Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Може би не знаеш, но по стените в катакомбите, където са се криели първите християни от преследванията на римляните, има начертани свастики... Така те са символизирали Христос и учението му. Помниш какво говорихме за този знак, нали? – погледна към нея Александър. – Сложи си колана, че тръгваме.
- Да, добре... - изпълни машинално заръката му тя, потънала в мислите си. – Наистина е странно! Като имаме предвид посланието на свастиката за обединението на мъжкото и женското... А Църквата какво казва за това? - Че било символ на Христос, изявен като силата на света. - Попски приказки!... - Не случайно ти напомних за кодираната в евангелията информация. На Никейския събор, въпреки цялата им цензура, все пак не са успели да изчистят абсолютно всичко дори от каноничните текстове. И нещичко все пак е останало, но толкова невидимо за незнаещото око, че няма как да не си спомним думите на Исус: гледат, а не виждат; слушат, а не чуват... - Кое е то? - Синапеното зрънце! - Е и? – погледна го недоумяващо Магдалена. - От него прораствало дърво, което, както знаем, е един от основните символи, между другото и фалически... - Не за него ми е думата, а за самото оприличаване на Божието Царство с едно толкова малко семенце... Александър не довърши. Ревът на клаксоните заглуши думите му. Сякаш тласната от този неистов вой, колоната бавно се люшна и тръгна напред като огромна ленива вълна. Нервите на някои от шофьорите отдавна се бяха скъсали, защото ту тук, ту там някоя кола изсвистяваше с гумите и като пуснат от прашка камък се опитваше да се откъсне от стадото и да се промуши по-напред... Мария веднага прецени ситуацията. Не можеше да мине незабелязано към изхода, затова тихо се шмугна обратно, насочвайки се право към малкия прозорец в задната част на библиотеката. Беше скрит зад рафтовете и който не познаваше помещението, не можеше да го открие. Дори тя самата не бе го забелязала, докато преглеждаше книгите... Но ето че подсъзнанието услужливо бе извадило пред нея картината на леко открехнатите му крила и краката й сами я понесоха натам. И тогава зазвъня телефонът й със сигнала на Николай. Ако имаше някакви илюзии, че ще може да се укрие, ако и тя е била набелязана за жертва, то те моментално се изпариха. Който и да бе неканеният посетител, той вече знаеше къде се намира тя и накъде се движи. Ах, Ники, Ники... Сега ли намери да звъннеш!... Нямаше време да се чуди как стана така, че силите й се удесеториха. Пътем грабна чантата си и я нахлузи диагонално през рамо, машинално пускайки вътре в нея книгата, която стискаше в ръка. Дори не се замисли, че извършва кражба... Май дори изобщо не мислеше, а действаше като робот, летеше като пусната от лък стрела. За секунди прескочи през перваза, приземи се върху някакви керемиди, подхлъзна се и усети, че тръгва да се плъзга надолу. Не успя да се изплаши, защото в следващия миг тялото й самo си възстанови равновесието, а ръцете й докопаха металните пръчки на съседен балкон. Мария се хвана за някаква греда, залюля се и с елегантен мах се озова върху плоския покрив по-надолу. Беше гараж. Оттам лесно скочи на земята и видя, че се намира във вътрешен двор. Ами ако нямаше изход оттук, ако задните врати бяха заключени? Дали не бе попаднала в капан? Озърна се към прозореца, от който бе скочила. Там се бе появил някакъв силует... ...И все пак имаше нещо нередно около това студентче... Защо ли мислите му се връщаха все към него? Най-обикновен младеж... С какво толкова го бе впечатлил, щом с нищо не се открояваше? Петте минути не бяха изтекли и Николай пак запали цигара, гонен от навика, че така мисли по-добре. Опитът му подсказваше, че е забелязал нещо подсъзнателно, което сега се мъчеше да конкретизира. Бе видял нещо, което като трън в петата го безпокоеше, без да може да го извади на светло. Опита се да превърти лентата и да проследи наново последните събития. Ето, Мария го целува и слиза от колата, като казва, че няма да се бави... Ето, тя влиза, после дълго време нищо не се случва, после излизат онези двамата, после зад ъгъла се разпищява алармата на колата, после от института излиза забързано русата жена и се насочва право натам, към воя на сирената, а почти в същото време и от същата посока се появява онзи тийнейджър с неопределен пол... Върви към тежката резбована врата... Гърбът му е тесен, изящен, бедрата са стегнати... Май все пак е момиче. Върви някак леко, сякаш стъпва върху батут, от който всеки миг ще отскочи нагоре... Дали не е тренирала? Хваща дръжката... Догадката блесна пред Николай като избухнала бомба. Походката!... Беше видял вече някъде тази походка! Досущ същата!... Съзнанието му заработи като услужлив компютър и пред вътрешния му поглед се появи залата на „Арките”. Докато момичетата разказваха за преживелиците си в музея, той внимателно бе наблюдавал кой влиза и излиза през вратата. И точно там бе мернал същата тази походка... Някой бе вървял точно така... Споменът избухна в главата на Николай с всички подробности. Този начин на стъпване принадлежеше тогава не на това леко оръфано студентче, което виждаше в гръб за първи път, а на някакво издокарано маце с лъскави дрешки и скучаещ вид... И около което също витаеше чувство за някаква нередност, нещо, което не се връзваше... Ами да!... То не плуваше в облак от скъп парфюм, нещо присъщо на този тип момичета!... И на всичкото отгоре на два пъти мина тогава покрай тяхната маса, съвсем безпричинно!... Николай скочи и хукна към Института, проклинайки се с последни думи и надявайки се да не е закъснял... - Е, не! Пак спряхме! – ядоса се Александър, посегна към клаксона, но се отказа и бързо се успокои. – Добре, де, тъй и тъй сме се забучили тук, няма смисъл... Хубаво, поне имаме време да поговорим... До къде стигнахме? Магдалена се размърда на седалката, засмя се и седна по-удобно, обърната към приятеля си. - До ритуалния секс. И до Майтхуна... Което ме подсеща, че отдавна не сме... Той също се засмя, пусна волана и леко я чукна по носа. - И това ще стане, ще му дойде времето... Слушай сега внимателно какво се крие зад символа, който използвал Исус, за да оприличи Божието Царство на нещо, понятно на хората. Искам сама да откриеш смисъла. - Дали ще мога? - Опитай, аз ще ти помагам. И тъй, пак от нумеролозите е изчислено, че старогръцката дума за синапено зърно има числова стойност 1746. Това е сбор от 1080 и 666.* Забележка под линия: *Това изключително интригуващо обяснение на някои думи в Новия Завет от гледна точка на нумерологията, и най-вече на синапеното зрънце, е забелязано от Маргарет Старбърд в „Изгубеното наследство на Магдалина”. - Числото на Звяра от Апокалипсиса! Става страшно... - Глупости! Ето ти и поредната груба грешка, ето ти и извор на куп суеверия, включително за идването на Антихриста... - Алекс, пошегувах се! Разбира се, че знам какво означава 666! Това е името на Нерон! Самият Йоан го посочва. - А защо точно неговото име е закодирано, как мислиш? - Изпитваш ли ме отново? Нали е преследвал християните, обвинил ги е за пожара в Рим, хвърлял ги е на животните на арената... - Така е, но ти просто повтаряш вече казаното. Я помисли сама! Каква заплаха би могъл да представлява той в края на първи век, трийсетина години след смъртта си, когато всъщност е било писано Откровението? Тогава управлява вече император Нерва, известен като един от петимата добри императори. Раздава на най-бедните земя чрез аграрен закон, подпомага сираци и изоставени деца чрез специален фонд, дори спира гладиаторските борби... След него пък идва Траян, който още повече повишава благосъстоянието на народа благодарение на златните рудници, които завладява в Дакия, сегашна Румъния. Няма данни за големи преследвания на християни, те тепърва предстоят... Тогава защо му е притрябвало на Йоан в едно относително по-спокойно време да кодира точно името на Нерон, представяйки го като число на Антихриста? - Не знам... – вдигна рамене Магдалена, но бързо се досети. - Той е тиранин!... - Ето, това е! Браво, Маги! За онова време той е бил емблема на тиранията. Оттогава насам хората все се опитват да разчетат това енигматично 666. Самият Нютон е прекарал години в сметки... Противници на Рим виждали закодирано в него името на папата, както е изписано званието му на латински* - замествали онези от буквите, означаващи числа, с тяхната стойност, и сборът им давал точно 666... После пък го транспонирали ту върху Хитлер, ту върху Сталин, ту върху дявол знае още какво... Но всеки път е име на човек, проявил се като въплътен Сатана. Забележка под линия: * VICARIVS FILII DEI – Викарий на Божия син. Читателят може да се увери сам, като използва следната схема: I=1, V=5, L=50, C=100, D=500, другите букви нямат числово изражение. - Алекс, разбирам накъде биеш... Към загубата на равновесието, нали? - А не е ли вярно, че мъжкото начало се превръща в необуздана агресия, в демоничен звяр, ако се откъсне от женското в себе си? По същия начин, както е с ин и ян, които трябва да се допълват и да бъдат в постоянно равновесие. Защото ако е взет в добрия си аспект, мъжкият принцип е всичко онова, което има сътворяваща, пораждаща сила в природата и в обществото: слънчевата енергия, даваща живот, справедливата власт, налагаща ред и законност, положителният авторитет на Бащата... - Хубаво, де. Изяснихме какво се крие зад 666. Ти спомена и още едно число. Колко беше? - Чакай, ще стигнем и до него, не сме свършили още с дяволското. Искам да ти обърна вниманието върху още нещо, което може би не знаеш: за питагорейците, които изследвали магията на числата, едно от най-важните било числото 36. - О, да! Много е хубаво, някак симетрично, излъчва хармония... И дори спокойствие – направи тя плавни движения с ръце, очертавайки в пространството своето виждане за това число. - Защо се смееш, Алекс? Честно, наистина така го усещам! - Виждам, че си добре както с фантазията, така и с математиката! И не е нужно дълго да ти обяснявам... Ще ти припомня само, че 36 е сума от кубовете на първите три числа, сума е от първите осем числа, а самото то се редуцира до девет... Нещо друго? Защо подскачаш така? Да не ти се ходи до тоалетната? Да не те боли ръката? – погледна я обезпокоен Александър. Пак си беше свалила колана, но той не й направи забележка. Бяха заседнали сред море от коли трайно и за дълго. - Не, не! Сетих се... Можеш да правиш най-различни операции само с тройката и четворката, за да получиш 36, а те са основни и символни, това се сетих!... И дори е някак си кръгло, защото кръгът има 360 градуса! А 360 е пак негово производно! Някак е пълно това число, ако можеш да ме разбереш... Изпълнено! – натърти тя върху последната дума, разтваряйки длани, сякаш държеше невидима сфера. - Още веднъж браво, Маги! – засмя се на ентусиазма й той. – Ако седим всеки ден в такова задръстване, можем и с теб да напишем книга по тези въпроси... - Мога и други закономерности да открия... Само че все пак каква е връзката с дяволското число, Алекс? Признавам си, не я долавям... - Ако напишеш в една редичка числата от 1 до 36 и ги събереш, ще получиш точно 666! Древните математици са открили отдавна смайващите свойства на тази сума, като са създали и Магическия квадрат на слънцето*. Изписвали го върху златна плочка и го носели като талисман. Напомни ми, като се приберем, да ти го покажа. Имам го в една книга, като студент много ме занимаваха разните числови загадки... Та той е с размери шест на шест и в него числата от 1 до 36 са подредени така, че сборът им във всяка посока – ред, колона, диагонал – да дава винаги 111, което е най-слънчевото число, архи-символ на „Единия”, на Твореца! Забележка под линия: * Магическият квадрат на Слънцето 6 32 3 34 35 1 7 11 27 28 8 30 19 14 16 15 23 24 18 20 22 21 17 13 25 29 10 9 26 12 36 5 33 4 2 31 - О, Алекс, това ми харесва! Може да си го нарисувам някъде, за късмет... Любимото ми число вече ще е 111... Не, нещо повече! Шест пъти повече, за по-голям късмет: шест-шест-шест!... Но какво стана с онова, другото число, което го допълвало, за да образуват заедно синапеното зрънце. Колко беше то? - 1080. И за твое сведение също е кратно на 36... - Добре, но... – замисли се Магдалена. – В светлината на всичко, което научихме за кръста, и за равновесието, и за свастиката... Щом едното е слънчево и мъжко, то тогава другото трябва да е лунно и женско, нали така? - Да, правилно, душице... Макар и да няма същата слава, като демоничния си партньор, това число крие в себе си не по-малко изненади. - Така ли? Какво е 1080? - Нещо, което ще ти хареса... Четох някъде, че гръцкият израз за „светия дух” е анаграма на „земния дух”, използват се едни и същи букви за всяка от думите*. А пък сборът от съответните стойности на буквите дава точно 1080. Това е вездесъщият женски принцип, лунната брачна партньорка на мъжкото слънце, женското приемащо начало, Великата майка... Между впрочем, преди да го скопят християнските теолози и да го напъхат в безполовата Троица, Светият Дух най-първо се е възприемал като еманация на мъдрото женско начало, на това, което ни е по-известно с името „София”. Това е Премъдростта. Забележка под линия: * ?? ????? ?????? (светият дух), ?? ????? ?????? (земният дух) - Да, разбира се, че знам какво е София... Кой софиянец не знае! – опита се да се пошегува тя, но вместо да се разсмее, отново усети лек хлад под лъжичката. Какво ли означаваше пък това съвпадение?... - А знаеш ли, че има гностически текстове, в които тази премъдрост решила сама да произведе син, без намеса на мъжкото начало? - Не... - Е, направила го, и така се пръкнал демиургът... Същият онзи, който си въобразил, че от него по-голям бог няма, и трябвало само него да почитат, и дори дотолкова се бил самозабравил, та наричал себе си бог-ревнител... Това е същият онзи старозаветен бог, когото и самият Исус нарича в Йоановото Eвангелие Князът на тоя свят... От него, от нарушеното равновесие, както бихме казали сега, са всичките злини. И виждаш ли какво се получава, Маги? Определяйки Божието Царство като „синапено зрънце”, Исус говори всъщност за свещената сватба между земното и небесното, за плодоносен и хармоничен съюз между двете противоположни, но допълващи се начала... За пълнота, чрез която се постига самият Бог... Прословутата плерома... - Звучи логично, Алекс... – кимна тя, замисли се, пресмятайки нещо наум, после възкликна. - О, сега забелязвам, че не само и двете се редуцират до едно и също, но и сборът им... Ха, колко странно! В едното число имаме три шестици, в другото имаме единица и осмица - това и в двата случая се свежда до девет. А като ги съберем тези редуцирани числа, девет плюс девет прави 18, и отново получаваме девет*... Алекс! „Девет е Едно”, казва магьосницата във Фауст, а Едно е... Едно е самият Бог, каквото и да представлява! Забележка под линия: * За неизкушените в нумерологията читатели трябва да спомена, че редуцирането се извършва, като се събират отделните цифри на числото, процедурата се повтаря до свеждането му към една цифра: 666=6+6+6=18=1+8=9, 1080=1+8=9. - Да, Маги, освен това девет е трижди свещено число... - Ама... Това „синапено зърно” наистина се оказа просто магическо!... – взря се в приятеля си с пламнали очи Магдалена. – Самият бог, обединил в себе си двете начала... - И трябва да знаеш, че някои от първите християни много добре са се ориентирали в картинката, както обичаш да казваш ти! Гностическите текстове изобилстват от доказателствата за това! Пълни са със знания, които още не са били изгубени. - Но са били забранени... Колко жалко! – въздъхна тя. - Да, душице... Като ги четеш, се поразяваш от прозренията в тях. Казват много неща, познати ни от Новия завет, но по такъв начин, че те придобиват съвършено нов смисъл... Някак са... езотерични! - Затова ли след бума на увлечението по източните философии през шейсетте на миналия век се заговорило толкова усилено, че Исус е бил в Тибет или в Индия? Нали пак тогава се заговорило и за тях, източните философии придобили популярност... - Да. Особено след като станаха по-известни ръкописите от Наг Хамади... Иначе и преди това се знаеше за руския пътешественик Нотович и за доста повърхностните му и преразказани сведения за някой си Иса, за когото бил чувал от тибетците. Но тези негови предположения били толкова несъстоятелни, че още тогава с право не им обърнали внимание. Едва след откритието на онези гностически текстове хората забелязват прилика с някои страни на будизма, но разликите все пак са съществени. - И защо тогава никой не прави следващата стъпка? Защо не се потърсят по-съществените прилики другаде? - Права си, Маги! Чудно наистина, но като говорят за приликата между възкръсването на Христос и другите пожертвани богове, изследователите избягват да търсят същинските корени... Най-често се задоволяват със заявлението, че това се дължи от една страна на приемствеността между вярванията, а от друга на борбата, която водело християнството с езичеството. И за да се наложи новата вяра, трябвало тя да приеме много от езическите ритуали, образи и идеи, като ги трансформира в свои... - Ама чакай малко! Докато Дионис, Тамуз, Озирис и другите са митологични фигури, то Исус е реална историческа личност! Нали видяхме вече това... А пък ако се търси мястото, където е бил обучен, трябва да се гледа и да се търси по-наблизо... Някъде в по-близките региони, някъде, докъдето водят римските пътища, и докъдето е могъл да стигне... Някое място, за което е могъл да чуе, да разбере... Кой тогава е знаел за Тибет?! - Така е... Докато напротив, Галилея и в евангелията е определяна като езическа, гръцката култура там не е била непознато явление. А съседната област направо се казвала Декаполис, Десетоградието, защото там имало десет гръцки колонии. Тогава, по времето на Исус, най-големият град в родната му Галилея бил Сепфорис, намиращ се недалеч от Назарет, на не повече от десетина километра, и превърнат от Ирод Антипа в типичен римски център – с голям амфитеатър, внушителни обществени сгради, покрит пазар, водопровод, бани... Така били изградени и други градове – Кесария Филипи, Тиберия на Галилейско море, онази част от Йерусалим, където живеел Ирод Велики... Знаеш, тогава римският император трябвало задължително да бъде почитан като бог, а самите римляни се отнасяли толерантно към вярванията на завладeните от тях народи, стига те да спазвали техните закони. Между впрочем, евреите охотно се ползвали от всичките тези придобивки, минавайки ежедневно покрай статуите на чуждите богове! Затова като ответна мярка една от първостепенните задачи на равините станало налагането на строги правила в изповядването на юдаизма. Някъде по това време те забранили изучаването на гръцката философска мисъл. И точно от собствените им разпоредби, съхранени в исторически документи, става ясно доколко елинизмът е бил пуснал широки корени. Никой не забранява нещо, което го няма! - Но от всичко това следва, че всеки жител на Галилея при добро желание и интерес от негова страна би могъл да се запознае с гръцките митове, да научи за певеца Орфей!... – възкликна Магдалена. - Разбира се. А щом по нашите земи са възприемали Христос и като превъплътения Орфей – то за какво още да говорим! – плесна с разперени длани по волана Александър. - И какво да правим? Къде още да търсим доказателства? - Нали Мария щеше да ходи днес до Института по тракология? Да видим какво ще изрови там. Ще идем и до рудника... Пък после... После може и могилата да открием... - Онази, с розите ли? – засмя се Магдалена. – От твоя сън? - Същата. - Има ли значение на коя могила ще сложиш цветя? По-скоро е символичен акт... - Има. Намислил съм си нещо... - Много си потаен, Алекс – погледна го тя. Прочете всичко по лицето му, но реши да не му разваля удоволствието. Щом иска да я изненада, нека тъй да бъде... – Ами ако онзи, Японеца, ни се довлече и там? Александър не свари да й отговори, тъй като в редиците от коли изведнъж настъпи оживление. Като по чудодеен начин всички се мръднаха от мъртвата точка, придвижвайки се все по-пъргаво напред, и всеки бързаше да не изтърве реда си и да не бъде преварен. Магдалена се усмихна. Какво значение имаше някакъв си Японец, някаква си Конгрегация... Докато държеше в шепите си синапеното зрънце, всичко щеше да бъде наред и както трябва. Всичко беше чудесно... животът бе чудесен... Но защо така й се бе стегнало сърцето? Защо й се струваше, че нещо става с Мария? И защо, по дяволите, тя не чува телефона си?! ...В първия миг й се стори, че се намира на дъното на голям кладенец. Сетивата й бяха дотолкова изострени, че отбелязваха всичко, дори най-малката подробност, която в този миг не би трябвало да я вълнува. Светът изведнъж бе станал крещящо ярък и изпълнен с какви ли не звуци и аромати, докато от собствената й чанта оглушително и сякаш безкрайно звънеше телефонът й... От близкото провесено пране лъхаше на евтин перилен препарат, към който се примесваха кухненски миризми на лук и пържени кюфтета, отляво се донасяше бодрият глас на популярна телевизионна водеща, отдясно бумтеше рап, а върху каменната настилка се търкаляха множество фасове, няколко синьо-розови пластмасови торбички, кофичка от кисело мляко, спукана шарена топка... И сред цялото това великолепие лежеше дебела жълто-бяла котка, която с възмутен поглед се беше втренчила в смутителката на дрямката й. Животното беше улично, научено от собствения си опит да избягва стресови ситуации, затова скочи и веднага хукна да бяга, а Мария машинално го проследи с поглед. Така видя изхода - между олющените стени на старите софийски кооперации просветваше спасителен тесен проход. Без да се бави, тя се стрелна след котката. Промуши се между някакви контейнери със строителни отпадъци, прескочи някакви железа и се озова на улицата. Нямаше време да се оглежда, не знаеше дали още е преследвана, но включилото се шесто чувство й подсказваше, че онзи няма да се откаже тъй лесно. И тя продължи да тича с все сила, усещайки върху гърба си болезнените удари от чантата. Книгата, която бе откраднала, напомняше за себе си... Приблизително имаше представа къде се е озовала, но беше невъзможно да се върне там, където я чакаше Николай. Какво ли правеше той сега? Дали не бе тръгнал вече да я търси? Мина й мисъл през главата, че трябва да му се обади, но не биваше да спира. Очите й шареха трескаво по околните сгради, край които профучаваше, така се надяваше да види някое безопасно място, където да се свре!... Но наоколо нямаше нито заведения, нито магазини, в които да влезе и да се разкрещи, че е преследвана... Дори и коли не минаваха. Сякаш бе попаднала в кошмарен сън... Изведнъж разбра, че краката й всъщност знаят пътя, и че тя вече се носи към Къщата... Така помежду си наричаха убежището на Братството на Бялата светлина, където я бе завела преди около три години Габриела... Дотам имаше само няколко преки... Но всеки метър изглеждаше цяла миля... ...Тогава почти се бе сприятелила с нея, като й се бе представила под измислено име. Вече знаеше, че тази ефектна и богата жена е скъсала с Александър не по свое желание и дори донякъде й съчувстваше, защото мъката й беше искрена, а пък наскоро бе загубила и съпруга си. Маги в случая нямаше никаква вина, защото не тя бе причинила раздялата им, но Мария скоро разбра, че това не пречи на Габриела жестоко да я мрази. И тогава я бе заподозряла, че използва непозволени практики на магическото изкуство... И че замисля тежко отмъщение към сестра й, без дори да я познава. Точно по тези причини Мария бе скрила своето име, бе я изпреварила, спечелвайки я с дарбата си, бе се опитала да я спре... Но за малко всички да загинат – те двете, че и Александър, защото яростта на Габриела не знаеше граници... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|