Пурпурна есен – I част

Онегавон напусна речното пристанище, пресече площадите на Бодар, и тръгна по улицата, която щеше да го изведе на пътя за Периал – по някое време обаче се отклони от посоката, която следваше и тръгна надясно. С всяка следваща крачка къщите около него започнаха да се снижават във височина, размери и качество на строежа. По тях и по улиците се появиха ясни признаци, че луксът и величието от централните части отстъпват на оскъдицата на градките покрайнини. Вярно – Даная беше държава, познала отдавна сладкия вкус на мира и умерените данъци – и въпреки това бедни имаше.

Продължи забързано навътре в покрайнините – там, където вече ставаше опасно да се разхождаш нощем самичък, защото може да откриеш всякакви неща – смъртоносни, грозни или затрогващи, примери на низост или щедрост – тоест като навсякъде другаде – само че в покрайнините всичко се оказваше някак по – истинско и болезнено за тялото и душата.

Повървя с това темпо четири – пет минути и застана пред гледка, която стоеше едновременно странно и напълно слята с настроението, излъчвано от околното пространство.

Това беше приют.

Както винаги, когато стигнеше до тук, Онегавон спиря за миг и разгледа мястото. Гледката винаги го изпълни с леко смесени чувства. Някога, поне преди два века и половина, някой предприемач беше построил с необходимото качество три дълги склада за нещо си, свързани заедно във формата на буквата П, както и обширен двор около тях.Естествено скоро границите на двора изчезнали – още преди поне сто и петдесет години, превзети от малките и неугледи околни сгради. Самите халета също нямали щастлива съдба – били използвани за всевъзможни дейности, но постепенно и най – упорите проумели, че мястото не е избрано удобно за търговска дейност.

Накрая били ремонтирани отвътре и превърнати в общежитие за децата, които Милосърдните – какъвто беше и той, прибирха от улицата.

Мина покрай мястото, където преди век и половина се е намирала портата на големия двор и тръгна към входа, госпоприемно изплезил врати въпреки ранния час. Имаше поне няколко точки, от които можеш да влезеш или излезеш в П – образната сграда, но се използваше само вратата на върха на лявото крило... както винаги погледът му попадна на три думи, написани с катран по стената на една от съседните на приюта къщи. Надписът привлече вниманието му, защото не беше обичайната простотия:

–Младият мъж се усмихна – мъдрата мисъл беше дело на единайсетгодишния Крис Бентън, прибран от уличата преди има няма шест години. Беше я написал в една неделя, тъкмо в деня, когато правеше шест пълни месеца в приюта. Лично Онегавон му се скара тогава. Причината за това беше, че всеки можеше да пише улични " глупости " за тях, но не и да казва, че са страннни...

Защото, помисли си мъжът, неговите братя наистина бяха малко странни, колкото и добре да го криеха. Кои други, подобни на тях групи, подбираха децата, за които да се грижат, според това дали чувстват в тях непокътната чистотата на невинната душа... а при сбиване или кражба го изгонват за седмица обратно на улицата. Ако се провини повторно и се прецени, че му е наклонност – прокуждането е завинаги....Всъщнност – даде си сметка той – всеки, който искренно възпитава в справедливост... си е странен... Всеки, който си даде труд да научи за четири месеца едно петгодишно гаменче да чете и пише – си е странен... Обаче така действат Милосърдните!

... Изкуши се за хиляден път да махне надписа или да прати някой друг да го почисти – и както винаги се сдържа, защото да тръгнеш да чистиш подобно нещо вече наистина би изглеждало чудато ...

Влезе в сградата и се насочи към кухнята. По пътя – както винаги – се размина с направо безчет хлапета. В което и сиропиталище на Милосърдните из градовете на страната да отидеше човек, щеше да се натъкне на подобна привидна навалица. Това, което поставяше под контрол нещата, естествено беше налаганата дисциплина. Само чрез нея можеше винаги да е чисто, храната да се разпределя справедливо, инструментите в работилниците – да не " изчезват ".

Всъщност самия Онег беше един от многото бивши възпитаници, които въпреки строгостта на режима и суровостта на обучението оставаха свързани за цял живот с приюта, в който са отраснали – женеха се едни за други, правеха безплатни услуги на мъничката общност, спасила ги от улицата, наемаха къщичките, построени върху някогашния обширен двор, осиновяваха новите възпитаници..." Е, всъщност отраснах в сиропиталището в Есея, не успях да се оженя и не съм осиновил Крис.. но това е, защото съм от една малко по – специална категория Милосърдни. "

Нила Мирин изчака овациите да стихнат и се поклони заедно с останалите четири танцьорки от групата. Представленията им на дансинга в Бодарската " градина на цветята " предизвикваха истинска еуфория сред компаньонките и посетителите им. Хората идваха в това безбожно скъпо място не само за да флиртуват с домакинките си, да се напиват с изтънчени вина и да бъдат глезени като малки деца, но и за да се наслаждават на спектаклите на " Петте лилии ".

Дори жени идваха да гледат изпълненията на трупата им – и оставаха прехласнати по вълшебството на любовта и омразата, тъгата и необузданото веселие, преплитането на пространството чрез движения, стъпки, ритъм и песен.

Поклони се още веднъж, стиснала нежно дланите на Лейла от ляво и на Дамяна от дясно. Усещаше в себе си и тях кипежа на енергията, копнежа да се вихриш до самозабрава и лудост, нуждата на продължиш да обичаш вселената със всеки свой стремителен и плавен жест, с всеки все по – висок, изящен и ефирен скок нагоре, нагоре – към ласкавата, мъжка любов на Небето.

Чувстваше тръпнещата, мека мощ на майката Земя под себе си, тътена на сърцето си, вибрирането на магическата мощ в нея, другарките й и тримата им музиканти. Те бяха магове – танцьорки и музиканти, те изпитваха към изкуството си повече жажда отколкото имаше в онези, на които го подаряваха като готово ястие. На Нила и се струваше,че може да танцува докато на устните на флейтиста им Деймън се появи кръв, Буендия изпусне страпана и Майк – барабанчика – се струполи безчувствен на земята.

... Ала момичетата само се засмяха и усмивката за миг проблясна в прекрасните им очи, засия по малките им, съвършенни устни – за миг, между равния бисерен наниз на зъбите им, се мярнаха връхчета на розовите, сладки езичета... дори дъхът, който издишваха, носеше тънки аромати, намек за канела, мускус, финна женска пот, разгорещеността на танца, радостта на сърцата им от докосването до абсолютната свобода да се изразиш целия в изкуството си...

Поклониха се по още веднъж в останалите три посоки на света, защото дансинга от всякъде беше заобиколен от публиката, поклониха се щедро, с обич и признателност към хората, оставили се в тяхната чувствена власт. После застанаха с достойнство, в петоъгълник с гърбовете навътре и останаха така, докато Деймън, Буендия и Майк призоваха спирали от бяла, кипяща като газирано бяло вино мъгла и ги скриха от ръкопляскащата, умолително призоваваща ги на бис тълпа.

Преоблякоха се, пиха чай и едва докато разпускаха усетиха умората от цяла нощ танцуване. По лицата им се появиха друг вид усмивки – леко тъжни и носталгични – в очите си започнаха да прочитат желание за сън и почивка... и желание за постелята в къщи. Затова след още една чаша ароматна течност момичитата се гушнаха една друга за последно и се пръснаха по къщите си. Музикантите им тръгнаха пет минути по късно, защото останаха за по една малка скоросмъртница – но скоро и те отидоха да спят.

Само Нила нямаше дом или поне не такъв, какъвто останалите смятаха, че трябва да има срещу платата, която получава. Най – младата в трупата им, едва петнайсет годишна лудетина с лице и тяло на млада богиня, още живееше в някакъв затънтен в покрайнините приют.

И беше достатъчно луда, за да пътува до там всяка сутрин и то пеша, защитена единствено от смеха в очите си и стилетите, с които закрепваше тежките си, дълги коси в засукан силоски кок.

Леман сериозно се замисляше дали да не започне подготовката на сградата за идещата зима. Керемидите, гредите и рамките на прозорчетата – капандури трябваше да са в отлично състояние, защото подпокривното пространство се използваше за всекидневни или спални помещения – един ред легла в самите ръбове, двутажни към средата, пътека в средата, широка две крачки.

През лятото беше прохладно,, а през зимата топлия въздух от долните помещения се събираше тук – стига обаче да не се получава течение.

... Едно от леглата беше с разместена възглавница. Старецът се концентрира за миг, за да си спомни кое хлапе не е оправило леглото според правилата... или е седнало отгоре след като вече е трябвало да излезе от спалното... " Малката Су ... пак е ритала с пета по горното легло ... обелването на четвърт чувал картофи трябва да я укроти поне временно... "

Слезе на по – долния, всъщност единствен истински етаж. Докато вървеше по тесния коридор дочуваше бръмченето на децата и младежите зад вратите , редуващи се от двете му страни. Тук бяха ковашките работилници, тъкачните станове, грънчарските и дърводелски ателиета... имаше –– само че в другото крило – и една малка заличка с мънички писалищтни маси в нея... Външен човек би решил, че тук се произвеждат стоки, но това беше само част от истината .... тук се произвеждаше добре обучена работна ръка... и вместо да зависи от благодеяния, Приюта беше независим. Всъщност повечето подаръци и помощи идваха от бивши възпитаници, намерили си добра работа след напускането на Сиропиталището.

Още едно завъртане по стълбището и беше в приземния етаж, осветяван оскъдно от малки, вкопани в земята отвън прозорчета. Тук беше столовата, складовете с храна, дрехи, огрев и каквото трябва... но Леман само минаваше през това ниво на път за по надолу, към зали, за които знаеха малцина от питомниците и бившите възпитаници на Сиропиталището. В дъното на склада за храна имаше таен механизъм, който отмести част от стената и го допусна още надолу.

Вече се намираше под самия Приют – в широко помещение, със странно глъхнещо пространство – мощни заклининия поглъщаха всеки звук и шум Тук ... в залата за медитация на Ферундалите ... Ферундалите – тайното ядро на Милосърдните, обратната страна на Милосърдните, носителите на чувството за гир'ри към Кралете на Даная.

Освен всичко останало в това място нямаше и светлина – нито естествена, нито от факли, нито от прескъпите магически кристали. Абсолютен мрак, в който ,като единствена звезда в неясно нощтно небе, блещукаше мъничка свещ в центъра на залата. Старият Леман се приближи и на слабата, потрепваща светлина разпозна невръстния Крис Бенън и връстника му Ивън Джоунс. Първият беше наказан за пререкание с багатур Онегавон, вторият беше тук да си помисли какво иска от себе си – не се одобряваха колебанията след като веднъж си положил клетвата за тайна и е започнало обучението ти за вигор – мечоносец. Момчетата бяха будни и с необходимото изострено съзнание – това – след цяла вечер будуване в мълчание – означаваше, че са се мъчили достатъчно ... бавно горящата свещ пред тях почти беше свършила. Потупа ги по главите и ги прати да намерят нещо за хапване... дори им разреши да поспят, преди да се присъединят към останалите.

Следващото ниво надолу беше библиотеката – с нейната богата, изобилна литература по всеки въпрос, който би могъл да хрумне на питащото, тъсрещо съзнание – от трактати за земеделието до изложения и картинни описания на изключително тайни и мощтни техники за фехтуване и прочистване съзнанието на боеца. Всъщност, на това ниво посетителят вече беше на равнището на най – долните канали и подземия на хилядолетния Бодар – и чак от тук надолу започваха двете последни и най – тайни етажа от убежището на Ферундалите. На едното се намраше Ковачницата, Оръжейната и Тренировъчната Зала.

Най – накрая, вече съвсем долу, в най – ниското беше гробището – именно за там се беше запътил стария Леман.

Беше станало толкова дълбоко, че човек инстинктивно усещаше отминалото присъствие на мълчаливите и могъщи сили, разтворили преди повече от век и половина гръдта на скалата около него. Много време беше минало от тогава и безброй стъпки бяха изгладили стъпалата към това тъжно и мрачно място. То представляваше централен коридор с отклонения, дълги по десетина метра – и навсякъде имаше следи от несекващите посещения на приятели, връстници и безутешни родители...

– Мире, Миренце.... дядо те молеше да се задоволиш с по – малко, да станаеш помагач... но ти искаше да си багатур, Миренце – глухият старчески глас отекна слабо в тясното, но дълго, непростимо дълго помещение – тунел. Стъпките му го замъкнаха навътре, покрай ниските рафтове, върху които, подредени по възходящи дати, се намираха урните на децата, загинали при непоносимо тежките изпитания и тренировки за вигор – мечоносец... От пет деца обикновенно едно успяваше да издържи до край обучението. Една част се оказваха с недостатъчно неистова воля и дух и ставаха Помагачи, получавайки обучение за обикновенни магьосници. Друга част имаше необходимата вътрешна устойчивост, но магическата им сила не беше достатъчна, за да станат багатури – и въпреки това имаха такава и би било разхищение да действат като Посветени бойци – те ставаха Ковачи... А имаше и трета част – най – многобройната... тя беше тук, в този безутешен и мрачен, тесен и непростимо, непростимо дълъг тунел.

Влизането му в помещението събуди зелената и наситена светлина на магическите кристали – На тяхната студена и безсърдечна светлина всичко изглеждаше още по – безутешно .... Всяко отклонение беше равно на пет години... урни, урни, малки урни с малки табелки за имената и щрихирано с любов и болка детско или младежко личице...

Петнайсет странични коридора имаше от ляво и четиринайсет от дясно – старецът стигна до предпоследния и хлътна в него... докосна голямата, тъмна, кутия с име, дата и малък портрет... пръстите му се плъзнаха по полираната, гранитна повърхност... трепереха... изведнъж сълзите преляха над ръба на самообладанието му...

... Съвзе се по някое време.... винаги се съвземаше... странно само, че преди осем години не го боля толкова, колкото сега... сякаш с времето нещата ставаха все по – болезнени вместо да отшумят... Избърса очите си... въздъхна... погали кутията, подържа я още малко върху вече започналите да измършавяват колене – после я върна на мястото й.

– Няма утеха, старче – рече тихо, сам на себе си Леман! – може би има причина за всичките тези жертви... може би заради всички онези хора там Навън, живеещи мирния си, леко безсмислен живот, всички онези животи на невинни, на десетки и стотици хиляди животи – тъй крехки и уязвими ....Старецът стисна устни и поклати безутешно глава. Естесвено, че беше заради всички останали – нали именно заради тях, заради грижата за безбройните обикновенни хора – именно заради тях Ферундалите продължаваха да изпълват полека това тайно гробище – именно заради народа на Даная те се прекланяха пред чувството за отговорност на данайските крале. Най – смирените и човечни властелини в този свят – доброволно отказали се да водят завоевателни войни, доброволно поемащи Грижата, вместо да се затворят в своите дворци и замъци и да си живеят живота...

Усмихна се тъжно:

– Кралица Анара наистина заслужава нашата дълга и тежка подготовка – за да ни получи като възпиращо, пазещо мира оръжие в пълната ни сила, когато сме окончателно готови....

... но ти Мире, Миренце.... внучето ми то... защо Мире, защо, защо, защо и ти....

* * *

Крис и Ивън с залитане се изправиха, угасиха свещта и в пълно мълчание се качиха в приземието на Приюта, а от там на основния етаж... По пътя минаха през кухнята и си взеха някакви рогчета със сирене, останали по чудо след закуската на останалите питомци. Точно пред стълбището за спалните помещения обаче срещнаха по – голямата от тях Нила Мирин:

– Момчета, мога ли да ви помоля да слезете обратно при Симон и да му кажете да свари кана кафе или чай и да приготви някакви закуски – ще бъда в кабинета на Леман...

– Веднага ли? – попита глупаво Крис и Ивън го стрелна с очи, да не би приятеля му пак да влиза в пререкания с по– възрастните. Видя само, че Бенън е направил изключително глупаво изражение и още по тъпо пристъпва от крак на крак. Сръга го с лакът – правенето на тъп нямаше да го спаси от нова безсъна вечер за наказание...

– Да, ако може да се върнете сега! – Нила, която все още беше по – висока от тях, се приведе с лека снизходителност – да ви заведа ли, ако не знаете пътя? В отговор дори Ивън лекичко изръмжа.... та те и тя бяха от едната страна на голямата тайна... те тъкмо идваха от Мястото под мазето на Приюта.. какво си въобразяваше тази какичка... Преглътна, пое дълбоко дъх, както го беше учил багатур Симон... издиша бавно.... чак тогава отговори:

– Да, госпожице Мирин, ще ви донесем каквото пожелахте – в кабинета на учителя Леман.

По пътя Ивън изхъмка:

– Нещо в усмивката й ме вбесява...

– По миналата седмица я видях да се целува със багатур Симон – рече отнесено Крис

– Е и? – вдигна раздразнено рамене другото момче – какво от това?

– Хъ... нищо...

Продължиха в мълчание, слязоха при готвача и след десетина минути тръгнаха натоварени нагоре. Влязоха в кабинета на Леман и завариха там чичо Онег, Нила и Леман... ако и Симон беше дошъл, в тази стая щяха да се съберат и четиримата вигори – мечоносеца, живеещи в бодарския Приют на Милосърдните..... нещо ставаше тук.

– Оставете вратата отворена, момчета – рече благо Онегавон – чакаме едни хора да минат по коридора...

– Да, сър – те оставиха храната и каната с кафе и поискаха разрешение да напуснат.

– Яли ли сте? – попита Леман.

– Да – отвърна Ивън. След цяла нощ будуване рогчето тежеше в стомаха му като оловна буца.

– Не – рече Крис въпреки че всъщност беше отстъпил половината си закуска на приятелчето си.

– Ми сядайте – разпореди се Онегавон. Самия той стоеше с гръб към вратата на лемановия кабинет .. широко зееща, през нея се виждаше лявото ъгълче от външната порта на сградата – също широко разтворена към външния свят.

Колкото до останалите възрастни – Леман седеше срещу Онегавон, а Нила се намираше от лявата страна на стареца. Срещу момичето имаше достатъчно място за двете хлапета, но Крис – усещайки, че му пресъхва небцето, седна между Учителя и багатурката... Погледа на Ивън беше по красноречив от всякаква диагноза относно нормалността на приятеля му... Девойката отново им се усмихна по абсолютно вбесяващ, леко снизходителен начин...

– Нила, сигурен ли си че ще дойдат днес – попита строго Онегавон.

– Да! Там където работя някой момичета чуват много неща... информацията е сигурна.... днес ще е.... всъщност би трябвало да е всеки момент.

* * *

Удж Авариз намираше западняците за удобно разумни. Смелички бяха – особено някои от тях, но винаги разчитаха, че могат да се разберат с теб по човешки. От друга страна той беше пораснал сред пясъците на Неа и предпочиташе бързия език на оръжията. Не виждаше причина да променя навиците си придобити от другия край на света – една учтива заплаха и ако не поддават отсреща – съсичане и си решаваш проблемите на общуването.

В случая трябваше да помогнат на Лоения Джош – едно мазно телесно и духовно пюре, което от дребен местен спекулант бързо започна да трупа пари и сила, опирайки се на тях – нощтните сватове. Та Лоения беше потърсил удобна за сватовете сграда в покрайнините на Бодар, само че онези глупаци извадили нотариални документи за собственост... Идиоти, като че и няколко хартишки могат да ти спестят посещение от нощтните сватове.

Беше установил, че в този град се работи най добре рано сутрин. На нощтните патрули започваше да им се спи и вече скатаваха по гостилнички и страноприемници, а дневните още се прозяваха по ъглите ... колкото до обикновенните хора за тях си имаше специален подход да ги накараш да мълчат... понякога демонстративното пресичане на уличка в покрайнините с капеща кръв отрязана глава в свободната ти ръка караше хората направо да ослепеят, оглушеят и дори да се окаже че в този момент са били някъде другаде... всичките...

– Това ли е сградата ? – ръгна в лъкътя Лоения Джош и дебелака кимна, разклащайки тройната си гуша. Удж знаеше, че шефа търпи тази топка сланина, защото е удобно прикритие за купуване на разни неща... Лоения беше мазен и в общуването си с хората и в умението си някак да предотвратява преките въпроси на бирници, проверители и прочие високопоставена паплач... " Но някой ден просто ще му резна дебелото гърло... за удоволствие ".

Пристъпиха през широко отворените порти и почти в същия момент чуха арогатно подвикване от ляво – идеше от разтворената врата на малка стая в която погледите им засякоха млад мъж, старец, девойка и две деца. Явно закусваха, защото книжата от широката квадратна маса бяха избутани в нестабилни купчини по стенните рафтове... Удж Авариз кимна на останалите трима сватове и заедно с Лоения Джош влязоха в стаичката, която не беше предназначена за толкова много хора. Стана претъпкано.

– Здравейте, момчета – рече дружелюбно мъжът с гръб към вратата – Казвам се Онегавон Лизипс Менедем. Добре си ни дошъл Джош, заедно със спътинците си... Ще седнете ли?

– Не! – рече кротко Удж Авариз и продължи да изпълва малката стаичка с мълчаливото си присъствие – своето и на тримата си другари. Само Лоеният разваляше страховитото впечатление, което могат да създадат няколко въоръжени с мечове и саби мъже в тясна стая, на малко разстояние от жертвите си, които всеки момент щяха да загубят своята собственост или живот и собственост... по избор. Домакините му обаче изглеждаха нещо несхватливи. Дядката рече с гъгнивия си глас:

– Преди да стана Милосърден Брат бях наемен войник, ходих в Севера, после в дивите гори на северен Озикс, че и чак в Неа.. и по корабите съм се качвал... Целият съм в белези... и много пъти съм се изправял срещу превъзхождащ противник... но никога не съм бил толкова беззащитен... гледай, дори нож си нямам, а тез момци така лошо гледат... какво ще правим, Онег?

Думите му накараха Удж да се взре в стареца – наистина беше покрит с белези и бе възможно да е бивша наемна сабя, приела смирено съществуване към края на живота си. Личеше си, че някога е бил масивен мъж – висок, широкоплещест и тежък. Но възрастта го беше стопила, оставяйки само олекнало жилаво тяло, бели коси и лице, покрито с белези и бръчки.

– Не знам какво да правим, честно – отвърна му младият мъж и най – накрая благоволи да се обърне наполовина към гостите си. Дори и сега не стана от трикракото си столче – само се завъртя от кръста. Усмихваше се и то по един изключително неприятен начин. Нещо в изражението му накара Авариз да се вгледа внимателно в този Онегавон. Първото впечатление, прорязващо съзнанието на можещия да наблюдава внимателно, беше, че човека е добър майстор на меча. С ръст около метър и седемдесет, полегати, отпуснати и в същото време налети рамене.... Набит и в същото време гъвав.. може би само крайниците му бяха леко къси. Но пък нещо в движенията, дишането и муцуната те караше да не искаш да се занимаваш с него.

Не че беше грозен – нормално лице на човек от южните краища на Даная – леко мургаво, с тъмни очи и пълни устни, свити на цепка – не се разширяваха дори когато се усмихваше, поради което вместо радост или любезност гримасата изразяваше някаква свирепа, гадна увереност, че си достатъчно тъп да приемеш поканата за приятелски бой с истински оръжия....

– Наемник ? – присви очи Удж в неволно уважение към събратът по занаят. Онзи обаче поклати отрицателно глава:

– Отгледаха ме тук, в това място... и май ще ме убият в него... защото си имам само една дървена лъжица срещу четирима здрави момчета, дошли заедно с Лоения.... А, Джош, тез момци не ми приличат на разсилни, дето идват да изпълнят разпореждане на съда.... по лошия начин ще вършим нещата, а?

– Радвам се, че схващате ситуацията, момчета...– рече бавно и с достойнство Удж – още не съм закусвал за днеска...стомахът ми става нервен, като убивам на гладно.... може и да ви се размине, ако бъдете кротки... дайте на Лоения там каквито хартишки имате за това място и нежно се изнесете.

– А къде да денем всичките деца, които сме приютили? – боя се че ще трябва да се поспречкаме...а хич неискам да предизвиквам четирима мъже с мечове...

Авариз установи, че ако усмивката на този тип беше гадна, то погледът си беше на бясно куче... от онези, кротките, дето те чакат да се приближиш неблагоразумно. Този мъж всъщност въобще не се страхуваше от тях...

– Съсечете ги, бе, кво се гледате с тях като котараци в тъмна уличка – изсъска Лоения, опитвайки се да подтикне сватовете към действие. Удж го шамароса зад врата:

– Само аз казвам кой и кога от моя отряд си вади меча... още веднъж ме раздразни и ще си го отнесеш вместо когото трябва. Обърна се към седналия на по малко от два метра от него човек:

– Та какво се опитваше да ми кажеш....

– Че нямам никакъв шанс срещу вас момчета... Лоения ви е довел тука, а аз тъкмо закусвам... да не решите че ви предизвиквам... нали не държа лъжицата си твърде агресивно, а?

Последния му въпрос съдържаше толкова силна доза предизвикателство в тона, в самия начин, по който беше зададен, че младото момиче закри лице в шепи и захихика. Дори очите й се присвиха и то като се повдигнаха долните клепачи, придавайки прелестен, премрежен израз на погледа й. Гледката на чудно хубава девойка, присмиваща се именно на тях накара Удж Авариз да премине онази вътрешна граница, отделяща всекидневното убиване от съзнателния сблъсък с равностоен противник. Пое бавно и спокойно дъх и...

––– Ярххаааййй – крясъкът дойде от дясната страна на Удж и – преди той да реагира – младичкия, агресивен Хасейн скочи напред, измъквайки в движение сабята си.

Движението на нападнатия беше направо бавно – това, което го правеше неотразимо, беше усета за мига, в който да се нанесе и съвършенната лекота, с която вниманието им беше предварително отвлечено от истинската защитна маневра. Столчето под седналия просто излетя и без да е особено сериозно засилено цапардоса Хасейн през коленете, подсичайки го като отсечено дърво. При падането си главата на младежа мина почти пред краката на внезапно изправилия се. Той ,с почти небрежно ритване в главата, приспа нападателя си и се усмихна по неговия си начин на Удж:

– Младежи... какво да ги правиш...– Някак съвсем между другото сабята на Хасейн се беше озовала в ръцете му...

Удж осъзна, че не би могъл да се справи с такъв майстор. Оставаше му единствено да се оттегли с достойнство:

– Боя се, че глупака ви изцапа пода с малко кръв... ето ви един медник да почистите – Удж метна петака, но не към изправилия се мъж, а покрай него – към лицето на стареца отзад. И видя как онзи в същия миг се приведе. Използва същия тип бавно, но невероятно точно преценено във времето движение – нито късно, нито прекалено рано, позволявайки на ръката му да измени посоката на хвърлянето.... На пръв поглед изглеждаше невинно... но някакъв вечно жив усет в Удж му подсказа, че младият мъж срещу него е усвоил тези привидно бавни, но така удачни движения от стареца....

– Искате ли нещо срещу такова щедро заплащане? – попита възрастният войн – Цял медник за малко лике на пода – двусмислието накара хубавицата отново да се разсмее. Само че този път беше по сдържана и само устните й потрепнаха сякаш за целувка... Дядката продължи:

– Да ви налеем чаша кафе – тъкмо ще покрие медника ви, който така несръчно изпуснахте към мен, млади човече.... желаете ли по една чашка? Тъкмо сме си сварили от най – хубавото и гъстото – неанско...

Това също беше на границата на намека, директно казаното... или просто поредната привидна случайност. Удж поклати глава:

– Съмнявам се, че може да сварите истинско неанско кафе... но все пак съм запленен от вашето гостоприемство... Дори ви обещавам някой път пак да дойда...

– О, да елате, елате – поканете и всичките си приятели, господине – ще ви чакаме с радост...

– Благодаря, но сме заети хора... незнаем кога ще ни се отвори свободно време за гостуване... надявам се че няма да ви притесним, ако дойдем неочаквано.

– В никакъв случай, отвърна Онегавон и се усимхна по неговия свирепо– срамежлив начин, сякаш ръцете върху дръжките на мечовете бяха ласкави женски усмивки, насочени към него – ще ви приготвим подаръци, за да направим изненадата взаимна... да ви изпратим ли или ще може и сами да си тръгнете, приятели ?

Пет минути по късно Удж Авариз изсъска на подчинените си:

– Разтършувайте се из улиците. В най – скоро време искам да знам повече за тези типове – кои са, има ли и други като младия мъж и стареца... кой стои зад тях.... и ако е, каквото си мисля, ще докладваме на Началството.

– Чичо Онег – какво трябваше да научим, защо ни остави да присъстваме – попита младият Ивън Джоунс.

– Да се научите как да избягвате излишните убийства.

– А ако ги бяхме убили... какво щеше да стане.

– В смисъл? – попита заинтругувано Нила Мирин младежите

– Как бихме могли постоянно да се прикриваме, ако от време на време добри сабльори изчезват, като ни идват на гости.

– ХМ... – прокашля се бавно учителя Леман – такива инциденти, ако започнат да се разшумяват, се прикриват с помощтта на някой хора....

– Префектите в съответния град? – полюбопитсва Ивън.

– По високопоставени – прояви търпение Леман – както винаги.

– Губернаторите.

– Още по – високо момче, най високото място в тази огромна държава, което може да си предсавиш.

Очите на хлапето се разшириха от изумление... в присъствието на своя учител всяка следваща тайна беше по – невероятна от предишната – и в същото време се оказваше частица от една обща, дълго подготвяна картина.