Лекция трета Щутгарт, 29 декември 1910 г

Скъпи приятели!

От това, което се говори до сега в порядъка на бегло запознаване с окултното протичане на човешкото развитие, някои неща ще ви подскажат, че протичането на инкарнациите, определящо се от индивидуалния характер и индивидуалното развитие на самия човек, се модифицира от вмешателството на духовни сили от областта на висшите йерархии. Реинкарнацията съвсем не е толкова просто събитие в развитието на човечеството, както това би могло да се предположи за известно теоретиче­ско удобство. Разбира се, това е факт, че човек отново и отново се въплъщава, че това, което ние наричаме яд­ро на неговото същество, се появява във все нови инкар­нации; също така е вярно, че съществува причинна връзка между животите, идващи по-късно като инкарнации, и предишните животи; също така има и закон за кармата, който, така да се каже, изразява тази причинна връзка. Обаче зад пределите на всичко това съществува още нещо друго, – и само това друго ни води към разбирането на хода на историческото развитие на човечеството. Развитието на човечеството би протекло съвсем иначе, ако не участваше нищо друго, освен причинната връзка между една и друга или между предшестващата и последващата инкарнации на човека. Обаче, повече или по-малко във всяка инкарнация – и особено, при воде­щите личности в историята – в човешкия живот посто­янно се намесват твърде значителни други сили и ползват човека като инструмент. Оттук може да се заключи, че непосредствения, заложен изключи­телно в самия човек кармиче­ски ход на живота, се модифицира при протичането на инкарнацията. Така става на практика. И така, може да се говори за някои закономерности,– ще се ограничим засега само до следатлантските епохи,– за закономерности в това, по какъв начин в следатлантските епохи, чак до настоящето време, влиянието на другите светове и индивидуалната карма на човека се намират във връзка помежду си. Няма как иначе, освен чрез схематична рисунка, да ви обясня, как се осъществяват тези влияния и в какво отношение се намират с индивидуалността на човека.

Да си представим, че тази нанесена тук, по средата на дъската, кръгловата повърхност е това, което сме свикнали да наричаме човешки „аз”, сегашното ядро на нашето човешко същество.

Да обозначим сега тук другите членове на човешкото същество, отначало абстрахирайки се от разделянето на душата на сетивна, разсъдъчна и съзнаваща душа. Значи, тук схематично сме изобразили астралното тяло,етерното тяло и физическото тяло. Сега,– тъй като ние искаме да останем при следатлантското развитие,– дайте да изясним, в какво преди всичко ще се състои бъдещето на човека съгласно това, което вече сме обсъждали на различни места. Ние знаем, че се намираме по средата на следатлантското развитие.

Наистина, самата среда ние вече донякъде сме преминали. Тук трябва само накратко да повторим това, което се е казало по други поводи,– че в гръко-римската културна епоха преимуществено достигнало развитие това, което ние наричаме разсъдъчна душа или душа на характера (Gemutsseele), и че ние сега се намираме в периода на развитие на съзнаващата душа; във вавилонско-египетския културен период се развила сетивната душа; по-рано в персийската епоха – тялото на усещанията или ас­тралното тяло, и в най-древния индийски период на развитието – етерното тяло на човека; приспособяването на физическото тяло към нашите следатлантски земни условия станало още в последните епохи преди великата атлантска катаст­рофа. Така че, ако сега преминем към това, да внесем тук и обозначението на другите членове на човешката организация, то ние можем да кажем: “азът” на човека се развива в нашата следатлантска епоха така, че развитието по време на индийския периода е протичало главно в етерното тяло; по време на персийския – в астралното тяло; египетско-халдейския – в сетивната душа ; гръцкия – в разсъдъчната душа ; и в нашата култура – в съзнаващата душа, в петия член на човека, ако броим отделните членове на душата. В шестия културен период хората ще се развият по-нататък, и душевното на човека по някакъв начин ще врасне в Манас; в седмия, последен следатлантски културен период развитието ще достигне своего рода врастване на човека в Духа-живот или Будхи; а това, което би могло да врасне в Атма, ще се развие чак в по-късно време, след великата катастрофа, с която ще завърши нашата следатлантска епоха. Тези неща са известни от цикъла за Апокалипсиса (34) . Но сега трябва да обърнем внимание на това, че в първия период, индийския, човек по отношение на своето развитие е бил по-ниско от това, в което живее “азът”, че, всъщност, древноиндийската, до ведическа култура е била, в основата си, инспирирана култура, тоест култура, която, като че се влива­ла в човешката душа без тази работа на “аза”, която днес ние познаваме като работа на нашите мисли и нашите представи. Започвайки от египетския културен период, човек трябва, така да се каже, активно да се ползва от своя “аз”. Той е длъжен посред­ством външните чувства да обърне своето “аз” в областта на външния свят, за да получава той впечатления; той до някаква степен трябва да предприема соб­ствено активно участие в придвижването напред. Древноиндийската култура е била по-пасивна култура, култура, която, така да се каже, се постигала чрез отдаване на това,което се вливало в човешкото същество като инспирация. Затова е разбираемо,че тази древноиндийска култура ние трябва да свеждаме към друг вид дейност, от тази, която се извършва сега от човешкия „аз”; че сегашната дейност на „аза” трябва, така да се каже, да бъде заменена за индийската душа от онова време с това, че в човешкото същество се спускали висши същества и инспирирали човешката душа.

Когато някой, принадлежащ, да кажем, към пер­сийската култура, се оказвал под влияние на свръхсетивна сила, която го ползвала като свои инструмент, то тази сила е действала именно вътре в ядрото на неговото човешко същество; тя се про­явявала там в цялата си пълнота, и човек съзерцавал, преживявал това, което насаждала в него тази духовна сила, с което тя го инспирирала. Човек от нашето време, ако встъпи в отношение с такива духовни сили, може, така да се каже, да възнесе нагоре това, което преживява във физическия свят благодарение на работата на своя „аз”, благодарение на впечатле­нията на своя „аз”; той може да насочи това нагоре.

Затова при такива личности, като Орлеанската Дева, става така, че изявяването, откровението на ду­ховните сили, които искат да се обърнат към нея, наистина, се намира в сфера, до която тя възлиза, но това откровение закрива нещо, което без да изкривява реалността на тези откровения,им дава определен облик; това е, което преживява тук във физическия свят “азът” на човека. С други думи, Орлеанската Дева получава откровения, но тя не може да ги види така непосредствено, както древните; между нея, нейния “аз”, и тези обективни сили се включва света на представите, които тя е получила във физическия свят: образите на Дева Мария и Архангел Михаил, каквито тя ги е получила от своите християнски представи; те се изправят в тази междина. Тук ние имаме в същото време пример за това, че когато иде реч за духовни неща, трябва да виждаме разликата между обективността на откровението и обек­тивността на съдържанието на съзнанието. Орлеанската Дева е виждала Дева Мария и Архангел Михаил в опре­делен образ. Тези образи не трябва да ги считаме за непосредствено присъщи на духовната реалнос­т; на облика на тези образи не следва да се приписва непосредствена обективност. Но ако някой би казал, че това е само въображение, то това би било глупост. Понеже откровенията идват към Орлеан­ската Дева от духовния свят, който човек ще може да види в облик, в какъвто той трябва да го вижда в следатлантския период, макар и чак в шестата културна епоха. Но дори ако Орлеанската Дева не вижда истинския облик [на духовния свят], то все пак този истински облик се спуска към нея. Орлеанската Дева му носи насреща религиозните представи на своето време, и като че го покрива; от нея спиритуалната сила извиква нейния свят от представи. По тази причина откровението следва да се счита за обективно. Ако даже някой може да докаже, че в откровенията от духовните светове в наше време се вливат субективни елементи, ако образът, който си съставя дадения човек за духовния свят, ние не можем да счетем за обективе­н, ако даже това е [негово] покривало, то ние не трябва заради това да приемаме обективните откровения за такова покривало. Те са обективни. Те вълшеб­но извличат съдържание от нашата собствена душа. Ние трябва да различаваме обективността на съдър­жанието и обективността на фактите, които идват от духовния свят. Това съм длъжен дебело да подчертая, защото в тази област постоянно се правят грешки,– наистина, грешки от противоположе­н вид: както от тези, които признават духовния свят, така и от техните противници.

По такъв начин, Орлеанската Дева представлява за нас, така да се каже, историческа личност, която действа съвсем в духа на нашата епоха, когато всичко това, което ние можем, така да се каже, да произведем на основата на нашите външни впечатления, трябва да се обърне към духовното. Но какво следва, ако ние приложим това към нашата култура? Следва, че ние можем първо наивно да обърнем поглед към обкръжаващото ни, но ако останем с това, да отправим поглед само към външните впечатления, то ние няма да изпълним нашият дълг. Ще го изпълним само тогава, когато осъзнаем, че трябва да отнасяме външните впечатления към стоящите зад тях духовни сили. Ако занимавайки се с наука, ние постъпваме така, както това прави сегашната ученост, то ние не изпълняваме дълга си. Всичко, което мо­жем да узнаем относно законите на при­родните явления, относно законите на душевните явления, ние трябва да разглеждаме така, че да видим в тях езика, който трябва да ни изведе до божествено-ду­ховното откровение. Когато осъзнаем, че всички физически, химически, биологически, физио­логически, психологически закони трябва да се разглеждат, съотнасяйки ги с нещо духовно, което ни се открива, то тогава ще изпълним дълга си. Така стои работата с науката сега, така стои работата и с изкуството.

Това изкуство, което ние характеризираме като гръцко изкуство, което, така да се каже, просто е имало в предвид човека, което изцяло и напълно е изобразявало само човешкото, работата на “азът” с “аз”, понеже “азът” се изразява в чувствено-физиче­ския материал, това изкуство е имало своето време. В наше време у действително великите художествени личности като че инстинктивно е възникнало стремление да превърнат изкуството в своего рода жерт­вено служение на божествено-духовните светове; това означава, например, да гледаш на това, което е облечено в звук, като на интерпретация на духовни мистерии. Така някога културноисторически-окултно ще разберат във всички направления Рихард Вагнер (35) . Тогава на него ще гледат, като на човек, показа­телен за нашия, пети културен период; човек, който винаги е чувствал стремеж да изрази това, което е живяло в него, в звуци, порив към ду­ховния свят; който е разглеждал произведението на изкуството като външен език на духовния свят.

Всъщност, остатъците на старата култура и зазоряването на новата култура си противостоят в наше време рязко, ожесточено даже, едно на друго. Ние видяхме, как, така да се каже, чисто човешката рабо­та със звуците, чисто формалната музика, която Рихард Вагнер искаше да преодолее, ожесточено се защитаваше от неговите противници, тъй като те не бяха в състояние да почувстват, че инстинк­тивно в Рихард Вагнер възниква, като ут­ринна зора, новия импулс.

Не знам, известно ли е на болшинството от вас, че Рихард Вагнер дълго време е бил подложен на най-сурова, най-ужасна критика. Тези негови критици и отрицатели имали своего рода предводител в лицето на извънредно талантливия музиковед Еду­ард Ханслик (36) във Виена, който написал интересната книжка “За музикално-прекрасното”. Не зная, знаете ли , че чрез това старото е било, така да се каже, про­тивопоставено на изгрева на новата утринна зора в историята? Тази книга “За музикално-прекрасното”може да служи като исторически паметник за по-късни времена. Понеже какво е искал Ханслик? Той казва: не може по такъв начин да се пише музика, като Ри­хард Вагнер; това не е музика, защото там музиката като че се засилва, за да покаже нещо, което се намира извън музикалното, нещо свръхсетивно. Музиката – това са “арабески в звуци”. Това бил любимият израз на Ханслик. Това значи: подобно на арабеските съчетание на тоновете, а музикал­но-естетическото наслаждение се заключава в това, чисто човешки да се радваш, как тоновете зву­чат един в друг и един след други. Ханслик казвал: “Рихард Вагнер въобще не е музикант, той не разбира същността на музикалното. Същността на музиката трябва да е изключително в архитектониката на звуковия материал”.

Какво може да се каже за такова явление? Нищо друго, от това, че Ханслик е бил изтъкнат реак­ционер на четвъртата културна епоха. Той е бил прав относно тази културна епоха; но което е вярно за една културна епоха, не става за следващата. От негова гледна точка може да се каже: Рихард Вагнер не е музикант. Но след това трябва да се каже по-нататък: това време вече е минало, ние трябва да сме до­волни от това, което произлиза от тази епоха, ние трябва да се примирим с това, че музикалното в смисъла на Ханслик се разширява, издигайки се над самото себе си към нещо ново. И такъв род стълкно­вение на старото и новото можем да изучаваме в мно­го области в нашата културна епоха. Осо­бено интересно е това в отделни отрасли на науката. Бихме отишли твърде далеко, ако бихме искали да покажем, как навсякъде има и реакционери, и такива, които правят от отделните науки това, което науката трябва да стане – израз на намиращото се зад явленията божествено-духовно. Основният елемент, с който трябва да се проникне съвременността, за да поставяме все по-съзнателно за цел на нашата работа бо­жествено-духовното, трябва да е именно науката за духа, и науката за духа трябва да пробужда навсякъде импулси, насочени отдолу нагоре; тя навсякъде трябва да призовава човешките души към жертва, тоест към принасяне на това, което ние придобиваме чрез външни впечатления, в жертва на това, което трябва да достигнем чрез работа, насочена нагоре в об­ластите на Духа Себе, Духа-Живот и Човека-Дух.

Ако ние поставим пред нашите очи този образ от човешката история, окултната история, тогава ще стане разбираемо, че душата, която е била инкарнирана в индийската, а след това в персийската епоха, е могла да бъде проникната от инспириращия еле­мент на някаква индивидуалност от висшите йерархии, но че след това, когато тя встъпила в гръко-римската епоха, тази душа се оказала насаме със себе си, че тази душа е работила така, че “азът” е работил с “аз”. Всичко това, което в догръцките епохи, в отделните цикли на следатлантските култури се явявало по­добно на божествено внушение, подобно на открове­ние свише,– това се отнася все още и към началото на гръцкия културен период, към IX, X, XI векове на дохристиянската епоха,– което се представя пред нас като инспирирана култура, в която отвън се влива това, което тя трябва да съдържа духовно, всичко това се свежда все повече и повече към това, да изживяваш себе си чисто човешки-лично. По-силно от всичко това намира израз в Гърция. Такъв израз на външния човек, какъвто се явява, живеейки във физическия свят, това, какво е човек като опиращо се само на себе си „аз”-същество, не е виждала ни една епоха до тогава и след това никога няма да види. Чисто човешки-личното, заклю­ченото изцяло в себе си човешки-лично, се изявява исторически в античния начин на живот на гърка и в творенията му. Да видим, как гръцкият скулптор е придавал човешки-личното на образите на своите богове. Ние можем да кажем, че така, както застава пред нас произведение на гръцката пластика, доколкото то е познаваемо с физически средства, човек стои пред нас цял като личност. И ако не забравяхме, стоейки пред художествените произведения на гърците, че тази инкарнация, която тук е изразена, са я предшествали други инкар­нации и че след нея ще последват други, ако ние само за минута помислим, че в основата на изобра­жението на Аполон и изображението на Зевс лежи само една от многото други инкарнации, то ние бихме почувствали неправилно произведението на гръцкото изкуство. Тук ние трябва да съумеем да забравим, че човек се въплъщава в следващи една след друга ин­карнации. Тук личността е излята изцяло във формата на една личност. И такъв е бил целият живот на гърците.

Ако ние отидем по-назад, то формите ще станат символични, формите ще покажат нещо, което не е чисто човешко, ще изразят нещо такова, което човек не чувства още в самия себе си. Той може да изразява само в символи това, което идвало от божествено-духовните светове. Оттук и древното символно изкуство. И да видим все пак, как идва изкуството при този наро­д, който трябва да даде материал за нашия, за петия културен период, – трябва само да си представим старото немско изкуство,– и ние ще видим, че си имаме работа не със символика, но и не с проявление на чисто човешкото, а със задълбочено в себе си душевно. Ние виждаме как душевното, като че не може изцяло да навлезе в човешкия облик. Кой може по друг начин да охарактеризира образите на Алб­рехт Дюрер (37) , от това да каже, че в тях това, което се стреми в човека към свръхсетивния свят, намира, може да се каже, само несъвършен в гръцки смисъл израз във външния строеж на телесното? Оттук и задълбочаването в направление на душевното, колкото по-нататък отива изкуството. И сега вече няма да ви се стори непонятно това, което казах в първата лекция: това, което е било въплътено по-рано, се проявявало във физическия свят подобно на отблясък, в индивиду­алността се вливали същества от висшите йерархии. Затова, говорейки за човека от гръцкия свят, че той е бил въплътен в по-ранни епохи, ние трябва да виждаме не само това затворено същество, но и стоящата зад него индивидуалност от някаква висша йерархия. Така, в гръко-римския период застава пред нас Александър, така застава пред нас Аристотел. Ако ние проследим техните индивидуалности в обратно направление, то от Александър ние трябва да се върнем към Гилгамеш и да кажем: в Гилгамеш се съдържа тази индивидуалност, която след това се появява проектирана на физически план като Александър; зад нея ние трябва да виждаме дух на Огъня, който я използва като свой инструмент. И в Аристотел ние виждаме, движейки се назад във времето, силите на древното ясновиждане действащи в приятеля на Гилгамеш. По такъв начин, както младата, така и старата душа, зад които по-рано е стояло ясновиждане, ние виждаме поставени в гръцката епоха изцяло на физически план. Съвсем особен­о това се изправя пред нас във великата математичка Хипатия, в която цялата математическа и философ­ска мъдрост на нейното време е живяла, така да се каже, като лична възможност, като лична научност и мъд­рост. Всичко това се съдържало в личността нa Хипатия. И ние виждаме още, че тази индивидуалност е трябвало да стане жена, за да прояви тази мека затвореност на всичко това, което тя по-рано е възприела в орфическите мистерии, за да прояви като собствен начин на действие всичко това, което е възприела от инспираторите в качеството си на ученик в ор­фическите мистерии.

По такъв начин ние виждаме, как влиянията на духов­ния свят се проявяват, модифицирайки следващите една след друга човешки инкарнации. Мога да ви кажа и това, че индивидуалността, която е била въплътена като Хипатия, която, сле­дователно, е носила в себе си мъдростта на орфическите ми­стерии и я е изявила лично, е била призвана в една от последващите си инкарнации да стъпи на обратния път – да възнесе пак цялата лична мъдрост към бо­жествено-духовното. Затова приблизително на границата на XII и XIII век Хипатия се появява отново като изтъкнат, всеобемащ и универсален ум на Новата история, който има голямо влия­ние за това, което се явява като съединение на естествено­научното и философско знания. По такъв начин ние виждаме, как проникват в следващите една след друга инкарнации на отделните индивидуалности историческите сили.

Когато ние разглеждаме така хода на историята, тогава виждаме действително своего рода низхожде­ние от духовните висоти чак до гръко-римската епоха и след това пак възкачване. Ние виждаме натрупване на добиван на чисто физически план материал в гръцката епоха,– това, разбира се, продължава и в наше време,– и обратното му въз­насяне в духовния свят, за което и е длъжна да даде импулс духовната наука и към което е имала инстинктивен импулс такава личност, като Хипатия, която е била въплътена отново в XIII век (38) .

На това място бих искал, скъпи приятели,– предвид това, че в интернационалното Теософско общество в известно отношение съществуват всякакви недоразумения,– бих искал да ви кажа това, че без съмнение много от тези недоразумения в действителност са изсмукани от пръстите. Така например, това, което се излага тук в нашето немско теософско движение, искаме да противопо­ставим на това, което е било откровение на теософското движение в най-новото време първоначално. Затова се ползвам тук от случая да ви покажа, как това, което се дава тук от първоначалния розенкройцер­ски източник, се намира в хармония с много от това, което е било дадено на теософското движение отначало. И ето сега имаме повод да кажем нещо за това.

И така, от мен беше казано и развито съвършено независимо от традицията, че определени по-късни исторически лица се явяват като сенки на предишни, изобразени в митовете личности, зад които стоят висшите йерархии. Това не трябва да се счита за различно от тези съобщения, които са били дадени на Теософското общество чрез Е. П. Блаватска (39) . Защото иначе може по чисто недоразумение много лесно да се стигне до противоречие с добрите ста­ри учения, които прииждаха в теософското движение чрез Е. П. Блаватска, като чрез твърде пригоден за това инструмент. Във връзка с това, което се развиваше тук, аз бих искал да ви прочета едно място от по-късните произведения на Е. П. Блаватска, където тя насочва към “Разбулената Изида”, своето най-старо окултно произведение. Бих искал да ви прочета мястото, за да видите как наистина това, което се говори за такова разминаване, в същност, - не мога да го кажа иначе,- е изсмукано от пръстите.

“Освен постоянното повтаряне на старата, винаги присъстваща истина за реинкарнацията и кармата,– при това така, както е учила на това най-древната наука на света, а не съвременния спиритизъм,– окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация, за такъв вид превъплъщение, тайнствено и все още непонятно за много, незнаещи нищо от историята на Земята, на което ние внимателно обърнахме внимание в “Разбулената Изида”. Всеобщо превъплъщение за всеки индивид с промеждутъци в Кама-лока и Девакана – и циклична съзнателна инкарнация с велика и бо­жествена цел за някои. Тези велики харак­тери, които като великани се извисяват в исто­рията на човечеството, подобно на Сидхарта Буда и Иисус в духовната област, подобно на Александър Македон­ски и Наполеон Велики в областта на физическите завоевания, по същество са не нещо друго, а отразени обра­зи на великите пра-образи, които са съществували не от десетки хиляди години, както за това внимателно беше споменато в “Разбулената Изида”, а в продълже­ние на милиони години подред от началото на Манвантарата. Защото, както беше обяснено по-горе, с изключение на истинските аватари, тези отражения на своите пра-образи, от които всеки съответства на своето, породило го племе, всъщност са тези същите не-пречупени лъчи (монади), наричани деви, Дхиан-Когани или Дхиани-Буди или още пла­нетарни Духове и т.н., които в еоните на вечността светят в качеството си на техни пра-образи. По тяхно подобие ще се родят някои хора, и, когато се набележи някаква особена общочовешка цел, те хипотетично се одушевяват от своите божествени пра-образи, които отново и отново се проявяват чрез съкровените сили, които направляват и ръководят съдбините на нашия свят.

В същото време когато “Разбулената Изида” се е писала, не можеше да се каже повече, затова казаното се ограничаваше само със забележката, че в аналите както на свещената, така и на светската история не съществува ни един изтъкнат характер, чийто пра-образ ние не бихме могли да намерим в полулегендар­ните, в полуправдивите предания на миналите рели­гии и митологии. Както звезда, която в безпределността на небето в неизмеримa отдалеченост сияе над нашите глави, отразявайки се в тихите води на езерото, така и образите на човечеството от допотопните вре­мена се отразяват в тези периоди на времето, които ние можем да обхванем с обърнат назад в историята поглед”.

По такъв начин, ние виждаме, че в отделната лич­ност, в това, което тя казва, се съдържа сянка на това, което става понятно само тогава, когато ние отвъд личността прозираме стоящият зад нея ин­спиратор. Само когато вие разглеждате историята така, можете да видите, какво означава личността и какво означават свръхличните сили за историческия живот, как в индивидуалните инкарнации става нещо, което Блаватска нарича взаимодействие на личните, индивидуални инкарнации с това, което тя описва, казвайки: “но наред със старата, не всякога приложима истина за реинкарнацията и кармата окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация” и т. н. Тя нарича това съзнателна реинкарнация, така както за болшинството от хората днес последовател­ните инкарнации все пак остават безсъзнателни за тяхното “аз”, тогава когато духовните сили, които действат свише, в крайна сметка с пълно съзнание пренасят циклично своите сили от една епоха в друга.

Значи, откровението за това, което Блаватска говори, изхождайки от розенкройцерските мистерии в своя първи период, напълно може да се прове­ри и установи чрез непосредствено изследва­не. Но оттук вие ще видите, че удобния способ да се разбира една инкарнация само като следствие на предишното въплъщение, съществено се модифи­цира, и вие ще разберете, че реинкарнацията е много по-сложен свят от факти, отколкото обикновено се смята, и че ние го разбираме напълно само тогава, когато съпричислим човека към висшия свръхфизически свят, който постоян­но въздейства върху нашия свят.

Ние можем да кажем, че в този отрязък от време, който наричаме гръко-римска култура, на човека е било дадено време да преживее още един път с чисто човешки “аз” всичко, което от висшите светове е било вложено в душата му в течение на дълъг ред ин­карнации. Това, което изявявал в цялата пълнота гръко-римският свят, е било като че ли човешки-лично изявяване на безкрайните възпоминания, които по-рано са били вложени от висшите светове в тези индивидуалности. Трябва ли ние тогава да се удивяваме, че най-значителните умове на гръцкия свят съзнават това? Те казвали, поглеждайки в своя вътрешен свят: “Тук се изливат, тук се простират в нашата личност светове, но те са възпоминания за това, което е било влято в нас от духовните светове по-рано”. Прочетете при Платон (43) , как той свежда всичко това, което човек може да преживее, до възпоминания на душата за нейни предишни преживявания. Тук вие ще видите, от какво дълбоко реално познаване на четвъртата следатлантска епоха е черпил такъв ум, като Платон. Да се научим да разбираме, какво зна­чи отделно изказване на толкова изтъкната личност, ние можем, само ако умеем окултно да надникнем в духа на епохата.