Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Все пак Ватиканът е малка държава. А за тези дейности са необходими специални познания. Значи би трябвало да имат на разположение цвета на шпионството?
- Ами да, отвсякъде си взимат това, което им трябва, включително и кадрите. От цял свят. Както съответно и агентурата им е във всички страни, независимо от вероизповеданието. Имай предвид, че още толкова са заети и в другия клон, в контраразузнаването. А там също имат няколко отдела. Има един пак за чуждото проникване, но вече сред клира – разработват собствените си свещенослужители дали не са се продали... Следващият отдел е за чистотата на вярата – там пък следят дали няма отклонение от догмата, дали някой не е кривнал от канона. Има трети отдел - за информация и анализ, където знаят абсолютно всичко! Владеят и обработват цялата информация, постъпваща отвсякъде. И която идва не само от специалните агенти, разпръснати, както вече ти казах, във всички страни – католически, православни, мюсюлмански... Сведения постъпват и от всички енории, които са... - Задължителната изповед ли имаш предвид? – прекъсна го Александър. - Нали казват, че се пазела в тайна! - Алекс, Алекс... – поклати глава Николай. - Макар и да се занимаваш с информационни технологии, вижда се, че си далеч от оперативната работа, от най-различните начини, по които може да се събира информация. Тя не идва само от агентите или от шпионите... Та нали един свещеник, при когото се изповядва кажи-речи цялото село, знае най-добре къде, какво, кога и дори защо се е случило! Той е добър психолог, предразполага хората и винаги е в сянката на събитията. Не парадира, буди доверие... И същевременно е осведомен абсолютно за всичко. Мислиш ли, че не може да направи някои много съществени изводи? Че не е обучаван именно на това? Че няма да изпрати нагоре наблюденията си? Естествено, под вид на отчет за работата си. Дори не е необходимо да нарушава тайната на изповедта, защото обетът му го задължава да не я прави публично достояние, но не изключва някои негови умозаключения. Напълно е достатъчно просто да опише настроенията, колебанията, намеренията на хората. Придобивки, банкрути, премествания... - Е, всъщност... Погледнато така, наистина отделните тухлички изграждат цял зид. - Дори цяла Китайска стена. Има специални куриери, които ги събират тези тухлички. Колкото са по-усърдни заетите с тази дейност, толкова по-бързо се изкачват в йерархията... И като се съпоставят отделните картинки в пъзела, се получава интересна плетеница от връзки, които трябва да се анализират. Схващаш ли за какви огромни масиви от информация говорим? От всички краища на света, от векове наред! Затова можем да разглеждаме тази институция и като един магазин за информация. Уникален холдинг! Търгуват с нея, като в замяна получават пари, злато, друга информация. Дори и нашите служби са купували сведения от тях! - Говориш ми странни неща. Не, не, вярвам ти, вярвам ти... – вдигна ръка Александър, за да спре протеста на Николай. – Никога не съм ги идеализирал, но това надминава представите ми. Макар че... - Знам го от баща ми, който веднъж допрял до тях! Това станало още в началото на службата му в органите... Имали в Държавна сигурност нужда от сведения за човек от емигрантските среди, до които по никакъв начин не можели да се доберат. И нито Щази, нито КГБ, с които си сътрудничели, могли да им ги осигурят. Тогава баща ми предложил да се обърнат към Ватикана. Отначало погледнали скептично на тази възможност, но наистина нямали друг ход... И много скоростно получили необходимата информация! Срещу съответно заплащане, разбира се... Така че, приятелю, това е най-уникалната институция за манипулиране на човешкото съзнание! - Съгласен съм с теб, но какво излиза? Излиза, че Ватиканът е единственото тайно общество със структурата на държава!... - И още как! Разполагат с милиарди, при това необлагаеми. Разполагат с подставени фирми, банки, колосални имоти... А като прибавим и огромното количество произведения на изкуството и литературата, влачени през годините от рицари и монаси отвсякъде, подарявани, купувани, секвестирани!... Скулптури, картини, папируси, свитъци... Музеи, съдържащи едни от най-големите колекции от антики... За какво още да говорим! – разпери ръце Николай. - М-да... Излиза още, че и цялата история на човечеството е в тяхно владение. - Ако не беше тъй, нямаше толкова много учени да се ровят във Ватиканската библиотека! – измъкна той нова цигара от кутията и пак почна да почуква с нея. - Да, но... Едва ли получават достъп до всичко, до всички архиви. - Естествено! Те са само частично отворени. Дори има една част от тях, най-секретната, която е обособена от Библиотеката и се нарича точно така. Тайни архиви. Там не може да влезе всеки. Само малцина от учените и само с разрешение на папата по предварителна заявка на конкретния въпрос. Която трябва да бъде проучена и одобрена. А рафтовете там са дълги близо петдесет километра!... Прави си сметка колко информация е съхранена! А това, че можеш виртуално да се разходиш покрай тях, просто не променя нещата! - На сайта на Ватикана ли? - Да. Изключително интересно преживяване. Ходиш по етажите, по залите, разглеждаш картини... Само с едно щракване на мишката. Само дето не можеш да надзърнеш в шкафовете и кутиите, нито да разлистиш томовете... - Но щом има засекретени документи на място, от което би трябвало да лъха на праведност, възниква прелюбопитен въпрос. Щом Ватиканът владее тайни, които крие, какво е съдържанието им? - Истини, които не бива да излизат наяве. Но никой не знае за какво. За историята и ролята на Църквата? За скандалите и богатствата й? За папите и папската институция? - Или за истината около Исус... – намръщи се леко Александър. - Може. И тук стигаме до вас и вашата идея, която... Която сега няма да коментирам, тъй като не съм добре запознат! - отсече Николай. - Но за да ти стане още по-ясно срещу какво се изправяме, ще допълня, че в контраразузнаването на тази организация има и още един отдел. За изпълнение на наказанията. - Изпълнение на наказанията? Звучи зловещо. - И още как! Така е било, така и ще бъде... Защото за пред света те бранят устоите на вярата, но погледнато зад кулисите, всъщност защитават своето благополучие, трите „В”-та: власт, величие, великолепие. Казах ти - никой, заплашил догмата, а оттам и статуквото, не може да се чувства в безопасност. Трябва ли да ти припомням как сами си убиват дори папите? - Не е необходимо. Всички знаем, че това е най-проветривото място на земята! - Ами да! Да бъде свален папата заради провинение е рядко явление, да слезе доброволно от престола – още по-рядко! Броят се на пръсти такива случаи. Нов папа се избира само след смъртта на предишния, не случайно е имало и анти-папи, но те не са разполагали с власт... Значи, за недоволните от избора остава една-единствена възможност да се разправят с неугодния божи наместник – да го убият. Или да му „помогнат” да умре... Както е станало с този, преди Йоан Павел II, който изкарал само месец, но затова пък се бил нацелил към връзките на Ватикана с мафията, с Банко Амброзиано и с масонската ложа П2 на Личо Джели... И като погледнеш списъка, ще видиш, че за около 1800 години са се изредили над 250 папи! Това прави средно по... горе-долу по седем години на папа. Такива дългожители като Йоан Павел II са... има-няма десетина! Другите оцеляват за по година, две-три – и хайде, на конвейера трябва да се качи следващият! Конклавът се събира, кардиналите пак ги затварят под ключ, пак се горят бюлетините, и пак белият пушек показва, че е избран следващият жертвен агнец, следващият римски понтифик, както е официалната му титла... - ...заимствана, апропо, от езическата религия, както и много други неща в християнството! – прекъсна го Александър. - И върховните жреци в Рим са носели тази титла. Самият Цезар бил избран за понтифекс максимус, имал и такава титла в кариерата си... - Нищо ново под слънцето. А щом и с папите си постъпват така, какво да говорим! – разпери ръце Николай. – Припомни си мистериозните убийства на двамата свещеници от началото на осемдесетте, за които ви разказах. Припомни си странната смърт на археолога, Кръстанов... Ами катастрофата на екскурзоводчето? Не е била инцидент, Алекс, казах ти още същата вечер... Спирачките му са били срязани! Говорих с колегите от Кърджали... - Онзи Гюнтер... Японеца, както му викат момичетата... От тях ли е? От отдела за изпълнение на наказанията? - Такова сведение получих. Още докато бяхте на морето ви предупредих - бъдете по-внимателни! Исках да скрием от момичетата, да не ги безпокоим, затова те помолих и за Митко да не споменаваш... Но май съм сбъркал. Ще се наложи да ги постреснем. Знаем си ги... - Нещо се бавят... – извади телефона си Александър, набра номер и след няколко кратки въпроса погледна към Николай с лека смесица от възхищение и тревога. Отсрещната страна го бе заляла с поток от възклицания. – Неудържими са. Знаеш ли къде са били? – попита той, като приключи разговора. - В археологическия. - Значи продължават... - Нима се учудваш? При тях едно плюс едно не прави две, а двеста! Те не само си приличат, не само са непредвидими като две бури... Сам знаеш какво става, щом обединят енергиите си. - Знам – кимна Николай. - Получава се не просто по-голяма буря, а същински ураган! Двамата започнаха да си припомнят случки, в които момичетата са ги изненадвали с постъпките си и с получения след това резултат. Когато малко по-късно близначките нахлуха като вихър в кафенето, представляваха нагледен пример за изречените метеорологични квалификации на поведението им. Заприказваха една през друга... Александър и Николай вече им бяха свикнали, но все още се учудваха как двете съумяваха да говорят заедно, без да си пречат взаимно. Те не се прекъсваха, нито се повтаряха. Първата започваше изречението, втората го довършваше, а изложението течеше гладко, все едно се разказваше от един човек. Така двамата мъже научиха всичко, което се бе случило в музея. Чуха за кратерите, видяха и снимките на плочата... Вниманието на мъжете бе така ангажирано, че дори опитният Николай, който с професионален поглед наблюдаваше вратата, не обърна достатъчно внимание на екстравагантното маце, влязло в кафенето скоро след момичетата. А то наистина не будеше подозрения и напълно се вписваше в атмосферата на клуба. Не беше останал и помен от онази потънала в разсъжденията си изследователка на неопределена възраст, някъде към четирийсетте, облечена в широка карирана риза и с раздърпани коси, пуснати покрай слабото лице... Сестра Доменика се бе преобразила сякаш с едно единствено замахване на магическа пръчка, и само тя си знаеше колко усилия й бе струвало да усвои това умение. Беше в състояние за броени секунди да приеме нов вид, като за целта винаги носеше със себе си необходимите аксесоари, гримове и атрибути, включително перуки. Предишната ъгловатата фигура бе добила форми, подчертани от впитите в стройното тяло дънки и шарения потник от ликра, а възрастта й вече се колебаеше между двайсет и трийсет години. Носеше на гърдите си модерните за сезона големи ярки бижута, под които се криеше скромното й кръстче, а краката си беше пъхнала в заострени чехли с предизвикателно висок ток. Но най-много бе променена главата й. Вместо прокъсани космалаци – кичури в привидния безпорядък на най-предпочитаната младежка подстрижка, вместо безлично изражение – ярък грим и черни очила, които със сядането вдигна нагоре. Но преди да се установи някъде, разходи се бавно и с ленива походка през заведението, сякаш избирайки си най-доброто място. Дъвчеше дъвка, която с небрежно движение извади от устата си, когато мина покрай тях. Сръчно я лепна под плота на съседната маса, прикривайки се с ефектната си дизайнерска чанта. Седна гърбом в другия край на залата, поръча си плодов шейк и заби нос в някакво лъскаво списание, което носеше със себе си. В ухото имаше слушалка на портативен плейер и леко поклащаше крак в такт с музиката, която изглежда слушаше... И само тя си знаеше, че оттам се лееха не ритми, а разговорът, воден от разгорещената компания в другия край на залата, записван с помощта на оставеното от нея подслушвателно устройство. Имаше едно единствено несъответствие с образа на повърхностно, лъскаво маце, една малка подробност, но сестра Доменика не се тревожеше за нея. Хората обикновено забелязваха твърде обилната употреба на парфюм, но не и липсата му. Тя не употребяваше такъв. И то не по някакви религиозни съображения, заради тях бе готова да слезе и в ада, но в случая причината бе съвсем прозаична. Само миризмата не можеше да се съблече като дреха и да се замени тутакси с нова. И тази малка подробност бе убягнала на всички, дори Николай не я забеляза, увлечен от назряващия спор... Габриела се приповдигна на лакът и впи поглед в мъжа до себе си, сякаш искаше да изсмуче от всяка негова черта колкото е възможно повече информация, скрита под маската на спокойното му лице. Пръстите й се плъзнаха по богато окосмената му гръд, заплетоха се сякаш случайно в златната верижка и се заиграха с малкото кръстче. Той ги хвана, стисна ги и отстрани ръката й с неочаквано силна хватка. Заболя я. - Да не си вярващ? - Защо? Нещо против ли имаш? - Не ми влиза в работата, просто се чудех... Едва ли си католик, доста освободен ми се видя - подсмихна се многозначително тя и заби леко нокти в кожата му. – Външността ти лъже, макар че мене не можа. Веднага усетих какво криеш... - И какво е то? - Опасен си, а това ме привлича. Говориш добре английски, но имаш акцент. Действа възбуждащо... Откъде си? - Това има ли значение за малкото ни съвместно приключение? - Ако намекваш за взаимното удоволствие, което си доставихме – не. Аз не поддържам такива връзки, казах ти. И колкото по-малко знам, толкова и удоволствието е по-остро... Но що се отнася до малкото ни съвместно мероприятие – натърти тя - има. При това голямо. Ти ми предложи вид сделка. Още не съм приела, но май ни предстои да станем нещо като делови партньори... А към деловите си партньори съм много взискателна. Може би не знаеш достатъчно добре с кого си имаш работа. - Мислиш ли? Нима ти приличам на човек, който се доверява сляпо? - Охо! За доверие ли заговорихме? Ти, който на всеки мой въпрос, отговаряш с въпрос? - И ти не падаш по-долу. Защо, между впрочем, си забутала твоето подобие на кръст в чекмеджето? Не е ли прието в ордена ти да се носи винаги този отличителен знак на принадлежност? - Ровил си из вещите ми! – възмутено се изправи Габриела, оголвайки изваяното си тяло. – Как смееш?! - Не каза ли сама, че човек трябва да понаучи нещичко за партньора си? Особено ако е с твоите данни... – притегли я към себе си мъжът, а тя пряко волята си се залюбува на играта на добре оформените му мускули. С какво съмнение го бе погледнала в началото... ...Тя седеше в бара на хотела, когато той се приближи и без да моли за разрешение направо се настани на съседното място, като без никакви предисловия й заяви, че двамата имат общ проблем за решаване, но за разлика от нея той знае начин да си бъдат взаимно полезни. Репликира го с фразата, че пък тя самата по-изтъркан начин за запознаване не е срещала и тъкмо се канеше да го изгони с някоя хаплива забележка, когато той спомена онези три омразни имена, които веднага я накараха да му обърне внимание. Гледаше я с очи, забиващи се като свредели чак някъде под лъжичката. С няколко сбити изречения й нахвърли контурите на план, който я впечатли с жестоката си ефективност. Този човек знаеше нещо, преследваше нещо, но щом предложението му я устройваше, имаше ли значение какво точно го бе накарало да иска същото, което и тя? Може би бяха някакви корпоративни интереси, които го караха да отстрани неудобен конкурент от пътя си, може би беше нещо друго... Александър работеше в американска фирма, успяла добре да се настани на българския пазар, и доколкото Габриела знаеше, заемаше там доста висока позиция. А пък близначките учеха в чужбина, може да се бяха оплели в някакви връзки и каквито бяха непредсказуеми, да са настъпили някого по мазола... От цялата тази неяснота, примамваща я с ясно доловимото излъчване на стаена опасност, изхождаща от този мъж, Габриела се почувства привлечена тъй, както рядко й се бе случвало напоследък. И когато след още няколко дуелирания с реплики се озова в леглото с него, остана приятно изненадана от добре тренираното му тяло и начина, по който умееше да го ползва. Предстоеше да уточнят някои дребни подробности, но май щеше да е добре все пак да премисли тази сделка, от Ордена май нямаше да я одобрят... Когато момичетата стигнаха до превода на надписа, разочарованието им бе толкова голямо, че грозеше да се излее в порой от сълзи. Мария твърдеше, че трябва да е станала някаква грешка. Наистина, старият тракийски рудник се намираше на стотици километри от селището край Дунава, където била намерена плочата... Виденията й обаче говореха друго. Беше категорична, че не си измисля, че е усетила как това парче камък е било влачено и после изоставено някъде в коридорите на мината. Ядосваше се, че е била прекъсната и искаше пак да се докосне до него, за да научи нещо повече за историята му. Сестра й толкова яростно я подкрепяше, че май наистина назряваше буря. Двете говореха една през друга, скочили на крака и готови почти на мига да хукнат отново към музея. От околните маси почнаха да се озъртат, а Николай се бе облегнал безпомощно на стола и се чудеше как да ги накара да седнат. Александър му намигна да удържи още малко положението и отиде в служебната стая, където бе оставил лаптопа си. Върна се с него и пръстите му затракаха по клавиатурата. Неговата деловитост ги накара да понамалят малко градуса на напрежението и да видят първо какво ще успее да изрови той от Интернет, пък после да търсят истината на място. - Добре, момичета... Да съберем първо малко информация. Интересува ни Софийският археологически музей, нали?... И как е попаднала там плочата.... Значи така... – Докато говореше, очите му бягаха по редовете, той се прехвърляше от файл на файл, като в движение резюмираше прочетеното. - Въз основа на министерско нареждане от 1892 година от различните околийски центрове били изискани намерените и събрани по места находки, за да бъде създаден централен археологически музей в столицата. Чехът Карел Шкорпил, когото наричат баща на българската археология и чиято е заслугата да бъде открита Плиска, вече бил поставил заедно с брат си началото във Варна. Там по тяхна инициатива през 1887 година към Градската библиотека бил създаден първият музей. Била изложена една доста добра за времето си сбирка. Варненци протестирали, не си я давали, но тя им е била взета. Въпреки съпротивата... Така... Ето значи как в столицата започнали да прииждат експонатите... Да видим нататък... Първата експозиция в София пък се е състояла през 1905 година. С нея цар Фердинанд открил Народния музей, както го нарекли тогава… Откъде казахте, че била донесена плочата? - Село Гиген... - Улпия Ескус... – едновременно отвърнаха близначките. Пръстите на Александър отново заиграха по клавишите на лаптопа. - Ето го... Ескус е тракийското название на Искър... - Не беше ли Истос? – обади се Магдалена. - Реката е дълга, текла е през земите на различни тракийски племена, с различни наречия. А край устието й са живеели трибалите... Ескус на трибалите, така е бил известен още този град. Селището възникнало през късната бронзова епоха, но разцветът му настъпил чак през първи век, при император Марк Улпий Траян. Градът е преживял нашествия на готи, хуни, авари... Бил е богат и притегателен център... Има интересна история, но това сега не ни вълнува. Така, нататък... Ето! Първите разкопки в тази Улпия Ескус били проведени през същата онази 1905-та година! От друг чех, на име Добруски, който тогава бил директор на музея в София... - Трябва да разберем кога е постъпила нашата плоча! – прекъсна го тя. – Нещо ми подсказва, че... Щом така са влачили отвсякъде, от цялата страна... - Не са имали опит със сбирките... – включи се и Мария, двете отново оформиха нещо като дует. - Не, не! Не говоря нищо лошо за онзи чех, но... - Ами ако е искал да надмине братята Шкорпил?... Нещо като професионална завист. Нали и сега го наблюдаваме сред археолозите... - ...и при това бързане да направят централен музей да не са отбелязали добре данните на всяка от находките – от къде е била доставена, кога е била намерена... - Трябва да се разровим! – извика Магдалена. – Да идем още утре рано сутринта до Археологическия и да поразпитаме... - Правилно! – подкрепи я сестра й. - Там имаше написани неща, които изобщо не ги чух от онази екскурзоводка! - Да, ти си по-добре с латинския. Ама и на мен ми направи впечатление!... Ето, тези думи тук, виждате ли ги? – посочи екрана на телефона Магдалена, където се виждаше снимка на плочата. - Това „юстус”... - Означава Справедливия, Праведния... - Точно тъй. Благодаря, Мари! И това „топус либерис суис”... Изобщо не ги чух преведени! Не означава ли нещо като „мястото на нашата свобода”? - Възможно е... Но да не забравяме, че на бог Дионис са му викали още и Либер, Свободния... – продължи Мария. - А по нашите земи много са го тачели! Дори Елена ми разказваше, че си е бил тракийско божество по произход! Още бил известен като Сабазий, Даряващия свобода... Така че изразът би могъл в преносен смисъл да означава и „мястото на нашия бог”!... - Ей, момичета, не прекалявате ли? Доколкото чух, плочата е поставена от мъж, който се е казвал Мариус Агатопус... – надникна към изображението и Николай. – Нали учените тъй са го разчели. - А защо да не го четем тъй, както си е изписано на реда? Мариусага! Топус! Либерис! Суис!... Звучи ми много по-смислено! Усещам го, Ники!... – погали го тя по ръката, сякаш искаше с това движение да му предаде своята увереност. - Е, щом имаш такова чувство... - Май имаш право – подкрепи я Александър. - Това окончание ми напомня нещо... Маги, сещаш ли се за Тир и ходенето на Исус там? Жената, която го пресрещнала на улицата, е представена като „езичница, родом сирофиникиянка”*... Това говори ли ти нещо? Забелязваш ли някакво несъответствие? Забележка под линия: *Марк. 7:26; Мат. 15:22 - Ами да, наистина! Сега, като го превъртам през главата си... Целият епизод е забулен в тайнственост! Не се знае нито къде отива, нито при кого... Нито каква е онази къща, в която влиза... Но затова пък Марко много държи да посочи точно произхода на тази жена, която го причаква там!... При това по един много елегантен начин! Не е назована просто езичница, както евреите наричат всички други, освен себе си, не е просто елинка, както са викали на гърците... Напротив! Уточнено е, че е „сирофиникиянка”, значи е била от смесен брак между сирийци и финикийци!... Защо тъй се набляга на този факт?! - Нали? Браво, Маги! Умничка си ми, пак ще ти го кажа... - Благодаря! – засмя се тя. - Какъв е смисълът обаче на всичко това, Алекс? Защо се фиксира вниманието ни върху произхода й? Това трябва да е нещо много важно, за да бъде споменато по този начин, нали? За какво намеква Марк? - Може наистина да е намек. Насока къде се е озовал Исус... В квартал, населен предимно със сирийци. Финикийски квартал със смесено население. - Логично! Но това сведение има смисъл само в един случай. Ако е нужно да се акцентира върху обитателите на онази къща!... В онзи квартал... Иначе какво значение има произходът на някаква си езичница, която го била спряла на улицата! Никъде другаде не се уточнява с такава подробност какви са били хората край него... Той е проповядвал пред всякакви! Но това показва, че... Тогава и Мария Магдалина би могла да бъде... - Точно затова се сетих за ходенето му там, и за сламката, която ни е подадена с този епизод... Един момент, искам да проверя едно-две имена, които ми се въртят в главата – прекъсна се сам Александър и се съсредоточи отново върху компютъра си, а тя накратко запозна сестра си и Николай с хипотезата им за посещението на Исус в Тир. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|