Пурпурна есен – I част

Бе решила да не ходи на закуска, а да остане до почете в стаята си, но в един момент се усети как стои дълго време на една и съща страница. Мислите й се изплъзваха, упорито отказвайки да следват нишката на четивото. Само още няколко дни... Не бе очаквала, че времето в Тиен’хара щеше да отлети като миг, като отишлите си приятни дълги летни следобеди в хладната усоя на богатата библиотека на принца. Всичко си отива... Времето бе безмилостно. Всичко бе преходно. Хода на мислите й я върна на любопитната вечеря, която тиенхарецът им устрои предната вечер. За пореден път се запита какво все пак знаеше за Ерис и откъде? Тръсна глава и присви устни. Трябваше да признае пред себе си, че се бяха провалили. Бе ги провалила Сивена. Бе ги подвела с теоретичните си познания за древна Тиен’хара и очакванията си за самопровъзгласилия се за неин владетел. Бе ги подвела с уверенията как владее положението с интимните си отношения с принца. Колкото и странно да бе, не я упрекваше за това.

Ти’сейн не бе това, което очакваха да бъде. Тиен’хара не бе очакваната. Не бяха подготвени за реалността и се оплетоха в мрежите на собствената си надменност. Още с идването си правеха грешка след грешка...

Кора бе грешка – подцениха принцът. Планът на Сивена рухна с гръм и трясък и повлече самодоволната си господарка в пропастта на плътската зависимост. Черис поклати глава. Но кой можеше да предположи?... Таис. Името моментално изникна в съзнанието й в отговор на въпроса. Може би все пак трябваше да бъде по–настоятелна в искането си плана да бъде съгласуван с Първожрицата. Погледнато от далечината на отминалото време Черис се убеждаваше все повече, че е била права.

Бяха подценили Ти’сейн. На всички нива. Пристигнаха с определени очаквания за това що за птица е самозванеца и какво цели. Очаквания, които той пренебрегна с лека ръка, налагайки правилата си. Очаквания, които месец по–късно й се виждаха на самата нея наивни и безпочвени. Да можеше да поговори с Таис... Поне бе успяла да достигне до Каверън преди да замине.

Завари щита на крепостната стена с поглед, вперен на север. Приближи го и постави ръката си на рамото му. Воинът се дръпна като ужилен и тя усети уязвимостта му. Бързо съобрази, че трябва да бъде по–внимателна. Облегна се до него на парапета и проследи погледа му.

– Тя е там някъде, нали?

Каверън трепна и кимна. Остави мълчанието си да го окуражи.

– Не я виждам във виденията си... Всичко е само... огън...

Черис любопитно повдигна вежда, но прецени, че едва ли е в настроение да задоволи любопитството й.

– Таис знае ли, че си тук? Че си на... служба при Ти’сейн?

Каверън я изгледа преценяващо, а после кимна отново. Това бе добре. Каквото и да бе замислила Първожрицата, щеше поне да е по–подготвена от тях.

– Заминавам за Силосия. При Дъщерята. – усети как жрицата се размърда неспокойно до него и побърза да добави – Не мога да откажа на Ти’сейн. Вече достатъчно го разочаровах... – обърна се към нея, лицето му бе напрегнато, а погледа – мрачен – Не зная дали ще се върна жив от тази мисия, а обещах да я чакам тук... Ще й кажете ли, че не съм я предал?

Черис можеше да усети физически огромния товар, който бе поел върху себе си и болката в очите му. Сложи ръката си върху неговата и топло се усмихна.

– От това, което съм чувала за нея, Каверън, мога да твърдя, че тя едва ли се съмнява в това...

Този път той не се отдръпна и Черис усети онази вътрешна сила, която винаги я възхищаваше у синовете на Умбра.

Шум на неравномерни стъпки привлече вниманието й и я извади от спомена за срещата й с Каверън. Затвори книгата и безшумно притича до вратата. “Кого, в името на Боговете, следи тя?” Хвърли поглед към празния коридор, по който се отдалечаваше Сивена и тогава видя отражението на слизащата по стълбите фигура. Ти’сейн.

Това вече бе прекалено! Прииска й се да я настигне или направо да я отзове в Кулата на Съвета, но знаеше, че в момента това само би усложнило нещата. Стисна устни непоколебимо. Щом се върнеше, щеше да говори с нея и този път нямаше да я остави да се измъкне с уверения. Поведението й бе на отчаяна влюбена глупачка, а не на висша жрица от Съвета на Умбра!

Черис изсумтя и се върна в стаята си. Щеше да поговори сериозно с нея веднага щом се върнеше, а сега трябваше да свърши нещо полезно. Къде отново се бавеше Юла? Оставаха им броени дни, а още не намираха един от най–важните томове на Цион...

* * *

Влезе със замах в овалната зала, сигурна, че там ще открие тази, която търсеше. Не очакваше да завари Съвета на поларите в пълен състав и Триверата на черните. Разбира се, Сида и Плутар бяха присъствие, което не учудваше никого. Подразни се, че не я бяха предупредили. С периферното си зрение забеляза съсредоточения изучаващ поглед на халидския жрец. Явно щеше да се наложи да я изчака. Кимна към Киара за поздрав. Достолепната Председателка на Съвета я погледна разсеяно, спря продължителен поглед на свещеника, след което се обърна да продължи разговора си с Хес – водачът на поларите. Таис оцени жеста й и не се забави нито миг. Даде знак на Сида и когато дребничката жрица се приближи, учтиво се усмихна.

– Сида, нашият гост, господин Мискини, ще се нуждае от приятна компания, докато ние обсъдим някои досадни държавни дела. Би ли се погрижила да не скучае? Може би ще му е интересна сутрешната тренировка на щитовете ни. – Таис и Картов споделиха по една заговорническа усмивка преди той да хвърли последен поглед през рамо и да последва възрастната жрица.

Таис зае полагащото й се място и не чака покана.

– Бих искала да узная причината за това необичайно събрание? Досега съветници, полари и черни сестри заедно съм виждала само веднъж – в деня, когато ме избрахте за Първожрица.

Хес неспокойно се размърда, докато Далана невъзмутимо мълчеше. Както се очакваше, отговори й Киара.

– Окото на Огъня бе похитено и все още е извън контрола ни. Загубихме регентството в Селения, но по–лошото там е, че официално Умбра е дала благословията си на Сетий – Киара стисна устни отвратена, но се овладя и продължи – Ти отново показа непокорство и не остана с Ерис, както ти бе... указано. За капак се появяваш придружена от халидски свещеник. Държа да изтъкна, че по странен начин подбираш гостите си... Вече не бих се учудила, ако долетиш с тиенхареца...

– Свърши ли? – очите на Таис проблеснаха гневно и тя си пое въздух, за да усмири нахлулата в главата й кръв.

– Книгата... – прокашля се смутено Хес – Как? Първа, как се добра до това? – ръцете му трепереха докато разгръщаше благоговейно страниците на богато инкрустирания том. Не можеше да отрече – Джоррам имаше усет за красивото.

– Порталите – Таис се сепна от резкия хладен глас на черната – Успяхме да изготвим две копия тази нощ. Дори легенди не сме чували за тях... – свъсено тръсна глава Далана.

– Но Цион е говорил за вратите... – вметна Хес. Пое въздух да продължи, но Таис не го изчака. Вдигна ръка, за да прекрати теоретични спорове.

– Едно по едно – обърна се към черната жрица – Далана, до преди ден и аз не знаех за съществуването им. Не зная защо и как се е загубило знанието за дъщерите на Умбра, но е факт. А те съществуват, но не са безопасни и искат цена – човешки живот – в залата се зашумя и Таис отново вдигна ръка, за да получи вниманието на присъстващите – На един пожертван, друг преминава. Не зная още какви капани крият. Вероятно халидовите последователи знаят повече за тях или поне по–дълго са ги ползвали. Аз лично бих преминавала през тях в краен случай. Уви, напоследък крайните случаи зачестиха повече, отколкото е по вкуса ми, но времената са такива. – замълча за момент, в който мислите й връщаха картина след картина събитията от последния месец – Смутни времена... Хес... – обърна се към високият прегърбен сух мъж, който сякаш винаги не се чувстваше на мястото си, особено в усилието си да изглежда спокоен – Книгата, която държиш принадлежи на Първосвещеника на Даная Джоррам – за момент й се стори, че върлинестия мъж се разтрепери още повече – Представа нямам откъде я има той, но не съм местила отметката – каквото и да има на тези страници е било важно за него, вероятно е важно и за нас... От вас зависи да разберем какво е то.

– Трябва да го обсъдим, Първа – огледа се виновно към придружаващите го полари – Неясно е засега. Свързано е с Пазителите и Древните, но не искам да те подвеждам. Дай ни малко време...

Таис се намръщи.

– Не зная с колко време разполагаме, но и без това имаме по–належащи грижи – обърна се към Киара – Заминавам за Селения.

– Ерис, дъще! Трябва да се върнеш при Ерис – Плутар се опита да надвика разшумялото се сборище.

– Ще я намеря, Плутар, обещала съм ти, но всяко нещо с времето си. До Селения ще стигна бързо през Портала. Надявам се вече сте пратили някого по дирите й? – погледна въпросително Далана и Киара. Съветничката бе по–бърза.

– По мои изчисления изпратения... ескорт на Деа трябва да е пристигнал днес в Периал. Те ще се погрижат за принцесата и за Сетий. Далана търси Селин. Единственото, което знаем за нея е, че е напуснала столицата в неизвестна посока. Но камъкът, Таис, търси камъка! Огънят ще те води.

Таис не бе виждала Киара толкова притеснена. Възрастната жрица сякаш се бе смалила за месец. Само й кимна и се обърна към Далана. Черната за пръв път изглеждаше смутена.

– Ще я намерят, Първа, може вече да са я намерили.

Нямаше какво повече да чака. Обърна се към Киара.

– Доведете ми двама престъпника. Помоли Сида да заведе госта ми при портите на Цитаделата и наредете да оседлаят конете ни. – Киара забърза да издаде нужните заповеди, а Таис продължи към черната – Далана, картата ще ми е нужна.

Ядоса се на себе си, че виковете на екзекутираните от Портала престъпници й донесоха единствено досада и нетърпение. Отхвърли настояването на Картов да води отново. Усмихна се при спомена за замислените объркани лица на Киара и Плутар, когато им разказа за храма насред пустинята, както и откритото вълнение на Хес. Задържа мисълта за Периал и знака върху картата. Света се завъртя.

* * *

Селин гледаше наситено–мастилените води на океана, злокобно настъпващи на талази към артистичния безпорядък от скали и полирани от приливите камъни. Бялата пяна при целувката помежду им й напомняше за пенливото вино на Южна Даная. Пръски от поредната разбила се водна лавина покапаха по лицето й и тя разсеяно ги избърса.

Вече няколко дни обикаляше крайбрежието. Откакто бе дошла скиташе по скалите от сутрин до здрач. Съвета мина без проблеми още в деня след срещата със Сетий. Напусна Периал същия ден, след размяната на регентството за свитъка, признаващ я за законна наследница на Певар Галиански и владетелка на земите му. Трябваше й ден, за да стигне имението и сега бе тук – при корените си. Обиколила бе два пъти проклетото крайбрежие и нищо.

Тенан бе притеснен за нея – виждаше го в очите му. Бе притеснен и от сенките, които тя усещаше да я следват, от зова на лунния камък, който явно само тя чуваше. Изсмя се. А може би просто полудяваше. Може би не трябваше да му казва за тях, но вече бе късно. Както бе късно да му спести безумието си да отмъкне живия символ на Умбра. Горкият Тенан! Вървеше като обречен и единствено се надяваше да не види смъртта й преди своята. Запита се защо го бе сторила и за пореден път не можеше да си отговори. Той й бе чужд. Никога не изпита истинско желание да се отдаде на огнената стихия. Беше твърде поглъщащо, излишно изтощително и помитащо. Но Луна го поиска. Луна бе така мамеща онази нощ, сякаш знаеше, че търси сърцето й. Каква ирония! Луна се подигра с нея по своя си начин. Не по–малко смъртоносен от изгарящия Огън. За да докаже на себе си силата си или по–скоро, да не се поддаде на слабостта си, Селин не докосваше Окото на Огъня, не търсеше стихията му. Призванието й бе друго и не мислеше да се отказва от него, особено сега, когато бе толкова близо. А и трябваше време, всяка минута й бе важна, бе й нужна. Трябваше да го намери. Знаеше, че е някъде там и я чакаше, викаше я, но защо се криеше от нея. Негодуванието й отекна в набразден искрящ камшик, прорязъл надвисналите тежки облаци и едри дъждовни капки замокриха ризата й. Потръпна. Бе забравила, че е есен и ледените ручейчета по тялото й я стъписаха. Доста се бе отдалечила, а морската вода бе така примамливо топла. Плъзна босия си крак по хлъзгавия камък, внимателно заопипвайки за дъно. Не усети такова, но Вода я дърпаше жадно. “Какво пък! Щеше да е поне освежаващо.” Изхлузи бързо дрехите си като се опитваше да запази равновесие и с наслада се потопи в развълнуваните топли води на залива. Отблъсна се от камъка и заплува към вътрешността, за да избегне прибоя. И тогава го чу отново! Онзи зов, който я влудяваше и отчайваше. Огледа се изплашено. Водата около нея сякаш бе наелектризирана. Бледо сияние, като нежно петно върху черната водна повърхност привлече вниманието й. За миг помисли, че Луна се е отразила, но небето бе плътно покрито с облаци. Любопитството я накара да заплува към меката разсеяна светлина. Бе твърде близо до скалните зъбери на брега. Трябваше да се гмурне. Поколеба се – опасността да попадне във водовъртежа на прииждаща вълна бе съвсем реална. И все пак не можеше да се откаже – трябваше да разбере. Пое си дълбоко въздух и се потопи.

В първият момент не успя да се ориентира обгърната от кипящата бурна вода. След това го видя – смътно, но достатъчно, за да проумее какво бе. Подводен вход към пещера, уютно скрита в скалите. Отвора й не ме много широк, но бе достатъчен да минат двама души едновременно. Оттам идеше светлината! Сърцето й подскочи и за малко не се потопи сама. Заплува бързо към повърхността. С последни сили успя да достигне брега. Бе успяла! Бе го открила! “Или той тебе...” Тръсна глава. Какво значение имаше, но трябваше да изчака бурята, а после и отлива. Нямаше търпение, но нямаше и избор.

Грабна дрехите си и хукна към коня си. Висока сянка се показа иззад отвесната скала и остана надвесена над бурното море.

– Посветен жрец Картов Мискини със специални пълномощия се явява при Върховния жрец Врод!

Лицето на Върховния жрец беше застинала маска:

– Мискини? Хм, рядка фамилия… Кажи ми, младежо, познаваш ли един Олаф Мискини?

– Да, Върховни, това е моят осиновител.

Приветлива усмивка смекчи чертите на жреца, овластен да представлява волята на Халид в Селения.

– Как я кара стария разбойник? Още ли го мъчи ревматизъм?

– Той… той почина преди няколко години…

– О! Съжалявам да го чуя – възцари се миг неловко мълчание, а после Врод продължи. – Но ти сигурно си уморен и гладен, драги Картов, хайде, ела да споделиш скромния ми обяд, сигурно гориш от желание да ти разкажа и за мисията ти.

“Каква мисия?” удиви се Картов, първоначалната му идея беше само да се представи и да се ослуша за някоя клюка, но любопитсвото надделя.

– О, да! – храбро преиначи истината той. – Изгарям от нетърпение!

Докато поливаха кулинарните изненади с прекрасно селенийско вино, Върховният жрец го разпитваше за осиновителя му, но щом стигнаха до десерта, рязко смени темата.

– Кажи ми, Картов, чу се нещо за заговор срещу Първосвещеника, вярно ли е?

– Само безпочвени слухове – побърза да опровергае Мискини, – знаеш как е в столицата, скучаят и се занимават с клюки и интриги.

– И все пак – не се предаваше Врод, – напоследък претърпяхме доста загуби – Триумвирата, Тиен’хара…

– Но Селения се държи! – парира Картов.

– Даа, държи се. Посветил съм две десетилетия от живота си на тази страна и я познавам като никой друг… Кажи ми, виждал ли си някога селенит?

– Не – излъга Мискини без да му мигне окото, макар че вътрешно потрепери при спомена за двете черни жрици, които се бяха появили от лунните лъчи при изхода на Портала.

– Селенитите… Изчадията на нощта… Луната има дава невероятни сили, нямаше да успеем да ги спрем, ако не ги беше предателството на един от техните. Халид ги е наказал с безплодие, но въпреки това те се множат с всеки изминал ден, като напаст са… Каква ирония, за да запазим мира, подкрепяме селенит…

– Какво? – Картов почти се задави с виното си.

– Неведоми са пътищата на Баланса. Да, сегашния регент – лорд Сетий – е селенит, принцеса Деа също. Как ги разпознавам ли? – и Врод се усмихна тъжно. – Живял съм достатъчно време сред тях, за да ги усещам. Сетий държеше трима от лордовете в Съвета, освен това имаше принцесата, пък и Умбра обяви подкрепата си за него, а ние разполагахме само с два гласа, тръгнаха и приказки, че тъкмо при нашата атака на двореца са били убити краля и принца… Изборът беше или кръвопролитна вътрешна война или да подкрепим Сетий… Все пак той се оказа мъдър политик и обеща да направи всичко по силите, за да прибере селенитите отново в сенките, където им е мястото… Но се страхувам, че щом закрепи властта си, вече няма да има нужда от нас, единствения ни коз е тази жена – и той прикова с поглед Мискини, – затова и задачата ти е толкова важна, искам да я заведеш невредима до Даная, там ще е в безопасност.

– Разчитай на мен, Врод, няма да те подведа!

– Добре, а сега върви да почиваш, утре пак ще поговорим.

Отметна качулката на жреческата си роба и посрещна спокойно погледа на жената срещу себе си.

– Докога ще ме държите тук?

– Поне си жива, откакто Сетий стана регент, е опасно да си навън. Ще бъдеш съпроводена до Даная, там е по–сигурно…

– Значи ще ме изтъргувате? – и тя дрезгаво се засмя. – Само че, тук, в Селения, съм много по–ценна…

– И защо?

– Защото знам какво търсеше лейди Мориан. Лунния камък.

Когато разказа на Таис каквото беше научил, тя приседна замислена в едно кресло до камината и втренчи поглед в играещите пламъци. Изведнъж вдигна очи и ги впи в Картов.

– Докъде си готов да стигнеш в това, жрецо?

Мискини сви рамене:

– Докъдето се налага.

– Добре – кимна тя, – ще посетим новия регент.

Мъжете, които ги посрещнаха до портата, си приличаха като две капки вода.

– Лунните хрътки са неспокойни – рече единият.

– Защото надушиха лунни кучки! – допълни вторият. – Те двете остават отвън – продължи, посочвайки двете черни жрици.

– Това е охраната ми – отвърна спокойно Таис, – но ако толкова ви е страх от тях, ще ги помоля да ме почакат тук.

Мъжете мълком се отместиха и ги пропуснаха да минат, а Мискини сподави една ехидна усмивчица.

– Умбрейските жрици направиха пътека до къщата ми – посрещна ги недоволният глас на лорд Сетий, щом влязоха в просторния му кабинет.

– Аз съм представител на Съвета на Умбра – от гласът на Първожрицата вееше леден вятър. – Истински представител! – натърти тя. – И искам да ми предадате предателката Селин!

– Молби, искания, заповеди – въздъхна престорено Сетий, – откакто станах регент не мога да се отърва от тях. И защо си мислиш, че ще изпълня желанието ти, жрицо?

– Защото предлагам нещо в замяна. Масиар.

Лордът трепна като ужилен.

– Масиар? Добре. Нека се срещнем пак утре вечер. И моля те, не ги води повече тук – стрелна с очи двете черни жрици, – обиждат естетическото ми чувство.

– А нима лордът разполага с такова? – подигра му се Таис, обхождайки с поглед безвкусното обзавеждане на кабинета, регентът само се намръщи в отговор.

Щом останаха сами, Сетий се обърна към близнаците.

– Искам да се погрижите за тази Селин, нали още я следите? Добре, вземете с вас и младия Блитцен, стига е вирил нос наоколо, нека си поизцапа малко ръцете. И Тедион, обади се после на граф Рамиел – щом срещна изумения му поглед допълни, – Морсий де, още ли не сте свикнали с новата му титла? Нека да дойде тук, искам да обсъдя нещо с него. Това е, действайте.

– Какво е това? – недоумяваше Картов, Врод се усмихна в отговор.

– Специална карета за превоз на селенити, моя изработка. Вътре е облицована с плътно черно кадифе, така че и най–тънкия лъч да не може да проникне, а спираловидните тръби отстрани са за да влиза въздух. Не е ли прекрасна?

Мискини кимна отсъстващо, мислеше за нещо друго.

– Сигурен ли си, че не искаш допълнителна охрана?

– Не, не искам да привличам излишно внимание, ще се справя сам.

– Добре, разчитам на теб, момчето ми. Ето, това са специални пълномощия за територията на Селения, всеки халидов жрец ще ти съдейства. Върви, и нека Халид да те пази!

Единият близнак помогна галантно на Таис да слезе от капрата, а другият зае мястото на Картов и шибна конете с камшика. Каретата зави навътре в двора и се изгуби от очите им.

– Това е за теб, уважаема жрицо – посрещна ги Сетий, повдигайки капака на малко сандъче. Първожрицата срещна изцъкления поглед на Селин.

– Не исках това!

– А какво? – учуди се лордът. – Щом не ти харесва главата, можем да доставим крак или ръка, само кажи.

– Глупак! – прекъсна го Таис. – Трябваше ми жива!

– Е, другият път трябва да си по–конкретна, съжалявам. А сега може би трябва да поговорим за официалната подкрепа на Умбра за мен…

– И защо си мислиш, че Умбра ще те подкрепи? – презрително изфуча жрицата.

Сетий тихичко захихика и отвори капака на второто сандъче:

– Защото имам това! – Таис пое дълбоко въздух при вида на Окото на огъня.

– Е, какво смята да ми даде Умбра? – поинтересува се лордът.

Кацналото на двора ндеге прекъсна скромната закуска на Върховния жрец, който тъкмо допиваше втората кана с вино.

– Посветен жрец Серист Бутани със специални пълномощия се явява при Върховния жрец Врод!

– Какво те води насам, жрецо? – попита споменатият, докато изтриваше ръцете си в ленена кърпа.

– Поискали сте придружител до Даная, Върховни!

– Не разбирам – сбърчи вежди Врод, – вече отведоха пленничката.

– Кой? Кога?

– Посветен жрец Мискини, още снощи.

– Жрец Картов Мискини се издирва за предателство към Култа.

Върховният жрец Врод се хвана за главата.

* * * * *

Глава на Jaar

Разнообразното население на Хипопион не им обръщаше никакво внимание. Не повече отколкото на поредните двама непознати странници. Калитеа не искаше ненужно да привлича любопитни погледи, затова бе облякла бяла роба с дълги ръкави, в които криеше ръцете си. Шал с цвят на слонова кост покриваше главата и раменете й, скривайки напъно не съвсем човешкото й тяло. Долу в Академията бяха свикнали с гледката, а и нямаха нищо против нея... Всеки идваше със своето минало, със своите тайни и най–вече със своите способности. Едно от първите неща, на които научаваха Призованите, бе уважението. Но тук горе нещата стояха по малко по–различен начин.

В последно време се забелязваше някаква нетърпимост сред по–заможните жители на града. Сякаш бяха забравили, че и те някога са били бездомни нещастници, прокудени изгнаници или просто бегълци, на които Хипопион е протегнал ръка. Позволяваха си волности с по–бедните, гледаха с недоверие всеки новопристигнал. След като бяха натрупали достатъчно злато и скъпоценности, започваха опитите да се домогнат до повече власт. Калитеа се страхуваше, че ще се изплъзнат от хватката на Губернатора. От три сесии на Сборището насам искаше да бъде обсъден този тревожен въпрос, но останалите Върховни бяха по–загрижени за събитията по света.

Синехия винаги бе стояла в ъгъла на игралната маса, скрита от погледите на останалите участници. Мълчаливо бездействаше и силата й се разгръщаше. Или поне управляващите Академията си го въобразяваха. “Светът наистина е обхванат от промени, промени, които ще да засегнат и това място” – Древната обхвана с поглед стръмната улица, водеща към пристанището и ниските постройки, редящи се от двете й страни. Но как точно щяха да се проявят тези промени?

Денн прекъсна размислите й, но въпреки това думите му не даваха отговор на въпросите, които се преследваха в главата й. Въпреки жегата Безликия носеше черното наметало с дълбока качулка, в която криеше лицето си. Не й бе трудно да го намери из складовете с дрехи в Академията.

– А след като приключа в Бодар? – питаше я той.

– Не мисли, че ще бъде толкова лесно, Денн. – обърна се към него тя, забравяйки заобикалящия ги град. – Отдавна не съм срещала Сайхе. Откакто стана Скиталец, всъщност. Доста години минаха, като се замисля... И нейната сила трябва да е нарастнала. – хрипливият й глас заглъхна, без да поясни чия друга също се е увеличила. Бе й странно, че съпоставя младата магьосница със Синехия, но не сподели разсъжденията си. – А и винаги се е обграждала с влиятелни и способни личности.

– Не смяташ ли, че надценяваш тази жена, Калитеа? – Или подценяваш мен?

– Само те предупреждавам. – студено му отговори Върховната и намести големия си шал така, че да закрива бледата й кожа от слънцето.

Навлязоха в пристанищния район, където се срещаха повече изпаднали хора и съмнителни типове. “Някои пропиляват и последната си възможност”, с огорчение си помисли Калитеа. Понякога човекът й се струваше странно същество.

Насочиха се към един от кейовете, на които бе акостирал голям платноход. На борда се бе развихрила трескава подготовка по отплаването, а един голям отряд стрелци тъкмо заемаше своите места на палубата. Денн изненадано погледна военните и се обърна към Древната:

– Какво правят Синехийски стрелци на борда на неански кораб?

– Каквото е нужно. – бе лаконичният им отговор, който тя все пак реши да допълни: – И каквото им е заповядано.

Безликият се спря по средата на кея, което предизвика няколко смъмрени ругатни от страна на докерите, носещи товар към морския съд. Набитите мъже с мрачни лица ги заобикаляха, побутвайки ги от време на време с някой чувал или денк. Двамата странници се гледаха изпитателно и не им обръщаха внимание.

– Някога ти се отрече от миналото си на Древна, Калитеа. Или поне така твърдеше. Нима си се отметнала от обета, който даде пред себе си?

Върховната примигна бавно, запазвайки мълчание още няколко мига, след което тихо проговори с дрезгавия си глас:

– Казах, че изоставям Древните, с всичките им традиции и цялото им наследство. Но никога не съм преставала да бъда една от Безликите. – виждайки объркания поглед на Денн, тя обясни: – Кланът ни е като всички останали и ти го знаеш. Винаги е съществувала дистанция, наложена от другите, заради силите и покровителството, които получаваме от смъртта. Търпях пренебрежението, страха, неблагодарността, защото все пак сме една раса, макар и повечето от нас все още да живеят своя сън.

– Тогава защо? – попита Денн. – Защо въобще играеш този театър. Казваш, че отричаш народа си, а след това тайно му изпращаш помощ. Не мога да те разбера.

– След смъртта на Падишаха клановете взеха решения, които бяха в разрив с всички съвети на Черния кръг. Малцина му останаха предани. Безликите чезнехме, чезнем и сега. Трябваше да спася поне клана си, останал верен на първичните ни заложби и дадености... Все още не съм успяла. Докато Древните помагат на онзи корсар Дорон, Черния кръг се е затворил в Ха’неа и поддържа Висящите скали, съхранява домовете ни и изворът на нашата сила. Останалите се изпокриха из пустинята и планините, или станаха бродници като теб, пазещи някогашните граници на земите ни.

– И ти реши, че напускайки ни ще успееш да промениш нещо?

Върховната поклати тъжно глава и се облегна на дървения парапет на кея. Прохладният бриз развяваше краищата на шала й, довявайки мирис на солена вода и водорасли.

– Признавам, че може би в началото бях водена и от желание да открия сестра си, да разбера какво се е случило с нея. Лудостта и забравата са непознати за Древните, но тя бе обзета от тях. И изчезна.– Калитеа разказваше с леко приведена глава, загледана в спомените, които гладките мокри камъни сякаш й показваха. Говореше тихо, но бързо. От години не бе имала с кого да говори за всичко онова, което я измъчваше и думите й сега звучаха като изповед.

– Но сега се убеждавам, че изборът ми е бил правилен. Странствах с години из земите на хората. Опознах ги, наблюдавах ги. Променят се постоянно и така цивилизацията им се развива, цивилизация, в която нямах място. Докато не открих Академията. Тук можах да намеря приют, убежище за терзанията, които ме измъчваха по онова време. Никога не съм го казвала и едва ли ще го призная пред друг, но връзките на миналото са много по–силни, отколкото съм си представяла преди да се отрека. Беше трудно. И изглеждаше безсмислено, дори за мен.

– Докато не се случиха някой неща. Чувайки слуховете за възраждането на Тиен’хара, които бързо се потвърдиха, разбрах, защо съм тук. Носителят трябва да бъде спрян. Но силата му вече е твърде голяма и се боя, че Черният кръг няма да успеят да го спрат сами, а останалите Безлики са разпръснати, изолирани, може би дори не помнят...

– Въпросът е дали той помни, Калитеа. Дали този Принц наистина е съхранил спомена за заканата на първия Носител след разпръсването на Камъните.

– Не се съмнявам в това. – каза Върховната, впивайки дългите си нокти в издрасканото дърво на парапета. – Колко глупави са били Безликите тогава. Древните никога не биха могли да овладеят силата на Очите – не само балансът, но самата им природа е толкова близка до човешката...

– Но селенитите... – прекъсна я Денн, но тя не се остави да възпре думите, които напираха.

– Селенитите са повече хора, отколкото те самите предполагат. Понякога се чудя дали човекът не е създаден от Луна.

Не искаше да я оставя отново да потъне в мрачния си разказ, затова Безликият се намеси:

– И смяташ, че Носителят сега ще се опита да отмъсти, задето тогавашният Чернен кръг се е опитал да вземе Окото?

– Да. Използвайки другата им грешка – порталът към Ха’неа, който представлява Петоъгълника. Но той все още не би трябвало да знае как се използва. Затова реших да помогна на Древните. Ако Сеана не го възпре на време, Абкан ще бъде единствената възможност за спасение на Висящите скали. Другите кланове не биха позволили такъв удар в сърцето на земите ни, макар и по–голямата част от тях да са изоставени, но първичните домове...

Замлъкна, усетила леки тръпки да полазват гърба й. Някой я гледаше съсредоточено. Погледът й заигра по лицата на забързаните докери, ходещи леко превити със забързана походка. Обърна очи към неанския кораб и забеляза огромния мъж, привел се над перилата, взирайки се в нея. Вдиша дълбоко влажния въздух и застана пред Денн.

– Трябва да вървиш. – неотклонно каза тя. Мигът на слабост бе преминал.

Качиха се на кораба, където бяха посрещнати от якия пират.

– Капитан Грид, това е пратеникът ми. Надявам се, че безпоблемно ще достигне силоския бряг.

– Доколкото зависи от нас, ще бъде изпълнено. – отговори й с уважение той. Думите звучаха странно от устата на този грубо изглеждащ мъж. – Абкан благодари за дървесината, както и за помощта на Марат и момчетата му.

– Ще дойде ден, когато и Синехия ще разчита на помощта на Абкан. – отговори му тя и хвърли един последен, прощален поглед на Денн, след което слезе отново на кея и забърза към вътрешността на града.

* * *

“Ще дойде ден, когато и Синехия ще разчита на помощта на Абкан.” Думите на Калитеа още звучаха в главата му, докато той я наблюдаваше как се отдалечава от пристанището. “Искаш да спасиш Безликите, но няма да предадеш и този град.”, искаше да я укори той.

Корабът вдигна котва и се отдели от кея. Денн си мислеше, че още я вижда, там, на кръстовището, изкачваше стръмната улица. Не се сбогуваха. Нямаше нужда от сбогуване. Раздялата им продължи цяла сутрин, часове, които едва ли скоро щеше да забрави.

Не обичаше моретата. Дълбините, от които го деляха само дървените дъски на кораба. Без да е казал и дума, пиратът се обърна към него. Думите му бяха по–скоро подканящи, отколкото питащи:

– Сигурно искаш да си отидеш в каютата? – Преди да е изчакал някакъв отговор, Грид се провикна през палубата: – Ей, момче. Покажи му каютата.

Денн само кимна и последва младия мъж, който явно от скоро се бе присъединил към екипажа. След като остана сам в малката дървена кутийка, в която щеше да прекара цялото пътуване, той свали черното си наметало и го закачи над малкото прозорче, възпирайки и малкото светлина, проникваща през него. Кръстоса дългите си крака на леглото и притвори небесно сините си очи, скривайки ги от сумрака.

Свикна със странните шумове, долитащи от палубата, със скърцането на дъските и въжетата, с тропота на босите крака. Но сега до слуха му достигнаха гневни викове, може би и тревожни викове. Корабът се разтърси от рязката смяна на посоката и Безликият едва се задържа на леглото.

Не бе излизал от каютата от началото на пътуването, но реши все пак да провери дали нещо не се е случило. Не обичаше изненадите, още повече, когато е неподготвен за тях, когато не се чувстваше в свои води.

Мъже със загорели от слънцето лица тичаха нагоре–надолу по палубата и мачтите, а Грид бе застанал прд вратата на капитанската кабина и крещеше заповеди. В едната ръка държеше меден далекоглед, а с другата почесваше белега на бузата си. Безликият се приближи до него и кратко попита:

– Какво става?

Капитанът трепна и се извърна рязко. Не бе чувал гласа на непознатия, който прозвуча дълбоко и някак... вещаещо. “Съвсем подходящо за скапаното ни положение”.

– Силоски патрул. Подгониха ни. Не можем да им се изплъзнем, ветровете са насрещни. По–добре се подготви за битка. – пиратът се изплю и запроклина: – Мътните го взели, защо оставих другите кораби да изчакат.

Нищо не разбираше от кораби, затова отиде при голямата мачта и се облегна нея, седнал сред дебели намотки насмолено въже. Наблюдаваше безучастно, как другите два кораба се приближаваха, а Марат и синехийските стрелци заеха позиции по палубата, приготвяйки дългите си лъкове.

Единият съд бе избързал и когато се приближи на достатъчно разстояние, моряците отметнаха старите платна, под които се криеха две заредени балисти. Големите им копия полетяха сред дъжд от стрели към отсрещния кораб. Стрелците доволно изреваха, виждайки как сеят смърт по вражеската палуба. Чу се звук от цепещо се дърво, когато тежките копия на балистите също се стовариха върху другия съд. Предната мачта се разклати и започна бавно да пада, късайки платна и въжета, докато накрая не строши и руля.

Първият кораб остана без управление, но от другия вече долитаха стрели и торби със запалена смола. Пътищата им обаче се пресякоха и това даде възможност на пиратите около Денн да угасят пламъците, застрашаващи да подпалят цялата палуба. Докато оцелелият патрул се опитваше да избегне останките от другия силоски съд, Грид заповяда абордаж. Моряците се изпокриха и неанският кораб се понесе напред.

Когато разстоянието съвсем се смали, моряците излязоха от убежищата си. Хвърлиха дълги въжета, завършващи с куки и придърпаха другия кораб, когато вече го бяха прихванали с тях. Силосците продължаваха да ги обсипват със смъртоносен дъжд от лъковете и прашките, но пиратите се нахвърлиха върху тях.

Копията на жените–воини биваха посрещани от малките брадвички и неанските саби. Марат се прицели с масивния си самострел и повали две забулени в морско зелено силоски. Безликият не можеше да се ориентира в хаоса на битката. Димът от някой все пак останал неизгасен пожар му пречеше да вижда. Затвори очи, които започнаха да го болят, и се понесе по реката на смъртта. Усещаше ръката й, отнемаща безмилостно животи на двете палуби. Виждаше ги като мътни жълтеникави поточета, стичащи се в тъмното й течение.

Различи мъртвите жени и запрати черна мрежа, която възпря сливането на живота им с неговата покровителка. Бяха мъртви, но не напълно. Черната тъкан ги задържаше на предела, давайки му възможност да ги движи като кукли на конци. Не знаеше какво става около него, затова само им внуши омраза към останалите им живи другарки. Омраза, гняв, жестокост – беше толкова лесно да ги постигне в миговете им непосредствено преди смъртта.

Тежко ранените и умиращи силоски се обърнаха срещу своите и скоро изходът на битката бе решен. Пиратите бързо наскачаха обратно на палубата и двата борда се отделиха. Не плячкосваха, дори не взеха телата на убитите. Трябваше да побързат, иначе щяха да останат приклещени между останките на патрулните кораби.

Няколко часа по–късно капитан лично Грид и още осем моряка го съпроводиха в лодката до силоския бряг. Отряд наемници си бе устроил лагер на малкия плаж. Пиратския капитам всъщност идваше да се срещне с командира им. Безликият получи и кон и се отправи навътре в пустинята.

Яздеше сред пясъците и се наслаждаваше на познатото усещане. Родните му пясъци бяха далеч от тук, но безкрайните дюни му действаха успокояващо. Можеше да изчака и на брега, но нямаше какво да прави с наемниците, които така или иначе бяха откарани на кораба.

Реши да се насочи на северозапад, към Бодар. Знаеше, че след няколко дни неговата чаша на скръбта щеше да се напълни. Чувстваше всяка смърт, която покровителката му сипваше вътре, всяка капка, която го пречистваше. Скоро щеше просто да се прехвърли в града, но му доставяше удоволствие да се движи в пустинята. А и му стигаше всичкото бездействие сред сивите земи на Безликите.

Долови го отдалеч. След срещата си с Носителя, не можеше да сбърка Светлината, плискаща се в кръвта на човешко същество. Беше някой от тях, далеч не толкова силен, колкото Принцът, но...

“След Бодар, може би ще се наложи да посетя Тиен’хара”, помисли той и потупа успокоително черния кон. Бе захвърлил седлото още в началото и сега усети потрепването на тялото му под краката си. Едва ли усещаше същото като него, по–скоро изнемогваше от жегата.

– Може и да се окажеш полезен. – прошепна той, загледан напред.

След малко пред него изникна висок жилав мъж, яздещ кафяв кон. Рижата му, едноседмична брада и кестенявата му коса, вързана на опашка, бяха пълни с прахоляк и пълни с пясък. Той вдигна рязко глава и посегна към ножницата, закачена на седлото, когато приближилият се неусетно Денн проговори:

– За къде си се запътил, Тиен’харецо?

* * * * *