Последици за Ирак и Иран от войната

Ирано-Иракската война не се различава от другите войни по отношение на своята цена. Икономическите разходи се състоят в унищожаване на активи и инфраструктура, инфлация, завишени цени на вноса, намалена производителност поради мобилизация на работната, загубени приходи от петрол и общо влошаване на икономическото положение, свързано с войната. В следващите няколко страници ще се фокусирам върху икономическите загуби, претърпени и от двете страни.

Когато войната избухва, Ирак се оказва в завидната позиция да бъде в състояние да увеличи военните си разходи, както и да разшири вноса си на невоенни стоки. За разлика от Иран, Ирак не е обременен от вътрешнополитически разногласия, нито от дипломатическа изолация или икономически санкции. Значителните резерви от чуждестранна валута на страната, допълнени от щедрата финансова подкрепа на други арабски страни, особено Саудитска Арабия и Кувейт, дават възможност на правителството да провежда споменатата по-горе политика на „оръжия и масло“. Значението на тази политика може да бъде оценено, когато се поясни, че стойността на договорите на Ирак с чуждестранни предприятия за невоенни проекти между 1980 г. и 1981 г. са се увеличили с 64 ℅ - от 14,8 млрд. щ. д. до 24,3 млрд. щ. д.¹⁸⁸

По същия начин, през първите две години на войната вносът на невоенни стоки се повишава рязко - от 11,9 млрд. щ. д. през 1980 г. до 16,8 млрд. щ. д. през 1981 г., въпреки загубите от 15,7 млрд. щ. д. от приходи от петрол, които Ирак претърпява между 1980 г. и 1981 г.¹⁸⁹

Въпреки че Ирак има финансови ресурси и сплотено политическо ръководството, страната няма едноличен контрол върху посоката на войната и икономиката. Тъй като кампанията продължава по-дълго от предвиденото, икономиката не може да бъде предпазена от влиянието на инфлацията, нито от последиците от повишаването на цените на вноса, изчерпването на валутните резерви или отдръпването на чуждите инвеститори от големите промишлени обекти. Състоянието на икономиката се усложнява и от продължаващата мобилизация на трудоспособното население. Загубата на голяма част от работната сила се компенсира от „внос“ на работници от чужбина, главно от Египет.

Друг ефект на войната върху икономиката е намаляването на селскостопанската продукция. Тъй като около 2/5 от трудоспособното население работят в селскостопанския сектор, е неизбежно повечето попълнения в армията да се привличат от там.

Повратен момент се явява 1982 г., тъй като военният фронт се премества в на иракска територия. Тя ще бъде запомнена като годината, в която през април Сирия решава да затвори иракските петролопроводи, които преминават през нейна територия, от което Ирак губи износа на 400 000 барела на ден или 5 млрд. щ. д. годишно.¹⁹⁰ В резултат на действието на Сирия, Ирак продължава да изнася петрол през един-единствен тръбопровод, преминаващ през Турция, като експортът й намалява до около една четвърт от този от преди войната. Това принуждава Багдад да се признае, че е необходимо да бъдат направени финансови съкращения. Управляващите вземат решение през 1982 г. да не стартират нови проекти, докато старите не бъдат завършени. Правителството обаче обявява, че това не се отнася за инфраструктурните и строителните проекти, които спомагат военните действия, както и за някои проекти в големите градове и особено в Багдад. Тъй като обаче войната продължава, Ирак се оказва принуден отново да намали всички разходи, които не са свързани с отбраната. Инвестициите в селското стопанство и промишлеността са намалени драстично, а програмите за внос са преразгледани внимателно, за да може да се гарантира, че резервите от чуждестранна валута, които от 30 млрд. щ. д. в началото на кампанията спадат до 10 млрд. щ. д. до края на 1982 г., ще бъдат използвани разумно и само когато е необходимо.

Впоследствие режимът на „Баас“ решава да приеме нови и по-строги икономически мерки. Една от най-значителните промени в политиката е решението на правителството да разчита повече на частния сектор за насърчаване на промишлеността и селското стопанство чрез осигуряване на стимули и кредити. Освен това, Ирак решава, че е необходимо да стъпи на международния финансов пазар, както и да пренасочи някои от дълговете си към чуждестранни контрагенти, да използва петрола си за търговски споразумения за внос, да девалвира динара срещу долара и да увеличи заемите си от страните от Персийския залив. Страната също решава да намали финансовата си помощ за страни от Третия свят, да се ограничат пътуванията в чужбина и да ограничи вноса си единствено до най-основните потребителски стоки.
Войната и иранската икономика

Освен че намалява производството на нефт и приходите на страната, войната нанася големи щети на иранските тръбопроводи, рафинерии, инфраструктура, промишлени обекти, фабрики и градове. Особено тежки разрушения има в някои от големите градове на Ислямската република, като Ахваз, Абадан, Дезфул и Хорамшахр. Бомбардирането на тези градове в ранните фази на войната принуждава около 2 млн. души да се преместят в други части на страната. Този вътрешен бежански проблем увеличава трудностите пред една икономика, която се опитва не само да се справи с въздействието на войната, но и с някои проблеми, произтичащи от Революцията.

Иранската икономика обаче се оказва по-устойчива, отколкото се е очаквало. Една от основните причини за това е способността на страната да увеличи производството и износа си на петрол и по този начин - приходите си (включително и във валута), за много кратък период от време. Така например спадът в приходите от петрол от 13,5 млрд. щ. д. през 1980 г. до 9,3 млрд. щ. д. през 1981 г. е обърнат, като се отчита рязко покачване на приходите от износа на суровината до 15,9 млрд. щ. д. през 1982 г. и 18,7 млрд. щ. д. през 1983 г.¹⁹¹ Друго обяснение за издръжливостта на иранската икономика може да се намери в политически решения, взети на по-ранен етап, като тези за намаляване зависимостта от петролния сектор, цялостно намаляване на вноса и намаляване вноса на неосновни потребителски стоки. Тази политика е допълнена с друга, насочена към стимулиране на местното селското стопанство и промишленото производство.

Една от най-интересните промени в иранската икономика, за разлика от иракската, е способността на Иран постоянно да повишава нивото на вноса си. Например: общата стойност на вноса, която през 1978 г. възлиза на 19,8 млрд. щ. д., спада до 8,8 млрд. щ. д. през 1979 г., като вноса за военни нужди се състои в 18 % от общия. До 1983 г. общата стойност на вноса се покачва до 18,2 млрд. щ. д., а вносът за военни нужди представлява само 4,4 % от общия.¹⁹²

Способността на Иран да увеличи приходите от износ на петрол скоро след като войната започва се оказва решаващ фактор не само с оглед увеличаване на вноса, но и за предотвратяване на крах на икономиката на страната. Иранската икономика успява да възобнови растежа си със забележителни темпове, след като първоначалният шок от Революцията, кризата със заложниците и войната отминава, и се справя без неразумно увеличаване на външния си дълг.

Ирано-Иракската война причинява няколко сериозни проблема, чието преодоляване изисква дълго време. Както вече споменах, кампанията води до значително намаляване на производството на нефт, загуба на пазари и приходи, загуба на валутните резерви и до разрушаване на градове и инфраструктура, включително на пътища, пристанища, транспортни и комуникационни системи. Войната също намалява растежа в промишления и селскостопанския сектор, както и на инвестициите и програмите за развитие. Следствие от конфликта е и нарастването на външния дълг на двете страни и особено на Ирак. Войната изкривява и конфигурацията на различните сегменти на пазара на труда, което води до недостиг на работна ръка, а в случая с Ирак и до зависимост от чуждестранни работници. Вследствие на конфликта възникват сериозни вътрешни бежански проблеми, особено в Иран - ситуация, която допринася за общите икономически затруднения.

• 
  Политически и социални следствия.
  

Въпреки това обаче духовенството успява да използва конфликта, за да укрепи властта си. Преди войната трудностите на режима да си запази широката обществена подкрепа бързо се забелязват от някои наблюдатели. Духовенството няма друга алтернатива, освен да намери враг, който да обедини населението. Във връзка с това Ерванд Абрахамиян далновидно определя един от вероятните ефекти на пряка инвазия на Иран: „...малко е вероятно духовенството да намери друг обществен враг, толкова непопулярен, колкото шаха, срещу когото цялото население може да бъде обединено - освен ако, разбира се, чужд враг не нахлуе в страната и не заплаши съществуването на цялата нация“¹⁹³. Именно това се случва, когато Ирак напада Иран. Духовниците се оказват изключително умели в използването на войната, за да установят хегемонията си. Ирак се превръща в необходимия общ враг. Режимът заклеймява арабската държава като олицетворение на всичко, противоположно на исляма. Накратко, чрез инвазията ислямският характер на Революцията е затвърден и подсилен и този процес несъмнено служи да осигури известно сплотяване на разделеното иранско общество. Защитата на исляма, по подразбиране, прераства в защита на теократичния режим.¹⁹⁴

Войната предоставя „чадър“ за различните аспекти на консолидацията на обществото след Революцията в Ислямската република. Първо, тя спомага за узаконяването на пълното и често брутално репресиране на опозиционните сили.¹⁹⁵ Второ, докато се води войната, се провежда атака срещу иранските кюрдски бунтовници. По време на кампанията кюрдите в Иран - над 10 % от населението, са подложени на пропаганда на шиизма, задържане, принудително преселване и убийства.¹⁹⁶

Режимът среща различна степен на съпротива и от страна на жените. С десекуларизацията на иранското общество в страната с пълна сила се завръща разделението на половете. Жените са принудени да носят хеджаб и са насърчавани да „се отдадат на ценната функция на майчинството“¹⁹⁷. Като цяло, ефективността на опозицията е „неблагоприятно засегната от войната“¹⁹⁸. На третата година след Революцията повечето представители на опозицията на режима са били заточени или убити. През 1981 г. в Париж е създаден Съвет за национална съпротива - широка коалиция, която включва моджахедините, Кюрдската демократическа партия, Бани Садр и Националния демократичен фронт. До 1983 г. става ясно, че дори онези леви партии, които първоначално са сътрудничили с режима, като „Tуде“, са почти заличени. Нетолерантността на духовенството към опозицията получава най-силното си потвърждение с нарастващото влияние на антикомунистическата фракция „Ходжатие” сред управляващите.

Войната подпомага режима да разшири и да си осигури контрол над ключови институции, създадени след Революцията, и да консолидира традиционния държавен апарат. Най-показателен в това отношение е КСИР. Като противовес на армията, Корпусът нараства по численост до такава степен, че надминава редовната армия. Създаването на министерство, отговарящо за КСИР, потвърждава постоянното място на Корпуса в следреволюционния държавен апарат. Друг елемент в апарата за сигурност, създаден след Революцията, е басидж, който се стреми да привлича в структурите си млади хора. Както басидж, така и КСИР играят ролята на уравновесяващи сили срещу армията, особено в първите години след Революцията, когато духовенството се безпокои от тесните връзки на Бани Садр с редовната армия.¹⁹⁹ Освен това, най-малко четири различни разузнавателни групи са натоварени с отговорността да контролират редовната армия, като следят за агитация и пропаганда, идентифицират клетки на опозицията и наблюдават „съмнителния“ персонал. Редиците на тези организации са били попълвани основно от млади хора от бедното градско население и по-ниските слоеве на средната класа, които подкрепят режима. Цивилният еквивалент на КСИР – “Джахад-е сазандеги” (“Стремеж към възраждане”) е друга организация, командвана от духовенството, чиято основна цел е да консолидира подкрепата на селската част от населението за режима.²⁰⁰ Духовенството си осигурява контрол върху законодателния апарат чрез институционални промени като създаването на „Шура-йе негяхбан“ („Съвет на пазителите“), който може да наложи вето закони, гласувани от парламента.²⁰¹ Като цяло, войната е използвана като предлог за масови чистки в рамките на държавния апарат и в различни медии, както и като претекст за допълнителна десекуларизация на иранското общество. За тази цел са направени промени и в образователната система, включително преработка на учебниците и отстраняване на учители и ученици, които не са достатъчно религиозни. Под ръководството на ислямски законоведи са пренаписани Наказателния, Гражданския кодекс и Търговския закон.²⁰²

Освен за премахването на политическата опозиция, войната е била използвана като претекст за потушаване на всяко действие, в което духовенството вижда потенциал за подриване на властта. Най-забележително в това отношение е потискането на дейността на работниците след Революцията чрез използване на икономически, политически, идеологически или военни средства.²⁰³ Въпреки че работническата класа е считана за основната сила, подпомогнала Революцията, режимът се противопоставя на основната им форма на организация - шура.²⁰⁴ Управляващите продължават да ислямизират работното място чрез създаването на ислямски асоциации, които застават в опозиция на независимите шура и действат като „мост“ за въвеждането на ислямско управление. Режимът обявява работа за религиозен дълг: „Да работиш - заявява аятолах Рухоллах Хомейни пред работници в циментов завод в Техеран - само по себе си е джехад в името на Бог; Бог ще се отплати за този джехад - джехад на труда, който вие (работниците) извършвате в завода“²⁰⁵.

След края на осемгодишния военен конфликт обаче позицията на духовенството се смекчава в известна степен. Осъзнавайки, че държавата трябва да бъде възстановена бързо, режимът решава да даде по-голяма свобода на икономическия сектор. Между аятолласите започва дебат за това как да преодолеят загубите - дали да дадат повече пространство на частния сектор, или да приемат помощ от чужди страни. В него успяват да надделеят прагматиците, които подкрепят идеята за по-отворена иранска икономика.

Във външнополитически план Иран подема силна кампания за прекратяване на международната си изолация, като се отказва от мотото на Революцията „Нито на Изток, нито на Запад” и се обръща и към СССР, и западните сили. През 1986 г. отношенията на страната със Съветския съюз започват да се затоплят благодарение на двустранната Постоянна комисия за съвместно икономическо сътрудничество. Подобряването продължава и през 1987 г., когато Иран търси подкрепата им за регулиране на баланса на силите в Персийския залив, към момента пренаситен от флота на САЩ.

След края на войната Иран възстановява отношенията си с редица западни държави: с Франция - през юни 1988 г.; с Канада - месец по-късно, и с Великобритания - през декември с. г. Дипломатическите отношения със Западна Германия - най-близкия западноевропейски партньор на страната - се затоплят още повече благодарение на визитата на германския министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер през ноември 1988 г. Подобрените връзки със Запада са временно помрачени през февруари 1989 г., когато аятолах Рухоллах Хомейни издава смъртна присъда за Салман Рошди заради богохулствата, съдържащи се в романа му „Сатанински строфи”. За да се избегне нова криза обаче, други членове на управлението правят по-меки изявления по темата.

Отношенията на Иран със страните от региона също се подобряват. В края на септември 1988 г. Кувейт възстановява дипломатическите си връзки с Техеран, а две седмици по-късно Бахрейн и Иран подписват споразумение за подобряване на отношенията помежду им. Дори и Саудитска Арабия, която до момента проявява силно негативно отношение към Ислямската република, прави крачка в положителна насока - на 25.10.1988 г., в отговор на помирително изявление на говорителя на иранския парламент Али Рафсанджани, крал Фахд нарежда на контролираните от държавата медии да прекратят пропагандата си срещу Иран.

Що се отнася до Ирак, във вътрешнополитически план войната с Иран предоставя на режима уникални възможности за разширяване на политическия си контрол и за привеждане в действие на популистките си стратегии, а в контекста на борбата на „Баас“ за обществена подкрепа тази възможност не трябва да се подценява. Когато военните действия се изместват на иракска територия, Саддам Хюсейн успява да се възползва напълно от позицията си на защитник на арабската нация.²⁰⁶ Бомбардирани магазини в гр. Басра например са облепени с плакати, определящи иракския държавен глава като „втория голям завоевател на персийската армия“²⁰⁷. Той се превръща в национален символ, обединяващ всички социални класи, религии и етноси на иракското общество. Режимът експлоатира постоянно арабско-персийския характер на кампанията, както ясно се вижда от името, дадено на войната от страна на Ирак - „Гадисият Саддам“, ​​което връща населението към арабско-персийските борби от VII век. Накратко, режимът на „Баас“ умело води войната в името на „защитата на арабската нация“²⁰⁸.

Както и в Иран, войната създава претекст за продължаване на репресивната политика и на режима на „Баас“. Управляващите използват кампанията, за да оправдаят репресивните си практики по отношение на работническата класа и жените, които трябва да се трудят в името на спечелването на войната. Багдад е залят от плакати срещу контрацепцията, които целят да убедят жените да раждат в името на страната си.²⁰⁹ Управляващите успяват да компенсират недостига на работна ръка и чрез работници - египетски мигранти, чийто брой достига 1 млн. души.²¹⁰ Благодарение на работниците мигранти режимът се застрахова, че трудовите нарушения ще бъдат сведени до минимум. Управляващите премахват и контролираната от държавата Федерация на синдикатите и отменят Кодекса на труда от 1970 г.

Може би най-ясното използване на войната като претекст обаче е потушаването на бунтовете на кюрдите. Режимът подема мащабна кампания за борба с бунтовниците, която включва масово преселване, санитарни зони по границите с Турция и Иран и дори употреба на химическо оръжие.²¹¹

Пълното унищожение на официалната политическа опозиция в Ирак помага на управляващите да осигурят „заглушаването“ на протестите срещу войната. Същевременно, военната кампания води до разединяване на нелегалната опозиция в Ирак, особено на Патриотичния съюз на Кюрдистан, Кюрдската демократическа партия и Иракската комунистическа партия.²¹² Режимът обаче прави всичко необходимо да изолира своите най-големи поддръжници - буржоазията, от негативните ефекти от конфликта, особено след като държавните приходи значително намаляват.²¹³ Данните сочат, че частният сектор в Ирак не е засегнат по време на войната.²¹⁴

След прекратяването на кампанията във външнополитически план Саддам Хюсейн не успява да постигне напредък по най-важния за страната му проблем - мирния договор с Иран. Ръководените от ООН преговори в Женева бързо стигат до задънена улица. Поради това държавният глава е принуден да държи армията си в пълна готовност, което е свързано с допълнителни финансови разходи. Същевременно, след приключването на бойните действия войниците започват да оспорват необходимостта от постоянната им мобилизация. В опит да разреши назряващия социален конфликт, през 1989 г. Саддам Хюсейн разпорежда частична демобилизация, но нестабилната иракска икономика се оказва неспособна да поеме огромния брой млади мъже, които се вливат в трудовия пазар.

Към 1990 г. лидерът осъзнава, че макар и войната да е свършила, борбата му за политическо оцеляване навлиза в нова, също толкова опасна фаза. Природата на заплахата за режима му се е променила напълно. Вече не Техеран настоява за неговото сваляне, а собственият му народ. Както един коментатор пише: „След прекратяването на огъня Саддам Хюсейн вече не може да твърди, че защитава родината или да използва войната като оправдание и „димна завеса“ за масовите репресии и терора в Ирак“²¹⁵. Саддам Хюсейн се страхува, че иракчаните могат да въстанат и защото не е изпълнил обещанията си към тях и не е успял да им предостави никакви блага от войната. Той се нуждае от бърз икономически напредък и това става буквално въпрос на живот и смърт.

На среща на високо равнище в Аман през февруари 1990 г. Саддам Хюсейн моли йорданския крал Хосейн и президента на Египет Хосни Мубарак да уведомят държавите от Залива, че Ирак настоява за пълен мораториум върху заемите си от военните години и спешно се нуждае от „вливане” на допълнителни 30 млрд. щ. д. Той добавя и следното: „Кажете на управляващите, че ако не ми дадат парите, аз мога да си ги взема и сам”²¹⁶. Йорданският монарх незабавно предава съобщението на Саудитска Арабия.

Същия месец, по време на работна визита в Кувейт, иракският министър на петрола притиска домакините да се спазват новите квоти, определени от ОПЕК по-рано същата година. След това той продължава към Риад, за да предостави на крал Фахд съобщение от Саддам Хюсейн: „Саудитците трябва да убедят останалите държави от Залива да не превишават своите петролни квоти”²¹⁷. Целта е страните да отворят място на пазара за Ирак, който увеличава производството си на ценната течност. Кувейт обаче не откликва на посланието. Заедно с Обединените арабски емирства държавата продължава да превишава фиксираните количества, като по този начин намалява цената на петрола на световния пазар. Поради тази причина Ирак окупира Кувейт и през 1991 г. се поставя началото на Войната в Залива.

След края на войната с Иран Багдад не забравя и за Сирия. Управляващите в Сирия и Ирак са открити противници и многократно са организирали терористични атаки и пропагандни кампании един срещу друг, като на няколко пъти в средата и в края на 1970-те години на ХХ век са били на крачка от война. По време на Ирано-Иракската война Сирия става един от най-верните съюзници на Иран и в много случаи успява да попречи на Ирак да изпълни плановете си. Саддам Хюсейн нито забравя, нито прощава това и след края на конфликта решава да си „разчисти сметките“ с неприятеля. За целта той се намесва в „задния двор” на Сирия - Ливан, и в края на 1988 г. оказва значителна финансова подкрепа на християните маронити и на освободителното движение на страната.

Така краят на войната между Иран и Ирак води след себе си повече проблеми за двете държави и региона, отколкото ползи и успокоение.

Заключение
Ирано-Иракската война е един от най-продължителните и кръвопролитни военни конфликти, които съвременната история познава. Тя създава напрежение във всички държави от Персийския залив, а нарушеният ритъм на петролните доставки за десетки страни по света пренася това напрежение и в останалите континенти. Локалният конфликт между Иран и Ирак се изчерпва поради неспособността на воюващите да постигнат „пълна победа”. Изтощени и икономически отслабени, те предават споровете си на политиците. Противоречията, породили този конфликт обаче, запазват остротата си. И ако в освободителните войни може да бъде открит някакъв смисъл, бойните действия в Персийския залив в периода 1980 - 1988 г. не са нищо друго освен касапница, в която безогледно загиват над 3 млн. души.

Оценявана от гледна точка на традиционната дипломация, военната кампания, която Иран провежда, е храбро, но безсмислено „упражнение“. След като обявява автаркията за своя абсолютна цел, режимът в Техеран установява, че самодостатъчността вече не е просто стремление, а реалност и ограничение, с което трябва да се бори по време на войната. Представите за самодостатъчност, самостоятелност, за нация, калена във войната, и други подобни романтични идеи са максимумът, който може да бъде извлечен от един конфликт, който никога не е трябвало да започва. Неправилната оценка на военния баланс от страна на Иран прави войната привлекателна за режима в Багдад. Подобно неглижиране към сключването на мир в оптималното време подсигурява на Ирак Иран да седне на масата за преговори именно в момента, когато е най-слаб. Основната жертва на военната кампания е престижът на Ислямската република пред собствените й войници. Страната вече не би могла да разчита на народа за „кръстоносни походи“ и жертви, а трябва да действа като традиционна държава. Именно поради тази причина някои от по-прагматично настроените аятоласи се отдават на изпреварваща самокритичност на минали политики. Поради същия довод в този период политиките за възстановяване са били от особена важност, за да не се допусне разпространяване на недоволството и повлияване легитимността на Революцията.

От провала на една войната могат да се направят и полезни изводи. Именно поради тази причина уроците, които научаваме от военните действия в Иран и Ирак, не бива да се пренебрегват. Една от големите иронии на конфликта е, че първоначално той е замислян като ограничена кампания. Проточването му във времето се обяснява с неспособността на Ирак да постигне баланс между външнополитическите си цели и военната си стратегия. Инвазията в Иран се приема от някои като доказателство за „необузданите” регионални амбиции на Саддам Хюсейн да окупира ирански територии (Шат ал Араб и Хузестан), да съкруши Ислямската република, застрашаваща управлението му, и да превърне Ирак във водеща държава в региона. Неспособността на Ирак да приключи войната бързо разкрива огромно несъответствие между тези амбициозни цели и ограничения военен капацитет на страната. С други думи, Ирак допуска често срещаната грешка да „отхапе повече, отколкото може да преглътне”, надценявайки своите сили и подценявайки тези на опонента си.

Съществува и следното алтернативно обяснение: провалът на изпълнението на националната стратегия на Ирак не произлиза само от подценяването на опонента, но и от прекомерна предпазливост. В полза на твърдението се привежда доказателството, че през лятото на 1980 г. страната има безспорно военно превъзходство. От тук идва и изводът, че тя не си е поставила нереалистични цели. Държавата обаче не успява да неутрализира иранците, докато е още способна на това, и остава отворена за контраатака. Така тя не успява да удържи завоюваните територии. На практика стратегията на Ирак се проваля не заради недостига на военни сили, а поради факта, че от войската се е изисквало прекалено малко.

От казаното до тук можем да направим извода, че Саддам Хюсейн е трябвало или изобщо да избегне военния конфликт и да потърси други средства, с които да неутрализира иранската заплаха, или да проведе една много по-добре осмислена кампания.
Списък на използваната литература:
1. Мирчева, Христина; „Близък изток. Интереси, амбиции и конфликти”; София, 1998.

2. Мирчева, Христина; „История на международните отношения в най-ново време”; София, 2003.

3. Ансари, Хамид; „Разказ за пробуждането - поглед върху идеалите на имам Хомейни и неговата научна и политическа биография”; София, 2001.

4. Al Khalil, Samir; “Rerpublic of Fear: The Politics of Modern Iraq”, University of California Press, 1989.

5. Pipes, Daniel; “A Border Adrift: Origins of the Cinflict” in “The Iran-Iraq War: New Weapons, Old Conflicts”; Praeger, 1984.

6. Karsh, Efraim; “The Iran-Iraq War 1980 - 1988”; Oxford, 2002.

7. Karsh, Efraim; “The Iran-Iraq War: Impact and Implications”; London, MacMillan Press, 1989.

8. Whittleton, Celine; Muhsin, Jabra and Hazelton, Fran; “Whither Iraq?” in “Saddam's Iraq: Revolution or Reaction?”; Zed Books, 1989.

9. Cottrell, Alvin J.; “The Persian Gulf States”; Baltimore, Johns Hopkins University Press, 1980.

10. Pelletiere, Stephen C.; “The Iran-Iraq War - Chaos in a Vacuum”, Praeger Publishers, New York, 1992.

11. Hiro, Dilip; “The longest War: The Iran-Iraq Conflict”; London, Grafton Books, 1989.

12. Bulloch, John; “The Gulf War: Its Origins, History and Consequences”; London, Methuen, 1989.

13. Maull, Hanns; “The Gulf War: Regional and International Dimensions”; London, Pinter, 1989.

14. Townsend, John; “Economic and political implications of the war: the economic Political consequences for the participants”; New York, St Martin's Press, 1984.

15. Abrahamian, Ervand; “Iran Between Two Revolutions”; Princeton University Press, 1982.

16. Milani, Mohsen M; “The Making of Iran's Islamic Revolution: From Monarchy to Islamic Republic”; Westview Press, 1988.

17. Sick, Gary; “All Fall Down”, New York, Penguin Books, 1985.

18. Asad, Talal and Owen, Roger eds.; “Sociology of Developing Societies: The Middle East”; Monthly Review Press, 1983.

19. Wagner, John; “Fighting Armies: Antagonists in the Middle East, a Combat Assessment”; in Richard Gabriel, ed., Fighting Armies, Westport, CT: Greenwood Press, 1983.

20. Bakhash, Shaul; “The Politics of Oil and Revolution in Iran”, Washington, The Brookings Institution.

21. Engelbregcht, Joseph A.; “War Termination: Why does a state decide to stop fighting?”; PhD Thesis, Columbia University, Ann Arbour: UMI Dissertation Services, 1993.

22. O'Donnell, Robert Bernard; “A New Arab Alliance System: Causes of the Iran-Iraq War and the Reaction of Various Arab States”; Thesis, Naval Post Graduate School, Monterey, California, 1981.

23. Afrachteh, Kambiz; “The Predominance and Dilemmas of Theocratic Populism in Contemporary Iran”; Iranian Studies, 14:3-4, Summer - Autumn 1981.

24. MacDonald, Charles G.; “The Impact of the Gulf War on the Iraqi and Iranian Kurds”; Middle East Contemporary Survey, 1982 - 1983.

25. Al Khafaji, Isam; “Iraq's Seventh Year: Saddam's Quart d'Heure?”; Middle East Report, March - April 1988.

26. Hooglund, Eric; MERIP Reports, 13:3, March - April 1983.

27. Rouleau, Eric; “The War and the Struggle for the State”, MERIP Report № 98, July - August 1981.

28. Ferdows, Emad; “The Reconstruction Crusade and Class Conflict in Iran”; MERIP Reports, March - April 1983.

29. Bayat, Assef; “Workers' Control After the Revolution”, MERIP Reports, March - April 1983.

30. Farouk-Sluglett, Marion, Sluglett, Peter and Stork, Joe; “Not Quite Armageddon: Impact of the War on Iraq”; MERIP Reports, 14:6/7, July - September 1984.

31. Martinson, Martin J.; “Iran-Iraq War: Struggle without End”; Quantico, Virginia, 1984.

32. Kieser, Robert F.; “The Persian Gulf: An Area of Potential Conflict”; Air University, Maxwell Air Force Base, Alabama, 1974.

33. Alnasrawi, Abbas; “Economic Consequences of the Iran-Iraq War”; Third World Quarterly, Vol.8, July 1986.

34. “The Gulf: Implications of British Withdrawal”; Special Report Series № 8, Washington, DC; Center for Strategic International Studies, 1969.

35. Workman, Thomas; “The Social Origins of the Iran-Iraq War”; Centre for International and Strategic Studies, York University, March 1991.

36. Robinson, J. P. and Goldbalt, J.; “Chemical Warfare in the Iran-Iraq War”; Stockholm, 1998.

37. “War in the Persian Gulf: The U.S. Takes Sides”, доклад на Комитета за международни отношения към Сената на САЩ, Washington DC, U.S. Government Printing Office.

38. Grummon, Stephen R.; “The Iran-Iraq War: Islam Embattled”, The Washington Papers, 1982.

39. Dexter Teo Kian Hwee; “The Iran-Iraq (1980 - 1988) War - An Examination of War Termination Theories”; Journal of the Singapore Armed Forces, V29 N1, January - March 2003.

40. Salaam; “Оutstanding Issues in Iraq-Iran Relations”, Daily Morning, Tuesday, July 18, 1995.

41. Middleton, Drew; “Iraqi Tactics Stress Shelling”; New York Times, 09.11.1980.

42. Van Voorst, Bruce and Flamini, Roland; “Man of the Year”; Time, January 1980.

43. Farhang, Mansour; “The Iran-Iraq War: The Feud, The Tragedy, The Spoils”; World Policy Journal, 1985.

44. Rosser-Owen, David; “Lessons of the Iran-Iraq War”; Armada International, March 1982.

45. Halliday, Fred; “Year IV of the Islamic Republic”.

46. В. „Етелаат“, 27.01.1982 г.

47. В. „Етелаат“, 27.06.1982 г.

48. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, December 15, 1981.

49. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, January 23, 1982.

50. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, January 27, 1982.

51. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, February 18, 1982.

52. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, April 1, 1982.

53. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, May 12, 1982.

54. FBIS Daily Report, Near East and South Asia, June 22, 1982.

55. Christian Science Monitor, 31.07.1987 г.

56. Christian Science Monitor, 04.09.1987 г.

57. Christian Science Monitor, 15.09.1987 г.

58. В. New York Times, 18.10.1983 г.

59. В. New York Times, 29.03.1984 г.

60. В. Washington Post, 21.12.1983 г.

61. В. Washington Post, 11.01.1988 г.

62. В. Washington Post, 14.02.1988 г.

Приложение № 1

Резолюция № 598 на Съвета за сигурност на ООН

(превод)
Приета на 2750-то заседание на Съвета за сигурност (СС) на ООН на 20.07.1987 г.

В потвърждение на своята Резолюция № 582²¹⁸ (1986 г.) и дълбоко загрижен, че въпреки призивите за прекратяване на огъня конфликтът между Иран и Ирак продължава с неотслабваща сила и продължава да води до тежки загуби на човешки живот и материални щети,

СС:

Осъжда започването и продължаването на конфликта, както и бомбардирането на чисто цивилни цели, нападенията срещу кораби на неутрални страни и граждански самолети, нарушаването на международното хуманитарно право и други закони на въоръжените конфликти и по-специално - употребата на химическо оръжие, която е в противоречие със задълженията на страните по Женевския протокол от 1925 г.; изразява дълбоката си загриженост, че конфликтът може да ескалира и да се разшири; е решен да сложи край на военните действия между Иран и Ирак; е убеден, че между двете страни трябва да се постигне всобхватно, справедливо и честно споразумение.

1. Настоява, че като първа стъпка към мирни преговори Иран и Ирак трябва незабавно да прекратят на огъня, както и всички военни действия по суша, море и въздух и да изтеглят военните си сили до международно признатите си граници.

2. Изисква от генералния секретар да изпрати екип от наблюдатели на ООН, който да провери, потвърди и осъществи контрол върху прекратяването на огъня и изтеглянето, както и (след консултации с двете страни) да предаде на СС доклад по темата.

3. Настоява военнопленниците да бъдат освободени и репатрирани незабавно след прекратяването на активните военни действия в съответствие с третата Женевска конвенция от 12.08.1949 г.

4. Призовава Иран и Ирак да си сътрудничат с генералния секретар при прилагането на тази Резолюция и в усилията за постигане на цялостно, справедливо, честно и приемливо и за двете страни споразумение по всички спорни въпроси в съответствие с принципите, залегнали в Хартата на ООН.

5. Призовава всички други държави да проявят резервираност и да се въздържат от действия, които могат да доведат до по-нататъшна ескалация и разширяване на конфликта, и по този начин да улеснят прилагането на настоящата Резолюция.

6. Изисква от генералния секретар да проучи, като се консултира с Иран и Ирак, възможността за сформиране на безпристрастна комисия, която да определи виновника за конфликта и да докладва решението й възможно най-скоро пред СС.

7. Осъзнава размера на щетите, нанесени по време на конфликта, и необходимостта от полагане на усилия за възстановяване на държавите, което би следвало да се осъществи с подходяща международна помощ и след като конфликтът е приключил; във връзка с това изисква от генералния секретар да възложи на екип от експерти проучването на въпроса за възстановяването и да докладва пред СС.

8. Освен това настоява генералният секретар да проведе консултации с Иран, Ирак и други държави от региона относно вземането на подходящи мерки за повишаване на сигурността и стабилността в региона.

9. Изисква от генералния секретар да държи СС в течение за изпълнението на настоящата Резолюция.

10. Решава при необходимост да се срещне отново, за да обсъди по- нататъшни стъпки за съблюдаването на Резолюцията.

Приложение № 2

Един от примерите за употреба на химическо оръжие, докладвани от Иран на 13.03.1984 г., е бил потвърден от международен екип от специалисти, изпратен в страната от генералния секретар на ООН. Доказателствата, описани в доклада, потвърждават и употребата на отровни вещества в поне още шест случая в периода 26.02. - 17.03.1984 г. По време на разследването са намерени следи от иприт, табун, сълзотворен газ, арсеник, биологически и др. неидентифицирани агенти.

Проверката, която генералният секретар прави, се дължи на изявление на служители на Международния Червен кръст, които, при посещение в техеранска болница, откриват 160 случая на ранени войници с „клинична картина, водеща до предположението за скорошна употреба на вещества, забранени от закона”²¹⁹. Твърдението на Международния Червен кръст е обявено два дни след изявлението на Държавния департамент на САЩ: „Американското правителство е заключило по наличните доказателства, че има индикации за употреба на смъртоносно химическо оръжие от страна на Ирак”²²⁰. Арабската страна отрича твърдението на Вашингтон, като го обявява за „политическо лицемерие”, „пълно с лъжи” и „изфабрикувано от ЦРУ” и изказва предположението, че в случаите, изследвани от Червения кръст, пациентите „са били изложени на веществата на място, различно от фронтовата линия”²²¹. На 17.03.1984 г., в момента, в който екипът на ООН изследва най-сериозните си доказателства, командващият Трети иракски корпус обявява следното пред чуждестранни журналисти: „ До този момент ние не сме използвали химическо оръжие и се кълна в Аллах, че дори не съм виждал такова. Ако обаче аз трябва да довърша врага и ми е позволено да използвам отровни вещества, няма да се поколебая да го направя”²²².

На 30.03. с. г. СС на ООН излиза с изявление, осъждащо употребата на химическо оръжие по време на Ирано-Иракската война. Същия ден правителството на САЩ обявява, че взема специални ограничителни мерки за износа на вещества към Иран и Ирак, които могат да бъдат употребявани за производство на бойните агенти. И други западни правителства предприемат същите стъпки.

Именно поради ограничения износ, произходът на оръжията не може да се установи. От анализите става ясно, че цикълът на производството на използваните иприт и табун съвпада с този в СССР. От друга страна, има информация, че преди време Великобритания е складирала бойни отровни вещества в Близкия изток.

Употребата на отровни газове по време на война и на всичките им течни аналози, както и използването на биологично оръжие, е забранена според Женевския протокол от 17.06.1925 г., който влиза в сила на 08.02.1928 г. Протоколът в момента обвързва 106 държави, включително и великите сили.

Иран приема Протокола на 05.11.1929 г., а Ирак - на 08.09.1931 г. Арабската държава го подписва с уговорката, че няма да го прилага към страни, които не са го ратифицирали. Това изискване е направено от още над 40 държави. Иран не поставя никакви условия за спазването му, но тъй като останалите страни го превръщат в спогодба за „не първа употреба”, се чувства свободен от задълженията си към Ирак.

Приложение № 3