Пурпурна есен – I част

Нямаше болка… нямаше скръб… нямаше солени следи от сълзи по лицето й… Нощният вятър едва се осмеляваше да погали тежко спуснатите черни кичури. Лунел вдигна бавно бледото си лице нагоре и брилянтно проблясващият безкрай на небето се отрази в студените й очи. Протегна ръка към месечината и крайчетата на устните й се извиха в унесена усмивка, когато седефеното сияние плъзна като ръкавица по кожата й. Крайчетата на пъстите й, почти прозрачни под лунната светлина, трепнаха нервно. “Никога повече няма да докоснат лицето му”. Мисълта отекна в празната й душа, но не изтръгна сълзи от очите й. Усещаше глухите равномерни, бавни удари на своето сърце, а споменът за обичното усмихнато лице и топлия блясък в зелените очи бе удавен в безкрайния мрак...

Перлен дъжд се изсипа върху нея и тя се стопи в нощта.

Времето загуби своето значение... някъде денят властно налагаше своето присъствие, но Лунел не напускаше своята мрачна среднощна реалност. Луна пиеше от силата и живота й и вливаше ласкав хлад, безвремие и нова сила в безплътното момиче. Лунни лъчи пронизваха съзнанието й, сплитаха, стягаха възли в самата й същност, за да бъдат там, в тялото й, когато тя все пак реши да се върне в него. Сянката на земята яростно хапеше лунните ръце и плетеше все по–здраво своите мрежи, отказвайки да пусне детето си. Но Лунел сякаш бе далеч от тази борба.

Видения се сменяха пред студения взор на мислите й. Тънки лъчи пронизваха висок свод и се спускаха в ръцете на красива статуя... мрак спеше в прегръдките на древен храм, а в тъмнината усещаше зовящата пустота на раните в олтара му – пустота, която отекваше в собствената й душа и зовеше, дърпаше мислите й, късаше хищно съзнанието, докато Лунел не започваше да мечтае да усети болка, за да може да я изкрещи и изплаче навън. Но пустотата стоеше все така хищно гладна и чакаща.

Лунни чеда преминаваха край нея, но сякаш оставаха в друг, далечен свят. Земя продължаваше ревниво да крие детето си от взора на лунните души и Лунел й бе благодарна за това. Усещаше лунната сила да се плиска освободена в нея, но не все още не желаеше да се изправя срещу себеподобните си.

Черни криле закриха звездния небосвод и се понесоха над безкраен океан от пясък, напразно търсещи зовящия храм.... Тъмни сенки сновяха сред дюните, а нечовешки очи следяха с очакване хищния полет на летящите в мрака черни сенки. Видя създания, напомнящи и й черния приятел на Първосвещеника... видя създания, напомнили й за свитата на Дорон... “камъка”... мерна се уморената мисъл някъде в периферията на съзнанието й. “трябва да му занеса камъка”. Още преди да заглъхне мисълта и небето се изпълни с глухия плясък на мощни черни криле и усещането за заплаха изби като капчици пот по кожата.

Но лунният диск се стопяваше и тежката властна сянка на земята изтръгна девойката от празнотата. Звездите се отдалечиха от нея, а Луната нежно вдигна сияйната си мека завивка от болезно опустялата й душа и лъчите я поведоха внимателно, но неотклонно към Даная.

Хладните розови ласки на утрото събудиха Лунел. Усети твърдата земя под себе си. Изправи се с мъка, разтри очи и огледа местността. Високи тъмнозелени склонове плавно преминаваха в сивосини върхове, откъдето се спускаха вълни от студен въздух. Слънцето блъсна тъмните празни очи на девойката и сякаш уплашено се отдръпна от празнотата в тях. Лунел сплете косите си в небрежна плитка и се ослуша. Някъде наблизо течеше река и тя тръгна по посока на звука.

Скоро буйните води на Перин блеснаха пред очите й и тя се спусна по стръмната пътека към една долинка, където земя укротяваше временно планинската река в шепата си и сред гъстите пламнали в есенен огън храсти искреше неголямо езеро.

Смъкна бързо дрехите си, оставайки само двата камъка да висят на врата й, обковани в сребърните си верижки. Гмурна се в студената вода и за миг хладната й прегръдка изтика всяка мрачна мисъл от ума й. Плуваше сред искрящи светлини, а плясъкът на ръцете й във водата пръсваше десетки искрящи водни капчици наоколо и светът ставаше още по светъл, макар и все така ледено студен. Плитката й се разплете и косите й плъзнаха като преплетени черни змии наоколо. Лунел се гмурна дълбоко в ледените дълбини на езерото... Спускаше се дълбоко в кристалните недра, широко отворила очи, търсейки това, което никога повече нямаше да види. Ледни пръсти се впиха злобно в дробовете й и тя се стрелна обратно към обляната в слънце повърхност. Ръцете й разцепиха с плясък водата и тя се появи отново сред слънчевите отражения. Капки вода заискриха весело по кожата й.

Внезапно усети, че я наблюдават и извърна рязко лице съм брега. Приклекнал край водата и потопил пръсти в нея, там стоеше млад мъж и усмихнато я наблюдаваше.

Тя отметна мокрите си черни коси назад и спокойно се вгледа в лицето на непознатия. Не можеше да види добре лицето му и затова с няколко уверени загребвания се понесе към брега.

Сините му очи проблеснаха, когато тя се доближи и спря и той наклони глава, очаквайки от нея да заговори, но Лунел мълчаливо и неподвижно го съзерцаваше, застинала сред блесналите води на езерцето. Неусетно той започна да потъва в черната бездна на зениците й... слънцето помръкна и за миг той бе готов да се закълне, че звездна нощ е заляла мислите му и някъде там, в черния безкрай имаше.... Той тръсна глава, за да прогони нелепите мисли и се изправи.

– Сама ли сте?

– Кой пита?

Непознатият присви леко очи и опита отново да надзърне в черните зеници на девойката, но тя отбягна погледа му.

– Граф Томас Корел – отвърна бавно той и продължи: – Наблизо ли живеете?

Лунел загреба още няколко пъти. Измъкна се от водата и се доближи до непознатия.

– Стъпили сте на дрехите ми, граф Корел – отбеляза тя, свела поглед към купчината в краката му. Той проследи погледа й и бързо се отмести. Лунел бавно се облече и извърна лице към езерото. Усещаше погледа на графа върху себе си, но упорито продължаваше да съзерцава водата.

– Не отговорихте на въпроса ми – отбеляза Корел.

– Не съм и длъжна – сряза го тя, обърна се и тръгна нагоре по пътеката. Внезапно се закова на мястото си.

– Идвате ли? – попита тя, без да се обръща. Чу бавните му уверени стъпки зад себе си и се усмихна. Извърна леко лице назад и все така избягвайки погледа му попита.

– За къде сте се запътили, графе?

– Не ми казахте името си – отбеляза той.

Кротка усмивка се плъзна по заруменялото й нежно лице. Черните ириси погълнаха ума му и звездният блясък в тях го заслепи. “уязвима... сама... беззащитна...” думите се забиваха като тънки сребърни остриета в съзнанието му.

– Лунел – звънна тихо гласът й... отдавна забравено име изплува от дъното на спомените й. – Лунел Мореà.

* * * * *

Глава на chernoto_slance

– Добро утро – приятен, мек контраалт събуди Велиан от дрямката, в коята беше пропаднал през последните минути от вечерта. Докато другите се бяха забавлявали на бала той и Принца бяха претегляли задачи и възможности, правомощия и вътрешна политика. Това беше опустошаващ резервите на ума и съзнанието разговор, който продължи и на другия ден и на другата нощ. Двамата преплитаха плановете си, спореха, съгласяваха се един с друг и отново влизаха в противоречие. Понякога някой детайл се оказваше по– важен от принципен въпрос... и накрая, едно денонощие след бала, те двамата знаеха за плановете и мечтите на другия повече, отколтото за собствените си души.

Все пак Ти`сейн не му казваше всичко, запазваше една тънка, но последна преграда между владетел и поданник –... обаче младия благородник приемаше това за нормално – още помнеше напоителните вечерни беседи с своите родители, сестри и братя. Тогава – по същия начин – мама и такто не им казваха всичко необходимо за решаване на поставените гатанки и ги принуждаваха да прекарват непривично за възрастта си време в кулата с библиотеката... И Велиан си беше научил уроците от онези времена... доказателството лежеше на работната му маса. Трябваше само да отвори очи и да се вгледа в пергамента, покрит с гръмки фрази, заврънтулки и един небрежен, енергично поставен подпис.

– Лейди Арит си тръгна още вчера сутринта... с някъкъв дребен благородник ? – обади се с въпросителен тон чаровият глас и се сдоби с леки стъпки, отиващи към прозореца...

– Не, лельо! ... Не пердетата – Велиан бързо примижа и сложи ръка пред очиете си, събуждайки се окончателно. След миг разтръска глава, осъзнавайки, че целия се е схванал. Приятната, старателно поддържана и младееща жена до прозореца се засмя.

– Трябва да спреш да спиш върху бюрото си... в този свят има и по–меки неща от неговите ръбове.

– Ако говориш за Нея, знай, че ще се видим след има няма три часа....

– На обяд? Кой се среща с такава красивица на обяд? В това няма никакъв смисъл ? – леля му Лариса естествено се заяждаше. Те двамата с Велиан си бяха единствените оцелели роднини и цялата им синовно–родителска обич се беше прехвърлила един към друг. Тоест възрастната дама много добре знаеше, че днешният ден се очертава като много тежък и съдбоносен за племенника й. Тя плясна с ръце:

– Хайде, миличък, чака те един чудесен, прелестен ден... стегни се, слънчице...

На Велиан не му оставаше друго освен да се подчини на леля Лариса. Позволи й да разтрие свханатите му плещи, докато го разпитва за разговора с принц Ти`сейн, започнал сякаш преди цяла вечност – в късните часове на вчерашния бал, далеч след пулонощ.

Остави я да посегне с малката си ръчичка на потомствена благородничка към документа на масата и да задоволи любопитството си. Можеше да усети как устните й се разтеглят в доволна усмивка – можеше да усети въпреки че беше зад гърба му. Внезапно си помисли: “ На картините мама и леля си приличат толкова много ... ако можеше в този миг зад мен да е мама... ”

“ Гордея се с теб, племеннико... и все пак, ако можеше в този миг, в това кресло, да стои някой от двамата ми сина... поне единият да беше оцелял ... Обичам те, Велиан, ти си плътта на сестра ми. И все пак... ”

– Ще закусим ли заедно? – попита тя и той кимна. “Какво да се прави, нещата не могат да бъдат съвършени.”

Пиха горчиво кафе и се подкрепиха с най– обикновенни бухти със сирене. След всичките излишества от деликатеси стомасите им не биха издържали нещо по– засукано. Поговориха си, играха шах и дама, разходиха се из двора на имението и обядваха леки ястия в зелената беседка. После той целуна леля си по бузата за довиждане и се засили към отдавна приготвената карета.

Ерисея го чакаше ...

В растящия град само няколко от сериозните сгради изглеждаха в поне привидно довършен вид или поне годни за използване. Всъщност по това колко е завършена постройката, в която се разполагаш, можеше да се разбере колко си богат или с колко власт и отговорност разлага особата ти. Самият Велиан осъзнаваше от самото начало, че за два – три месеца преди идването зимата не може да се направи много. Поради тази причина беше поръчал върху парцела си четири малки, съвсем обикновенни къщички, свързани с външни, покрити коридори. Единственото, което демонстрираше сила и респект, беше общата, почти четири метрова ограда с ъглови кулички и обкована в метал порта. Всъщност, когато влезе в имота си, завари работниците, които довършваха павирането на невзрачното, вътрешно дворче.

Тукашните гости, за които лакеят пошушна, че вече са се събрали, май недоумяваха от поведението му – първо беше бързал да ги покани, а след това ги беше оставил да го чакат. Мисълта за предполагаемите реакции на всеки от шестимата му посетители го накара да се усмихне и смръщи едновременно. Можеше да се закълне, че усеща от разстояние тяхното недоверие и объркване или откровенна враждебност....

Подаде връхната си дреха на слугата, който всъщност си беше поредният преоблечен войник и мина от антрето в малка стая с почти аскетично обзавеждане, състоящо се от прозорец към дворчето, голяма маса със удобни столове около нея и масивно огледало в цял ръст зад празното кресло в дъното – там където трябваше да седне домакинът, тоест той.

– Здравейте на всички. Радвам се да ви видя всички– направи небрежен приветсвен жест и седна на отреденото му от самия него място. Брет – първия генерал на Тиен`хара – се намръщи:

– Ти`сейн рече, че си имал да ни казваш нещо важно. Давай и да си вървим, че работа ни чака всичките.

– Искаш да кажеш, че Принцът не ти е казал какво се разбрахме? – Велиан навлезе в спиралата на предстоящия разговор с естествена за един аристократ лекота. С закъсняло изумление забеляза някакви татуировки по лицето на едрия войн. Бяха толкова необичайни, че караха дори невъзмутимите им събеседници да хвърлят крадешком по някой поглед към лицето на събеседника му. Лейди Арит дори изглеждаше ... заинтригувана. Колкото и добре да се владееше, Велиан забеляза дълбоко сподавен смях в ъгълчетата на прекрасните й устнички. Като всеосведомена личност тя май знаеше повече от удудено зяпащите мъже около генерала. Наложи се да повтори репликата си, за да е сигурен, че владее изцяло вниманието им:

– Казах, че Ти`сейн със сигурност ви е казал защо съм ви събрал, нали? С крачеца на окото си забеляза вълната от почти незабележимо раздвижване сред останалите на масата. Вдясно от него стоеше Солг су Саро, вляво Мария ин Арит. До лакътя на полицейския префект на Ерисея стоеше неподвижен Силвестър Рамсън– отговорникът по строежите, а срещу него, от другата страна на масата, се намираше Дуорн Макрон, ковчежникът на Тиен`хара. Той беше един абсолютно верен човек на генерал Брет – едрият мъж, който си беше избрал позиция с гръб към вратата и директно срещу стола на домакина си. Велиан изведнъж си даде смета, че огледалото зад него дава чудесна възможност на война да осъзнае странния си вид. Инстинктивно отчете възможността да се възползва от този факт. После премести поглед към още един човек – между генерала и отговорника по сторежите, някак настрани от ставащото, на ъгъла на масата, стоеше магът Корвейл. Той беше един изключително зает човек, опитващ се да създаде школа и преподавателски традиции в земя, където досега въобще не е имало разпространено магьосничество.

През всички тях премина лека вълна несигурност, неодобрение или прецизно отмерен присмех. Някой от тях знаеха темата на предстоящия разговор лично от принц Ти`сейн ( например Брет ), други се досещаха, трети смятаха това за нищо незначещи политически маневри ( например стария Корвейл ).

– Като заговорихме за Принца, защо не виждам стол за него – процеди генерала – всъщност ако това е някакъв общ съвет, то столът, на който стоиш, трябва да е запазен за него.... , градоначалнико на Ерисея!

Брет редеше думите бавно и внимателно, леко натъртвайки ги. Велиан не му остана длъжен:

– Не мислите ли, че огледалото зад мен е великолепно? Откривам своеобразна естетическа специфичност в тази отразяваща повърхност в цял ръст! ... Не мислите ли така, маг Корвейл?

– Мисля, – усмихна се попитаният – че вие сте един млад, бързо учещ се човек, лорде– старецът непринудено придърпа напред своя стол и постави ръцете си на масата – преплитайки пръсти в привидна безобидност. Велиан също се усмихна:

– С вас, достопочитиеми Корвейл, се разбираме от половин дума! Вие сте умен човек и това личи по съветите, които давате на нашия суверен. Вашите магове на светлината придават огромна тежест на всяка дума на Принца в управите на тиен`харските градчета. Подходът ви е повече от добър и при други обстоятелсва не бих ви се месил– млъкна, давайки възможност на стареца да прецени дали иска да продължи тази нишка на разговора. Накрая все пак любопитството взе връх в мага:

– И какви са... в момента... обстоятелствата?

– Ако не сте забелязали, сторим огромен град. Предстои ни изграждането на северна порта и път от тук до умбрийския град Шитра. За нуждата от акведукти, гранични застави по южната граница и прочие няма дори да започвам да говоря... Искам само да ви е ясно, че тези хубави неща няма да станат без съсредоточаване на всички ресурси в пари, суровини и хора, които може да осигури малка и млада държава като нашата... Обаче хазната ни тепърва ще се изгражда като институция – нали г–н Дуор Макрон. В момента разполагате с една празна каса и тепърва обучаващи се бирници.

– Това е самата истина, но не виждам вие с какво може да ми помогнете, градоначалнико?

– Като градоначалник? – вдигна рамене лордът – с нищо. Но като пръв министър мога с много. Работете с мен и до 1417 та есента ще имаме акведукти за града и първокласен път до Шитра. Остави казаното до проникне до мозъците на хората около масата. Пръв реагира Силвестър Рамсън:

– Би ми се искало да можех да ви повярвам, лорд Велиан.... но това са над седемстотин километра по права линия. Никой не може да оси...

– Уредено е вече! – прекъсна го твърдо Велиан – намерил съм пари, работна ръка и разполагам с няколко удачни строителни проекта, правени от различни архитекти. Но до снощи всичките ми преговори с необходимите хора бяха просто частни разговори! До снощи! – при тези думи той хвърли на масата навитият на руло пергамент. “ Подписът на Ти`сейн е толкова пресен, че нищо чудно да се е размазало мастилото ”.

Забеляза, че никой не си прави труд да разгъне свитъка. “ Значи са знаели какво пише вътре – всички до един. ” Не се ядоса, просто се приготви за неизбежния въпрос, зададен от човека, който трябваше да го зададе по всички закони на логиката и човешкото мислене. Тоест от Дуорн Макрон:

– Какво сте обещали в замяна?

– Нищо – отвърна той – защото това бяха частни разговори с неколцина извънредно богати личности и обединения.

– Да се уточня – почеса се по носа ковчежника – какво им споменахте като възможна бъдеща печалба за участието им в държавни сторежи?

– Ще получават петнадесет процента отстъпка от дължимите към хазната данъци, такси и мита. Докато съберат облекчения, на стойност два пъти вложеното от тях в строежите. Ясно е, че това е много по– добро от взимането на заем от големите данайски сарафи и лихвари... те ще ни одерат живи. Практически от хазната няма да излезе и един един сребърник – нещо повече, тези хора ще бързат да въртят търговия, за да си върнат вложеното.

– И ... разните търговци и гилдий просто така ще дадат пари? – не можеше да повярва Дуорн Макрон.

– Защо да не дадат? – искрено се учуди Силвестър Рамсън – аз го разбирам така: – даваш сто данайски лири и получаш отстъпка в размер на една шеста от мита, такси и данъци – докато събереш облекчения за двеста данайски лири. Най – смешото е, че за да възвърнат максимално бързо вложеното, търговците и гилдиите ще увеличат дейността си... и въпреки отстъпката постъпленията в нашата хазна ще намалеят незначително... Лорд Велиан, вие ме очаровате...

– Радвам се да го чуя от човека, който казва на Дуорн кога и с колко да се бръкне... но все пак искам да чуя и неговото мнение – мимо волята си усети, че лекичко затаява дъх – това беше критичната точка в днешния ден... и може би за следващите поколения поданници на Тиен`хара. Достатъчно беше Дуорн да махне пренебрежително с ръка ....

– Моето мнение? – ковчежникът отново се почеса разсеяно по носа – моето мнение е ... хм ... казахте, че всъщност вече сте преговаряли със заинтересовани търговци и други такива... давали ли сте им конкретни обещания.

– Обещах им възможности – отвърна Велиан – но имам малка изненада за тях. Утре ще ги събера всичките заедно... някой от тях си въобразиха, че съм преговарял единствено с тях... Ако ме разбирате какво имам предвид?

– А работната ръка? – попита маг Корвейл. Въпросът му накара Велиан да изцъка неодобрително наум. Външно не изрази с нищо недоволството си от непохватността на мага в игра, с която той беше закърмен с майчиното си мляко. Чу собствения си глас някак отстрани:

– Вече мислех за първото решение, което му идва на човек– но освен неговата очевидност то няма други достойнства. Пращането на войници по строежи винаги и във всички времена означава падане на дисциплината и боеспособността на въпросните бойни части.... Ти`сейн беше изричен по този въпрос.

Но нещата имат и друг ъгъл – незнам дали вие, които седите на тази маса, си давате сметка, че Ерисея вече започна да действа на околните градчета като синехийска змия одушвач. Тя гълта хора, пари, стоки и търговски оборот. Съвсем скоро хората в малките градчета, приснати чак до Триумвирата и Умбра, ще осъзнаят, че начинът им на живот се променя към лошо заради пренасочването на търговците... Ще обеднеят много хора, които знаят и могат да вършат разни неща с ръцете си... В самата Ерисея има преселници, дошли със занаят и много мечти – те също са в несигурно положение. Ако дадем работа на тези хора по гелемите стоежи извън столицата ще запазим боеспособността на войскатата, общественото спокойствие и ще си осигурим работна ръка, която иначе ще започне да напуска пределите на страната ни в търсене на по– добър живот.

Решенето зависи от вас – трябва да имаме съгласувани планове и седмината на тази маса. Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн– Велиан спря да си поеме дъх, и осъзна, че е казал неща, които душата му на потомствен аристократ пази дълбоко в себе си. “ Туко виж ме взели за мечтател ”.

Изгледа бавно един по един всеки от присъстващите и накрая спря очи върху първия генерал. Погледите им се пресещнаха и препелтоха с открита враждебност от едната страна и хладно спокойствие от другата. Велиан си помисли: " Странните черти и резки по лицето всъщност му стоят добре ... той и преди излъчваше мощ и заплашителност, но сега е като... като тигър, който те гледа в очите " Накрая гневът и раздразнението надделяха в мъжа отсреща. Той проговори, разчупвайки възцарилото се мълчание:

– Аз съм войн и не харесвам тази игра на обещания, преговори и недомлъвки. Не харесвам факта, че Принца ти предоставя властта на първи министър, че въобще създава такъв пост толкова рано в живота на държавата. А най– не харесвам, че тази власт се дава на човек, който я иска така очевидно. Ясен ли съм?

– Напълно, генерал Брет – отвърна лорд Велиан, осъзнавайки, че всички са затаили дъх – затова ще ви отвърна с въпрос. Според вас след сто години кой ще си спомня, че през благодатното за Данайската държава властване на кралица Анара е имало някой си Джони Кейдж.... Колцина учени историци ще узнаят имената на нас седмината след десет поколения – ще се помни единствено името на принц Ти`сейн – суверенът. Единственото ни удовлетворение ще бъде,че нашите деца ще живеят в едно малко по– добре уредено място. Аз се боря да осъществя няколко идей, генерал Брет, и ако не ги разбирате, значи не разбирате и своя владетел – въпреки обичта си към него.

Чуваха се кротките, монотонни шумове от работниците отвън, на дворчето. Изведнъж Брет се усмихна на Велиан. С очи – устните му все така стояха свити в неодобрителна цепка:

– Вие сте змия, която може да се превръща в лъв, лорде... Щяхме да бъдем добри приятели, ако не беше първата ви половина. За съжаление не ви вярвам. Всичко звучи разумно, но просто не ви вярвам. Съжалявам – Брет понечи да стане и да си тръгне, напускайки импровизирания съвет.

– Има начин да ми повярвате, първи генерале – спря го Велиан – ето това е за вас. Той плъзна по масата нов документ, и войнът инстинктивно го затисна с ръка, преди да е паднал през ръба. Разпечата го бавно и без бързане, давайки да се разбере, че това е последното, което ще направи като компромис с личното си време и внимание. Докато четеше веждите му се повдигнаха изумено. Подаде новия пергамент на маг Корвейл и погледна Велиан, сякаш го виждаше за пръв път:

– Мога просто да не приема!

– В такъв случай наистина ще ме оскърбите. Подаръци не се отказват просто така. Особено такива подаръци.

– Но това е цялата ви лична гвардия – продължи да се очудва едрият мъж – хиляда и петстотин войника и към сто и петдесет обучени командири.... и ми предоставяте правото да ги размествам, разформировам и въобще както намеря за добре...

– Точно така, генерале, можете да разпръснете поединично десетниците и офицерите където пожелаете – все пак ,ако ще ги понижавате в длъжност или унижавате, ще ви помоля да ми ги оставите. Те са добри войни.

– Знам – отвърна веднага Брет – вие ги присъединихте към армията ми, когато отбранявахме Цитаделата... а петте отряда?

– Ако искате ги запазете както са си, ако искате ги пръснете като патрули и гранични застави – от съответните места ще може да изтеглите войни на светлината и да ги съсредоточите... Все пак ви моля да се държите добре с войниците ми. Те го заслужават.

– И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – лицето на генерала изведнъж помрачня и странните лицеви татуировки се превърнаха в страховита плетеница от гняв и мрак – о, не исах да ви обидя, лорд Велиан. Естествено че няма да ги използвате за тази цел – вие вече сте проникнали в моите редици, прав ли съм?

– Трябва да преглътнете това, Брет. Работата ми като първи министър ще се състои именно в това – да оглавявам този съвет, на който ще си разпределяме задачите, да се отчитам пряко на Ти`сейн .... и естествено имам право да бъда любопитен как вървят работите, за които принцът ще ме държи отговорен.

В същото време си помисли: “ А да – ще се оттърва от почти двехиляди гладни гърла, които всеки месец искат плата, жилища, безплатни бардаци и всичко това отделно от разходите за снаряжение. ”

Едно кратко споглеждане между маг Корвейл и генерал Брет сложи край на тази част от съвещанието. Старият маг се обърна към него:

– Е, нека е така! Кажете, ... първи министре, ... какво може да направим за вашата отговорност пред Ти`сейн?

– На първо време да си поемете сериозно задълженията като главен съдия на Ерисея. Всички ваши предложения за промени в наказателните и цивилните закони ще се обсъждат още на първото съвещание след като ви хрумнат и ги споделите с мен. Нашето общо менние ще бъде предоставяно на владетеля, да си каже окончателното мнение.

– Имам задължения в школата. Няма кой да ме замести.

– Изтеглете част от маговете, пръснати като съветници в управите на тиен`харските градове и градчета...

– За да сложите на тяхно място свои хора, нали? – усмихна се по детски старият мъж.

– Съветниците на първия министър – отвърна спокойно Велиан – не се налагат със сила на градските управи. Те просто ... помагат, намекват, разменят обещания за задължения... това изкуство е извън обхвата на вашите магове, господин Корвейл. Според Солг су Саро вече се стига до саморазправи поради липсата на правосъдие, което да решава споровете. Споменатият веднага реагира:

– Не ме слагайте на лъжицата на катапулта, лорд Велиан, особено когато “ набивате “ нечие “ канче “. Домакинът се обърна към полицейскя префект:

– Това ще ми е задачата – да ви карам да осъзнавате, че работата на всеки от нас зависи от усърдието на някой от останалите седмина. Например вие, Солг ме попитахте дали имам някаква информация за разбойниците и прочие сволоч по нашите земи. Обяснихте ми, че тези хора бързо ще се ориентират във възможностите, които дава един нов, голям, кръстопътен град. Реших, че трябва да си спазя обещанието. От един месец моите писари преписват чрез старо–озикси бързопис необходимото. Мисля, че когато се приберете в недостроения си участък сандъкът с книжа ще ви чака. Позволих си да ви ви пратя и трима човека, които да работят на първо време с всичката тази информация и междувременно да обучат ваши хора да го правят– Велиан усети, че най– накрая набира скорост. Обърна се към Дуорн и Силвестър:

–– Ще ви помоля да ми правите компания този следобяд, за да ви въведа в подробностите за утрешните разговори – или по– точно импровизиран търг. Освен това мисля, че трябва да дадем поне веднъж думата на единствената дама сред нас. Какво може да споделите с нас, лейди Арит?

– Ако г–н Брет пожелае, мога да му кажа дали Ричард Гроу и Дейв Фогъс са започнали тайна мобилизация във владенията си... тези хора се държат като древни господари и привикват населението в земите си за ангария. По – лошото е, че това е само прикритие – хората са събирани в горите до изоставения рудник под връх Тич и въоръжавани. Имат засилено присъствие на шпиони в зоната от двеста километра на юг от основните си крепости. Ако не са ме подвели, смятам, че ще ударят точно преди настъпването на снеговете и после ще използват зимата за да задържат отхапаната територия. Освен това в момента водят преговори с Магистратите на Херцогството. Думите й предизвикаха сдържан гняв в Солг су Саро:

– Трябваше да ги смажем още когато се включиха срещу нас в нападението над Крепостта. Но Ти`сейн с неговото великодушие... трябваше да ги смажем още тогава. Юмрукът на средния на ръст, но страховито масивен мъж за малко да се стовари върху масата. В последния миг се задържа:

– Можем ли да очакваме техни хора в Ерисея? В отговор Мария кимна с прекрасната си главица:

– Хората на Велиан вече се погрижиха за тях – една част станаха двойни играчи, а на другите подхвърляме “ фалшиво злато “ – Тя продължи, изваждайки малки бележки, изпълнени с акуратния й, изящен женски почерк – разбрах кой стои зад опустошаването на крайбрежния град Арис. В момента моите хора се опитват да вязат в контакт с него и да го подтикнат да опустоши поне още един крайбрежен град – не е задължително да е в Даная.

– Защо? – възкликна Силвестър – това е чудовищтно! Понечи да каже още нещо , но маг Корвейл незабелязано от останалите го настъпа по крака. Момата явно си разбираше от работата – ползата за Тиен`хара от несигурността по крайбрежията на континента беше очевидна. Тя продължи необезпокоявана:

– Пробутахме наш човек за готвач при Ричард Гроу, но за съжаление Фогъс поне за сега е нодосегаем... би било добре да изчакаме, за да “ приспим ” и двамата наведнъж. Но това е само предложение– ако Съветът реши и Принцът одобри решението ... Гроу може да бъде заличен до края на седмицата.

– Как ще гласуваме ? – попита Корвейл.

– Явно – отвърна Велиан и допълни – аз съм за изчакването – ако усмъртим Гроу Фогъс ще стане подозрителен и ще се пази по– старателно. Отделно може да се почувства притиснат до стената и да започне веднага военни действия.

– Аз съм съгласен с вас и лейди Арит – обади се Корвейл. Друг не се обади и Велиан попита кой е против изчакването със убийството на Гроу. Солг су Саро вдигна ръка, последван от Брет. Дурн и Силвестър се въздържаха – първият ценеше мира, защото войната означава празна хазна, втроият знаеше, че мобилизациите означават край на всяко полезна дейност... същевременно не искаха тяхното колебание да натежи на везните... макар че точно така всъщност се случи. Три гласа на два... Гроу щеше да живее още поне месец... или да умре едновременно със съюзника си Фогъс.

Лейди Арит се обади още веднъж:

– Г– н Дуорн – ще ми трябва определено количество злато за подкупването на част от Магистратите в Херцогсвтото. С цел да приемат каузата на Херцог Озикс.

– Това пък защо ? – полюбопитства самия лорд Велиан. Неговата шпионска мрежа съсредоточаваше усилията си в границите на Тиен`хара и контрола над разузнавачите на хората, седящи около тази маса. Техните пипалца извън страната му идваха твърде далеч... човек трябва някъде да сложи граница на действията си... все пак.

Арит му се усмихна:

– Защото отделените ми досега средства свършиха, докато подкупвах другата част от магистратите да застанат срещу всеки опит за връщане на херцог Озикс.

В този миг Велиан наистина я обичаше.