Обща част предмет, същност и система на мчп предмет и същност на мчп

Институционният арбитраж разполага със своя администрация, канцелария, архив и със свой арбитражен правилник, въз основа на който се разглеждат споровете, отнесени от страните пред него. Обикновено страните са длъжни да изберат арбитрите измежду лицата, посочени в листата на съда.

Институционните арбитражни съдилища, според това, дали разглеждат всякакви външноикономически спорове или само определена категория от тях, се разделят на арбитражни съдилища с обща или със специална компетентност. С обща компетентност са например арбитражните съдилища при търговските палати в отделните държави. Но наред с тях съществуват специализирани арбитражи, каквито са: Арбитражът при Сдружение „Българска асоциация по морско право" в София, Международният морски и речен арбитраж във Варна, Морският арбитражен съд в Москва и др.

Арбитражните съдилища биват открити и закрити според това, дали до тях могат да прибягнат или не спорещи, които не са членове на организацията, към която е арбитражният съд.
§2. Националната правна уредба на международния търговски арбитраж
1. Предварителни бележки. Правната възможност за решаване на имуществени спорове с международен елемент от арбитраж е предвидена в чл. 9, ал. 1 и 2 от ГПК (в редакция от 7 юли 1992 г.). Прогласено бе, че страните по всеки имуществен гражданско правен спор могат да го възложат на арбитражен съд за решаване. Допустимо е неговото седалище да бъде в чужбина, ако една от страните по спора е с местожителство или със седалище извън територията на РБ. Неарбитрируеми са само имуществените спорове за вещни права или за владение върху недвижим имот, за издръжка или за права, които произтичат от трудово правоотношение.

По-подробна правна уредба се съдържа в Закона за международния търговски арбитраж. Той се прилага за международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитраж е територията на РБ. Международният търговски арбитраж разрешава граждански имуществени спорове, възникнали от външнотърговски отношения. Изискването в двата случая е местожителството или седалището на поне една от страните да не е в РБ.

В РБ е допустим арбитраж от двата вида: институционният арбитраж и арбитраж ad hoc.

2. Арбитражно споразумение. Арбитражното споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитража да реши всички спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно определено договорно или извън договорно правоотношение. То може да бъде арбитражна уговорка в друг договор или отделно споразумение.

Изисква се арбитражното споразумение да бъде писмено. Без значение е формата на договора, по повод на който се уговаря арбитраж. Когато договорът е устен, арбитраж за споровете във връзка с него може да бъде предвиден само в отделно писмено споразумение. Но законът създава облекчения при спазването на изискването за писмена форма на арбитражното споразумение.

Смята се, че споразумението е писмено, ако се съдържа: а) в документ, подписан от страните; или б) в размяна на писма, телекси, телеграми или други средства за съобщения. Нещо повече. Смята се, че има арбитражно споразумение и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража. Същият правен резултат настъпва и когато ответникът участва в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитража.

Наличността на арбитражно споразумение води до съществени правни последици за спора. Съдът, пред който е предявен иск за спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото. Достатъчно е страната да се позове на него в първото по делото заседание. Делото не се прекратява, ако съдът намери, че арбитражното споразумение е нищожно (например поради неспазването на изискването за писмена форма!), изгубило е силата си или не може да бъде изпълнено.

Арбитражното производство може да бъде започнато, продължено и по него може да бъде постановено решение, въпреки че по същия спор има висящо дело пред местен или чуждестранен съд.

Допустимо е всяка от страните по арбитражното споразумение да поиска от съд преди или по време на арбитражното производство обезпечаване на иска или на доказателствата (чл. 9).

3. Производство пред арбитражния съд. Това производство се образува въз основа на искова молба, подадена в канцеларията на арбитражния съд или по пощата. За дата на подаването на исковата молба се смята денят, в който тя е връчена лично от представител на ищеца в канцеларията на арбитражния съд. При подаване по пощата това е денят, означен в датния печат на пощенската станция в мястото на изпращането. Съществуват изисквания за съдържанието на исковата молба. В общ вид те са формулирани в чл. 27, ал. 1 и 3 на Закона за международния търговски арбитраж.

Изискванията към съдържанието на исковата молба са конкретизирани в чл. 5 от Правилника на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Според него исковата молба трябва да съдържа: а) пълното наименование на страните; б) адрес на страните, телефон, телефакс, телекс; в) изложение на обстоятелствата, на които ищецът основава своето искане, както и доказателства, които потвърждават тези обстоятелства; г) искането на ищеца; д) цената на иска, ако се касае до оценяем в пари иск; е) доказателства в подкрепа на иска; ж) името на арбитъра и неговия заместник, посочени от ищеца; з) документ за платена арбитражна такса и депозит за разноски; и) опис на документите, приложени към исковата молба; к) подпис на ищеца. Към исковата молба трябва да бъдат приложени: арбитражното споразумение, два броя преписи от исковата молба и писмените доказателства.

Когато исковата молба не отговаря на някое от изискванията, тя е нередовна и се оставя без движение. Секретариатът на арбитражния съд дава на ищеца срок не по-дълъг от два месеца за отстраняване на недостатъка.

След като исковата молба стане редовна, препис от нея се изпраща от секретариата на съда до ответника. Едновременно с това секретариатът на съда съобщава на ответника, че той може в срок от 30 дни от получаване на препис от исковата молба да подаде своя отговор, подкрепен със съответни доказателства. В същия срок ответникът трябва да съобщи името на посочения от него арбитър и на неговия заместник или да предостави на председателя на арбитражния съд да назначи арбитъра и неговия заместник. Неподаването на отговор не означава признание на иска.

Когато арбитър и заместник-арбитър не бъдат посочени от ответника, те се назначават от председателя на арбитражния съд.

Така определените двама арбитри избират от листата трети арбитър, който е председател на решаващия състав и ръководи арбитражното заседание.

Делото се разглежда устно с призоваване на страните. На заседанието могат да присъстват само страните, вещите лица, свидетелите и преводачът. Освен тях в заседанието се допускат изключително посочените от страните лица. За извършените процесуални действия в заседанието се води протокол.

Решаващият състав на арбитражния съд произнася решение по съществото на спора. То се състои от диспозитив и мотиви. В диспозитива се посочва, какво постановява решаващият състав. Мотивите съдържат съображенията, поради които решаващият състав е произнесъл дадено решение. Решението се подписва от арбитрите 6 двете му части - диспозитива и мотивите.

Така подписаното решение се изпраща на страните. То се смята за обявено с връчването му на една от тях. С връчването му то влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение.

Софийският градски съд издава по молба на заинтересуваната страна изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила арбитражно решение. Към молбата се прилагат арбитражното решение и доказателството, че то е връчено на длъжника по изпълнението. За признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се прилагат сключените от РБ международни договори.
§3. Международни конвенции в областта на арбитража
1. Нюйоркската конвенция от 1958 г. Особено значение има въпросът за признаването и изпълнението на чуждестранните арбитражни решения. Този въпрос е уреден в Конвенцията за признаването и изпълнението на чуждестранни арбитражни решения, приета през 1958 г. в Ню Йорк. РБ е страна по тази конвенция.

В конвенцията е предвидено признаване на писмените споразумения, с които страните са постигнали съгласие да предадат на арбитраж спора по конкретно дело. Съдилищата на държавите участнички са длъжни, ако при тях постъпи дело, по което страните са сключили арбитражно споразумение, да ги насочат към арбитраж.

Заедно с това всяка договаряща държава признава чуждестранните арбитражни решения и ги привежда в изпълнение на територията си съобразно със своите процесуални норми. В конвенцията са посочени случаите, когато е допустимо да бъде отказано да се признае арбитражното споразумение и да се приведе чуждестранното арбитражно решение в изпълнение.

Нюйоркската конвенция от 1958 г. групира основанията за отказ в две точки на чл. 5. В т. 1 са предвидени основанията, които трябва да бъдат предявени от страната, възразяваща против признаването и привеждането на чуждестранното арбитражно решение в изпълнение. Точка 2 е посветена на основанията, които съдът взема под внимание по собствен почин (ех officio).

Изброяването на основанията, на които може да бъде отказано да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, носи изчерпателен характер. В същото време изброяването на основанията за отказ е алтернативно.

Обща черта на основанията за отказ от първата група е обстоятелството, че тежестта на доказването им лежи върху страната, която възразява против признаването на чуждестранното арбитражно решение и против привеждането му в изпълнение. Компетентният орган на държавата, в която се иска признаване и привеждане в изпълнение, не може да разглежда основанията за отказ от тази група по свой почин. Това е особено важно, когато страната, против която е постановено решението, по една или друга причина не участва в производството за признаването и допускането на принудителното му изпълнение.

а) Отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение е допустим, когато страните по арбитражното споразумение или една от тях е била недееспособна по закона, който е приложим за нея. Дееспособността на физическите лица се определя по личния им закон. В европейските континентални държави меродавно за личния закон е гражданството на лицето. В системата на общото право личният закон се обуславя от местожителството на лицето.

Основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне изпълнението му представлява недействителността на арбитражното споразумение. За определянето й приложим е законът, на който страните са подчинили това споразумение, а при липсата на такова указание - законът на държавата, където решението е постановено.

б) Съобразно буква „б" на т. 1 на чл. 5 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. може да бъде отказано да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, ако страната, срещу която решението се предявява, докаже, че не е била надлежно уведомена за назначаването на арбитър или за арбитражното производство, или по други причини й е било невъзможно да предяви своите защитни средства.

Общ признак на трите хипотези, които влизат в това основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, е осъщественото нарушение на правото на защита на страната, срещу която решението се предявява.

в) Буква „в" на т. 1 на чл. 5 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. предвижда като основание за отказ случая, когато арбитражното решение е постановено по спор, непосочен в арбитражното споразумение или не спадащ към споровете, предвиде ни в арбитражната уговорка в договора. Такова основание е налице и когато решението съдържа постановления, които излизат извън условията на арбитражната уговорка в договора или извън арбитражното споразумение.

Създадена е уредба за случаите, когато произнасянето по въпроси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в договора, може да бъде отделено от онези, които не са били обхванати от такова споразумение или уговорка. Частта от арбитражното решение, която съдържа произнасяне по въпроси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в договора, подлежи на признаване и на привеждане в изпълнение.

г) Като основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение може да послужи също така обстоятелството, че съставът на арбитражния съд или арбитражната процедура не са били в съответствие със споразумението между страните. Когато такова споразумение липсва, меродавно е несъответствието им със закона на държавата, в която се е състоял арбитражът (буква „г" на т. 1 на чл. б на Нюйоркската конвенция от 1958 г.).

д) Последната буква „д" на т. 1 на чл. 5 на посочената конвенция предвижда като основание за отказ за признаване на решение и за привеждането му в изпълнение случая, когато арбитражното решение не е станало още задължително за страните. Такова основание е налице и когато решението е било отменено или изпълнението му е било спряно от компетентен орган на държавата, в която или съобразно закона на която е било постановено.

Не може да не се отбележи, че съгласно чл. 41, ал. 3, третото изречение на ЗМТА с връчването му на една от страните арбитражното решение влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение. Следователно за арбитражно решение, което е постановено в РБ и е връчено поне на една от страните, не е налице основанието „да не е станало още задължително за страните". На такова основание компетентният орган на друга държава - участничка в Нюйоркската конвенция от 1958 г., не може да откаже да признае това решение и да го приведе в изпълнение.

Обстоятелствата, за които следи служебно компетентният орган на държавата, където се иска признаване и изпълнение на чуждестранно арбитражно решение, са изложени в т. 2 на чл. 5 на Нюйоркската конвенция от 1958 година.

Според тази разпоредба допустимо е да се откаже да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне неговото изпълнение, ако компетентният орган на държавата, в която се иска признаването и изпълнението, намери: а) че съгласно закона на тази държава предметът на спора не подлежи на разрешаване от арбитраж; или б) признаването или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред на тази държава.

Когато в РБ се иска признаване на чуждестранно арбитражно решение и привеждането му в изпълнение, българският закон е приложим за определяне на споровете, които не подлежат на разрешаване от арбитраж. Меродавен е чл. 9, ал. 1 от ГПК. Той изключва от кръга на арбит-рируемите спорове споровете за нарушени или заплашени с нарушаване лични субективни права, както и имуществените спорове за вещни права или за владение върху недвижими имоти, за издръжка или за права по трудово правоотношение.

В международночастноправните системи на повечето държави се предпочита да се употребява понятието обществен ред, без да му се даде законово определение (легална дефиниция).

Компетентният орган на такава държава разполага с широка дискреционна власт да прецени, дали признаването или изпълнението на чуждестранно арбитражно решение ще противоречи на обществения ред на тази държава. Когато отговорът му е положителен, той ще откаже да даде екзекватура за решението.

В КМЧП се предвижда, че разпоредба на чуждо право, определено като приложимо по този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред. Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право.

2. Европейската конвенция от 1961 г. За укрепването на благоприятните условия за използване на арбитража в европейския регион трябва да съдейства Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж. Тя е разработена под егидата на Икономическата комисия на ООН за Европа. Приета е през 1961 г. в Женева на съвещание на представители на 22 европейски държави, сред които бе представител на РБ. Нашата държава е страна по тази конвенция .

Задачата на конвенцията е да отстрани във възможната степен определени трудности, които могат да се породят във връзка с организирането и функционирането на външнотърговски арбитраж в отношенията между физически и юридически лица на различни европейски държави.

Съгласно чл. 1 конвенцията се прилага: а) за арбитражни споразумения относно спорове, които съществуват или могат да възникнат в бъдеще от външнотърговски операции между физически и юридически лица на различни договарящи държави; б) за арбитражните производства и решенията, които се основават на споменатите споразумения.

С чл. 3 се осигурява на чуждестранни граждани правото да действат като арбитри. Член 4, посветен на организирането на арбитража, предвижда право на страните по арбитражното споразумение да уговарят: а) че техните спорове подлежат на отнасяне пред постоянно действащ арбитраж; в този случай арбитражното производство трябва да се състои съобразно с правилника на посочения арбитраж; или б) че техните спорове подлежат на отнасяне пред арбитраж ad hoc; в този случай страните могат по-специално: i) да назначат арбитри или да определят реда, по който те трябва да бъдат назначени; ii) да определят мястото за провеждане на арбитража; ш) да уговорят правилата на арбитражното производство. По-нататък в чл. 6 се предвижда приложимият при определени обстоятелства ред за образуване на арбитражния състав и за определяне на мястото и на правилата на арбитражното производство ad hoc, ако страните не са уредили този въпрос в споразумението си или ако една от тях се отклонява от участие в арбитража. За съдействие в тази насока съответни функции се възлагат на председателите на търговските палати (по-специално на председателя на търговската палата по местожителството или седалището на ответника).

Заедно с това конвенцията съдържа препоръка към страните, когато сключват арбитражно споразумение, във възможно най-пълна форма да конкретизират своите намерения. Те трябва по-специално да уточнят, дали желаят техните спорове да се решат от институционен арбитраж или предпочитат да ги отнесат пред арбитраж ad hoc.

В първия случай е целесъобразно да се уговори, кой именно постоянно действащ арбитраж се има предвид. Във втория случай следва да се определи поне мястото на провеждане на арбитражното производство или да се посочи, по какви правила трябва да се води това производство. Осъществяване на волята на страните може да се постигне само въз основа на ясно и конкретно формулирани намерения.

Като предвижда основание и ред за заявяване на отвод на арбитражния съд (липса, недействителност, загубване от арбитражното споразумение на силата си или превишаване от арбитража на правомощията му), конвенцията закрепва в чл. 5 важната разпоредба, че арбитражът в случай на отвод не трябва да се отказва от приемането на делото за разглеждане. Той има право сам да се произнесе по въпроса за неговата компетентност. Но държавният съд запазва правото си на контрол съобразно със закона.

От друга страна, в чл. 6 се предвиждат определени правила относно предявяването на отвод па държавния съд, ако пред него е отнесен спор, koiuno се обхваща от арбитражно споразумение, формулирани са отпращащи норми за определяне действителността на арбитражното споразумение.

Когато разглеждат делото по същество, арбитрите са длъжни да приложат правото, което страните са избрали. Ако липсва избор, те прилагат правото, което счетат за приложимо в случая .

Във всеки случай арбитрите са длъжни да вземат под внимание уговорките в договора и търговските обичаи.

Като приятелски посредници, т. е. да се ръководят не от правни норми, а от справедливостта (ех aequo et bono), арбитрите имат право да действат само ако това е предвидено в споразумението на страните и е допустимо по закона, който урежда арбитража .

В българското законодателство липсва законово определение на понятието „чуждестранно арбитражно решение". За квалификацията на едно арбитражно решение като чуждестранно решение значение има разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗМТА. Приложното поле на закона обхваща международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на РБ. Решението на такъв арбитраж ще бъде българско. Чрез правоприлагане по аргумент от противното следва да се направи изводът, че чуждестранно е арбитражно решение, произнесено от арбитраж, който се е състоял на място, разположено извън територията на РБ.

Приложение в случая ще намери чл. 1, ал. 1 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. Според тази разпоредба чуждестранни са арбитражните решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се искат признаването и изпълнението на решенията. Допустимо е страни по споровете да бъдат както физически, така и юридически лица.

2. Подсъдност при допускане на изпълнението. Иск за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в РБ се предявява, когато това решение е постановено в тежест на физическо или юридическо лице, което има обичайно местопребиваване, респективно седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в РБ. Тогава е налице международната компетентност на българските съдилища (чл. 4, ал. 1,т. 1 от КМЧП).

Софийският градски съд е компетентен да разгледа такъв иск. Достатъчно ще бъде друго да не е предвидено в международен договор, по който държавата ни е страна (чл. 51, ал. 3 от ЗМТА).

3. Производство по признаването и допускането на изпълнение.

За разглеждането на иска за признаване и за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в РБ по силата на чл. 51, ал. 3 от ЗМТА се прилагат съответно чл. 119, 120 и 121 на КМЧП, които уреждат същото частноправно отношение с международен елемент.

Съответно прилагане означава разпоредбите да се прилагат само в смисъл, който не влиза в противоречие със същността на арбитражното решение. Изцяло ще важат изискванията на чл. 119, ал. 2 от КМЧП за приложенията към молбата за признаване и за допускане на изпълнението на решението на чуждестранен съд, включително: а) препис от решението, заверен от съда, който го е постановил; б) удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила; в) тези документи трябва да бъдат заверени от Министерството на външните работи на РБ. Ищецът не се освобождава от задължението да представи необходимите приложения към всяка искова молба, изброени в чл. 99 от ГПК.

Съдебната такса се определя по правилата па чл. 55 от ГПК. Предвидена е сравнително ниска държавна такса по молби за признаване и допускане изпълнение на решения на чуждестранни арбитражни съдилища. Тя възлиза на 0,4 на сто от присъдената сума, но не по-малко от 40 лева .

Недопустимо е съдът при разглеждането на делото да влиза в обсъждане на съществото на спора, който е разрешен от чуждестранния арбитраж. Той е овластен само да проверява, дали представеното арбитражно решение не съдържа постановления, които противоречат на българския обществен ред. В производството пред държавния съд длъжникът може да противопостави липсата на условия за допускане на изпълнението, включително основанията за отказ да се признае и да се допусне изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, които са приведени в чл. 5 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. (вж. §3, т. 1). Но чл. 51, ал. 3 на ЗМТА изрично изключва правото на длъжника да предяви възражение за погасяване на вземането след постановяване на решението.