Пурпурна есен – I част

– Валас, от рода Искар!

Ян се опита да пропусне край ушите си високопарните слова и клетвите за вярност на поредния васал. Учуди се колко много са васалствата, дадени на принц Аркип. Имаше нужда да седне. Кракът му пулсираше от болката и заради усилията да изтърпи церемонията. Не бе единственият изненадан от внезапното появяване на воеводата Бараан. Доволни или не, васалите бързаха да засвидетелстват почитта си, подтикнати от легендите за непостоянният му нрав и психическата нестабилност. Ян го погледна изпод вежди. Не му се струваше нестабилен. По–скоро не по–малко отегчен от него, но и не му харесваше факта, че новопристигналия не желаеше да се раздели с него. За околните бе представян като гост, но в действителност бе добре гледан затворник.

Още в деня на пристигането си, бе поискал да се види с него. Както можеше да предположи – интересуваше го изчезването на Аркип. На пръв поглед сякаш задоволи любопитството му, заклевайки се, че нищо не знае около мистерията, както и уверявайки го, че самият той е станал жертва на заговор, похитил дамата на сърцето му и оставил му не само физическа рана. Звучеше твърде драматично, дори за самият него, но прислугата потвърди думите му, а представата им за разглезен данайски аристократ оправда останалото. Въпреки това, вече трети ден го задържаха в крепостта, отклонявайки горещите му молби да се впусне в преследване на похитителя, под предтекст, че господин графът не се е възстановил достатъчно, за да пътува из суровите северни земи.

– Унгас, от рода Грева, и двамата му синове – Скили и Гждан!

Имената сякаш нямаха свършване. С всяко следващо, гласът на церемониалмайстора, както и да го наричаха тук, забиваше пирони в главата му. Приближилите възрастен мъж и две момчета, почти деца, направиха почтителни поклони и заизричаха същите официални слова. Бараан се размърда неспокойно на трона си. Ян бе убеден, че е нетърпелив за кана добре изстудено вино и сочен печен бут, но се удържаше стоически. Старецът и момчетата побързаха да се оттеглят веднага щом им кимна в знак, че клетвите им са приети. Срещна очите на Самил. За миг нещо като съчувствие пропълзя в погледа му, но от престоя си в Граон се бе научил да не вярва на впечатленията си от реакции и думи на този васал. Лицето на Самил се сгърчи в гримаса подобна на усмивка и Ян проследи погледа му до привидно отнесеното лице на халидския жрец. За щита бе безразлично коя религия ще надделее във воеводството след завръщане на Бараан, но неприязънта между свещеник Памид и Самил можеше да му бъде от полза.

– Щаул, от рода Фазир, и дъщеря му Хайама!

Мислите за халидския свещеник го изпълниха с гняв. Таис. Къде бяха отвлекли неговата Таис. Хвана го яд на Ерис, че отказа да го вземе с нея. Сега нямаше да има проблема, който го държеше в тази пустош.

– Ще бъде ли така мила дъщеря ви Хайама, да ви придружи тази вечер на угощението, което давам в чест на завръщането си, Щаул, за да радва очите и душата ни?

– Ще бъде както наредите, воеводо, – смутено измънка побелелият мъж – И както е волята на дъщеря ми.

Бараан жадно впи очи в крехкото девойче пред него, от което Ян виждаше само кръшната снага и необичайно тъмните за севернячка коси.

– За мен ще бъде голяма чест да присъствам, господарю...

Мелодичният, галещ като ухото женски глас не остави съмнение у Ян и лека усмивка заигра на устните му, наблюдавайки възвърналата се жизненост у Бараан и обърканото уплашено изражение на халидския свещеник.

– Конят ви е готов за път, а в храма ви очакват – красивите топли черни очи на Хайама внимателно следяха приготовленията му.

– Бараан?..

– Той е моя грижа и мой дълг.

Ян кимна, разпознал онази спокойна увереност у последователките на Майката, която гарантираше успех на всяка цена.

– Трябва да стигна до Даная.

– Айслава ще се погрижи.

Най–сетне – Даная. Леденият вятър, пронизвал го, докато бе на гърба на ндегето, бе смразил костите му и пътят, който трябваше да извърви пеш до портите на столицата му достави удоволствие. Коридорите на двореца бяха пусти. Ян чуваше собствените си стъпки да отекват и несъзнателно запристъпва безшумно. Учуди се на светлината, която се процеждаше под вратата, водеща към покоите на херцогиня Дьо Мертьой. Сара се стъписа при влизането му и понечи да го спре, но той не й обърна особено внимание и влетя в стаята на Таис с надежда да види познатите нежни черти. Двете жени скочиха с лице към новодошлия и Ян се стъписа при вида на едната. Изумрудените очи искряха сред морето от червени къдрици, като сред живи пламъци. Погледна въпросително спокойно наблюдаващата го Ерис.

– Тя какво прави тук? Таис къде е?

– Таис е добре, но не е тук. – обърна се към червенокосата – Кога тръгваш?

– Още тази вечер...

Ерис кимна.

– Успех.

Сулис с дяволита усмивка мина покрай него и затвори тихо вратата след себе си. Ян я проследи с поглед, след което хвърли наметалото си на близкия стол и буквално се строполи в креслото. Топлината на камината, напрежението на отминалите дни и умората от пътя си казаха думата. Разбра, че няма да научи нищо повече за посещението на Сулис в мига, в който Ерис пренебрегна въпросът му, но за Таис щеше да настоява. Изпреварила въпросите му, Ерис разказа накратко каквото бе успяла да научи от Сара и с това само повече въпроси възникнаха, отколкото отговори получи, но едно бе важното – вече не бе пленница. Пое с благодарност горещия чай, който Сара му подаде. Ерис остави сребърната лъжичка на подноса и се облегна назад отпивайки с наслада от своя.

– Не очаквах да последваш съвета ми в Граон... Мислех, че ще долетиш още на другия ден...

Ян се намръщи и набързо описа последвалите събития след заминаването й.

– Значи Аркип загуби воеводството.... интересно.... – замислено отбеляза жрицата – Е, важното, че Умбра не е загубила контрола... Айслава познава по–добре нравите на севера, сигурна съм, че е направила добър избор за... как го нарече този? Да, Бараан...

На вратата откъм спалнята на Таис се почука и Ян се сепна. На прага застана миловидно крехко създание на видима възраст не повече от двадесет години, което щитът не бе виждал досега. Ерис стана и мило се усмихна на новодошлата.

– Ще поседнеш ли, Мира?

Младата жена поклати глава и задържа поглед на Ян.

– Граф Ян Силвърсуорд, да ви представя довереницата на Елис, посланика ни в Селения, Огъня да поддържа праха й сред нас.

Ян се поклони учтиво, а жрицата кимна леко и се обърна към Ерис.

– Ще тръгнем веднага. Реян ме чака долу. Минах за писмото.

Ерис отиде до малка кутийка от сандалово дърво над камината и извади запечатан плик.

– Предай го на Елиана лично и внимавайте на границата – времената са несигурни за Селения, ако вярно са те информирали.

– Ванел едва ли греши. – прибра бързо в пазвата си свитъка и стисна ръката на Ерис – Дано и ти достигнеш скоро топлината на родна Умбра.

– Рано или късно, всички се връщаме там – засмя се жрицата и изпрати младата жена.

* * *

Не беше успял да стигне навреме. Всичко бе станало така бързо. Само да не бе я послушал и тя щеше да бъде жива. Показала му мястото, а после го бе помолила да остане сама. Защо я послуша? Бе хвърлил поглед през рамо, докато препускаше към имението, отдалечавайки се от нея. Някаква тревога го бе обхванала. И тогава видя стопяващите се силуети на хрътките на Сетий. Загложди го съмнение... Къде бе тя? Не бе споменала да очаква среща. Спря коня и обърна търсещ поглед към Луна...

Едва усетил почва под краката си и видя тялото, проснато на скалите. Припаднала? Краката му се подкосиха, когато осъзна какво виждат очите му и вик на болка и ужас се изтръгна от гърдите му.

„Селин... Селин...” Бе притиснал още топлото тяло към себе си, отказвайки да приеме истината, а устните му шепнеха името й. Бе очаквал застигащата ги ръка на Умбра и не смееше да си представи наказанието на жриците на Огъня за престъплението им. „Огъня... Окото...” Трескаво се огледа и затърси по нея, около нея. Бяха го отнесли. Гневът го разтърси. „Предателство от своите!” Бе намерил спокойствие в Умбра. Бе се чувствал толкова години у дома си, сред приятели и любимата жена. Не разбираше фикс–идеята й за Селения, за Очите. Но тя бе готова на всичко за нея, а той – за да има това, което желае. Тя толкова се вълнуваше, че ще бъде сред своите. Своите... Бяха му отнели всичко! Бяха отнели живота на жената, с която споделяше своя, но с отнемането на камъка – и правото да отдаде дължимото на душата й. Жриците нямаше да приемат прахта й за сливане с Огъня, за сливане на душата й с тази на сестрите й. Трябваше да намери и върне камъка, за да откупи греха им. Да, това бе длъжен да стори за нея, а сетне да се погрижи и за себе си. „Отмъщение, сладко отмъщение...” Очите му трескаво заблестяха.

Кръвта й изстина в мига, в който зърна топлото сияние на камъка. Видя как халидовия жрец до нея се напрегна. Изведнъж усети нещо, което никога преди това не бе изпитвала, дори когато се бе оставяла във властта на Огъня в недрата на Умбра. В стаята изведнъж стана горещо и видя как Сетий нервно я наблюдава, а сетне затърси с поглед младият едър мъж зад тях.

– Долу ръцете от камъка, нечестивецо! – гласът й можеше да издълбае дупка в диамант. Видя неволното отдръпване на ръката от сандъчето, но също така и съпротивата. „Луна помага на своите чеда...” – Нима си въобразяваш, че имаш шанс срещу жрица на Умбра и свещеник на Халид? – просъска презрително Таис. Дебелият мъж пред нея мълчеше, но издайнически капчици пот покриха челото му. Сякаш от нищото зад него изникнаха зловещите силуети на едноликите. Облекчение се изписа на лицето на лорда.

– Прекалено много време ви трябваше! – смъмри ги той, а сетне с мазна усмивка се обърна към жрицата – Та какво споменахте за шансовете ми, драга?

Знаеше, че е прав, но не можеше да си позволи да го покаже. Усмихна се снизходително и приближи селенита. Забеляза опасния блясък в очите на близнаците. Само да можеше да отвори кутията... Усещаше, че ще ги опожари.

– Да договорим цената, бих казал аз... – Сетий седна тромаво на креслото и доволно примлясна. – Какво ще ми предложи Умбра за... това?

– Умбра нищо не ти дължи, убиецо – дрезгавия глас на появилия се с лунните лъчи широкоплещест мъж прикова вниманието на всички. Новодошлия премести трескавия си поглед към близнаците – Не си го и помисляйте, кучета, освен ако не желаете да изпитате силата на щита–селенит... – докато ги наблюдаваше кимна към Таис – Вземете камъка, Първа.

– Първа? – мазните пластове шия на Сетий се разтресоха. Очите му зашариха, преценявайки ситуацията. Посочи обвинително Таис с пръст и изписка на фалцет – Тя поръча смъртта на лейди Селин!

– Млъкни, убиецо! – изхриптя Тенан – Жриците не наемат чужди, за да извършат ритуала на екзекуцията вместо тях... – ръката му извади кожена торбичка от пояса си и я подаде на Таис – Първа... Селин... моля те...

Таис задържа замислен поглед на щита, намръщи се, но сетне кимна и взе торбичката.

– Ще направя нужното.

Не изгуби и миг повече време – отметна капака и пръстите й го обгърнаха нетърпеливо. Гореща вълна я блъсна и света й се обагри в познатите цветове. Опияняващите отблясъци на милиони извиващи се пламъци обсебиха съзнанието й и тя се понесе с наслада по горещите им следи. Кръвта й закипя, но Таис дърпаше още и още, ненаситна за силата, която я изпълваше. Красивите алени езичета се преплетоха в снопове, а сетне – в чернеещи буйни коси и строги, още по–черни очи. Таис се сепна. Ерис. „Ерис?” Разумът й с мъка си запробива път, сред огнените талази. Погледът й се проясни и през маранята в стаята срещна изненаданите, широко отворени очи на халидовия поклонник и нерво пристъпващият охранник до вратата.

– Върви си! – гласът на Сетий излизаше на хрипове. Селенитът се задъхваше плувнал в пот, притиснат от тежестта на туловището си – Вземи това проклето нещо и се махай!

Жестока усмивка заигра по устните на Таис.

– Не и преди да обсъдим политическият ви статус, лорд Сетий – очите й заблестяха – Като начало ви... препоръчвам да не напускате домът си. – вдигна ръка да възпре протестът му – Не съм свършила! Разбира се, за вашият комфорт ще се грижат специално подбран персонал. За съжаление, ще трябва да се разделите с момчетата си, – кимна към близнаците – освен може би с този – Таис посочи младежът до вратата – За да не бие съвсем на очи положението ви... Ние не искаме това, нали? – намигна му жрицата – И разбира се, лейди Масиар! За малко да забравя... милата дама. Тя, уви, няма дълго да се радва на гостоприемството ви. Никак, дори, опасявам се. Картов, ще се погрижите ли за това, моля?

Мрачното настроение на Киара вече не бе изненада за него, но този път жрицата бе непривично кротка.

– Е, Даная има и своя крал! Доста набързо, но пък и като се има предвид младоженеца...

– Изпюй камъчето, жено.

– Илай.

Смехът на стария щит бе последното, което бе очаквала да чуе, но Киара търпеливо го изчака да се овладее.

Киара изфуча.

– Съгласна съм, но кога Анара е правила САМО това, което трябва да стори?

Нещо в гласът й и шумът на нервно разгръщана хартия го задържаха нащрек.

– Има и още, нали Киара? Какво държиш?

– Брачно свидетелство, но познай чие – на Анара и Кейдж.

Плутар рязко извърна глава към нея, сякаш можеше да я види с празните си очи.

– Току–що пристигна, наред с вестта за височайшата венчавка. Елиана го изпрати. И, да, брака е преди обявения с Илай.

– Тя как е разбрала?

– Била е единият от свидетелите, разбира се, но забележи – наред с Аркип, като втори свидетел. Анара наистина има чувство за хумор. Пише, че това е екземпляра от регистъра на венчалия ги свещеник, когото, разбира се, се наложило.. да отстрани...

– Разбира се... – безстрастно повтори Плутар. – Единствен екземпляр ли е?

– Така мисля – почти усети как поклати глава жрицата – Предполагам вторият екземпляр е у Анара, а едва ли има трети – Елиана не би допуснала подобна грешка.

– Не и Елиана... Не разбирам каква муха е влязла в главата на Анара...

– Какво значение има при свършен факт. Вече пратих вест на Хес да свика поларите.

Плутар кимна разсеяно – нещо притегляше ума му и той се остави на видението.

* * * * *

Глава на B. Delvig

Стоях до тесният прозорец гледащ на Север, към пазара, казармите и новостроящият се Обелиск на Исфериот. Имах няколко свободни мига преди церемонията да започне. Очаквах кардинал Антулу да ме повика, когато това се случи, за да запиша протокола от събранието и имената на новият съвет, които щеше да управлява Неа до откриването на следващия Падишах.

Нощният въздух беше сладък и тежък от ароматите на жасмин, папратови орхидеи и онези малки, бели цветчета, които растат на границата с пустинята и цъфтят само нощем. Лек солен бриз идващ откъм залива издуваше завесите зад гърба ми.

В този момент удари гонг даващ начало на церемонията.

За срещата беше избрана синята зала в двореца на Падишаха. Силните на Неа седяха сред великолепието на древните колони, облицовани с яспис и опали. Малки шадравани пръскаха хлад и радваха сърцето с ромона на водата. Кардинала беше заел централното място, а до него седяха Ахасфер от Баскерите, Абдул Ал Хазаред, командваш мамелюците и пустинната конница, Каяна от амазонките, посланиците на Джендин и Марашна и още неколцина от високопоставените Древни, Свободни търговци и Абкански велможи.

Церемонията по избиранетето беше само формалност разбира се. Позицията на кардинала като глава на Култа и реален владетел на Неа не можеше да бъде оспорена. Ахасфер също се ползваше с огромно уважение сред Древните и расите от западните граници до източните бреговете приемаха неговото първенство. Севера, чак до Умбра и планините оставаше владение на свободните племена и амазонките.

Каяна, свита върху възглавниците беше котешка грация и опасна женственост. Мургавите и копринени хълбоци помръдваха, когато тя преместваше поглед към някой от говорещите. Седнал до нея Малик Хада, посланник на Джендин се опитваше да не гледа към измамно достъпният релеф от хълмове и скрити долини и да не мисли за онези строфи написани от лудия поет и воин Абдул Ал Хазаред, сега подръпващ от наргилето си, само на крачки от него.

Между хълмове от морска пяна минава нощен вятър за да охлади влажните треви.

Посланикът на Джендин мислеше, колко беден ще е доклада му до Раджа Самра.

Според споразуменията, Джендин оставаше автономен и имаше равен глас в съвета на Неа. Военните договори предполагаха пълно участие и взимопомощ в случай на нужда.

Кардинал Антулу довърши тихия си разговор с един от Древните и отново се обърна към събранието.

– И така, сигурен съм че свободните сестри ще могат да осигурят мира на Север. Разбира се, за нас е важно Великата Майка и Умбра също да подкрепят Неа в пътя и на възраждане. Особено в Силосия една…женска линия би била най–уместна…

Каяна се надигна и кожата на високите и ботуши леко проскърца.

– Сестрите са готови Антулу. Освен това, винаги съм искала да видя Демар, казват че воините им били изключително искусни. – Тя се протегна и си избра един захаросан лотусов цвят от масата. Повъртя го между пръстите си и пак го остави обратно.

Кардинала се усмихна.

– Надявам се да откриеш достойни съперници Каяна, малко са тези в Неа които могат да устоят на красотата и силата на амазонките. – Той погледна Джендинския посланик. – Освен това, изглежда ще загубим един военачалник. Ахасфер от Баскерите се оттегля от военното изкуство и ще съсредоточи услилията си само в изучаването на древната мъдрост и обединяването на народа си.

Залата зашумя. Древните се привеждаха един към друг обменяйки тихи реплики. Абдул Ал Хазаред изгледа внимателно баскера и подръпна от наргилето си.

Джендинеца се изчерви и допи чая си на бързи глътки.

– Но ако Ахасфер изостави командването на армиите ни, кой друг ще може да изпълнява тази задача? – попита той, колкото да не гледа към амазонката.

Баскера отметна качулката на бурката си и се изправи. В бавните му точни движения имаше нещо тържествено, някаква скрита гордост. Той се приближи до вратата водеща към въртешността на двореца и се обърна към събранието.

– Нашите майстори, ковачите на плът, надминаха себе си в тази поръчка – каза той. – Дори в дните на Падишаха и дедите му силите на камъка, огъня и кладенците на били оплитани с такова изкуство! Никога до сега, не е крачила подобна сила, сред воините на Неа!

Той вдигна ръка и завесите покриващи вратата бавно се разтвориха.

– Ентера, Идгразил! Центурион на Баскерите, главнокомандващ армиите на Неа, нокът на Пълзящия Хаос!

Беше ранен следобед на другия ден, когато Ахасфер напусна двореца. Той оправи с привично движение плаща си и с широки крачки се спусна по Търговската улица, прекоси Пазара, намирайки най–краткия път между дюкяните и сергиите на Свободните Търговци и продължи надолу към пристанището.

След пристигането на корсарската флотилия в Абкан, стотиците новодошли пирати бяха променили града почти за една нощ. Кварталите около пристанището, преди служещи за приютяване на хилядите работници, участващи в строителните работи в града, сега се бяха превърнали в лабиринт от кръчми, домове на удоволствията или просто вертепи, които вече приютяваха единствено легендарната пиратска любов към забавленията. Под опушените тавани се изпиваха морета от бира и вино, сключваха се кръвни братства и се започваха кръвопролитни скандали. Тук можеше да срещнес Древни, мамелюци от дълбоката пустиня, с черни чалми и дълги ятагани, синехийци и силоски наемници, шпиони от севера и пътешественици от запад. Тук дебнеха злобните квартермайстори от пиратската флотилия. Те носеха къси кожени палки с които осигуряваха постоянен приток на “доброволци” за екипажите – заспиваш на масата в Пробитата бъчва и се събуждаш гребец на борда на някоя трирема.

Ахасфер зави в една тясна уличка и бутна първата мазна, дървена врата. Около дълга маса в дъното на сумрачната зала, седяха Грид и неколцина боцмани и капитани от флотилията. Дървени подноси с печено месо, комати пресен хляб и огромни халби с бира, оставяха малко място за купчините карти, месинговите астролаби и други навигационни уреди. Баскера се приближи, придърпа един стол и се настани срещу Грид.

Капитана на пиратите го погледна без видимо учудване.

– Какви са новостите от двореца? – попита той

Ахасфер си избра една пълна халба и огледа картите по масата.

– Трябва ми кораб до Синехия.

Грид го погледна

– Кораб до Синехия?! – изръмжа той – Пак Синехия! Силоски патрули и мръсни течения. За кога?

– Днес. Този път е официално посланичество до Губернатора. А също шанс да поговорим с някои от нашите приятели в Хипопион.

Пирата отмести бирата и храната пред себе си и разтвори една голяма карта.

– Ще плаваме на юг–югоизток – пръста му се плъзна по кожената повърхност на картата, заобикаляйки Силвиев проток – Право към Хипопион. Девет дни ако вятърът е добър. Ще вземем една от фрегатите...

* * * * *

Глава на Lannis

Вълните се разбиваха бясно върху тръпнещата каменна гръд на земята. Ярките лъчи на луната се вплитаха в блестящата морска пяна и над брега се носеше нежна сияеща мъгла от искрящи ситни солени капчици. Долу, във властните преплетени прегръдки на земната и водната стихия сияеше яркото лунно сърце. Десетки лъчи струяха от него, преплитаха се лениво в своя спираловиден път нагоре и търсеха да срещнат светлината на небесната сила. Зовът на Окото на Луна се отекваше в каменните стени на потъналата пещера, носеше се по водните течения, разливаше се като вълна и търсеше единственото съзнание, което да му откликне.

Топлите милувки на обедното слънце унасяха Ланис, а блясъкът, искрящ по водната повърхност, играеше закачливо по премрежените й мигли. Данил стоически бе издържал дългото мотаене по множеството малки магазинчета и усмихнато се радваше на все още леко трескавата й възторженост, докато кръстосваха каменните улици на Бодар. Накрая стигнаха до езерото и се разположиха да починат на меката трева и да се порадват на слънчевия ден и хубавото вино, с което се бяха запасили.

Ланис протегна лениво ръка към туфите жилава трева и отскубна няколко стръка. Смачка ги между пръстите, взирайки се замислено в тях и внезапно се отпусна назад и се претърколи по корем. Облегна се на лакти и се обърна към Данил, който се бе унесъл в дрямка на до нея. Или поне така й се стори. Взе една тревичка и започна да го закача.

– Не заслужавам ли поне малко спокойствие, Ланис? – измърмори усмихнато той, без да отваря очи. – Купих ти нова рокля, заведох те, където пожела, взехме най–хубавото вино... Малко сън само...

– Не – тихо и категорично заяви Ланис и се засмя. –Радвам ти се, че си тук и искам да ми обръщаш внимание. Пък и аз да не би да спя!

– Ти не си човек – ухили се Данил и най–после отвори очи. Червени кичури коса пламтяха топло над усмихнатите зелени очи. Ланис отпи с наслада от виното си, приведе се над приятеля си и бързо го целуна.

– Много ти се радвам, Данил. – каза тя грейнала слънчево насреща му. Той понечи да отговори, но тя се отдръпна бързо, сякаш уплашена от собствената си лъчезарност, изправи се и се отправи към езерото.

Бодарските лилии бяха отворили разкошните си цветове и изпълваха въздуха с омайно сладко ухание. Коленичи край водата и потопи пръсти в нея. Хладната милувка на езерото я унесе. Слънчевите лъчи танцуваха по набраздената от лекия вятър шир пред нея и се смесваха със собствените си игриви отражения.

Внезапно Ланис рязко се изправи и тревожно се огледа. Обърна се към Данил, който любопитно я следеше с поглед и бързо се върна при него.

– Усети ли това – попита тя, коленичейки на земята. Той поклати бавно глава. – Данил, нищо ли не усещаш? – възкликна невярващо тя и зарови пръсти в зелените жилави стръкове трева.

– Ланис, – погали успокоително лицето й, но тя тръсна глава, сякаш опитвайки се да прогони ласката му. – Ланис, какво има?

Галеше земята с ръце, а невиждащият й поглед се плъзгаше по проблясващата повърхност на езерото. Синьо–зелени потоци давеха съзнанието й, заливаха го и пулсираха с ритъма на една единствена дума – “Ела!”. Една единствена заповед, на която не можеше да не се подчини. Затвори очи и мислите й полетяха назад в спомените й, прелистиха годините в миг и се спуснаха далече на юг, където сред ревниво сплетените прегръдки на земната и водната стихия кънтеше затвореният вик на Окото на Луната. Виждаше властните лъчи, струящи от него, да бият неистово в каменните стени на затвора, карайки ги да трептят и да повтарят лунния му зов. Чувстваше как водите се завихрят от мощното впримчено течение на лунната сила. Не можеше да диша…

– Ланис!

Дясната й страна пламтеше. Зелените очи на Данил блестяха тревожно над нея.

– Какво си въобразяваш… – започна гневно тя, но той я прекъсна.

– Ти не дишаше. – Гласът му звучеше сухо и овладяно. – Джоррам?

Тя поклати глава. Отпусна се назад и притисна слепоочия с длани. Високо над нея рехав като дантела облак се плъзна пред яркото слънце и засия.

– Данил – гласът й бе едва доловим. Той се приведе над нея и тя се втренчи в загриженото му лице. Вдигна ръка и плъзна пръст заострения му нос. Той се усмихна поуспокоен, улови ръката й и внимателно я отмести. – Данил, смяташ ли, че си достатъчно силен, за да овладееш Лунния камък?

Усмивката му бързо се стопи.

– Какво си намислила, Ланис?

– Отговори ми! – настоя тя.

Той присви очи.

– Камъкът е изключително мощен. Достатъчно силен магьосник съм, за да го овладея, но зависи и за какво го използвам – силата може да е различна. – лицето му внезапно се смръщи. – А аз нямам намерение да го използвам. Ти, обаче, имаш нужда от него. Луна те е избрала, но без камъка, ти не можеш да се справиш със силата й. Говорили сме за това.

Ланис се засмя.

– Така е – изправи се и обви ръце около врата му. – Данил, ще се наложи да напусна бързо Бодар и ще имам нужда от теб. Ще ме придружиш ли?

– Да – каза той и целуна опряното в лицето му чело. – Но искам да ми кажеш, какво ще правиш.

Нощната тъма погълна улиците на Бодар и прозорците заискриха в топли, златисти светлини. Пламнаха светилниците и в замъка на Бодарите, а през отворените прозорци в тихата нощ се носеха гласове, оживени от суматохата на деня. Чуваше се приглушеното дрънчене на прибори, тиха музика и далечният възторжен лай на Спирит.

Джони сгъна внимателно последното писмо, остави го при останалата кореспонденция за деня и се протегна. Умората вече крадешком се промъкваше в ума му и той с наслада си помисли за предстоящата почивка. Изпи на един дъх останалото в чашата му вино и се изправи. Едва доловима усмивка лениво се настани в очите му и той се обърна към прозореца.

– Вече си яхнала лунните лъчи, а? Как е раната?

Лунел се усмихна и пристъпи тихо в покоите на Кейдж. Тъмнозелените поли на новата й рокля прошумоляха и около нея се разнесе аромат на ранна есен, събран в разпилените черни коси и попил в тънкия мек плат на дрехите й.

– Добре съм – спокойният й глас звънна меко в ума му. Огледа я внимателно и отбеляза огромните, опразнени от чувства зеници.

– Не е ли вредно за теб да правиш това? Мислех, че точно сега Луна не е особено подходяща за теб.

Тя обърна гръб и надзърна в каната. Отля останалото вино в оставената от Джони празна чаша и доволно отпи. Опря се на бюрото и блъсна неволно няколко писма, които се разпиляха по пода, но тя не им обърна внимание. Държеше с две ръце чашата до устните си и гледаше умислено към Кейдж.

– Какво има, Ланис? – момичето отпи още една глътка и остави решително чашата настрана.

– Мисля, че наистина е време да направя нещо за камъка, на когото принадлежа.

– Той ти принадлежи, Ланис – усмихна се Кейдж, но тя не отвърна на усмивката му.

– Така ли мислиш?

Джони ядосано присви вежди и доближи Лунел. Повдигна леко с пръсти брадичката й и се взря изпитателно в лицето й.

– Какво става, луничке?

Тя не мигна. Студеният й поглед прониза ума му. Бавно тъмните й устни се разтеглиха в усмивка.

– Не зная дали, ще успея да се справя с камъка, Джони. – думите й сякаш разкъсаха напрежението, надвиснало тягостно в стаята. – Дали някой би могъл да го ... “използва” вместо мен?

– Да – потвърди той. – Ако е магьосник.

– Америл искаше камъка ти. Той е магьосник. Мислиш ли, че е искал сам той да го ползва?

Джони наклони леко глава.

– Америл е искал камъка ми? – Лунел кимна мълчаливо. – Вероятно си права. Ако е магьосник, почти сигурно е, че е искал сам да използва мощта на Окото на Водата. Но не се безпокой, Луничке, ще се справя с него.

– Надявам се, Джони – прошепна тя и го прегърна. – Джони… може ли да го видя отново? Твоя камък... знам, че е у теб.

Той свали фината здрава верига от врата си и й подаде камъка. Сапфирено сияние се разнесе от него, когато тя го взе в ръцете си, и погали лицето й, заливайки го с призрачна светлина. Тя доближи прозореца и приседна на перваза.

– Можеш ли да усетиш водата, Джони?

– Сияе в ръцете ти – усмихна се той.

– Не, – раздразнено го прекъсна тя. – Можеш ли да я усетиш сега, когато камъкът не е в теб?

Джони притвори очи. Сиянието на водното сърце, пулсиращо в ръцете на Ланис, избухна в ума му и удави сетивата му. Наложи си да отдръпне мислите си от него. Потъна във феерия от пръснати водни капчици, сияещи в седемцветни искри... усещаше блесналите тъмни нощни води на Бодар... капчиците вода почиваха в потъващите в позлата корони на дърветата... прозрачно мънисто роса, което се плъзва като сълза по нежните листенца на лилия и притихва в уханната му чашка... искрящ живот пулсираше във всяка капка вода, в нежната прегръдка на мъглата над езерото...

Джони отвори очи. Лунното момиче бе изчезнало.

* * *

Вълните се разбиваха с оглушителен рев в скалистите брегове. Нощта беше ясна и нито един облак не хвърляше сянка по обсипаното с искрящи звезди небе. Намаляващата Луна тихо пръскаше светлина над разпенените води и въздухът бе изпълнен с призрачно сияещи фини капчици.

Две тъмни сенки изплуваха край тръпнещия от морската ярост бряг. Лунни лъчи се спуснаха любвеобилно към тях, сякаш внезапно придърпани от неустоим зов. Лунел се усмихна, пусна ръката на Данил и коленичи. Ръцете й трескаво погалиха скалистата земя под нозете й и тя притвори очи, заслушвайки се в зов, доловим само за нея. Доволно извърна лице нагоре и стотици капчици засияха като ореол в разпилените около лицето й коси.

– Не го ли усещаш? – разчете той думите й, гледайки унесено сияещото й лице. Поклати глава. Чувстваше тътена на разбеснялата се водна стихия, но не можеше да усети повика, за който му говореше тя. Извади Окото на водата и протегна ръка напред. Син пламък се разгоря постепенно във вътрешността на камъка, изпълни го и преля навън. Луните лъчи около Данил се сплетоха и ревниво се опитаха да уловят разливащата се водна сила, но тя уверено преля през тях. Сияйни сребристи потоци се опитаха да увлекат след себе си синьото сияние и да го подчинят, но бяха твърде слаби.

Внезапно хаотично леещата се водна сила се спусна стремглаво към морските вълни и се потопи в тях. Постепенно воят на морето започна да утихва. Ситни мъниста влага сияеха по челото на Данил, докато морето се превръщаше в кротко огледало. Няколко мига се проточиха в застинало съвършенство – в черното огледало на укротеното море игриво блещукаха отраженията на звездите и тясна сребърна пътека бе опъната между тях. Лунел се обърна към Данил, целуна го и тръгна надолу. Водата започна да се отдръпва пред нозете й. Мокрите камъни блестяха под стъпалата й и тя забави ход, за да не се подхлъзне. Лъскави черни стебла изпълзяваха сред камъните и едно след друго сияйни бели цветя сочеха пътя на момичето между застрашително заобикалящите я водни стени.

“По–бързо, Лунел, по–бързо...” трептяха тревожно мислите й, докато краката й следваха застланата с цветове пътека. Внезапно сред мрачните сенки на скалите към нея се разля сребърна река. Тя се изви около тялото й и момичето грейна.

Промъкна се в пещерата и спря омаяна насред проблясващото лунно езеро. Камъкът сияеше в центъра – изглеждаше точно като в спомените й. Каменната маса под него бе обсипана с миди и издълбаните в нея изображения на луната бяха едва забележими.

Унесена в лунната магия, Лунел забрави за света около себе си. Вълшебни образи призрачно витаеха около нея и омайваха сетивата й, придърпваха я към себе си и тя не мислеше за едва удържаната водна стихия навън. Попиваше силата край себе си и не можеше да се насити. Протегна ръце към камъка, взе го и го притисна към гърдите си. Можеше да усети всеки съвършен лунен лъч край себе си да трепти със своя собствена безкрайна мелодия – всички звучащи в съвършена хармония.

Притвори леко очи и позволи на силата си да се разлее наоколо. Плъзна се назад, над мократа, покрита с лъскави камъни и водорасли земя... понесе се над водата, предизвиквайки вълнение и увличайки я след лунния си зов... достигна Данил и топла усмивка се разля на лицето й, когато усети чистата сребърна плетеница, обгръщаща тялото му. Той я усети и облените в синьо сияние очи се усмихнаха нежно. Скрита сред скалистите руини на стария селенитски храм Лунел се засмя и гласът й звънна, отразен в мокрите стени. Невидимите лунни потоци, виещи се около Данил пренесоха смеха й и усмивката, стаена в очите му, преля към устните му... Топлина се разля в тялото на лунното момиче. Месечината пееше нежно в мислите й, вливаше лунна омая в кръвта й и разпалваше все по–силно сърцето й. Беше едновременно в храма, притиснала лунния камък към гърдите си, и в същия миг витаеше безплътно около Данил, опиваше се от топлината в погледа му, грижата, прозираща в грейналите му ириси... «Обичам те, Данил», прошепна тихо тя и Луна отрази гръмогласно думите й, оставяйки ехото им да отеква многократно в мислите на Лунел. Сякаш внезапно отприщена гореща река от обич се разля във вените на девойката... Бледата й кожа заруменя, нощният мрак вдигна черната си сянка от кестенявите й коси, а очите й засияха в мек кехлибарен блясък. «Обичам те, Данил», каза Ланис и се засмя високо. Смехът й се разля свободно над сребърното езеро край нея. Не можеше да чака повече тук... обърна се към пролуката между руините и внезапно замаяните й в лунно опиянение и жарка обич сетива успяха да доловят нечие познато присъствие край брега. Очите й се разшириха уплашено, тя се разпиля се в лунни лъчи и се стрелна към Данил.

Водата бучеше неистово наоколо, сякаш всеки миг невидимите стени ще рухнат и освободените води ще залеят с разрушителната си мощ земята наоколо. Данил я усети и извърна глава към нея. Отново усети как я залива гореща вълна от обич, но в този миг видя проснат на земята зад него тяло на Америл. Светлата му дреха бе окървавена, а ръцете на Данил видимо потрепваха.

– Нямаме време – каза той, когато забеляза погледа й към неподвижното тяло. – Трябва да тръгваме, Ланис... – той отпусна ръце и освободената водна маса плисна с оглушителен гръм. Ланис се обърна и с възхищение загледа кипналата вода и сияещата над нея водна мъгла. С мъка откъсна поглед от свирепата красота пред очите си и се извърна към Данил.

– Изглеждаш различно – каза усмихнато той и протегна ръка към нея. Времето край тях се разля в кристален безкрай и сякаш далече, в периферията на пламналите си мисли тя забеляза Америл, който се надигаше неуверено от земята. Погледът й си отклони към обичното усмихнатото лице на мъжа пред нея.

– Дани–и–и–и–и–и–и–ил... – викът на Ланис се издигна над тътена на бушуващата водна стихия в мига, в който сребърна светкавица прониза тялото на приятеля й. Обляната в синя светлина фигура се преви бавно и се свлече на земята. Безсилие и болка впиха острите си нокти в гърлото на момичето. Времето с писък се проточи до скъсване и в този мигновен безкрай ледено–кристална дантела скова душата й, покри разгорелия се плам и след зловещото съскане останаха само студени, заскрежени въглени. Черен мрак укроти кестенявите къдрици и те се отпуснаха в гладки кичури край пребледнялото лице. Мраз се надигна в гърдите й, овладя всяка нейна мисъл, изля се в леден поток през черните очи и прониза пулсиращото в ръцете й бяло сърце. То засия ярко и от него се разля перленобяла вълна. Америл погледна към плъзналата към него искряща пелена и вдигна очи към Лунел. Усмихна се доволно, наведе се към Данил за да вземе камъка от ръката му, но лунни лъчи се сплетоха нежно около притихналото тяло и го издигнаха далеч от него. Америл извърна удивено лице към Лунел, която бавно изтръгна Окото на водата от безжизнената ръка на Данил и окачи веригата на врата си. Усмихна се студено на Америл и в този миг сребърната вълна го достигна и заля. Изненада се изписа на лицето на селенита, след което бе заменено от изражение на болка. Последното, което Америл видя, бе безкрайната звездна студенина в очите на Лунел. Мраз полази тялото му, впи безмилостно ледени нокти в сърцето му и то спря. Миг след като лунното момиче се стопи, побеснелите води на морето зялаха скалите в кипнал ад от блестяща пяна, яростни вълни и хаотично стрелкащи се лунни искри, а освободената водна стихия погълна мъртвите тела.

* * * *