Пурпурна есен – I част

Както и очакваше, недалеч от изхода на Портала имаше Халидов храм. Заблъска по портата и щом сънена физиономия на послушник се подаде да го прокълне, заяви кой е и какво иска. Добра дума чудеса върши, твърдеше една стара данайска поговорка, особено когато е подплатена с извънредни пълномощия, допълни си наум Картов. Въведоха го при жреца, който управляваше храма, плешиво дребно старче с хитри очички:

– Добра нощ – започна без предисловие Кар – аз съм жрец Мискини, имам специална мисия и очаквам пълно съдействие!

– Иначе? – полюбопитства старчето.

– Иначе лошо ти се пише! – смръщи вежди Картов. Плешивият се разсмя:

– И колко лошо? Ще ме пратят да управлявам забутан храм в Триумвирата? Че аз съм вече тук! Столичанчета! С жълто около устата! И ще ми идвате тук с много специалните си пълномощия? Знаеш къде да си ги… скриеш пълномощията!

– Ами – Мискини звучеше смутено, – щом казваш… Между другото, преди да тръгна от Даная дочух, че ще отваряме мисия в Умбра и се търсят желаещи…

Лицето на старецът прежълтя, а после побеля като на смъртник.

– А–а–аз се пошегувах – заекна той, – естествено, че ще получиш всичко, каквото пожелаеш, само кажи какво е то!

– На първо време искам хубава стая и обилна вечеря. С много вино. Прати някой младичък послушник да ми прислужва. И за утре ще ми трябва една голяма птица.

– Ама не мога да ти дам единствената ни птица! – почти приплака плешивият жрец.

– Хм – замисли се Кар, – като че ли се говореше и за нова военна експедиция към Тиен’хара…

– Ще имаш птицата, обещавам! – старчето почти удари чело в пода.

– Добре, добре – успокои го Мискини, – не се престаравай толкова. Сега отивам да си почина, че пътят беше изморителен.

На другата сутрин се събуди отпочинал, лекът, който му беше дал първосвещеникът явно действаше, защото усещаше мощта на магическата си сила както преди. По обяд тръгна към Граон, привечер вече се беше притаил край крепостната стена и наблюдаваше стражата.

Добра се до стаята на принца без проблем, но там… там вече имаше някой друг.

– Съжалявам, но ще те разочаровам! Не ми се искаше да оставям свидетели, но щом се налага... – другият се засмя. – Виждам че ти се спи! Защо не си полегнеш малко? – и протегна ръка. Картов опита да направи защитно заклинание, но силата на противника му го превъзхождаше многократно.

Събуди се с кънтяща глава, не беше минало много време, все пак контра–заклинанието го беше спасило отчасти. Отвън се носеше глъч, някой биеше камбана за тревога, тежки стъпки трополяха по коридора. Кар тръсна глава и се концентрира, в мига, в който вратата рухна под налитащите войници, огнена топка изсвистя, прогаряйки дупка в плътта на стражите. Мискини прекрачи овъглените трупове, в далечния край на коридора вече беше избухнал пожар, който неутолимо поглъщаше стените. Отляво го нападна по чудо оцелял войник, Кар го прониза с меча си и се зае да сваля ризницата му. Тъкмо беше нахлупил и шлема, когато заповеден глас го закова на място.

– СТОЙ!

Умбрийска жрица. Ей сега я оплескахме, помисли си Картов, а спомените нахлуха:

– Ако една жрица извика на центалния данайски площад “Спрете!”, всички ще замръзнат, но не и халидовия жрец. Халидовият жрец ще си внуши, че тази заповед не се отнася за него. Запомнете! Не можете да се противопоставите на заповед с Глас, но можете да си самовнушите, че тази заповед не е изречена за вас.

– Значи Гласът не е толкова страшен?

– О, не, напротив – беше се засмял наставникът. – Ако жрицата ви погледне в очите или ако знае името ви, тогава дори и аз не бих устоял…

… Изпитът. Стояха наредени в редица до ръба на ямата и гледаха скелетите нанизани на копията долу. Зад тях сляпата жрица извика:

– СКАЧАЙ!

– СКАЧАЙ!

– ЕЛА ТУК!

На кого ли говореше тази жрица? Чу леките стъпки зад гърба си, почти нежното изсвистяване го убеди, че жената замахва с камата си, затова се извъртя и лакътят му се заби в стомаха й. Тя се сви от болка, а Кар я чукна с дръжката на меча по слепоочието и подхвана внезапно омекналото й тяло, метна я на рамо и затича надолу по стълбището. На вратата се сблъска с полугол мъж с меч в ръка, режещият поглед и бойната стойка говореха повече от десет клюкарки. Щит.

– Какво става тук?

“Ах, какъв мъж!” мислено въздъхна Мискини и извика в отговор:

– Припадна от дима! – и после хвърли жената в ръцете му. Изненаданият Щит изпусна меча си за да подхване жрицата, а Кар го прободе със своя в бедрото и го удари с бронирания си юмрук право в зъбите. Онзи се строполи, а Картов изтръгна жрицата от ръцете му и затича нататък. Не смяташе да се връща с празни ръце при Джоррам, иначе главата му не струваше и пукнат петак. Няколко войници му преградиха пътя.

– Сар! – заклинанието го изстреля нагоре като едва не му счупи врата, не беше преценил, че носи и жрицата със себе си. На крепостната стена изрита един твърде ентусиазиран да го набоде на копието си войник и изрева:

– Сен! – този път вложи повече мощ и приземяването беше меко. Няколко стрели изсвистяха край него, но той вече тичаше към малката горичка наблизо.

– Излитай! Излитай! – закрещя на водача, ндегето заразмахва криле. Кар метна жрицата на гърба на птицата и се покатери след нея.

– Много сме тежки, няма да успеем! – извика водачът. Мискини го сграбчи за дрехата и го изхвърли, а после пое юздите на птицата, все щеше да се оправи някак. Ндегето излетя, направи малък кръг над крепостта и после пое на юг. Отдолу останаха хаосът от факли и разярени викове, стрелите вече не можеха да го достигнат. Насочи птицата на запад, към Варгас, не искаше да се досетят толкова лесно накъде е поел. Над морето описа голям кръг и се насочи към Даная. Свирещият вятър пробуди жената, предвидливо й беше вързал ръцете и натикал един парцал в устата й. Тя се притисна до него, топлината на тялото й беше толкова мамеща… Жени, подсмихна се Кар, никога не се отказват. Удари я със сънно заклинание и тя се укроти. Мискини почти съжали, че не беше отвлякъл щита вместо жрицата, изгревът го подтикваше към романтика, а не можеше лесно да изтрие от съзнанието си спомена за онова мускулесто тяло…

Посрещна го лично Джоррам, по смръщеното му лице Картов можеше да прочете едно доста неприятно бъдеще. Първосвещеникът хвърли един поглед на жрицата, която двама гвардейци сваляха от кацналото в двора на храма ндеге, и веждите му учудено отскочиха.

– Я виж ти, я виж ти… – промърмори той. – Няма да крия, че съм разочарован, че не ми доведе принца, драги Картов, сега позицията ми в бъдещите пазарлъци с кралицата са доста по–слаби от очакваното. Обаче ми направи неочакван подарък! Ще помисля как да го използвам, но пък ти сигурно си уморен, върви да си починеш. Заключете я в някоя стая и осигурете някой глух евнух да й прислужва! – обърна се той към слугите и те отнесоха жрицата. – Почакай! – рече на Кар. – Ще се наложи пак да напоя Порталите с човешка кръв, защото трябва да отида до Бодар тези дни, та ако искаш нещо да предам на сестра ти…

“Чесния!”, изстена мислено Мискини.

– Мислех… мислех, че аз…

– О, не, мило момче! – засмя се Джоррам. – Още не си изплатил дълга си към мен заради участието ти в онзи глупав заговор. Ето каква е следващата ти задача…

* * * * *

Глава на Lannis

Кралските покои тънеха в мрак и тишина. Само един човек усети хладния полъх вътре, когато тайната врата се отвори и пропусна Анара обратно в спалнята й. Мекият килим заглуши стъпките й, а сатенените завивки едва доловимо прошумоляха, когато тя се отпусна в леглото си. Изведнъж кралицата усети раздвижване откъм прозореца и рязко се изправи.

– Кой е тук? – прозвуча глухо гласът й в застиналия мрак. Тъмна сянка се очерта на фона на отворения прозорец.

– Майко...

Анара се приближи невярваща към прозореца.

– Аркип?

Тъмни облаци се бяха скупчили бързо над Бодар на разсъмване и вече цяла сутрин студени дъждовни капки трополяха монотонно по червените покриви и напояваха пъстрите градини. Множество малки ручейчета ромоляха игриво по павираните улици – надолу към сивите води на езерото, отразили в неспокойната си повърхност свъсеното небе. “Сиво и мрачно като очите му”, помисли си Анара и ръката й разсеяно се плъзна по рамката на големия прозорец в кабинета й. Сърцето й все още биеше учестено след утринната среща със сина й и очите й искряха развълнувано. Елфът бе изпълнил обещанието си, но не бе оставил никаква вест за нея. Мисълта за него отравяше донякъде неистовата й радост от завръщането на сина й. Постави ръка на гърдите си, сякаш опитвайки се да укроти забързания бяг на кръвта във вените си. Тепърва й предстоеше да говори с Юрански и трябваше да се овладее. Анара пое дълбоко дъх и затвори очи. Обучението, преминало под вещото ръководство на Елиана, даде резултат и когато накрая тя се обърна към своя гост, лицето й бе спокойно и усмихнато, а нежните й ръце не трепваха.

Илай стоеше прав на няколко метра от вратата и спокойно чакаше кралицата да благоволи да отмести интереса си от мрачно дъждовната картина навън и да отбележи присъствието му. Погледът му се плъзна разсеяно по отрупаните с книги лавици на стената вдясно от него, спря се с одобрение за малко на масата, на която предвидливо бяха оставени кана с вино и две чаши, стрелна се към отрупаното с книжа бюро и отново се върна към жената до прозореца.

Не бе виждал кралицата от десет години. Когато му предадоха, че Нейно Величество го очаква в стария си кабинет, той не можа да сдържи усмивката си. Анара се опитваше да му припомни последната им среща. В същата тази стая преди години го бе обвинила с едва потрепващ глас за смъртта на съпруга си. Помнеше потрепващите й ръце, сякаш едва се удържаше да не издере лицето му. Бе видял съдбата си да балансира по ръба в ледено студените й очи и години след това продължаваше да се чуди чия ръка бе възпряла отмъщението на Анара в онзи момент. Защото красивите очи на кралицата му бяха обещали смърт. И още една мисъл не му даваше мира през всички тези години – чия ръка му бе направила услугата да убие Береар.

– Много време измина, откакто се видяхме за последен път, Илай – отбеляза Анара, сякаш прочела мислите му и бавно извърна лице към него. Хладният въздух бе зачервил страните й и с блесналия си поглед и волно разпуснатите коси, тя приличаше на момиче.

– За мен е истинско удоволствие да забележа, че годините не са засегнали красотата на Ваше Величество – бавно и с хладна учтивост отбеляза Юрански. – Чудя се, обаче, – добави херцогът и огледа преднамерено бавно кабинета – дали изобщо се е променило нещо от последната ни среща.

– Времето е в състояние да промени много неща, Илай – отбеляза спокойно Анара и се запъти към масичката.

– Но някои чувства и заблуди се отличават със смайваща трайност, Ваше Величество – подчерта с явен сарказъм херцогът.

Кралицата възнагради забележката му с лъчезарна усмивка, наля вино в чашите и му подаде едната с думите:

– Нечии амбиции също, Илай.

Той пое бавно чашата и сведе замислено поглед към ароматното червено вино. За миг в тъмните му очи проблесна подозрение и Анара една сподави ироничната си усмивка.

– Да пием за обединението на два от най–старите родове в Даная – каза тя и без да откъсва поглед от лицето на Илай, вдигна чашата към устните си, но не отпи. Херцогът проследи движението на чашата й, забеляза игриво потрепващите ъгълчета на устните на Анара и се засмя кратко.

– За обединението – каза той и бавно започна да пие. Анара мълчаливо го наблюдаваше и едва когато той изпи своето вино до дъно, отпи от своята чаша.

– За момент бях готова да се закълна, че се боите от отрова, херцоже – покачи го тя. – Странно – все пак това не е оръжието на Бодарите.

– Но е женско оръжие, Ваше Величество, а от отмъстителни жени човек може да очаква всичко – с презрително пренебрежение отбеляза Илай и спокойно си сипа още вино.

Анара се разположи в едно кресло до библиотеката и остави чашата на малката махагонова масичка до него.

– Отмъстителни жени? – повтори усмихнато тя. – Да зарежем намеците, Илай, и да говорим направо.

– Нима вярваш, че съм способен на това, Анара? – попита с престорена изненада херцогът и се разположи небрежно в креслото срещу нея. Кралицата сви за миг недоволно устни при тази проява на фамилиарност, но веднага се овладя и се усмихна, вече развеселена от собственото си раздразнение. Тъмните очи на Илай студено отбелязаха побягналата като сянка смяна на настроението на Анара.

– Ти отново се опитваш да подпалиш кралството, Илай!

– Нищо подобно, Анара – невъзмутимо отрече херцогът. – желая кралството цяло и непокътнато.

– Не се и съмнявам в това – отвърна тя и се приведе леко напред. – Но няма да получиш короната по този начин, Илай.

– Кой начин?

– Като опитваш да издърпаш трона изпод Бодарите.

– Нима? – той поклати доволно глава. – Всъщност, аз смятам, че дори не е необходимо да правя кой знае какво, за да постигна това. Достатъчно ми е да наблюдавам как сама го правиш, кралице. Малцина са тези, които вече не знаят, че престолонаследникът е отвлечен, а вероятно е и мъртъв. Пирати сринаха една от крайморските ни крепости и съседните херцогства вероятно се опасяват, че същото може да сполети и тях. Заобиколени сме от държави, които се тресат от междуособици, които могат да засегнат и кралството, а твоят скъп съветник и генерал е пренебрегнал задълженията си, за да тича след някаква селенийска фуста. О, простете! – добави подигравателно той. – Такава възмутителна липса на такт от моя страна – да споменавам любовните похождения на Кейдж, знаейки за нежната привързаност на Ваше Величество към него.

Анара сведе бързо глава и Илай се усмихна.

– Вие сама падате, Ваше Величество. Достатъчни са няколко думи на главите на родовете, за да подкрепят един силен и уважаван род, който сега се сродява с особено обичания род на Брионелите. Съюз, за който с удоволствие пих току –що.

– Прекрасно обобщение, Илай! – Анара бавно вдигна поглед към него и той забеляза доволния блясък в изумрудените й очи. Тя взе отново чашата в ръце и отпи с наслада от виното си. – Но не този съюз имах предвид преди малко. – засмя се доволно, когато забеляза объркването, промъкнало се в очите на херцога и продължи. – В момента вестоносците ми пътуват до градовете на всички херцогства в страната с вестта за съюзяването на родовете Бодар и Юрански. До три–четири дни вестта ще е стигнала и най–отдалечените от тях. След три дни ще се състои самата сватба, едновременно с тази на дъщеря ти с Брионел. Прости ми, но си позволих да предположа съгласието ти, когато изпратих вестоносците.

Не можа да не се възхити на самообладанието на херцога. Погледът му проблесна гневно, издавайки изненадата му, но той се овладя изключително бързо. Можеше да почти да види бързо прехвърляните за сивите му очи мисли.

– Сянка с коронка до Ваше Величество? Това няма да го бъде. Хората ще знаят, че това не може да е вярно. Чарът на Ваше Величество несъмнено е покоряващ, но не е достатъчен за моите амбиции.

– О, ще повярват, Илай. И ти сам ще ми помогнеш за това. Твоите ламтежи за власт са всеизвестни и всички ще повярват, че именно възможността да застанеш до мен те е подтикнала да доприпкаш толкова бързо до Бодар. А твоето съгласие ще получа, защото в момента животът и продължението на рода Юрански е изцяло в моя власт. Сега имам възможността да извърша това, което трябваше да направя преди десет години и не мисли, че този път нещо ще ме удържи. Държа теб, Лийра и Миела – колко са хората ти и дали те ще могат да те опазят тук. Една моя дума и кръвта на рода ти ще попие безвъзвратно в земята на Бодар.

– Няма да го направиш. – провлачи студено той. – Не би посмяла – особено щом и Брионелите са вече тук. Ударът срещу един род рано или късно ще се обърне срещу Бодар.

– Но няма да върне Юрански, докато аз ще имам достатъчно време да запазя Бодарската линия. И нима мислиш, че не съм си осигурила подкрепата на Брионелите преди да организирам нещо подобно, Илай? Освен това престолонаследникът е жив и ти ще имаш възможността да му поднесеш почитанията си още днес. – тя се приведе напред и доближи лице до неговото. – Помисли, Илай. Ако се ожениш за мен, ще спасиш рода си. Нещо повече – добави тя тихо и сведе поглед – някой ден наследниците ти може и да получат това, за което мечтаеш от толкова време – тронът на Даная.

– Как го прие той? – попита Джони. Илай бе напуснал кабинета преди около час и бе оставил Анара едва удържаща треперенето на ръцете си. Нямаше връщане назад.

– Съгласи се. – тя се отпусна тежко в креслото си и притвори уморено очи. – Церемонията ще се състои след два дни. Брионелите са пристигнали през нощта – говорих с херцогинята, преди да повикам Илай. Двете сватби ще се състоят едновременно. – надигна рязко глава и острият й поглед се стрелна към Кейдж: – Елиана говорила ли е със свещеника?

– Да. Довечера ще отидем там. – той поклати глава и се доближи до прозореца. Навън валеше още по–силно и той протегна ръка към студените дъждовни капки. – Убедена ли си, че искаш това, Анара? То е доста в повече от моя план.

Тя се засмя, изправи се и се приближи до него. Дъждът се разбиваше шумно в издадения навън мраморен перваз и мъгла от ситни капчици погали лицето й. Повдигна се леко на пръсти към ухото му, за да може да я чуе и прошепна:

– Нима допускаш, че ще оставя просто ей така родът на Юрански да седне на Данайския трон, Джонатан? За мен е важно да задържа змията далече от дупката й. Брионелите ще получат земите му, чрез брака на Миела. Двамата с Каст ще заминат натам веднага след сватбата.

Джони свъси вежди. Думите на Анара едва достигаха до него, заглушени от гневната песен на дъжда.

– Кой ще присъства довечера? – попита сухо той.

– Аркип и Елиана.

– Аркип... – повтори замислено Джони. – Той как прие новината?

– Обясних му всичко. Малко е объркан, но осъзна, че това гарантира трона му. Пораснал е, Джони.

* * *

Тя се изправи рязко в леглото си – будна и развълнувана. Беше се случило. Притвори очи и привика спомена за рехавата светлина на няколкото свещи, борещи тържествения мрак в малкия храм. Спомни си монотонните думи на свещеника, блясъка в очите на Елиана и сериозното лице на Аркип... Джони, който стоеше до нея, докато тя повтаряше ритуалните думи на свещеника. “Сватба, след сватба, до сватба”, изтананика си тя наум и се изправи.

Елиана кръстосваше нервно из покоите си. Цяла нощ не беше мигнала и още носеше черната си копринена рокля, с която бе придружила Анара до храма. Всичко бе минало гладко. Свещеникът се беше изумил, когато кралицата повдигна тъмното си було и той можа за зърне лицето й, но бързо се окопити.

Елиана спря и се взря в отражението си в голямото огледало насреща й. Сянка помрачи за миг погледа й, когато си спомни, как бе отнела живота на свещеника, щом останалите си тръгнаха. Беше казала на Анара, че веднага след церемонията ще се погрижи да го изпрати някъде, където няма да го открият, и така и направи. “И така”, помисли си тя, взирайки се в тъмните очи на своето отражение, “останахме аз, Аркип, Анара и Джони... Ах, Леонор, как можа да объркаш всичко толкова много!”. Сведе глава и затвори очи.

* * *

– Искам да го видя. Веднага! – леденият глас на лунната девойка звънна в студения мрак и заглъхна в мрачната тишина, струяща от стражите. Съществото пред нея я изгледа без да мигне, безмълвно и бавно се обърна, прекрачи прага и изчезна в тъмния коридор. Лунел проследи с поглед как черната му сянка се стопи, след което сведе глава и зачака. Мокрите камъни около краката й призрачно проблясваха под ласката на лунните лъчи, сплетени около нея. Сетивата й, изострени от напрежението, доловиха уверените стъпки на Дорон още преди да е изплувал от мрака на коридора. Вдигна глава и черните й очи проблеснаха студено, когато лунната светлина се отрази в бялата му риза. Погледът на Лунел се плъзна към тъмния спираловиден белег на ръката му, подаващ се изпод запретнатия ръкав.

– Щях да дойда още снощи – започна тихо тя, вдигайки очи към лицето му, . но времето не беше особено подходящо.

– Нима малкото лунно момиче се бои от дъжда – попита подигравателно Дорон.

– Не от него, – усмихна се Лунел – а от хората... и съществата, които бродят в безлунната дъждовна нощ.

Тежка тишина се спусна около тях и изпълни въздуха с напрежение. Винс сведе поглед към бледите ръце на Лунел.

– Носиш ли го? – попита той.

Лунел бавно измъкна камата от колана си и зловещите стражи на Дорон едва забележимо помръднаха.

– Това не ми трябва – усмихна се търпеливо Винс – можеш да я задържиш... но гледай да не се порежеш.

– Знаеш ли какво ще те спаси от гнева ми, ако нещо се случи с Джонатан по твоя вина? – попита усмихнато Лунел. Той повдигна въпросително вежди.

– Нищо – каза Лунел и камата издрънча в камъните пред краката му. Светлината около нея плавно помръкна и от призрачно сияеща девойка тя постепенно се превърна в обикновено момиче с тъжни очи. Само няколко лунни лъча блуждаеха като живи около нея, сякаш готови да я защитят при необходимост.

– Ще получиш, каквото поиска, Винс, но не сега и не тук. И аз също имам условие – искам ти и цялата тази паплач, да напуснете Бодар. Колкото по–скоро, толкова по–добре. Посочи ми място извън Даная и аз ще ти донеса камъка там.

Тя стисна рязко устни. “Даваш ли си сметка в какво се набъркваш, Винс?”, помисли си тя, докато чакаше отговора му. “Този камък е като фар за всеки един от Пазителите и щом той се озове в ръцете ти, те ще се помъчат да стигнат до него.”

* * *

Топъл южен вятър отвя тежките мрачни облаци и яркото слънце стопли празнично улиците на Бодар. Хората се радваха на последните топли дни преди настъпването на есента и музиката не стихваше до зори. Сватбата на Анара Бодар и Илай Юрански, обявена едновременно с очаквания съюз на Миела Юрански и Каст Брионел изненада населението, но изненадата им бързо бе пусната да плува по реките от ароматно червено вино, пълнещи чашите на празнуващите.

Анара седеше пред огледалото и унесено разресваше дългите си коси. Погледът й блуждаеше невиждащо, докато светлите кокалени зъбци на гребена се плъзгаха по огнените й къдрици. Сватбата с Илай бе преминала като в сън. Елиана бе успяла да покани повече гости, отколкото бе очаквала. Бързото пристигане на херцог Озикс също я бе изненадало. Лицата се сменяха като в мъгла пред нея – спокойната усмивка на Елиана, сериозното лице на Аркип, чиято поява бе посрещната с голяма радост от населението на Бодар, а и с известно облекчение от страна на Брионелите... безучастното лице на Джонатан... и тъмните очи на Илай. Гребенът падна от неподвижните й пръсти и тя се стресна. Извърна очи към отражението си и се усмихна. Трябваше да намери Ланис.

* * * * *

Глава на B. Delvig

Винс скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа замислено. След това бавно кимна.

– Добре, радвам се, че си взела решение. За новата ни среща ще се възползваме от гостоприемството на Тиен’хара. Там в околностите на града има удобна вила. Доколкото си спомням ти нямаш затруднения с бързото придвижване? Така си и помислих! Две седмици ще бъдат ли достатъчни?

Ланис вдигна очи. В погледа й имаше някаква странна тъгa, а може би и малко презрение.

– Да – каза тя. – Две седмици ще бъдат достатъчни. Само, че Тиен’хара е голямо място, как ще открия точната къща?

Винс погледна белега на ръката си.

– Преди време Америл ми говореше за….

– Да така е най–добре – прекъсна го Ланис. Тя замълча и пирата забеляза как около момичето се сгъстява млечно сияние, подобно на отражението, което луната хвърля върху черна, нощна вода. Един от лъчите, проблясващи около силуета й, се отдели и обгърна големия пръст на дясната му ръка. Той усети движение зад гърба си и вдигна свободната си длан. Баскерите спряха. Когато погледна надолу забеляза масивна, сребърна халка, която отразяваше луната със студен блясък.

– Така ще те открия навсякъде – каза Ланис.

Винс се усмихна мрачно и я погледна.

– Ти и всичките ти странни приятели – каза той. – Така да бъде!

– Тогава, това е всичко! – каза Ланис – И помни обещанието си! Знаеш, че мога да те намеря и без това.

Тя се завъртя на пети и излезе в нощната улица.

– Гръм да ме удари, ако знам какво да правя с тебе – каза Винс на стената. – Паплач?! По някаква неясна за мен причина, не мога да ти сторя нищо лошо! – Той извърна глава към сенките в дъното на коридора. – Говори като някой проклет командир, на проклетите Търговски капитани! А?! Паплач! Изпратете Башир при мене, когато се върне! И се пригответе за тръгване, утре потегляме!

Той се върна обратно в залата и плътно затвори вратата зад гърба си. След това бързо се приближи до рафтовете на стената, измъкна една случайна прашна бутилка и с отработено движение отсече гърлото и в ръба на масата.

– Прекалено лесно! – помисли си ядно той и надигна обезглавеното вино. Усещането беше подобно на онова в далечните пиратски дни, когато с изваден ятаган слизаш от лодката в плитката, топла вода и крепостта те посреща не с очаквания и дори успокояващ дъжд от стрели и дрезгави от страх крясъци, а с дебнещи, мълчаливи стени и празни прозорци, гледащи те с лакомо очакване.

Той отново доближи бутилката до устните си и разсеяно изплю парче стъкло.

В този момент вратата се отвори и двама от “Сватовете” внесоха Башир Зерга. Краката на бандита се влачеха по каменния под и след него оставаше тънка кървава следа. Спечени от кръвта парцали преминаваха през гърдите и над рамото и образуваха груба превръзка. Лицето му със залепнали кичури коса, беше мокро и имаше жълтеникав, землист цвят. Той силно изпъшка, когато го сложиха върху леглото.

Винс остави бутилката и се приближи.

– Сервитьорката от “Пробития барабан”? – попита той.

Зерга се ухили със стиснати зъби и му хвърли зъл поглед.

– Гвардейци на кралицата. – каза той. – Засада. Поне една конна бригада. Чакаха ни скрити в гората. – той се закашля и избърса устата си със здравата ръка.

– Можеше да се очаква покрай всичките тия високи гости в Бодар – каза Винс.

Башир поклати глава.

– Казвам ти, те ни чакаха! И ние се набутахме право в засадата. Изгубих седем бойци..останалите ги кърпят наште касапи.

Винс се наведе и отмести превръзките.

– Имал си късмет, минало е през ребрата. Чиста рана.

Той се обърна и отиде до масата.

– Утре заминавам за Тиен’хара, приятелю. А след това – Неа. Кой знаеше за вашата работа?

– Много хора! – каза Башир – Значи получи това, за което беше дошъл?

– Още не. Ако има предател трябва да го откриете. Ще говоря с Кривия.

Башир отново поклати глава.

– Моите хора ги познавам като пръстите на ръката си. Остави Кривия. Може да е всеки в организацията.

– Башир, – започна Винс – пътуването до Тиен’хара е две седмици, когато всичко е сигурно, ще изпратя вест. Ако до един месец не получиш новини, изчакай още пет дни. След това убий Джони Кейдж...