Приключения във форум театър

Договорът

Ние гледаме много сериозно на създаването на груповия договор, който помага за насочването на качеството на изживяното от участниците в уъркшопа. Това съвсем не означава, че не очакваме и малко смях докато се случва процесът, но е много важно това да стане и то да се направи добре.

Договорите се правят с цел да се изяснят границите както на личността, така и на групата. Те би трябвало да предоставят възможност на всеки да каже, кое поведение е търпимо за него и кое – не. Те би трябвало да дадат възможност на всеки да каже, какви специални нужди има, какво са готови да дадат и какво искат от групата. Груповият договор би трябвало да генерира безопасността , която е необходима за участниците, ако ще трябва да бъдат способни да работят върху своите чувства и чувствата на другите.

Има много различни начини за съставяне на договорите. Това може да стане чрез работа в малки групи, пленарна работа, индивидуални заявления и експериментални техники. В момента ние експериментираме с изясняването на елемента на емоционалните нужди в контракта чрез театър на образите. Даже при групи, които не са правили анализиран театър на образите, тази техника работи и като започнем от чувствата на участниците, ние често можем да избегнем затъването в подробностите на битовите порядки. При група, чиято основна цел са добрите взаимоотношения и щастливата производителност, обсъждането на човешките чувства би трябвало да предхожда обсъждането на въпроса, колко кафе паузи трябва да има.

Една група, с която опитах тази техника създаде образа на двама души, които са застанали лице в лице много близко един до друг, като единият човек заплашва, а другият е заплашен. Този образ след обсъждане произведе четири елемента на договора.

• 
  Групата ще се опита да бъде чувствителна към нуждите на всеки индивид.
  
• 
  На всеки се разрешава да каже, когато и ако нещастен или му е неудобно от думите или действията на някой друг член на групата.(В идеалния случай, това да става в кръга).
  
• 
  На всеки се разрешава да създава свои собствени физически или емоционални граници.
  
• 
  Говори от свое име, а не от името на други хора.
  

За нас Театъра на образа се оказа един изключително могъщ и лично ангажиращ инструмент, и което е любопитно, за някои театрално неопитни групи, твърде освобождаващ, докато за други – твърде предизвикателен. Дали това е освобождаващ или предизвикателен процес изглежда има връзка със средната възраст на групата. Хората в своите юношески години често приемат трудно нуждата да разрешат на публиката да разучи образа. За тях е трудно да стоят неподвижно, смущават се от зяпането, трудно име е безмълвно да изслушват коментариите на хората относно образите. Хората, които имат опит в театралните техники, независимо на каква възраст, обикновено се справят добре с образите, но по-голямата част от работата на Theatr Fforwm Cymru е с хора, за които театърът или драмата не биха били първият избор на начин за себеизразяване. В действителност, това би било последният избор на някои от хората, с които сме правили форум театър.

Пред-пубертетните деца нямат до такава степен самоосъзнаване на образа и са ентусиазирано креативни, като често използват възможността да изпращат послания на предизвикателство или нужда, които трудно биха изрекли.

Театърът на образа може да бъде също така и много откровен. Идеалният пример за откровенията, които ни изненадаха от Театър на образа, дойде когато правехме уъркшоп, насочен срещу хулиганството, в едно голямо градско средно училище. Това училище се намираше насред един от най-небезопасните жилищни комплекси в града и му се носеше славата, че има проблеми, които напълно съответстват на района. Пристигнахме и ни въведоха в училищната зала, която единствено беше достатъчно голяма за провеждане на уъркшопа, където открихме тълпа от петдесет, шестдесет деца от 11 до 12 години. Кръгът, който даже въпреки това, че включваше само името на всеки и числото за “чувствата по скалата от 1 до 10”, отне доста време, и игрите, бяха добре приети от групата. Това се дължеше отчасти на това, че те имаха възможност да търчат и разгорещяват из училищната зала, а отчасти на това, че след толкова много седене и слушане, действително им беше нужно да потичат.

Започнахме театъра на образите така, както бяхме свикнали, с отделни образи и бяхме изненадани от отклика на думата”училище”. Поради репутацията на училището и района, в който то се намираше, ние си въобразявахме, че ще има много негативност в изобразяването на училището от децата, но се смутихме от видяното. В огромен кръг навсякъде около нас децата работеха, четяха, рисуваха, играеха, разговаряха оживено и като цяло се радваха на училището. Бяхме доста сконфузени, но другите образи дообясниха първоначалния образ. Думите, които обрисуваха най-откровените образи след това, бяха “майка” и “баща”. Отново бяхме заобиколени от образите, създадени от децата и те точно ни разкриха защо толкова много децата харесват училището. Имаше много родители, които пренебрегваха, биеха, отказваха, крещяха и размахваха пръст и това обясняваше защо училището изглеждаше такова щастливо убежище. Имаше също така и няколко щастливи образа, но с надделяваха с голямо болшинство не толкова щастливите.

От това аз разбрах до каква степен е възможно да се научи от и за група от хора в много кратко време чрез използване на образ. Аз научих също така че е изключително неправилно да се влиза в сесия с мисълта, че знаеш, какво ще се случи или какво ще видиш.

Често по-възрастните групи приемат Театъра на образа като по-удобен начин да изучат своето нещастие по сравнение с живия театър, тъй като той не ги натоварва толкова с актьорска игра. Веднъж работихме с група бежанки и те създаваха образа на “Моя потисничество” в малките групи. Това беше първия случай, за който си спомням, че използвахме техниката при която молим публиката да затвори очи, докато се създават образите. Видях, как това направи много трудните неща по-възможни. Образите, които бяха показани там, поради естеството на групата, бяха много трудни, но образът на всяка една беше споделен само с нейната собствена малка група. Молбата ни към публиката да затвори очите си по време на аранжирането на образа, означава, че те могат да разгадаят кой образ на кой човек от групата принадлежи. Това прави образите анонимни и по този начин не толкова откровени за създателя, но той може да освободи също така и публиката в нейния анализ.

Заместването на създателя на образа с друг човек, е друга техника, която ни е помагала в случаи когато образите са трудни както заради материала, съзнателно показан от участника или заради онова, което е несъзнателно показано.

Спомням си един случай, при който провеждахме сесия по работни проблеми и “Роксана” създаде обра на “Моята работа”, който беше пълна противоположност на това, което устно беше описала. Тя говореше за близки и положителни взаимоотношения със своя началник но изобрази този началник зад огромна бариера , която Роксана се опитваше да прескочи. За цялата група беше очевидно, че несъвместимостта на думите, които тя си позволи, с чувствата които изпитва, сигурно са я напрягали, но как можехме в своя анализ да кажем това, след като самата Роксана не го виждаше? Това се разреши като поставихме друг на местото на Роксана, така, че тя можеше да го види отстрани, което тя направи. Ние не знаем, какво направи по-нататък с това, което узна, но поне в съзнанието си тя получи ясна представа за нещо, за което несъзнателно е имала усещане през цялото време.