Приключението да откриеш себе се Станислав Гроф въведение

Иисус, Евангелие на Тома, Логион 3

Лао Дзъ, Даодъдзин, XXXIII

Сократ

През първите двадесет години се занимавах главно с психеделичните вещества. Започнах в няколко института в Прага, Чехословакия, след което продължих в Психиатрич­ния научно-изследователски център в Балтимор, щата Ме­риленд. Резултатите ме убедиха, че психеделиците - при ус­ловие, че се използват уместно и разумно, и то задължител-

Най-новите данни са от такова естество, че биха могли да предизвикат революция в разбиранията ни за човешка психика, психопатология и терапевтичен процес. По значе­ние някои от тях надхвърлят тесните рамки на психология­та и психиатрията и отправят сериозно предизвикателство към битуващата в момента нютонистко-картезианска па­радигма в западната наука. Те са в състояние да променят драстично нашата представа за човешка природа, култура и история, а и реалността като цяло.

Покрай ширещата се злоупотреба с психеделичните нар­котици и предприетите впоследствие юридически, полити­чески и административни мерки, психеделичните изслед­вания са станали изключително трудни и непопулярни. По същата причина за мен бе особено вълнуващо онова откри­тие, което направих през последното десетилетие, а именно че на практика е възможно да се предизвика целия спектър от т. нар. „психеделични феномени” със съвсем стандартни и безопасни нефармакологични средства. Със съпругата ми Кристина успяхме да развием цяла методика, която се ока­за определено ефикасна в това отношение.

Методът, който нарекохме холономична интеграция или холотропна терапия, се основава на нашите наблюдения от психеделичните експерименти. Той съчетава по специ­фичен начин контролирано дишане, слушане на музика и други типове аудиотехнология, фокусирана телесна дейност и рисуване на мандали. Личният ни опит с този метод бе ограничен в рамките на емпиричните работни семинари, траещи понякога до четири седмици. Засега не сме имали възможността да го подложим на по-строга оценка в стан­дартни клинични условия, както бе случаят с моите изслед­вания в областта на психеделичната терапия в Балтимор.

Затова пък повечето участници в работните семинари прецениха метода като ефикасно и интересно средство за самонаблюдение, притежаващо невероятно големи възмож­ности да предизвиква трансформативни и мистични пре­живявания. Поне в едно отношение описанията им съвпа­даха напълно - този метод значително превъзхожда всяка форма на вербална терапия, която дотогава са използвали. Но дори и в ограничените рамки на тези семинари забе­лязахме доста драматично подобрение на различни емоционални и психосоматични състояния, често тежки и с голя­ма продължителност. В много случаи обратната връзка (feedback) - кореспонденция, телефонни обаждания или по-късни срещи - потвърждаваше, че промените са от трайно естество. До сходни заключения стигнаха и някои колеги, които се обучаваха с нас и по-късно започнаха да прилагат този метод там, където работеха.

През последното десетилетие в нашите експерименти с т. нар. холотропно дишане се включиха хиляди участници в рамките на семинарите, които организирахме в Северна и Южна Америка, Европа, Австралия и Азия. Установих­ме, че методът дава навсякъде еднакъв ефект, въпреки ог­ромните културни различия Тази книга бе написана и в отговор на многобройните молби за съставянето на учебно ръководство, което съдържа основната информация за тео­рията и практиката на холотропната терапия в опростен и достъпен вид, за да бъде използвано не само от специалис­ти, но и от по-широка публика.

В предишните ми книги акцентът падаше основно вър­ху психеделичните експерименти, което пък значително стесняваше кръга на заинтересуваните читатели. Тъй като повечето данни от последните изследвания не можеха да се вместят в традиционните понятийни рамки, наложи се да представя своя материал в контекста на техническите дис­кусии за психологическите теории, както и да включа диа­лога между нютонистко-картезианската наука и новофор­миращата се парадигма. Тази книга се различава от пре­дишните ми в редица важни аспекти. Независимо че съ­държа доста отпратки към психеделични експерименти и описания на психеделични състояния, основното ударение тук пада върху обикновените нефармакологични методи за самонаблюдение, които са лесно достъпни за широката пуб­лика и не попадат под ударите на закона срещу наркотици­те и останалите фактори, които толкова възпрепятстват ра­ботата с психеделични вещества. Всеки, който се интересу­ва от темата, би могъл да провери на практика тезите на тази книга - в специални емпирични сеанси и под съответ­ното ръководство.

Въздържах се да включа чисто техническите дискусии за мястото на новия материал в общия контекст на утвърдените познания в областта на психологията и останалите научни дисциплини. Предполагам, че интелектуалният кли­мат като цяло се е променил достатъчно и повечето читате­лите са запознати с аргументите, които бих изтъкнал или просто са склонни да приемат данните и без тях. Освен то­ва, тази тема е обсъждана много подробно в досегашните ми трудове, затова се ограничих с библиографски отпратки към съответните книги, за да улесня онези читатели, за ко­ито теоретичният контекст би бил необходим, полезен или интересен.

Основните данни от моите клинични изследвания на психеделиците са подробно разгледани в книгата ми LSD Psychoterapy (Grof 1980). Връзката между новите концепции и основните школи на дълбинната психология са разгледа­ни в моята последна книга Beyond the Brain: Birth, Death and Transcendence in Psychoterapy (Grof 1985). Бих искал да насо­ча вниманието на читателя към раздела за .,архитектурата на емоционалните смущения”, за да прецени съществените допълнения към досегашните ми тези, които предлагам в настоящия труд. Книгата включва и обширна дискусия за научните парадигми и ограниченията на нютонистко-кар­тезианското научно мислене. В този контекст данните от съвременните изследвания на съзнанието са съпоставени с революционните открития в други научни дисциплини и с различни аспекти на нововъзникващата научна парадигма.

Моята цел бе да напиша едно достъпно ръководство по самонаблюдение и емпирична психотерапия, затова и не исках да обременявам книгата си с обширни екскурси в срод­ни проблематични области, за да оправдая своите твърде­ния или да им придам по-,,достоверен” вид. Единственото необоримо доказателство за читателя би трябвало да бъде личният опит. Ако такъв липсва, вероятно не малка част от твърденията в тази книга ще прозвучат неубедително, макар и подкрепени с възможно най-ефектните интелекту­ални аргументи.

Първата част на тази книга е посветена на разширена­та картография на психиката, която съм развил по време на моята клинична работа с психеделиците. Тя описва ос­новните типове преживявания, които могат да бъдат изпи­тани от всеки нормален човек, стига да се ангажира с по-сериозно самонаблюдение чрез психеделици или различни­те ефикасни нефармакологични емпирични методи. Ако стандартният модел, използван в традиционната академич­на психотерапия, е сведен съзнателно до нивото припомня­не-анализ, то тази нова картография на човешката психика включва и две допълнителни - трансбиографични - нива. Това са перинаталното ниво, за което е характерно ударе­нието върху аналогичните феномени на раждането и смърт­та, и трансперсоналното, което по принцип позволява не само постигането на емпирична връзка с всички аспекти на феноменалния свят, но и с различни митологични и ар­хетипни сфери. Смятам, че тази картография би изиграла ролята на незаменим помощник в едно безопасно и ефи­касно пътешествие в дълбините на съзнанието.

Във втората част на книгата („Новите перспективи пред психотерапията и вътрешните наблюдения”) са изложени за първи път основните принципи на холотропната тера­пия - същият този еклектичен метод за нефармакологична психотерапия, за който вече стана дума. Въпросният метод може да бъде прилаган като самостоятелна процедура, ка­то допълнение към психеделична терапия или в съчетание с други форми на емпирична психотерапия и работа с тяло­то (body work). Въпреки че описанието и дискусията на хо­лотропната терапия, представени в тази книга, не могат да заменят реалното обучение, което би трябвало да включва личен опит и работа с други хора под съответния надзор, тя съдържа цялата необходима информация за онези, които биха искали да експериментират в тази насока, а и да вне­сат евентуални корекции.

Включен е специален раздел за всички онези ефективни механизми на лечебната и личната трансформация, дейст­ващи в НСС, независимо дали спонтанни, предизвикани от наркотици или възникващи по време на сеанси с различни нефармакологични форми на психотерапия. Въпреки че по­вечето изглеждат принципно нови за западния терапевти­чен инструментариум, в действителност тези механизми да­тират от дълбока древност и играят важна роля в шаманс­ките методи, изцелителните ритуали и обредите на прехода. Днес те просто се преоткриват и преформулират в съвременни научни понятия.

Книгата завършва с дискусия за приложението и целите на емпиричното самонаблюдение, използващо терапевтич­ните и трансформативни възможности на НСС Описано е как в рамките на този процес емоционалното и психоматич­ното лечение се комбинира с пренасочването към по-ползот­ворна житейска стратегия и откриването на отговори за най-фундаменталните онтологични и космологични въпроси на съществуванието

Включено е и едно приложение, специално посветено на психеделичната терапия, което допълва книгата и в ис­торически, и в тематичен план. Както вече споменах, мето­дът на холотропната терапия се основава на работата ми с психеделиците и е напълно съвместим с нея. Въпреки че днес психеделичната терапия на практика е неприложима, може би някои читатели ще проявят интерес, защото са има­ли преживявания от този род или от чисто теоретични съ­ображения. Засега оставам само с надеждата, че в едно не толкова далечно бъдеще тези уникални инструменти ще бъ­дат отново на разположение на психиатрията и психологи­ята. Ако това стане, психеделиците биха могли да се пре­върнат в част от конкретен терапевтичен процес, включ­ващ трансперсонално ориентирани беседи, юнгиански фи­гури от пясък (мандали), различни форми на медитация, гещалт-психологически методи, телесни упражнения, холо­тропна терапия и целия спектър на психеделичните вещес­тва, което не изключва и използването на други похвати, стига да са съвместими с изброените. Тогава всички тези взаимнодопълващи се и действащи в една и съща насока методи биха могли да доведат - със съответната доза съоб­разителност и благоразумие - до една много по-ефикасна и по-безопасна психотерапия и самонаблюдение.

Написах тази книга с надеждата, че поне една част от читателите ще я намерят за полезен спътник и водач в оно­ва вълнуващо приключение, наречено „да откриеш себе си”, което толкова много велики философи и мислители са пос­тавяли между най-благородните и възвишени цели пред чо­вешките същества.

Д-р Станислав Гроф

Моделът на човешката личност, използван в традици­онната психиатрия, психология и психотерапия, се свежда до биографията и личното несъзнавано и е препоръчан още от Зигмунд Фройд. Може би този подход изглежда уместен в контекста на онзи тип психотерапевтично самонаблюде­ние, което използва методи, основани на различни форми на словесен обмен от рода на свободни асоциации или лич­но събеседване.

Този модел обаче не е адекватен за разбирането на ди­намиката на емоционалното и психосоматичното лечение, личната трансформация и еволюцията на съзнанието, кои­то се получат при някои по-ефективни методи от рода на психеделична терапия, лечебен трансов танц или някои ем­пирични похвати в съвременната психотерапия. Такива ме­тоди активират и мобилизират дълбоки несъзнавани и свръхсъзнавани пластове в човешката психика и изискват значително по-широки концептуални рамки. Всеки, който иска да ги използва за самонаблюдение или в качеството си на терапевт, трябва да разполага и със съответния мо­дел или картография на психиката, включващ и сферата на трансбиографичното. Ние самите смятаме, че познаването на тази картография е едно от необходимите условия за всяка по-сериозна терапевтична дейност и неговата дискусия трябва задължително да фигурира в подготовката за рабо­тата с психеделици и холотропната терапия. Въпреки че опи­саният по-долу модел първоначално бе разработен с цел да се улесни разбирането на динамиката на психеделичните сеанси, той е еднакво приложим и в дълбинната емпирич­на работа с нефармакологични средства.

Новата картография включва традиционното биографич­но-споменно ниво плюс две основни трансбиографични ни­ва -перинаталното, свързано с преживяванията на ражда­нето и смъртта, и трансперсоналната сфера. Преживява­нията от тези три категории - биографична, перинатална и трансперсонална - са достъпни за повечето хора. Могат да бъдат наблюдавани в сеансите с психеделични дроги, в оне­зи форми на емпирична психотерапия, използващи диха­телни упражнения, музика, танц и телесни упражнения и -доста често - в сънищата. Някои лабораторни методи за промяна на съзнанието, например, биофийдбек, лишаване от сън, сензорна депривация или сетивно натоварване, как­то и отделни кинестетични средства, също могат да пре­дизвикат много от тези явления.

Съществува широк спектър от древни духовни практи­ки, специално предназначени да улесняват достъпа до пе­ринаталното и трансперсоналното ниво. Затова и новият модел на психиката неслучайно демонстрира големи сход­ства с онова, което великите мистични традиции са разви­ли още преди векове и дори хилядолетия. Целият този спек­тър е описан от историците, антрополозите и религиоведи­те в контекста на най-различни шамански процедури, обре­ди на прехода и изцелителски церемонии, мистериите на смъртта и прераждането, както и трансовите танци в екста­тичните култове. В хода на най-новите изследвания в областта на съзнанието стана за първи път възможно да бъде основ­но преразгледано отношението към древното и не-западно познание за съзнанието и да се пристъпи към истински син­тез на вековната мъдрост и модерната наука (Grof 1984).

Фактът, че въпросните перинатални и трансперсонал­ни преживявания (ТПП) възникват и спонтанно в неорди­нерни състояния на съзнанието, може да се окаже от огромно значение за разбирането и лечението на онези със­тояния, които традиционната психиатрия класифицира ка­то психотични и следователно свидетелстващи за душевно заболяване. В светлината на новите открития те могат да се възприемат като трансперсонални кризи или „спешни случаи от духовно естество” (spiritual emergencies). При съ­ответния подход и третиране подобни кризи лесно могат да се преодолеят с помощта на емоционална и психосома­тична терапия, персонална трансформация и еволюция на съзнанието (Grof and Grof, 1986).

При методите, осигуряващи емпиричен достъп до не­съзнаваното, се наблюдава следната тенденция - най-често първи се активират сетивата. В резултат на това дълбинното самонаблюдение при повечето хора започва с различни неспецифични преживявания като елементарни визии на цветове и геометрични фигури, чуване на звънливи или бръмчащи звуци, тактилни усещания в различни части на тялото, вкусови или обонятелни възприятия. На пръв по­глед те са повече или по-малко абстрактни, лишени са от някакъв по-дълбок символичен смисъл и не играят особена роля в самонаблюдението и саморазбирането. Става дума по-скоро за своеобразна сензорна бариера, която трябва да бъде преодоляна, преди да започне същинското пътешест­вие в дълбините на психиката.

Следващият леснодостъпен дял на психиката е спомен­но-биографичното ниво и личното несъзнавано. Въпреки че явленията от тази категория са важни и в теоретичен, и в практически план, не е нужно да се спираме по-подробно на тях по простата причина, че повечето традиционни пси­хотерапевтични методи се ограничават именно с това ниво на психиката. Има достатъчно специализирана литерату­ра, която разглежда всички нюанси на психодинамиката в биографичната сфера За съжаление, отделните школи вза­имно си противоречат и твърде рядко се съгласуват за това кои са основните психични фактори, защо се развива пси­хопатологията и как би трябвало да се провежда една ефи­касна психотерапия.

Преживяванията на споменно-биографичното ниво обикновено са свързани с важни събития и обстоятелства от живота на личността - от раждането до настоящия мо­мент. На този етап от несъзнаваното могат да изплуват всякакви събития, представляващи сами по себе си нераз­решени конфликти, потиснати спомени, не поддаващи се на интеграция или пък непълни психологически гещалти, които се превръщат в съдържание на преживяването.

Едно от условията е темата на спомена да бъде доста­тъчно значима в емоционално отношение. Тук се крие и голямото предимство на емпиричната психотерапия в срав­нение с вербалните подходи. Очевидно методите, които ди­ректно активират несъзнаваното, засилват селективно най-релевантния емоционален материал и подпомагат негова­та поява в съзнанието. По този начин те се явяват своеоб­разен „вътрешен радар”, който сканира системата и засича материала с най-силен заряд и емоционална значимост. То­ва не само спестява усилия на терапевта да отсява значи­мото от незначимото, но и го избавя от задължението да взима решения, които неизбежно биха били повлияни от професионалните му пристрастия, принадлежност към да­дена школа или чисто субективни фактори.

В общи линии биографичният материал, появяващ се в хода на емпиричната работа, се съгласува с теорията на Фройд или някоя от производните й. Има обаче и същест­вени разлики. В дълбинната емпирична психотерапия би­ографичният материал не се припомня или реконструира, той наистина може да се преживее изцяло наново. Това включва не само емоции, но и физически усещания, визуал­ни възприятия, както и ярки данни от всички останали се­тива. В типичния случай това става при пълна възрастова регресия до стадия на развитие, на който са се случили ори­гиналните събития

Имали сме възможност да се убедим, че възрастовата регресия, наблюдавана при НСС, е пълна и автентична Нев­рологичният преглед на лице, върнало се в ранното детство, дава резултати, които в никакъв случай не са характерни за възрастните. Тук влиза рефлексът за бозаене, както и ред други аксиални рефлекси, включително позитивен Бабински - ветрилообразно разперване на пръстите на краката като реакция на стимулирането на стъпалото с остър предмет

Друго важно различие е, че релевантните спомени и дру­гите биографични елементи не се появяват отделно, а обра­зуват отчетливи динамични констелации, които нарекох с термина СОЕХ-системи¹. Една такава СОЕХ-система е ди­намична констелация от спомени (и асоциативен фантази­ен материал) от различни периоди в живота на личността, чийто общ знаменател е силният емоционален заряд със същото качество, интензивни физически усещания от спе­цифичен вид или споделени допълнителни важни елемен­ти. Типични примери за СОЕХ-системи, както клинични илюстрации на тяхната динамика и подробна дискусия на ролята им в емпиричното самонаблюдение, могат да бъдат намерени в моята книга Realms of the Human Unconscious. Observations from LSD Psychotherapy (Селенията на човешкото несъзнавано: Наблюдения от ЛСД-психотерапията) (Grof 1975)

Първата ми представа за СОЕХ-системите бе свърза­на с ръководната роля, която те играят в динамиката на личното несъзнавано. Убедих се, че познаването им е от съществено значение за разбирането на вътрешния процес на това ниво. По-късно обаче стана ясно, че системите на кондензираните преживявания представляват общи орга­низационни принципи, действащи на всички психични нива.

Повечето биографични СОЕХ-системи са динамично свързани с характерните аспекти на перинаталния процес, от което следва, че перинаталните теми и техните елемен­ти предполагат специфични асоциации със сходен емпири­чен материал от трансперсоналната сфера. Далеч не е нео­бичайно, когато дадена динамична констелация съдържа материал от най-различни биографични периоди - пример­но, от биологичното раждане, но и от някои раздели на тран­сперсоналната сфера като спомени за предишни инкарна­ции, идентификация с животни и митологични секвенции.

В този контекст емпиричното сходство между отделни­те теми, идващи от тези толкова различни нива на психиката, е много по-съществено от конвенционалните крите­рии на нютонистко-картезианския светоглед: примерно, ви­зираните събития са разделени от цели столетия, отпада т. нар. принципно различие между човешко и животинско све­тоусещане или пък елементите на „обективната реалност” се съчетават с архетипни и митологични теми.

Последното основно различие между вербалните и ем­пиричните психотерапии е значението, което емпиричните терапии отдават на директната физическа травматизация в психологическата история на индивида. В традиционна­та психиатрия, психология и психотерапия ударението па­да най-вече върху психологическите травми. Смята се, че физическите травми сами по себе си не оказват пряко вли­яние върху психологическото развитие на индивида или са просто част от психогенезиса на емоционалните и психосо­матичните смущения. Този възглед рязко контрастира с наб­люденията от дълбинната емпирична работа, които показ­ват, че спомените за физически травми очевидно играят първостепенна роля. В психеделичната и холотропната те­рапия, както и в другите ефективни емпирични методи, пов­торното изживяване на смъртоносни заболявания, нараня­вания, операции или рискови ситуации е извънредно често явление и тяхното значение далеч превишава това на оби­чайните психични травми. Остатъчните емоции и физичес­ките усещания, свързани със ситуации, в които оцеляване­то или целостта на организма са били изложени на запла­ха, явно играят важна роля и в развитието на различни фор­ми на психопатология, макар това все още да не се призна­ва от академичната наука.

Нека си представим следната ситуация. Дете страда от сериозно заболяване, примерно дифтерит, и получава прис­тъп, при който едва не се задушава. Родителите викат „Бърза помощ” и след спешното постъпване в болница и направе­ната трахеотомия животът на детето е спасен буквално в последната минута. Според традиционната психотерапия, подобно преживяване, в което фигурира заплаха за живота и изключително силен физически дискомфорт, едва ли мо­же да остави някаква трайна травма. Ударението по-скоро ще бъде поставено върху факта, че детето е било разделено от родителите си в момента на хоспитализацията, преживяло е емоционална депривация и се е уплашило от злокоб­ния вой на сирената на линейката, общуването с непозна­ти и озоваването си в непривична среда.

Затова пък един типичен психосоматичен симптом от рода на астма, психогенна болка или истерична парализа ще бъде изтълкуван като „соматизация” на някакви първо­начално психологически конфликти. Емпиричната работа обаче показва, че травмите, свързани с някаква заплаха за живота, оставят трайни следи и спомагат значително за развитието на емоционални и психосоматични смущения като депресии, суицидни тенденции, тревожност и фобии, садомазохистични наклонности, сексуални отклонения, миг­рена или астма. В действителност проблемите от психосо­матично естество могат винаги да бъдат проследени до те­ми от сферата на несъзнаваното (на биографично, перина­тално или трансперсонално ниво), включващи като свой съ­ществен елемент физическата травматизация.

Спомените за сериозни физически травми представля­ват естествена връзка между биографичното и перинатал­ното ниво на психиката, чиито основни компоненти са ана­логичните феномени на раждането и смъртта, физически­те травми са свързани със събития от постнаталния живот на субекта и следователно са биографични по своето естес­тво. Затова пък фактът, че той едва не е умрял, а самите му спомени са белязани от усещането за изключителен диск­мофорт и болка, ги свързва с травмата от раждането. В та­зи връзка изключителната роля на спомените за заболява­ния и травми, свързани със сериозни нарушения на диша­нето като пневмония, дифтерит, магарешка кашлица или суфокация, е повече от очевидна.