Пурпурна есен – I част

– А, херцог Озикс! – Озмънд се обърна изненадан и видя насреща си сияещият Илай.

– Ваше Величество – кимна кратко в отговор.

– Но моля те – запротестира Юрански, – стига толкова формалности, не се познаваме от вчера, нали така? Може ли да те наричам Озмънд? – и той го хвана под ръка. – Нека се разходим в този чудесен ден, градината е разкошна, похвалите по адрес на графиня Елиана са напълно заслужени…

Двамата закрачиха по обляните от слънцето алеи.

– Как вървят при теб нещата, Озмънд? Успя да се срещнеш с кралицата, да? Чудесно, чудесно… Носеха се слухове, че тя те подозира в отвличането на Аркип…

Озикс се спря рязко и понечи нещо да каже, но Илай го прекъсна:

– Твоят подарък много ми хареса, много красив гоблен… Как върви блокадата на Херцогството? Търговските капитани май са блокирали вече излаза на море, колко жалко че Селения продължава да снабдява Озикс със стоки и оръжие…

– Накъде биеш, Илай? – попита внимателно Озмънд.

– О, наникъде – уж небрежно избъбра събеседникът му. – Мисълта ми беше, че блокадата може да се проточи доста време, а търпението на капитаните не е безкрайно, все пак губят пари от бездействието си… А аз имам някои връзки… всъщност доста добре познавам сегашния регент на Селения лорд Сетий, може би пък да успея да го убедя да прекъсне доставките за Херцогството…

– Това би било чудесно – отвърна Озмънд. – Но, Илай, трудно ми е да повярвам, че ще го направиш от добри чувства към мен.

Кралят пусна ръката му, присви очи и преценяващо го изгледа.

– Знаеш ли, Озикс, мисля че траурът ти продължи вече твърде дълго… Може би е време да помислиш отново за женитба…

– Това ли било? – внезапно развеселен попита херцогът. – Ти май вече ожени дъщеря си, или греша?

– Братовчедка ми Лийра открай време ти се възхищава, Озмънд, често ми е говорила за теб… – Илай вдигна предупредително пръст за да предотврати следващите думите на херцога. – Предлагам ти да се сродиш с данайската корона, не отхвърляй предложението ми с лека ръка. Времената се променят, Озмънд, Даная е най–силната държава на този континент и трябва ясно да го покаже, дори и да се наложи да поразмаха оръжие. Можеш да избереш страната на победителите, но трябва да я избереш сега…

Херцогът помълча няколко мига и после презрително изплю:

– Размечта се нещо, Илай, вчера сложи короната на главата си и вече планове света да завладееш започна да кроиш…

– Мечтите ми ме направиха крал – контрира Юрански. – А нима ти мечтаеш само за мизерен остров накрай света? Или пък ще оставиш някакъв самозванец да се разпорежда с половината ти владение? Помисли, Озмънд, помисли…А между другото, може би не съм ти споменавал, но комит Терсавен ми е близък приятел, може би пък това да ти е от полза… ако решиш да помечтаеш – Илай придружи последните си думи с подигравателна усмивка. – А сега ме извини, кралските задължения не трябва да се пренебрегват.

Влезе в тайната стаичка до покоите си, както винаги завари мъжът приседнал на тесния нар, вперил невиждащ поглед в стената пред себе си.

– Разкажи ми за тази хубавица, която придружава херцог Озикс…

– Сайхе.

– Сайхе… Сайхе… – Илай повтори няколко пъти името й, сякаш го опитваше на вкус. – Разкажи ми значи за тази Сайхе…

Топлите и влажни ветрове, плъзгащи се над полята на Даная, стигаха до западните краища на Тиен`хара и като мека вълна нахлуваха по неусетно издигащата се на изток равнина. Височината и вечерния хлад караха препускащите с ветровете облаци да проливат влагата си, дарявайки земите под себе си с напоителни дъждове, свежест през лятото и мокра, свирепа хлад през зимата.

Ето и тази привечер пухкави облаци припламнаха в топлооранжево, докато заспиващото слънце ги изпращаше с отслабващите си лъчи в галопиращата им надпревара на изток, навътре из обширните пространства на замръкващи гори и притъмняващи пасища.

Умиращия ден отстъпваше пред блясъка на нежно потрепващите звезди и плуващата сред тях ладия на луната. Скоро те останаха едничките източници на светлина в посиняващото до неистовост пространство, а царицата им Селена– тази вечно спяща, кръглолика богиня– спусна косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе.

Ала точно тогава долу, сред притихналата земя, започнаха да се появяват техни посестрими. Пръснати като въгленчета в мрак, започнаха да припламват огънчетата на селищата – малки, изгубени в зелената шир селца, градчета и домове на едри земевладелци. Те блещукаха с крехките сияния на мънички пламъчета, намекващи за човешко присъствие и уютни домове.

Някъде тези светлинки бяха едва забележими, другаде струпани като съзвездия, но на едно място постигаха почти истинска яркост. Там, зад пръстена на защитната стена – окичени по клоните на декоративните дръвчета като магически плодове, сияеха стотици книжни фенери, пръскащи танцуваща оранжевозлатиста светлина и хвърлящи хиляди бледи, многоцветни сенки.

Поклащаха се шарени сенки на гъвкави клонки и намекващи зелено листенца, пустееха меланхолично мънички алеи, виещи се сред кокетните храстчета на затворения за чужди очи парк– всичко намекваше за стаено сладостно напрежение, очакване на шум и аромати на вино, подправки, и изтънчени парфюми.

Ала сега – в последните мигове преди пристигането на гостите, по алеите се движеха само трима човека, излъчващи сила, решителност и воля. Тихите им, котешки стъпки, балансът между стегната и отпусната стойка, точната плавност на движенията– всичко подсказваше, че тези мъже осъзнават своята мощ и в същото време могат прекрасно да я контролират. Обхождаха мястото в пълна тишина, правейки си само от време на време някой знак от езика с ръце на професоналните войни. Спираха се, оглеждайки оградата от дясната си страна, взираха се в по– дълбоките сенки покрай китните беседки и под еднометровите мостчета, прескачащи поточета, широки две педи... Мястото беше чудно красиво и окъпано във вълшебни светлини, но от тях се искаше не да му се наслаждават, а да направят последна проверка на сигурността– тази вечер в това имение щеше да се появи самия владетел на Тиен`хара.

Когато се върнаха в началната точка на обиколката си най– гъвкавият и стройният от силуетите наруши мълчанието:

– Като домакин смятам, че можем да си позволим миг почивка преди да започне напливът от коприна и сатен– той махна с ръка и стоящият наблизо слуга чевръсто приближи, носейки кошница с вино и деликатеси. По– едрият му и масивен спътник се съгласи и отвори една бутилка бяло селенийско от превъзходна реколта. С опитен жест наля на себе си и останалите двама. После погледът му се спря върху ливреята на слугата, проблясваща разкошно на светлината на многобройните фенери, поклащаши се сред клонките на декоративните дръвчета и храсти. Засмя се:

– Свободно.... войниче– зъбите му лъснаха в цветния полумрак, когато се обърна към другия си спътник – Солг Кеборг су Саро, ти се престараваш повече и от мен. В отговор третият силует – на сравнително нисък, но страховито набит и масивен силует само вдигна внушително широките си рамене:

– Именно нашият спътник и домакин ме помоли да заменя слугите му с войници и полицаи. Съгласи се , че така е по– мъдро и безопасно.

– Така е – потвърди лорд Велиан – лично аз помолих нашия префект да засили охраната на имението ми за тази вечер.

– Напълно съм съгласен с вас двамата и все пак е истинско изпитание за момчетата да стоят цяла вечер до кошници с хубаво вино и храна...а по някое време покрай тях ще започнат да се разхождат и красиви жени... и някои нарочно ще се разхождат без кавалери...

– Така е, Брет, за момчетата ще е истинско изпитание. Но очаквам да се справят. Все пак повечето от тях ми ги избра лично ти сред най– умните си и дисциплинирани войни.

– Защото очаквам ти и твоите хора да ги превърнат в свестни полицаи. Ерисея ще става голям град и вече усеща ползата от твоята работа, Солг.

– Знам– тъжно отвърна ниският и широкоплещест мъж– Ерисея вече има полза от работата ми на префект.

Лорд Велиан и генерал Брет кимнаха в знак на съгласие и отпиха от превъзходното вино, докато Солг само го помириса и върна чашата си недокосната. Тази вечер никакво вино за него и момчетата му.

Докато стояха и се оставяха на мързеливото течение на разговора си чуха роговете от часовоите при портата. Това беше сигнал, че са забелязали пристигането на първата карета с гости за вечерта. Тримата се запътиха към парадното стълбище на фамилната къща на Велиан, всеки влизайки мимоходом в ролите, премахнати по време на дружеския разговор. Брет и и Солг застанаха леко в страни на централната ос на стълбището, така че едновременно да бъдат гости и част от посрещането. В благородната навалица от близки и роднини на лорд Велиан Солг успя да хване ръката на съпругата си – Синуин. Тя беше пищтна, великолепна жена на двайсет и девет години, надарена с прелестно, леко детско и кръглико лице с нежни черти. Усмихнаха се един на друг, сякаш цялатата тази дантелена суетня около тях е някаква детска игра, в която те участват наужким. Копринената кожа на дланта й му подейства невероятно успокояващо– Солг изведнъж разбра колко е бил напрегнат до преди мига на взаимното им докосване.

Някъде на триста метра пред тях крилата на портата се отвориха с гладко завъртане, без звук. Невидимата от тук точица на каретата в момента стоеше неподвижна в плътния обръч от вежливи и бронирани конници, охраняващи главния вход на имението. После роговете отново се чуха, което означаваше, че гостите са разпознати, поканите им, написани лично от Велиан, са приети обратно от стражите и ще ги пуснат навътре.

Самото преминаване на тези последни триста метра до стълбището беше превърнато от домакина в зрелищен спектакъл. Около каляската на идещия гост тичаха дванадесет факлоносеца, облечени в злато и пурпур. Дузината мъже в почетния екскорт припяваха някаква маршова песен, набиваща се в ушите колкото със натрапчивостта си, толкова и със неочакваната си мелодичност.

Каляската спря и от нея слезе сър Дюлорн с жена си и децата си– син и дъщеря на възраст за женене...Брет се усмихна, осъзнавайки цялата практичност на баловете, завоалирана зад пищтната им разточителност. Междувременно новодошлите изкачиха постланото в краката им червено сукно и застанаха пред лорд Велиан и дамата му – Лейди Мария Талд ин Арит. Графинята, хванала под ръка Велиан, изглеждаше зашеметяващо със своята искряща до синкавост черна коса, оформена на висок кок, хищтно–гъвкъв, леко заоблен силует и съвършенно в своя овал лице, загатващо недоловима надменност. Имаше устни като набъбнали листа на роза и тъмни очи с леко екзотична, бадемовидна форма. Останалите жени, а и мъже, се ужасяваха от нея.

Последваха прегръдки, уверения във вечно приятлество и допълнителни покани към гостите да пръстъпят навътре в скромния дом на рода Велианови. Семейство Дюлорн беше лично отведено от домакините си в залата за танцуване, като почти половината антураж около Велиан остана в бляскавото, необятно помещение и започна постепенно да изпълва наситеното със разкош пространство със смях, шушукане и престрелки на погледи. Велиан и Арит се върнаха на входа за да посрещнат следващите си гости и неусетно покрай тях тръгна река от коприна, богатство и аристократичност. Чуха се имената на родовете Ерфон, Велатис, Слийт, Телкар, Хаерн, Виноркис, Мазадон ... като че ли нямаха край...

Накрая, с разстърсваща сила на рогове и фанфари пристигна самия суверен на Тиен`хара. В името на етикета беше пристигнал с каляска, жертвайки времето, необходимо за изминаването на двайсетте километра разстояние между Ерисея и имението на Велиан. Цялата процесия с отварянето на портата, екскорта от факлоносци и посрещане на стълбите се извърши за пореден път, само че този път с максимална тържественост. Фанфарите проглушиха тъпанчетата на Солг, залата зад гърба му утихна в очакване, самият Велиан коленичи на дясното си коляно, докосвайки повърхността пред свития крак си с юмрука на лявата си ръка. Всички мъже го последавха, а жените направиха реверанс и застинаха в тази изящтна, но неудобна поза. В този миг принц Ти`сейн слезе от каляската и с леки стъпки взе разтоянието до посрещачите си, давайки заповед всички да се изправят. Десетки погледи се впериха в него, претегляйки семплата елегантност на облеклото му, величествения ръст, сребристия пламък в невероятните му очи и лекотата на походката му – походка на войн и пътешественик. Принцът усмихнат прегърна Велиан, прошепвайки на ухото му.

– Признавам, че съм впечатлен.

– Изчакайте няколко секунди, принце, преди да казвате каквото и да било– отвърна Велиан и даде възвожност на лейди Арит да застане така, че да ги хване под ръка и двамата. След това тримата заедно влязоха в балната зала, където хората междувременно се бяха пръснали на малки, изискано клюкарстващи групички.

Мигновенно последваха нови поклони към владетеля на Тиен`хара, шушукане сред женската половина на гостите, аплауз от страна на музикантите, одобрително хъмкане от мъжете, преценяващи владетеля си като “ момък на място ”.

После Ти`сейн откри танците, повеждайки в стъпките на менуета домакинята си. След него под водопадите от светлина на колосалните полилеи се завъртяха и останалите– едри земевладелци с финните си съпруги, управници от градски съвети с дъщерите и тъщите си, военни, богати купци, дори неколцина магове. Въобще пъстър и замайващ свят на дантели, погледи и усмивки...

Бал.

Постепенно всеобщото внимание се разпадна. Пространството за танцуване беше все така наситено с величествено маневриращи женски и мъжки фигури, но като цяло тълпата се разпадна на малки флиртуващи или скучаещи групички. Някой от по– старите мъже се отделяха по петима, шестима и отиваха в страничните стаички, където предвидливия Велиан им беше приготвил по–мека светлина и маси с изрядно изпънато зелено сукно – както и нови, новенички карти и зарове. Тоест празненсвото беше в разгара си и виното се лееше като река, а лакеите сновяха с табли, отрупани с чаши и деликатеси. Същевременно разгорещени двойки излизаха навън , из градините... за да танцуват на ... чист въздух...

Естествено, както винаги, лиспваха реални изненади: – Дюлорн си каза болката за онзи рудник, който се бил намирал намирал точно на границата между неговите земи и тези на братовчед му... “ – Но е мой, законно мой, принце! Онзи само шиканира, от чиста злоба ми пречи, разбирате ли принце? “.

За съжаление на Дюлорн принцът наистина разбираше конкретния казус и знаеше, че дядката послъгва за истинското положение на нещата. Отпрати го с няколко общи приказки, старателно избягвайки всяка фраза, която може да се изтълкува като ангажиране. За жалост обаче не беше само стареца – налагаше се да изтърпи още доста ... “ Някакъв градски съветник се лепна за него...

– ако може да се поправи пътя към нашето градче, ние...

Последваха го баща и син Хаерн...

– ... имахме поръчки да произвеждаме сбруите на херцогската кавалерия в северните, тукашните земи....

После до него се озова някакъв, който Ти`сейн не можа да се сети кой е, въпреки настойчивостта за разпознаване в обратна посока:

–.... ако може да ви запозная с дъщеря си....” ...

Ти`сейн си наложи търпение, спомнайки си, че е на този бал така да се каже по работа!

Един поглед към неговите хора го убеди, че и на тях не им е лесно. Имаше леки стълпотворения около Велиан, Брет, новоназначенят ковчежник Дуор Макрон и разбира се около Силвестър Рамсън – архитектът на Ерисея, човекът, който можеше да каже на Дуор колко дълбоко да бръкне в хазната заради някой неотложен проект. Дори стоящият настрани и периодично излизащ навън Солг Саро не успя да избегне по едно време глудницата от вежливи, задаващи въпроси дами и господа. Префектът, свикнал да действа тихомълком, явно се чувстваше неудобно от такова внимание.

Неудобството му предизвика лека усмивка върху лицето на наблюдаващия отстрани Ти`сейн, който изведнъж, с неочаквана острота, се запита дали някой от доверените му хора няма да поддаде тази вечер на предложение за подкуп, изгодна женитба, шантаж или нещо такова.

“ За Брет съм абсолютно сигурен, а Велеан е прекалено амбициозен, за да позволи да бъде част от нечий други планове... само аз разбрах тайната му– дадох му задача, която сам си избра и го оставих да действа самостоятелно... той просто е горд човек!

Ами Дуорн? Бил е сираче, осиновено от сравнително заможни, бездетни роднини. На 23 започнал търговия, но го обрали и пребили в най– източния проход между Тиен`хара и Умбра. Брет го спасил от разбойническия плен и му помогнал да си възвърне ограбените средства...а пък после са били повече от побратими... Брет гарантира за него със собствената си чест... а това е нещо! – той има безпогрешна преценка за хората... ”

– Сър – извади го от унеса на размислите му познат глас.

– Да, Велиан, кажи какво има.

– Ричард Гроу и Дейв Фогъс не дойдоха... и неколкцина дребни земевладелци, гравитиращи около тях.

– Тези двамата са важни, Велиан. Прекалено са богати и силни... и прекалено далеч на север са имотите им...и рудниците им.... а те директно ли отказаха да дойдат на приема?

– Не, разбира се. Получих стандартния отговор – единият имал здравословни проблеми, а другият неотложна работа. Щели да направят и невъзможносто, само и само за да дойдат, но да не съм се засегел, ако все пак не успеели да пристигнат...

– ... Ала все пак са останали в земите си – рече Ти`сейн и изведнъж леещата се музика и светлина му се сториха лишени от съдържание, превърнаха се за сърцето му в безсмислена естетическа прищявка и загуба на време. Нямаше работа тук– отсъствието на Фогъс и Гроу обезмисляше основния замисъл на този бал. Принцът промълви:

– А исках само да поговоря с тях двамата... Но явно тези магарета искат вместо с теб, да си имат работа с Брет, с първия ми геренал.

– Има нещо такова, господарю – отвърна лорд Велиан, но чувствителното ухо на принца долови разсеяността в другия. Стана му любопитно, защото младият благородник беше изключително целеустремено създание. “ Интересно! Какво би могло да наруши концентрацията му толкова видимо. “

Проследи погледа му и съзря танцуващата Мария Талд ин Арит. Когато някой се опитваше да притисне с държанието си негов човек, лейди Арит по някакъв начин веднага разбираше и се намесваше деликатно и котешки ловко в излизащия от контрол разговор. В този момент си проличаваше, че дори най– богатите и могъщи личности изпитват към нея и близките й роднини явен респект. Принцът си спомни, че рода Арит нямат много земи и основните им доходи идват от контрабанда в особени размери, организиране на покушения и търговия с ” цветя ”. Тези дейности явно им бяха достатъчни, за да поддържат великолепна шпионска мрежа из целия континент. Не случайно членовете на този род бяха изпълнявали в продължение на век и половина ролята на посланници в Херцогството, при това без да си дават труда да заемат официалните длъжности и постове.

Колкото до самата дама, тя беше типична представителка на фамилията си– тоест красавица, поетеса, прелъстителка, отровителка от най– висша класа и като цяло безценен съюзник в интигите на всички равнища... и наистина беше чаровна жена. Принцът одобрително се усмихна:

– Тя е много красива, Велиан! Заслужва си да има човек сериозна връзка с хубавица като нея, нали? Тоест, искам да кажа– радвам за двама ви. В отговор лордът кимна с благодарност, защото знаеше, че Ти`сейн е искрен и щедър човек и наистина му пожелава бъдещо семейно щастие– въпреки че самия той нямаше още такова. Каза:

– ... Радвам се, че одобрявате вкуса ми. Пък и признавам, че не ми беше лесно да я спечеля. Бяха нужни почти две години, докато стигнем един определен момент в отношенията си....

– Данните ми за нея са точно обратни – аспострофира го принца –. много хора казват, че... ее .... сещаш се...

– Господарю, – рече с мек укор, младия благородник – много от тези хора са умрели до седмица след създаванетоо на първите впечатления от определено естество. Просто тя е смъртноопасна.... за членовете на рода Арит се говори, че могат да отровят прелитаща над тях птица.

– Тогава защо е домакиня на приема ти? – полюбопитства Ти`сейн.

– Защото... връзката ми с нея е сериозна – и двамата лекичко се засмяха и отпиха от чашите си.

Все пак беше чудесна вечер, помисли си принца, и виното имаше страхотен вкус, макар да не опиваше така силно, както присъствието на всичките тези пърхащи наоколо красавици или обещания на могъщи мъже за политическа подкрепа и несломима лоялност.

Всъщност имаше усещането, че животът около него, под маската от музика и веселие, се заплита и разплита на поне няколко пласта, един от друг по– дълбоки и безшумни. Това чувство накара Ти`сейн да въдъхне лекичко и смирено да отпие от ароматното вино в чашата си. Великолепният вкус го накара да осъзнае, че Велиан има страхотна изба! Това просто трябваше да му се признае.

Навън върху преоблечените в ливреи войничета беше започнал да се изсипва кротък нощен дъждец. Липсваше вятър и топлата есенна вечер беше приятна въпреки процеждащите се капчици, които по едно време се превърнаха в ситно ръмене, а накрая в гъста мъгла. Нейните сиви кълбета се оцветяваха причудливо заради постепенно прогизващите книжни фенери, висящи като някакви невиждани плодове от клони и храсти. Светлината им постепенно се превръщаше в разсеяно хало, в нежни аури на гигантски разноцветни глухарчета, цъфтящи в призачното пространство на нощтната мъгла. Заедно с това долитащата от празнично греещата къща музика и глъчка допълнитено затвърждаваха усещането за приказна нереалност.

Може би точно това беше нужно на Солг Саро, за да съжали окончателно, че тази вечер се грижи за безопасността на другите. За момент обаче остана очарован, когато в единия ъгъл на необятния двор шумът на повторно прииждащия дъжд надмогна присъствието на празнуващата къща и всички музиканти в нея. В обиколката си по постовете Солг се озова достъчно далеч, за да чуе дъжда.

Усмихна се, спомняйки си едно старо стихче:

Без вятър пада

дъждът върху гората.

Милиони малки, зелени барабани.

* * * * *

Глава на Jaar

Тъмнината обгръщаше сетивата му и той напрегнато се взираше в безкрая на нищото пред себе си. Стъпките му отекваха в тишината на притихналите каменни стени. Бе тръгнал по своя път, но знаеше ли накъде ще го отведе той. И дали накрая го очакваше това, което tой предполагаше. Веднъж вече се случи, когато откри Петоъгълника, напоследък се чувстваше все по–несигурен относно Алаир Танх... А какво ли го очакваше, след като изпълни дълга, който сам си бе поставил.

– Нищо по страшно от смъртта. – прошепна той, но проходът в скалите пое гласа му и го повтори с гробовен тон. Принцът само се усмихна и продължи напред.

Студен вятър се гонеше в мрака, нашепвайки тихо на неразбираем език. Ти’сейн пъхна ръце в ръкавите на халата си и напипа дръжките на дългите кинжали. Бяха като част от него, даваха му сигурност. Толкова години ги носеше със себе си и бе спасявал живота си с тях. Все усещания, които Окото на Въздуха, притихнало в кесията на колана му, никога не успяваше да му донесе.

Стори му се, че долови някакво движение зад гърба си, ехо от нечии предпазливи крачки, преплитащо се с отзвука от неговите. Меко бяло сияние го обгърна, разпръсвайки тъмнината около него. Обърна се уж небрежно, но не забеляза нищо. Може би си въобразяваше – поземията бяха достатъчно измамни.

Доближи канарата, затваряща входа към пещерата на сфинкса и се спря замислено пред нея. Нямаше представа какво точно да каже, нито как да накара Пазителя да разкрие тайните, криещи се зад реките от огън и лед. Нямаше да задава въпроси, дори няма да заговори пръв, реши той и лъч светлина погали вградения в скалата диамант. Вратата се отдръпна и Принцът пристъпи бавно в куполната пещера.

– Ти’сейн! – гласът на Алаир прозвуча леко изненадано. – Заповядай. Бих ти предложила да седнеш, но...

Мъжът мълчаливо се приближи и седна с кръстосани крака пред полупрозрачното тяло на сфинкса. Пазителката явно саркастично отбелязваше разликата между сегашното му появяване и връхлитането му миналия път. Знаеше, че никак не й е допаднало. Особено на нея. Надяваше се някой ден да може да си обясни странностите й. “Още днес, ако сте достатъчно невнимателни.”

– Кажи ми, Принце, има ли посетители в крепостта. Тиен’хара вече би трябвало да е известна. – ледените й мигли се спуснаха бавно върху гледащите го изпитателно очи.

– Стават все повече. Със строежа на град Ерисея тук на платото... – не успя да довърши, защото огненото лице на Танх зае главата на създанието. Гневно червено сияние...

– Ерисея?! Столица? Ерисея! – повтори, викайки той.

Лицето на Принца придоби каменно изражение и той отговори рязко:

– Тиен’хара винаги ще остане столица. Крепостта ще бъде престолнина, поне докато Светлината още тече редом с кръвта ми.

– Жриците нямат място... – гласът му се извиси застрашително, но бе прекъснат от настоятелен женски глас.

– Напротив, имат.

Сивена пристъпи от сенките край отдръпнатата канара. Още докато задаваше въпроса си, Ти’сейн скочи на крака и се впусна към нея.

– Какво е това същество, Принце? – запита с ледено любопитство тя, игнорирайки напълно сфинкса.

Преди да й отговори, той усети надигащата се магическа сила зад гърба си. Извърна се и го посрещна пронизващия хладен поглед на Алаир. Ледени късчета започнаха да се събират между двамата, единявайки постепенно студения си танц. Светлината в залата се промени в бледо синкаво сияние.

Мигът отмина и магическите остриета полетяха покрай него. Принцът махна с юмрук, в който държеше Окото и невидим полъх разби ледените лъсчета в каменните стени. Запрати вълна от ярка светлина към развихрилия се Пазител, която трябваше да се плъзне по магическото му тяло и да задържи заклинанията му. Но вместо това тя потъна в потоците от огън и лед, които проблеснаха силно на местата, където ги докосна.

“Балансът поглъща баланса”, осъзна Ти’сейн. Но силата на сфинкса не се таеше само в него. Твърде късно се досети за това. Ледената пързалка, образувала се под краката му, го свари неподготвен и той се стовари тежко на земята. През черните кичури, разпиляни по лицето му, той успя да види жрицата, вадеща кама с извито острие някъде от гънките на полите си. Гласът й безмилостно заповяда:

– ОВЛАДЕЙ СТИХИЯТА СИ И ПРЕКЛОНИ ГЛАВА!

Сивена усещаше как с всяка дума кипящите пламъци на Умбра заливаха тялото й. Влагаше силата им в Гласа си, топлината – в спокойствието си. Приготви се да хвърли камата, въпреки че може би щеше да е безполезно. Жар вместо ярост се надигаше с опасния блясък в очите й и тя замахна с ръка. Отдаде се на огъня, който я прегърна, облада... И я помете в стихията си, изгаряйки сърцето и душата й.

– Никога повече пред жрица! – победоносно се закани Танх, който бе изтласкал леда в сърцевината на сфинкса. Постепенно огънят се усмири и сините потоци отново се появиха.

Камата падна на неравния каменен под със смъртно дрънчене, а около нея се сипеше черна пепел.

Принцът бавно се изправи, готов да начупи въздуха в защитна решетка, но остави светлината да заглъхне в съзнанието му, виждайки, че Алаир Танх няма да ударят отново.

– Какво направихте? – попита ги с равен тон Ти’сейн, приближавайки се до главата на сфинкса. Брадичката на Алаир последва движението на ръката му, която сякаш я държеше здраво, а когато той продължи, огнените черти на Танх заеха лицето. – Сега ще ми кажете...

Думите му бяха пркъснати от трополящия звук на тичащи хора. Принцът издиша шумно и се втурна към изхода на пещерата. Плъзна канарата след себе си, изцеждайки Светлината от диаманта и посрещна задъханите Магове, които се появиха зад острия ъгъл на прохода.

Малко след тях се появиха и двете жрици, надничащи с тревога зад гърбовете на мъжете. Корвейл и Дагал ги усетиха и ги пропуснаха пред себе си. Черис оглеждаше с неспокоен поглед канарата зад Принца и преди някой да го е запитал, Ти’сейн проговори:

– Съветник Сивена Камасеян е мъртва. – равният му глас заглъхна в тишината, последван от неудържаното ахване на Юла. Маговете на Светлината си размениха многозначителни погледи, но запазиха мълчание.

– Още една жрица намери смъртта си в Тиен’хара. – констатира Арабела, излизайки от сенките, образувани от живите факли, които представляваха ръцете на Гар и Микас. Принцът се сепна и я погледна с прикрита изненада. “Тя пък какво е усетила?!”, запита се той, но зараждащата се буря на лицето на Черис изтласка въпросите му относно силоската пратеница.

– Загина при опит да разгадае тайната на Звездата. – обясни кратко Ти’сейн, но както предполагаше, това не бе достатъчно.

– Беше ли необходимо да я убивате? – попита го Черис. Младата жрица запристъпва нервно от крак на крак и оглеждаше притеснено Маговете около себе си, сякаш очакваше да я нападнат всеки миг.

– Не аз, а тя сама причини смъртта си. Бях оставил Окото на Въздуха в гнездото на Звездата, за да може тя да почерпи нова порция сила от него. Сивена се бе промъкнала след мен и преди да успея да я възпра, тя се бе докоснала до преливането. Намесата й не остана безнаказана. Светлината я изпепели.

– Може ли да... – започна Черис, но Принцът я прекъсна с категоричен тон:

– Не. Не искам да рискувам живота на още една от вас.

– Но... – опита да се намеси и Юла, но лакътят на Арабела даде възможност на Принца да се намеси и този път.

– Ще обсъдя с Маговете подробностите около церемонията по погребението тази вечер. Веднага. – напомни им той и те се размърдаха, прогонвайки израженията си на вцепенение, безмълвна изненада и объркани догадки. – Дотогава смятам, че е удачно да останете в покоите си, почитайки в следващите часове на траур достойният живот на Съветник Сивена.

Така поставена, заповедта му нямаше как да остане неизпълнена, нито пък жриците си позволиха да протестират. Арабела понечи да си върви, но Ти’сейн я спря с думите:

– Килиан, след като приключим, разчитам на теб, да разясниш на пратеник Далин традициите на Умбра и предимно на Тиен’хара, свързани с мъртвите.

Споменавайки за гнездото на звездата, Принцът бе забелязал проблясването на нескрит интерес в очите на Арабела. Сега той изчезна, заменен от раздразнение и... нещо, което той не можеше да изтълкува правилно.

– Пазителят се е развилнял. – каза простичко Корвейл, настанявайки се с пъшкане на каменния под в кабинета на Принца. – Стар съм вече за такова клечене. – допълни с измъчен глас той. Брет му предложи един от трите свободни стола в стаята, но старчето само махна с разкривените си пръсти. След като най–възрастният от тях бе седнал, избирайки как точно да заеме мястото си пред Принца, останалите Магове също последваха примера му, събирайки полите на робите и повдигайки краищата на халатите си. Само облеченият в къса туника Б’саен застана прав до Воина, сякаш за да прикрие липсата на по–“подходящо” облекло.

– Трябва да си купиш килим, Принце. – подсмихна се Корвейл. Ти’сейн само поклати невярващо глава и набързо разказа за смъртта на Съветника.

– Алаир Танх крият повече тайни, отколкото някой от нас е предполагал. Засега ще го оставя в неясно очакване. Надявам се, че скоро един човек ще разкрие повече за миналото му. – спомни си за разказа на Сайхе. Възнамеряваше да разпита сфинкса в нейно присъствие, за да не продължи да го обърква с лъжите и недоизказаното.

– Нима ще ни стовариш Ерис на главите? – скочи Микас и няколко мънички пламъчета затанцуваха по лицето му.

– Не. – “Въпреки че, ако е необходимо, и това ще сторя.”, помисли си Принцът. – Сега това не е от значение.

– Ти’сейн е прав. – проговори Б’саен. – Жриците могат да се окажат непосредствен проблем. Проблем, на който трудно би се намерило решение. – Другите замърмориха одобрително.

– Принципно си прав...

– Прав е, че как иначе. Нали не е седнал при нас. – поглади мустак Корвейл и кимна към младия Маг.

– Неприятностите с тях ще бъдат спестени. Тази вечер ще уведомя Черис, че Умбра получава разрешение за постоянно пратеничество в крепостта. – усмивчицата на Корвейл изчезна, Дагал изсумтя, а Гар и Микас завъртяха едновременно очи.

– Не мисля, че е удачно. – включи се и Брет. – Посланникът на Силосия...

– ... не е пречка, тъй като заминава след броени дни. – довърши вместо него Ти’сейн.

Воинът смръщи чело и веждите му се събраха над кафявите очи. Малки мускулчета потрепнаха около челюстта му и Принцът забеляза побелелите кокалчета на ръката, стисната в юмрук.

Б’саен подкрепи Генерала на Тиен’хара:

– Съгласен съм с Брет. Умбра има достатъчно места, в които се меси без да й е работа. Излишно е това да се случи и тук.

– Умбра се забърква навсякъде, където става нещо. – раздразнено отбеляза Етеран – млад Маг, който дори все още не бе придобил напълно черти на мъж.

– И където не става нищо. – обади се Корвейл.

Гар размести надипления плат на оранжево–червената си роба и ъгълчето на устата му потрепна, раздвижвайки дълбокия белег от изгаряне на лявата му страна.

– Помислете само колко полезна би била Черис при друга битка. Такава буря...

– Има ли смисъл да го обсъждаме, Ти’сейн и без това вече е решил. – каза Дагал. – Мисля, че разбирам Астар.

Принцът пропусна намека му и пое новата нишка на разговора, питайки:

– Говорейки за Астар – някой да е получавал вести от него? – сам знаеше отговора на въпроса си, затова продължи: – Какво ли е замислил сега?

– Остава и той да се забърка с някакви жрици! – менящия дълбочинта си глас на Етеран прозвуча неочаквано. Все още не бяха свикнали с присъствието му, както и със свободата, с която общуваше с тях.

– Етеран, ти не си виждал Пазителя, нали? – попита го изненадващо Принцът.

– Нее. – провлачи младежът.

– Чудесно. Значи и те не са те виждали. Вземи сребърната урна от Голямата зала, която незнайно защо купих преди два дни, – вметна той, – и ела с мен в подземията. Някой непознат за сфинкса трябва да събере пепелта на Сивена. Аз само ще отворя вратата.

Етеран кимна едва забележимо и излезе от кабинета, за да изпълни поръчението на Ти’сейн. Скоро събирането приключи и Маговете се заизнизваха един по един. Последен си тръгна Б’саен, който отправи последен тревожен поглед към Брет, преди да затвори вратата.

Наруши настъпилото мълчание, обръщайки се с непринуден тон към Воина:

– Може да вървиш, Брет. Мисля, че обсъдихме всичко.

– Добре. – сякаш му благодари той. – Ще наглеждам приготовленията за довечера.

– Не съм се и съмнявал. – усмихна се Ти’сейн и изпрати приятеля си с озадачен поглед. Отново Арабела, със сигурност...

Няколко часа по–късно на врата се почука и Велиан пристъпи бързо в кабинета.

– Велиан! – зарадвано го посрещна Принцът. Или поне така звучеше. – Тъкмо щях да пращам вестоносец до теб.

– Така ли? – очевидно се изненада младия благородник. – И защо?

– Тази вечер ще погребваме втора жрица.

Мъжът го изгледа невярващо и ведрината напусна изражението му. Зачуди се и на лежерния тон на Принца, който му обясни накратко за какво става дума. Понякога продължаваше да се пита що за човек бе Ти’сейн.

– А аз исках да ви поканя на малък прием, който организирам утре след залез. – Но в такъв случай...

– Нима вече започнаха и приемите в Ерисея? – отегчено попита мъжът със сребристите очи.

– Не, в имението ми. – добави Велиан, отбелязвайки наум очевидната досада на Принца. Правилно бе решил да не му казва нищо предварително.

– Ще дойда. Само не забравяй да сложиш огледало. – младият благородник остана изненадан от отговора на Ти’сейн.

– Чудесно. Благодаря, че приехте, Принце. Ще си позволя да ви помоля да дойдете с карета – много е важно първото впечатление, което ще направите на гостите. Предполагам се досещате целта на...

– Естествено, Велиан. Радвам се, че ти е хрумнала идеята. Само дано се окаже успешна.

Когато по–късно яздеше обратно към Ерисея, се замисли дали, слуховете за близостта на Ти’сейн с пратеничката на Умбра са истина. Бе останал със съвсем различно впечатление при срещата си с него, но пък вече се бе убедил, че никога не може да е напълно сигурен с Принца. А и всъщност му бе интересно само от любопитство.

Залезът хвърляше последните си огнени лъчи, обагряйки рехавите облаци в оранжево и лилаво. Вятърът набраздяваше робите на Гар и Микас, които сякаш се сливаха с небето около тях. Далеч на изток напираше нощния мрак и сякаш под него стоеше Арабела Далин. Не бе канена; както и всички останали всъщност. Жриците само я изгледаха изпитателно, когато се появи на покрива на Централната кула, но не се възпротивиха.

Брет, Велиан и Маговете се бяха подредили в полукръг в единия край на площадката. Зад тях стояха командирите на Отряди, Наблюдатели, Лечителки, заможни търговци, сред които дори се забелязваха и неанци. Познати и непознати лица се бяха събрали под знамето на Тиен’хара, за да изпратят Съветника на Умбра в последното й пътуване.

На Ти’сейн никак не му харесваше видът на цялата тази тълпа под Звездата, но този път не можеше да избегне официалностите. Просто искаше всичко да приключи по–бързо.

Сякаш прочела мислите му, Черис отвори сребърната урна в ръцете на Юла и загреба шепа пепел. Остана така за миг, приковала неразгадаем поглед в черната прах. Затвори очи и разпръсна пепелта отвъд каменния парапет. Устните й беззвучно редяха някакви думи. Единственото, което Ти’сейн успя да различи, той прочете отново на устните на Арабела. Безмълвно изреченото “Майка” се запечата в съзнанието му, докато той развихряше ветровете, за да понесат останките на жрицата. През Окото усети намек за нечия друга разгръщаща се сила и в далечината проблеснаха светкавици.

Появиха се първите ярки звезди на небосклона и хората започнаха да се разотиват. Ти’сейн се приближи до жриците с мрачни лица и официално оповести, така, че да го чуят и други от присъстващите:

– От днес Умбра получава правото да бъде постоянно представлявана в крепостта на Тиен’хара от една пълноправна и една обучаваща се жрица.

Черис се взря продължително в сребристите му очи.

* * * * *