Пурпурна есен – I част

В топлия септемврийски ден слънцето топло сгряваше пъстрите корони на Пурпурния лес. Името на гората, покрила западните склонове на Сивите планини, идваше от пламтящите пурпурни цветове, които разцъфтяваха в короните на дърветата всяка година, месец преди пролетта плавно да прелее в златното лято. Но макар и отдавна да бе отминало времето на красивите пламтящи цветя, техните сочни, подобни на ябълки златисти плодове сега се спотаяваха сред листа, които хладният дъх на есента бе обагрил в кърваво червени цветове.

Застланият с медно–кафеникави листа път се виеше като тунел през гората. Лунел отметна глава назад и се усмихна на късчето синьо небе, надзъртащо любопитно през огнените корони на дърветата. В този миг слънцето надникна иззад пухкав бял облак и сноп ярки лъчи нахлу в черните зеници. Момичето затвори очи, отпусна ръце и остави коня да я води. Бе успяла да го купи предната нощ в селцето, в което бяха отседнали. В началото у продавача липсваше достатъчна охота да се раздели с хубавото животно, но внезапно, поглеждайки в невинните красиви очи на тъмнокосото девойче, бе завладян от неудържимо желание да се погрижи за него. А и кесията със сребърни монети бе не по–малко убедителна. Така Лунел се снабди с кон, а странникът – с чувство за изпълнен дълг.

Мекият килим от листа шепнеше приспивно под копитата на коня и унасяше неговата ездачка. Златисти искри проникваха през преплетените й мигли и се опитваха да оживят страховития мрак зад спуснатите клепачи. Сенките се разбягаха и се спотаиха в периферията на ума й, и топла усмивка оживи бледото лице на момичето, когато усети познатите аромати на мед и плодове край себе си. “Сянката на Земя поглъща Луната”, помисли си тя. Когато отвори очи кехлибарените ириси проблеснаха меко. Тя огледа разсеяно пътниците край себе си и погледът й се спря по–дълго на яздещите напред Томас Корел и Каст Брионел. Бе забелязала любопитните погледи на последния, но до момента успяваше да отбегне всякакъв разговор с него и с нежната му жена. Мрачна сянка пропъди слънчевата светлина от очите на момичето, когато погледът й се плъзна към Томас Корел. За пореден път тя напрегна ума си, опитвайки да си спомни къде е виждала лицето му, но отново мислите й се потънаха в мрак. Тя раздразнено тръсна глава. Протегна разсеяно ръка към клоните на дърво, край нея и откъсна сочен златист плод. Впи зъби в него и устата й се изпълни с наситен сладък сок, ароматен като мед и леко, едва доловимо нагарчащ. Не след дълго усети силна жажда и се отклони от пътя, следваща зова на течащата наблизо река.

Каст и Томас се бяха откъснали пред колоната и тихо разговаряха. От време на време графът хвърляше поглед през рамо към момичето, което мълчаливо яздеше само, поддържайки постоянно разстояние между себе си и останалите в групата им.

– Томас, – обади се внезапно младият Брионел – искам да говорим за това момиче.

Корел се усмихна.

– Но аз не искам!

– Не разбираш – настоя Каст, – Миела каза, че я е виждала в Бодар. Последно – в деня преди отпътуването ни. – Корел не каза нищо и само леко, едва забележимо трепване на устните му, показа, че информацията го е заинтересовала. – Тя не е сигурна, но смята, че тази госпожица Мореà е човек на Анара. Или по–скоро на Кейдж.

– Смяташ, че Първият съветник на Нейно величество е решил да наблюдава отблизо положението тук? – Корел поклати глава. – Не зная, Каст. Бих се изненадал, ако сред хората, които пътуват с нас, няма служители на Джонатан Кейдж. Да не забравяме, че неговите хора, както и тези на баща ти са вече в имението на Юрански. Но не мисля, че появата на Лунел има нещо общо.

– Тази сутрин получих вести от тях. – отбеляза Каст. – Всичко в Греймон е спокойно, а и хората изглеждат доволни от факта, че детето на Елея Юранска най–после идва в родния дом.

– А дали не ги притеснява появата на Каст Брионел, новият господар на Херцогство Юран?

– Засега всичко е спокойно. – повтори Каст. – И ще направя всичко възможно да го задържа така.

– А какво ще правиш с Дейв? Или по–скоро с Лийра?

– Миела настоява да потуля случая.

– А какво мисли Херцогинята?

Каст се замисли. Потупа разсеяно врата на коня.

– Засега зная само, че майка ми е получила съобщението ти. Дейв ще бъде съден в Греймон. Нека се поизпоти дотогава. Може да се сети и за нещо, което е пропуснал да ти каже. – Той се намръщи и сърдито изръмжа: –Чудя се кога ли най–после ще пристигнем.

– Три– четири дни – не повече – отбеляза спокойно Томас. – Ако не се лъжа, утре ще излезем от Пурпурния лес, а на следващото утро очаквам да бъдем заслепени от светлината на слънцето, изгряващо над Слънчев праг. Ставаш владетел на красиви земи, приятелю.

Каст се засмя, но смехът му бързо заглъхна, сякаш идеята не го въодушевяваше чак толкова.

– На Север сигурно вече е доста по–студено… – отбеляза неопределено той. Дяволита усмивка оживи лицето му. – Чудя се дали няма да се сродим най–после, Том?

– Стига Ваяр да не се колебае твърде дълго между Дара и Дара – усмихна се на свой ред Томас. – Всъщност последните новини от него бяха малко тревожни. Твърдеше, че разбойниците са се раздвижили, но май успя да овладее положението.

– Да вземе най–после да се реши той – промърмори той. – И какво толкова има сестра ти против крепостта? Все пак тя дълго време е била управлявана от вашите предци.

Томас сви рамене и отново погледна назад. Лунел беше изчезнала. За миг сянка на тревога се плъзна по лицето му, но почти веднага изчезна.

– Не зная, Каст. Има нещо странно в онази крепост и Дара също го усеща.

Двамата продължиха да яздят мълчаливо. Внезапно Каст се обърна назад и огледа спътниците си. Миела бе излязла от каретата и също бе предпочела ездата пред безкрайното люлеене на каретата. Погледът й се спря на лицето на съпруга й и тя се усмихна.

В този момент откъм храстите се чу шум и Лунел се завърна на пътеката. Нежното й Лице беше мокро, а от дългите разпилени коси се процеждаше вода.

– Къде е била – възкликна тихо Каст.

– На реката естествено – отговори спокойно Томас. – Минава недалече от пътя.

Когато нощният мрак завладя гората, пътниците спряха и се приготвиха да лагеруват. Скоро пламнаха огньове и наоколо се понесе ароматът на печено месо.

Лунел преминаваше тихо като сянка покрай хората на Брионел. Отклонявайки спокойно опитите спътниците си да я заговорят, тя почти незабелязано се отдалечи от лагера и се загуби между дърветата. Мракът я скри ревниво в прегръдките си. Тихите й стъпки уверено я водеха към реката, чиято песен примамливо звучеше в ума й.

– Лунел!

– Тук все още е спокойна, – отбеляза тихо Лунел и седна кротко на земята, разстилайки внимателно тъмните си поли под себе си.– Някъде нагоре в планината има водопад.

– Била ли си там? – попита Корел и се разположи до нея.

– Да… преди много време. – гласът й прозвуча глухо е далечно. – Наблизо край пътя има хан. Отседнах в него с един приятел… – гласът й трепна за миг. – Преди много време… – повтори едва доловимо тя и опря чело в коленете си.

Корел изгледа замислено тъмните черни коси, криещи лицето на девойката до него. Тя не помръдваше. Той извърна поглед към привидно спокойните черните води на Перин.

– Лунел, – обади се внезапно той – Нейно Величество ли те прати да ни следваш?

Тя вдигна глава и впи поглед в него

– Да ви следвам?

– Или Кейдж?

Нещо в погледа й трепна за миг.

– Не разбирам за какво говорите, графе.

– Познаха те. Виждали са те в Бодар. Чух, че си човек на Кейдж.

– Срещата ни е случайна, граф Корел. – натърти бавно тя. – Или поне се надявам да е така.

Изправи се бавно и нагази във водата до колене. Течението задърпа тъмните поли на роклята й. Лунел се обърна и за миг едва доловимо сияние обрамчи лицето й. “Сигурно е някакво отражение на лунната светлина във водите на реката”, помисли си Корел, загледан унесено в нежно сияещия силует на момичето. Тя бавно извърна глава към звездното небе и протегна ръка нагоре.

– Земята отново е покрила лицето на Луната – достигна до него шепота й. – Всяка от тях зове, тегли, къса и хапе, сякаш е останало нещо... Проклети да са и те и глупавите им камъни!

Водата спокойно продължаваше да тече край нея. Луната, забулена в сянката на Земя невъзмутимо продължаваше да шепне в ума на девойката. Лунел стисна здраво очи и образът на древния олтар се настани в мислите й, а всяка от петте черни рани в него неистово гладно викаше насреща й. “Силите поглъщат живот”...

Мълчанието натежа и в желанието си да го премахне, Корел търсеше подходящите думи и въпроси в ума си, но единственото, което намираше, бе мълчаливият образ на Лунел, отпечатан в съзнанието му, а едва доловимият шум на реката сякаш отнасяше надалеч всичко останало. Внезапно усети студ да пронизва тялото му и потрепери. Забеляза как Лунел се отпусна във водата и рязко скочи. Улови ръката й и усети силното придръпване на реката и за миг съзнанието му сякаш се сля с оживялата маса вода. Изтегли момичето на брега и усети, че трепери.

– Какво ги вършиш, Лунел!

Тя се усмихна накриво и започна да отцежда водата от полите на роклята си.

– Всичко е наред, графе, просто исках да поплувам малко.

– Течението щеше да те отнесе.

Замечтаният й поглед се плъзна надолу по реката.

– – Водата ми е приятел, графе. – засмя се звънко и протегна ръка към него. – Все още, надявам се. Хайде, да се връщаме в лагера.

* * *

Светлините на прозорците блестяха ярко в мрака, прегърнал приспивно Тиен`хара – градът, призован от обятията на легендите за нов живот чрез волята и силата на своя нов владетел. Лунел спря в покрайнините и отправи взор към бляскавата звезда, увиснала над крепостта. Полъх на вятъра сякаш опита да разбърка ярките лъчи на звездата и светът се разми в бляскав водовъртеж, в чийто център сияеше знамето на възродената държава. Лунел затвори очи и за пореден път посрещна страховитите образи, които все по–рядко изчакваха момичето да спусне клепачи, за да обсебят ума й. Остри нокти на видения за смърт и разруха се забиха в мислите й, но вместо усещане за болка, в душата й кънтеше празнота, толкова страшна, че я караше да копнее за болката. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху дискретното сияние на пръстена, който почти приятелски я канеше да отиде при него.

Спря в тъмната сянка на вилата и вдигна поглед към обляната от светлина тераса. Нощният вятър галеше нежния плат на завесите и караше светлинните сенки по тях да танцуват примамливо.

Очите на Лунел леко се разшириха и тя се усмихна. Той беше горе… Или поне пръстенът беше там. Но можеше да усети и другите – лунната сила напираше в телата им и тя сякаш усещаше мислите – самодоволни и студени. “Като моите”, помисли си тя. “Вероятно в момента и те ме усещат”.

Перлено сияеща река се изля тихо покрай завесите, раздели се в два ръкава, всеки от които се изви нежно, но сигурно около двамата селенити. Дорон бе забелязал изненадата внезапно изместила спокойно–самоуверените изражения на двамата Блицен, както и засиленото сияние край тях. Видя мускулите на ръцете на Ерик да се стягат в неуспешен опит да се раздвижи и се усмихна, когато забеляза финия скреж, проблясващ по бледата кожа. Познаваше тази мразовита прегръдка, както и силуета, откроил се в рамката на вратата. Лунел стоеше на прага и с почти детинско любопитство оглеждаше двамата селенити в залата. Босите й стъпала тихо пристъпиха вътре. Тя погледна замислено към Дорон, след което погледът й бързо се плъзна към сенките на неговите все още неподвижни стражи и отново се обърна към двамата Блицен. Ерик почти веднага бе преустановил опитите си да се измъкне и в момента гладно гледаше сияещото Око на Луна. Лунел проследи погледа му, погали с пръст гладката повърхност на камъка и се обърна се към Донер, който спокойно я наблюдаваше. Плаха усмивка се прокрадна на лицето й, докато сиянието наоколо бавно гаснеше, оставяйки единствено топлата жизнена светлина на свещите да гони сенките в далечните ъгли на залата. Студът се разнесе в нощта, а ледените кристалчета по кожата на братята Блицен се превърнаха в ситни капчици вода.

Лунел направи няколко крачки към центъра на залата и разсеяната трепкаща светлина погали бледото й лице. В контраст с ефектната й поява, в момента девойката изглеждаше по–уязвима от всякога. Тъмни сенки рисуваха с драматичен замах чертите на лицето й, а в големите черни очи се таеше несигурност.

– Обкръжението ви става все по–съмнително, Винс! – прозвуча с неочаквано студено спокойствие гласът й.

Дорон бавно запали поредната лула и се усмихна.

– Аз пък така се надявах, че срещата с твои хора ще те зарадва – отбеляза той, кимайки по посока на Ерик и Донер Блицен, които безмълвно следяха с поглед Лунел.

– Място не мога да си намеря от радост – отбеляза кротко девойката и се обърна отново към селенитите. Дланта й покри млечнобелия камък, открояващ се върху тъмната й дреха. – Знаете какво е това, нали?

Донер кимна и черните зеници почти напълно погълнаха тънките сини пръстени на едва видимите ириси.

– Но как е попаднал в теб? – попита той, взирайки се любопитно в очите на Лунел.

Мълчанието увисна в залата. Нежна вена пулсираше развълнувано под студената бяла кожа на шията на девойката.

– Лош късмет – промърмори внезапно тя, врътна се рязко и доближи до масата в центъра на залата. Разположи се върху нея и се приведе леко напред, надниквайки в очите на Дорон.

– Мога да изпълня своята част от сделката – каза тихо тя и бавно разкопча сребърната верижка, на която висеше Водният камък. Вдигна го пред лицето си и в тъмната му сърцевина се разгоря син пламък, чиято светлина се разля наоколо. Лицето на Лунел стана още по–бледо и тя леко се олюля.

Светлината на свещите бавно помръкна и мракът уверено плъзна край тях, смаза стените на залата, погълна баскерите и братята Блицен. Времето се завъртя в безкрайна спирала около сияещия воден камък, чиято призрачна сапфирена светлина огряваше лицата на Лунел и Дорон. Изви се силен вятър и около тях се ширнаха безкрайните пясъци на пустинята. Кратък миг тишина бе грубо изтласкан от виковете на битка, познатият вече за Лунел шум на мощни криле, оръжия, сеещи смърт… и тихият древен шепот на пустинните пясъци, които жадно пиеха тъмната кръв.

– Мисля, че появата ти беше достатъчно впечатляваща – отбеляза Дорон, без да се оглежда. – Какво се опитваш да постигнеш?

– Не го правя аз – каза уморено Лунел и сви рамене. – Преследва ме откакто… – думите заседнаха в гърлото й... – от известно време.

Дорон извърна глава настрана към вихрещата се наоколо битка. Погледът му различи баскер, който тъкмо пронизваше гърдите на създание с огромни черни крила, които миг по–късно обгърнаха любвеобилно тялото на древния и го премазаха в предсмъртната си прегръдка.

– Не зная защо и ти го виждаш, но съм убедения, че всичко това има връзка с проклетите камъни – продължи Лунел.

– Забелязах, че имаш два – подхвърли Винс, гледайки с мрачно любопитство бойното поле около тях.

– Имам? – възкликна Лунел. – Той има мен, проклет да е!

Внезапно гневът избухна в огромните черни зеници. С рязък жест тя дръпна другата верига. Тъмночервени резки обагриха врата й, но тя сякаш не ги забеляза.

– Имам! Искаш ли ги? Да ги “имаш”?– бавно, с тиха ярост нареждаше тя и тикна двата камъка към лицето на Дорон. – Можеш дори да подхвърлиш единия на онези самонадеяни глупаци там. Само да имаше смисъл! Накрая той пак ще ме призове. Ще вика, ще хапе мислите ми, ще убива наред, докато накрая отново не ме получи…

“Силите поглъщат живот”, прокънтя гласът на Ерис в спомените й. Лунел тръсна синия камък на масата и той се удари в масивното дърво.

– И този е същият. Рано или късно, той ще намери начин да попадне отново в ръцете на Кейдж. А ако убиеш Кейдж, тогава ще е следващият му Пазител. И повярвай ми, Винс, дано да си ти, за да изпиташ цялото необятно блаженство, скътано в това “да имаш” камъка… Отново и отново… Докато не се върнат в прокълнатата си дупка в неанската пустиня!

Яростният вой на битката погълна последните й думи. Вятърът хвърляше шепи пясък в лицата им и Винс примигна, за да предпази очите си.

Когато отвори клепачи, двамата бяха отново във вилата в Тиен`хара. Нито баскерите, нито Блицен показваха по някакъв начин, че нещо се е случило. Лунел седеше кротко пред него, притиснала с една ръка синия камък върху масата и отпуснала другата в скута си. Млечнобелият камък меко проблясваше между тънките й пръсти. Лицето й бе спокойно и невъзмутимо, а извитите в невинно–плаха усмивка устни сякаш не бяха промълвили нито една от развълнуваните думи, чути току–що от него. За миг той си помисли, че древната кръв, пулсираща във вените му, е пратила ново видение, когато забеляза тъмночервените мъниста на врата на момичето.

Кръчмата беше почти пълна по това време на нощта и Винс привично огледа някои от лицата, които влизаха и излизаха, за издайническите белези на казарма и военно обучение. След това бавно обърна глава към човека пред него.

– Преди да се разделим, надявам се завинаги, искам да изчистя един въпрос. Нека да предположим, че това което ми казвате е вярно. Осем Левиатана, които чакат да бъдат изгорени и стотици майстори обречени да станат роби. Аз познавам Търговските капитани. Те не биха предприели такъв скъпоструващ строеж, без сигурни гаранции за печалба. Но да оставим това.

Едни думи особено ме заинтересуваха в щедрото ви предложение – “ответен удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани”. Откога могъщата Даная, Озикс и капитаните нанасят заедно ответни удари? В териториалните води на Херцогството? На острови, които досега не са представлявали ценност за никой освен за Търговските капитани? Явно Магистратите и Херцога са се превърнали в изкустни политици, докато аз си губя времето в Даная. Тук за момент си помислих, че самия Озикс се опитва да разчиства някакви свои сметки с капитаните и за тази цел е благоволил да използва Неанските корсари. Но нека да погледнем нещата от друг, още по–интересен ъгъл. Щом ответния удар ще дойде от самите Озикс и Даная, в съглашение с капитаните, дори за прост наемник като мен е ясно че Херцога и Данайската корона са станали близки приятели. И тогава, аз се замислих кой ли може да бъде тайнствения ви господар? Не е Анара, защото в такъв случай нашият разговор нямаше да се състои. С вас вече достигнахме до извода, че не е и Озикс. Хмм, Левиатаните са големи кораби. С тях можеш превозваш много стоки наведнъж….или цяла армия. Ако предположим, че Даная помага на Херцогството и капитаните са се заели със същата благородна задача, кой ли е този, който желае корабите строящи се на Лунните острови да изгорят? Селения? Не мисля. Може би Умбра или Силосия? Аз съм разграбвал Умбрийските брегове десетки пъти. Да са благословени добрите наплашени хора на Умбра, те не могат да организират и рибарска флотилия, да не говорим за сделки с Търговските капитани на другия край на света. Силоските никога не биха използвали Неански корсари.

Затова ще поставя едно единствено условие. След две седмици официален пратеник на Тиен’хара ще пристигне в Абкан за подписването на един важен договор. Тогава ще решим.

* * *

Сандо Блицен, отново сечеше мебелите. Останалите членове на рода стояха до стените и се опитваха да не попаднат под острието на широкия двуостър меч. На една дълга маса, в задната част на залата седеше барон Дариус Блицен и замислено режеше тънки парчета от един пушен еленов бут. После ги топваше в купичка с подправки и ги отправяше в устата си.

– Оседлайте ми кон! – избумтя Сандо, когато задъхан спря да върти меча за момент – Кон! И съберете йегерите! Аз лично ще му отсеча главата на тая торба с лой!

– Той бил по–скоро слаб, според думите на Севар – прекъсна го хладният спокоен глас на Дариус.

– Кой?!

Барона бавно сдъвка и преглътна следващото парче еленско.

Сандо го изгледа с кървясал поглед и разби на трески последния оцелял стол в залата.

– И на него ще му дойде реда! Стария граф Рамиел ми беше приятел! Сега тия лешояди се разполагат в имението му!

Дариус се обърна към Севар, който стоеше облегнат на стената.

– Това с камъка, особено ме притеснява момче! Сигурен ли си че жриците са мъртви?

Младия баронет мрачно кимна

– Морсий и останалите селенити се погрижиха за това. Главната взе близнаците със себе си. А Сетии ме използва за слуга и...

– Да, да това е ужасно разбира се – прекъсна го замислено барона. – Говорихте ли с Естора?

Донер Блицен, който досега седеше на перваза на прозореца, скочи на пода и се приближи.

– Да разказах на херцога цялата история. Той беше учуден от бързото ми пристигане, но силно се заинтригува от случващото се в двореца. Обеща че ще събере извънредно събрание на лордовете и ще ги убеди да заемат позиция веднага. Тревожи се от възможността това да доведе до гражданска война, но е съгласен че този изход е по–добър от Умбрийски жрици управляващи Селения.

Дариус се почеса по брадичката и отмести подноса с месото.

– Интересни времена, наистина. А сина на Рамиел?

Донер поклати глава.

– Добре тогава – продължи барона – Ако се случи най–лошото и трябва да се изправим срещу Сетий със сила, ще са ни необходими някои допълнителни подкрепления. Той се замисли за момент. После погледна надясно. Там, в сенките, забравен от всички, седеше главатаря на Нощните Сватове, наричан от всички просто Бащицата.

Оказа се, че Принцът не бе в кабинета си. Брет се зачуди къде може да е, тъй като напоследък по цял ден прекарваше седнал на бюрото си. Трябваше да навакса времето, изгубено в пътешествия и авантюри. Или поне така изглеждаше за всички останали. Но Воинът знаеше, че това далеч не е хвърлено на вятъра време. “Точно обратното”, усмихна се той, сещайки се за прозрачния камък, който Ти’сейн владееше.

Реши да провери в покоите на Принца. Всъщност и сам не знаеше защо иска да му се покаже в новата си светлина... “Арабела наистина ме вдъхновява за странни метафори”, помисли си той. Този път се ухили широко и продължи с още по–ведра крачка. Но същевременно бръкна в джоба на панталоните си, намирайки бележката на силоската. Докосна хартията нежно, сякаш бе самата жена, и погледът му се отнесе в спомени за изминалата нощ.

Разминаваше се със слуги, чиновници, които от скоро бяха плъзнали в цялата крепост, дори с няколко наемника, неизвестно какво търсещи по коридорите на Тиен’хара. Привличаше вниманието на тези, които го познаваха, чу дори няколко зле прикрити възклицания, но никой не посмя да го заговори открито, колкото и странно да им се видя, че Генералът ходи с кърпа, омотана около главата му.

Унесен в преживяванията от нощта, Брет не усети дори кога влезе в стаята на Ти’сейн. Първото, което видя, бе купчината дрехи, целите пропити с кръв. Очите му се разшириха от ужас и инстинктите му на Воин се съживиха на мига. Зоркият му поглед обходи стаята и почти веднага забеляза приятеля си, който тъкмо закопчаваше ръкавите на чиста бяла риза.

Едва тогава се вгледа по–внимателно, различавайки петна от червено вино по захвърлената светлосиня туника. Ти’сейн го забеляза и извинително обясни:

– Разговорите с Велиан са доста изтощителни. Дори виното не помага. А жестикулирането в един момент се оказа... повод за почивка. – двамата се разсмяха, докато Принцът прибираше кинжалите си в свободните ръкави на дрехата. – Да не се обличаш по новата неанска мода? – попита той. – Цветовете нещо не ми подхождат. – заяде се мъжът със сребристите очи.

Вместо да му отговори, Брет дръпна кърпата от челото си и загледа с интерес реакцията на приятеля си. Ти’сейн повдигна вежда и се приближи, опитвайки да разгадае значението на татуирания символ.

– Това как да го разбирам? – попита той и продължи да изучава белязаната кожа на Генерала.

– Както искаш. – подсмихна се Воинът.

– Може би просто ще я попитам. – реши гласно той и вдигна ботушите си от пода. – Интересно, не съм чувал за подобен силоски обичай. Добра кожа се оказа озикската. Виното не е успяло да я повреди. – смени небрежно темата той. “А ти ще се прмениш ли?”, попита безгласно приятеля си.

– Тя вече замина. – мрачно изрече Брет. Потри едното си слепоочие, от където започваше редица малки синкаволилави точици, продължаващи над веждата му. Сянка премина по лицето на Ти’сейн, но той бързо възвърна непроницаемото си изражение и отговори с намек за съжаление:

– Вярно, че днес продължаваше по пътя си. Значи ти е оставила нещо за спомен. – Принцът се приближи до голямото огледало, висящо на стената, и отново се обърна към Воина: – Трябва да се връщам. Искам да приключа уговорките с Велиан веднъж за винаги. Няма умора у този човек... – Генералът определено не харесваше младия благородник. Факт, който си пролича и сега. – Брет, ще поговорим, когато се върна. – каза той и се изгуби в отражението си.

– Остави нещо за “спомен” на околните. – промълви мъжът, останал сам в просторната стая и добави: – Има ли смисъл да говорим? Или да чакам? Трябва просто да оставя времето да измине. – убеждаваше той, затваряйки вратата зад гърба си.

Сравнително късно на следващия ден Ти’сейн седеше в удобното кресло зад бюрото си след няколкото часа сън под Звездата. Денонощието, прекарано на стола с твръда облеглака у Велиан и каменния под на покривната площадка напомняха настойчиво за себе си с болките, които чувстваше в гърба. Поне бяха приключили всички належащи теми за обсъждане с младия благородник.

Принцът се замисли дали не го бе подценил. Велиан се оказа още по–настойчив и настъпателен, отколкото наблюденията на Ти’сейн предполагаха. “Колкото повече отговорности, толкова повече доказване е необходимо”, мина през ума му и той вдигна настолното огледало на поставката му. “Да видим как ще се справи на тази официална среща Първият министър. Но що за нелепа титла си избра той?!”

Сребристите му очи се притвориха и светлината заигра из въздуха и по огледалната повърхност. Отражението постепенно се избистри, показвайки събралите се около масата мъже. И дамата, която сякаш придаваше завършек на разнообразната група хора. Развесели се, виждайки недоумението им от новия външен вид на Брет. Воинът не бе приветствал вестта за пълномощното, което Велиан си бе издействал и обвинително поведе началото на разговора.

– Ти`сейн беше изричен по този въпрос. – изтръгнаха го от унеса му думите на младия благородник. Приказките за търговски и икономически облаги се бяха изплъзнли от вниманието му, още повече, че вече ги бе обсъждал продължително с Велиан. Започваше да се радва, че го назначи за Пръв министър. Подобни занимания му бяха изключително досадни, а и му липсваше подходящото обучение, за да крои такива гъвкави планове. Маговете го бяха научили на много, но имаше области, които дори тяхното знание не включваше. Надяваше се само, че след време няма да съжалява, че не се бе заел сам с всичко това, колкото и ограничени да бяха възможностите му в тази област.

– Да, категоричен съм. – отговори той на огледалото. Хората от другата страна нямаше как да го чуят. – Тиен’хара има нужда от своята военна сила. Ще има нужда от нея още дълги години, преди да бъде призната от всички.

– Трябва да знаем какво всъщност правим. Мисля, че по въпроса за бъдещето на Тиен`хара, всички споделяме мечтите на Ти`сейн. – продължи разпалено да обяснява Велиан.

– Какво знаеш ти за мечтите ми. – прошепна Принцът. – За дълговете, за бляновете. А ако знаеше какво всъщност правя, едва ли щеше да седиш на тази маса. И то не заради обучението ти при свещениците на Халид.

Наскоро Ти’сейн бе проучил цялото минало на младия благородник и откри някои много интересни сведения, които прокраднаха нишка на колебание в избора му на бъдещия Управник на Ерисея. Въпреки това играта бе започната отдавна, а Принцът не обичаше да се връща назад.

– А дали аз се досещам за всички твои мечти? – запита се той, докато Брет заговори отново отвъд огледалото.

– Ще се помни единствено името на принц Ти`сейн. – обясняваше Велиан. “С какво ли ще се запомни това име”, замисли се мъжът със сребристите очи. – Аз се боря да осъществя няколко идей...

– Само няколко! – възкликна Ти’сейн, спомняйки си дългите преговори, които води с упорития благородник.

– И няма да ги използвате за да вербувате хората, сред които ще ги размеся? – питаше Воинът и Принцът му отговори: – Просто няма да ги размесваш, Брет. – Тънка усмивка заигра на устните му и той продължи с интерес да следи разговора на голямата маса.

Допълнително научи интересни подробности за новите си подчинени. Солг су Саро, например, си нямаше и понятие от дипломация. Велиан и най–вече сладката му женичка можеха да бъде още по–коварни, установи Ти’сейн, слушайки кроежите им за Херцогството.

– Една грешна стъпка, Велиан, една единствена... И ще съжалиш, че се захвана с всичко това.

Два дни по–късно, някъде в ранния следобяд, пристигнаха Маговете, които Корвейл му бе препоръчал да привика в крепостта. След краткото посрещане, Се’ган и Рамегал веднага последваха стареца, който ги отведе при учениците си в библиотеката. Принцът задържа Ка’анел в кабинета си и когато гласовете на останалите се загубиха по коридора, той отключи едно от чекмеджетата на писалището. Извади пълната стъкленица, в която се плискаше златиста течност.

Огледа отново младия Маг, който седеше от другата страна на тъкмния дървен плот. Къса черна коса, сресана назад, така че да открива високото, волево чело. Сините очи и светлата кожа на приветливо, открито лице. Под черните дрехи на Ка’анел си личеше стройното му тяло. Принцът се зачуди в правилността на избора си.

– Вече разбра за постоянното пратеничество на Умбра. – запита той, ставайки от креслото.

Младият Маг не помръдна от мястото си, а само го проследи с поглед, изричайки:

– Да. Предполагам си имал причина да го допуснеш.

– Естествено. – увери го Ти’сейн. “Поне не му липсва арогантност. Ще му потрябва”. – Едната от тях, Юла, все още се обучава за жрица. – той разклати стъкленицата и я подаде на Мага. – Искам да се сближиш с нея. Трябва да знам какви са плановете на Умбра.

Ка’анел не можеше да отрече, че остана доволен от възложената му задача. Пое стъкленицата от Принца и въпросително отрони:

– Отварата. Ревниво пазената тайна на умбрийските жрици.

– Една от многото! – напомни му Ти’сейн и дадепоследните си нареждания: – Още една причина действията ти да не стават достояние на никого.

Бе ред на Магът да отвърне убедително, наподобявайки интонацията на Принца от преди малко:

– Естествено. Ще се заема с това още след вечеря.

– Когато прецениш. Аз не бързам, смятам, че и ти трябва да си предпазлив... Въпреки че, признавам, изкушението е голямо. – допълни след кратка пауза той и изпрати Ка’анел до вратата.

Малко след закуска Брет го навести в кабинета, все още облечен в дрехите си за тренировка. Пот се стичаше по татуираното му лице, а по мократа му разкопчана риза бе полепнал прахоляк. Ти’сейн хвърли един бърз поглед към гърдите на Воина, за да се убеди, че няма други татуировки и обвинително каза:

– Поне те е белязала само на челото. – не можа да сдържи усмивката си, виждайки объркването, което обзе приятеля му.

– Спести си шегите, моля те. – леко обидено му отвърна той. – Имаш вести от Анара. Конникът доста е бързал, между другото. – обясни той, подавайки му малкият плик с личния печат на данайската кралица. – Оставям те да се запознаеш със съдържанието му. Трябва да продължа тренировката.

Принцът вече разчупваше червения восък и разсеяно отвръна:

– Върви. После ще ти кажа какво пише. – вече разгръщаше сгънатия лист бяла хартия и се зачете в изящния почерк на Анара.

Когато по–късно уведоми приятеля си за съдържанието на писмото, Брет не остана никак доволен.

– Ще дойде ли време, когато да се задържаш за малко по–дълго в крепостта. – попита обвинително той. Подобни разговори започваха да им стават навик.

– И аз се чудя. – развеселено каза Ти’сейн, но продължи със сериозен тон: – Знаеш, че се налага. А и в случая ми е любопитно какво изисква спешното ми присъствие в Бодар.

– Дано някой ден не изисква спшешното ти присъствие тук. – подхвърли Воинът. – След като и други хора вече се разпореждат наоколо...

Принцът схвана намека му и се опита да го вразуми:

– Брет, мислех, че вече сте поизгладили различията си с Велиан.

– Едва ли е възможно да го постигнем някога. Не и напълно.

– Не те карам да го заобичаш. И без това си имаш вече Арабела. – не се стърпя Ти’сейн. – Освен това, колкото повече доверени хора имам около него, толкова по–сигурен съм какви ги върши. Свободата може да замае много хора.

– Знаеш, че и този път ще те послушам. – усмихна се приятелят му. – Аз пък се чудя защо проължавам да го правя. Двамата се разсмяха, след което всеки отново се зае със задачите си.

* * *

Вечерята с братовчедката на Юрански бе минала очудващо добре. Както и разходката в градината, последвала на сутринта. Лийра флиртуваше изключително сдържано с Херцога, който пък постепенно си припомняше етикета на ухажването и собствените си “хитрини”.

По досегашните им разговори съдеше, че тя вече поне обмисля предложението на Илай. Озмънд поне можеше да бъде възможно най–убедителен, за да улесни решението й. Което нямаше да е никак лесно, тъй като Лийра не бе някоя празноглава придворна дама, сляпо следваща същия този етикет. Отправяше прикрити предизвикателства към Херцог Озикс, което пък го забавляваше. Отдавна не му се бе налагало да мисли толкова бързо и постоянно да търси подходящ отговор.

Някаква скрита опасност намекваше за себе си в цялостното държание на Юранска, но той бе склонен да я пренебрегне за момента. По–късно можеше да се окаже дори ценна. Съзнаваше, че любов никога не би имало между тях, но това, към което той се стремеше, бе уважение. И доверие. Жена му трябваше да бъде най–напред Херцогиня на Озикс и Варгас и едва тогава братовчедка на консорта на Даная.

Сайхе бе успяла да научи някои интригуващи неща за нея, непотвърдени слухове за миналото й, безумно звучащи истории и тихо прошепнати клюки. Прислугата в бодарския дворец, както навсякъде другаде, обичаше да обсъжда живота и личностите на благородничеството. Съдейки по краткия и разноообразен разказ на магьосницата, властта щеше да бъде достатъчна мотивация за верността на Лийра.

Но можеше ли да разчита на нея, дори ако встъпеха в брачен съюз. “Дори след години на брак всъщност”, добави на ум той, замисляйки се за внезапната смърт на графиня Елиана и граф Дориан. Официалното твърдение за наемници не му звучеше много убедително. Дали интересите на Умбра или нечии интереси срещу жриците и тяхното влияние бяха замесени? Това, от своя страна, насочи мислите му към собствената си зависимост от Съвета. През годините се бе опитал да я сведе до минимум, но въпреки затишието в последно време, дори не смееше да предположи, че е успял.

Денят мина в траур за погубеното графско семейство. Нямаше да е подходящо да посети Лийра след разходката им, а и не искаше да се натрапва прекалено. Магьосницата пак се бе затворила в библиотеката. “В последно време”, мислеше си Озмънд, припомняйки си държанието й от изминалите дни, “ми се струва променена. Сякаш очаква нещо.”

Отдавна му бе хрумнало да предложи на Джонатан Кейдж един приятелски двубой, но не успя да намери съветника на кралицата никъде из двореца. А и едва ли моментът бе от най–подходящите.

Неусетно се стъмни и след вечеря Херцогът остана в новите си покои, които бе получил след заминаването на Брионелите и съпругата на Каст. Седеше до прозореца и плъзгаше невиждащ поглед по очертанията на храстите и лехите в градината долу и се чудеше дали все пак да прати известие до хадес за смъртта на Елиана. Очите му трепнаха, подведени от измамна сянка сред извивките на алеите. “Или пък бе някакво движение?”, запита се той, но мислите му бяха прекъснати от гласа на Анара:

– Херцог Озикс, последвайте ме. – Бе влязла безшумно с меките си пантофи в стаята. – Време е за един тежък разговор.

– Значи е тук. – констатира Озмънд, надигайки се тежко от огромния диван. – Да вървим.

За първи път виждаше човекът, нарекъл себе си владетел на половината му земи и причинил преврат в другата половина. Бе приседнал на писалището и въртеше дългото бяло перо. Вдигна очи към тях, когато вратата се отвори и Озикс остана изненадан от сребристия им цвят. Бе чувал за това, но на живо изглеждаха наистина странно.

– Светлината не се губи дори в нощта. – поздрави го официално той и потопи перото в отворената мастилница.

– Добър вечер. – простичко отвърна Озмънд, отпускайки се на облегалката на близкото кресло.

Кралицата се дръпна встрани, заставайки между двамата и Ти’сейн се обърна към нея:

– Е, убедихте ме да присъствам на тази среща. Въпреки че никога не съм целял да я избегна. Очакванията са коварни, нали? – намекна той и погледна Херцога.

Озикс мълчеше, давайки възможност на Анара да насочи разговора в предпочитаната от нея посока. Явно и Принцът не бързаше.

– Няма да крия, че и двамата потърсихте помощта на Данайската корона. И отправихте своите предложения. – тя махна леко с ръка и продължи: – Стигнах до извода, че както за Даная, така и за владенията ви, – не уточни кои по–точно, – едно споразумение би било най–доброто решение за усложнената ситуация.

Херцогът успя да запази изражението си непроменено, но бе убеден, че това не е коствало никакви усилия на Принца. Двамата се изучаваха с поглед и никой не нарушаваше настъпилото мълчание.

Ти’сейн най–сетне мигна за част от секундата и заговори:

– Приемам предложението, което кралицата отправя към нас. Единственото, което искам, е един подписан договор, – той отправи бърз поглед към Анара, – и признанието на двама ви, когато моментът за коронацията настъпи.

Преди Озмънд да се съвземе от чутото и да е успял да потъпче дипломатичния тон, Принцът предложи:

– В замяна получавате пълната подкрепа на Тиен’хара в борбата да си върнете владенията и престола. Някои Магистрати ще престнат да бъдат пречка; съвсем изненадващо, разбира се. – Ликът на Мария Талд ин Арит проблесна за миг в съзнанието му. – А Силосия би могла да престане да оказва помощ на Съвета на Деветимата.

– Искате твърде много, Принце. – обърна се към него Озикс.

– И давам много. – веднага отвърна той, поглеждайки към кралицата. – Мирът е безценен за Даная, нали така кралице Анара? – запита той, но не й даде възможност да отговори. – Под мъдрото ви управление той бе запазен дълги години. Но има сили, които обикновените оръжия не могат да спрат. Свещеници, жрици, селенити, камъни... – подхвърли накрая той, изучавайки внимателно лицето, обградено с червеникави къдрици. Устните й леко се присвиха при споменаването на Очите и той извади камъка на Въздуха.– При нужда Тиен’хара може да осигури Магове на Светлината, както и... това, – разтвори шепата си той. – Поне докато е... притежавано. – допълни той, свивайки отново пръстите си около прозрачния кристал.

– Ще получите договора си, Принце. – увери го кралицата. Но за признанието... – замисли се тя и потупа с пръст черешовите си устни. – ... ще решите вие, Херцог Озикс.

– Карате ме да се откажа от половината си владения. – заговори той, но Ти’сейн бързо се намеси:

– Владения, които преди само частично са били ваши. Помислете. Колко време ще е необходимо на Херцогството, за да се възстанови след управлението на Магистратите? Кога ще може да опитате да си възвърнете Северната провинция? Освен това, мнението ми е, че лично за вас Варгас е много по–необходим и носи много повече изгода.

Озмънд въдъхна тежко и сплете пръсти.

– Виждам, че ако не от нас, ще получите признанието си от други места. Което ще се окаже допълнително усложняване на ситуацията. – Анара само кимна, оценявайки евентуалното засилено силоско присъствие и поелите здраво властта Магистрати. – Имам само един въпрос, Принце. – продължи той. – Защо не се споразумяхте до сега със Съвета на деветимата?

– Защото никога не съм искал да ви сваля от власт, Херцог Озикс. Аз съм човекът, който най–малко приветства заграбването на чужди владения.

Гледаше с очакване Озмънд, когато полъх на неуловима сянка мина забързано покрай затворената врата. Съсредоточен в разговора, Ти’сейн за миг реши, че Арабела се разхожда из коридорите на крепостта. Бе привикнал с усещането за тъмното присъствие, което и тя му носеше.

Изведнъж очите му засияха с мека светлина и той долови лекото пулсиране на камъка. Но той се намираше в Бодар! Скочи на крака и се затича към вратата, извиквайки по пътя:

– Надявам се, че стигнахме до споразумение!

Успя да зърне крайчеца на черен плащ, развяващ се зад ъгъла. Принцът продължи в същата посока. Трескавият му бяг и опасната тъмнина пред него го водеха из коридорите на двореца. За малко да подмине затворената врата, когато усети сгъстяването на мрака и понечи да влезе, но бе заключено. Отдръпна се няколко крачки и призова Светлината. Удари с рамо тежкото резбовано дърво и усети как вълната от въздух се нагъна по повърхността му и добави своя натиск. Разлетяха се трески и вратата се огъна с протяжно скърцане.

Висока фигура, загърната плътно в широко черно наметало, се обърна изненадано към него. Сенчест диск вече летеше към Ти’сейн, но той го посрещна с фина мрежа от проблясващи нишки.

На една ниска масичка, малко в страни от тях, една кристална ваза бе разполовена на две, а на лакираното в тъмночервено дърво лежаха изсъхнали, почти разпадащи се цветя. Зад малката мебел Принцът забеляза нечие тяло, но вниманието му отново бе привлечено от заклинанията на познатия му магьосник.

Сенки натежаваха в ума му, светлината сред мислите му примигваше тревожно. Трите магически стрели, полетяли към него от различни страни, го свариха неподготвен. Успя да претопи едната в лъч от светлина, извръщайки енергийната й тъкан. Хвърли се към масичката, за да избегне другите две, които въпреки това щяха да го застигнат, но огън погълна събраната в тях тъмнина.

Сайхе се бе изправила, подпирайки се на земята. Ярки зелени спирали просветваха около силуета на непознатия, а по килима едва забележимо пълзеше локва вода от счупената ваза. Принцът изтласка изненадата и тревогата си настрана и запрати сиящи звезди към сенчестата фигура. Черни окови стягаха съзнанието му, черни вихри, неподчиняващи се на Въздуха, вилнееха около тях.

Заклинанията на жената се разсипваха на ситна пепел, изчезваща още преди да докосне дебелия килим. Невидима сфера от сгъстен въздух удари магьосника и той се блъсна в стената. Картина в тежка рамка се стовари върху друга маса, преобръщайки шише със странна форма.

Ти’сейн използва моментното разсейване на противника си и огледа набързо стаята. Не можеше да защитава едновременно себе си и Сайхе. Забеляза голямо огледало до гардероба в една дълбока ниша с прозорец. Преди да заотстъпва в същата посока, хванал магьосницата за ръка, той събра дебел сноп лъчи и ги пречупи през огледалото, удвоявайки силата им.

Непознатият от пустинята създаде черно, мъртво растение, което пое сред цветовете си светлината. Почти бяха стигнали нишата с гардероба. Принцът опита отново да извърне магията на противника си, сякаш вътрешността й бе от друга “тъкан”. В същия миг водата, която бе достигнала босите сивкави крака, се превърна в гореща пара, нахлуваща под наметалото. Тихият, безгласен вик, който само Ти’сейн успя да чуе сякаш в кръвта си, бе последван от спускащото се наметало на нощта. Той се хвърли към огледалото, повличайки след себе си Сайхе и успя да претвори отраженията им в мига, когато докоснаха кристалната му повърхност.

Когато Анара и Озикс влязоха на бегом в стаята, откриха само парчета от счупеното огледало и две купчинки пясък на скъпия селенски килим.

Същата нощ конярите откриха студеното туловище на огромната птица, приютена в старата плевня. Тънка струйка кръв се стичаше по белите пера на шията й, а жълтите очи се взираха в нищото помътняли. Който знаеше, можеше да се вгледа по–внимателно в тях и да различи ниска, забулена в червено фигура.