава. Така ще спечелим време, за да проверим
други възможности.
Свещеникът свъси вежди.
- Предлагате да заключа цялата колегия на кардиналите
върху бомба с часовников механизъм?
- Да, синьоре. Засега. Ако се наложи, по-късно можем
да организираме евакуацията им.
Карло Вентреска поклати глава.
- Отлагането на церемонията преди нейното начало е
основание за провеждане на следствие, но след заключването
на вратите нищо не може да я прекъсне. Процедурата
на конклава изисква...
- Истинският свят, синьоре. Днес се намирате в него.
Изслушайте ме внимателно. - Оливети отново говореше
с енергичния глас на военен офицер. - Безразсъдно е без
подготовка и защита да отведем сто шейсет и петимата
кардинали в Рим. Това ще предизвика смут и паника в
някои от най-възрастните, а честно казано, един фатален
удар стига за този месец.
„Един фатален удар." Думите на командира припомниха
на Лангдън заглавията във вестниците, които беше
прочел на вечеря с неколцина студенти в харвардската
столова: „ПАПАТА ПОЛУЧАВА УДАР, УМИРА В СЪНЯ
СИ".
- Освен това Сикстинската капела е истинска крепост
- прибави Оливети. - Въпреки че не разгласяваме
този факт, сградата е допълнително армирана и
монсе да издържи на всякакво нападение, освен с ракети.
Днес следобед претърсихме всяко кътче за под-
слушвателни устройства. Тази черква представлява
безопасно убежище и съм сигурен, че антиматерията
не е вътре. В момента няма по-сигурно място. Винаги
можем да обсъдим необходимостта от евакуиране, ако
се стигне дотам.
Лангдън остана впечатлен. Хладнокръвната и прецизна
логика на Оливети му напомни за Кьолер.
- Има и други съображения, господин командир -
напрегнато се обади Витория. - Никога не е било създавано
толкова голямо количество антиматерия. Мога само
да гадая за радиуса на взрива. Възможно е да е застрашен
и градът около Ватикана. Ако контейнерът се намира
в някоя от централните ви сгради или под земята,
въздействието му извън вашите стени ще е минимално,
но ако е в периферията... например в тази сграда... - Тя
предпазливо погледна през прозореца към тълпата на
площад „Св. Петър".
- Наясно съм със задълженията си към външния свят
и това не усложнява повече положението - отвърна Оливети.
- От над двайсет години се занимавам само с охраната
на това място. Нямам намерение да оставя устройството
да експлодира.
Карло Вентреска вдигна поглед.
- Мислите ли, че можете да го намерите?
- Ще обсъдя възможностите със своите специалисти.
Например можем да изключим електрическата енергия
на Ватикана и така да създадем достатъчно чиста среда,
за да засечем магнитното поле на контейнера.
Витория се изненада, после на лицето й се изписа възхищение.
- Искате да затъмните Ватикана!
- Евентуално. Още не знам дали е възможно, но ми се
ще да проверя.
- Кардиналите ще се чудят какво се е случило - отбеляза
младата жена.
Оливети поклати глава.
- Конклавите се провеждат на светлината на свещи.
Кардиналите изобщо няма да разберат. След като вратите
на конклава бъдат заключени, мога да изтегля почти
всичките си гвардейци и да започна търсенето. За пет
часа сто души могат да обхванат доста голяма площ.
- Четири часа - поправи го Витория. - Трябва да
върна контейнера в ЦЕРН. Взривът не може да се избег-
не, ако не заредим батериите.
- Не можете ли да ги заредите тук?
Тя поклати глава.
- Интерфейсът е сложен. Ако можех, щях да го донеса.
- Тогава четири часа - намръщи се Оливети. - И
това време е достатъчно. Паниката не е от полза за никого.
Синьоре, имате десет минути. Идете в черквата и запечатайте
вратите на конклава. Дайте време на хората
ми да си свършат работата. Когато наближи критичният
момент, ще вземем съответното решение.
Лангдън се зачуди кога според Оливети ще наближи
„критичният момент".
На лицето на шамбелана се изписа загриженост.
- Но колегията ще пита за фаворитите... особено за
Баджа...
- Тогава ще трябва да измислите нещо, синьоре. Ка-.
жете им, че сте им поднесли нещо с чая, което не им е
понесло.
Карло Вентреска се ядоса.
- Нима искате да се изправя пред олтара на Сикстин-
ската капела и да излъжа колегията на кардиналите?
- Заради собствената им безопасност. Una bugia veniale.
Оправдана лъжа. Трябва да запазите спокойствието. -
Оливети тръгна към вратата. - Моля да ме извините,
трябва да започвам.
- Не можем просто да обърнем гръб на изчезналите
кардинали, господин командир - спря го шамбеланът.
Оливети спря на прага.
- Баджа и другите вече са извън нашата сфера на
влияние. Трябва да ги изоставим... за благото на цялото.
- Да ги изоставим?!
Гласът на командира стана суров.
- Ако имаше какъвто и да е начин, синьоре... какъвто
и да е начин да намерим тези четирима кардинали,
щях да дам живота си, за да го направим. Само че... -
Той посочи към прозореца. Привечерното слънце се отразяваше
в безбрежното море на римските покриви. -
Претърсването на петмилионен град не е по силите ми.
Няма да губя ценно време в безсмислени действия само
за да успокоя съвестта си.
- Но ако заловим убиеца, не можете ли да го принудите
да говори? - неочаквано попита Витория.
Оливети я погледна намръщено.
- Войниците не могат да си позволят да се правят на
светци, госпожице Ветра. Повярвайте ми, съчувствам на
личното ви желание да заловим този човек.
- Въпросът не е само личен - възрази тя. - Убиецът
знае къде е антиматерията... и къде са изчезналите кардинали.
Ако някак си успеем да го открием...
- И да играем по тяхната свирка? - отвърна Оливети.
- Илюминатите се надяват да оставим Ватикана без охрана,
за да завардим стотици черкви... и да изгубим ценно
време и хора, когато трябва да търсим устройството...
нещо повече, да оставим Банка Ватикана без никаква
защита. Да не споменавам за останалите кардинали.
Той имаше право.
- Ами италианската полиция? - попита шамбеланът.
- Можем да съобщим на градските органи на реда. Да
използваме помощта им, за да открием похитителите на
кардиналите.
- И това ще е грешка — заяви Оливети. - Известно ви
е отношението на римските карабинери. Ще получим вяла
подкрепа от страна на неколцина полицаи, а в замяна те
ще разгласят положението на световните медии. Точно
какъвто искат нашите врагове. И без това съвсем скоро
ще се наложи да се занимаваме с пресата.
„Ще направя вашите кардинали медийни звезди -
спомни си думите на убиеца Лангдън. - Трупът на първия
кардинал ще се появи в осем часа. После - по един
на всеки кръгъл час. На журналистите ще им хареса."
Шамбеланът се замисли, после гневно каза:
- Не можем да не направим нищо за изчезналите кардинали,
господин командир!
Оливети го погледна право в очите.
- Молитвата на свети Франциск, синьоре. Спомняте
ли, си я?
Младият свещеник с болка в гласа изрече думите;
- „Господи, дай ми сили да приема онези неща, които
не мога да променя".
- Повярвайте ми - каза Оливети. - Това е едно от
онези неща. - И излезе.
Централата на Би Би Си се намира на
запад от лондонския Пикадили Съркъс.
Една дежурна младша редакторка отговори
на поредното обаждане в телефонната централа.
- Би Би Си - каза тя и угаси фаса си.
Гласът отсреща бе дрезгав, с арабски акцент.
- Имам сензационна новина, която може би представлява
интерес за вашата мрежа.
Редакторката извади химикалка и лист.
- За какво се отнася?
- За изборите за папа.
Тя уморено се намръщи. Репортажът на Би Би Си от
предишния ден беше предизвикал средна реакция. Изглежда,
публиката не се интересуваше много от Ватикана.
- По-конкретно?
- Имате ли кореспондент в Рим, който отразява изборите?
- Да, струва ми се.
- Трябва лично да разговарям с него.
- Съжалявам, но не мога да ви дам номера му, ако не
получа известна представа за...
- Конклавът е изложен на опасност. Повече не мога
да ви кажа.
Редакторката си записа.
- Как се казвате?
- Това няма значение.
Тя не се изненада.
- Имате ли доказателство за твърдението си?
- Да.
- С удоволствие ще приема информацията, но политиката
на мрежата не позволява да съобщаваме телефонните
номера на репортерите си, освен ако...
- Разбирам. Ще се обадя в друга телевизия. Благодаря,
че ми отделихте от времето си. До'чува...
- Един момент - спря го редакторката. - Бихте ли
почакали?
Тя го включи на изчакване и проточи шия. Пресяването
на важните съобщения в никакъв случай не бе точна
наука, но този човек бе издържал две от негласните
изпитания на Ви Би Си за автентичност на телефонен
източник. Беше отказал да си даде името и бе готов да
затвори. Лудите и търсачите на слава обикновено хленчеха
и умоляваха.
За нейно щастие, репортерите живееха във вечен страх
да не пропуснат голямата сензация, затова рядко я ругаеха,
че от време на време им препраща някой психар.
Можеха да й простят няколко изгубени минути, но не и
пропуснатата водеща новина.
Редакторката се прозя, погледна компютъра си и въведе
ключовата дума „Ватикана". Когато видя името на
репортера, отразяващ избора на папа, се подсмихва -
новак, идващ от някакъв долнокачествен лондонски таб-
лоид, за да поеме част от по-досадните материали. Явно
беше започнал от най-долното стъпало.
Сигурно беше вбесен, че цяла нощ ще чака, за да направи
десетсекундния си видеорепортаж на живо. Най-
вероятно щеше да е благодарен за нарушаването на еднообразието.
Редакторката записа сателитния му вътрешен номер.
После запали нова цигара и го съобщи на непознатия
мъж.
- Няма да се получи - каза Витория -
крачеше нервно в папския кабинет - и
погледна шамбелана. - Даже да филтрират
електронните смущения, специалистите от швейцарската
гвардия трябва да са точно до контейнера, за да
засекат сигналите му. Ако контейнерът изобщо е на достъпно
място... а не е скрит зад други прегради. Ами ако
е заровен в метална кутия някъде из Ватикана? А може
да е в метален тръбопровод. Тогава няма как да го открият.
Ами ако в швейцарската гвардия наистина са се внедрили
илюминати? Не можем да сме сигурни, че претърсването
ще е сериозно.
Шамбеланът изглеждаше изтощен.
- Какво предлагате, госпожице Ветра?
Витория се раздразни. „Не е ли очевидно?!"
- Предлагам веднага да вземете други предпазни мерки.
Въпреки всичко можем да се надяваме, че търсенето
на командира ще завърши с успех. Но я погледнете през
прозореца. Виждате ли онези хора? Онези сгради оттатък
площада? Онези журналистически коли? Туристите?
Напълно е възможно да са в радиуса на взрива. Трябва
да действате незабавно.
Карло Вентреска разсеяно кимна.
Витория се ядоса още повече. Оливети беше убедил
всички, че има предостатъчно време. Ала тя знаеше, че
ако изтече информация за проблема във Ватикана, целият
район за броени минути ще се напълни със зяпачи. Бе
го видяла веднъж в сградата на швейцарския парламент.
Бяха'взети заложници, терористите имаха бомба, но пред
парламента се бяха струпали стотици хора, за да присъстват
на развръзката. Въпреки предупрежденията на полицията,
че са в опасност, те се бяха опитвали да се приближат
още повече. Нищо не привличаше човешкото любопитство
така, както човешката трагедия.
- Синьоре, човекът, който е убил баща ми, е на свобода
- настоя младата жена. - Копнея да напусна това
място и да се хвърля по петите му. Само че аз стоя във
вашия кабинет... защото имам отговорност към вас. Към
вас и другите. Хора са изложени на опасност, синьоре.
Чувате ли ме?
Шамбеланът не отговори.
Витория чуваше бясното туптене на сърцето си. „Защо
швейцарската гвардия да не може да намери онзи илю-
минатски убиец? Той е ключът! Той знае къде е антима-
терията... по дяволите, той знае къде са кардиналите!
Ако хванем убиеца, всичко ще си дойде на мястото."
Усещаше, че започва да губи самообладание - чуждо
за нея състояние, което смътно си спомняше от детството
си, от годините, прекарани в сиропиталището, чувство
за пълно безсилие. „Не си безпомощна - каза си младата
жена. - Никога не си безпомощна." Ала безполезно.
Мислите й я смазваха. Витория беше учен и решаването
на проблеми никога не я бе затруднявало. Но този
проблем нямаше решение. „Какви данни ти трябват?
Какво искаш?" Тя си наложи да диша дълбоко, но за
пръв път в живота й не се получи. Задушаваше се.
Лангдън имаше главоболие и се чувстваше така, сякаш
се носи по периферията на рационалността. Наблюдаваше
Витория и шамбелана, ала зрението му беше замъглено
от ужасни образи: експлозии, прииждащи журналисти,
жужащи камери, четирима жигосани мъже.
„Шайтан... Луцифер... Носителят на светлина... Сатана..."
Професорът пропъди дяволските видения от ума си.
„Пресметлив тероризъм - като се мъчеше да се върне в
действителността, си напомни той. - Грижливо подготвен
хаос." Спомни си за един семинар в Радклиф, който
бе посещавал, докато се беше занимавал с преторианска-
та символика. Лекциите напълно бяха променили представите
му за тероризма.
- Тероризмът има само една цел - бе казал преподавателят.
- Каква?
- Смъртта на невинни хора? - беше предположил един
от студентите.
- Не, смъртта е само вторичен продукт на тероризмй.
- Демонстрация на сила?
- Не. Няма по-слабо убеждение.
- Всяване на страх?
- Добре казано. Целта на тероризма е всяване на ужас
и страх. Страхът подрива вярата в реда, отслабва врага
отвътре... поражда безпокойство в масите. Запишете си
го. Тероризмът не е проява на гняв. Тероризмът е политическо
оръжие. Отнемете на едно правителство фасадата
на непогрешимост и вие сте отнели вярата на народа.
„Загуба на вяра..."
Това ли било? Лангдън се зачуди как ще реагират
християните по света на обезобразяването на кардиналите.
Щом вярата на един ръкоположен свещеник не го
защитаваше от злото на Сатаната, каква надежда имаше
за останалите? Главата му се пръскаше... в нея кънтяха
гласове.
„Вярата не те защитава. Медицината и въздушните
възглавници... ето какво те защитава. Бог не те защитава.
Защитава те разумът. Просвещението. Заложи вярата
си за нещо с осезаеми резултати. Откога никой не е
ходил по вода? Съвременните чудеса са научни... компютри,
ваксини, космически станции... даже божественото
чудо на сътворението. Материя от нищото... в лаборатория.
На кого му трябва Бог? Не! Науката е Бог!"
В ума му отекна гласът на убиеца. „В полунощ... Математическа
прогресия на смъртта... Sacrifici vergini nell'
altare di scienza..."
После гласовете изведнъж изчезнаха, като внезапно
пръснала се тълпа.
Робърт Лангдън скочи на крака. Столът му полетя
назад и се сгромоляса на мраморния под.
Витория и шамбеланът се сепнаха.
- Убягвало ми е... - смаяно промълви професорът. -
Било е пред очите ми...
- Какво ти е убягвало? - попита Витория.
Лангдън се обърна към свещеника.
- Отче, от три години подавам молби до Ватикана за
достъп до вашия архив. Досега седем пъти сте ми отказвали.
- Съжалявам, господин Лангдън, но моментът едва
ли е подходящ да отправяте подобна жалба.
- Трябва веднага да ми дадете достъп до архива. Заради
четиримата изчезнали кардинали. Може би ще успея
да предвидя къде ще ги убият.
Витория се ококори, видимо озадачена.
На лицето на шакбелана се изписа тъжно изражение,
сякаш е станал обект на жестока шега.
- И очаквате да ви повярвам, че тази информация
може да се открие в нашия архив?
- Не ви обещавам, че ще я открия навреме, но ако ме
допуснете...
- Господин Лангдън, след четири минути, трябва да
съм в Сикстинската капела. Архивът е в отсрещния край
на Ватикана.
- Не се шегуваш, нали? - прекъсна го Витория, вперила
поглед право в очите на Лангдън.
- Сега не е време за шеги.
- Отче - обърна се към свещеника младата жена. -
Ако има възможност... ако изобщо има някаква възможност
да открием къде ще станат убийствата, можем да
устроим засада...
- Но как е възможно архивът да ни насочи по следите
на убийците? - настоя шамбеланът.
- Обяснението ще отнеме повече време, отколкото имате
- отвърна Лангдън. - Но ако съм прав, тази информация
може да ни помогне да заловим хашишина.
На Карло Вентреска като че ли му се искаше да повярва,
ала кой знае защо, не можеше.
- В този архив се съхраняват най-свещените християнски
писмени паметници. Съкровища, които нямам
право да видя самият аз.
- Известно ми е.
- Достъп до архива се-дава само с писмено разрешение
на архиваря и съвета на ватиканските библиотекари.
- Или с папски указ - прибави Лангдън. - Пише го
във всички откази, които ми прати архиварят.
Шамбеланът кимна.
- Не искам да проявявам неучтивост, но ако не греша,
папският указ идва от този кабинет - продължи
професорът. - Доколкото знам, днес вие сте титулярят
тук. Предвид обстоятелствата...
Карло Вентреска извади от расото си джобен часовник
и го погледна.
- Господин Лангдън, буквално съм готов да дам живота
си, за да спася Църквата.
Лангдън прочете в очите му, че казва самата истина.
- Наистина ли смятате, че този документ е тук? -
попита шамбеланът. - И че може да ни помогне да открием
тези четири черкви?
- Ако не бях убеден, нямаше толкова упорито да моля
за достъп до архива. Италия е доста далечко, за да я
посетиш на майтап само с една преподавателска заплата.
Документът, който притежавате, е древен...
- Моля ви - прекъсна го свещеникът. - Простете ми,
в момента не мога да мисля за повече подробности. Знаете
ли къде се намира тайният архив?
Лангдън бе обзет от прилив на възбуда.
- Точно зад портата на света Ана.
- Впечатлен съм. Повечето учени смятат, че в него се
влиза през тайната врата зад трона на свети Петър.
- Не. Това е Archivio di Congregazione della
reverenda fabbrica di San Pietro*. Широко разпространена
заблуда.
- Всички посетители винаги се придружават от библиотекар.
Днес библиотекарите ги няма. С други думи,
вие искате абсолютен достъп. Дайсе нашите кардинали
не влизат сами.
- Ще се отнасям към вашите съкровища с крайно
уважение и внимание. Библиотекарите няма да открият
нито следа от моето присъствие.
* Архив на Конгрегацията за свещено строителство на „Св. Петър"
(ит.) — строителна конгрегация, създадена прея XVI в. за строежа на
базиликата. — Б. пр.
В ТОЗИ момент забиха камбаните на „Св. Петър". Шамбеланът
пак си погледна часовника.
- Трябва да тръгвам. - Той напрегнато замълча, после
погледна професора. - Ще пратя швейцарски гварде-
ец да ви посрещне на входа на архива. Давам ви доверието
си, господин Лангдън. Вървете.
Лангдън онемя от вълнение.
Младият свещеник сякаш притежаваше свръхестествено
самообладание. Той се пресегна и с изненадваща
сила стисна рамото на учения.
- Искам да откриете каквото търсите. При това бързо.
Тайният ватикански архив се намира в
отсрещния край на двора „Борджия" срещу
портата на света Ана. Той съдържа
над двадесет хиляди тома и се говори, че в него се пазели
съкровища като изчезналия дневник на Леонардо да
Винчи и дори непубликувани книги от Светото писание.
Лангдън енергично крачеше по пустия Виа дела Фон-
дамента към архива. Разумът му едва успяваше да приеме,
че е получил мечтания достъп. Витория вървеше до
него. Ветрецът леко развяваше ухаещата й на бадеми коса
и когато вдиша аромата й, професорът се олюля.
- Ще ми кажеш ли какво търсиш? - попита младата
жена,.
- Едно книжле, написано от човек на име Галилей.
Тя се изненада.
- Не си губиш времето. И какво пише там?
- Предполага се, че съдържа нещо, наречено „il segno".
- Знака ли?
- Знак, насоки, сигнал... зависи от превода.
- Какъв знак?
Лангдън ускори ход.
- Тайно място. Галилеевите илюминати трябвало
да се пазят от Ватикана, затова си устроили свръхсек-
ретно място за срещи в Рим, Нарекли го Храм на просвещението.
- Доста дръзко е да наречеш някакво сатанистко скривалище
„храм".
Професорът поклати глава.
- Илюминатите на Галилей изобщо не били сатанис-
ти. Те били учени, които почитали просветата, и просто
се срещали в Храма на просвещението, за да могат спокойно
да обсъждат забранени от Ватикана теми. Макар
да знаем, че скривалището е съществувало, до ден днешен
никой не е успял да го открие.
- Явно илюминатите са можели да пазят тайни.
- Категорично. Те не издали скривалището си на никой
извън братството. Тази потайност ги пазела, но също
поставяла пречки пред набирането на нови членове.
- Ако не пропагандирали принципите си, нямало как
да увеличават броя си - следвайки го без усилие, каза
Витория.
- Точно така. През трийсетте години на седемнайсети
век вестта за Галилеевото братство започала да се разпространява
и учени от цял свят тайно идвали в Рим с
Достарыңызбен бөлісу: |