Пурпурна есен – I част

Започнаха с реставрацията на стария дворец на Падишаха. Високите минарета облицовани с нефритени плочки и кубета от златен филигран бяха символ, които носеше вкуса на старата държава. Баскерите събраха многоглави колони or роби, майстори каменоделци, зидари, стенописци и дърводелци. Абкан бързо се превърна в лагер на многохилядна армия от работници, поле покрито с платнени шатри, дървени платформи движени върху кръгли рендосани дънери, сложни кранове съставени от въжета и талпи.

Съгледвачи покачени на груби кули поддържаха сигналните клади и непрестанно се взираха на Изток откъдето трябваше да пристигнат корабите на Грид носещи още роби и злато.

Беше тежко. Пустинята не желаеше да освободи полу-смляните останки на старите сгради и се бореше със вятър и пясък за всяка реликва. Кубетата на храмове и старите крепосттни стени бавно се надигаха от пясъка за да бъдат съборени и построени наново.

На дванадесетя ден когато розовопръстата зора освети пясъците около Абкан, над дюните се появи група конници. Амазонката Кaяна и Ахасфер от Баскерите събраха отряд от хората си и отидоха да посрещнат непознатите гости…

* * *

"Главата на Военачалника", беше проста войнишка кръчма заела удобния ъгъл между улицата на Стоте Лампи и широкия булевард водещ към замъка Бодар.

На прага седяха двама гвардейци от патрулите, облегнати на тежки алебарди. Единият, подпрял потното си чело на дръжката, повръщаше с мрачно пиянско отчаяние. Ханджията Муга Комара стоеше до отворената врата и замислено изтриваше зацапан сатър в огромното си шкембе. Явно досега е кълцал кучешко за чорба и сега беше излязъл да се отдиша.

Башир Зерга гнусливо отмести алебардата на единия гвардеец с върха на меча си и двамата мъже влязоха в кръчмата, привеждайки глави заради ниския таван. Помещението плуваше в супа от дим, пот, миризма на лук и евтина бира. Башир и Дорон прекосиха залата с твърди крачки заобикаляики лепкавите маси, прескачайки простнатите тела на данайски моряци, внимателно но твърдо отблъсквайки разгърдените и запотени бодарски моми.

Тясно стълбище, невидимо в задната част на залата, водеше към втория етаж. На входа небрежно облегнати на стената стояха двама мъже с къси лулички между дебелите пръсти. Раменете им почти закриваха входа към стълбите. Когато Винс и Башир се приближиха мъжете се отместиха освобождавайки минимално пространство и отново загърнаха прохода.

Там където стъпалата свършваха, от тавана се спускаха тежки завеси от червено кадифе. Башир разгърна богатата материя и те се озоваха в слабо осветено помещение със високи тавани.

Не е случайно че във всички писания, точно стълба води към портите на Рая.

Широки меки дивани, върху които хълмове от копринени възглавници се сливаха със дебелите джендински килими окачени по стените. Върху ниски масички от слонова кост и махагон, сплитаха опашките си тежки наргилета от Умбрийски кристал. Винс огледа залата. Тиха мелодия на цитра от нишата в дъното. Кандила пълни със портокалово масло осветяващи фрески от Сутрите по стените. Той се загледа в тънките, изрисувани с къна пръсти и сатененото, голо коремче на изпълнителката.

Единствените трима посетители тази вечер, седят излегнати около една от централните маси. Мазни талази от сладникав дим ги обгръщат като шалове оплетени от хашиш и спокойствие. Казба! Старата Неа.

* * * * *

Глава на Lannis

Мела се сбогува набързо с Реса и забързано пресече двора на Греам. Старият седеше на пейката отвън и леко й кимна за поздрав, в отговор на което тя се усмихна кротко и излезе на пътя. Леките й стъпки я поведоха към гората, където бе скрит домът й. Когато навлезе между дърветата, забави ход. Чувстваше се изтощена а и нямаше закъде да бърза. Никой не я чакаше в дома й. Въздъхна леко, свърна встрани от пътеката и опря гръб в едно дърво. Само два дни бяха изминали откакто Нене замина с Треол и на нея вече й липсваше компанията на девойката.

Дланта й погали разсеяно явора, на който се бе облегнала. Затвори очи и се спусна леко надолу към земята, а няколко кичура от тъмните й коси се оплетоха в грубата напукана кора на дървото. Протегна бавно ръка над главата си и тънките й пръсти започнаха да се движат бавно и внимателно, опитвайки се да откачат тъмните къдрици. Когато освободи косите си, ги преметна от една страна и си позволи да се унесе.

Тревогата, с която се бореше в последните дни, бе успяла почти да изцеди силите й. Постепенно и плавно в ума й изплува широкото лице на месечината и тя леко се усмихна. Сякаш в отговор на усмивката й между клоните на дървото като струни се опънаха няколко тънки, сребърни лъчи, достигнаха жената и почти предпазливо се вплетоха в косите й. Мела усети грижливата ласка на Луна и се отпусна. Долови нечие познато присъствие, но то не я плашеше, а и бе прекалено уморена, за да се бори с влиянието му. Когато отново отвори очи, в гората вече цареше мрак и тя осъзна, че се е унесла в сън. Почувства се освежена и се изправи. Приглади косите си и около нея се разпиля сребрист прах, който заблестя сред тревата, а след това бавно помръкна. Мела продължи замислено по пътеката към дома си. Стъпките й бяха леки, но нищо не можеше да се сравни с лекотата в сърцето й. Изведнъж разпозна присъствието на Данил край дома й и леко забави ход. Не го бе очаквала толкова скоро. Напрегна се, опитвайки се да усети момичето до него, но намери само празнота.

Когато излезе от сенките на гората и пристъпи в градината около дома си, го забеляза веднага. Седеше на тревата край извора и гледаше замислено отражението на луната в тъмните води. Не се обърна към нея, макар тя да бе сигурна, че я е усетил.

– Ти беше, нали? – попита Мела, докато приближаваше към него.

– Уморена си, Мела – отвърна Данил. Взе едно камъче и го метна небрежно в извора, след което се загледа в концентричните кръгове, набраздили осеяната с отраженията на звездите повърхност. – Можеше да не съм аз.

Мела приседна до него. Накъдреното от вълните отражение на луната плавно се събра отново пред очите й и тя почти неусетно вдигна глава нагоре към първообраза.

– Е, човек се нуждае и от малко късмет понякога – усмихна се тя и се обърна към него. – Благодаря за грижата! Но защо ме задържа там?

Той сведе поглед към ръцете си. Бледо сияние привлече погледа й и тя забеляза, че той държи красива кама, изработена от лунни лъчи. Усети, че е негово творение, но имаше и нещо особено в нея.

– Изкуших се – усмихна се той, прекъсвайки плавния поток на мислите й. – А и имах нужда от малко време, за да помисля тук, преди да поговорим.

– За какво – попита Мела, без да откъсва поглед от проблясващото острие.

Той завъртя камата в ръцете си, подхвърли я леко и я улови отново.

– Тя избяга – каза кратко Данил и се обърна към жената до себе си.

– Как така избяга? – попита объркано Мела.

– Тръгна с Америл. Първоначално помислих, че ще отидат при Мориан и се понесох направо съм Периал.

– Мориан е мъртва – каза Мела и най после успя да откъсне очи от оръжието. Лицето на Данил не бе изменило изражението си.

– Разбрах – отвърна той и метна замислено още едно камъче във водата. – Настанал е хаос. Видях Треол и той ми разказа, какво се е случило. Оставих му някои нареждания. Той ще се свърже с теб.

– А защо дойде тогава при мен? – попита Мела.

Тишината погълна мислите й. Погледът й се плъзна към искрящите води на изворчето. Унесът омайваше ума й и при все това можеше да различи кристално ясно отражението на всяка звезда в облените в лунна светлина студени води. “Какво правиш Данил?”. Мисълта успя да се промъкне с мъка някъде сред прозрачно искрящите завеси, забулили съзнанието й. Зарови пръсти в зелената трева и волята й проникна като гладни корени в пулсиращите отдолу земни потоци. Извърна се към Данил. Беше толкова близо до нея, а очите му сякаш бяха на цяла вечност разстояние. Изведнъж реалността разкъса призрачните воали и тя отново седеше до него – в своята градина, край познатия извор. Вдигна ръка пред лицето си и на бледата лунна светлина забеляза забитата дълбоко под ноктите й пръст.

– Какво си мислиш, че правиш? – попита гневно тя към Данил. Той сведе мълчаливо глава и след малко обърна лице към нея.

– Ти успяваш да се свържеш някак със Земя. Искам да усетя как бих могъл са се боря срещу това. Тя също го прави. – Данил пробра ножа и изведнъж с едва удържан гняв каза: – Тя ме овърза толкова лесно! Изобщо не успях да реагирам. Измами ме, овърза ме и замина с Америл...

– Май нечия суета е пострадала – отбеляза с лека усмивка Мела. Почти веднага лицето й отново стана сериозно. – Това не ти дава право да се държиш по този начин! Какво става с теб Данил? Не можеш да си позволиш подобно поведение! Знаеш много добре, какво е заложено тук! Нямаш право да се мотаеш като изоставен хлапак!

– В името на Луната, Мела – ядно се обърна той към нея, – наистина ли мислиш...

– Да, – прекъсна го властно жената. – мисля!

– Изобщо не знаеш за какво става дума! – гласът му звучеше спокойно, но тя усещаше гневния хаос отвъд хладното сребърно спокойствие в ума му.

– Не ме интересува! – сряза го тя. – Не можеш да я оставиш при Америл. Още повече, че след смъртта на Мориан той ще бъде съвсем без контрол. Не ме интересува, как ще го направиш, но трябва да я отдалечиш от него. Ние ще се оправим в Селения. Аз ще говоря с Треол.

Данил премълча думите, които напираха да се изсипят навън. Не искаше да напуска Селения в този миг, не искаше да се изправя срещу Ланис, но съзнаваше и че Мела е права. Изправи се и й подаде ръка, за да стане от земята.

– Селиал трябваше да определи теб за свой заместник. – каза с хладна усмивка той.

– Аз винаги съм била заместник на Селиал, Данил. Нима си мислел, че тя разчита само на един? – усмихна се Мела и мигът, в който го каза, той осъзна, че това е самата истина. Целуна ръката й и се отдръпна.

– Трябва да тръгвам – каза спокойно селенитът. Изведнъж тъмните му лунни очи се впиха в лицето на Мела.

– От няколко дни се боря с желанието си да убия Америл. Знам, че мога да го направя, мога и да го открия, но не зная кое ме спира.

Мела отвърна на погледа му без да мигне.

– Въпросът е доколко наистина искаш да убиеш Америл. Дали всъщност не се бориш с желанието си да убиеш нея...

“Лицето му не трепна”, помисли си тя и страх започна да се промъква в съзнанието й. Внезапно Данил я прегърна и отпусна чело на рамото й.

– Ще ми мине, Мела. Май прекалих с лунната сила в последно време. – каза той и се стопи в мрака.

Тя остана, загледана в мястото, където бе стоял той допреди миг. Устните й прошепнаха безмълвно името му... Седна отново на земята и опря чело в коленете си. “Няма да е лесно... Никак няма да е лесно”.

* * * * *

Глава на Jaar

Събуди я нежното докосване на разхлаждащия вечерен ветрец. Въпреки че бяха доста по на юг от Варгас, къщата явно се намираше някъде в планината и тук приближаването на есента вече се усещаше, но все още като свежест в спускащия се мрак.

Размърда се сънливо на плетеното кресло и то приглушено изскърца под отпуснатото й тяло. Мъжът на земята до нея простена в съня си и потрепери отново. Едва ли му бе удобно на дървената тераса, но сутринта Сайхе нямаше сили да го премести на леглото вътре. А сега не бе убедена, че трябва да го стори.

Магьосницата сложи ръка на челото му и опасенията й се потвърдиха – имаше треска, макар и слаба. Потърси някакви одеала в къщата, но единственото, което намери, бе лека завивка. Смени превръзката, напоена с кръв и леко пожълтяла отстрани от гной. Огледа раната, но не й изглеждаше по-зле отпреди. Дори напротив. Но все пак треската се бе появила...

– Какво ли разбирам и аз. – иронично каза на себе си тя, докато завиваше мъжа и се чудеше какво още може да направи за него.

Отново влезе в къщата и за пореден път я обиколи и претърси цялата. Странни вещи имаше, някои абсолютно излишни или неподходящи за място като това. А други от първа необходимост пък липсваха. Не можа да намери по-подходящ съд и взе една кристална купа, която напълни с езерна вода и сложи някакви изсушени билки и зеленчуци, които също откри забутани в един шкаф. Остави я на лосък камък под верандата и приседна на земята с кръстосани крака. Камъкът се зачерви и скоро от водата заизлиза пара. Създаде малко завихряне и тя се разбърка.

“До къде ме доведе, Озикс – да си използвам способностите за готвене!” Остави “бульона” да поври известно време, поддържайки структурата на кристала, за да не се пръсне купата. После бързо го охлади, за да може да го държи и изля част от течността в устата на ранения старши лейтенант. Тънка струйка потече от ъгълчето на устата му и тя грижливо я забърса със завивката. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Отиде да провери ндегето. Голямата птица се разхождаше спокойно по поляната. Нямаше да отлети, докато някоя ездачка не я подкараше или докато Сайхе не объркаше животинското й съзнание с магиите си.

Звездите заизгряваха на нощното небе, скоро ги последва и почти пълната луна. Захладня още малко, но въпреки това магьосницата събра зелено-белите си одежди на купчинка на терасата и скочи в студените води на езерото. Цялата настръхна, но после я обзе приятното усещане на свежест, чистота и дълбоко скрита топлина.

Плъзгаше се елегнтно по кристалната повърхност и си припомни за едно друго езеро, в което бе плувала скоро. Мислите й се зареяха към Джони и тя за пореден път се запита какво го въздържаше. А и какво всъщност я привличаше? Може би именно това, че освен атрактивен мъж, той не си глътваше езика всеки път, когато я погледне. “А само си го заплита”, усмихна се тя и продължи да се носи сред водата и мислите си.

Загуби представа за времето, но скоро усети, че крайниците й започват да се схващат от студа. Достигна верандата и се изкачи на дървения под. Водата се стичаше от голото й тяло и се процеждаше обратно в езерото през процепите между дъските. Мургавата й кожа все още бе настръхнала и тя се изсуши с магия. Загърна се с копринените си шалове и погледна към ранения. Бе буден и се опитваше да я види, но му бе трудно да обърна очи в нейната посока.

Застана пред него и той се усмихна вяло. Проговори със слаб, пълен със съжаление глас:

– Да можех да се обърна и да те видя наистина...

Сайхе се засмя и му отговори:

– А аз съм тръгнала да се притеснявам... След като мислиш за това, значи оздравяваш.

Бе негов ред да се опита да се засмее, но лицето му се сгърчи от болка. Рзмърда се под тънката завивка и когато отшумя, отново отвори очи и я погледна. Тя се надвеси над него и оскъдното й облекло разкри още повече от мургавата й плът. Сложи ръка на челото му – треската не бе преминала напълно, но той все пак бе с ума си.

Даде му останалото от плодовете и сиренето и затопли с магия водата с билките, която трябваше да мине за “живителен” бульон. Подаде му купата, но той я бутна обратно в ръцете й щом видя съдържанието й и каза с пълна със сушени кайсии уста:

– Вино. – обърна поглед към недопитата рубиненочервена течност, която магьосницата бе оставила на масичката до плетените кресла.

Наля му в една кристална чаша и я поднесе към устните му. След като отпи, старши лейтенантът я погледна в кафявите й очи:

– Какво трябваше да преживея, за да ме пои красива млада жена като теб.

Видя как погледът му се замъглява и побърза да го разпита:

– Какво се случи в Периал?

Мъжът се умисли и Сайхе реши, че го е изпуснала и отново потъва в сън или безсъзнание. Но той заговори тихо и леко несвързано:

– Убиха краля. И принц Марсел. Нападението... Имало шанс... Съветник Мориан загинала... Изчезването на принцеса Деа... Селенити... Свещениците... – гласът му заглъхна и клепачите му се спуснаха над блесналите му зеници. Треската го бе погълнала отново.

Стоеше неподвижно на верандата. Нощният вятър развяваше краищата на копринените й шалове, а Сайхе не му обръщаше внимание. Загледа се в сиянието на звездите и си спомни за нощта, в която избягаха с “Червения гларус” от Озгария, нощта, в която Тиен’хара бе възродена.

“Ти’сейн...”, помисли тя и се запита кога ли щеше да я намери. “Мориан е мъртва. Озикс е отмъстен, макар и от някой друг. Едва ли ще остане много доволен, но поне се приключи с това. А може би вече всичко ще приключи.” Бе решила да отведе Херцога в Бодар. Щеше да почака Ти’сейн още няколко дни след това и ако не я потърсеше, ще посети Тиен’хара.

Погледна лежащия на дървената веранда мъж. За миг помисли дали да не го остави там, но не можеше да го стори. Можеше и да го убие с полета, но поне щеше да е опитала. Мина за последно през малката уютна къща и прекоси наполовина огромния двор, докато стигне ндегето, което сякаш пасеше тревата. А всъщност ровеше земята с голямата си човка в търсене на дребни гризачи.

Протегна ръка към главата му, придържайки я с другата за китката и я извъртя по посока на езерото. Голямата птица вдигна глава, изгледя я очудено с червените си очи и тръгна послушно след нея на големи подскоци. Около човката й се бяха заплели къси стръкове трева. Преди да достигнат брега, Сайхе прегърна главата на ндегето и с галещо движение почисти перата му. През това време създаде образите, които трябваше да напътстват съществото и за последно го потупа успокоително по човката.

Ндегето застана мирно до верандата, а магьосницата седна на земята с кръстосани крака и затвори очи. Раздвижи пръсти по посока на ранения селенски войник и започна да оформя заклинанието. Бе трудно да левитира толкова голямо и тежко тяло, още повече на жив човек. Опитваше се да не го извива, за да не влоши раната му. С магическите си сетива усещаше как тялото му се издигна бавно над дървените дъски и се понесе към белия гърб на ндегето. Положи го колкото можеше по-внимателно и шумно изпусна дъха си. Левитирането бе изтощително за нея и тя през цялото време се опасяваше, че ще го изпусне.

Качи го на ндегето и привърза с магия отпуснатото тяло на мъжа към себе си. Не искаше да притеснява допълнително птицата, която и без това бе достатъчно объркана в последно време. Размаха белите си криле по нейна команда, или по-скоро образ, и се понесе в нощта.

Призори прелетяха над първото по-голямо селище, което беше по пътя им. Малките селца, редящи се под тях, не й вдъхваха доверие досега. А и старши лейтенантът не изглеждаше толкова зле, поне не повече от преди. Видя централния площад на градчето и насочи ндегето натам. Извади шепа жълтици от един дълбок джоб, пришит към зелено-бялата коприна на дрехите й и ги сложи в шепата на мъжа пред нея. Притисна здраво пръстите към парите; надяваше се да са достатъчно.

Няколко ранобудни минувачи и сънените лица на ставащите, надничащи зад завесите, изгледаха с уплаха голямото бяло туловище, което се спускаше към площада. Магьосницата отново затвори очи и премахна магическите връзки, които придържаха ранения мъж към нея. Отново сътвори заклинанието за левитиране и внимателно го остави върху сивите павета. Веднага след това ндегето се издигна високо в изсветляващото небе и се скри от погледите на насъбралата се тълпа.

Сайхе прегърна шията на Голямата птица и уморено подпря глава на големите меки пера. Представи си двореца в Ерн така, че съществото да разбере накъде трябваше да лети. “Или поне така се опитах”, помисли провлачено тя, унасяйки се в сънищата си.

* * *

Херцог Озикс отново седеше в любимата си беседка. След цяла седмица порои, сега му бе приятно да се наслаждава на хубавата гледка и спокойствието на парка. Листата на дърветата вече видимо пожълтяваха, макар и само по краищата, запазвайки общото впечатление за зеленина. Есента наближаваше, малко по-рано от обичайното за Варгас.

Видя в далечината някакво тъмно петно, което бързо се приближаваше към хълма, на който бе разположен двореца. “Буревестник или пак онова чудовище на Сайхе?”, запита се той. “Отново ли Куция! Или...” Скоро различи размерите на птицата и тръгна към двореца, за да посрещне магьосницата. Ндегето обаче му пресече пътя, прелитайки съвсем ниско над главата му. Спря се пред един висок жив плет и заподскача обратно към него.

– Послушно ндеге. – потупа бялата буза Сайхе, след като се смъкна от гърба му. – Здравей, Озикс. – обърна се приветливо към него тя. – Бурята бе изненадваща. В началото ме съсипа, но след няколко опита успях да обуздая част от ветровете й и птицата ги улови в крилете си.

Херцогът не обърна внимание на ентусиазма й и само промърмори:

– Май трябва свиквам с бързите ти завръщания.

Усмивката на магьосницата изчезна и тя попита:

– Ако не ме искаш тук, си тръгвам веднага. – режещите нотки в гласа й го накараха да се опомни.

– Напротив, Сайхе! Извинявай. – разпери ръце към нея той. – Дори и този път не очаквах да се върнеш толкова бързо. Какво се случи?

– Нищо. Или всъщност много неща. Пристигнах в разгара на преврат в Периал. Побеснели тълпи, сред които и свещеници на Халид щурмуваха двореца. Част от него е разрушена, крал и принц Марсел са мъртви, принцеса Деа – изчезнала. Имам опасения, че селенитите имаст пръст във всичко това. – Озикс не обърна много внимание на думите й. Гледаше очаквателно, но магьосницата не бе сигурна, дали би искал да чуе това, което бе научила, но въпреки това продължи. – Мориан също е загинала.

Доволство, разочарование, гняв, съжаление и спокойствие се бореха за надмощие у него. Очите му безспирно се въртяха и оглеждаха невиждащо. Пот изби по лицето му и той накрая не издържа и се стовари на земята. Сайхе загрижено приклекна до него, но не знаеше какво да му каже.

Трябваше му известно време докато се съвземе. Неясен въртоп от спомени и чувства се вихреше в душата му. Когато най-сетне се успокои, каза тихо:

– По-добре възмездие, отколкото отмъщение.

Магьосницата се изненада от думите му. Не бе очаквала да го приеме така лесно. Херцогът, когото познаваше от години, вече наистина се променяше. Всеки път напоследък се убеждаваше в това. Помогна му да се изправи, след което се обърна към ндегето. Искаше да го заведе пред конюшните да го нахранят и напоят. Въпреки че храната щяха да я вземат от друго място.

Преди да се е отдалечила от Озикс и птицата да е заподскачала зад нея, той я заговори:

– Кога ще може да лети отново?

– Ндегето ли? – обърка се в началото тя. – Довечера, предполагам.

Преди да е попитала нещо, Херцогът й обясни:

– Кралица Анара иска да отида в Бодар възможно най-скоро. Питомникът ти ще ми осигури нужната бързина.

Сайхе се спря и се обърна към Озмънд:

– Озикс, това не съм го очаквала от теб! – не се стърпя тя. Той я погледна неразбиращо, но тя само се засмя и заподскача като следващото я ндеге към двореца. След малко походката й отново стана нормална, “сериозна”, реши Херцогът, и Сайхе се провикна:

– Ще се видим довечера!

Слънцето се бе спуснало ниско над полята на Варгас. Западният хоризонт бе обагрен в златисто, пурпурно и оранжево. Подобни бяха и цветовете на копринените шалове на магьосницата. Херцогът рядко я бе виждал да носи накити, но този път широка златна гривна и огърлица от малки халки проблясваха с огнените си цветове на мургавата й кожа. Доволният израз на лицето й отново се бе появил и Озмънд се запита каква е причината.

Бързо започна да си задава друг въпрос, когато се приближиха до ндегето. Не знаеше доколко е добра идеята да лети с Голямата птица. Но нямаше да се откаже. Приглади нервно белите пера, изчака кимването на Сайхе, която бе насочила ръка към главата на ндегето и се покатери тромаво на гърба му. Магьосницата го последва и прицата се затича по моравата на парка.

Скоро се отделиха от земята и Озикс затвори очи. Усещаше как все повече и повече губи опора и представа за земята. Стискаше здраво бялото кожено седло, сякаш то бе последната му спасителна надежда. Не знаеше колко време е минало, когато се престраши да отвори очи, но нощта вече се спускаше и долу в далечината се виждаха само сивите вълни на морето.

– Бодар. – посочи му някъде напред Сайхе.

Озмън напрегна очи и го видя – голям, подреден град, построен на езерния бряг. Птицата махаше с големите си бели криле и те бързо се приближиха. Вече бе свикнал с приземяванията и този път не отбеляза дори, че са започнали да се спускат надолу. Вниманието му бе заето с оглеждане на града и двореца в единия му край.

– За ндегето е по-добре да кацне на мека земя, но няма да е учтиво да влезем през задния двор, нали Озикс? – попита го високо магьосницата, надвиквайки свистящия покрай тях вятър. Той само кимна, убеден, че тя е разбрала жеста му, въпреки че седеше зад него.

Краката на птицата докоснаха каменните плочи на площада пред двореца и хората се разбягаха. . Когато спряха пред стражите на портата, насочили пиките си към тях, Сайхе се провикна:

– Кажете на кралицата, че Херцог Озикс е пристигнал.

Вървеше уморено по тъмните коридори на Академията и разсеяно броеше припукващите факли по гладките каменни стени. Нямаха магическо осветление в тази част на подземен Хипопион и обучаващите се трябваше да сменят факлите често, иначе всички проходи щяха да тънат в непрогледна тъмнина. “Не че всеки от нас не може сам да осветява пътя си, но... Отново въпросът е в принципите”, помисли си Калитеа Шеаин, една от Върховните на Академията.

Въпреки че беше една от управляващите подземната тайна част на града, тя даваше уроци на по-напредналите Призовани. Групата й бе малка – рядко се срещаха магьосници със способности като нейните, но й стигаха, за да бъде уморена. “Все пак са хора”, напомни си Върховната.

Връщаше се от шестнадесетия Кладенец, където в края на упражнението бяха останали само мъртви стръкове трева и изсъхнали храсти с изкривени клонаци. Градинарят бе застъпил със своите ученици след нея. Калитеа не спираше да се очудва как магьосникът успява да съживи растенията, които тя оставяше опустошени.

Радваше се, че видя лазурнотосиньото небе и най-вече слънцето. Огненият светлик, който толкова много й напомняше за отдавна напуснатата родина... Пораждаше копнежи у нея, копнежи, които тя се стараеше да потиска. Бе се отрекла от миналото си, от историята на расата си, от религията, която сънародниците й изповядваха. Вярваше само в собствените си способности и в Царството на смъртта. Знаеше, че то е само илюзорен образ, “въплъщение” на магическите сили, които й бяха достъпни. Но въпреки това обиаше да отива там в медитациите си, опитвайки се така по този начин да замени сънищата за родината.

В този миг го усети. Познатото присъствие, носещо се по тънката линия на смъртта. Тя се затича с дългите си тънки крака, шепнейки началото на сложно заклинание. Когато навлезе в по-обществените части на Академията, няколко от Нисшите магьосници, които рядко имаха възможност да я видят, се загледаха след нея, забелязвайки някак отсечената й грациозност, с която се придвижваше. Прекомерно дългите й крайници, босите стъпала, дългите оформени никти, издължената шия създаваха впечатление за крехка, неестествено слаба жена. Калитеа бе висока, но тялото й бе сравнително несъразмерно малко спрямо ръцете и краката й.

“Ранима, невинна жена”, може би си мислеха наблюдаващите я Нисши и Призовани. Но това бе, защото не са я срещали лице в лице, не са заставали пред изцяло черните й очи, които сякаш отричаха всичко човешко у нея.

Продължаваше да тича из проходите, широки колкото улици. Носеше се като бледо привидение – стегнатата й бяла, дори леко сивееща кожа се виждаше дори в мрака на малките свързващи коридорчета, в които тя се ориентираше без да има нужда от светлина. Късата й туника без ръкави от черна кожа й позволяваше да движи свободно дългите си крака и тя скоро стигна до дома си, издълбан с магия както всички останали постройки в крайбрежните скали на Хипопион.

Бутна вратата от черно полирано дърво, но се постара да я затвори след себе си. Не искаше случайни минувачи да наблюдават заниманията й. А се съмняваше, че иначе някой ще смути почивката на една Върховна. И то точно нейната.

Подреди дебелите черни свещи в широк кръг на голия под и седна с кръстосани крака в едната му половина. Разпери пръстите и на двете си ръце, без да спира да нашепва заклинанието, и те се запалиха със сини пламъци. Чертаеше невидими знаци по лицето си с дългите нокти и скоро усети как черният диамант, висящ от черна кожена каишка върху бялата кожа, която дълбокото деколте разкриваше, се вледени.

Мътната червена пелена покри очите й и тя се пусна по течението на реката на смъртта. Откри го да се носи неподвижно по всепоглъщащите вълни – тъмна сянка с едва забележимо синеещо сияние, чезнещо от време на време в околния мрак. Калитеа посегна към него и го привърза здраво с черно-бялата си магическамрежа. После се оттласна нагоре, навътре, отвъд и с разкъсващ вик възвърна зрението си.

Денн лежеше гол в другата половина на кръга от свещи и гърдите му се повдигаха и спускаха тежко. Опитваше се да си поеме дъх, а тялото му конвулсивно потрепваше. Когато се “възвърна” напълно от покровителката им смърт, Древният рязко се изправи и я прониза със сините си, дълбоки като небесата очи. Проговори с тих, хъхрещ глас:

– Носителят на Светлината се е завърнал. Като повелител на ветровете, както пророчествата предвиждаха. Тайната на петоъгълника е разкрита.

* * * * *