Програма по " Индийско и иранско обществознание и културознание" магистърска теза



бет3/7
Дата16.07.2016
өлшемі0.71 Mb.
#203747
түріПрограма
1   2   3   4   5   6   7
Глава 3

Позиции на държавите, имащи отношение към конфликта


Позиции на страните от региона
Арабските държави демонстрират ясно и определено своята позиция непосредствено след започването на войната.

Шейхствата от зоната, подкрепени от Мароко, Мавритания и Северен Йемен, застават на страната на Ирак. Според книгата на Хамид Ансари „Разказ за пробуждането“ Саудитска Арабия, Кувейт, ОАЕ и арабските страни, граничещи с Персийския залив, са принудени под натиска на САЩ да осигуряват военния бюджет на Саддам Хюсейн. Както ще стане ясно по-нататък в главата обаче, това далеч не е единственият им мотив.

Ирак е силно зависим от помощта на държавите от Персийския залив. Без финансовата подкрепа на монарсите от региона Багдад не би могъл да издържи кампанията. Според официална статистика, съобщена при окупацията на Кувейт от Ирак, и днес Багдад дължи на тези страни повече от 80 млрд. щ. д. по сметка за помощта, получавана по време на 8-годишната война.

Сирия и Либия, всяка по свои причини, подкрепят Иран.

Алжир демонстрира стриктен неутралитет.

Най-силно ангажиран с каузата на Ирак се оказва йорданският крал Хосейн. В началото на октомври 1980 г. той посещава Саудитска Арабия. След размяна на мнения по създалата се обстановка, монарсите на двете държави обявяват своето решение „да подкрепят иракските исторически, законни и суверенни права над сухоземните и речните граници на страната”. Според тях действията на Ирак са предприети с цел защита на арабската нация и арабската територия от посегателствата на неарабска страна. Йордания също участва в тази защита.

Освен финансовата помощ за Ирак, арабските държави от Персийския залив (без Южен Йемен) предоставят летищата си на иракската авиация. Заедно с това Кувейт приема и Закон за обща мобилизация (05.10.1980 г.) на мъже от 18 до 50 години.

Интересна е и позицията на Египет, който все още се намира в международна изолация. Президентът Ануар Садат критикува Ислямската революция в Иран, както и самия аятолах Рухоллах Хомейни, защото аятолахът е категорично против постигането на мир с Израел. Поради това, от началото на Ирано-Иракската война, Ирак силно намалява критиката си срещу Египет и срещу президента Ануар Садат. В отговор Багдад получава военна помощ от Кайро.


Доводите на част от държавите за позициите, които заемат, са следните:

В средата на юни 1982 г. Али Рафсанджани заявява, че Ирак, Саудитска Арабия и Йордания „заговорничат срещу нас“84. Като доказателство за думите си привежда посещението на секретаря по отбраната на САЩ Каспар Уайнберг в Аман и Рияд, където, според думите му, Каспар Уайнберг се е срещнал тайно със заместник министър-председателя на Ирак Таха Ясин Рамадан.

Обвиненията на Иран, че държавите от Персийския залив са се съюзили със САЩ срещу Техеран, не издържат. Иранската страна е била поне също толкова агресивна. Доказателства за това могат да бъдат намерени в предходните действия на режима в Иран, представени по-долу.

Иранските ръководители започват да притискат монарсите да изоставят Багдад. Понякога исканията им са под формата на „приятелски съвет“, апелирайки да осъзнаят, че Ирак ги използва.85 В други случаи тонът им е доста заплашителен, особено ако говори аятолах Рухоллах Хомейни.

През юни 1982 г. Али Рафсанджани обвинява държавите от Персийския залив в „лошо поведение“ и ги предупреждава, че трябва да се подготвят да живеят в сянката на Иран.86

През май 1982 г. иранският министър на труда прави изявление, в което предупреждава страните от региона да не следват Хосни Мубарак, крал Хосейн и султан Кабус; ако го направят, да очакват да свършат като Саддам Хюсейн. Държавите от Залива трябвало да се обърнат към исляма.87

През март с. г. аятолах Рухоллах Хомейни съобщава, че е в интерес на съседните държави да не рискуват да се изложат на смърт и разрушение, за да задоволят амбициите на Саддам Хюсейн.88

Всички тези изявления могат да бъдат разглеждани на две нива - като добри съвети и като замаскирани заплахи.

Същевременно с това е имало редица преки атаки. През октомври 1981 г. са осъществени следните въоръжени нападения срещу държави от Персийския залив, всички очевидно дело на Иран: на 02.10.1981 г. ирански самолет атакува кувейтски петролни съоръжения; на 06.10.1981 г. е направен опит от страна на ислямски фундаменталисти да превземат Великата джамия в Саудитска Арабия; през декември 1981 г. бахрейнската полиция разкрива заговор за сваляне на правителството, във връзка с което са арестувани 73-ма души.89 Бахрейн директно обвинява Техеран, че стои зад заговора и скъсва дипломатическите си отношения с Иран.90

Иран отрича да има връзка със заговора в Бахрейн, както и със случая с джамията в Саудитска Арабия; инцидентът в Кувейт остава без коментар от иранските власти.

Във връзка със събитията в Бахрейн лидерът на Ислямски фронт за освобождение на Бахрейн, базиран в Техеран, прави публичен коментар точно преди разкриването на заговора, твърдейки, че Бахрейн „е сто процента готов за ислямска революция“ (Иран разпространява коментара сред държавите от Залива).91 Веднага след като заговорниците са арестувани, членове на „Ислямска организация за действие“ обсаждат бахрейнското посолство, изисквайки Бахрейн да освободи задържаните.92

В случая със Саудитска Арабия, през януари 1982 г. Техеран коментира, че Иран е „убеден в необходимостта да свали саудитския режим“.93 През февруари с. г. премиерът на Иран оправдава агресията срещу Саудитска Арабия с обяснението, че саудитците нарочно манипулират цените на петрола така, че Иран да не бъде конкурентноспособен: „Няма да имаме достатъчно средства за развитие, нито за внасяне на резервни части от чужбина“.94

Кувейт от своя страна е в „черния списък“ на Иран не само защото субсидира Ирак, но и поради факта че отваря пристанищата си за доставки на оръжия за Багдад, идващи предимно от Съветския съюз.95

Държавите от региона са принудени да действат срещу Иран и като пряко следствие на инцидента в Бахрейн те формират военен съюз - Съвет за сътрудничество между арабските държави от Залива (ССЗ). Той е учреден на 25.05.1981 г. от Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и ОАЕ. Съветът се ръководи от Саудитска Арабия и е „форма за предпазване от заплахите на Иран, който притежава военна и разрушителна сила с политико-идеологически компоненти, основани на ислямския фундаментализъм”.

Дни след разкриването на заговора в Бахрейн министърът на вътрешните работи на Саудитска Арабия посещава острова и обещава да го защити срещу всеки агресор.96 Впоследствие четири от шестте държави, които формират ССЗ, правят подобни декларации.

Сам по себе си Съюзът е безсилен, тъй като страните, нито поотделно, нито заедно, са в състояние да принудят Техеран да направи каквото и да било. Практически обаче всяка от тези държави има връзки, някои доста тесни, със САЩ и когато управляващите се обръщат към Вашингтон за защита, позициите им значително укрепват. По този начин се стига до обещанието на секретаря на отбраната на САЩ Каспар Уайнберг по време на обиколката му в региона за предоставяне защита на страните.97

Арабските владетели от Персийския залив „преработват“ системата на регионалните отношения без Иран. Тъй като управляващите вече нямат доверие на Техеран, те правят „санитарен кордон“ около страната. Иран със сигурност има основание да негодува, но неоправдано ли е, че арабските държави от Залива се прегрупират?

Като се има предвид ситуацията в Иран през този период, съществува основателен аргумент за оправдание на страните от Залива. Както вече споменах, Иран е в разгара на революция, чиято основна цел е да установи неговата абсолютна независимост. Според Стивън Пелетиер страната е длъжна да се освободи от обвързаността си и с Изтока, и със Запада, за да успее да създаде своя уникална ислямска идентичност.98

Подобна държава трудно би могла да бъде отборен играч или дори добър съсед. За да осъществи идеала си, Иран трябва да се превърне в автаркия - факт, който иранските лидери осъзнават (някои от тях дори заявяват публично, че точно това е целта им).99 Автаркията обаче, по дефиниция, не е част от система, а държава, която отрича сътрудничеството.

В случай че няма как да си сътрудничи с държавите в Персийския залив, готов ли е Иран да се откаже от желанието си да доминира? Отговорът на този въпрос се съдържа в следните думи на аятолах Рухоллах Хомейни: „Ще анексираме Ирак, а след това другите държави (от Персийския залив) ще се „слеят“ с нас“.100 Подобни изявления правят и други ирански лидери, но идвайки от Рухоллах Хомейни, думите могат да бъдат приети като официална държавна политика.

Между Иран и държавите от Персийския залив съществува и друго разногласие - Техеран настоява САЩ да бъдат изгонени от региона. С изключение на Ирак и, разбира се, Иран, всички държави от Персийския залив са силно зависими от Вашингтон. Връзките им със САЩ не са само политически, но и икономически. Настояването на иранската страна страните от Залива да скъсат с Вашингтон е равносилно на искане да се предадат на фундаменталистите.

Поради казаното дотук, държавите от Персийския залив нямат алтернатива, освен да помагат на Ирак. След като отказват ултиматума на Иран да преосмислят съюза си с Багдад, те се превръщат във врагове на Техеран. Лидерите на страните от Залива не могат да очакват промяна на поведението на Техеран, в случай че Ирак бъде победен.

Изключение от позицията на държавите от региона представлява Сирия, която застава на страната на Иран. Тя затваря газопровода на нейна територия, през който Ирак пренася петрол. Причината за решението й е комерсиална. Иран предлага на сирийската страна сделка - да доставят на режима в Дамаск 180 000 барела петрол на ден в замяна на сирийски стоки. От барелите Сирия преработва 70 000 в рафинериите си и ги връща обратно в Иран, а останалите 110 000 използва за свои нужди.101

По време на войната Саудитска Арабия също има по-особено мнение. От една страна, тя подкрепя усилията на иракчаните да сдържат разпространяването на шиитския ислям. От друга страна, е чувствителна към заплахата на Иран по отношение на режима в Рияд. Техеран предупреждава Саудитска Арабия многократно, че ще отмъсти чрез саботаж и подривна дейност, ако Рияд подкрепя прекалено на Багдад.

В критични моменти заплахите на Иран са приведени в действие. Например, през 1985 г. те атакуват голямата саудитска петролна рафинерия „Рас Танура“. По този повод саудитците отговарят, като свалят два ирански самолета.

Впоследствие Рияд смекчава позицията си по отношение на Иран. След конгреса на партия „Баас“ от юни 1986 г., на който е решено Ирак да разруши напълно инфраструктурата на Ислямската република, Рияд предоставя на Иран керосин, с който да изкара зимата.102

Саудитска Арабия успява да смекчи враждебността на Иран и като играе ролята на монополист в ОПЕК и успява да поддържа цените на петрола високи, което е от полза за Техеран, който успява да покрие разходите си по време на войната. (Точно преди превземането на полуостров Фао обаче Рияд се отказва от тази си политика, което има катастрофални последици за иранската страна.103 След като иранците завземат Фао, Саудитска Арабия намалява продукцията си и цените на петрола се възстановяват.)

Освен това режимът в Рияд контролира количествата иракски петрол през петролопровода IPSA-1104, като не позволява преминаването на повече от 500 000 барела на ден. По този начин пречи на Багдад да надвиши количествата петрол, продавани от Иран.

От казаното дотук става видно, че Саудитска Арабия няма конкретен фаворит и счита в свой интерес войната да не приключи с едноличен победител.

През юли 1987 г. обаче нещата се променят. Иран изпраща няколко хиляди поклонници в Мека, за да участват в ежегодния хадж. Радикални елементи, придружаващи поклонниците, нарушават разпореждането на Саудитска Арабия за забрана на политически прояви по време на хаджа и организират няколко демонстрации срещу „империализма и ционизма“. Саудитската полиция отговаря грубо и над 400 протестиращи са убити.105

Аятолах Рухоллах Хомейни незабавно изразява своето възмущение. Освен това, той публично напада саудитските управници, твърдейки, че са неспособни да опазят светите места, и призовава за свалянето им от власт. 106 В резултат на изявлението на аятолаха, на 25.08.1987 г. Саудитска Арабия обявява война на Иран. Саудитският министър на вътрешните работи обвинява Техеран в подстрекателство на размириците в Мека с цел дестабилизация на монархията.107

Иран никога не е приемал заплахите на Саудитска Арабия сериозно. Техеран счита саудитската опозиция като такава, която не би могла да има последици, и все пак саудитците разполагат с оръжия, от които Иран трябва да се страхува. След като режимът в Рияд обявява война на Ислямската република, той още веднъж (както преди превземането на Фао) се отказва от предимствата, които има като монополист в производството на петрол. Въпреки че твърдят, че това няма нищо общо с войната, ефектът от този ход на саудитската страна върху Иран е опустошителен. Цената на петрола се срива. Иран, който се нуждае от всяка стотинка от приходите от петрола си, за да финансира военната си кампания, не може да издържи на това развитие.

Интересна е и ролята на Турция във войната. Тя е свързана със следните събития:

В края на 1983 г. Масуд Барзани заминава за Сирия за разговори с Хафез Асад, като се надява да настрои Дамаск срещу Техеран и да си спечели малко пространство за маневри.

Към този момент Хафез Асад е въвлечен в спор с Турция относно схемата на Анкара за голям водноелектрически проект на река Ефрат, който ще дренира вода от Сирия. Хафез Асад вярва, че може да използва поне индиректно Масуд Барзани срещу Турция. Малко преди посещението на Масуд Барзани в Дамаск, сирийският държавен глава взема под крилото си група турски етнически кюрди, борещи се за независимост - Кюрдската работническа партия (ПКК). Хафез Асад предлага на Масуд Барзани да позволи на военните формирования на ПКК да направят свой лагер на негова територия до турската граница. Това би им дало възможност да навлизат на турска територия и да подтикнат към бунт 10-те млн. кюрди в Турция. В замяна на помощта си за ПКК, Масуд Барзани ще получи оръжия и финансова подкрепа от Дамаск.108

Масуд Барзани се съгласява и след сравнително кратък период от време (през октомври 1984 г.) ПКК провежда първата си операция, нахлувайки в Семдинли и Ухрух.109 Турската страна предприема ответни мерки - сключва споразумение с режима в Багдад да патрулира по границата и по този начин освобождава иракчаните от конфронтация с иранските сили по Южния фронт.110

Решението на Турция да помогне на Ирак в поддържането на реда на север лишава Иран от възможност да отвори втори фронт в този регион. Това е сериозен удар за Техеран, тъй като втори фронт на север би усложнил положението на Ирак. Към този момент те не са мобилизирали достатъчно сили да се бият в два различни региона, въпреки че са били в процес на мобилизация.

Освен този обрат, несполуката с Кюрдистан има и други последствия. Тъй като кюрдският фронт вече не може да бъде удържан, иранците остават единствено с възможността да подновят многомащабните офанзиви срещу Басра, на което редовната армия се противопоставя. От друга страна, КСИР ги подкрепят на 100 %.111 По този начин съперничеството между двете институции придобива нова сила.

Иранската страна не може да си позволи противоборство между двете най-важни за войната структури. Техеран има нужда и от двете, най-вече от редовната армия, която е дисциплинирана и обучена и може да се справи с подобряващите се бойни умения на иракчаните.

Вместо обаче да събере редовната армия и КСИР и да ги убеди да се обединят, духовенството застава на страната на Корпуса и му предоставя всичко, което поиска, за кампанията срещу Басра (резултатът от операцията бе описан в Глава 2).

Ръководителите на редовната армия се засягат, оттеглят войските и въпреки че първоначално продължават да подпомагат КСИР, стават все по-малко и по-малко дейни, като според Стивън Пелетиер накрая става спорно дали изобщо продължават да участват във войната.112
Позициите на САЩ и СССР
Ирано-Иракската война изостря чувствителността на великите сили, но в началния си етап остава в периферията на големите международни събития. В първите месеци на войната президентът на САЩ Джими Картър призовава държавите от региона да не се намесват в новия конфликт. В края на септември 1980 г. държавният секретар на САЩ и министърът на външните работи на СССР се договарят държавите им да спазват неутралитет спрямо Ирано-Иракската война, но двете свръхсили запазват правото си на „премерена” политика в района по свои съображения.

И САЩ, и СССР се оказват не достатъчно подготвени за избухването на войната. Военният конфликт обаче не е недобре дошъл за Вашингтон. Неспособни на военна намеса при решаването на кризата със заложниците (описана в Глава 1), САЩ приветстват решението на Ирак за военна конфронтация, особено след като - както се надяват американските лидери - тя ще увеличи зависимостта на Техеран от доставки на оръжие от страна на свръхсилата.113

В действителност иранците се опитват да сключат сделка със САЩ, обещавайки да освободят американските заложници в замяна на попълване на запасите им от резервни части. Администрацията на Джими Картър обаче счита условията на Техеран за неприемливи и, с изключение на няколко дребни договора, през първата фаза САЩ не се намесват във войната.114

Положението в СССР е коренно различно. Като основен доставчик на оръжие за Ирак, Москва има възможност сериозно да попречи на плановете на Багдад и първоначално прави точно това. Съветският съюз отказва да подпомогне арабската държава и налага ембарго на оръжията за двете страни, което основно е във вреда на Ирак.115

Отказът на Москва за доставка на оръжие на Ирак е бърз и решителен - съветски кораби, натоварени с въоръжение, се връщат обратно в Съюза от средата на пътя. Първоначално са съществували планове СССР да разрешаи доставката на вече изпратено оръжие, но да не сключва нови сделки. През ноември 1980 г. обаче Леонид Брежнев издава заповед да се преустановят всички доставки за Ирак.116

Загубата на оръжията от Съветския съюз усложнява значително войната за режима в Багдад и води до недостиг в редица ключови сфери - предимно амуниции за артилерията, бомби и резервни части. Освен това, съществуват доказателства, че иракчаните са планирали лошо военната си кампания и допълнително са им липсвали смазки за оръжията и медицински консумативи.117 Комбинацията от прекратяването на доставките от Москва и вече съществуващия сериозен недостиг на консумативи поставя под сериозна заплаха крайния успех на кампанията за Ирак. В случай че войната беше продължила две седмици (както е било предвидено), спирането на съветските доставки не би било от голямо значение. Тъй като обаче кампанията се оказва дълга, недостигът на части и липсата на доставка се превръщат в сериозен проблем.118

Същевременно радио „Москва“ обвинява американската администрация в провокиране на войната чрез ЦРУ, което дезинформира иранските и иракските ръководители. Първите загуби на Иран във войната тревожат Москва, защото те могат да доведат до вътрешен преврат и до възстановяване на връзките на Иран със САЩ. В СССР приемат „за чиста монета” антиамериканските изявления на техеранските ръководители и се надяват, че Ислямската република ще намали присъствието на САЩ в региона. Съветският съюз е готов да изостави Ирак и да „заложи“ на Иран.

Москва прави опити да се сближи с режима в Техеран. През октомври 1980 г., съветският министър Владимир Виноградев се среща с иранския премиер Мохаммад Али Раджаи и с говорителя на парламента Али Рафсанджани, за да обсъди възможностите за подобряване на отношенията между двете държави.119

Връзките между свръхсилата и южната й съседка обаче се обтягат поради инвазията на Съветския съюз в Афганистан. Иранците отблъскват Владимир Виноградев. Въпреки това, СССР продължава опитите си да привлече режима на своя страна. Съветският съюз иска да се възползва от свалянето на шаха, което изважда Иран от лагера на западните страни. В същото време обаче иска да запази и връзките си с Ирак.120

Неспособността на СССР да преодолее враждебността на Иран по отношение на инвазията в Афганистан води до решението на Съюза да възобнови оръжейните си доставки за Ирак. През пролетта на 1981 г. СССР се съгласява да достави вече договорените оръжия. От пролетта на 1981 г. до пролетта на 1982 г. Съюзът доставя на Ирак оръжия на стойност 1 млрд. щ. д., включително изтребители МиГ-23, танкове Т-72, ракети „земя-въздух“ и, за първи път, МиГ-25. Обратът в поведението на Москва обаче не е толкова бърз, за да компенсира огромните загуби, които Ирак претърпява.121

САЩ имат свои цели: да осигурят редовните петролни доставки; да поддържат съотношение на силите, което е благоприятно и за глобалната, и за регионалната конфронтация; да сдържат СССР; да развият стратегическото си сътрудничество със Саудитска Арабия; да продължат преговорите с ислямските ръководители в Иран; да доставят оръжие за воюващите. Успоредно с това Вашингтон и съюзниците му от НАТО разработват план за спиране на всеки опит за разширяване на войната в Персийския залив. Един от елементите на този план е сформиране на Международни сили за бърза намеса в Залива. Вторият - създаване на „санитарен кордон“ с участието на Пакистан, противниците на режима в Афганистан и евентуално Иран, и третият - засилване на американското военно присъствие в Залива, което започва от началото на октомври 1980 г. Те обаче не се намесват пряко във военния конфликт.

Важен фактор в регионалната политика в началото на Ирано-Иракската война са специалните отношения между САЩ и Иран. Пратеници на страните продължават да водят неофициални преговори в два потока - с бъдещата и с настоящата президентска администрация. През третата седмица на октомври с. г. страните постигат споразумение за освобождаване на заложниците в Посолството на САЩ по формулата „заложници - оръжие”. Въпреки това, Джими Картър не успява да се справи с кризата, което му коства втория мандат.122

Междувременно Хенри Кисинджър разработва план за отделяне на Хузестан от Иран и учредяването му като Палестинска държава, която, предвид богатствата на петрол и природен газ, ще стане най-богатата в региона.123

В началото на 1981 г. аятолах Рухоллах Хомейни продължава тайните преговори с президентската администрация на САЩ. Представители на двете страни обсъждат възможностите и условията за доставки на оръжия от различно естество. Вашингтон показва интерес към подобряване на отношенията с Иран, но официално подкрепя Ирак.

В първите си речи новият президент Роналд Рейгън залага на поддържаната политика за сигурност, определена според него от агресивността на СССР. Глобалната стратегия на Роналд Рейгън цели конфронтация до пълно изтощение на основния противник, който може да заплаши американското влияние в много региони от Третия свят. СССР е в състояние да постигне хегемония и в Персийския залив, твърди новият президент, и по този начин да застраши износа на стратегически суровини.124 Роналд Рейгън обявява две концепции за своята външна политика - „неоглобализъм” и „конфликт с малка интензивност” (за „периферните региони на света”).125 И двете разчитат на огромната военна сила на държавата. Близкият изток и Персийският залив заемат особено място в „новата стратегия” на президента. Той прави официални изявления, в които настоява американско-иранските проблеми да се разрешат чрез преговори. САЩ и Иран имат четири споразумения и девет други изпълнителни ордера, които би следвало да се спазват. Роналд Рейгън „не знае дали има правителство в Иран”126, но настоява за преговори, за възстановяване дейността на американските компании и за освобождаване на заложниците. Правителството продължава да изпраща послания и да води преговори с аятолах Рухоллах Хомейни. В резултат на тях, през март 1981 г. се подписва документ, в който се осигуряват доставки на американско оръжие за Иран. Последното се осъществява чрез посредничеството на Израел.127

В началото на 1983 г. аятолласите показват открита враждебност към СССР. Те обвиняват Москва, че готви инвазия в Североизточен Иран по подобие на тази в Афганистан. В действителност става дума за нещо по- различно. Официално границата между Иран и Афганистан е затворена. Противниците на афганистанския режим обаче преминават тази граница без проблеми. Командването на съветския контингент в Афганистан взема мерки за охрана на иранско-афганистанската граница и точно те създават опасения в Техеран.

Политическата пропаганда и прекратяването на диалога между Москва и Техеран влошават иранско-съветските отношения. СССР иска обяснения, но отговорът потвърждава невъздържания екстремизъм на управляващите в Техеран. Това кара Москва да увеличи оръжейните си доставки за Ирак. СССР разрешава на иракски самолети да излитат от съветски летища при нападения над обекти в Каспийско море.

В края на 1983 г. САЩ са принудени да предприемат по-активна позиция по отношение на войната. Ето и причините за това:

През тази фаза от кампанията Ирак притежава пълно превъзходство по въздух (може би шест към едно - според най-широко приетата оценка за силите, Ирак разполага с 200 изтребителя, а Иран - с между 25 и 50).128 Изтребителите на Иран са останали от времето на шаха. Техеран трудно си набавя резервни части за тях поради ембаргото, наложено от Вашингтон, и иранската страна е принудена да разкомплектова част от съществуващите самолети, за да се поддържа другите.

Ирак е решен да използва въздушното си предимство. Най-полезната линия на атака е да напада кораби, пристигащи в и напускащи остров Харг, основният петролен терминал на Иран. Иракската страна вече е обявила зоната около Харг за изключителна и впоследствие я разширява, включвайки по-голямата част от северната акватория на Персийския залив.129 За известен период те осъществяват атаки в тази зона, но тъй като не са постоянни, ефективността им скоро намалява.

Ирак е готов да си възвърне позициите, но възниква усложнение. Багдад закупува изключително точните ракети Exocet от Франция, но не разполага с подходящо транспортно средство, с което да ги пренесе. Опитът с хеликоптерите Super Frelon се оказва неуспешен.130

Поради тази причина Ирак поръчва изтребители Super Etandard - за доставка на Super Exocets, от Франция. Тези самолети летят добре на ниска височина, което ги прави идеални и за атаки на кораби. За съжаление уговорката на режима в Багдад с французите става публично достояние, преди самолетите да бъдат доставени. След като иранската страна разбира за сделката, тя изразява публично сериозните си възражения.131

Техеран отправя предупреждение към международната общност, че няма да се примирява със заплахи за корабоплаването си. Иран отправя заплахата, че ако негови кораби бъдат ударени от Super Etandards, ще затвори Ормузкия пролив.132 Именно това принуждава САЩ да предприемат по-активни действия.

Вашингтон обявява, че всеки ход за затваряне на Ормузкия пролив ще се счита за заплаха за жизнените интереси на САЩ. Това е легитимно решение. След като британците вече не защитават региона и шахът на Иран е свален, няма друга държава освен САЩ, която би могла да поеме отговорността да поддържа петролопроводите отворени.133

Техеран поставя под заплаха потреблението на петрол в САЩ; режимът в Иран иска Вашингтон да окаже натиск на Франция да прекрати сделката за изтребителите Super Etandard. За известно време изглежда вероятно това да се случи. През октомври 1983 г. САЩ прави постъпки пред френската страна да отмени сделката.134

От изявленията, направени от иракските лидери, става видно, че действията на САЩ нанасят значителна вреда на Ирак. Няма данни дали се обръщат директно към Вашингтон във връзка с това, но тъй като по това време между двете държави започват да се развиват контакти на високо равнище, това изглежда твърде вероятно.135

Ирак счита, че позицията на САЩ е противоречива. Вашингтон иска войната да свърши, но не е мотивиран да помогне за това, докато военните действия се водят на сушата. По същество иракчаните казват на САЩ: „Вие (американците) сте готови да ни гледате да кървим до смърт, докато вашите интереси не са засегнати“136.

Ирак твърди, че трябва да атакува корабите в Персийския залив, тъй като в противен случай иранската икономика ще остане незасегната. „Танкерна война“ може да причини на САЩ известни неудобства, но в крайна сметка, както иракчаните виждат проблема, това ще принуди Техеран да преговаря за мир - цел, към която и Багдад, и Вашингтон се стремят.

На практика Ирак иска Вашингтон да признае, че те споделят една и съща цел - възстановяване на статуквото ante belum, което Иран е решен да наруши. Тъй като интересите на Багдад и Вашингтон са почти идентични, САЩ трябва да подкрепят Ирак, дори и като не се противопоставят на атаките върху корабоплаването в Залива.

Във Вашингтон трябва да са направени някои подобни заключения, защото, като се започне от 1984 г., в позицията на САЩ по войната се забелязва значителен обрат.137 Те организират операция „Верен“ (Staunch) - план, чрез който лобират пред всички свои съюзници да наложат ембарго на оръжейните си доставки за Иран - ход, който би имал много тежки последствия за Техеран.

Освен това, Вашингтон се обявява в подкрепа на № Резолюция 548 на ООН. Може би най-значимата стъпка на Вашингтон обаче е, че оттегля възраженията си срещу прехвърлянето на Super Etandards. (В замяна на този ход на САЩ, Ирак се съгласява да възобнови дипломатическите отношения между страните, прекъснати през 1967 г., което става през ноември 1984 г.) Ирак използва за първи път изтребителите Super Etandards през март 1984 г. срещу гръцки танкер и поставя началото на танкерната война.138

През април - май 1984 г. великите сили пристъпват към своите ответни реакции. САЩ мобилизират специалните си пратеници на Арабския полуостров. Към тях се присъединява и Ричард Мърфи - зам.-председател на Съвета за национална сигурност (СНС). Той посещава столиците на страните от полуострова и води преговори за възможна американска въздушна защита на държавите от Персийския залив и за съвместни действия. Самолетоносачът „Кити хоук” се установява в близост до Ормузкия пролив. Неговите самолети започват системни полети над водите на Залива. СССР има около 20 кораба в зоната.139

През лятото на 1984 г. САЩ изпращат в региона и самолетоносача „Мидуей”. Говорителят на Държавния департамент Алан Бомбърс пояснява, че тези стъпки са предприети, за да се намали „риска на широк конфликт чрез сдържане от враждебни действия”140. САЩ оказват помощ на Саудитска Арабия чрез предоставяне на оръжие за защита, но отказват такава на Кувейт, поради подозрения за антиамерикански настроения в страната. В замяна на това, СССР с готовност заявява военната си подкрепа за малката арабска държава.

През юни 1984 г. Иран започва опити за провеждане на „по-позитивна и активна”141, т.е. - по-гъвкава, външна политика. Първата страна, за която те се „отварят”, е СССР. На 21.06. с. г. в Техеран пристига съветска делегация, ръководена от министъра на електрификацията Алексей Макулин. Той носи покана до министъра на външните работи на Иран да посети Москва. Алексей Макулин предлага съвместни споразумения за разширяване на търговските връзки между двете държави.

Междувременно, въпреки операция „Верен“, ЦРУ подготвя меморандум за осъществяване на големи тайни доставки на оръжие за Техеран и през май 1985 г. го приема.142

Иран и Ирак се стремят преди всичко да нормализират и да разширят сътрудничеството си със САЩ. Както вече беше посочено, през ноември 1984 г. Багдад и Вашингтон възстановяват дипломатическите си отношения. Техеран протестира остро. Аятолласите обвиняват САЩ, че стават „тих иракски съюзник”143. Иранският министър-председател Мир-Хосейн Мусави определя възстановяването на дипломатическите отношения като предизвикателство към Иран. Независимо от това, техеранските ръководители правят всичко необходимо, за да запазят открити възможностите за преговори с Вашингтон. Първо, по решение на висшето държавно ръководство, двама съдии в трибунала, непримирими противници на проамериканската политика, се заменят с други, склонни към сътрудничество със САЩ. Второ, през есента на 1984 г. министрите на външните работи на Иран и на САЩ провеждат тайни срещи и разговори по отношение на оръжейните доставки. Правителствени говорители потвърждават, че Вашингтон изпраща за Иран оръжие на стойност 3 млрд. щ. д. през Испания. На 21.10.1984 г. израелският посланик в САЩ признава, че неговата страна пренася американско оръжие за Иран.144

Забележителен факт е, че в условията на Ирано-Иракската война САЩ уреждат въпросът за американските заложници в Ливан, взети от проиранската група „Ислямски джехад” през 1984 г. Между заложниците е и шефът на ЦРУ в Бейрут Уилям Бъклей. На 13.09.1985 г. САЩ изпращат чрез Израел 508 ракети TOW, срещу които Техеран съдейства за освобождаването на един от похитените. Нова размяна „заложници - оръжие” се подготвя на още по-високо равнище. Президентът Роналд Рейгън изпраща писмо на Али Рафсанджани чрез японския премиер Ясухиро Накасоне, предадено по време на посещението му в Токио. Роналд Рейгън внушава на Али Рафсанджани да окаже натиск върху похитителите и да помогне за освобождаването на шестима американски заложници. Обещава оръжие. Тази оферта се осъществява от СНС и ЦРУ без знанието на Конгреса. Това става през август, септември и ноември 1985 г. със съдействието на Израел. В края на с. г. администрацията на президента внушава на съюзниците от НАТО да не доставят оръжие на Ислямската република, за да бъдат предотвратени нови прояви на тероризъм.

Иранските ръководители приемат предложението на САЩ. На 22.11.1985 г. САЩ разменят 120 противосамолетни ракети Hawk за петима заложници (шестият е убит). Три дни по-късно ЦРУ изпраща други 48 ракети с израелски кораб. В началото на декември с. г. президентът Роналд Рейгън и администрацията решават да прекратят оръжейните доставки за Иран. На 17.01.1986 г. обаче държавният глава отново оторизира ЦРУ да закупи 4000 ракети TOW от Пентагона и да ги прати на Иран чрез Израел. По този начин САЩ стават пряк доставчик на оръжие за аятолласите. На 17.01.1986 г. Роналд Рейгън подписва и ново секретно решение за пряко снабдяване с оръжие на Иран през цялата посочена година. Първостепенна роля в реализирането на това решение отново играе Израел. След две години Шимон Перес обяснява по радиото, че наистина неговата страна осъществява оръжейни доставки за Иран, защото желае да подпомогне САЩ в стремежа им да освободят своите заложници. Това не са повече от 10 - 20 млн. щ. д., заключава Шимон Перес.145 Паричната стойност на пратките естествено е важна, но по-важни са самите доставки. На 15 - 16.02.1986 г. 1000 ракети от САЩ отпътуват за Израел. До края на месеца те са прехвърлени по предназначение. По-късно е осигурено тайно изпращане на зенитни ракети, противотанкови ракети и резервни части за самолети. Парите, получени от тази сделка (между 10 и 30 млн. щ. д.), се влагат в швейцарски банки, а впоследствие се предоставят на противниците на режима в Никарагуа, поддържани от САЩ.146

Вносът на оръжие в Иран продължава чрез посредници и специални договорености. На 25.05.1986 г. в Техеран пристига делегация, начело с Р. Макфърлън. Той преговаря с иранските държавници, които веднага задават въпроса: „Носите ли оръжие?”147. Отговорът е отрицателен, но възможности за доставка на нови количества има. Делегациите се договарят оръжието да се изпрати чрез Израел в замяна на освобождаването на последните двама заложници в Ливан.

Джентълменското споразумение се приема и от двете страни. През май -юни с. г. датски кораб пренася американско оръжие (3600 т.) на четири транша между израелското пристанище Ейлат и иранското Бандар Абас. Друг датски кораб извършва подобен транспорт през октомври 1986 г. По силата на договореностите през юни с. г. заложниците са освободени, а в началото на юли 7 т. американско въоръжение и ракети пристигат в Иран през Испания и Югославия. Тези подробности стават известни през есента на 1986 г. от публикации на бейрутско списание и от разкритията по „Ирангейт”. Според доклад на Дж. Шулц нареждането за изпращане на оръжие на Иран се подписва от президента на 10.11.1986 г.148

В същото време вицепрезидентът на САЩ Джордж Буш подкрепя решението на Египет за доставка на оръжие за Ирак.

В периода 1986 - 1988 г. СССР е основен доставчик на оръжие за Ирак. Съветските доставки достигат до 9,2 млрд. щ. д. и включват 2000 танка, 800 от които Т-72 S, 300 бойни самолета, 300 ракети СКЪД, стотици оръдия и др. Те се транспортират през залива Акаба и Йордания.149

Интензивното развитие на „танкерната война” през 1987 г. предизвиква Великите сили да предприемат ответни мерки.

САЩ придвижват самолетоносача “Кити хоук” и натрупват флотилия от 48 плавателни съда.150 Освен това Вашингтон за първи път след Втората световна война вкарва във водите на Залива основният си боен кораб - „Мисури“, с ескорт от 6 плавателни съда.151

Заедно с това във водите на Персийския залив патрулират 34 бойни кораба от Великобритания, Нидерландия, Италия, Франция и Белгия.152 Осъществяват се операции по търсене на мини с хеликоптери и отново се вкарват в действие миночистачите. Медиите, чиито кореспонденти непрекъснато се увеличават в региона, за да отразяват прегрупирането на силите, съобщават, че водите стават толкова пренаселени, че е твърде вероятно Заливът да не може да поеме всички плавателни съдове.153

От средата на януари с. г. СССР увеличава военното си присъствие в Персийския залив с една ракетна фрегата и четири придружаващи кораба.154

През май 1987 г. два от корабите на СССР, ескортиращи кувейтски танкери, попадат на мини, но съветската страна не протестира. В началото на юли 1987 г. Москва предупреждава, че „продължителната безсмислена война „крие” риск от прерастване в международна кризисна ситуация”155. Правителството на СССР предлага всички чужди държави да изтеглят своите военни кораби от Персийския залив, а Иран и Ирак да се въздържат от заплахи срещу международното корабоплаване. Съветският съюз дори предлага на САЩ да си сътрудничат при операциите за наблюдение на Залива и да полагат съвместни усилия срещу набезите на КСИР.156 Вашингтон обаче отхвърля предложението.

За САЩ това е разумно решение. Персийският залив е зона на влияние и те не са склонни да „делят“ региона с основния си съперник. Отказът притеснява Съветския съюз, който започва да се безпокои от дислоцирането на американски войски много близо до своята сфера на влияние. Южната част на Залива е само на неколкостотин километра от границата на Съюза.

До лятото на 1987 г. в пропагандни програми, излъчвани от Москва, се твърди, че САЩ използват кризата, за да установят свое военно присъствие в региона.157 В същото време Съветският съюз измества подкрепата си от Багдад към Техеран. Зам.-министърът на вътрешните работи на СССР Ю. Воронцов посещава Техеран. По-късно двете страни подписват споразумения за използването на водите на Каспийско море и за нов нефтопровод, по който ще се продават 700 хил. барела дневно. През октомври 1987 г. те подписват споразумение за друг нефтопровод (с капацитет 100 хил. барела дневно).158

В действителност Иран поддържа отношения с СССР по необходимост. Той се стреми да излезе от сериозната международна изолация. Затова аятолласите признават нуждата от дипломатически отношения със СССР и от неговата политическа подкрепа, доколкото тя е възможна. Те обаче продължават по принцип да са враждебно настроени към свръхсилите.

Съветско-иранските договори естествено създават проблеми за съветско-иракските отношения. Между последните две държави се заражда „мини криза”. В крайна сметка Москва призовава за примирие, ограничено до водите на Персийския залив. Багдад реагира на това предложение с възмущение, тъй като тяхното предимство е именно по вода. Да се премахне Персийският залив като територия за водене на бойни действия, означава кампанията да се превърне във война на изтощение, което в този момент би било от полза на Иран.159

Междувременно през юли 1987 г. САЩ настояват пред СС на ООН да се наложи ембарго върху доставките за Иран. СССР са против. Съветският съюз обвинява САЩ и Израел за продължаването на Ирано-Иракската война.

Ирак изпраща своя първи дипломат - Тарик Азиз, да преговаря с Кремъл, а след неговата визита арабските държави пращат своя делегация, която подкрепя призива на Вашингтон за санкции срещу Иран. СССР отстоява позицията си твърдо.

Що се отнася до американската политика в Персийския залив, тя се определя от три главни задачи: 1. да задържи СССР извън Залива; 2. да държи под контрол режимите, които са готови да приемат „агресивна” нефтена политика; 3. да подкрепи и защити режимите, чиито политици са готови да действат съобразно американските интереси. Тези задачи са приети и одобрени от СНС на президентската администрация в САЩ.

Новото изостряне на конфликта в Персийския залив през май - юни 1987 г. и участието на САЩ във военните действия в Залива чрез ескортиране на кораби на трети страни от арабския свят предизвикват недоволството на редица конгресмени. Те критикуват водената политика и установяват, че „нервите” на САЩ и Иран ескалират, а СССР поддържа „тих профил” в Залива.160 Законът на въоръжените сили на САЩ не позволява участие във война и никой не споменава този термин, но в действителност става дума именно за военни операции. В тях пряко или косвено участват над 40 кораба и 25 000 морски пехотинци.

Непосредствено след заседанията на СС на ООН Ю. Воронцов отново посещава Багдад и Техеран. Той продължава разговорите по темата за отстраняването на САЩ от зоната на Залива. Едновременно с това съветската дипломация прави опити да включи арабски страни в политическия натиск над Иран за евентуално спиране на огъня. В края на 1987 г. СССР прави предложение ООН да изгради флотилия, която да поддържа мира и сигурността в Персийския залив. То не е одобрено.

През 1987 г. на Общото събрание на ООН Едуард Шеварднадзе настоява за незабавно примирие и изтегляне на чуждите военни сили от Залива. „Колкото по-голямо е военното присъствие, толкова по-голяма е вероятността да възникне още един конфликт и в него да бъдат въвлечени държави, които не принадлежат на региона”161. Поредното съветско предложение отразява „новото политическо мислене” на Михаил Горбачов, който подлага на преоценка регионалната политика на СССР, в това число и в Афганистан. Такава е необходима, защото след ескалацията и интернационализацията на Ирано-Иракската война, Кабул и Москва се оказват пряко застрашени от фундаменталистите в Иран и Афганистан. Това не е само предположение, а реалност. Иран поддържа с финанси и продоволствия 40 центъра на моджахедините в Афганистан и по този начин има пряко отношение към кризата в тази страна, и следователно - към кризата на съветската политика.162 Взаимната връзка между вътрешната и регионалната сигурност на СССР, динамиката на войната, перестройката и новото политическо мислене определят „новия имидж на съветската външна политика”163. Съветското предложение обаче не получава подкрепа от САЩ и воюващите. Тарик Азиз коментира: „Казах на моя приятел Шеварднадзе, че не приемам неговото предложение, тъй като едва в края на текста се споменава за разследване на виновността”164. Проблемът в действителност не се корени в текста на предложението, а в неизменната позиция на Иран и Ирак да отхвърлят отговорността за войната.

На 13.04.1988 г. американското разузнаване открива, че малки ирански торпедоносци поставят мини по морските пътища на конвоирани кораби и танкери. На 14.04. с. г. американската фрегата Samuel B. Roberts, изпълняваща ролята на конвой в продължение на 25 дена, попада на мина на 70 мили от Бахрейн. Този факт засилва антииранските настроения в САЩ. СНС, правителството и президентът решават американският флот да атакува три ирански нефтени инсталации в Залива (операция „Богомолка”).

Конгресът дава пълна подкрепа на президента. Решението се привежда в изпълнение незабавно. Три американски кораба с 400 пехотинци и хеликоптери на борда, атакуват платформата Салтан на югозапад от остров Сири и платформата Наср на самия остров (18.04.1988 г.). Намесват се и три самолета от самолетоносача „Ентърпрайс”. Завързват се въздушни боеве. Два ирански самолета F-4 са свалени, а две ирански фрегати са силно повредени и небоеспособни. Президентът на Иран Али Хаменей (управлявал в периода 1981 - 1989 г.) протестира срещу „кризисната” война на САЩ.

Кампанията ескалира дотолкова, че застрашава да се превърне в сериозен международен конфликт. Поради тази причина започва да се мисли за начин за нейното преустановяване.

Още през 1987 г. ООН започва да провежда активна политика за прекратяване на военните действия. През юли с. г. СС гласува Резолюция № 598/20.07.1987 г., призоваваща към спиране на огъня. Ирак приема Резолюцията, а Иран я отхвърля.

На 12.08.1987 г. генералният секретар на ООН Перес де Куеляр посещава Техеран, а по-късно - и Багдад. Той води преговори по текстовете на Резолюцията.

Обобщавайки позициите на воюващите страни и възможностите за мирен изход от кризата в Персийския залив, Перес де Куеляр предлага програма от четири точки: 1. наблюдатели на ООН да определят условията на примирието; 2. след примирието страните да се изтеглят до международно признатите си граници; 3. комисия на ООН да започне работа по определяне отговорността за войната; 4. СС да приеме искането на Иран за обвързване на примирието с комисия за определяне вината за войната и с идеята на Ирак след примирието да се извърши изтегляне на въоръжените сили.

Накрая Иран и Ирак приемат Резолюция № 598. Военните действия са преустановени на 06.08.1988 г., а Споразумението за прекратяване на огъня влиза в сила на 20.08.1988 г. Пет дни по-късно представители на двете държави започват преговори под егидата на генералния секретар на ООН. Организацията изпраща група военни наблюдатели - около 350 души (United Nations Iran - Iraq Military Observer Group). Световният Червен кръст се заема с проверки в пленническите лагери.

ООН изпраща и специалисти, които да установят дали Ирак наистина е използвал химическо оръжие по време на войната. Данните са оповестени официално едва след десет години - през 1998 г. - от Стокхолмския международен институт за мирни изследвания в статия на Пери Робинсън и Джоузеф Голдблат. 165

Прекратяването на Ирано-Иракската война и започването на мирни преговори се смята за успех на страните и Международната организация. Възможностите за дипломатическо решаване на конфликта обаче в значителна степен се определят от постигнатите споразумения за извеждането на съветските войски от Афганистан. Става дума за една верижна реакция, която се отразява върху общото състояние на международните отношения. Мирните преговори са твърде затруднени от наслоените противоречия и враждебности. Поради това САЩ коригират своята политика в Залива. През септември 1988 г. те извеждат крайцера „Винсенс” от водите на Залива, а през април 1989 г. - три миночистача и други помощни кораби. С това практически намесата на СССР и САЩ в Ирано-Иракската война завършва.

Глава 4

Теории за прекратяването на военните действия, нерешени спорове, последици за Ирак и Иран от войната



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет