Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Въздухът е странен – прокънтя отвътре гласът му. – Това тук... Това наистина са сандъци! Два, три... А, ето и още един...
- Нещо друго? Каква е онази купчина там? – освети с прожектора си Александър далечния край. - Чакай да видя... Някакви метални предмети... май са били загърнати в нещо, в някакъв плат. Като прогорял е. Става на прах при допир. - Съдове ли са? - Има и съдове... Има църковна утвар, кръстове, свещници... Трябва да отворим сандъците. Ела, Алекс! Ама само ти, без момичетата! - Как така?! – извикаха двете в един глас, надничайки през дупката. – Трябва и ние да видим! - По-добре не... Онова, което е видяла Мария, за онези хора... Наистина се е случило! Тук има... едни скелети... По-скоро са мумии... Не изглеждат никак добре. Наистина, по-добре е да не идвате. Мария пребледня, дръпна се назад, залитайки към стената. Александър кимна на момичетата да не мърдат оттам и бързо се промуши през отвора, а Магдалена се зачуди да го последва ли или да го послуша и да остане при сестра си. Избра последното. Прегърна я, зашепна й успокоителни думи. Моментът не беше никак подходящ Мария да получи отново някое от своите видения... Опръсканото с кал сребристо пежо се спусна по надолнището, но малко преди да излезе на пътя отново спря. Вратата се отвори, младежът изхвърча отвътре с празна минерална бутилка в ръката и приклекна край стичащата се някъде отгоре вода. Когато беше готов, вдигна към слънцето пълното с мътилка шише, разсмя се щастливо и я връчи тържествено на момичето, което търпеливо го чакаше в колата. Пежото се качи на асфалта, момчето даде газ... Отвътре се дочу стържещ шум. От репликите, които си разменяха мъжете, стана ясно, че всеки момент ще отворят сандъците. Момичетата се приближиха отново към дупката, надзърнаха... Точно навреме, за да видят как единият от капаците се отметна, вътре се показаха някакви книжа... И тогава стана нещо. Първо се чу оглушителен тътен. Земята се разтресе. Последваха почти веднага още два трясъка. Беше далеч, но звукът се блъскаше в стените на галериите, носеше се като приближаващ локомотив, усилваше се, гръмолеше... Умножаваше се от ехото... Сякаш цяла влакова композиция се търкаляше към тях. И повя силен вятър. Замириса на дим, на прах, на барут... Прикривайки се инстинктивно с ръце, те приседнаха на земята. - Какво... Какво е това... – прошепнаха близначките, усещайки как кръвта им се смръзва от ужас. Двете едновременно погледнаха към дупката, в която бяха изчезнали приятелите им. Понечиха да ги извикат, но преди още да си отворят устата, се чу още един оглушителен взрив, най-мощният. От комина се посипаха камъни. Едната подпора се строши и падна. Те скочиха, викайки имената на любимите си. Гласовете отвътре пък викаха техните, питайки ги как са... Първият шок от случващото се поотслабна едва след като се чуха един друг. Нямаше ранени, но трябваше час по-скоро да се измъкнат от подземния капан в сърцето на лабиринта, а после и от него самия... Мисълта, че може да се окажат живи погребани, бе тъй стряскаща, че отнемаше силите. И всеки от тях бързаше да я прогони още преди да се е оформила в главата му. Мъжете промушиха през отвора най-малкия от сандъците. Близначките го поеха и се развикаха да оставят всичко и да излизат най-сетне оттам. Дребните камъчета вече се сипеха като неудържим ручей отстрани на „тапата”. Втората подпора скърцаше застрашително и с едно последно изпукване също се строши. Показвайки завидни умения по скоростно промъкване през теснини, пришпорвани от виковете на ужасените момичета, Александър и Николай пропълзяха под вече видимо разместващия се камък. Бяха целите омазани от сипещия се ситен прах, охлузени и разкървавени, но бяха цели и близначките се втурнаха към тях. И тъкмо всички се бяха прегърнали, когато камъкът с оглушителен грохот се откъсна от вековното си ложе, стовари се на пода, а отгоре рукна като река доскоро втвърдената и задържана от него земна маса. Четиримата отскочиха встрани. Малкият железен сандък издрънча, посипан с камъчета. Още не бяха успели да си поемат дъх, когато връхлетяха прилепите. Черното ято изпълни изневиделица малкото пространство на галерията, въздухът кипна... Пърхащи меки крила докосваха лицата, озъбени муцунки изникваха току пред очите, писък и стон се носеше отвсякъде... Сякаш хиляди демони, хиляди малки дяволчета бяха излезли из преизподнята и кръжаха край сащисаните младежи. Габриела въздъхна с облекчение. Свърши се. Земята ги погълна... Разтресе се, свлече се и завинаги скри в недрата си Александър, който отхвърли любовта й. И онези две малки никаквици, които толкова нагло се бяха изпречили на пътя й... И онова полицайче, което след смъртта на Росен душеше наоколо и май беше близо до откритието, че кончината му не бе тъй естествена, както всички смятаха. Свърши се!... Господарят бе чул нейната молба, бе й изпратил помощник, бе изпълнил своя ангажимент от договора, бе я насочил в избора й... Тя се разкиска на глас. Каква ирония! Човек от Църквата да е в угода на Сатаната! И всичко това – само защото тя, Габриела, наречена някога Герула, бе поискала така! Защото след онова посвещаване, когато се бе обрекла на най-силния от силните, бе получила завидната власт да държи нишките на съдбата и да решава кой има право да живее, и кой не... Договорът с дявола беше скрепен с капки от собствената й кръв и не можеше да бъде престъпен. Нито от нейна страна, нито от негова. И както тя го бе пуснала в душата си, така и Той спазваше своите задължения към нея. А неговата власт бе огромна. Защото нейният Господар владееше света... Габриела бе убедена - никой и нищо не можеше да възпре силите на мрака. Веднъж отприщени, те се множаха бързо, почти наравно с хората и само силите на светлината бяха в състояние да им дадат отпор, ограничавайки тяхната територия. Но дори и това не бе сигурно, защото Злото бе вече изключително могъщо, тъй се бе разпростряло върху земята, пуснало бе корени в толкова много души, че битката с него невинаги имаше щастлив край... Тя пак се разкиска, а гората поде гласа й и го върна... - Какво става? Ники?... – притисна се Мария до приятеля си, търсейки защита. - Някой взриви рудника... – смръщи вежди той. Беше я прегърнал, прикривайки главата й. Магдалена също не искаше нито на крачка да се отделя от Александър. Атаката на прилепите не продължи дълго. Както изведнъж се появиха, пак така изведнъж се оттеглиха. Но дори и след отлитането им двете момичета бяха толкова уплашени, че едвам дишаха. - Ами сега?!... Загубени сме! – можеха само да повтарят те. - Само без паника. Първо да видим пораженията... Спокойният глас и хладнокръвието на Николай не успяха да им вдъхнат увереност. Близначките нададоха възгласи на ужас, посипаха се предложения да вървят по-скоро към изхода, да проверят дали няма да открият пролука, да викат за помощ, да подадат сигнал за бедствие с огледалата... - Може да загубим ценно време – отвърна той. – Преброих взривовете. Бяха толкова, колкото са и входовете. И толкова мощни, че по-скоро не трябва да храним напразни надежди. - И все пак нека се уверим... – каза Александър. – Предлагам да отида до там. - Идвам с теб! – скочи Магдалена и се вкопчи в него. - Не, милото ми – нежно, но решително я отстрани от себе си той. - Добре – съгласи се Николай. - Да действаме бързо. Ти тръгвай... Ще вървиш само по стрелките. Момичетата остават с мен. Ще преценя по картата какъв шанс имаме да се измъкнем. Ще се чакаме на най-близкото оттук разклонение, в началото на тази галерия. Успех, Алекс! Пази се. - Пази ги, Ники! Да не се отделят от теб! – извика вече в движение Александър. - Алекс... – изпъшка Магдалена, гледайки подире му, докато не се скри в тъмното, и борейки се с желанието да хукне подире му. Следващите мигове бяха най-дългите в живота им. Дори картата, на която толкова се радваха, се оказа изведнъж безполезна. Никъде не се виждаше и намек за резервен изход. Две-три галерии, които завършваха със срутища, бяха означени с пунктир, но нямаше никаква увереност, че зад камъните те наистина продължаваха. И още по-лошо – нямаше никаква сигурност, че ако успееха да прокопаят поредната преграда, нямаше да се озоват някъде още по-надълбоко под хълма... Като къртици, които се заравят все по-надолу... Въздухът бе напоен с мирис на тамян. Тиха музика изпълваше осмоъгълната зала на Къщата, пулсирайки като биещо сърце. Дванайсет бели фигури, облечени в дълги наметала, стояха в кръг, хванати за ръце и свели глави в състояние на дълбоко съсредоточаване, а в центъра до голям триножник се бе изправил с разперени нагоре длани Върховният жрец. Членовете на тайното братство се готвеха да призоват Силата. Техен другар заедно с приятелите си се нуждаеше спешно от помощ, техните закони изискваха да се изправят като един в негова защита. - Братя и сестри от Братството на Бялата светлина, достойни да се наричат Могъщи! – извика с плътен глас Върховният, като свали ръцете си и огледа всички един по един. Те му отвръщаха с леко кимване. – Братя и сестри! Събрали сме се заради нашата сестра Магала. Макар да напусна по своя воля този Кръг, тя беше посветена по всички правила в тайните на Изкуството, остана вярна на клетвата си и остава част от нас. Магала винаги може да разчита на нашата подкрепа. Герула бе също наша сестра в Занаята. Но Герула престъпи своята клетва. Както добре си спомняте, тя използва своята вещина за творене на зло, с което сама се обрече на пълно разрушение. За съжаление последните събития показват, че тя продължава да върви по онзи път, който сама си бе избрала. А този път я води далеч от светлината, в пределите на мрака, затова дойде време тя да бъде спряна. Братя и сестри! Събрали сме се, за да попречим на тъмните сили, пуснати от Герула. Нека като един се възправим срещу тях! Нека поемем в телата си призованата чрез този Кръг Сила и въоръжени с оръжията на нашия Занаят да възпрем Царството на мрака! Братя и сестри от Братството на Бялата светлина! Пригответе се! Започваме. Върховният жрец вдигна отново ръце... Александър вървеше бързо, оглеждайки всяко разклонение с преценяващ поглед. Ориентираше се лесно, оставените от Николай знаци бяха на най-точните и подходящи места и нито за миг не му се наложи да се замисля накъде да тръгне. Пунктирът на стрелките уверено водеше навън. Нямаше много нови срутвания и той започна да изпитва малка, но стопляща сърцето му надежда, че положението може да не е толкова лошо. И тогава влезе в галерия, която бе почти непроходима. Изкатери се по камъните, успя да стигне до следващото разклонение и спря. Бе стигнал края на пътя. Надеждата се бе оказала напразна и твърде, твърде предварителна... Една последна стрелка по ирония на съдбата бе оцеляла точно до огромно срутване, сочейки право към непроходимата бариера. Беше преброил отсечките, затова имаше представа колко още остават до изхода. Пред себе си виждаше толкова тонове скална маса, че никой спасителен отряд не можеше да ги измъкне скоро. Поне не живи. Щяха да се задушат тук... Направи няколко пробни захода към съседните галерии, но бързо разбра, че е безполезно. Навсякъде бе същото... Цяло чудо бе, че не се бе срутил целият рудник. Той тръгна обратно. Когато Александър се върна при другите, лицето му бе тъй красноречиво, че още преди да проговори, те разбраха страшната истина: всички изходи към белия свят бяха отрязани... Звукът от собствения й глас я развесели. Беше като боен зов в битката между мрака и омразната й светлина. И в тази битка Габриела си бе осигурила място в една от предните редици, тя винаги държеше да е над другите. Още майка й я учеше, че трябва да се откроява, да се бори, да печели с цената на всичко... И тя бе намерила начин. Бе се сдобила със средство, което владееха малцина. Безкрайно древно и изкусно, Злото бе изобретило смъртоносна атака със стрели, срещу които нямаше щитове. Това бе черното магьосничество, практикувано от най-дълбока древност, преследвано и забранявано, но жилаво като самата човешка същност. Независимо от науката и прогреса, то продължаваше да вирее, а който бе попаднал на подобен прицел, имаше съвсем нищожен шанс за оцеляване. Магията го преследваше до самата му смърт или дори до девето коляно... Ала както всичко на света, така и то си имаше своята цена. За да получиш, трябва да дадеш. Законът за тройното връщане действаше с пълна сила и като рикошет поразяваше всеки, който използваше вещината си за беди и болка. Колкото страдания причиняваше черният магьосник, триж повече му се връщаше... Затова не всеки можеше да стане черен магьосник. Това бе върховно призвание и умение, защото с всяка атака срещу някого се губеше и част от жизнената сила. Габриела знаеше всичко това, знаеше, че наистина трябваше да мразиш до смърт, за да се принесеш сам в жертва на Злото... А тя умееше да мрази... - Към теб ме водят краката ми, Господарю, и само пред теб аз коленичам... Пред теб аз коленичам! Коленичам, коленичам... – изговори тя като в скоропоговорка, повтаряйки като насън края на всяко изречение. Гласът й ставаше все по-дрезгав, в очите й се появи пламък... – И в сърцето ми има любов само към теб. Любов към теб... Само към теб!... Тя свали от врата си синята кърпа, която вече три години бе единственият цветен акцент в облеклото й. Простря я на земята пред себе си и наистина коленичи. Това парче синя материя бе знак за нейната принадлежност към царството на мрака. Бе я оросила с капки кръв по време на посветителския ритуал и си позволяваше да я носи в случаи на изпитания или при необходимост от душевна концентрация. Или когато й се налагаше да призове Господаря, а нямаше възможност да ползва своя олтар. Вдигна ръце и произнесе своето обръщение към Него. Искаше сигурна и мъчителна смърт за хванатите в земния капан жертви, проклинаше, хулеше, смееше се гърлено, давейки се в доволни хрипове... Четиримата стигнаха до място, където се събираха няколко галерии, и спряха. Никой от тях нямаше идея накъде да тръгнат. Николай отново извади картата. Наблизо беше отбелязан задънен проход. - Има ли смисъл да разкопаваме всяко срутване? – отчаяно попита Магдалена и се обърна към сестра си. – Дали не би могла... да видиш нещо? - Не знам... Виденията сами ме намират – жално отвърна тя. - А ако много силно го желаеш? - Не знам, казвам ти... Може да видя нещо, което изобщо да няма връзка с търсенето на изхода! - Нека да опитаме – прегърна я Николай. – Вярвам в теб... Мария го погледна. Той й се усмихваше. И имаше в усмивката му нещо ново. От онази бурна нощ, когато я бе видял заедно с Рамагор, Върховния жрец на Братството, той болезнено реагираше на всичко, свързано със способността й да прониква оттатък нормалните човешки възприятия. Струваше му се, че те я отделяха от него. Тя бе направила няколко опита да го убеди в обратното, но бе срещнала твърдото му убеждение, че Силата не съществува, че е само претекст, използван в случая от група хора с цел да упражняват по-свободен начин на сексуално общуване. - Ама ти... Наистина ли?... - Да, милото ми – прегърна я още по-нежно той, гледайки я в очите, а тя с радост видя в неговите онези зелени пръски, които направо я побъркваха. Хвана я за ръката и я поведе към галерията. - Добре... Нека опитам... – тръгна тя с него. Но така и не успяха да стигнат до края. Още с навлизането се натъкнаха на ново препятствие. Този път не беше нещо, сложено там от обитателите на рудника, а от нечия съвременна ръка. При това явно злонамерена. В средата на прохода някой беше оставил варели с изрисувани череп и кости. Надписите върху тях недвусмислено оповестяваха смъртоносната опасност, която съдържаха. Натриев цианид. И което беше най-лошото – от тях се процеждаше течност. Бе се събрала цяла локва, която пред очите им растеше... - Бързо назад – дръпна я Николай и размаха ръце към другите да не идват. – Връщайте се! Тук има отрова! Четиримата почти на бегом прекосиха няколко галерии, отдалечавайки се колкото може повече. Стигнаха едно разширение и омаломощени се отпуснаха на земята. - Ами сега? – с побелели устни попита Магдалена. – Опасно ли е? - Все пак не е циановодород, нито цианкалий, които са най-бързодействащите отрови, иначе досега... – опита се да я успокои Александър. - Но това са си цианиди... Ако останем по-дълго тук и вдишваме изпаренията... – не довърши той. - Няма да се измъкнем!... – почти се разплака тя. - Не знам дали е от страх или от... от онова там, във варелите, ама... Вече ми се гади. А на теб, Мари? - Също... - Не искам да ви плаша, но положението наистина е сериозно – каза някак строго Николай и се зарови в раницата, търсейки нещо. Александър пък се бе взрял в картата. Лицето му издаваше неприятните съмнения, които го бяха обхванали, и ставаше с всяка секунда все по-мрачно. - Мисля, че сме тук – сложи той пръст върху нарисувания лабиринт. – Но не съм сигурен. Ники? Приятелят му се замисли, броейки наум местата, където бяха свърнали от пътя, хвърли също поглед върху картата и поклати глава. - Май се позагубихме... Момичетата нададоха лек стон, чувствайки как ги напускат силите. Нямаха думи да изразят отчаянието, което бе започнало да ги завладява. Дори малкият железен сандък, който усърдно носеха със себе си през цялото време, и заради който всъщност се бяха озовали в тази ситуация, не можеше да им вдъхне увереност, че си е струвало да предприемат всичко това. И че усилията им ще бъдат възнаградени поне с глътка чист въздух... С плътен глас, проникващ по един особен начин през всяка преграда, жрецът произнесе кратко заклинание към Великата Богиня, благослови животворната й утроба, оплодявана от всепронизващия лъч на Светлината, наведе се и хвърли в огъня някаква прахообразна смес. Лумна пламък. Извиси се с пращене до високия таван, а заедно с него и дванайсетте вдигнаха нагоре ръце. Въздухът завибрира. Невидимата енергия, излизаща от дланите им, образува над кръга мощен купол. Огънят трептеше с невероятна, плътна яркост, приличаше повече на пронизващ мрака меч, чието острие изпращаше в пространството обединената сила на дванайсетте, наричащи себе си братя и сестри на светлината... Музиката се засили. Върховният жрец запя. Напевът на неговата странна, провлачена песен хипнотизираше, омагьосваше, увличаше... Членовете на Братството се потопиха в транса на призоваването. - После ще се поогледаме, дано разберем къде сме... Сега е по-важно друго – каза Николай, докато вадеше някакви картонени опаковки от раницата си. Вътре имаше малки шишенца, пълни с червен прах на кристали. - Какво е това? – взе едно от тях Александър и прочете на глас надписа. – Cyanokit. Ама ти... – погледна го той с учудване и респект. - Да не си взел... антидот? - Точно така. - Впечатлен съм, приятелю. Как тъй... Как ти хрумна? - Заради Мария. Тя ми разказваше всичко. През цялото време. Къде сте ходили, какво сте видели, какво ви се е случило... Оставаше ми просто да си направя някои изводи. – Николай произнесе това с равен, спокоен глас. От цялата му фигура, от уверените му движения се излъчваше чувство на сигурност. Този човек владееше положението, каквото и да ставаше. - Работата ми е такава, че съм длъжен да предполагам най-лошото. И като изникна името на Габриела, интересите на бившия й мъж, намеренията тук да се вади злато посредством цианид, пък и някои събития от последните дни, заплахите й към Алекс... И аз си зададох някои въпроси... - Значи пак Габриела... – прекъсна го Магдалена. – Но нали ти, Ники, сам каза, че останала в хотела?! - Значи не е останала. Значи колегите са я изпуснали. В гласа му прозвънна метал, зениците му се свиха като две лезвия. - И докога ще ни преследва? - премести поглед тя от него към приятеля си. – Ще има ли край някога това?! Или сега ще ни е краят... Александър само поклати глава. Познаваше я добре, различи в гласа й цяла гама от различни чувства като възмущение, съжаление, отчаяние... но не и упрек. А беше й разказал всичко... - И като си зададох някои въпроси за Габриела – продължи Николай, - спомних си предишните й увлечения и реших, че не е зле да се презастраховаме. Но трябва да призная, дълбоко се надявах, че няма да ни потрябва... Докато говореше, той с точни и професионални манипулации подготвяше противоотровата. Извади системите за преливане, напълни шишенцата с някакъв разтвор, връчи на всекиго по едно и им нареди леко да го разклащат за около половин минута, без да образуват пяна. - Какво е това? – попита Магдалена, разглеждайки червената течност. – Алекс, не е ли същото? Как го нарекохте? Cyanokit? О, ами да... Май ми биха същото, когато се надишах с дим!... При пожара. Беше пак такова червено. - Да, това беше. В дима има цианиди... - Пише нещо друго. Хидро...ксоко...баламин – засрича Мария надписа. - Простичко казано – засмя се Николай, - това е витамин B12a в разтвор от натриев хлорид, или простичко казано – готварска сол... Трябва да ви го инжектирам венозно. - О, не! – дръпна се Магдалена. - Не пак... - Не се бой, мога! – усмихна се окуражително той. – Няма да ми е за първи път, минавал съм такъв курс... - Ама... Ако не сме се отровили, няма ли това чудо да ни навреди? – продължаваше да се дърпа тя. – Не е ли по-добре да изчакаме? Далече сме, диша се вече по-леко... - Не, таралежчето ми – намеси се Александър. – Не се знае колко време ще сме затворени тук. И какво ще ни е състоянието след малко... Пък нали ти вече си гърмян заек, знаеш, че не боли – помилва я той. - Да де... Ама още пишкам в червено... – опита се да се усмихне Магдалена, демонстрирайки характер. Другите намираха сили дори да се шегуват, а нея толкова я беше страх... искаше само да затвори очи и да си представи, че е далеч оттук... - Това да не ви плаши. Препаратът е безвреден. Видяхте, че е просто витамин в разтвор от сол. Прилага се дори само при съмнение за отравяне. Ако има цианид в кръвта, ще се свърже с него и ще образува неотровно вещество. Отделя се чрез урината, както разбрахте... – каза Николай, който се зае първо с Мария. Без никакви възражения тя му подаде ръката си с навит над лакътя ръкав, като внимателно наблюдаваше как я връзва с ластика, който свали от крака й, как я дезинфекцира, как приготвя спринцовката... В последния момент обаче обърна глава на другата страна и замижа. Не издаде нито звук, докато иглата влизаше във вената й. Той внимателно закрепи системата, поръча с другата ръка да я държи над главата, за да може разтворът да изтече за около петнайсетина минути, и се обърна подканящо към сестра й. Магдалена нави ръкава си. След около половин час вече бяха приключили. Мария бе преодоляла страха си, бе успяла да спре треперенето на пръстите си и бе изпълнила точно указанията на Николай. Беше му уцелила вената от втория опит... - И сега какво? – попита с треперещ глас Магдалена. Четиримата седяха все още на същото място. Александър сгъна картата, която разглеждаше отново, и се изправи. - Да не губим надежда. Никой от нас не е пострадал, намерихме ценни ръкописи, взехме засега мерки срещу отровата. Засега! – вдигна той пръст и продължи. - Но ако не предприемем нещо, лошо ни се пише... Времето ни изтича. Трябва да потърсим начин да се измъкнем. Ще огледам наоколо. - Бръкни в раницата и вземи още стрелки. Не се отдалечавай много, не бива да се делим – одобри решението Николай. - Ще дойда с теб – скочи Мария. – Може да съм ти от полза. Маги, ти остани с Ники. Двамата се скриха в най-близкия проход. Магдалена въздъхна, отвори капака на ковчежето и се загледа в съдържанието му. Не смееше да го докосне от страх да не повреди някоя от старите книги. Виждаха се гърбовете им, някакви свитъци, още някакви листа... Всичко бе толкова старо, толкова истинско, че тя за миг дори забрави сегашния им хал. От унеса й я извади някакъв шум. Вдигна глава и се заслуша. От известно време отнякъде се донасяше засилващо се пърпорене. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|