Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - И ще те обвинят в богохулство...
Забележка под линия: *Тук и по-нататък в явленията са използвани текстове от Стария и Новия завет, както и текстове от гностическите евангелия, а също и някои сведения, почерпени от трудове на римския хронист Светоний – II век сл.Хр., „Животът на 12 Цезари”. Мариам вдигна смутен поглед към гостенина. Бе слушала досега внимателно разказа му, но ето че се бе осмелила да го прекъсне. Не разбра какво й ставаше, думите му я караха да прави неща, които никога по-рано не си бе позволявала, а в семейството много се държеше на строгия порядък, всеки трябваше да си знае мястото... Мъжът се казваше Йешуа Ханоцери и бе чест посетител в дома им напоследък. Изглеждаше много по-млад от годините си, макар да наближаваше четирийсетте... Имаха с баща й някаква своя приказка и щом той дойдеше, двамата се усамотяваха в задната стаичка. Брат й Лазар и жена му Марта, която тя обичаше като своя родна сестра, се държаха тъй както трябва, без да му досаждат, без да го разпитват... Мариам обаче все гледаше да си намери някаква работа наоколо, все търсеше повод да го зърне, привлечена от необикновените му очи... Като че ли някаква вътрешна светлина гореше в него и пръскаше искри през тях... И като че ли виждаше право през нея, когато я погледнеше... Чак вдън душата й... Сега бе дошъл по-рано. Тя бе останала сама в къщата и като добра стопанка го бе поканила в градината да почакат заедно баща й, а той бе започнал да й разказва за своето пътешествие и за далечната земя, от която се бе върнал наскоро. - Казваш, в богохулство ще ме обвинят... Да, защото са слепи в своите сърца и не виждат... Душата ми более за тях, Мария, защото празни идват на света и празни искат да си отидат... – продължи вече по-спокойно Йешуа, без да се разсърди на забележката й. – Те ходят в мрака и искат другите също да ходят в мрака и да не знаят къде отиват. Да не вярват в светлината, за да не станат синове на светлината... И хората ги слушат, и тъй обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже и делата им са лоши. - Да, на тъмно лошите неща не се виждат... – осмели се отново да изрази мнението си Мариам. - Права си - погледна я той с онези свои очи, усмихна се благо и кимна, сякаш искаше да я насърчи и да я накара да участва по-смело в разговора. - Ето, ти си дъщеря на жрец. И макар да си твърде млада, знаеш най-добре как всички се допитват до тях, и ги слушат, и им вярват, накъдето и да ги поведат... Затова искам хората да си отворят очите и ушите, та да вляза в сърцата им, за да чуят и видят истината. Да я търсят и да не спират в своето търсене, докато не я намерят. И като познаят истината, повярвай, те ще се смутят, но тя ще ги направи свободни. Ще се изумят от възхита и няма да вкусят смърт довеки. И ще познаят, че Бог е дух: и тия, които му се покланят, ще му се покланят вече и с дух, и с истина. А за светлината, що е вътре в тях, ще внимават да не стане тъмнина, но ще я дават на света... - Но нима е възможно да стане това? – попита тя, вече тъй увлечена, че дори не бе забелязала как забрадката й се бе смъкнала на раменете. Вятърът рошеше косите й, донасяйки с по-силния си повей звуци от външния свят. Макар къщата да бе в тих квартал, оградена с висок каменен зид, от доковете понякога се дочуваха викове и трясъци, а пък пискливата сирийска музика от пристанищните кръчми проникваше навсякъде. Мариам не я харесваше, но се примиряваше с нея, защото тя носеше разтуха на всички онези, в чийто живот тегобите бяха повече от простичките им радости... И за чието щастие говореше сега този странен мъж... - Хората трябва да знаят какво имат пред себе си, Мария! – отвърна Йешуа, изправяйки се. Обикновено държеше да не бъркат името й, но този път вместо да се разсърди, стана й приятно… Гостенинът направи няколко крачки към водоскока, наведе се към него и наплиска лицето си, като подложи шепи на чучура. Когато се обърна, водата се стичаше по ореховите му коси, а той вдигна мокри ръце нагоре, погледна към слънцето, после към нея и продължи. - Всичко, що е невидимо, е в образа на Бащината Светлина, а не на онзи, който сам се е провъзгласил за Бог. И чрез мен истинският наш Бог и Отец ще разкрие себе си и своя образ, скрит от светлина. Хората не го виждат, но повярвай, няма нищо неизявено. Нищо покрито няма да остане неразкрито и всичко тайно ще стане явно! Ала не мисли, че идвам да ги изобличавам, като огрея делата им със светлина! Не, Мария! Не за да ги съдя идвам, а за да ги спася! Сега Князът на тоя свят ще бъде изпъден вън! - И как ще го направиш? – пристъпи напред и Мариам. Някаква сила сякаш я бе вдигнала от пейката и я бе накарала да тръгне към него. - Като стана техен Учител. Дълго се готвих и вече съм готов, а и времето ми наближава... - Учител... – наведе тя почтително глава пред него, но после го погледна право в очите. - Всеки, който иска да учи другите, сам е бил обучен от някого... От малка слушам разказите на баща ми за пътуванията му и знам, че жреците там, дето си бил, са много вещи. А и ти говориш тъй хубаво... Но какво търсиш тогава тук, в Тир, господине, и защо казваш: времето ми наближава? - Така е казано в Писанието... – уклончиво отвърна той, без да се впуска в повече подробности, и като я заобиколи, насочи се отново към пейката до зида, където една стара смоковница хвърляше сянката си. – А тук дойдох, за да узная нещо от баща ти, преди да се върна в Галилея. Нещо искам да го питам. Нещо за Гадитанския храм*... Той, макар и финикийски, е посветен на Херкулес, повашему Мелкарт, а пък се намери сведение, че спартанците и юдеите са братя и са от Авраамовия род. Забележка под линия: * Храмът във финикийската колония в град Гадес, сега Кадис в Испания, е бил известен в целия античен свят и е просъществувал до края на IV век сл.Хр. - Така ли? Не знаех... Та нали твоите съплеменници странят от нас! И не наричате ли ни идолопоклонници? – учуди се Мариам и също седна до него на предишното си място. - Не всички странят, Мария – усмихна се леко той. - Туй, дето се намери, е в книга на Макавеите, едно поздравително писмо от първосвещеника Йонатан до братята спартанци*. А че сме братя, било известно още от по-рано, от времената на Дарий и първосвещеник Ония... Но трябва да знаеш още, че в Галилея и досега всички живеят заедно – при нас има и сирофиникийци, и елини, и други... И между тях има мир и разбирателство там, дето се не месят фарисеите и садукеите... Забележка под линия: * I книга Макавейска, глава 12:5-11. Седемте братя Макавеи са исторически личности от II век пр.Хр., воювали за свободата и вярата на народа си. - Това е добре, радвам се, че го има... Той не отговори. Приказката им като че ли не вървеше, а тъй гладко бе потръгнала в началото!... Дали не се бе проявила като достатъчно добра стопанка? Йешуа се бе пренесъл някъде другаде и май дори не я чу какво му каза. Наведе се, вдигна една пръчка и започна да си чертае с нея нещо по земята. Мариам го гледаше как първо надраска две пресечени линии, после спря, помисли малко и бучна с върха отстрани четири пъти между раменете на получилия се кръст. Реши се да го изтръгне от заниманието му, за да види отново онези негови очи... - А за храма, господине, и аз мога да ти кажа доста!... При нас пък, в Тир, и малките деца знаят за него! Твърди се, че е много стар, още от началото на света или малко след това, когато паднал самият Илион, чувал си за него, нали?... Тогава нашите мореплаватели били вече стигнали до края на земята, до пролива, на който му викат Херкулесови стълбове. И като минали през него, завладели там земите и изградили Хераклиона в Гадес, за да измолват защита от боговете при пътуванията си. Сложили за прослава и две огромни колони – едната от злато, другата от изумруд. А за да бъдат различни и неповторими, жреците дори по външния си вид се отличавали впечатлително от останалите... Знаеше ли това? – в гласа й ясно се усещаше гордост, че и тя може да се похвали с нещо. - Разбрах, че те и сега ходят с бръснати глави, с бели ленени дрехи и боси, а чуждоверци все така не се допускат вътре за дълго – бавно отвърна Йешуа, остави пръчката и я погледна все още някак замислено. Тя изтръпна от синкавото сияние, което излизаше от очите му... - Да, така е. И баща ми е служил там, затуй още си бръсне главата... – смутена, Мариам най-сетне установи, че забрадката й се бе смъкнала, и я оправи бързо, усещайки погледа на странния гостенин като някаква река, която като че ли я повличаше нанякъде. Стегна се да не се издаде и продължи. - Най-голямата отлика обаче била в друго... Хората имали нужда от чудо и жреците се постарали... Направили така с молитвите си, а и досега го правят, че пред поклонниците в определени дни да се явява зрелище, неведомо дотогава за тях! Сред дим и благовония умрелият герой, полубожественият Херкулес, възкръсва и се възнася при баща си, олимпиеца!... Тъй, както разказвали за него елините... Така славата на храма и неговите всесилни жреци се разнесла по целия свят! – завърши тя с блеснали очи. - И все още се носи, дете. И храмът от самия Цезар е бил посетен, докато бил още квестор там, в испанската провинция. А гадитанските прорицатели му предрекли власт над целия свят, както се и сбъдна – усмихна се той на въодушевлението й. - Да, вярно. Там има и гадатели, и ясновидци, и тълкуватели на сънища... А за случката с Цезар и аз съм чувала! От баща ми... Дори знам как е станало! – желанието й да покаже колко много е научила напираше в нея и дори я накара да го хване за ръкава на бялата му широка блуза. - Как? – погледна я внимателно той. - Бъдещият консул бил помрачен и много потиснат, щото вече стигнал възрастта на цар Александър, наречен Македонски, а не бил направил все още нищо голямо. И статуята на пълководеца пред храма все му напомняла за това. Та веднъж, като сънувал и лош сън, че насилва майка си, отишъл обезпокоен при гадателите. Пък те му го разтълкували като владичество и мощ над народите!... Както и станало... Мариам се усети, че продължава да държи гостенина за ръкава, поруменя и побърза да се отдръпне. Странно, болката в корема, която от няколко дни я безпокоеше, стихна изведнъж и дори й стана някак леко, леко… - Не те боли вече, нали? - кимна Йешуа и се усмихна още по-широко на изумлението й, после продължи. - Да, гадателите най-често познават…. Така се случило и със самия Александър. Той отишъл в прорицалището, отгдето пък аз идвам. Също му предрекли власт и могъщество... Но има и друго, Мария... Римляните му казват inter esse. Което ще рече: да си вътре в нещо, увлечен с полза или облага... – на мястото на хубавата му усмивка отново се върна онова сериозно и внимателно изражение, с което я гледаше още от началото на разговора им, и което я караше да се чувства по-значима и умна... - Така е, да… И... предсказанията им невинаги са съдбовни, както при Цезар и Александър, нали? - стори й се, че той не само е разбрал какво става вътре в нея, но и иска нещо, чака тя да прояви волята си и да направи крачка в посоката, към която сякаш леко и предпазливо я тласкаше... - Доколко това не е измама, това ли искаш да кажеш?... Че жреците мамят и в това хората? Така ли?... Той не отговори, само я загледа още по-внимателно, а тя цялата пламна, и за да прикрие смущението си, стана, пресегна се към дървото и започна да бере едри, зрели смокини. Какво се случваше с нея, защо й се иска да разтвори пред този мъж цялата си душа и да не излиза от сиянието на очите му?... Не бива, не бива да забравя, че е дъщеря на жрец! Че трябва да пази наученото, а не да го разказва на първия срещнат!... И че вече са й избрали годеник... Докато ръцете й късаха сочните плодове, челото й се намръщи от усилието, което се опитваше да направи над себе си... ************ Шеста глава С приближаването към София времето се влошаваше все по-осезателно. Курортният Созопол с пъстрите сергии и лазурното топло море бе останал далеч назад, пред тях бе притъмняло, вече прокапваха първите капки дъжд след няколкомесечната засуха. Александър караше бързо и уверено, изпреварвайки почти всяка настигната кола. Момичетата се бяха умълчали, всяка потънала в мислите си. - И все пак хората имат огромна нужда от Храма, дори да не са вярващи! - каза внезапно Магдалена. - По себе си го знам. Още се чудя какво ли щеше да се случи, ако не бях влязла в онази немска катедрала в мига, когато нападаха Мария, нищо, че беше католическа... Сякаш някой ме заведе там... И как цялата ми душа се молеше, без да знам нито една молитва, нито защо го правя... Разказвала съм ти, Алекс... Знаеш, че оттогава обичам да влизам в някоя църква, да поседя, да помисля или просто да се отдам на чувствата си... И сякаш се разтварям в нещо, което ме изпълва и приповдига... - Да, милото ми, знам... – отвърна той с толкова нежност в гласа, че на нея й се прииска веднага да го целуне, но хвърли поглед назад, към сестра си, и се въздържа. Мария чувстваше остро липсата на Николай до себе си... Александър видя реакцията й и продължи вече с предишния си стегнат маниер, произнасяйки фразите с равен, почти строг тон. - Исус призовавал хората да не парадират с вярата си. А ако искат да се помолят, да не го правят показно по синагогите и по ъглите на улиците. Да влязат във вътрешната си стаичка, да си затворят вратите и да се помолят без много излишни думи*. Забележка под линия: Мат. 6:6 Имал е предвид всеки да търси вътре в себе си пътя към Бога, и ако има вътрешна светлина, самият човек ще се преизпълни с нея, и с нея ще озари цялата земя... Защото ако тя не сияе, тогава е мрак*. Забележка под линия: Из гностическото Евангелие на Тома. А вижте какво е направила Църквата като институция през годините – съсредоточила е в ръцете си власт, величие и влияние... Внушила е на хората тезата за първоначалната греховност, вменила им е вина и чувство за неспособност сами да се измъкнат от мрака... Да не говорим за всичките онези, които са били преследвани от нея. Прогонени, изгорени, разтерзани и много по-жестоко изтребвани, отколкото първите християнски мъченици... Все в името на Христос, и все с твърдата убеденост, че така иска Той, нашият Господ, както е тръгнало още от онзи Савел... Как да не си загубят вярата хората? Самата Църква... - Дали Павел наистина си е вярвал? - прекъсна го Магдалена. - Ти беше прав за него, Алекс! Толкова е многословен, така се хвали, така не търпи друг да го превъзхожда и е толкова лицемерно самовлюбен в изказванията си! Прегледах наскоро посланията му. Освен дето често демонстрира и завистливо злословие, и нетърпимост към различния, че и откровена омраза, освен дето мисълта му на места никак не е ясна – повтаря се, прехвърля се от тема на тема, непоследователно и без вътрешна логика, но... имам чувството, че дори и в главата нещо не е бил наред... Май се е чалнал от толкова религиозен фанатизъм!... Само той бил просветлен, виждате ли... Само той бил удостоен с божието благоволение! Само той знаел истината... - Не го подценявай, Маги. Напротив, много добре е знаел каква цел преследва, налагайки своите правила, различни от учението на Исус, но представяйки ги като внушени му от самия възкръснал Господ. Защото казва и много стойностни неща. Всъщност обаче, ако тук-таме и да прозира светлина в посланията му, то това са все заемки от натрупаната през вековете мъдрост, трябва да ви кажа... Личният му принос е главно в размахването на заплашителния пръст и насаждане на омраза. - О, да, защо се учудвам... Този феномен с речите ни е познат! Колко струва Хитлер с налудничавите си идеи, но пък с великолепни ораторски заложби... - И така – кимна съгласно Александър, - нашият Павел развил трескава мисионерска и организаторска дейност, ходел, проповядвал, вдъхновявал тълпите, но дори за миг не забравял себе си - навсякъде изисквал подчинение и признание на ръководната му роля... Защото освен добър оратор, който умее да ласкае публиката, като същевременно я заплашва с ужасите на Страшния съд, той бил и много хитър. Иначе нямаше да създаде цялата тази йерархия. Не случайно се е занимавал и със събиране на дарения, при това е държал да ги получава лично, на ръка... А пък що се отнася до думите му - можеш наистина да се изтъкнеш много по-успешно, като се правиш на смирен и нищожен, и несправедливо преследван, и като се оплакваш колко много нещастия ти се изсипват непрекъснато на главата, да разправяш наляво и надясно как храбро си се справил, защото самият Господ те закриля... Защото чрез страданията си се доближаваш до Него, разпънатия Спасител... - Уф! Да се вземе толкова насериозно! – вече съвсем се разпали Магдалена. - Да твърди, че това, което казва, му е било предадено от самия възкръснал Христос!... Каква наглост!... Ха, сетих се нещо! Дали пък Молиер не си е представял точно него, когато е описвал Тартюф, а? Същото демагогстване! Същото лицемерие... Същите измами и лъжи... - Не знам за Молиер – отвърна Александър, - не знам и от кого са посланията, обединени под Павлово име, защото самите богослови признават, че са от различни източници, писани през първите векове, но твърдя, че именно тъй нареченият Павел и подобните нему са задали онзи тон, който е предопределил развитието на Църквата. Защото впоследствие всички онези, които като него твърдели, че говорят от името на Бога, станали безчет. Тогава било достатъчно да заявиш, че си споходен от откровение, че си получил видение, да притежаваш религиозен плам и ораторски дар – и като кажеш „Бог ми е свидетел, че не лъжа”, да вършиш това, което ти отърва. Амбициите и безочието на Ватикана стигнали дотам, че през осми век дори бил изфабрикуван един фалшификат, който уж носел подписа на император Константин Велики и който уж бил предаден четиристотин години по-рано на папа Силвестър I... - Ха! – прекъсна го тя. - Значи измамата във Везле си е била в реда на нещата, просто правилата на играта са били такива! А аз се чудех как е било възможно! Ще си паднеш от смях, Мари! – обърна се Магдалена към сестра си, която тихичко си седеше, все още зареяла поглед през прозореца на колата. – Ще си паднеш от смях, като разбереш как монасите са въртели на пръстите си доверчивите поклонници... Повече от сто години ги водели за носа, че разполагат с мощите на Мария Магдалина, и са им прибирали паричките за нещо, което нямали!... И какво станало, Алекс? - В този документ се казвало, че папата бил избран лично от Христос за Божи наместник на земята. И като следствие от това трябвало да получи върховната власт над цялата империя, дворецът му трябвало да стои над всички дворци в света, а постът му по Божия воля го издигал над царе и всички светски владетели, поради което имал властта да ги коронясва и надзирава, а те трябвало да му се подчиняват и да слушат думата му... - Ама че нахалство! - Исус би се преметнал в гроба!... – възмутиха се близначките почти в един глас. - И още на папата се давали редица привилегии, както и чудесното предписание за богати дарове от енориите. Той получил върховенство над всички християнски църкви за „посочването на правата вяра”, както и за „изцеление от проказата на неверието”. Което пък му развързало ръцете в борбата с ересите и с всички недоволни... Това станало в средата на осми век, когато редица епископи не желаели да признаят папската власт. А документът, изготвен по поръчка на папа Захарий, станал известен като „Константинов дар”. Така, с измама, се ражда целият този църковен конгломерат, чиято цел била абсолютна власт над душите и имотите на хората... Александър млъкна и в колата се възцари тишина, която никой нямаше желание да наруши пръв. Мария замислено поглаждаше медальона, който бе получила преди близо три години при посвещаването си и който продължаваше да носи дори и след напускане на Братството. Представляваше пентаграм, вписан в кръг. Бе й се превърнало в навик да го усеща в ръцете си от време на време и да го потрива с пръсти. Вгледа се в очертанията и й се стори, че вижда нещо, което досега не бе забелязвала в тази толкова позната и любима вещ, която според нея я пазеше и й даваше сили. Извади един лист, за да оформи мисълта си. Магдалена забеляза, че сестра й нещо си драска в бележника и любопитството й надделя. Поиска да види рисунката и ахна: - Колко е красиво, Мари! Ти ли го измисли? - Видях, че от моя гледна точка звездата на пентаграма всъщност е обърната и се превръща в дяволския знак. Това не ми хареса, но пък забелязах, че вътре в него раменете му са образували правилен петоъгълник, чиито диагонали отново се превръщат в правилно стъпил на краката си пентаграм. Сякаш в утробата му се ражда негово подобие, но с обърнат знак... Подобие на подобието... Не е ли странно?... Представих си как би изглеждал медальонът ми с тази добавка и ми се прииска да го нарисувам. И тогава видях, че тези звезди могат да се вместват една в друга до безкрай. - Точно така, Мари – усмихна се Александър, като също хвърли поглед на рисунката й. – А сега ще ти кажа какво още можеш да направиш. Ако приемем, че всеки пентаграм е човек с разперени ръце, свържи главите на фигурките с една плавно нарастваща линия, като започнеш от най-малката и ги обикаляш все в една посока, докато стигнеш до най-голямата. Какво се получи? - Спирала! – ахнаха едновременно близначките. - Да, а ако си я представим в пространството, ще видим, че тя няма нито начало, нито край. Нанизаните върху нея пентаграми могат да се смаляват и увеличават от микро до макрокосмоса. - И какво означава това? - Каквото виждате. Безкрайността в пространството и времето, в която е включен и човекът със своята душа... Самият живот, озарен от божественото, присъщо на всекиго от нас... Стискайки рисунката в ръка, Магдалена прокара пръст по линията, опитвайки се да си представи нейното пътуване от почти невидимия зародиш към всеобхватния Космос, и й се стори, че се докосва до поредната тайна. Вдигна поглед и видя пред себе си гледка, която я накара да забрави всичките си тревоги. Бяха преминали възвишенията след Ихтиман, виждаше се вече Софийското поле, а над него въздухът бе изпълнен с буреносни облаци. От тях към земята се стрелкаха ярките нишки на мълниите като някакви гигантски пипала, с които небесните сили изливаха своя гняв над земята. След адските жеги се задаваха порои... - Вижте! Отиваме на среща със стихиите!... Дали мерят сили, или това е любовен акт между земята и небето, скрепен чрез огъня и водата? – ахна Магдалена. - И двете... – отвърна Александър. *** Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей. Експонатите бяха много, но те решиха да не се разпиляват, а да обърнат внимание само на това, заради което бяха дошли - кратерите. Скоро попаднаха на чудесен червено-фигурен екземпляр, досущ като онези, на които толкова се радваха в созополския музей. От предната страна пак имаше сцена, свързана с тържествата в чест на бог Дионис – дълго легло, върху което бяха полегнали трима мъже със смъкнати дрехи. Компания им правеше една полугола жена. И четиримата вдигаха ръце с чаши в тях, а отпред с танцова стъпка пристъпваше друга жена в дълъг хитон, която им свиреше на нещо като флейта. Главите на всички участници в това мило празненство бяха украсени с венци. - Намерено е край село Мезек, Хасковско и представлява Сипмозион – прочете надписа Мария, после надникна зад кратера. – Това е ритуално пиршество в чест на бога на виното... Можеш ли да видиш отзад какво е нарисувано? - Не се вижда добре – прилепи се от своята страна почти до стената Магдалена. – Оттук различавам само две фигури с мантии, обърнати към тебе... Има и някаква кръгла питка помежду им, но без нищо върху нея. А ти какво виждаш? - Оттук ли? Само една фигура, обърната към тях. Гледа към някакъв олтар или жертвеник по средата... Пак е някаква сцена на посвещаване. Хубаво, да вървим нататък. О, я виж, следващата е пак от Мезек! И защо все ги слагат така, че най-важното да остава скрито! – възмути се момичето. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|