Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Не, защо да го стряскам... Като обикновен гражданин се представих, казах, че правя историческо проучване на стари надписи и ми е необходима помощта му, от колегите му съм разбрал, че най-добре може да отговори на въпросите ми... А и той самият дори не ме попита какъв съм и какво точно проучвам. „Елате, вика, няма никакъв проблем да ви помогна”. Разбрахме се кога и къде да се видим, отивам аз в кабинета му, посреща ме любезно, кани ме да седна... Симпатичен такъв един мъж - на средна възраст, внимателен, интелигентен... Разговорихме се, казах му накратко, че става дума за надгробен надпис на латински. Той кима, не възразява, чака да му го покажа. Между нас имаше ниска масичка, слагам върху нея листа с твоя препис, Мари, и снимката. Той се навежда, поглежда... И тогава стана нещо странно. Пребледня, побутна ги обратно и с един ето такъв жест – размаха ръка Николай, сякаш отпъждаше муха – ми заяви: ”Не, не! Това няма да го превеждам! Не... Идете другаде, при специалист по епитафиите...”.
- Така ли каза?... Ама това, Никенце, означава, че... – не довърши Мария. – Нямам думи! И не го прочете дори, така ли?! - Не, нали това ви обяснявам. Само хвърли поглед към снимката, и категорично отказа дори да я държи в ръце. И бързичко ме изпроводи - имал работа, бил зает, да съм отишъл при друг... - Чудно... – вдигна рамене Магдалена, не по-малко потресена от сестра си, но бързо се окопити. – И какво толкова трудно има, нали е професор по латински? Целия надпис би могъл да преведе! Или поне да се опита... Всичко, без последния ред, би могъл... Без онова съкращение N. L. E., което... - ... наистина би могло да го затрудни, тъй като си е специфично за епитафиите съкращение... – включи се в дуета Мария. - ... но което вече знаем, че означава... - „Против волята си с най-голямо неудоволствие”! - Е, момичета, аз пък с най-голямо удоволствие мога да ви заявя, че липсата на информация също е информация – обобщи Александър, като се облегна назад и скръсти ръце. – Новината на Николай е дори повече от определена. Като указателен знак е, че сме на прав път. И май е най-добрата от всичко, което чухме тази вечер. - Но какво излиза тогава? – попита Мария, като пак несъзнателно попипа медальона си, но този път през дрехата. - Нещо много просто – отвърна сестра й. - Това, за което говорихме още в началото. Огласяваме всичко, което знаем, но... - Но без да забъркваме повече никого! – умолително изгледа тя всички един по един, обръщайки се последно към Николай, като сложи длан върху ръката му. И отново, както преди време, се почувства засмукана от вихъра на чувствата му. Бе успяла да овладее тази своя способност и да не злоупотребява с нея, защото знаеше, че така притеснява близките си, но след днешните събития бе отслабила контрола. Усети свличащата се лавина на притеснението му за нея... Опасението, че може да я изгуби, бе като пропадане в бездънна яма, от което вътрешностите се свиваха, а сърцето хлопаше самотно в изпразнената гръдна клетка... Помилва пръстите му и потъна в очите му с цялата сила на своята любов. Той трепна, сякаш разбрал какво става. Онези хладни лезвия омекнаха и се прибраха, зелените пръски заиграха, на устните му се появи усмивка. Наистина беше разбрал... - Благодаря, Никенце – прошепна Мария. Той я прегърна, забравил цялата си сдържаност. Александър, от чието внимание не бе убягнало безмълвното скарване и сдобряване, разиграло се на масата, се усмихна и прегърна на свой ред Магдалена. ...Габриела се изкачи по широкото стълбище и тръгна под колонадата покрай редицата врати. От височината на покритата веранда се виждаше в далечината морето, ласкаво и изумително синьо. Не само то бе различно, сградата също не приличаше на нейната къща във Флорида - бе огромна, бяла и на няколко етажа. Същински дворец. Нейният дворец!... А тя самата беше облечена в нещо като пъстра испанска пола с много волани и прилепнала към тялото шафранена блуза с къс ръкав. Няколко наниза от ярки мъниста на врата и златни обръчи над лактите допълваха тоалета й, на ушите имаше златни обеци, а прическата й беше просто неповторима. Носеше в ръце няколко рози. Спря се пред една от вратите и влезе, насочвайки се към голямото огледало в дъното, любопитна да види отражението си. Харесваше се и обичаше да се гледа. Странно... Дали повърхността му се бе развалила или имаше петно, оставено от немарливата прислужница? Тя мръдна малко встрани, но пак точно там, където бе лицето й, вместо образ видя размазан като белтък кръг... Приближи се до огледалото и с края на полата си се опита да почисти стъклото, но каквото и да правеше, ефект нямаше. Ядоса се, хвана първия попаднал под ръцете й предмет и със сила го запрати към него. Блестящите парченца се разлетяха из помещението, посипаха се върху падналите на пода рози, а на стената се открои силуетът й, вписан в празната рамка. На мястото на главата й лежеше тъмна сянка, много по-тъмна от останалата част... Габриела изтича в съседната стая, хвърли се към огромното огледало на стената, но видя същото – петно вместо обичното си отражение... Уплаши се. Строши и това, но пак се появи онази плашеща сянка, сгъстена в мрак там, където трябваше да е лицето й... Красивото й лице, което караше мъжете да се побъркват... Втурна се да обикаля залите... И навсякъде трошеше проклетите огледала, които отказваха да я покажат... Тя гневно ги тъпчеше и парчетата скърцаха под краката й. А отвън ставаше нещо... Някакъв шум нарастваше и обхващаше от всички страни Двореца като прииждаща кална лавина... Събираше се тълпа, чуваха се вече отделни викове: „Да убием магьосницата! Да я извадим и разкъсаме! Дръжте магьосницата!...”. Тя изтръпна, крясъците бяха предназначени за нея... Всеки момент тълпата щеше да нахлуе в покоите й, да я измъкне, да я пребие с камъни или да я изгори. Някак бяха разбрали, че няма образ, че през цялото време им е показвала вместо него една красива маска... Трябваше да докаже, че това не е вярно, че онзи мрак е някаква игра на сенките, че тя има лице! Само ако можеше да се види, щеше да бъде спасена, силата й пак щеше да се върне при нея... Понесе се към следващото огледало... Пак нищо! И пак... и пак... Тя се мяташе от огледало към огледало като хваната в клетка пантера. Целият под на втория етаж вече бе посипан със стъкла, те страшно скърцаха под краката й... И всяко от тях отразяваше все същото – сянка, сянка, сянка... Габриела изстена... и се събуди от болка. И от някакъв неприятен стържещ звук, от който настръхваха косите. Бе скърцала насън със зъби. Челюстите й се бяха схванали, стиснати с такава сила, сякаш искаше да троши орехи с тях. - Хиляди демони! – разтри тя чело и несъзнателно опипа чертите си, докато палеше лампата. Като че ли всичко си беше на мястото, но под лъжичката усещаше топката на страха, студена като лед. Каква беше тая глупост, че си е изгубила лицето?!... Все още под влияние на съня, скочи от леглото и направо се залепи за огледалото. За един-единствен миг й се стори, че наистина вместо образа си вижда размазано петно... Затвори за миг очи, мина с език по зъбите, а когато погледна отново към себе си и се видя такава, каквато се знаеше, каквато се познаваше още от детските си години, въздъхна и се разсмя от облекчение. Отражението й също се разсмя. Не изчезна, не се разпадна на парчета, не се превърна в сянка... Всичко си беше на мястото и дори зъбите й сияеха с равната си белота, без да пострадат от мъртвата хватка, с която ги бе стискала насън. Всичко беше толкова нелепо, че тя се закиска с глас. Чертите й се изкривиха. Като се гледаше така променена, Габриела все по-силно се смееше, вече почваше дори да хълца, а очите й се насълзиха от смеха... и наистина престана да се вижда. Без да съзнава какво прави, протегна ръка, напипа нещо твърдо, някакъв спрей, и със сила го запрати към огледалото. И както в съня й, то се строши... Трясъкът я върна към действителността. И към онези болезнени спомени, които се нижеха един след друг като огърлица... А мислеше, че е приключила с тях, че е скъсала конеца, свързващ я с миналото, и ги е стъпкала в канавката, отминавайки напред, към заслужения успех... Неугледни и бодливи, вонящи на унижение зрънца на спомените, които искаше да забрави завинаги, а те отново и отново се подаваха от калта, нанизваха се сами и вече като клуп се омотаваха около бялата й лебедова шия, напомняйки какво грозно пате е била, и колко удари е понесла... А всъщност още от малка беше най-красивото дете навсякъде, където се появеше! Независимо от скромните дрешки и спънатото й поведение. Сякаш още с появата й на тоя свят над нея се бе разтворил рогът на изобилието, защото освен със съвършено тяло, тя бе надарена и с бърз и схватлив ум. Но й трябваше време да осъзнае как може да използва този божи дар, защото майка й много държеше да я възпита „правилно” и планомерно потискаше у нея инстинктите на родена красавица. Как иначе щяла да погледне в очите своите колежки учителки, ако собствената й дъщеря била мързелива и разчитала повече на външния блясък, вместо да усъвършенства вътрешното си богатство... И докъде щяла да стигне, ако си мислела, че с едната външност ще успее в живота, само щяла да стане играчка в ръцете на мъжете... И Габриела залягаше над учебниците, получаваше високи оценки, не ходеше по дискотеки и не се перчеше с нови парцалки като съученичките си, благодарение на което й лепваха разни прякори, от които „читанка” и „зубър” бяха най-меките... Тя им отвръщаше с презрение, но от това не й ставаше по-леко. Не беше рядкост да си отвори чантата, а оттам да изпълзи огромен паяк или пръстите й да потънат в нещо меко и лепкаво, също като обидите... И ако момичетата й отмъщаваха с някаква не докрай осъзната злобна завист заради това, че въпреки липсата на труфила привличаше мъжките погледи, а отгоре на всичко учеше и с лекота, то момчетата, ако не се плашеха от непристъпния й вид, искаха само едно... А момичешкото й сърце искаше да срещне онзи, единствения, който ще я погледне с възторг в очите, ще й каже колко е изключителна и ще я издигне на пиедестал, ще й даде всичката обич, и всичките онези красиви вещи, от които бе лишена, защото тя заслужаваше именно това!... И който няма като баща й да я предаде и да се спасява с извънредна работа от скандалите вкъщи, а накрая дори да избяга от дома, както стори той, когато закриха завода, носещ препитание на малкия им градец. Замина на гурбет в Гърция, откъдето не се върна дори за сватбата й. Брането на портокали му взе здравето и умря сам като куче в някакво тамошно селце малко след пристигането й във Флорида... Габриела мразеше упоритото му нежелание да се прибере у дома, мразеше синдикалната ангажираност на майка й, стигаща до абсурдно вживяване в организирането на разни комитети, стачки и други подобни изяви, намрази и този сочен ароматен плод, миниатюрно копие на слънчевия диск. Дори накара да изкоренят няколкото портокалови дръвчета в градината, за да не й напомнят за миналото... Миналото, в което първият в живота й мъж се оказа просто мръсник, удовлетворяващ своята похот, а тя го мислеше за рицар в блестящи доспехи... Дори не знаеше, че е женен, а когато разбра, целият свят се срина... Беше толкова различен от всичките й връстници, от мекодушния й баща, беше като излязъл от някой филм. Сваляше й звезди от небето, залъгваше я с илюзии за богат живот в чужбина, поигра си с нея и я изостави, докато тя на своите шестнайсет години все още вярваше в чудото, вярваше, вярваше... Но си научи добре урока. След неуспешния опит за самоубийство си даде дума повече никога да не позволи на никого да я предаде или излъже. Майчиното наставление „трябва да успееш въпреки всичко!” бе пуснало по-дълбоки корени, отколкото предполагаше. Не обичаше майка си, ала не се подразни кой знае колко, когато откри колко много всъщност прилича на нея по своята непреклонност и амбициозност. Превърна се в жена, чиято ледена красота съперничеше на Снежната кралица, но мъжете разбираха това впоследствие, привлечени първоначално от ефектната й външност. Умееше така да ги погледне с ярко сините си очи, че те буквално гълтаха вода и се удавяха в дълбините им. После правеше с тях каквото си поиска, съсипа не едно семейство, така завъртя ума и на Росен... Разведе го с жена му, ожени го за себе си и от негова секретарка се издигна до дама от хайлайфа, съпруга на един от най-богатите нови предприемачи... И само един-единствен мъж не успя да подчини на волята си. Само Александър прозря вътре в нея, може би защото самата тя го допусна там. Неочаквано за себе си се влюби. И като Снежната кралица му предостави целия си вътрешен мир, всички зали в ледения дворец на сърцето си, надявайки се той да ги стопли със своето присъствие. Но и той като онзи неблагодарник Кай избяга оттам заради една малка никаквица... А за нея останаха само парчетата от счупеното огледало... Габриела се пресегна, взе едно по-голямо и се вгледа в отражението си. За пръв път от години видя, че плаче. Зачуди се, защото не бе усетила как са потекли сълзите й, дори бе забравила как се прави това... За последно бе плакала през онази нощ, когато Александър най-непреклонно й даде да разбере, че път назад за тях двамата няма... Нощта бе безлунна, а звездите надничаха като тежки гроздове в спалнята. Тя внезапно се отпусна, разтвори широко очи и се взря в студената им светлина. Той веднага усети промяната и макар в следващия миг отново да го прегърна с предишната страст, не искаше да остави нещата неизяснени. - Какво стана? – помилва я леко по страните. - Добре ли си? - Ах, Алекс!... - Нещо не е наред ли? Дели?... - Не, не, нищо... - Кажи, милото ми... Какво има? - Само не се обиждай, че в такъв момент... Просто изведнъж ми хрумна.. Последната мисъл, която преди малко пропълзя в съзнанието ми, преди да се изключи, беше, че е божествено... И тогава сякаш някаква светлина блесна и аз разбрах... - Колко ме обичаш, това ли? – усмихна се Александър. – Или аз колко те обичам... - Това го знам... - Или за Габриела? От нея ли се уплаши? - Не, Алекс... За нея всъщност ми е жал, каквото и да е сторила... Не, не, изведнъж разбрах най-важното! Някак едновременно се появиха всичките тези мисли, които сега ще изрека последователно, но преди малко аз направо видях отговора... – замлъкна Магдалена, подреждайки нещата в главата си. - Слушам те. - Беше приблизително следното: е, добре, щом за гностиците най-важно е било самопознанието с цел да познаят и Бога, който според тях е бил с двойствена природа, то как е ставало това?! Та нали всеки човек си е еднополов! Как ще опознае сам вътре в себе си тази божествена сплав от двете начала, без да допълни липсващия компонент? Трябва да го добави някак си... А има само един начин! Трябва да бъдат двама, слети в едно, както бяхме ние с тебе в момента!... За части от милисекундата помислих това и разбрах отговора. - Милото ми... Естествено, че трябва да има сливане на двете начала, за да стане сливане и с божественото... Дори Исус го казва... - Къде?! – повдигна се на лакът Магдалена. - В епизода край кладенеца. Ти самата го спомена по-рано. - Ах, да... Когато казва на онази жена, самарянката, че може да я научи как да черпи от живата вода, от която, като пие, няма да ожаднее довека*... Забележка под линия: *Йоан, глава 4 - Виждаш ли? Защо иначе ще я праща да доведе съпруга си от селото, когато тя поискала да разбере как може да стане това? Защо на тази жена ще й трябва точно мъж, за да ги научи двамата как се влиза в Божието Царство? - Вярно... – седна в леглото тя, разпъвана отвътре от мисли. – И многото символи в този епизод го потвърждават – кладенец, стомна, живата вода... Която можел да й даде, и която щяла да се превърне в утробата й в извор за вечен живот... Ах! Колко съм недосетлива! Ами то си е било на повърхността!... През цялото време ми е било пред очите, а аз не го виждах... - Кое? - Доказателството, което търсех! За необходимостта от ритуален секс! Сещам се и за жените, които го следвали заедно с апостолите, и за онзи гол младеж в градината, когато залавят Исус*... А след всичко, което ни разказа за гностиците... Трябва да е имало някакъв сексуален ритуал при тях, нали? Забележка под линия: *Марк. 14:51 - Да, но е бил изпълнен вече с нов смисъл, не както е било по-рано при езичниците - заради плодородие или за символично потвърждаване на божествения произход на царя или жреца. И поради тази причина гностиците били обвинявани в най-срамни деяния... Имало например една гностическа секта, на евионитите, те практикували прекъснат полов акт, като консумирали събраната сперма и дори менструална кръв, твърдейки, че така поемали в себе си божествената сила... - Уф! Туй вече е гадно... – изпъшка Магдалена и се отпусна обратно на леглото, намествайки глава върху широката мъжка гръд. Прегърна го, помилва го и замря като сгушено в гнездо птиче. - Е, не всички са го правили... – отвърна на ласката й Александър. - По-скоро сексуалният ритуал е играел при тях онази познавателна роля, за която вече говорихме... Отчасти дори медитативна... - Като при Майтхуна?... - Умното ми... - ...маймунче? – довърши тя фразата и плъзна подканващо ръка по тялото му, спирайки там, където трябваше. ...Когато за пръв път бе чула от него за Майтхуна, бе използвала като на шега това гальовно име. Тогава бе пострадала зле, атакувана от негативната енергия на Габриела. И в един момент, когато се чувстваше физически и психически най-срината, Александър се бе заел да й помогне, като хармонизира аурата й. Беше добре запознат с тази материя още от студентските си години. Специализирал в Япония, той се бе увлякъл по източната философия в цялото й многообразие – от японския дзен до китайския фън шуй, и някак в главата му много лесно се съчетаваха най-новите постижения в областта на компютрите с най-древното познание... Бе й обяснил тогава как функционират чакрите и й бе открехнал прозорче към тайнствения свят на Кундалини, универсалната космична енергия. От лекции пристъпи скоро и към действие. Научи я как чрез контролиране и насочване на тази енергия по време на полов акт може да се постигне върховно блаженство, като при това се черпи и от Силата. Така Магдалена се запозна с древната и пазена в тайнственост Тантра-йога, достъпна в миналото само за ограничен кръг от посветени. Беше добра ученичка и вникна без затруднения в дълбините на тази почти магическа метаморфоза, ала продължи да я нарича „маймунче”. Дори двамата възприеха навика да използват това гальовно име като парола... Която тя сега произнесе. Александър се отзова на поканата и я прегърна по-силно. Без да се пускат, вкопчени един в друг, те заеха позата полу-лотос... *********** Осмо явление Мария Магдалина, наричана по-рано Мариам, седеше на върха, зареяла поглед над долината и не усещаше как лети времето. Това ставаше всеки път, когато се замислеше за миналото. Откак бе загубила Йешуа, всеки ден се точеше като вечност. И всеки ден бе пълен отново и отново с появяващи се пред очите й картини от трите години, през които бе избрана да върви с него по пътя му... И да бъде неговата Кула-пазителка... Дълбока като стон въздишка се отрони от устните й, а вятърът я поде и начаса я понесе над долината и хълмовете, към пълноводната река там долу, в ниското. Тя тръсна глава и се остави на пръстите му да рошат косата й. Сякаш неговите пръсти я галеха... Трябваше да се съсредоточи и да преодолее най-сетне болката, черпейки сила от това, на което я бе научил, трябваше!... Но бе тъй трудно… Усещаше в гърдите си не топло тупкащо сърце, а някакъв подскачащ ръбест камък, който сякаш раздираше вътрешностите й. Не бе го опазила… кулата й се бе сринала, Йешуа бе погинал за хората, а хората… Хората го не разбраха и започнаха да извращават учението му... Днес бе особен ден, навършваха се три години от смъртта му, три дълги, самотни години... Сутринта повика дойката да се грижи за малкия и излезе, за да подири успокоение на този връх, където студените камъни още пазеха неговата топлина. Долу, в долината, извиваше налята снага Арданес, в чието име тя по странен начин откриваше ехо от името на реката, край която минаха последните му години. А любимият му връх се открояваше сред другите, досущ като него самия, защото и той беше особен, различен, незабравим... Всичко тук й говореше за Йешуа... Очите й отново се насълзиха при спомена за най-страшните мигове в живота й... ...Висеше там, на онзи грозен черен кръст... Изранен и кървящ, само по една препаска, разпънат като някакъв разбойник... Бичуван, осмиван, обругаван... С трънен венец на главата и нелепия надпис отгоре: ”Иисус, Юдейският цар”!... Той, най-великият Учител на тази земя, най-великият Човек, раждан нявга от жена, висеше там, разтерзан и оплют, осъден на най-позорната смърт... Бе се изпълнило всичко, за което й бе говорил в градината под смоковницата. Бе й показал пътя към Божието Царство и тя бе изпитала неописуемо с думи блаженство от това, което се бе разкрило пред нея... И бе направил през тези три години тъй, че в живота му да се сбъднат пророчествата за Месията, за да повярват хората и в Словото му. Но не бе й казал тогава, при онзи пръв техен разговор, за последното пророчество, което имаше да става, най-страшното... И бе вече твърде късно, когато тя разбра кое от всичките бе избрал за края на пътя си... Колко го питаше в началото дали не върви към погибел, а той все не искаше да й отговори! Знаел е какво го очаква... и сам го бе търсил, защото такава бе неговата воля, да се принесе сам в жертва като жертвен агнец за хората, та чрез нея да стигне и до сърцата им…И затова направи тъй, че се сбъдна точно туй, що бе писано:„...и псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе. И можеше да се изброят всичките ми кости, а те гледат и си правят зрелище от мене, делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие...”. И докато висеше на кръста, велика тъмнина наистина падна над света, и стана тъй, както бе предрекъл, че ще стане. Защото и звездите се видяха посред деня, сякаш да свидетелстват за него... Защото бе замислил велемъдро всичко, и всичко се бе изпълнило според плана му... Двете с горката му майчица стояха отдолу часове наред – безмълвни, безпомощни, молещи се мъките му да свършат по-скоро. Какво бе казано там още? „И се разлях като вода, всичките ми кости се разглобиха, сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност”… Ах, ако можеше да поеме върху себе си неговата болка, да му даде своето сърце, кости и кръв, да погине вместо него!... Не би се замислила дори и за миг! Но не беше във властта й нито да го спаси, нито да му помогне някак. Стоеше там, крепейки се с последни сили, и виждаше само очите му... Лъчистите му очи, в които светлината постепенно гаснеше, докато от устните му не се отронваше и стон. Нищо друго не съществуваше за нея, освен тези очи, най-любимите очи на света... Нито себе си усещаше, нито хората наоколо, чиито лица бяха като пяната на някаква прииждаща и оттегляща се мътна вълна. Вълна, която я заливаше с присмехулното любопитство на едни, но отекваше като звън в сърцето й със съкрушеното отчаяние на други... И тогава, малко преди да издъхне, той й проговори. Само на нея... Нарече я своя звездица... Никой друг не разбра какво каза, хората започнаха да се озъртат и да се питат един друг що е рекъл, едни предполагаха, че вика Илия, на други им се бе причуло, че призовава Господа да го избави, както бе казано в един псалом*... Единствено тя го разбра, но си замълча. Бяха думи, отправени само към нея!... Прощални думи на онзи чужд език, на който бе говорил, когато бе получил своето посвещаване... Последно напомняне да иде в земите на онзи бог, когото хората там наричаха Свободния, защото даряваше на позналите го свобода... Там, където той самият бе открил Истината, с която бе направил и нея свободна... Той, умиращият, искаше да вдъхне на нея, живата, смелост, и надежда... и вяра... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|