Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Има един човек... – сниши глас Габриела. - Опасен човек. Поне той се мисли за такъв, но... Аз владея положението.
- Какво... какво искаш да кажеш? - Мога да го спра... От теб зависи... - Нещо бъркаш, Габриела. Няма причина някой да ни преследва! - А ти си станал потаен, Алекс... – плъзна тя ръка по лицето му. - Но нищо, разбирам те. И няма да те разпитвам за нищо. Само ми дай няколко дни! Няма да съжаляваш... – гласът й премина в шепот, изкусително мамещ с леко дрезгавите нотки, загатващи за плътски наслади. Близостта им беше достигнала критичната си точка. В приятния сумрак синевата на очите й го заливаше, дъхът й бе ароматен, от горещото й тяло към него прескочи и го прониза тръпката на нейното желание. Против волята му неговото собствено тяло отговори с нарастваща възбуда, припомняйки си моменти от споделяното в миналото взаимно удоволствие. - А онзи ще го разкарам... – продължи да шепне Габриела, обвивайки с ръце шията му и накланяйки към себе си главата му. – Ще бъдем само двамата... както някога... Устните им се сляха... Действайки почти несъзнателно, като някакъв автомат, в следващия миг Александър хвана ръцете й, откъсна ги от себе си, отблъсна я доста грубо и в същото време се отдръпна назад. Без да продума, без повече да я гледа, сякаш имаше среща със самата Медуза Горгона, той я заобиколи и се насочи към изхода. Няколкото стъпки дотам му се видяха безкрайни. Струваше му се, че краката му са налети с олово, че едвам се влачи към клатушкащата се пред него рамка на вратата, и че всеки миг Габриела отново ще го обвие с гъвкавите си като ластари ръце, ще му вземе дъха като змия, задушаваща жертвата си... Пое си въздух чак когато чу резето на ключалката да прищраква зад гърба му. Едва доловимият звук проехтя в празния коридор като изстрел, изтръгвайки го от странното вцепенение на сетивата, което го бе обхванало. Дали не му беше направила пак някоя магия?... Както тогава, преди три години... Тръсна глава, за да пропъди остатъците от чуждото влияние и вече с по-уверена и стегната крачка се насочи към изхода. Когато идваше насам се надяваше да изкопчи повече сведения от Габриела, появата й точно сега бе извънредно съмнителна... Но не и на такава цена, тръсна той отново глава, превъртайки пред мисления си взор току-що разигралата се сцена. Ще трябва да уведоми Николай за това, което бе успял да научи. Не беше много, но все пак сведението, че бившата му любовница по всяка вероятност е влязла във връзка с техните преследвачи, бе повече от тревожно... И на Маги би могъл да разкаже за срещата, но... без някои подробности... Как обаче да обясни на самия себе си това, което за малко не стана?!... Габриела се пресегна към недопитата чаша, която бе наляла на Александър, и с ледено спокойствие я приближи към очите си, вглеждайки се в капчиците влага, обсипали изстиналото стъкло. Така и не бе се докоснал до сока си. Ледът се бе разтопил... не, беше се преместил вътре в нея!... В следващия миг тя запрати чашата със силен замах към пода. Стъклото се пръсна, оранжевата течност плисна като фоейерверк. Хвана с две ръце деколтето на роклята си и раздра плата от горе до долу. Кадифето се разцепи с болезнено съскане. И като ехо изтръгна от гърдите й дълбок стон. Лицето й, застинало досега в маска, се изкриви, зъбите й се оголиха в почти хищническа усмивка, пръстите й се изкривиха като нокти на граблива птица. Тя вдигна телефона, набра един номер и с безцветен глас каза само две думи: - Съгласна съм. *** - Всичко е подготвено, Ваше преосвещенство. Великова прие да съдейства и вече е на мястото, моите хора са проверени и инструктирани, операцията трябва да протече успешно. - Както се разбрахме, нали? Искам краен резултат, който да не поражда ненужни въпроси. - Точно така. Ще изглежда като трагичен инцидент, при който някой не се е съобразил с мерките за сигурност. - По-точно, моля. - Както ви осведомих, интересуващите ни лица планират влизане в стария рудник. По „злощастно” стечение на обстоятелствата, докато са вътре, ще бъде произведен взрив. Легендата е следната. Великова е придобила концесията за това находище, има права върху терена и започва разчистване на старите галерии с оглед предстоящата разработка на находището чрез открит добив. В околните села вече е съобщено, че ще се провеждат строителни работи и не е желателно в близост до обекта да се пасат стада. Край самия рудник има сложени заградителни съоръжения и табели, че участъкът е забранен за достъп. Великова е наясно със задачата си, предвидено е всичко. Другото ще свършат двама от моите агенти, с които я свързах и които временно ще бъдат в екипа под нейно ръководство, за да бъде спазена координацията. Аз съм под подозрение и е целесъобразно да бъда на разстояние. - Добре. Може ли да се разчита на нея? - Напълно. Както вече споменах, има солиден мотив за съдействие. - А дали все пак няма да можем да я използваме и впоследствие? Наистина ни е необходим човек в техния орден. - Съмнявам се. Не само е обвързана твърде силно емоционално, но забелязвам и признаци на душевна нестабилност. - Добре. В такъв случай е решено. Не искам ненужни свидетели. - Ще бъде изпълнено, Ваше преосвещенство. Ще се погрижат и за нея... След „инцидента” ще се озове на мястото и също ще пострада „по недоглеждане”... - Без повече подробности. Сега по другия въпрос. Намерихте ли решение за плочата? - Да. Пътувам в момента за Плевен. Утре рано сутринта имам среща с някои лица там. Проучих ги внимателно, мисля, че ще се сработя и с тях. Ще ги подтикна да организират нещо като честване на древния Ескус с една по-пълна експозиция, ще получат и достатъчно средства за това. Ще лансирам идеята да изложат някои ценни находки, които са им били отнети от София, където също проведох необходимите срещи. Така, под формата на местен патриотизъм, ще имат задоволителни основания да се задействат. А докато плочата пътува, всичко може да се случи... Катастрофа, например... - Добре. А кратерите? - Там е по-сложно. Макар знакът да не е навсякъде, пак са твърде много, разпилени са в различни музеи... Ще трябва да се действа конкретно за всеки случай и по-бавно, за да не събудим подозрения. Сам няма да мога да се справя. - Да, тази операция ще изисква по-мащабна мрежа и подготовка. Но ако ликвидираме успешно настоящия проблем, тя търпи отлагане, може да я разтегнем във времето. Смятам, че дотук свършихте добра работа. Пуснете в ход акцията с плочата, зачистете следите около Великова и се прибирайте. Останалото ще е грижа на друг екип. - Разбрано. - Нека Бог да е с вас... Александър подбутна по-силно с машата обгорелия дънер, който отвърна с едно феерично изригване на огнени пръски, разрови пепелта около него и хвърли още няколко цепеници в засилилите се пламъци. След сахарските жеги и тропическите порои времето си беше направило поредната шега. Внезапно бе застудяло, вечерта бе не по лятному хладна, а по северните склонове на планината, където бе вилата му, температурите бяха паднали още повече. От срещата с Габриела бяха минали няколко дни, тя повече не се обади, и споменът за онзи дяволски огън, в който го бе въвлякла, и на който едва бе устоял, го караше с още по-голяма увереност да брани от чужди посегателства любовта си. Той седна обратно на китеника пред камината, подлагайки краката си като облегалка на Магдалена. Тя обаче кръстоса отгоре ръце, подпря си брадичката и му отправи един от своите погледи, с които без думи казваше всичко, което искаше. Двамата обичаха това място - точно тук в онази незабравима снежна зима, когато бе нападната Мария, край точно такъв огън бе започнала връзката им... Както и тогава, пак свиреше тиха музика, и макар този път да не слушаха любимите на Александър струнни моцартови квартети, а барокови хорали, във въздуха пак се носеше нещо... Защото дори усещането за надвиснала опасност не липсваше. И пак имаше неудовлетворена огнена страст, насочена към единия от тях... Някъде там, навън, крояха своите планове Габриела и преследвачите им... Сестра й сега бе приседнала от другата страна на огнището, загледана в играта на пламъците, умълчана и тиха, а до нея лежеше купчинката листа с „домашното” й, отчасти изписани с нейния ъгловат стремителен почерк, отчасти принтирани. Последните няколко дни момичетата не излизаха никъде, стреснати от внезапния развой на събитията, но и двете бяха категорични, че нищо не може да попречи на плановете им, още повече, че срещу Мария нямаше никакви обвинения от страна на полицията, дори не бяха я викали на повторен разпит след случката в Института, нито пък някой проявяваше интерес към откраднатата плочка и краткотрайния й допир до нея. Бяха дни на относително спокойствие. Момичетата използваха добре открилата се пред тях възможност да си починат, да се поровят в книгите и в Интернет. И докато Магдалена правеше повече първото, отдавайки се често на съзерцание, мързелувайки по час-два в шезлонга на терасата, Мария се бе заела най-сериозно да проучи вярванията на траките и орфизма. По този повод между сестрите от време на време прехвърчаха искрици и упреци, че едната се труди, а другата нехае, но до по-сериозно сдърпване не се стигна. Вечерите, прекарани в приятни разговори край декоративната чешма или на моравата до басейна, където честичко се събираха и четиримата, оправяха всичко. Така се изнизаха дните до онзи уикенд, през който планираха решителната стъпка. По предложение на гостолюбивия домакин компанията прие да пренощува за последно на вилата му, откъдето рано сутринта щяха да поемат към Родопите. Липсваше само Николай, който както обикновено закъсняваше. - Е, май няма да дойде скоро... – отмести поглед от танца на пламъците Мария. – Май ми е писано все да го чакам... - Мари, милото ми сестриче... – пресегна се Магдалена към нея, хвана я за ръката и я стисна окуражително, сякаш искаше да й предаде от своята сила. – Все пак... Той нали ни предупреди колко работа има. Особено сега, покрай цялата тази история с убийството... - Има, винаги има!... – избухна почти през сълзи момичето. - Още незавършил един случай, стоварва му се друг! Знаех, че така ще бъде, но... Сама съм по празник, сама съм през ваканцията... Вие сте си заедно, а аз съм все сама!... Планираме излет, а него го викат заради някакво убийство, отиваме на ресторант, а телефонът му звънва – и цялата вечеря отива по дяволите! - Има една източна мъдрост, Мари – обади се Александър. - Ако не можеш да намериш истината там, където си, къде другаде смяташ да я търсиш? Тя е вътре в теб, където и да идеш... Същото бих ти казал и за любовта. Ако не си доволна от това, което имаш, къде другаде би го потърсила? В някоя по-лека връзка? Вярваш ли, че има такава? - Знаеш ли, и аз ще ти кажа... Научих го от живота ми с Алекс – хвърли Магдалена една малко лукава усмивка към приятеля си. Беше споделил с нея преживяното в апартамента на Габриела и след първоначалната реакция на ревност тя бе успяла да превъзмогне подозренията, съмненията и упреците, и да погледне на случилото се от друга гледна точка. Той наистина я обичаше... – Хората си мислят, че ако нещо става с лекота, значи то е правилно. И обратното – ако нещо е правилно, то би трябвало да се върши с лекота. Но ако искаш наистина да ти е леко, просто забрави „правилните” начини, забрави, че трябва да ти е леко. Понякога трудното носи в себе си много повече лекота, макар и от друг характер... - Няма що, хубаво ме успокоихте – поразсмя се Мария, като си избърса очите. – Да не мислите, че не знам всичко това? След всичко, което преживях? - И ние го преживяхме заедно с тебе... - Да, но не вие, а аз бях на прага на смъртта... В онзи тунел, който водеше към онази невероятно бяла светлина... И се върнах оттам не само с виденията ми, но и с усещането, че знам какво е да си истински жив... И че всичко, що е живо, е свято. Някой беше казал, че животът е самият възторг от живота. От всеки миг, от всяко дихание... Нямате представа колко е вярно! Не разбирате ли? Дори когато тъгувам, аз също се радвам... И не искам нищо никъде другаде да търся! Просто трябва да дам израз на емоциите си, не е ли така? - Е, да... Сега по-добре ли си? - Нима все още не си разбрала, Маги? Аз винаги съм добре... Дори когато плача. И като слушам дъждовните капки отвън, не мисля, че това са сълзи, които капят от небето. Това е само мъката на този, който ги слуша, така беше казано някъде. А аз ще добавя, че после дъждът спира, усмихва се слънцето... И аз също се усмихвам... – каза тя, опитвайки се да се засмее, но в гласа й се усещаха сълзи. - Ами тогава... Изтъркано е, но наистина най-доброто лечение срещу тъгата е работата. А ти си свършила доста. Искаш ли да ни разкажеш? Николай и без това каза да не го чакаме. - Исках и той да чуе... Какво съм открила. Да види какво мога. - Той знае, сестриче... Знае, че можеш... Мария не отговори. Изправи се и излезе на терасата. Александър придържа за ръката Магдалена, която понечи да я последва. Кимна й възпиращо с глава, пресегна се към уредбата и сложи нов диск, а тя се отпусна обратно върху коленете му. Стаята се изпълни с приглушени, но по-бодри ритми. - Направо не знам как да й помогна, Алекс! – изпъшка момичето. - Какво ли не опитах, и все напразно! Още е подтисната, продължава да се самообвинява... И за Митко, и за жената от Института... Само ако можеше Николай да й отделя малко повече внимание! Щеше може би тогава да приема нещата по-лесно. - Да... Не й е лесно наистина. Нито на Николай, макар да е стабилен... Но и това положение си има своята тръпка. Не се притеснявай, сестра ти е силна. По-силна, отколкото изглежда. - Ще ми се да я видя отново с живец в очите... Някак да ги накарам отново да заблестят... След малко Мария се върна. Беше видимо поуспокоена и по-ведра. Седна си на мястото до камината и взе „домашното” си в ръце. - Как е почитаемата аудитория? – огледа ги тя. – Готови ли сте, защото аз съм се приготвила да ви затрупам със сведения, някои са шокиращи... - Цялата съм слух – окуражи я Магдалена, като се отдръпна от Александър и седна като примерна ученичка. - Наистина, Мари – окуражително се усмихна и той. – Аз също съм любопитен. Започвай... - Толкова много има писано за Орфей още от най-стари времена, че не знам откъде да започна! Ето, водила съм си някои бележки... – прехвърли Мария листата до себе си. - Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като... Чуйте! – вдигна тя пръст. - „Онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Бил син на речния бог Еагър, тракиец по род, и музата Калиопа, създал е... Ето как точно е казано: „Създал е стиха, свързан с героичната стъпка, а с лирата си омаял непреклонната душа на неумолимия Хадес”. Знаете как е в легендата: редом застанали, слушат го лъв и глиган, кошута и заек, вълци и агнета, а дърветата се изтръгват от корен, за да го следват, и преплитат клони като ръце, за да кацат на тях притихнали птиците, и певецът да пее на сянка... И тъй нататък, няма повече да се спирам върху този добре известен ви образ. Всъщност в масовото съзнание Орфей е само това – музикант, участник в похода на аргонавтите, който омагьосва с песните си сирените, а пък разните литературни вариации на тема любовта му към Евридика, слизането в ада и разкъсването от вакханките са безброй... - Права си – със задоволство отвърна Магдалена, радостна от промяната у сестра й. - Търсим нещо друго, така че давай нататък. Казвай какво откри. - Нещо много интересно. В основата на орфизма е залегнала вярата в задгробния... - Чакай малко – прекъсна я тя, - като говориш за орфизъм, учението на Орфей ли имаш предвид? Или последователите му през елинистичната епоха? - Сведенията, които са стигнали до нас, са от различни автори, които смесват митологични и исторически фигури, така че едното произлиза от другото. Освен това гръцките философи с мистичен, дори магически уклон - като Емпедокъл и особено Питагор, налагат своя отпечатък върху системата от орфически вярвания, вкарвайки и теорията на числата... Не е лесно да се прокара границата, но едно е безспорно. Имало е някакви свитъци, написани според преданията от самия Орфей. И не кой да е, а Платон ги споменава! Пише за... - Чакай, чакай! Но това не означава ли, че тракиецът Орфей наистина е разполагал с писменост?!... - Така излиза. Срещнах и заключение на лингвистични изследователи, които твърдят, че окончанието „ей” е присъщо на най-старите, догръцки имена от архаиката. Самото име означавало „този, който лекува със светлина”... А като погледнеш и митологията, ще видиш колко много такива имена има, и няма как да не забележиш, че основните легенди и митове се разиграват преди Троянската война и малко след нея. - О, вярно, не бях се замисляла!... - Това са все времена, когато от гърците и помен още не е имало на полуострова. Те идват по-късно... И май наистина като са се настанили тук, са приели от местното население не само боговете и легендите, но и писмеността – едното върви с другото... Ето една вероятна причина да не откриваме обособена и отделна тракийска писменост, още повече че и свитъците били тайни... Ама ти ме отплесна, Маги! Исках да кажа, че Платон споменава за „разните там прорицатели скитници”, както нарича жреците от орфическите ритуали. Те ходели сред хората и правели обреди за пречистване чрез жертвоприношения по „приятен начин и с празненства”, така казва той. Обещавали „да оправят неправдите, сторени от човека и предците му”, и да осигурят така на посвещавания благополучие и спасение в отвъдното... Там, където душата можела да придобие вечно блаженство, но само чрез лична вяра и... - Ха! – размърда се Магдалена. - Така казва и Христос за отиването в Божието Царство, а виждаме и същия мотив на ходене сред хората! Става интересно... - Чакайте, има и още – поусмихна се Мария, - аз едва започвам... Не случайно са носели тези свитъци. Много характерно за тях било голямото значение, което отдавали на hieros logos, свещеното слово... - Но нали в евангелията се казва, че Христос е въплътеното Слово, Логосът! - Ако продължаваш тъй да ме прекъсваш, Маги, просто ще си забравя мисълта! - Добре, добре... Мълча. - Та според Платон тези орфици правели и заклинания, носейки цял куп книги от Музей и Орфей... - Кой, кой? - Музей, Лин, както и Евмолп, са митологични съпътстващи фигури – поясни Мария, като хвърли на сестра си предупредителен поглед, пламнал като горящ въглен. - Според различните легенди имат различен статус – един на друг са ту син, ту баща, ту ученик на Орфей, ту негов учител или просто спътник... Но са все музиканти, дори гадатели, а Евмолп бил цар на Тракия, който след период на прекъсване възобновил Елевзинските мистерии, основани от певеца. За участниците в тях пък Платон казва още нещо интересно: „мнозина носят тирс, но малцина изпитват божие вдъхновение”. - Ето пак! Мнозината звани и малцината избрани... – не издържа Магдалена. – Като в евангелията... - Да – метна й отново припарващ поглед Мария, - защото учението на орфиците се разпространявало като тайно, включвало и цяла система от правила за отношение към себе си и към другите, всевъзможни забрани за определени храни, дрехи, постъпки, за да можел посветеният да е сигурен, че безсмъртната му душа ще иде в отвъдното „чиста от средата на чистите”. Ето какво казва Аристотел, ще ви прозвучи много познато, но имайте предвид, че е написано през четвърти век преди Христос: „Орфей над всички проповядваше идеята за братство на човеците”! И още споменава девиза на Орфей, който бил: ”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички”!... - Но това... – подскочи от мястото си Магдалена. - Това звучи като излязло от устата на самия Христос!... Алекс, чуваш ли? - Чувам, чувам... Мария добре си е научила урока, колкото и да се мъчиш да я стреснеш – засмя се Александър, притегляйки я обратно. – Значи знае и как стои въпросът с орфическите божества, за да проследим най-сетне корена на нещата. Защото и нашите богомили са говорили същото. - О-о-о... Там е малко сложно, някои от тези божества се припокриват... Може би защото изворите са гръцки, разнообразни, а някои и недобронамерени, тъй като по разбираеми причини траките са били недолюбвани от съседите си. Но имената и теогонията са различни от гръцките, като съвсем определено за родина на тези божества се сочи Тракия. Слушайте сега! – измъкна тя един лист от купчинката, върху който се виждаше някаква схема. - Светът в орфическите сказания се ражда от вечната стихия, Времето, тъй както птицата се излюпва от яйце. Не ви ли напомня нещо? – вдигна Мария въпросителен поглед към двамата. - Или както сега смятаме, началото било положено от Големия взрив... – кимна Александър, окуражавайки я да продължи. - Нали? Паралелите са интересни... Такова едно космическо яйце, породено от светлия Ефир и мрачния Хаос, съдържало зародишите на всичко: богове, титани, хора... Когато то се пропукало, от него излязъл сияещият Протагонос, Първородният, съдържащ в себе си цялото вселенско многообразие. Среща се още с името Фанес или Ерос. Така според траките началото на всички начала е положено от някаква съзидаваща творческа енергия, проникваща и свързваща, изразяваща се чрез образа на бога на любовта Ерос. Има орфически стихове, в които той е определен като „най-древен и абсолютен”*. Забележка под линия: * „Аргонавтика” на Орфей. - Бог е любов... – обади се отново Магдалена, но този път съвсем тихичко. - Да, Маги... После следват според Платон няколко поколения пораждащи се един от друг богове: Фанес, Нощта, Уран, Кронос, Зевс и Дионис. Като, забележете нещо важно: Първородният Фанес е двуполов! – каза Мария и погледна строго към сестра си, която отново бе издала сподавено възклицание. – Да, Маги, правилно, също тъй двуполов, както е после при гностиците... Но тук по съвет на Нощта той е погълнат от Зевс, за да може по този начин най-главният бог, породен от Кронос, времето, да поеме в себе си двете начала, мъжкото и женското, и да „държи началото, края и средата на всичко съществуващо”, за да стане „една единна Сила, едно Божество, на всичко великото Начало”. Така се създава светът, в който нещата са разделени по двойки, но са обвързани в съдбовно единство. Странното, както виждате, е, че май орфизмът е една от първите монотеистични религии... - Как така? Ами Мойсей? - И аз се зачудих... Оказва се, че както той, така и Ехнатон в Египет, който установява култ към слънчевия Атон, живеят горе-долу по едно и също време, това са все времената около Троянската война. Затова и по-рано казах, че може би тя е наистина първата религиозна война... Политеизъм срещу зараждащия се монотеизъм... И къде се е зародил в крайна сметка - учените трябва да се произнесат, ама вече и някои от тях се чудят дали да отдадат първенството на фараона, написал най-невероятния химн-възхвала на Слънцето, или все пак на Стария завет, където се мъдри досущ същият по дух, че и по някои изрази, псалм*... Забележка под линия: * Пс.104 - Но старозаветният бог, онзи Яхве, е бил всъщност само едно племенно божество, при това доста жестоко, злопаметно и кръвожадно! - извика Магдалена. - Безмилостно дори към собствения си народ, когото при това залъгвало, че бил богоизбран! - Да, Маги... А за Орфей май изобщо не се сещат, макар да има орфически стих, който направо заявява, че съществува една-единствена сила, едно божество, едно велико Начало!... Самото пък централно божество е мислено от траките като мъжко и като такова за него не било изключение да се свързва сексуално с женско божество. И така двамата да се сдобият с рожба, образувайки триада, какъвто е случаят със Зевс, Персефона и Дионис-Загрей, разтерзаният син на главния Бог. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|