Ключови събития, които биха могли да доведат до прекратяване на войната по-рано

Първо, и Иран, и Ирак приемат споразумението за прекратяване на нападенията срещу цивилни цели на 18.02.1984 г. Нито една от двете държави обаче не използва това споразумение, за да го разшири до постоянно прекратяване на войната. Вместо това през февруари - май 1984 г. войната ескалира, когато Ирак започва да използва химическо оръжие и атакува танкери и иранските петролни съоръжения на остров Харг, за да намали временно износа на петрол на Иран. Веднага след това Ирак иска прекратяване на огъня. Не е изненадващо, че Иран отказва и обещава да отвърне на удара, въпреки икономическите си несгоди. Иран отвръща на удара, като атакува кораби и танкери в южните води на Персийския залив и с това се слага край на всички договорени по-рано примирия.

Второ, сривът на цените на петрола силно ограничава на финансите на Иран, необходими за основните му военни и цивилни нужди през зимата на 1985 - 1986 г. Ситуацията е толкова тежка, че Ислямската република смята, че е разумно сраженията да се прекратят. В този период се смята, че новия ирански режим е станал достатъчно стабилен, за да може да се справи с пълен обрат на военната политика. Като цяло, както вече беше споменато, конфликтът е предоставил възможност на Рухоллах Хомейни за консолидиране на обществото, но аятолахът осъзнава бързо, че обикновените хора са уморени от войната. Той разбира, че налагане на още строги финансови икономии, за да поддържа войната, би подкопало общественото доверие, на което се радва неговият режим. Аятолах Рухоллах Хомейни преценява, че е достигнат етап, когато продължаването на военните действия повече ще навреди на революцията, отколкото ще я подпомогне.¹⁶⁶ Поради тази причина той приема примирие. То обаче не продължава дълго и се оказва, че „хипотетично“ прекратяване на войната никога не е имало шанс. Иракски войски нахлуват отново на остров Харг през септември - октомври 1986 г. и атакуват иранския нефтен терминал „Ларак“ през ноември 1986 г., за да намалят отново временно износът на петрол на Иран. Сега, въпреки новото икономическо сътресение, Иран е решен да отвърне на удара и не след дълго „войната на градовете“ е подновена.¹⁶⁷

Накрая следва да разгледаме битките за полуостров Фао. Изненадващата атака на Фао от иранските войски през февруари 1986 г. и успешното отблъскване на иракските контраатаки представляват една от най-важните повратни точки във войната. Боевете за Фао пораждат сериозни съмнения в държавите от региона, както и в Москва и Вашингтон, за способността на Ирак да използва ефективно военното си превъзходство. Освен с три пъти по-голямото си население от това на Ирак, по-лошо въоръжените ирански сили се оказват много по-силно мотивирани. Пробивът на Фао сякаш само потвърждава, че победата от страна на Иран е възможна и е единствено въпрос на време. Въпреки това, при следващите си атаки след Фао Иран не напредва много и през април 1988 г. иранските сили на свой ред са изтласкани от полуострова. До тогава Ирак винаги се е стремял да избегне даването на много жертви поради страх да не намали още повече обществената подкрепа за войната.¹⁶⁸ При битката за Фао през 1988 г. обаче режимът на „Баас“ сигнализира за промяна в мотивацията си и изглежда готов да продължи войната.

След като отбелязах, че е имало възможности войната да приключи по-рано, следва да дам обяснение защо това не се случва. В действителност има и други фактори, които са удължили войната умишлено или неволно. Тези фактори включват: постигане на целите на войната; поведението на държавните лидери през този период; подкрепата на населението и военните способности и на последно място, външните фактори. Сега ще разгледам тези фактори поотделно.

Първо, нито Иран, нито Ирак са близо до постигане на целта на войната по време на осемте години. Според Ефраим Карш целта на кампанията за Ирак е да дестабилизира и иранския режим чрез инвазия¹⁶⁹, докато Иран иска да унищожи иракската военна машина и да свали режима на „Баас“, надявайки се, че тази война ще се превърне в „основен инструмент“ за износ на Ислямската революция.¹⁷⁰ По време на военните действия нито една от държавите не постига решителна победа, която да застави друга страна да се предаде или да се съгласи на мирно споразумение. Например, нито една от страните не превзема или не стига до застрашаване на столиците Багдад и Техеран. Всички боевете са само в пограничните райони. На практика, ако целите на войната не са постигнати, за лидерите на двете страни ще бъде пагубно да отговорят на дългото търпение на населението със слагане край на кампанията.

Второ, от типа управление на двамата най-силни и агресивни лидери в региона - Саддам Хюсейн в Ирак и аятолах Рухоллах Хомейни в Иран, може да се заключи, че постигането на мир няма да бъде лесно. За тези двама лидери всичко друго, освен победа, е немислимо и равносилно на политическо самоубийство. Ако не съществуваха други фактори, които ще спомена по-нататък, войната би могла да продължи още много години.

Трето, от голямо значение е намесата на суперсилите в Персийския залив. Въпреки че нито една от суперсилите не изпраща войски, които да участват в тази война, те оказват значително влияние върху хода на конфликта. Независимо от факта, че както САЩ, така и Съветският съюз имат различни планове, те предоставят на Ирак финансова подкрепа, необходимите оръжия и военни материали в критични моменти. За Вашингтон, освен основната причина - враждебността към Ислямската революция в Иран, подкрепата на Ирак във войната означава, че САЩ и съюзниците им в Персийския залив са успели да разрушат специалните отношения между Багдад и Москва.¹⁷¹ Що се отнася до СССР, неспечелването на войната от Иран ще гарантира, че разпространението на ислямският фундаментализъм няма да достигне до южните съветски републики. Благодарение на тези външни фактори незабавното прекратяване на огъня става немислимо.
Краят на кампанията

Към края на войната, и Иран, и Ирак усещат последиците от продължителната кампания. Когато войната в крайна сметка свършва през август 1988 г., двете страни са претърпели следните загуби:

По отношение броя на жертвите, е изчислено, че по време на военните действия умират 262 000 иранци и 105 000 иракчани. Като прибавим още 700 000 ранени, двете страни дават общо над 1 млн. жертви.¹⁷² Преките парични разходи на Ирак за войната са между 74 - 91 млрд. щ. д., плюс още 41,94 млрд. британски паунда за внос на въоръжение, а разходите на Иран възлизат съответно на 94 - 112 млрд. щ. д. и 11,26 млрд. британски паунда. Що се отнася до непреките разходи, дължащи се на загуба на приходи от петрол и селскостопанска продукция, сумите са съответно 561 млрд. щ. д. за Ирак и 627 млрд. щ. д. за Иран.

В средата на 1987 г. има няколко индикации, че иранските лидери поне преоценяват подхода си към войната. Първо, готовността на Техеран да толерира решението на суперсилите да ескортират кувейтски кораби предполага, че Иран приветства отклоняване на войната в по-незначителна посока, а не се концентрира върху сериозното продължаване на кампанията по суша. От друга страна, нежеланието на Техеран да отхвърли директно Резолюция № 598 на СС на ООН, а да поиска промени на текста, също е показателно за промяна в отношението. Трето, военните цели на Иран се променят през последните месеци - желанието за отстраняване на Саддам Хюсейн се запазва, но изискванията за сваляне на режима на „Баас“, репарации и установяване на ислямска република отпадат. И накрая, потокът от доброволци за фронта намалява и иранските лидери, и по-специално Али Рафсанджани, започват да говорят публично в средата на 1987 г. за прекратяване на войната.¹⁷³ В крайна сметка, две събития ускоряват решението на Иран да търси бързо прекратяване на огъня в средата на 1988 г. - първо, честото използване от страна на Ирак на ракети с далечен обсег и химически оръжия (особено след като на 28.03.1988 г. 5000 иранци са убити в Халабджа) и второ, промяна в баланса на силите по суша, и по-специално загубата на полуостров Фао през април 1988 г., която намалява в много голяма степен мотивацията на иранските сили.

Същевременно, към края на войната, огромното предимство на Иран в демографско отношение (3:1) не е много видно на бойното поле. Докато Ирак е в състояние да увеличи своята човешка сила с около 150 000 души и да увеличи и реорганизира силите си от 30 на 39 пехотни дивизии между 1986 г. и 1988 г., човешката сила на Иран намалява със 100 000 души за същия период. Намаляването на броя на доброволците в Иран води в увеличаване зависимостта от наборници, но те ​​не могат да се бият с устрема на доброволците. Поради този факт, както и вследствие на трудностите при получаването на логистична подкрепа, прекратяването на огъня се явява добра алтернатива за Иран, особено след като губи психологическото убеждение, че превъзходството му по отношение на човешкия фактор би могло да продължи войната на изтощение.

От юни 1982 г. Ирак на няколко пъти иска примирие и прекратяване на огъня, в някои случаи едностранно, надявайки се да прекрати войната на ранен етап. Това се случва най-вече след като Багдад осъзнава, че няма да постигне очакваната бърза победа и ако кампанията се проточи (нещо, което те не са очаквали), страната ще бъде изправена пред сериозни икономически проблеми.¹⁷⁴ Накрая, в началото на 1988 г., Ирак се опитва да сложи край на войната чрез ескалация на кампанията. За да постигнат това, иракчаните използват химически оръжия над Халабджа, възвръщат си полуостров Фао и изтласкват иранските войски от остров Маджнун. Сякаш изведнъж те се „съживяват“ и продължават войната в момент, когато иранците са загубили първоначалния си устрем. Това обаче е само привидно. Поради тази причина, когато през юли 1988 г. Иран приема Резолюция № 598 на ООН, Ирак с готовност се съгласява да прекрати огъня и да спазва условията на Резолюцията.

• 
  Теория за оправдаване ползата от разходите.
  

И Иран, и Ирак са претърпели огромни финансови и човешки загуби. Както споменах по-рано, тази война се смята за една от най-кървавите и скъпите. Двете страни дават общо над 1 млн. жертви¹⁷⁵, а във финансово отношение осемгодишната кампания е струвала на Ирак и Иран по над 700 млрд. щ. д. Това определено е много висока цена за постигне целта войната.

Както вече беше споменато, целта на Ирак в най-общи линии е дестабилизация и сваляне на режима в Техеран.¹⁷⁶ Багдад се надява да постигне бърза победа, но вместо това е въвлечен в продължителна война с Иран. Може да се каже, че Ирак „изоставя“ своята цел от юни 1982 г.​​, когато за първи път обявява едностранно оттегляне от иранска територия. За съжаление кампанията продължава осем години, през които Ирак е изправен пред сериозни икономически проблеми, които не са били очаквани. Най-накрая, през 1988 г., Багдад се надява, че чрез ескалация на кампанията може да принуди Иран да преговаря за край на войната. От казаното до тук може да се заключи, че основната мотивация за Ирак да търси бърз край на тази война е високата цена, свързана с нея.

Що се отнася до Иран, въпреки че целта, която обявява, е да унищожи иракската военна машина и да свали режима на „Баас“, той също се надява да я използва като основен инструмент за износ на Ислямската революция.¹⁷⁷ Зле оборудваната армия на Иран обаче няма как да не изпитва трудности срещу военните сили на Ирак. Тъй като войната продължава по-дълго, отколкото всички очакват, икономиката на Иран запада, а цивилното население е страда и се изтощава. Пропастта между военните нужди на страната и политическите й цели се разширява. Накрая аятолах Рухоллах Хомейни осъзнава, че кампанията е достигнала етап, при който продължаване на военните действия ще навреди на Революцията, вместо да я укрепи. Той преценява, че разходите за продължаване на войната надхвърлят ползата от постигането на целта й.

• 
  Теория за победителите и победените.
  

Ирано-Иракската война не отслабва иракската армия. В действителност тя излиза много по-силна от осемгодишния конфликт: сухопътните сили нарастват от 200 000 (12 дивизии и 2750 танка) през 1980 г. до около 955 000 войници (50 дивизии и 6000 танка) през 1988 г. Иракските ВВС също увеличават броя на изтребителите си - от 322 на 500. Така армията е далеч по-добре оборудвана, отколкото през 1980 г. и е придобила значителен оперативен опит.¹⁷⁸

Що се отнася до Иран, въпреки че числеността на армията на страната нараства до 1 млн. души през 1988 г. спрямо 240 000 души през 1980 г., тя понася тежки загуби на танкове и изтребители. (По време на войната Иран губил600 танка и 320 самолета.)¹⁷⁹ Въпреки загубите, Иран не е загубил своите общи военни способности и заплашва, че ще продължи войната с Ирак, ако е необходимо. Издръжливото население на Ислямската република може да понесе трудности и лишения, като режим на горивото и електричеството, в името на победата.

Така, след като и двете страни все още са способни на продължаване на войната, ако е необходимо, става ясно, че Теорията за победителите и победените не може да се приложи към Ирано-Иракската война.

• 
  Теория за „ястребите“ и „гълъбите“.
  

Докато аятолах Хомейни е основен лидер в Иран, промяна в посока прекратяване на войната не се наблюдава. Напротив, иранците са още по-решени да се борят в името на аятолаха. Специфичният характер на Ислямската революция на Хомейни представлява мощен морален мотив при отблъскването на атаката на Ирак.¹⁸¹ Дори до деня, в който Иран приема да прекрати войната, Рухоллах Хомейни предупреждава правителствата на държавите от региона, че: „Всички вие сте партньори в авантюризма и престъпленията, извършвани от САЩ. Все още не сме предприели действие, което ще потопи целия регион в огън и кръв и ще го направи напълно нестабилен. Можете да бъдете сигурни, че вие ще бъде губещите в тази нова глава“¹⁸². Ясно е, че Рухоллах Хомейни е лидер тип „ястреб“ и докато той държи властта в Иран еднолично, Ирано-Иракската война няма да бъде прекратена. От тук може да се направи изводът, че не само цивилните лидери са по-малко склонни да използват военна сила за разрешаване на конфликти.

На 03.07.1988 г., на две седмици, преди Иран да приеме прекратяването на огъня, говорителят на парламента (от юли 1980 г.) Али Рафсанджани заявява, че новият приоритет на Иран е да се откъсне от международната си изолация. Той отдавна смята, че най-голямата жертва, която Иран дава в тази война, е доверието в Ислямската република. Той счита, че колкото по-дълго продължава войната, толкова по-малко Иран може да разчита населението да се примирява с нови „кръстоносни походи“ и жертви. Като лидер, тип „гълъб“ Али Рафсанджани поема премерен риск при убеждаването на Хомейни да приеме примирието.

В Ирано-Иракската война не е налице класически случай на предаване на властта от лидер тип „ястреб“ на лидер тип „гълъб“ и в двете държави, за да бъде „улеснено“ прекратяването на конфликта. Има обаче лидер тип „гълъб“, който се опитва да сложи край на войната по-рано, въпреки че постигането на тази цел му отнема няколко години. В това отношение и тази теория не обяснява края на войната достатъчно задоволително.

• 
  Теория за промяна на гледната точка.
  

Време на войната няма конкретен повратен момент (като употребата на атомни бомби над Япония през Втората световна война, довела до решението на страната да се предаде), за който може да се твърди, че води до промяна в ценностите на иранските и иракските лидери.

В първите години населението на Ислямската република понася стоически икономическите трудности и други лишения, като режим на горивото и електричеството, в името на победата. Поради тази причина първоначално прекратяването на войната без да постигне крайната целта е било немислимо. Въпреки това, до 1988 г., оптимизмът на иранската страна за постигането на целта намалява силно. Има индикатори, че войниците не желаят и не могат да продължат да се бият, и Иран губи поредица от битки на полуостров Фао, в Мехран и Маджнун и др. В съчетание с чувството на изолация и конфронтация не само с Ирак, но и с целия свят, това само ускорява решението на Техеран да сложи край на войната.¹⁸⁴ Все пак, за да прекрати кампанията, без да признае поражение, Рухоллах Хомейни допуска прекратяване на огъня само след смяната на лозунга й от „износ на Революцията“ на „спасяване на Революцията“.¹⁸⁵ С тази промяна аятолахът ефикасно подготвя народа си за прекратяването на огъня и успява да избегне недоволството на населението.

В това отношение Теорията за промяна на гледната точка също не успява да обясни прекратяването на войната, тъй като нито един от иранските и иракските лидери не преминава през повратен момент, който да ги принуди да погледнат проблема от друга гледна точка. На практика, промяната на политиката на аятолах Хомейни е по-скоро опит да „спаси“ себе си от последиците от прекратяването на войната без победа.

• 
  Поставянето на гранични маркери.
  

Факт е, че дори и след края на кризата с Кувейт Ирак не показва желание да разреши този проблем. Преди свалянето от власт на Саддам Хюсейн в статия на Daily Morning се изказват съмнения, че Багдад предпочита въпросът да остане неуреден и в определен момент да се възползва от това, за да оправдае необяснима инвазия.¹⁸⁶

• 
  Липса на мирно споразумение.
  

• 
  Драгирането на река Арванд.
  

Когато през 1975 г. Ирак приема Алжирското споразумение, в него фигурира клауза, отнасяща се до корабоплаването по реката и определяща методите за драгиране на плавателния път. Според този договор драгирането на река Арванд трябва да се извърши от Бюро по съвместна координация (което се състои от равен брой представители от двете страни). Би било логично и след войната да се следва същата процедура.

• 
  Демаркация на континенталния шелф на Иран и Ирак.
  

• 
  Оценка и плащане на репарациите от войната.
  

През май 1991 г. генералният секретар на ООН изпраща комисия в Техеран, която да направи оценката. След предварителни проучвания, посещение и на втора делегация на Организацията (през ноември 1991 г.) и срещи с ирански високопоставени служители, представителите на ООН изнасят доклада си. Той гласи, че сумата за преките щети в Иран възлиза на 97,2 млрд. щ. д., а тази на косвените - на 34,535 млрд. риала. Според доклада иранската страна твърди, че по време на войната е понесла загуби в размер на 100 млрд. щ. д. Служителите на ООН препоръчват и други страни да се включат във възстановяването на пострадалите по времето на войната райони в Иран, тъй като иракското правителство оспорва достоверността на оценката. И до този момент обаче не е намерен конкретен механизъм за изплащане на репарациите на Иран от Ирак.