Потенциал и цели на емпиричното себеизследване
Човек никога не може да се наслади на света както трябва, докато самото море не потече във вените му, докато не е облечен с небесата, а звездите не станат негова корона, и не възприеме себе си като единствения наследник на целия свят и нещо повече тъй като в света има и други, всеки е единствен наследник така, както и той.
Томас Траерн
От обсъждането дотук трябва да е ясно, че себеизследването с психеделични вещества и силни немедикаментозни емпирични техники е процес, който не е лесен и не бива да се приема лекомислено Понякога той включва някои екстремални състояния на съзнанието със значително емоционално страдание и трудни психосоматични преживявания. Освен това при емоционално нестабилните пациенти процесът не е лишен от потенциални рискове. При тези обстоятелства е съвсем естествено човек да зададе въпросите: Какви са облагите от такова начинание и защо човек ще се подлага на тази процедура?
Психеделичното и холотропното себеизследване израснаха от клиничната работа с психиатрични пациенти и от усилията да се открият по-ефективни пътища, за да им се помогне. Първата и най-очевидна причина за емпиричното себеизследване следователно е да се предложи по-ефективна алтернатива на традиционната вербална психотерапия, която е изключително времеемка и скъпа, и да се лекуват различни форми на психопатология, които не се повлияват от традиционните подходи.
Същевременно обаче емпиричната работа е показала, че дори лица, които биха се смятали за нормални по обикновените стандарти на западната психиатрия, често използват жизнени стратегии, които са незадоволителни, себеразгромяващи или дори себеразрушителни, и не живеят съобразно цялостния си човешки потенциал. Втората основна причина за емпиричното себеизследване е да се потърси по-удовлетворяващ подход към живота и нов начин човек да бъде в света.
И накрая, съвременните изследвания на съзнанието са потвърдили основната теза на извечната философия, че консенсусната реалност разкрива само един аспект или фрагмент от съществуването. Има важни сфери на реалността, които са трансцендентни и трансфеноменални. Импулсът в човешките същества да се свържат с духовната област е неимоверно мощна и важна сила. По природа той наподобява сексуалността, но е много по-фундаментален и неустоим. Отричането и потискането на този трансцедентален импулс въвежда сериозно изкривяване в човешкия живот както на индивидуално, така и на колективно равнище. Емпиричното себеизследване е важно средство за духовно и философско търсене. То може да опосредства връзката с трансперсоналната област на собственото същество и съществуване.
На следващите страници накратко ще изследвам възможностите на емпиричното себеизследване за всички тези три области и ще дискутирам специфичните проблеми, включени в тях.
ЕМОЦИОНАЛНО И ПСИХОСОМАТИЧНО ИЗЦЕЛЯВАНЕ
Емпиричните форми на психотерапия имат способността да разтварят психологическите съпротиви и да редуцират защитните механизми по много по-ефективен начин, отколкото подходите, ограничени до размяната на вербални реплики. Не е рядкост в първия сеанс с психеделици или по холотропно дишане да се достигне до материал от ранното детство, спомени от раждането или дори до нивото на трансперсоналните преживявания. От време на време драматичен и дълготраен психологически прелом може да се осъществи в рамките на часове или дни. Макар че това в никакъв случай не е нормата, едно психеделично или холотропно преживяване е в състояние да доведе до съществена лична трансформация или да разреши хроничен емоционален или психосоматичен проблем. В други случаи един подобен сеанс може да е важна повратна точка в живота на човека. В по-умерените и често срещани случаи след наистина добър емпиричен сеанс пациентът би трябвало да има по-ясно чувство, че е било постигнато нещо съществено, и да се чувства по-добре отпреди.
Сравнението на холотропното и психеделичното себеизследване с исторически ориентираните вербални терапии в които често са нужни месеци или дори години, за да се достигне до материала от ранното детство чрез паметово възпроизвеждане и индиректна реконструкция от свободните асоциации, сънищата, „психопатологията на всекидневието”, невротичните симптоми и изкривяванията в преноса, е благоприятно. При втория тип терапии терапевтичните промени - ако въобще се появят! - се развиват бавно и постепенно в течение на много дълъг период от време.
Не е изненадващо, че силата и ефикасността на емпиричните терапии, използващи изцелителния потенциал на НСС, имат своята сенчеста страна и че тези процедури не са лишени от определени рискове. По принцип възникват много малко проблеми, ако сеансите се провеждат с пациенти, които демонстрират разумен емоционален баланс, в добра среда и обстановка и под супервизията на опитен ръководител. При такива обстоятелства може да се постигне съществена полза без никакви или с минимални рискове. Колкото повече се придвижваме към сферата на тежката клинична психопатология обаче, толкова повече предпазливост и подкрепа са необходими.
Емпиричната работа с лица, които имат анамнеза на психиатрично хоспитализиране, трябва да се провежда само ако е на разположение непрекъсната подкрепа винаги, когато е необходимо. В контекста на холотропната стратегия основно активиране на несъзнаваната динамика не се смята за усложнение или пречка, както е в случая с традиционната психиатрия, а се възприема за нормален и закономерен съпътстващ фактор в терапевтичната процедура. Същевременно, ако процесът стане твърде активен и надскочи рамките на сеанса, може да са необходими специални мерки.
Въпрос, който се задава много често, е дали човек може да провежда дълбоко емпирично себеизследване без водач или терапевт. По принцип това не се препоръчва. Дори ако има пациенти, които след определено първоначално преживяване с ръководител откриват, че могат добре да се справят с такива сеанси и сами, соловият подход променя съществено съотношението между потенциални рискове и ползи.
Няколко са важните причини защо човек не бива да поема към дълбоките ниши на психиката си, без да е подсигурил реалните аспекти на ситуацията. По правило е невъзможно да се знае кога определен сеанс ще донесе конфронтация с несъзнаван материал, който е труден и дезорганизиращ. От време на време това може да се случва и с добре приспособен пациент след серия от сеанси, които не са поставяли никакви сериозни проблеми. Когато се използват високи дози от психеделични вещества като средства за себеизследване и когато човекът работи върху сериозни емоционални или психосоматични проблеми, трудните и подлагащи на изпитание епизоди в сеансите, изглежда, са нормата, а не изключението. Тук присъствието на доверен човек може да е решаващ фактор в определянето на безопасността на процедурата и на степента на успех на даден сеанс
Същевременно възможността определени аспекти на преживяването да са опасни и пациентът да не е в състояние да се справи с тях сам не е единствената причина да се работи с терапевт. Има и други ситуации, в които присъствието на доверен човек е решаващ фактор за терапевтичния успех и ползата от сеанса Съществуват определени важни етапи на процеса на емпирично себеизследване, които изискват пълна загуба на контрол и оставяне на нещата да текат по своя ход. Като правило това е изключително изцеляващо и трансформиращо преживяване. Същевременно обаче може да е много трудно или дори невъзможно пациентът да се изправи пред него без подкрепата на доверено лице. Несупервизираната пълна загуба на контрола води до сериозни опасности за пациента или за околните При такива обстоятелства е от жизненоважно значение съществена част от личността да остане дисоциирана от емпиричния процес и да осигурява необходимата връзка с реалността. Само присъствието на терапевт, на когото е поверена задачата да поддържа ситуацията безопасна, прави възможен пълния отказ от контрола.
Друга важна причина за присъствието на терапевт в емпиричните сеанси е работата върху критични проблеми, които включват човешки отношения. По-рано дискутирах значението на подхранващия физически контакт и анаклитичното удовлетворяване по време на появата на травми, които са били причинени по „невнимание”, а не „преднамерено” (с. 238). Тук присъствието на топло и разбиращо човешко същество е от съществено значение. Реактивирането на стария спомен и откритието, че човек отново е сам, както е било в първоначалната травмираща ситуация, може да засилва травмата, а не да е терапевтично. По същия начин увреждащото влияние на ситуации, които са включвали нарушаване на базисното доверие, не могат успешно да се разрешат, без пациентът да има корективно човешко преживяване. Освен това да си в състояние да споделиш най-интимните психични събития с друго човешко същество и да си приет безусловно, без значение каква е природата на преживяването ти. е фактор, който не трябва да се подценява.
Последната причина да се работи с опитен терапевт е фактът, че фокусираната работа върху тялото е много важен компонент на холотропната терапия, особено в заключителния етап на някои сеанси. Когато има остатъчни емоционални и психосоматични въпроси, които остават нерешени, добрата интеграция може да се подпомогне чрез използването на принципи, които бяха описани по-рано (с. 236) По очевидни причини за това е необходим друг човек. Тази част от процедурата трябва да се пропусне или ще е сериозно компрометирана в соловите сеанси
В обсъждането на терапевтичния потенциал на НСС няма да включвам онези, които са предизвикани от психеделични вещества. Това е много широка и сложна тема, която изисква много време и място. Има няколко основни групи психеделици с донякъде различни ефекти и специфични проблеми, свързани с всеки от тях. Изследователите в областта са разработили няколко терапевтични модалности, които съществено се различават по основната си философия, характерната доза, елементите на обстановката и средата и специфичните техники, използвани преди, по време на и след сеансите.
Освен това въпросът за психеделичните вещества е усложнен още повече от много фактори с емоционално, политическо, правно и административно естество. В този контекст ще предложа само много кратък и конспективен преглед на тази проблемна област и ще насоча интересуващите се читатели към приложението на тази книга и особено към една от по-ранните ми книги - LSD Psychotherapy (ЛСД-психотерапия) (Grof 1980). Тя се фокусира специално върху клиничната употреба на психеделиците, нейните техники, индикации и противопоказания, усложнения, терапевтичен потенциал и резултати.
Прегледът на психеделичната литература показва, че благоприятни резултати се публикуват при най-различни клинични проблеми, включително депресии, фобии и други типове психоневрози, психосоматични заболявания, характерови разстройства, полови отклонения, криминално поведение, алкохолизъм, наркомании и дори психози. Две области, в които са били постигнати успешни резултати, заслужават специално внимание Първата от тях е използването на психеделичната терапия за облекчаване на физическото и емоционалното страдание на терминално раковоболните пациенти (Grot & Halifax 1977). Втората включва психеделични сеанси за бивши затворници в концлагери, за да им се помогне да преодолеят т. нар. „синдром на концлагера”, или закъснялата травматична реакция на хвърлянето в концентрационен лагер (Bastians n.d.).
Макар че много от твърденията на терапевтите, които използват психеделична терапия, се основават на клинични впечатления, някои от тях са потвърдени в контролирани изследвания. Екипът от психиатри и психолози в Психиатричния изследователски център на Мериленд в Балтимор, Мериленд, в който участвах в продължение на седем години, проведе такива широкомащабни контролирани клинични опити с ЛСД, DPT (дипропил-триптамин) и MDS (метилен-диокси-амфетамин) при алкохолици, наркомани и раковоболни пациенти със значими резултати (Grof 1980).
Терапевтичната работа с психеделици има дълга и богата история - тя е на повече от четвърт век и се е провеждала от много отделни изследователи и терапевтични екипи в различни страни по света. Обратното, системните клинични изследвания и контролираните експерименти върху холотропната терапия тепърва ще трябва да се провеждат. В течение на годините обаче сме наблюдавали много терапевтични промени, които със сигурност оправдават системното изучаване на тази многообещаваща форма на лечение В действителност някои от промените бяха толкова драматични и убедителни, че едва ли се нуждаят от потвърждение чрез контролирани изследвания.
Когато се оценяват резултатите от холотропната терапия, човек трябва да осъзнае, че ситуацията в някои съществени отношения е различна от тази, срещана по отношение на вербалната психотерапия. Тук могат да се появят драматични промени за часове или дни, а понякога и при емоционални и психосоматични разстройства, датиращи от години Тъй като те са така ясно свързани с терапевтичния сеанс и неговото специфично съдържание, каузалната връзка между холотропната процедура и резултатите не подлежи на съмнение.
Обраното, динамиката на симптомите при повечето типични вербални подходи в психотерапията протича много месеци или години. С такава широка времева рамка промените са толкова бавни, че е трудно да се оценят Освен това е съмнително дали съществува каузална връзка между тези промени и събитията в психотерапевтичните сеанси. Много вероятно е те да отразяват спонтанна динамика на симптомите, т. е. те биха се появили и без никакво лечение. Освен това е възможно да са причинени от някое от многото междувременно протичащи събития в живота на пациента през толкова дълъг период от време. Такава е позицията на някои от основните критици на психоанализата (Eysenck & Rachman 1965).
Сред промените, които сме наблюдавали в контекста на нашите семинари, са изчезването на хронични депресии, рязко облекчение на тревожни състояния, на фобии и на главоболие, мигрена, менструални спазми и цял спектър от психосоматични болки. Освен това много често е освобождаването от генерализирано мускулно напрежение и „отпушването” на енергийни блокажи в синусите, гърлото, гръдния кош, стомаха, червата, таза, матката и ректума.
В някои случаи такова енергийно разблокиране се следва от отшумяване на хронични инфекции в тези области, например синузит, фарингит, бронхит и цистит. Изглежда, че енергийните блокажи обикновено са свързани със стесняване на кръвоносните съдове. Следователно намалената доставка на кръв и нейните съставки, които играят важна роля в предпазването на организма от инфекция, например белите кръвни телца и различните антитела, води до ситуация, в която тъканта или органът не могат да се защитават срещу често срещаните бактерии. Когато блокажът се отстрани, пациентите в повечето случаи споделят чувства на топлина и поток на енергия в съответната област. Когато това стане, хроничните инфекции изчезват в рамките на няколко дни.
Това подсказва, че холотропната терапия би могла - в бъдеще - да играе важна роля като допълнително средство при лечението на много оплаквания, които днес се смятат за чисто медицински проблеми. Вече споменах, че в семинарите си сме наблюдавали няколко случая на драматично подобрение у лица, страдащи от болестта на Рейно. Проблемите с периферното оросяване в ръцете изчезнаха след освобождаването на енергиен блокаж в засегнатата област.
Наблюденията ни по отношение на психогенната астма заслужават специално да се споменат в този контекст. Човек лесно може да приеме, че техника, която поставя основно ударение върху интензивното дишане, няма да е подходящо средство при астматични пациенти. Това обаче не е задължително вярно. Макар пациентите, страдащи от астма, да са склонни да подхождат към сеансите с много страхове и опасения, ние вече сме наблюдавали - при шест души - фундаментално подобрение само след няколко холотропни сеанса. В няколко случая хора, които преди това са страдали от всекидневни пристъпи, на практика са напълно свободни от тях от месеци и години. Важно съображение при емпиричната работа с астматични пациенти е сърдечносъдовото им състояние да е добро, защото сеансите понякога включват съществен емоционален и физически стрес.
Холотропните сеанси с пациент, който страда от астма, в типичния случай рано или късно задействат астматични симптоми. Когато по-нататъшното холотропно дишане стане невъзможно, терапевтът трябва да премине към фокусирана работа върху тялото и да насърчава пълното отреагиране чрез вокална експресия, различни движения, кашляне и други изразни средства, които станат достъпни. В момента, когато дихателните пътища отново се отворят, от пациента се иска да се върне към учестеното дишане. Това се повтаря, докато продължителната хипервентилация не доведе до дихателни спазми. Когато е свършена достатъчно работа от този вид, дихателните пътища могат да останат постоянно отворени и настъпва дълготрайно подобрение.
Фактът, че в психеделичната и холотропната терапия впечатляващи резултати понякога могат да се постигнат за няколко дни или дори часове, ще звучи невероятно на онези терапевти, които използват изключително само вербални подходи и чиято концептуална рамка не включва перинаталните и трансперсоналните равнища. За да приеме сериозно такива твърдения, човек трябва да има известно съзнание за дълбочината и интензивността на преживяванията, осъществяващи се в емпиричните форми на терапия Това често включва среща със смъртта, която е толкова убедителна, че не може да се разграничи от действителните биологични спешни случаи и заплахата за живота, епизоди на умствена дезорганизация, които изглеждат като лудост, пълна загуба на контрола, продължаваща няколко минути, епизоди на задавяне или дълги периоди на силен тремор, гърчове и мятане насам-натам. Интензивността, до която могат да достигнат тези преживявания, не може да се предаде с думи: тя трябва да се преживее или поне да се наблюдава.
Макар че резултатите от емпиричната терапия от време на време могат да бъдат крайно драматични, човек не бива да я смята за панацея, която гарантира бързи и впечатляващи резултати във всеки отделен случай. Някои пациенти имат фундаментални изцелителни и трансформиращи живота преживявания, но други напредват много бавно и демонстрират ограничено подобрение. Това е особено вярно за онези, чиято биография е изпълнена с хронична липса на удовлетворение и с дефицити. Пример е човек, който в ембрионалния си стадий от развитието е преживявах предимно „лошата утроба”, имал е дълго и усложнено раждане и е страдал от емоционална депривация в детството си. Психеделичната или холотропната работа ще го конфронтира с дълга последователност от травми и много малко положителни и подхранващи преживявания. В подобна ситуация е важно системно да се използва подхранващ физически контакт за постепенно изграждане на егото и да не се очаква моментален терапевтичен успех.
Друг проблем в емпиричната психотерапия понякога е една специфична „задънена улица”. Тя се появява в ситуациите, в които доброто разрешаване на проблема по принцип е възможно, но то би изисквало екстремални преживявания от някакъв вид, пред които пациентът е неспособен или не желае да се изправи. Такива психологически „препъни камъни” варират значително при отделните хора. Това може да е страхът от изправяне пред психологическата смърт („его смърт”), страхът от загубата на контрол или от лудостта. Друг път пречката е нежелание да се изпита екстремална физическа болка, задушаване или някаква друга форма на силен физически дистрес Често срещано е пациентът да разпознава включените проблеми като нещо, което той познава от всекидневния си живот под формата на! специфични страхове или неудобни симптоми. („Последното нещо на света, което бих направил, е да повърна”, „Идеята да се изправя пред болката ме подлудява”, „Най-важното нещо за мен е да поддържам контрол във всички обстоятелства” и т. н.) В такива ситуации терапевтът има важната задача да идентифицира природата на „задънената улица” и да помогне на пациента да преодолее психологическите съпротиви, които му пречат да се изправи пред нея.
Вече обсъдих необходимостта да се вземат специални предпазни мерки, когато се провежда емпиричната работа с пациенти, които демонстрират сериозна психопатология и имат анамнеза на психиатрична хоспитализация. Това изисква опитен ръководител и система за непрекъсната подкрепа, ако е необходимо. Ако обаче тези условия се осигурят, резултатите понякога са много удовлетворяващи. Описаните в тази книга техники и терапевтични принципи могат успешно да се използват с много пациенти в тежка трансперсонална криза („спешни случаи от духовно естество”), които се разглеждат от традиционната психиатрия като страдащи от психоза - психично заболяване с неизвестна етиология (Grof & Grof 1986).
Сравняването на терапевтичния потенциал и на обещанието на психеделичната и холотропната терапия с тези на традиционните вербални подходи не е лесно. Тези две терапии се различават значително от конвенционалните подходи в своите научни и философски принципи и трябва да се преценяват в контекста на своята концептуална рамка. Традиционната психотерапия използва техники на ce-беизследването, например свободните асоциации или интервютата лице в лице, които са относително слаби и неефективни средства за проникване в несъзнаваното. Тъй като тяхната концептуална рамка обаче е ограничена до биографията, фокусът им е много тесен: работи се върху постнаталния травмиращ материал от живота на индивида. По същия начин целта им е много скромна: да се облекчат симптомите и да се подобри приспособяването на пациента към съществуващите условия на живот.
Психеделичната и холотропната терапия са несравнимо no-ефективни пътища за получаване на достъп до несъзнаваната психика. Работата с тези техники обаче е показала, че корените на повечето емоционални и психосоматични проблеми не са само биографични, но и перинатални и трансперсонални. Освен това тяхната цел не е просто вече свободният от симптомите пациент да се върне към стария светоглед, жизнен стил и ценностна система. Процесът тук включва фундаментална личностна трансформация, по време на която повечето аспекти на живота на пациента драстично се предефинират. В определен момент тази форма на терапия автоматично се променя и се превръща в сериозно философско и духовно търсене, насочено към най-фундаменталните въпроси на съществуването. Когато това стане, процесът е със съвършено открит край: духовното и философското търсене тогава става важно ново измерение на живота.
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ПО-УДОВЛЕТВОРЯВАЩА ЖИЗНЕНА СТРАТЕГИЯ
Възможността за подобряване на качеството на собственото преживяване на живота далеч надхвърля облекчаването или елиминирането на клиничната психопатология. Животът на много хора, които не страдат от проявени емоционални и психосоматични симптоми и имат всички външни условия, необходими за добро съществуване, не им носи удовлетворение и награда. Добър пример на тази ситуация е състояние, което австрийският психиатър и основател на екзистенциалната анализа Виктор Франкъл нарича „ноогенна депресия” (Frankl, 1956). То се отнася до лица, които нямат очевидно емоционално разстройство и често демонстрират по-добро функциониране в личния и професионалния си живот. Обект на възхищение и завист от страна на техните приятели и съседи, те самите не преживяват съществуването си като смислено и не са способни да се наслаждават на успехите си. Има и други хора, които се възприемат като „нормални” по традиционните психиатрични стандарти, макар че определени области от живота им демонстрират различни форми и степени на изкривяване на възприятията, емоциите, мислите и поведението.
В тези ситуации емпиричното себеизследване и психотерапия разкриват фактори, които лежат в основата на такива изкривявания и предлагат възможност те да се коригират На биографичното равнище това може да са конкретни травмиращи събития през детството, които пречат на доброто функциониране на пациента в определена област от живота и в даден сегмент от междуличностните му отношения. Това са факти, които са добре известни на традиционната динамична психотерапия. Например травмиращо преживяване с родителския авторитет може да замърсява всички бъдещи взаимоотношения с висшестоящи и с други хора на властови позиции. Усложнения в интимните емоционални взаимодействия със собствената майка или баща могат да причиняват непрекъснато появяващи се проблеми със сексуалните партньори. Отсъствието на братя и/или сестри, съперничеството между децата в семейството или някои специфични проблеми с братята и сестрите могат да водят до трудности на човека с неговите връстници и равни по статус, независимо дали са съученици, приятели, събратя-войници или колеги. Повторното преживяване и интегриране на фундаменталните травми могат да имат благотворен ефект върху засегнатия сегмент от живота на пациента.
Хората, чието емпирично себеизследване надскача биографията и достига до перинаталното равнище на несъзнаваното, обикновено правят изненадващо и разтърсващо откритие. Те осъзнават, че неавтентичността на живота им не е ограничена до определени частични сегменти, които са замърсени от специфични детски травми, но и че целият им подход към съществуването и жизнената им стратегия са били неавтентични и из основи погрешно насочени. Това цялостно изкривяване на екзистенциалното ударение се основава на факта, че действията на човека на дълбоко несъзнавано равнище са доминирани от неразрешената травма от раждането и от свързания с нея страх от смъртта. Това води до различни типове поведение, които са безполезни или увреждащи и правят невъзможно откриването на по-плодотворна и удовлетворяваща жизнена стратегия.
Многобройни наблюдения подсказват, че доминираният от една от отрицателните перинатални матрици човек подхожда към живота по начин, който не само не успява да донесе удовлетворение, но в дългосрочен план може да е деструктивен и себеразрушителен. Ако психиката е под влиянието на БПМ II, но не е достатъчно силна, за да доведе до проявена психопатология, пациентът ще демонстрира обща пасивна, резигнирана и подчиняваща се нагласа към живота При подобни обстоятелства БПМ III ще генерира това, което може да се нарече „работохоличен”, „монотонен” или „безскрупулно конкурентен” тип съществуване.
Динамиката на БПМ III налага на живота принудителна линейна траектория и създава нестихващ импулс към преследване на бъдещи цели. Тъй като психиката на човека в тази ситуация е доминирана от спомена за болезненото затваряне в родилния канал, той никога не преживява настоящия момент и настоящите обстоятелства като напълно удовлетворяващи. Светът и собственият живот винаги се разглеждат от перспективата на дефицита. Това включва селективен фокус върху нещата, които липсват, които са неудовлетворяващи или погрешни, и в същото време носи неспособност или ограничена способност човекът да се наслаждава и да оценява съществуващото и да го използва в пълна степен. Важно е да се подчертае, че това е модел, който действа независимо от външните обстоятелства и не може да се елиминира или коригира чрез постиженията, колкото и големи да са. Този човек се чувства неудовлетворен от външния си вид, от способностите и таланта си, от постиженията, притежанията, славата или властта си, без значение каква е действителната ситуация - често в силно противоречие с мнението на другите хора. Подобно на плода, който е болезнено ограничен в хватката на родилния канал и се опитва да избяга в някаква по-удобна ситуация, пациентът, който е под психологическата магия на БПМ ІІІ, винаги ще се стреми към нещо различно от предлаганото от настоящата ситуация. Той ще очаква решението и удовлетворението от някакво постижение в бъдеще.
В тази ситуация специфичните цели, които човешката фантазия предлага като сигурни източници на бъдещо щастие, лесно могат да се идентифицират като сурогати на психологическото завършване на биологичното раждане и на постнаталното или пренаталното удовлетворение и сигурност. Тъй като тези цели всъщност не са автентични, а са просто психологически заместители, постигането им няма и не може да доведе до удовлетворение. Следователно основаната на динамиката на БПМ III стратегия е винаги губеща, независимо дали целите се постигат или не, защото е основана на погрешни предпоставки и не носи очакваните резултати.
Неуспехът да се постигне определена цел, от която се е очаквало удовлетворение, увековечава илюзорното убеждение, че щастието зависи от външни фактори. В този случаи човекът обикновено приема, че успехът ще има значение. Когато е постигната обаче, целта обикновено не носи очаквания психологически резултат. Същевременно това в типичния случай не се интерпретира като указание, че стратегията, свързваща щастието с успеха, се е провалила, а се приписва на факта, че целта не е била достатъчно амбициозна или че е била избрана погрешна цел. Възникващата в резултат фрустрация тогава ще генерира нови планове или още по-амбициозни планове със същата природа. Най-важната характеристика на тази себе разгромяваща стратегия е, че тя пренебрегва реалното настояще и се фокусира върху въображаеми проекции в бъдещето.
В тази мисловна рамка другите хора се разглеждат като конкуренти, а природата - като нещо враждебно, което трябва да се завладее и контролира. В исторически план първото експлицитно формулиране на тази нагласа може да се проследи до Франсис Бейкън, който определя основните стратегии на новия емпиричен метод на западната наука. Говорейки за природата, той използва такива термини като: природата трябва безмилостно да се преследва навсякъде, да бъде изнасилена, подложена на мъчения и принудена да разкрие тайните си на учените, отграничена, поробена и контролирана (Bacon 1870). Нужни са били няколко века, за да се осъзнае, че предложението на Бейкън е опасно и крайно деструктивно и себеразрушително. С развитието на съвременната технология се оказва, че това е надеждна рецепта за планетарно самоубийство.
В колективен и глобален мащаб тази умствена нагласа генерира философия и жизнена стратегия, които подчертават силата, конкуренцията и едностранния контрол. Те възвеличават линейния прогрес и неограничения растеж. В този контекст материалните печалби и увеличаването на брутния вътрешен продукт се разглеждат като основни критерии за благосъстоянието и като мерки за жизнен стандарт. Гази идеология и икономическите и политическите стратегии, възникващи в резултат от нея, изправят хората пред сериозен конфликт с тяхната природа като живи системи и с основните универсални закони.
Тъй като всички биологични организми и системи в решаваща степен зависят от оптималните стойности, максимизирането на целите е неестествена и опасна траектория. Във Вселената, чиято природа е циклична, тази стратегия защитава необратимо линейна тенденция и неограничен растеж. Разгледано от по-широка перспектива, това в дългосрочен план означава изчерпване на невъзстановимите природни ресурси и особено на нефта и натрупване на токсични отпадъци, които замърсяват въздуха, водата и почвата - всички жизненоважни фактори за продължаването на живота. Освен това подобен подход към съществуването величае конкуренцията и Дарвиновото „оцеляване на най-пригодените” като естествени и здравословни принципи на съществуването и е неспособен да признае спешната нужда от синергии91 и сътрудничество.
Когато човекът е способен да се отдалечи от доминирането на отрицателните перинатални матрици и да се свърже емпирично със спомените за положителната симбиотична размяна с майчиния организъм в утробата или по време на кърменето, ситуацията радикално се променя. Опитът с майката по време на утробното и ранното постнатално съществуване е еквивалентен на зрялото ниво на взаимоотношенията на човека с цялото човечество и с целия свят. Първото представлява прототипен модел и преживелищна матрица за второто. Следователно типът и качеството на перинаталната матрица, която влияе върху психиката на човека, оказват фундаментално влияние не само върху неговия вътрешен субективен опит, но и върху нагласите и подхода му към другите хора, природата и съществуването като цяло.
Когато по време на дълбинно себеизследване пациентът преживее основно изместване от отрицателните към положителните перинатални матрици, способността да се наслаждава на живота и жарта му значително се увеличават Първоначалното преживяване на необезпокоявано пренатално съществуване и обгрижване, свързани с тези матрици, включва чувство на удовлетворение и безвремие на настоящия момент. Когато тези елементи лежат в основата на преживяванията от всекидневието, става възможно да се извлича интензивно удовлетворение от всеки настоящ момент и от много тривиални ситуации и функции, например хранене, обикновен човешки контакт, трудова дейност, секс, изкуство, музика, игра или разходки в природата. Това значително намалява ирационалния импулс да се , преследват сложни схеми с фалшивата надежда да се постигне удовлетворение. В това състояние става ясно, че крайната мярка за жизнения стандарт е качеството на собствените житейски преживявания, а не това на постиженията или материалните притежания.
Споменатите по-горе промени се придружават от спонтанна поява на дълбоко екологично съзнание. Бейкъновата нагласа към природата („Майката природа”), описана по-рано, се моделира по рискованите и антагонистични преживявания на плода с майчиния организъм в процеса на биологичното раждане. Новите ценности и нагласи отразяват симбиотичното преживяване на плода с майката в пренаталното съществуване и по време на кърменето. Синергистичните, взаимно подхранващи и взаимодопълващи се аспекти на тази ситуация обикновено автоматично заемат мястото на ударението на старата ценностна система върху конкуренцията и експлоатацията. Концепцията за човешкото съществуване като борба на живот и смърт за оцеляване в свят, ръководен от закона на джунглата, отстъпва пред новата представа за живота като проява на космически танц или божествена игра.
Нивото на агресията съществено намалява и чувството за свързаност и фундаментално единство със света води до сексуална, политическа, национална, културна и расова толерантност. В новия контекст различията вече не са заплашителни. Те се разглеждат като интересни и желателни вариации на една-единствена неразчленена космическа мрежа. Тази нова представа за света често води до „доброволна простота” по думите на Дуейн Елгин (Elgin 1981), която сега се разглежда като израз на дълбока мъдрост. Освен това става очевидно, че единствената надежда за политическо, социално и икономическо решение на настоящата глобална криза може да дойде от трансперсонална перспектива, която трансцендира безнадеждната психология на „ние срещу тях”, в най-добрия случай водеща до спорадични и подобни на махало измествания, в които главните действащи лица си разменят ролите на потисници и потискани.
Важно е да се подчертае, че развитието на описаните по-горе промени не означава задължително загуба на интерес към творческите дейности. В повечето случаи е вярно обратното. След като човекът има на разположение повече енергия, работата може да е много продуктивна, да се извършва без усилия и да тече свободно, ако той я смята за съвместима с новата му житейска философия. От време на време се наблюдава тенденцията индивидът да се отказва от някои дейности, които изглеждат неподходящи или в миналото са били преследвани заради това, което днес изглежда като погрешна мотивация.
Ключът към всички тези промени е радикалното изместване от емоционално и психосоматично настройване към динамиката на отрицателните перинатални матрици към преживелищна връзка с положителните елементи на БПМ IV и БПМ I. Същите промени не се появяват или са силно компрометирани у онези хора, чиято ранна история не включва достатъчно подхранващи емоционални и биологични преживявания и е предимно травмираща („лошата утроба” и „лошата гърда”). За тях движението в описаната посока е бавно и отнема много време. То изисква - наред с другите елементи - пряко анаклитично удовлетворяване по време на регресивна терапевтична работа, която осигурява корективни преживявания за емоционалната депривация и отхвърляне в ранното детство.
Дотук обсъждах потенциала на психеделичната и холотропната терапия да коригират отрицателните психологически последствия от травмата от раждането. Наблюденията от емпиричната работа обаче освен това предлагат някои важни насоки за тяхното предотвратяване. Те осигуряват силна подкрепа за опитите напоследък да се измести ударението на акушерските грижи от дехуманизираното тex-нологично майсторство и те да се превърнат в дисциплина, която признава фундаменталното значение на биологичните, психологическите и духовните измерения на бременността и раждането като критични фактори, оформящи бъдещето на индивида и на обществото
Психологическата и физическата хигиена на бременността, добрата емоционална и соматична подготовка за раждането, раждането по метода на Фредерик Лебойер без насилие (Leboyer 1975), раждането във вода по Игор Тярковски (Sidenbladh 1983), осигуряването на адекватно време за симбиотичен контакт между майката и детето, възможността за създаване на връзка и кърменето, изглежда, са фактори с решаващо значение не само за бъдещето на индивида, но вероятно и на планетата. От отрицателната страна фактът, че бебетата могат да се зачеват и отглеждат в лабораторни епруветки, замразени ембриони - да се имплантират в матката, а спонтанно абортираните бебета - да се поддържат живи с изкуствени средства, не означава, че включените условия отговарят на минималните критерии, изисквани за здравото психично развитие. Много повече изследвания трябва да се проведат, преди тези техники да се използват в широк мащаб.
В предходната дискусия се фокусирах върху промените в основната ценностна йерархия и в екзистенциалната стратегия, които се появяват във връзка с перинаталните последователности. Тези промени стават по-изявени, продължителни и усъвършенствани, когато човекът се свърже преживелищно с трансперсоналната област. Макар че последователността на умиране и прераждане инициира процеса на духовно отваряне, трансперсоналните преживявания разкриват и потвърждават по много и различни начини това, че по-дълбоката динамика на човешката психика вдъхва благоговение и че духовността представлява критично измерение на универсалния план на нещата. Значението на духовното и философското търсене в човешкия живот ще е фокусът на следващия параграф.
Достарыңызбен бөлісу: |