Лекция втора Щутгарт, 28 декември 1910 г

Скъпи приятели!

Вчера във въвеждащ порядък нашето внимание беше насочено върху това, че за да разберем правилно някои по-древни събития в историята на човечеството ние ще можем, ако гледаме не само силите и способностите на отделните личности, но допуснем, че чрез съответстващите личности, като чрез инструмент действат същества, които, така да се каже, отправят в нашия свят своите действия от висшите светове. Ние трябва да си представяме, че тези същества не могат да въздействат непо­средствено върху нашите физически процеси, на фактите от нашата физическа действителност, тъй като на съвременната степен на своето развитие те не могат да се въплътят във физическо тяло, което взима своите съставни елементи от физи­ческия свят. Затова, ако те искат да действат в нашия физически свят, те трябва да ползват физическия човек, неговите ръце, но също и неговия разсъдък и неговата способност за разбиране. Колкото по-назад отидем в човешкото развитие, толкова по отчетливо изразено ще намерим влиянието и въздействието на такива същества от висшите светове. Но не трябва да си мислим, че това насочване на сили и въздействия от висшите светове чрез хората във физическия свят е прекратявано някога, включително и в наше време.

За този, който е запознат с духовната наука, който, както това ние сме могли да правим вече толкова години, е приел в себе си това, което води нашето усещане и представи към признаване на висшите светове, за него такъв факт, като току що показания, ще бъде, разбира се, веднага понятен, защото той е привикнал постоянно да опъва свързващите нишки между нашето познание, нашето мислене, нашата воля и съществата от висшите йерархии. Но последователят на духовната наука попада понякога в положение, когато е длъжен да се защитава от материалистиче­ските представи, понеже те съществуват в наше време, от представите, които хора, стоящи в страни от духовното развитие, лишават от възмож­ността донякъде да вникнат в това, което трябва да се каже за въздействието на висшите светове върху нашия физически свят.

В наше време, по същество, към излезлите от употреба възгледи се отнася и това, да се говори за господството на макар и абстрактни идеи в човешките събития, в историята. За много хора е съвършено недопу­стимо пред лицето на истинската научност да се говори, че известни идеи, абстрактни идеи, които, собствено, могат да живеят само в нашия разсъдък, се проявяват в следващите една след друга исторически епохи. Последният отблясък, така да се каже, на вярата в такива абстрактни идеи,– от­носно които, разбира се , не може да се разбере, как те могат да действат,понеже нали са само абстрактни идеи,– последният отблясък на вярата в такива абстрактни идеи в XIX век са съдържали в себе си още историческите трудове на Ранке (21) . Но и тази вяра в движещите идеи в историята постепенно ще бъде изхвърлена зад борда от нарастващото мате­риалистическо развитие, и сега, даже по от­ношение на историята, се счита за признак на ясна глава, когато се мисли, че всичко характеризиращо епохата, излизащо в епохата, възниква, в същ­ност, само благодарение на стечението на физически зрими външни действия, външни потребности, външни интереси и даже идеи на физическите хора. Сега е преминало времето, когато като чрез инспирация такива умове, като например Хердер (22) , изобразявали развитието на историята на човечеството така, че отвсякъде било видно: тук в основата лежи най-малкото предположение за живи сили, живи свръхестествени сили, които се проявяват чрез действията на хората, чрез живота на хората. А този, който днес иска да бъде умен, ще каже: наистина, у такъв човек, като Лесинг (23) , е имало много разумни идеи, но после, в края на своя живот, той стигнал до такава глупост, като тази, която написал в своето „Възпитание на човешкия род”, където той не знаейки как да помогне на себе си свързал строгата закономерност в хода на историческото развитие с идеите за превъплъщението. В края на „Възпитание на човешкия род” Лесинг, действително, изразил това, че описва, изхождайки от окултни факти, духовна наука; а именно това, че души, живели в древни времена, възприели тогава действените сили, пренасят тези сили в своите нови въплъщения, така че съществува не абстрактно, само идейно непрекъснато тече­ние, но истинско, реално непрекъснато течение на духа зад материалния процес. Както вече беше ка­зано, умният човек ще каже: в края на живота си той [Лесинг] достигнал до такива объркани идеи, като п­ревъплъщението, но на тях не трябва да се обръща внимание .

Това напомня, скъпи приятели, на толкова горчивата, иронична и все пак толкова умна записка, която Хебел (24) един път написал в дневника си. В нея той говори, че би било прекрасе­н сюжет следното: гимназиален учител преподава Платон в сво­ето училище, а превъплътеният Платон се намира сред неговите ученици, и той толкова лошо разбира Платон от обясненията на учителя , че учителя е принуден да го накаже строго . Наистина в това, което касае историческото възприемане на развитието на човечеството, от предното духовно разбиране толкова много е загубено и духовната наука ще трябва да се защитава от натиска на материалистичното мислене, което прониква от всички страни и което намира направо за глупост това, което може да бъде съобщено на базата на духовни факти. И ние, в същ­ност, отидохме в това много далеко. Например, всички тези мощни образи, всички тези мощни символни представи, които произтичали от древното ясновидско познание на хората и които намерили отражение в митологиите, във фигурите на героите, в образите на легендите и приказките, намират днес тълкуватели от най-странен вид. Най-куриозното в тази област е може би книжката “Орфей” на Соломон Рейнак (25) , която сега обърна върху себе си известно внимание в много кръгове във Франция. Всичко, от което са произлезли образите на Деметра, Орфей, образите на другия митологически кръг, се свеждат там към чисто материални събития, и понякога повече от странно, се отрича историческото съществуване на тази или онази фигура, която се крие, да кажем, зад Хермес или Мойсей и тривиално се стараят да обяснят тези фигу­ри чрез чисто човешко съчинителство, чрез фан­тазия. По метода на Соломон Рейнак, след 60– 70 години, тоест когато избледнее външната памет за него, би било лесно да се докаже, че никога не е имало подобен Рейнак, че това е народно творчество, което е пренесло древната идея за Рейнак Лисицата върху Соломон Рейнак. По неговият метод това би било напълно възможно. Това е толкова нелепо, както и това, че,– както това се разяснява в предисловието, – тази книжцица “Орфей” е написана “за широки кръгове съвременни образовани хора, а също за юношите”! “За юношите”, понеже Рейнак подчертава, че той е избягвал всичко,– макар че това,да сведе идеята за Деметра до прасето, той не е избягнал,- че той е избягвал всичко, което може силно да оскърби нравствените чувства на младите девици! Обаче той обещава, че ако неговата книга придобие влияние, на което се надява, да подготви особено издание на своята книга за госпожи, което ще съдържа всичко това, което все още трябва да бъде скрито от дъщерите. Толкова далеко ние отидохме.

Иска ми се постоянно да обръщам внимание на последователите на духовната наука върху това, че дей­ствието на духовните власти, на духовните сили посред­ством хората чак до нашето столетие действи­телно може да се докаже с чисто външни разум­ни доводи, съвсем независимо от чисто окултно-езотеричното изследване, което ще ни занимава основно тук. Но за да достигнем взаимно разбиране за това, по какъв начин духовната наука може да получи известна възможност да отстоява чисто външно дей­ствието на свръхсетивните сили в историята, позволете ми да ви запозная със следното.

Този, който има някаква представа за раз­витието на съвременното човечество, протекло, да кажем, в XIV, XV векове, чак до XVI век, знае, колко безкрайно дълбоко значение в това външно развитие на човечеството в Новото време е имало историческото появяване на определена личност, относно която действително може, аз бих казал, по най-външен начин да се докаже, че чрез нея са действали духовно-свръх­сетивните сили. За да хвърлим малко светлина върху окултното разбиране на историята, може да се поста­ви въпроса: какво би станало с развитието на най-нова Европа, ако в началото на XV век в развитието не се бе включила девойката от Орлеан, Орлеанската Дева (26) ? Този, който даже чисто външно разглежда развитието на това време, трябва да каже: ако зачеркнем от историческия процес деянията на Орлеанската Дева, то само по това, което може да се разбере от чисто външните исторически изследва­ния, ще стане ясно: без действията на висшите свръхсетивни сили чрез Орлеанската Дева Франция, а и фактически цяла Европа, е трябвало да получат в XV век съвършено различен облик. Защото тогава всичко, което е ставало в импулсите на волята, в мозъците на физическите глави, е отивало към това, да наложи, така да се каже, на всички държави в Ев­ропа зачеркваща и ликвидираща народните индивидуалности всеобща представа за държава. Под това влияние, разбира се, би станало невъзможно безкрайно много от това, което в последните столетия се създаде в Европа благодарение на взаимодействието на европейските народни индивидуалности. Нека си представят , че в ис­торията са зачеркнати действията на Орлеанската Дева, нека си представят Франция предоставена на своята съдба без появяването на Орлеанската Дева, нека си зададат въпроса, какво би станало с Франция без този подвиг? И след това нека обмислят, каква роля е играла Франция в последващите столетия за цялостния духовен живот на човечеството. И нека да съпоставят това с неопровержимите, доказуеми с външни документи факти, свидетелстващи за посланичеството на Орлеанската Дева. Да си дадем сметка за това, как тази девойка с не особено високо даже за нейното време външно образование изведнъж, на възраст още непълни двадесет години, есента на 1428 г. чувства, че към нея се обръщат духовните власти от свръхсетивните светове; власти, на които тя дава, разбира се , тези форми, които са привични за нея, така че ги вижда през призмата на своите представи, но това не е довод против реалността на тези власти. Представете си, че тя знае: свръхсетивните власти направляват силата на волята и към точно оп­ределено място. Аз ви разказвам за тези факти не това, което би било възможно да ви изложа съглас­но Хрониката Акаша, а само това, което е установено съгласно документите, чисто исторически.

Ние знаем, че тази девойка от Орлеан се разкрила отначало на един свой родственик, у когото тя, може да се каже, почти случайно намерила разбиране; че тя по разни околни пътища и с големи трудности била доведена в ла­гера, където се бил разположил двора на крал Карл, който с всички френски войски стигнал, така да се каже, до последния предел, и ние знаем, че на края, след като на пътя и издигнали все­възможни прегради, сред цяла тълпа народ, където крал Карл бил поставен така, че бил неразличим на външен вид, тя веднага го открила отправяйки се към него. Известно е също, че тогава тя му казала нещо,– и с това той е искал да я изпита,– за което, може да се каже, знаели само свръхсетивния свят и той самия. И вие, може би, знаете от външната история, как след това тя, водена от неизменните импулси и под неизменното влияние на силната си вяра ,– по-добре да се каже, от своите непосредствени видения,– сред огромни трудности довела войската до победа, а краля – до короноване.

Кой тогава се намеси в хода на историческото раз­витие? Не някой друг, а съществата, принадлежащи към висшите йерархии! Девойката от Орлеан е била външен инструмент на тези същества, и те, тези съще­ства от висшите йерархии, са направлявали събитията от исто­рията. Може да се случи, скъпи приятели, някой разсъждавайки да възрази: “направлявайки я аз, бих я направил по-умна”, предполагайки, че това или онова, случило се благодарение на Орлеан­ската Дева, не се побира в неговата глава. Но тези, които приемат духовната наука, не трябва да желаят да поправят деянията на боговете чрез човешкия ум, както това сега се случва навсякъде в нашата така наречена цивилизация. Виждате ли, естествено, намерили се хора, които в духа на нашето време поискали, така да се каже, да освободят съвременната история от подвизите на Орлеанската Дева. Характер­но за нашето време произведение написа в този материалистически дух Анатол Франс (27) . Би следвало поне да се знае, как безобразничи мате­риалистическото мислене със съобщенията, които действително,– аз говоря все още за документите на външната история,– много добре са обосновани.

Тъй като се намираме тук, на това място, а аз понякога обичам да обърна внимание на местните условия, искам да ви посоча документ, на който тук вече един път са се позовавали. Щутгартци, разбира се , знаят, че тук, в това място, e живял някога изтъкнат изследовател на Евангелието. Разбира се, ние няма смисъл да се съгласяваме с многото остроумия, които Гфрьорер (28) ,– така се казвал изследователя на Евангелието,– предлага в своето изследване на Евангелието, и можем да бъдем напълно уверени, че Гфрьорер, ако би чул, какво сега се съобщава в областта на духовната наука, би употребил същия израз, кой­то често употребявал по отношение на своите противници, които не уважавал много-много; изразът, че и теософите – това са такива хора, на които “не всичко под шапката им е наред”. Но тогава не е бил момента, когато е било възможно, както това се прави днес, така да се каже, по чисто материалистически начин да се прекрачи през историческите документи, когато тези документи засягат събития, които са неудобни, които явно показват действието на живите висши сили в на­шия физически свят.

И така, днес аз бих искал отново да ви представя малък документ, писмо, което е било пуб­ликувано в първата половина на XIX век. Искам да ви прочета само някои места, така както тогава Гфрьорер се е позовавал на това писмо за оправ­дание на своята вяра. Искам да ви прочета място от една характеристика на Орлеанската Дева и след това да ви питам, какво означава това живо описание.

След като, авторът на писмото, на което се позовава Гфрьорер, изброява какво е направила Ор­леанската Дева, той продължава: “Това и много дру­го извърши [Орлеанската] Дева, и с Божията помощ тя ще извърши още много. Това е де­войка с прелестна красота и мъжест­вена осанка. Тя говори малко и показва удивителен ум; когато говори, гласът и е при­ятен, както и подобава на жените. В яденето е уме­рена, още по-умерено пие вино. Красивите коне и оръжия и доставят удоволствие. Въоръжени и благородни мъже тя обича много. Многолюдни събирания и разговори са непри­ятни на Девата. Тя често пролива сълзи, обича ве­селите лица, понася нечувани трудности и е толкова ревностна във воденето на войската и носенето на оръжие, че остава в пълно снаряжение без прекъсване по шест денонощия. Тя казва, че англичаните нямат права върху Франция и затова, както тя говори, Бог я е пратил, за да ги изгони и победи, но само след предвари­телно увещаване.На краля оказва най-голямо почитание; казва, че той е любим на Бога и се намира под особена защита, затова и ще бъде запазен. За херцога на Орлеан, Вашият племенник, тя казва, че ще бъде освободен по чуден начин, но само след като, към анг­личаните, които го държат в плен, бъде отправен призив да го освободят. И за да завърша, светлейши принце, моето донесение: става и стана много още по-удивително от това, което мога да ви опиша и изразя с думи. В същото време когато ви пиша това, назованата Дева вече се отправи в околностите на града Реймс в Шам­пан, където спешно замина краля за своето помазване и короноване с Божията помощ. Светлейши и най-могъщи принце и мой високопочитаеми господар, смирено ви се препоръчвам, и моля Всевишния да ви пази и изпълни вашите желания.

Написано в Битероми в 21-я ден на месец юни.

Ваш смирен слуга Пърсивал, владетел на Бонламиулка, съветник и ковчежник на краля на французите и херцога Орлеански, главен управляващ на кралския дворец, родом от Бери”.

Човека, който познава тази девойка, пише това писмо и се намира в непосредствена близост до краля. Наистина се удивяваш, когато намираш всички тези неща отново на чисто окултни основа­ния и доказателства,– понеже тях можеш да намериш в Хрониката Акаша,– и след това видиш, че в такива случаи напълно могат да се представят и външни исто­рически документи. Накратко, струва ми се почти безу­мие да се съмняваш в това, какво е действало чрез Орлеанската Дева. И ако ние след това вземем под внимание , че благодарение на нейните подвизи цялата история на Новото време е получила друг облик, то това ни дава право да кажем, че ние виждаме тук дей­стващ непосредствено, външно-документал­но доказуемо, свръхсетивния свят.

Ако след това духовния изследовател отиде по-нататък и потърси със свои средства истинския инс­пиратор, въздействащ върху Орлеанската Дева, то, изследвайки една след друга епохите, той намира нещо съ­всем особено. Той намира, че същият дух, който е действал чрез Орлеанската Дева, така да се каже, като чрез свой инструмент, в съвсем друга форма, инспирирайки по съвсем друг начин,е въздей­ствал на друга личност, която в качеството на фи­лософ е живяла в двора на Карл Плешивия (29), на Скот Ериуген (30) , чиито философско-теологически идеи са има­ли такова дълбоко влияние в Европа в по-ранната епоха. По такъв начин, ние виждаме, че едни и същи сили в различни епохи по различен начин дей­стват чрез хора, като чрез свои инструменти, че непрекъснатостта на случващото се, се съдържа в това, което ние наричаме история.

Вчера аз ви показах, как във важния мит на вавилонско-халдейската епоха се посочва въз­действието на духовните светове върху хората, от които е за­висело много в хода на историята в третия от нашите следатлантски периоди, зависело е много в хода на целия исторически процес в древна Халдея, в древна Вавилония. Но сега ние трябва да разгледаме, разбира се, също от гледна точка на окултната наука, тези две личности, които се крият зад легендарните имена Гилгамеш и Енкиду. Окултно-исторически ние трябва да виждаме в тях личности, които стоят на изходния пун­кт на това, което ние наричаме вавилонска, халдейска култура. Това, което е могло да дойде от тях като импул­си, ние намираме отново в развитието на духовната култу­ра на древен Вавилон и Халдея. Гилгамеш е бил личност, имаща зад себе си много инкарнации от такъв род, че тази личност можем да наречем ста­ра душа в развитието на човечеството.

Вие вече знаете от “Въведение в тайната наука”, че в лемурийския период от земното развитие само малко хора издържали случилите се събития на самата Земя, само малко са останали на Земята по време на лемурийския период; че голяма част от душите преди още да е започнала опасността от мумифициране на всичко човешко, се издигнала от Земята към другите планети, живяла по-нататък на Марс, Сатурн, Венера, Юпитер и така нататък; че след това, от края на лемурийския период, и по време на атлантския период тези души по­степенно отново се спуснали на Земята, за да се въплъщават в земни тела в изменилите се условия и да се появяват в нови инкарнации. Така че ние имаме души, които сравнително ра­но се спуснали от планетите, и други, които се спуснали по-късно, в по-късни епохи на атлан­тското развитие. Първите, тези, които се спуснали по-рано, имат зад себе си повече инкарнации на земята, от тези, които се спуснали по-късно, и затова в противоположност на първите ние можем да наречем тези души млади души, души, които, по-малко са възприели в себе си . Стара душа е била тази индивидуалност, която се крие зад името Гилгамеш, и по-млада – тази, която е била въплътена в Енкиду в началото на вавилонската култура. Да, относно по-голямата и по-малката възраст на човешките души се открива,– може да се каже, даже за изумление на окултиста,– нещо удивително.

Ако днес някой е напреднал, например, дотолкова, че донякъде допуска истините на ду­ховната наука, но в останалото все още се съобразява с предразсъдъците и оценките на външния свят, на него би му се сторило, че например, душите на фило­софите и учените на нашето време трябва да причислим към по-старите души. Окултното изследване показва обаче обратното, колкото и странно да звучи, и даже за окултистите е поразително, че, например, в Кант (31) е живяла млада душа. Да, с това нищо не можеш да направиш – фактите говорят това. Може да се каже и това, че по-млади души се въплътяват, разбира се, в болшинството случаи, в цветните раси; че цветните раси, имен­но черната раса, води до въплъщение главно на по-млади души. Също и своеобразието на такъв род човешко мислене, който се изразява в ученост, в сегашната материалистическа наука, се обуславя от по-млади души. И може би даже е доказано, че предшестващото въплъщение на много личности, за които трудно бихме предположили това, определено е протекло среди диваците. Да, така пак говорят фактите! Всичко това трябва да се усвои, защото това е така. Разбира се, това не намалява значението на съжденията, които ние имаме за обкръжаващия ни свят, тяхната ценност; още повече това трябва да се приеме за общото разбиране на онова, за което става дума. В този смисъл в древен Вавилон ние имаме работа в Енкиду с млада душа, а в Гилгамеш – със стара. Такава стара душа е такава по природа, че рано обхваща не само това, което се явява като елемент, фактор на съвременната култура, но и това, което, като културни възможности, влиза в настоящето и позволява да се надзърне в далечните перспективи на бъдещето.

Нека да възразят в отговор на обяснението, че че­сто толкова ниско ценените теософи в болшинството случаи са по-стари души, от тези, които четат академични лекции. Но това показва изследването; и макар, че духовното изследване не трябва да се употребява за преобръщане на оценките и надсмиване над това, което принадлежи на нашата култура, все пак истината трябва да се гледа право в очите.

Така, Гилгамеш е бил личност, ко­ято, по силата на своята душевна конституция, е била свързана с това, което е принадлежало към най-напредничавите духовни елементи и духовни фактори на онова време; с това, което за своето време е светило далеч в бъдещето, което и тогава е можело да се достиг­не само с това, че подобна личност е преминала посвещение от определен род. Чрез определено посвещение, чрез съобщаването на това, което би могло да бъде получено само посредством посвещение, трябваше да бъде дадено на Гилгамеш това, което го направило способен да даде фермента за вавилонската култура. И така, той трябваше да премине посвещение до изве­стна степен.

Важно е да се разбира това, защото само тогава може да се разбере, защо така често в митовете и сказанията пред нас се представят другари, които трябва да свършат нещо заедно; другари, които обикновено са толкова различни по своето душевно устройство, както са били Гилгамеш и Енкиду. А това, което Гилгамеш чрез Енкиду, своя приятел, придобил за своята душа, било че, като че ли се заразил от Енкиду с ясновидска сила, така че, до определена степен могъл да погледне към своите собствени предишни инкарнации. По такъв начин, Гилгамеш действително се научил от Енкиду на виждане на своите предишни инкарнации. Това било вече нещо, което излизало извън пределите на нормалните способности на Гилгамеш. Да си представим живо, как е могло да повлияе на Гилгамеш това об­ръщане назад към неговите предни инкарнации?

След това той трябвало да премине нещо като посвещение,като бил доведен до такива видения, каквито собствената му душа имала по време на атлантските му инкарнации. Това, което мита изобразява като морско плаване и пътуване от Гилгамеш на Запад, е не нещо друго, а вътрешно странстване на неговата душа (33) към посвещението, благодарение на което тя се издига към духовните висоти, където може да възприеме това,което я е обкръжавало в древното атлантско време, когато душата все още ясновидски се е вглеждала в духовния свят. Затова митът ни разказва, че Гилгамеш в това си духовно странстване се среща с великата личност на властелина от Атлантида, Ксисуфр. Това е била личност, която принадлежала към висшите йерар­хии и по време на атлантския период е живяла сред човечеството, а след това в по-високи области на битието. Тази личност е трябвало да познае Гилгамеш, че от съзерцанието на същността и да придобие това, което било необходимо за да знае, ка­кви са душите, кога те могат да виждат в духовния свят. Така той бил отново изведен в духовните сфери благодарение на това, че в своята душа е бил върнат назад в атлантските времена. И когато му се възлага задачата да не спи седем нощи и шест дни, то това означава не нещо друго,а упражнение, чрез което душата би била преобразувана, за да проникне напълно в съответните, току що описани духовни области. Ако ни се казва, че той не издържал това, то това означава пак нещо много важно; това зна­чи, че Гилгамеш трябва да ни се представи като личност, която се приближава плътно до границата на посвещението, която е могла да надникне през вратата на посвещението в духовните тайни, но която според характера на условията от това време все пак не е могла да проникне в цялата дълбочина. С една дума, трябва да се каже, че основателя, учре­дителя на вавилонската култура като че останал да стои пред вратата на посвещението, че той не е могъл да вижда съвършено ясно във висшите духовни светове и че след това той придал на цялата вавилонска култура този отпечатък, който е отпечатък само на обикновено надничане в тайните на посвещението. Ние виждаме, че външната вавилонска култура фактически е та­кава, че тя оправдава току що казаното.

В същото време когато, например, всичко ни сочи , че в Хермес ние имаме пред себе си личност, която дълбоко, дълбоко се е взирала в най-святите тайни на посвещението и затова е могла да стане ве­лик инициатор на египетската култура, ние трябва да кажем, че външната вавилонска култура се е подготвяла по такъв начин, както ние това току що охарактеризирахме: именно посредством водещата личност, имаща в душата си всички тези качества, които се развиват, когато не се прониква в дълбочината на светите тайни. Затова ние наистина имаме в древен Вавилон такова историческо развитие, в което отчетливо вървят заедно външния културен поток и езотерично-вътрешния. В същото време,когато в египетския живот те двата повече проникват един в друг, в древновавилон­ската култура те някак си напълно се разминават. И само вътре в това, което ние трябва да разглеждаме като вавилонска култура, такава, каквато тя е била основана от Гилгамеш, е живяло това, което е затворено в най-святите, в най-съкровените мистерии на халдейците. Посветените в мистериите били, разбира се, посветени напълно, но това само като тънка струя е текло през външната култура.Тази външна култура е била резултат от импулсите на Гилгамеш.

И така, от всичко това се изясни, че Гилгамеш като личност, в същност, бил не толкова издигнат, че да преживее пълно посвещение. Но все пак благодарение на това, че в епохата, в която той е действал, той не е могъл, така да се каже, да изявява своите собствени лични импулси, да съобщава на света това, което е било негова лична сила, той могъл да даде съвсем особено да действа чрез него на едно от тези духовни същества, които ние причисляваме към категорията духове на Огъня, тоест архангели. Такова същество е действало чрез Гилгамеш, и устройството на живота във Вавилон, неговите движещи сили, чиито инструмент бил Гилгамеш, ние трябва да търсим в такъв дух на Огъня. По такъв начин, ние действително можем да си представим Гилгамеш в образ, който може да ни даде символа на древния кентавър. Древните символи много повече отговарят на действителността, отколкото обикновено се смята. Кентавърът, полу-животно, полу-човек, винаги е олицетворявал това, че при най-могъщите хора от древността, действително, по определен начин са се разделяли висшата духовност и това, което съединявало отделната личност с животинската организа­ция. Подобно кентавър е въздействал Гилгамеш върху тези, които са могли да съдят за него, така въздейства той и сега на тези,които могат да съдят за него.

Забележително е , че днес този образ на кентавър изплува отново в областта на съвременното естественонаучно мислене. Неотдавна се появи книга, която изцяло иска да стои на почвата на естественонаучните факти, но която все пак в определено отношение взаимодейства с тези факти без предразсъдъци и затова не поставя все така безсмислено и дилетантски отгоре дъното, както правят тези, които наричат себе си монисти. Авторът се старае наистина да разбере, по какъв начин човек като самостоятелно душевно-духовно същество противостои на физическата телесна орга­низация. И тук човек, опиращ се на естествен­онаучни данни, достига до забележителен образ. Той навярно не е мислил за кентавъра, когато е рисувал този образ, но той казва за това, какво се получава от естественонаучните представи за отношението между душата и тялото: това може да се сравни с ездата на ездач, възседнал кон. Не можем иначе да представим това, към което ни принуждава действителното разбиране на естественонаучните факти, от това да кажем: “Самостоятелна е тази душа, която използва тялото, като инструмент, подобно на това, както конника своя кон”. Кентавърът пак е тук. Работите ще тръгнат наистина скоро, и по скоро, отколкото си мислят хората, и духовно научните представи трябва да станат привични за нашите съвременници под натиска на естественонаучните факти.

Неотдавна говорих с един философ, който много се е опирал на материалистиче­ски представи и, изхождайки от своите материа­листически представи, ми каза: “Образът на кентавъра, естествено, е възникнал така: древните оби­татели на Гърция са видели някакви народности, настъпващи със своите коне от север, и понеже често е имало мъгла, то у тях възникнала представата, че коня и ездача са едно цяло. При тяхното суеверие те лесно са могли да си представят това”. Наистина, крайно опростена представа, не съвсем философска, може би, но крайно опростена.

Образът на кентавъра, който възникнал не от това, че гърците не можали да различат конника от неговия кон, но от това, че древните народи действително са оценявали духовната същност на човека като самостоятелна по отношение на неговата физическа природа,– този образ изплува пак в наше време съвършено самостоятелно от естественона­учните представи. По такъв начин, трябва да кажем, днес, без оглед на всички материалистически представи, ние се намираме на пътя към това, че сам материализма, ако иска разбира се да се опира на факти, постепенно ще доведе до това, което може да каже, изхождайки от своите окултни източници, духовната наука.

Ако такава фигура, като Гилгамеш, към който сега се приближи и външното изследване, искаме да поставим, както трябва да направим това за целите на нашите наблюдения, начело на окултното изследване, то ние трябва да си даваме сметка за това, че тук си имаме работа с въздей­ствие на същества от висшите духовни йерархии. Така че, ако трябва всеки човек, в аспекта на неговата духовност да разглеждаме в образа на кентавър, то при човека, който действа така, както Гилгамеш, ние особено трябва да допуснем, че духовното на кентавъра се направлява от висшите власти, които изпращат свои сили в постъпателното движение на човечеството. И когато ние отидем още по-далече в дълбините на историята, виждаме, че това ни се представя още по-ясно. Ние виждаме, как това се модифицира чак до сегашното вре­ме и как духовните сили, колкото повече ние влизаме в нашата непосредствена съвременност, посто­янно приемат друг облик, действайки чрез хората.