Философско и духовно търсене

Когато достигне нивото на перинаталните и транспер­соналните преживявания, себеизследването автоматично се променя в търсене на отговорите на основните духовни и философски въпроси на съществуването. Човекът се свърз­ва с важни аспекти на реалността, които са трансфеноме­нални, т. е. недостъпни за възприемане при обикновени об­стоятелства. Когато съзнанието се промени по определен начин, например при спонтанните мистични състояния или в психеделичните и холотропните сеанси, някои от тези скри­ти аспекти на реалността ще се проявят като иманентно божествено измерение на феноменалния свят, други - като трансцедентални области, радикално различни от вселе­ната, в която живеем. Използвайки модерна техническа ана­логия, първата ситуация може да се сравни с възможност­та да се гледа цветно канал, който до този момент е бил само черно-бял. Втората ситуация би могла да се оприличи на възможността телевизорът да се настрои за други кана­ли и програми, които преди са съществували, но са били недостъпни.

Духовното измерение и решимостта на тези, които го преследват, вероятно имат смисъл само за хората, които могат да го свържат с някакво свое минало преживяване. Без него това сигурно няма да има особен смисъл: ситуаци­ята прилича на смисъла на цветовете за някой, който стра­да от цветна слепота. Когато човек, чиято единствена гри­жа в миналото е била да се освободи от емоционален и фи­зически дистрес и да постигне успех в този свят, внезапно се конфронтира с областите на перинаталните и транспер­соналните явления, той открива решаващото значение на основните онтологични и космологични въпроси.

Кой или какво е създало Вселената? Как е била създа­дена тя и как аз съм свързан със Създателя или със съзида­телния принцип? Кой съм аз. откъде съм дошъл и къде оти­вам? Каква е целта на моя живот или на живота като ця­ло? Има ли други нива или области на преживяванията, които са също толкова реални, колкото и нашата вселена? Възможно ли е архетипни сьщества и митологични сфери Да имат собствено съществуване и да взаимодействат по съществен начин с нашата реалност? Преминаваме ли през цяла верига на съществуването и имат ли тези съществува­ния закономерна връзка? Ако непрекъснатото прераждане е източникът на страданието, има ли познание и верига от действия, които да водят до освобождаване? Въпроси от този вид, които преди са се разглеждали като псевдофилософст­ване, запазено за примитивните култури, децата преди юно­шеската възраст и психиатричните пациенти, внезапно из­пъкват в съвършено нова светлина

Процесът на емпирично себеизследване не само показ­ва, че тези въпроси са изключително реални и важни, но освен това осигурява достъп до информация с критично зна­чение, която може да доведе до разрешаването на тези фун­даментални загадки на съществуването. На традиционни­те западни учени харесва да заемат позицията на знаещи всичко и да отхвърлят всяка идея за духовност като прими­тивно суеверие, регресивно магическо мислене, липса на об­разованост или клинична психопатология. Ръководените от механистичния светоглед психиатрия и психология са нес­пособни да направят разграничение между тесногръдите и догматични религиозни вярвания на традиционните рели­гии и дълбоката мъдрост на големите духовни философии и мистичните традиции, например различните системи на йога, кашмирския шаваизъм⁹², тибетската ваджраяна, дзен, християнския мистицизъм, Кабала⁹³, суфизма или опреде­лени форми на гностицизма.

Западната наука е сляпа за факта, че цитираните по-горе традиции са резултат от вековни изследвания върху човешкия разум, които комбинират системно наблюдение, експериментиране и конструиране на теории по начин, който прилича на научния метод. Много традиционни учени обър­кват настоящия. Нютоново-картезиански модел на Вселе­ната с категорично описание на реалността, чиято точност и истинност са били доказани отвъд всякакво съмнение. Във Вселена, в която материята е първична, а животът, съз­нанието и интелигентността са нейни случайни продукти, няма място за каквато и да е духовност като релевантен и смислен аспект на съществуването.

Ако механистичната парадигма наистина беше вярно и пълно описание на реалността, основаното на науката просветено разбиране на Вселената щеше да включва прие­мане на собствената незначимост като един от четирите милиарда жители на едно от безкрайните небесни тела във Вселена, изградена от милиони галактики. Освен това тя би изисквала да се признае, че хората са просто силно раз­вити животни и биологични машини, съставени от клетки, тъкани и органи. В този контекст нашето съзнание е физи­ологичен продукт на мозъка, а психиката ни се ръководи от несъзнавани сили с биологична и инстинктивна природа.

Когато дълбоки духовни убеждения се открият в неза­падни култури с неадекватни образователни системи, това обикновено се приписва на невежество, детинска наивност и суеверие. В нашата култура такава интерпретация оче­видно не върши работа, особено ако тя се появява при об­разовани лица с висока интелигентност. Тук традиционна­та психиатрия прибягва до откритията на психоанализата, които внушават, че корените на религиозните вярвания мо­гат да се открият в нерешените конфликти от младенчест­вото и ранното детство. Тя интерпретира понятието за бо­жествата като инфантилни образи на родителски фигури, религиозните нагласи на вярващите - като признаци за емо­ционална незрялост и детинска зависимост, а ритуалните дейности - като резултати от борбата срещу ранните психо­сексуални импулси, сравними с механизмите, откривани при обсесивно-компулсивните неврози.

Преките духовни преживявания, например чувствата на космическо единство, последователност на умиране и пре­раждане, срещи с архетипни същества, видения на светли­на със свръхестествена красота или спомени от минали пре­раждания, се разглеждат като тежки изкривявания на обек­тивната реалност, които са индикация за дълбоко психич­но разстройство. Антрополозите обикновено са обсъждали шаманизма в контекста на шизофренията, хистерията или епилепсията, а на всички велики пророци и мъдреци са би­ли поставяни психопатологични етикети. Дори медитация­та е била обсъждана в психопатологичен контекст. Следни­ят пасаж от статия на известния психоаналитик Франц Алекзандър, приравняващ будистката медитация с изкуст­вена кататония⁹⁴, тук може да се използва като пример: „От днешното ни психоаналитично познание е ясно, че будист­ката себепогълнатост е либидно, нарцистично насочване на­вътре на импулса да се знае, вид изкуствена шизофрения с пълно отдръпване па либидния интерес от външния свят” (Alexander 1931). С няколко изключения, например работа­та на Карл Густав Юнг, Роберто Асаджоли и Ейбрахам Мас­лоу, западната психиатрия не признава духовността и дори не допуска идеята, че е възможно да съществува известна разлика между мистицизма и психозата.

В друг контекст (Grof 1985) се опитах да посоча греш­ките, включени в този подход към духовността. Да се обър­ква Нютоново-карюзианският модел на реалността със са­мата реалност означава да се пренебрегне съвременната фи­лософия на науката с нейното разбиране за научните тео­рии и за динамиката на парадигмите. Освен това подобно объркване представлява сериозна логическа грешка: като обърква картата с територията в смисъла на Кожибски (Korzybski 1933), то нарушава принципа на логическото сим­волизиране, което е било любимата тема на Грегъри Бейт­сън към края на живота му (Bateson 1979) Преди всичко обаче този подход екстраполира откритията от основните науки към психологията и игнорира огромни по обем наб­людения на съвременните изследвания върху съзнанието, особено онези, свързани с трансперсоналните преживява­ния. Всяка сериозна научна теория трябва да е опит да се организират съществуващите факти, а не продукт на спеку­лативни екстраполации. Тя трябва да се основава на на­блюденията за Вселената, а не на убежденията на учените за природата на Вселената или на желанията им ул това, как­ва би трябвало да бъде, за да съответства на техните теории.

Съвременните изследвания върху съзнанието и емпи­ричната психотерапия са хвърлили съвършено нова свет­лина върху проблема за духовността и религията и са вьр­нали на човешката психика нейния космически статус. В пълно съгласие с Юнговата перспектива духовността или божествеността, изглежда, са вътрешноприсъщо свойство на по-дълбоката динамика на психиката. Винаги когато постигне перинаталното и трансперсоналното равнище, про­цесът на емпиричното себеизследване води до духовно съ­буждане и човекът започва да се интересува от мистичното търсене. Виждал съм много високообразовани лица да пре­търпяват този процес в нашата психеделична тренингова програма и в холотропните ни семинари, но все още не съм срещал и един, включително атеисти, марксисти и позити­вистични учени, чийто скептицизъм и цинизъм по отноше­ние на духовността да са оцелели след такова преживяване.

Формата на духовност, която имам предвид, е напълно съвместима с всяко равнище на интелигентност, образова­ние и конкретни познания за информацията, натрупана от такива науки като физиката, биологията, медицината и пси­хологията. Нито един от образованите пациенти, с които съм работил, не е откривал никакви конфликти между ду­ховните си преживявания и информацията, с която е разпо­лагал за физическия свят. Същевременно обаче тези хора често е трябвало да се отказват от определени незащитими генерализации и необосновани метафизични допускания, ко­ито са били част от академичното им образование. Днес вече съществува значителна по обем литература, подсказ­ваща, че много революционни преломи в съвременната на­ука сочат към радикално нов светоглед. Макар че все още сме далеч от всеобхватен синтез, някои съществени елемен­ти от тази появяваща се парадигма демонстрират сливане с мащабни последствия със светогледа на великите мис­тични традиции (Grof 1984).

Важно е обаче да се подчертае, че това не означава за­дължително сливане на наука и религия. Духовността, коя­то се появява спонтанно на определен етап от емпирично­то себеизследване, не трябва да се бърка с традиционните религии и техните вярвания, доктрини, догми и ритуали. Много от тях напълно са загубили връзка с първоначалния си източник, т. е. директното медиумно преживяване на трансперсоналните реалности. Те се интересуват предимно от такива неща като власт, пари, йерархии и нравствен, политически и социален контрол. Възможно е да съществу­ва религия с много малко духовност, с пълната му липса или дори такава, която пречи на откровеното духовно тър­сене

Моят добър приятел Уолтър Хюстън Кларк - пенсио­ниран професор по религия и автор на акламиран учебник по психология на религията - имаше дълбоки мистични пре­живявания след много години преподаване на религия в университета. В резултат на тях той започна да разбира вза­имоотношението между истинската духовност и религия­та Чувал съм го да говори за това с помощта на интересен образ Той каза, че голяма част от традиционната религия му напомняла на ваксинация. Човек отива в църквата и получава „нещичко, което след това го предпазва от реал­ното нещо”. Много хора вярват, че редовното ходене на цър­ква в неделя и през празниците, казването на молитвата и слушането на проповедите са достатъчни, за да бъдат ис­тински религиозни. Това фалшиво чувство, че вече си „прис­тигнал”, след това им пречи за започнат пътуването си към духовното откритие. Карл Густав Юнг изразява подобно ста­новище (Jung 1958). Според него основната функция на фор­мализираната религия е да предпазва хората от директно­то преживяване на Бога.

Духовните преживявания, които стават достъпни в дъл­бокото себеизследване, обикновено не доближават човека до установената църква и не вдъхновяват по-често посеща­ване на формализираните литургии, независимо дали ре­лигията е християнство, юдейство или ислям. Те по-често недвусмислено облекчават проблемите и ограниченията на установената църква и опосредстват разбирането защо и къде религиите са се отклонили и са загубили контакт с истинската духовност. Директните духовни преживявания обаче са напълно съвместими с мистичните клонове на го­лемите религии на света, например различните видове хрис­тиянски мистицизъм, суфизъм и Кабала или хасидическо­то движение⁹⁵. Истински важното разграничение в света на духовността не е по линията, която разделя отделните традиционни религии една от друга, а по тази, която отделя всич­ки тях от техните мистични клонове.

Традиционните религии обикновено защитават концеп­ции за Бога, в които божествеността е сила, намираща се извън човешките същества, и с нея трябва да се контактува чрез посредничеството на църквата и свещеничеството. Предпочитаното място за такова взаимодействие е храмът. Обратното, духовността, разкрита в процеса на фокусира­ното себеизследване, разглежда Бог като Божественото вът­ре. Тук човек използва различни техники, които опосредст­ват директния преживелищен достъп до трансперсонални­те реалности и открива собствената си божественост. За ду­ховната практика от този вид тялото и природата са тези, които изпълняват функцията на храм.

Храмовете могат да играят важна роля в подпомагане­то на истинската духовност само ако архитектурата и инте­риорът им са с такава изключителна красота и съвършенс­тво, че да доближават хората до трансцеденталната сфера, или ако елементите на предлаганата божествена служба, на­пример музика за орган, хорово пеене и блясъка на използ­ваните в литургията предмети, опосредстват директното трансперсонално преживяване. Големите готически катед­рали на Европа могат да бъдат добър пример.

Най-важните аспекти на обсъжданото дотук взаимоот­ношение между религиозното и духовното преживяване мо­гат да се илюстрират със следния разказ от един сеанс на писател, който взе амфетаминно-свързаните емпатогени MDMA и 2СВ в групова среда (Adamson 1986). Друга част на неговото преживяване е описана на с. 92).

Сякаш кръжах във въздуха няколко пласта от размътена реалност над огромен, крещящ източник на светлина Докато се разтваряха и изчезваха като вдигаща се мъгла нивата на пог­решни разбирания, погрешни репрезентации, илюзии и кон­сенсусна реалност, звукът ставаше все по-силен Това беше жу­женето на електрическа крушка от милиарди волтове, беше ревът на хиляди слънца, звукът на пламнала Вселена Когато стана по-видим, това се оказа огромна, кръгла топка, около която сега кръжах Да се нарече бяла светлина, ще бъде твърде бледо и ще означава тя да се изпоцапа с един цвят Тя блестеше с яркост, която е първична, с интензивност, която е абсолютна

Разбрах - не чрез езика, а чрез вроденото познание, - че тази ревяща експлозия е самият живот Той крещеше и пулсираше във всичко живо, беше източник на кристализиралото движение на живота Беше предшественик на първоначалната топка от звездни семена, която е експлодирала и е създала всичко, съществува­що в нашата Вселена на Големия взрив или - в зависимост от вашата космология - в пулсиращата Вселена. И течеше през мен Сякаш бях свързан с него чрез някакво огромно потръп­ващо оптическо влакно не само от светлина, но и от енергия.

Това беше предрелигиозно преживяване. Религията сега ми изглеждаше излишна, след като бях в присъствието на този източник на живот. Духовността беше станала хрома репре­зентация на беса и силата на живота. Не вдъхваше страхопочи­тание, а беше самото страхопочитание. Не беше божествено, а обожествяващо. Не беше добро, а просто такова, каквото е, беше чистият Абсолют, който не е прав, любещ или безвреден, а е просто такъв, какъвто е - живият живот.

Разбира се, човек обича всички други живи създания Раз­бира се, чувства, че всичко е наред със сътворението Разбира се, всички ние сме обединени Просто сме част от огъня на живота. Ако този източник на енергия, който тече през нас, не съществуваше, нямаше да съществуваме и ние. Любов, духов­ност и мир последваха от това преживяване така, както едната глътка въздух води до другата. Не е нещо особено. Просто та­кава е нашата природа.

Има достатъчно доказателства, че трансцеденталният импулс е най-жизнената и мощна сила в човешките съ­щества. Системното отричане и потискане на духовността, които са толкова характерни за съвременните западни об­щества, вероятно са решаващият фактор, допринасящ за от­чуждението, екзистенциалната тревожност и социалната психопатология, престъпността, насилието и себеразруши­телните склонности на съвременното човечество. По тази причина скорошното засилване на интереса към различни форми на себеизследване, които могат да опосредстват пре­ките духовни преживявания, е много насърчителна тенден­ция и развитие с огромно потенциално значение.

Значението на духовното търсене може да се обясни от гледна точка на модела, обсъден по-рано в тази книга (с. 287). Изказах идеята, че за да опише човешките същества по на­чин, който съответства на наблюденията от съвременните изследвания на съзнанието, човек трябва да използва пара­доксалния модел на взаимното допълване, който има из­вестна прилика с парадокса на вълната и частицата от фи­зиката на субатомните частици. Двете форми на съзнание­то, съответстващи на тези два взаимодопълващи се аспек­та на човешката природа, са хилотропната, или ориентираната към матерната, и холотропната, стремяща се към ця­лостност и тоталност.

За да живее изцяло съобразно пълния си потенциал, е от съществено значение човек да признае и двата аспекта на своето същество, да ги култивира и да ги опознае и да се чувства удобно с тях. На практика това означава той да е в контакт с вътрешния си живот и да допълва всекидневните си дейности с фокусирано себеизследване на своето несъз­навано и свръхсъзнавано. Това може да се постигне чрез медитацията, техниките на хуманистичната и трансперсо­налната психотерапия, чрез участието в шамански ритуали и трансови събития, чрез престоя в контейнер за сензорна изолация, чрез супервизираната психеделична работа и с помощта на някои други средства.

По този начин животът на човека става активен диа­лог между хилотропната и холотропната форма на съзна­ние. Това всъщност е преформулиране на идеята на Карл Густав Юнг, че най-жизнената човешка потребност е да се открие собствената вътрешна реалност чрез култивирането на символния живот и да се живее в активен, динамичен контакт с колективното несъзнавано и с Аза. Това прави възможно разчитането на огромните ресурси и мъдростта на вековете, които се крият в колективната психика.

Дори ако е свободен от проявени клинични симптоми и следователно е психично здрав от гледна точка на тради­ционната психиатрия, човек, чието съществуване е ограни­чено само до хилотропната форма на съзнание, е откъснат от тези вътрешни ресурси и е неспособен да разчита на тях. Това води до хронично фрустриране на по-висшите транс­цендентални потребности и до чувството за липса на удов­летворение. Холотропните преживявания, срещани в про­цеса на дълбинното себеизследване, имат вътрешноприсъщ изцелителен потенциал. Тези, които са трудни и болезнени по природа - ако се завършат и се интегрират, - явно, ели­минират източниците на разстройващи емоции и напреже­ние, които в противен случай ще пречат на всекидневния живот. Изпълнените с екстаз и обединяващите холотропни преживявания след това отстраняват отчуждението, създа­ват чувства на принадлежност, изпълват човека със сила, жар и оптимизъм и подпомагат самооценката му. Те про­чистват сетивата и ги откриват за възприемането на необикновеното богатство, красота и загадъчност на същест­вуването Преживяването на фундаменталното единство с останалата част от създанието засилва толерантността и търпеливостта към другите, понижава нивото на агресия и подобрява способността за синергия и сътрудничество.

Откриването на скритите аспекти на реалността и на предизвикателствата, свързани с тях, обогатява съществува­нето с вдъхновяващи нови измерения. То украсява живота на човека, прави го по-интересен и освобождава известна част от енергията, която преди е била блокирана в различни и по донкихотовски амбициозни начинания, и я насочва към приключението на себеоткритието. Многократните прежи­вявания на трансперсоналната област оказват фундаментал­но влияние върху човека. Обикновено те разтварят тясната и ограничена перспектива, характеризираща средностатис­тическия представител на Запада, и карат човека да види проблемите на всекидневието от космическа гледна точка.

Някои от преживяванията, на които се натъкваме по вре­ме на вътрешното ни търсене, са толкова интензивни, че про­менят критерия ни за преживяването на живота и предста­вата ни за това, какво можем да търпим, с какво сме в съ­стояние да се справим и да интегрираме Освен действител­ното изцеляване, което се осъществява в този процес, тази драстична промяна на гледната точка, контекста и критери­ите за оценка на собствените житейски преживявания не­рядко представлява важно предимство в живота и трансформира качеството на всекидневното съществуване.

Имайки предвид тези факти, засилването на интереса към духовността и вътрешното търсене със сигурност е ед­но от малкото носещи надежда събития в нашия изпаднал в беда свят. Ако тази тенденция продължи, вътрешната трансформация на човечеството може да стане основната сила за облекчаване на настоящата суисидна тенденция и глобалната катастрофа, към която светът сякаш се движи с ужасяваща скорост. Бързото сливане на новата наука и ми­етичните традиции на извечната философия предлага инт­ригуващата перспектива на бъдещ всеобхватен светоглед, който ще елиминира пропастта между научните изследва­ния и духовното търсене. Подобна всеобхватна нова пара­дигма може да стане важен катализатор в еволюцията на съзнанието, която, изглежда, е от решаващо значение за оце­ляването на живота на тази планета.

Използването на психеделични вещества за изцелява­не, гадаене и общуване както с небесния, така и с подзем­ния свят може да се проследи до зората на човешката исто­рия. От незапомнени времена растения и - в редки случаи - животински материали, съдържащи силни алкалоиди, ко­ито променят съзнанието, са били давани с ритуални и ма­гически цели както в туземните, така и във високообразо­ваните части на света.

В историята на китайската медицина информацията за психеделичните вещества може да се проследи назад във времето поне допреди 3500 години. Специален исторически интерес представлява легендарното божествено растение и елексир, наречено хаома в древноперсийската Дзенд Авес­та и сома в старата индийска литература. Внесено в Индия от номадските арийски нашественици, то оказва фундамен­тално влияние върху развитието на индуистката религия и философска мисъл. Сто и двайсет строфи от Риг Веда са посветени на сома и славят необикновените ефекти, които този божествен елексир има върху богомолците. Приелите го са обзети от екстаз, при който „половината от тях е на земята, а другата половина - на небесата” Техните тела стават по-силни, сърцата им се изпълват със смелост, ра­дост и ентусиазъм, разумът им е просветен и те получават уверение в своето безсмъртие.

Друго често срещано и широко разпространено расте­ние с психеделични свойства, което е било използвано за свещени и рекреационни цели, е конопът. Листата, цветове­те и смолата от неговите видове, например Vannabis saliva и Cannabis indica, са се пушели и поглъщали под различни имена (хашиш, киф, чарас, банг, ганджа, марихуана) в Близ­кия Изток, Африка, Индия, Китай, Тибет, Северна и Южна Америка и в Карибския басейн за удоволствие, изцеляване и с ритуални цели. Конопът е служил като важно тайнство за такива разнообразни групи като африканските туземни племена, индийските брамини, тибетските тантристки бу­дисти, някои ордени на суфистите, древните скити и раста­фарианците⁹⁶ в Ямайка.

Психеделичната фармакопея⁹⁷ е била особено богата в Централна Америка, където различни предколумбови кул­тури (ацтеки, толтеки, маи) и съвременни индиански групи (уинчол, яки, мацатеки) са използвали поне шестнадесет раз­лични растения със свойството да променят съзнанието. Най-известните от тях са кактусът пейот (Lophophora williamsii), свещените гъби теонанкатъл, или „плътта на бо­говете” (Psilocybe mexicana и cubensis), и ололиуки, което е местното име на семената на грамофончето (Turbina corymbosa).

Церемониалната употреба на пейота продължава и днес. особено сред индианците хуинчол, яки, кора и тарахумара в Мексико. След Гражданската война в САЩ религията на пейота се разпространява на север от областта на Рио Гран­де в САЩ и се приема от повече от 50 индиански племена. Според някои оценки повече от половината американски индианци (250 хиляди) днес принадлежат на Индианската църква: синкретична религия, която комбинира култа към пейота с християнски елементи. Церемониалната употреба на гъбите Psilocybine сред мексиканските индианци мацате­ки става известна по целия свят, след като прочутата куран­дера⁹⁸ Мария Сабина разкрива тяхната тайна на американ­ския банкер и миколог⁹⁹ Гордън Уейсън и съпругата му.

Най-известното южноамериканско психеделично вещес­тво е аяуаска или яге, приготвено от кората на лианата от джунглата Banisteriopsis caapi, позната в Бразилия, Перу, Ек­вадор и Колумбия под много местни имена, например „ло­зата на смъртта”, „лозата на душата” и „лозовото въже на смъртта” (сога де муерте). То се дава в драматични ритуа­ли през пубертета, които включват силно бичуване, и се та­чи заради силните му пургативни, изцелителни, медиумни и телепатични ефекти. Най-популярните сред южноамери­канските психеделични вещества за смъркане са кохоба, при­готвено от сока на Virola theiodora или Virola cuspidata, и епена - от Virola calophylla и Virola theiodora. Емфиетата от Virola се използват от много индиански групи в Амазон­ския регион във Венецуела, Колумбия и Бразилия, за да об­щуват със света на духовете, да диагностицират и да леку­ват болести, за пророчества, гадаене и други магико-рели­гиозни цели. Кактусът Сан Педро (Trichocerus pachanoi) при­лича по въздействието си на пейота, тъй като и двата вида съдържат алкалоида мескалин. Той се използва от шама­ните в Андите в Еквадор от повече от три хилядолетия за гадаене и изцеляване.

Екваториална Африка обогатява света на психеделич­ните растения с храста ибога (Tabernanthe iboga). Корените му се търсят от дивите свине, горилите и бодливите прасе­та, чието поведение рязко се променя под негово влияние. Кората на корените се използва от местните племена под името ебога или ибога В малки количества тя е афродизиак и психостимулант Войните, поели на военни походи, и лов­ците на лъвове я употребяват, за да останат будни по време на нощните вахти. В култовете ибога участват мъже (бум­ти) и жени (мбири), които използват големи дози в церемо­нии, продължаващи по цяла нощ и включващи танцуване и биене на барабани с религиозни цели, за да се опосредства общуването с духовете на предците.

Последното основно психеделично растение, което бих искал да спомена, е мухоморката (Amanita muscaria) - чер­вената гъба, изпъстрена с бели точици, която се появява в Алиса в страната на чудесата на Луис Карол и в много други западноевропейски приказки. Тя е била интензивно използвана от сибирските шамани от племената на кориа­ките, самойците, остиаките и чукчите, от североамериканс­ките индиански групи около Големите езера и особено од­жибуей, и от скандинавските народи. Някои изследователи са се опитвали да свържат старите викингски легенди за т. нар. берсерксганг - военната лудост на група от войни, об­лечени в мечешки кожи и описани в скандинавските саги, с поглъщането на гъби мухоморки (Fabing 1956). Гордън Уей­сън (Wasson 1967) е събрал свидетелства от различни дис­циплини, подсказващи, че Amanita muscaria е легендарното растение и елексир сома от ведическия период. Възникна­ли са известни неясноти и противоречия относно психеде­личните ефекти на мухоморката и теорията на Уийсън -макар и много интересна и популярна - не е общоприета.

Бих искал да приключа обсъждането на най-известни­те психеделични материали с кратко споменаване на про­менящите съзнанието вещества с животински произход. „Ри­бата на сънищата” (Kyphosus fuscus), откривана във водите около остров Норфолк в Южния Пасифик, сред местните хора има репутацията на причинител на силни кошмарни видения, фотографът на National Geographic Magazine Джо Робъртс пече и яде такава риба през 1960 г. и потвърждава тези твърдения. Той преживява силно халюцинаторно със­тояние с много елементи на научна фантастика (Roberts 1960). Психоактивните свойства на кожата на краставата жаба и нейните секрети обясняват популярността й в сред­новековните супи и мазила на вещиците, използвани в кон­текста на сборищата на вещици или Валпургиевата нощ¹⁰⁰ Променящите съзнанието ефекти на тези животински про­дукти могат да се обяснят с високото съдържание на психе­делични производни на триптамина, например диметил­триптамин (DMT), 5-метокси-DMT и буфотенин (диметил­серотонин). Сред основните съставки на вещерските микс­тури са били растения от семейството на беладоната: от­ровната беладона (Atropa belladonna), бодливият плод на та­тула (Datura stramonium), мандрагора (Mandragora officinarum) и попадийката (Hyoscyamus niger).

Дългата история на ритуалната употреба на психеде­лични вещества рязко контрастира с относително краткия период на научен интерес към тези материали и тяхното системно лабораторно и клинично изследване. Лоуис Ле­вин, често наричан бащата на съвременната психофарма­кология, събира образци от пейот, отнася ги в Германия и изолира няколко от неговите алкалоиди. През 1897 г. него­вият колега и съперник Артур Хефтер успява химически да идентифицира психоактивния принцип на пейота и го на­рича мескалин. Ранните пионерски експерименти с пейот са провеждани от Уиър Митчъл, Хейвлок Елис и Ханрих Клювер. Тези проучвания кулминират през 1927 г. c публи­куването на книгата Der Meskalinrausch (Мескалиновата ин­токсикация) от Курт Берингер (Beringer 1927).

През следващия период до 40-те години са провеждани много малко психеделични изследвания. Златната ера в ис­торията на психеделиците започва през април 1942 г., кога­то швейцарският химик Алберт Хофман случайно открива необикновените психоактивни свойства на много малките дози от диетиламида на лизергиновата киселина (ЛСД-25). Това ново полусинтетично производно на моравото рогче, активно в невероятно малки количества, равняващи се на милионна част от грама (микрограмове), за една нощ става научна сензация. Изследванията, вдъхновени от откритие­то на Хофман, не се ограничават само до ЛСД, а водят до ренесанс на интереса към известни и в миналото психеделич­ни растения и вещества и до лавина от нови познания за тях.

Едни след други тайните и загадките на психеделичния свят започват да се поддават на системните екипни усилия на съвременното научно изследване. Активните съставки на най-известните психеделични растения са химично иден­тифицирани и приготвяни в лабораторията в чиста форма. Самият Алберт Хофман започва да проявява дълбок инте­рес към химията на психеделичните растения след първо­началната си случайна интоксикация с ЛСД-25 и последва­лия планиран експеримент с това вещество, в който той е изследваното лице. Хофман успява да разреши загадката на мексиканските свещени гъби, като изолира техните ак­тивни алкалоиди - псилоцибин и псилоцин. Преди научна­та му дейност в тази област да е прекратена от злощастни­те политически и административни мерки, предизвикани от съществуването на черен пазар на психеделични вещест­ва и несупервизираното масово експериментиране със себе си на младото поколение, той успява да проследи действие­то на семената на грамофончето до съдържащия се в тях д-лизергинов киселинен амин и свързаните производни на моравото рогче.

Основната активна съставка на аяуаска или яге е алка­лоидът хармалин, наричан също банистерин, ягеин или те­лепатин. Макар че химичната му структура е известна още от 1919 г., съвременните химически и фармакологични из­следвания разкриват някои нови данни. Особен интерес представлява фактът, че хармалинът силно прилича на ве­ществата, които могат да се извлекат от епифизата, напри­мер 10-метокси-хармалин. Това осигурява основата за ня­кои вдъхновяващи спекулации, тъй като мистичните тра­диции приписват огромно значение на епифизната жлеза във връзка с „отварянето на третото око” - медиумните със­тояния и паранормалните способности. Хармалиновите ал­калоиди освен това се откриват в праховете кохоба и епена, както и в сирийското седефче (Peganum harmala).

Ибокаинът - най-важният психоактивен алкалоид в аф­риканското растение ебога (Tabernanthe iboga) - е изолиран през 1901 г., но пълното разбиране на химическата му струк­тура се постига в края на 60-те години. След много труднос­ти съвременните химици освен това дешифрират химичес­ките тайни на хашиша и марихуаната, като проследяват ти­пичните им ефекти до група тетрахидроканабиноли (ТНС).

Теоретично важен принос към разбирането на различ­ни психеделични материали от растителен и животински произход е изследването на психоактивните производни на триптамина, започнато от Бьозьормьони и Сзара в Буда­пеща, Унгария. Диметилтриптаминът (DMT), диетилтрип­таминът (DET), дипропилтриптаминът (DPT) и други свър­зани съединения са сред най-простите молекули с психеде­лични ефекти. Те са отговорни за свойствата на южноаме­риканските емфиета кохоба, епена и парика да променят съ­знанието и допринасят за ефективността на смесите аяуас­ка. В животинското царство, както вече споменах, те са ак­тивните съставки в кожата на краставата жаба и нейните секрети и в месото на „рибата на сънищата” (Kyphosus fuscus) в Тихия океан.

Теоретичният интерес към триптаминните производ­ни се крие във факта, че те се появяват естествено в човеш­кия организъм, производни са на важната аминокиселина триптофан и химически са свързани с невротрансмитери­те. По тези причини те са логичните кандидати за ендоген­ни психотомиметични вещества, които могат да се създа­ват от метаболитните процеси в тялото и често са били дис­кутирани в контекста на биохимичните теории за психози­те. Сред естествено появяващите се производни на трипта­мина са и активните алкалоиди от мексиканските свещени гъби - псилоцибин и псилоцин, - споменати по-горе.

Следователно съвременните химични изследвания са разрешили проблемите с повечето психеделични вещества, които са играли важна роля в историята на човечеството. Само ведическата сома е останала загадка както от бота­ническа, така и от химическа гледна точка. Освен теорията на Уейсън, която я свързва с Amanita muscaria, има и други хипотези, включващи сирийското седефче (Peganum harmala), китайския бор (Ephedra sinica) и други растения. Можем да съжаляваме, че ентусиазираните усилия на антрополози, ботаници, фармаколози, химици, психиатри и психолози, които са характеризирали психеделичните изследвания през 50-те и 60-те години, са така драстично осуетени, преди някои от останалите тайни на психеделичния свят да са се подда­ли на научното любопитство.

Скорошният широко публикуван спор по отношение на метилен-диокси-метамфетамин (MDMA), известен на ши­роката аудитория като ХТС, „Екстази” или „Адам”, прив­лича вниманието на професионалистите от областта на пси­хичното здраве, както и това на лаиците към голяма група психоактивни вещества, която има молекулярна структура, наподобяваща мескалина, допамина и амфетамина. Пове­чето от тези представляващи интерес за психиатрията ве­щества са полусинтетични. Те не се появяват в природата като такива, но химическите им предшественици са летли­вите масла, откривани в индийското орехче, шафрана, лав­ровото дърво и други растения и ботанически продукти. Най-добре известните от тези амфетаминно-свързани психеде­лици, или „емпатогени”, са MDA (3,4-метилен-диокси-ам-фетамин), MMDA (3-метокси-4,5-метилен-диокси-амфета-мин), MDMA (3,4-метилен-диокси-метамфетамин), DOM или STP (2,5-диметокси-4-метил-амфетамин), ТМА (3,4,5-триметокси-метил-амфетамин) и 2-СВ (4-бромо-2,5-диме-токси-фенетиламин).

Кетаминният хидрохлорид (Кеталар, Кетанест, Кетаджет) е напълно синтетично съединение, което е химически свър­зано с печално известния фенциклидин (РСР, или „ангелски прах”) - анестетично средство, използвано във ветеринарна­та медицина и познато като опасен наркотик, с който се зло­употребява на улицата. Независимо от химическото му сход­ство с фенциклидина, кетаминът се различава съществено от него по психологическите си ефекти. Той се произвежда и разпространява от „Парк-Дейвис” като дисоциативен анесте­тик и по принцип се смята за едно от най-безопасните ве­щества, използвани в хирургическата практика за предиз­викване на обща упойка. В ранните години на неговото съ­ществуване се е давал на стотици хиляди пациенти с неиз­вестна анамнеза, които се нуждаят от незабавна хирургичес­ка намеса. Независимо от биологичната си безопасност то постепенно се отхвърля от хирургическата общност, защото нерядко създава т. нар. „синдром на изплуването”, или много необичайни и силни перцептивни и емоционални проме­ни, преживявани от пациентите, докато се връщат в съзна­ние. Психиатрите, изследващи това явление, откриват, че ке­таминът е много силно психеделично вещество, което в мно­го по-малки от използваните от хирурзите количества (око­ло 1/10 до 1/6 от анестетичната доза) може да се използва за необикновени психиатрични изследвания, обучение на про­фесионалисти и за терапевтични цели.