Пурпурна есен – I част

Жрец Памид замислено поглади плешивата си глава и сплете молитвено ръце. Молеше се Халид да го направлява в действията му, защото дръзновени бяха помислите му, макар сърцето му да беше чисто от корист.

“– … Това е шансът ти да се измъкнеш от тази дупка! – убеждаваше го Мискини, Памид потръпна, твърде много зими на север, твърде много студ в старческите му кости. – Тукашните воеводства се водят за костелив орех, а щом успееш – няма да останеш незабелязан, до месец ще си обратно в Даная и ще се наслаждаваш на столичния живот в охолство, каквото не си мечтал…

– Ще искаш нещо в замяна, нали? – и хитро присви малките си очички, а Мискини се поколеба за миг.

– Искам… моля те да се погрижиш за сестра ми, ако не се върна оттам, където отивам…”

Времето за молитви изтече, жрец Памид решително се изправи, не искаше да преживее още една зима в Триумвирата.

Двамата стражи дремеха подпряни на копията си, изразявайки недвусмисленото си отношение към преките си задължения. Заклинанието нежно ги обгърна и ги залюля, нямаше да се пробудят до сутринта. Закачулените фигури влязоха една след друга в малката къщичка, където прикованият за леглото мъж ги посрещна с налудничавото си бръщолевене. Те го наобиколиха и напевният им хор скоро заглуши пристъпите му на див смях.

Някой заблъска по портата и стражите уплашено подскочиха, безсънната нощ и последвалият хаотичен ден ги бяха изцедили. Мрачно и брадато лице се показа над крепостната стена и пожела изключително приятен ден на всички, които пожелаеха да чуят размислите му за природата на нечаканите посетители. Нестроен хор се надигна:

– Отваряй! Отваряй! Владетелят Бараан се завръща в Граон!

Брадатият зяпна и опули очи към малката групичка конници пред портата, но щом срещна изгарящия поглед на мъжа в центъра, веднага захлопна челюсти и трескаво срита другарите си по служба.

Васалите и родовите главатари се бяха събрали в голямата зала, препирните продължаваха вече ден, а положението си оставаше все така напрегнато и неясно. Внезапен трясък обърна погледите им към поддалата на грубостите врата и изумлението накара всички дружно да хлъцнат. Бараан бавно прекоси залата, седна на трона и обходи събралите се с поглед. Изпусната чаша издрънча в каменния под.

– Кажете ми, скъпи мои васали, как така допуснахте узурпатор в дома на дедите ми?

Пръв се окопити Самил, косата му беше побеляла от безброй зими и бързата му мисъл неведнъж го беше спасявала.

– Прости ни, войводо! – склони глава той. – Но неочакваната загуба на баща ти и брат ти ни покрусиха до степен да замъгли разума ни! А и войв… принц Аркип все пак ти е роднина и имаше право върху земите ти… Но щом вече си с всичк… си здрав, приеми почитанията ни и клетвата ни за вечна вярност!

Останалите замърмориха доволно, Самил пак ги беше измъкнал читави.

– Хм – изкоментира Бараан и недоволният му поглед обходи залата. – Какви са тия лигавщини? – махна с ръка към завесите и гоблените с ловни сцени, които Аркип беше заповядал да окачат в желанието си да направи залата малко по–приветлива. – Махнете ги веднага! И донесете няколко бъчви вино, трябва да отпразнуваме подобаващо моето завръщане!

Васалите зашумяха одобрително, всичко щеше да си се върне по старому, и без това не им харесваше натрапения им за владетел данайски хлапак. Бараан беше в плен на лудостта от години, след като иначе здравата му глава понесе удар с боздуган в една незначителна гранична схватка, но пък си беше извоювал славата на храбър войн и изтъкнат гуляйджия.

Час по–късно Бараан се усамоти със Самил и още двама от по–старите родови главатари. Изслуша разказа им за последните събития мълчаливо, ако не се броят възмутените му изсумтявания от време на време.

– По волята на Халид вече съм здрав – рече след като ги изслуша новият владетел на Граон, васалите хвърлиха по един мрачен към усмихнатия халидов жрец в ъгъла, Халид беше просто поредното божество от безкрайният им пантеон, но пък щом господарят им е бил излекуван от него, нямаха особени забележки към божествеността му. – Затова ще вдигна няколко храма в негова чест. Но на първо време ще трябва да подредя собствената си къща. Казвате, че тази графиня Перска е заминала, а е оставил граф Силвър… Силвър–не–знам–какво–си да се лекува тук? Добре, може би графът ще ме осветли какво е предизвикало нападението и изчезването на моя скъп братовчед Аркип. А ако принцът пак се покаже отнякъде, ще го нагостим по северняшки, нали така? – внезапният изблик на кръвожаден смях стресна Памид, но той бързо се окопити и усмивката пак изгря на лицето му, дотук всичко се нареждаше чудесно. Скоро щеше да поеме към Даная. Съвсем скоро.

* * *

Умбра! Мястото, където дори и в кошмарите си един халидов жрец не искаше да попада. И ето че беше тук, а жрицата го водеше като послушно агънце, овързано от силата на нейния Глас. Нека го води, нека мисли, че е подчинила безпрекословно волята му. Спомените за последния разговор с Джоррам изплуваха услужливо.

“– …Ето каква е следващата ти задача. Искам да откраднеш нещо за мен…

Картов се прозя отегчено, взе да му дотяга да се вре из всякакви дупки, само за да задоволява прищевките на Първосвещеника.

– Искам да откраднеш един хм предмет за мен. Намира се в Цитаделата на Умбра.

Само трябваше тази жрица да го вкара в Цитаделата, после щеше да измисли нещо. Ако не друго, поне щеше да е в компанията на Щитове, беше слушал легенди за техните методи за мъчения, потръпна от предвкусваното удоволствие. Жрицата изтълкува това по съвсем различен начин :

– Не бой се, скоро ще стигнем, нощта няма да ни завари на открито.

И ето я Цитаделата, Картов зяпна удивен, беше я виждал на гравюри, но в действителност беше много по–внушителна, имаше нещо величествено и същевременно зловещо в кулата забола връх в небето.

– Добре дошла, Първа! – стражите на портите се поклониха, а Мискини мигна няколко пъти докато осъзнае какво означава това. Жрицата му хвърли дяволита усмивка и смушка коня си, а онемелият от учудване Картов беше поет от неколцина Щита. Истински мъже, спор няма, възхити им се той, но една мисъл го тормозеше непрестанно – беше отвлякъл Първожрицата на Умбра! В какво само се беше забъркал, Халид да му е на помощ.

– Не очаквах да дойдеш толкова бързо, Таис! – посрещна я Киара. – Но се радвам, че си тук! Какво ще правим с Окото?

– Какво с Окото? – попита изпълнена с недоумение първожрицата.

– Значи не знаеш? – удиви се Киара. – Мислех, че затова си тук? – разказа й набързо събитията от последните дни и завърши с нов въпрос. – Кой е новият ти любимец?

– Не ми е любимец – отвърна машинално Таис, докато замислено потропваше с пръсти по малката масичка, до която бяха приседнали двете жени. – Но имам идея как можем да го използваме…

Картов се опъна на дървения нар в тясната си килия, сви робата под главата си вместо възглавница и впери поглед в заобикалящия мрак. А само преди няколко дни гуляеше в данайските пристанищни кръчми. Ех, съдба…

– Изчезнала? Как така изчезнала? – гневът изкриви за миг чертите на Джоррам, но бързо се овладя. – Само с идиоти ли съм заобиколен? – последната дума му напомни нещо и заповяда. – Намерете ми веднага Мискини!

Смутеният гвардеец вече беше прежалил живота си, когато час по–късно докладва, че жрец Картов не може да бъде намерен никъде. Първосвещеникът само махна с ръка сякаш да отпъди досадна муха и замислено замърмори:

– Събери две и две… Ах, пале такова, ще ми платиш за това! Сигурно са използвали някой от порталите, но кой? Ах, даа, тръгнал си към Бодар, мило момче, тръгнал си да спасяваш сестра си, но няма да стигнеш далеч…

Гвардейците се бяха изпънали като струна и попиваха всяка дума на Джоррам:

– Отивам в Бодар, не искам да пропусна сватбата на нашата уважаема кралица. Ако жрец Мискини се появи отнякъде, заключете го в най–дълбокото подземие и се погрижете този път да не избяга! А сега ми извадете някой смъртник…

– Терций – каза ми той и постави благословената си ръка на рамото ми. – Аз искам от теб да напишеш Летописа на Неа. Новата история за Възраждането на Изтока.

Родовата крепост на бароните Блитцен, представляваше мрачна заплашителна купчина от настроени една върху друга кули, отбранителни стени и висящи мостове, които образуваха недостъпна, мaкар и хаотична цитадела, захванала се с орлови нокти над един от мнoгoбройните каньони, в планините на Северна Селения. Бароните Блитцен, бяха един от най–старите Селенийски родове, чудовишно богати и непростимо независими, те стояха като трън в очите на поколения Селенийски крале, още преди управлението на Стария Марсел. Сега, когато кралската линия изглеждаше насилствено прекъсната, те станаха обект на известни домогателства от страна на новото регентство. Но мечовете на бароните бяха дълги, народа на баронството беше твърд и лоялен към господарите си, и лордовете начело със Сетий, не след дълго осъзнаха, че най–безопасната политика е да оставят бароните на мира.

В последните дни нов проблем тревожеше рода Блитцен…

Кортежа на Бодарския бандитски главатар спря за да изчака последния мост да се спусне и с тропот, усливан от стените на каньона, навлезе във вътрешня двор на замъка Блитцен. Петима мъже излязоха от главната порта на замъка и застанаха на широкото стълбище, за да изчакат появата на неочакваните гости. Стоящ пред останалите със скръстени на гърдите ръце и свободно вееща се бяла коса, беше старият барон Дариус Блитцен.

Финни бръчки се появиха, около ясните му аквамаринови очи, когато вратата на каретата се отвори и Бащицата почука по плочите с дълъг завит бастун, преди да постави крака си на земята и да напусне каретата. След него излезе и Башир Зерга, все още блед и превит от раната си. Барона се спусна бавно по стъпалата и разтвори ръце – по скоро жест на учудване, отколкото поздрав.

– Смъртта е милостива към слугите на злото! – извика той и се разсмя.

Бащицата се приближи и тежко облегна ръка на бастуна си.

– Не И е останало много милост приятелю, скоро ще се срещнем със старата любовница.

Двамата стиснаха ръце за няколко мига и после барона се обърна към стълбите.

– Да ти представя рода Блитцен! Синовете ми, Севар, Ерик и Донер. Дъщеря ми Ерин, ще видиш после, тя е някъде в замъка. А това е брат ми Сандо.

Старият бандит не можа да не се усмихне. Мъжката част на рода Блитцен, приличаше като две капки вода с младия барон, отпреди години. Прави русти, почти платинени коси, мъжествени черти с квадратни челюсти и сериозни високи чела. И очите. Сиви като морска вода в облачен ден, прозрачни, искрящи очи зад които Бащицата забеляза познатия му от миналото свиреп, неистов ум.

Когато влязаха в замъка, слугите помогнаха на Башир на седне в едно кресло а двамата стари приятели се отделиха в един малък кабинет за да поговорят. Бащицата беше настоял, че работата е неотложна. Преди да се затворят за около час, той спря до вратата и погледна барона в очите

– Колко от тях са..като тебе?

– Всички – отговори усмихнато Дариус. – Дори малката! Втората баронеса, мир на праха и ми показа пътя, а след това решихме, че семейството трябва да е единно във всичко. Обичаше ги като собствени деца, може би защото знаеше, че не може да има такива Единствено брат ми…остана както преди. Той е човек на меча и ловните кучета и така е по–добре.

Барона затвори вратата зад гърбовете им.

Когато напуснаха кабинета, бандитския главатар точно довършваше някаква фраза и замислено поглаждаше олиселия си череп. Дариус Блитцен кимна и го поведе, хващайки го внимателно над лакътя, към съседната зала.

– Ще помогна на твоя човек, няма смисъл да говорим повече. Но искам да присъстваш на тази семеийна среща. Не казвай нищо. Искам след това да чуя твоя съвет.

Двамата влязоха в обширна зала с каменни стени на които висяха щитове с гербовете на Блитцен и множество кожени кресла, наредени в полукръг, около огромна камина висока цял човешки бой, в която гореше ярък, скоро запален огън. Над облегалките на креслата се виждаха русите глави на членовете на баронската фамилия. Севар, средният от братята Блитцен се разхождаше бързо пред камината. Лявата му ръка беше свита в юмрук зад гърба, а с дясната отсеено ръкомахаше.

– Чичо, аз познавам Сетий! Няма да предприеме нищо, преди да получи подкрепа от лордовете на следващото събрание. Няма нужда да прибързваме! – обясняваше той разпалено.

Дариус настани госта си в едно свободно кресло и постави ръка върху предмишницата му.

– Севар заема пост в Периал – каза тихо той – Охранява лорд Сетий – позиция ужасно срамна за един Блитцен, но така винаги имаме достатъчно преднина. Момчето разбира, но не му е лесно. Сетий също знае но мястото на Блитцен, като перове на короната му връзва ръцете.

– Сетий е пешка момче! Сега Умбра решава, кога нещо да се случи – гласът на Сандо Блитцен беше дълбок и дрезгав. – Ти си млад и не знаеш, но историята казва така – пуснеш ли една жрица в двореца си, вече си го загубил! А с него и държавата! Аз казвам да действаме докато змията има само една глава!

Донер, големият син на барона се надигна от съседното кресло и си наля чаша тъмно Галисийско бренди от тежка кристална гарафа, оставена върху масата. Вдигна чашата към светлината и след това замислено го помириса.

– Ние не можем да си позволим, мътния водовъртеж, които е Периал да увлече и фамилията Блитцен! – започна той – Името и честа ни ще бъдат загубени завинаги, ако се включим в мръсните игри около Сетий и лордовете.

Той отпи и обгърна чашата с ръка.

– Но, аз съм съгласен с нашия любим чичо. Изглежда е настъпил момент, когато трябва да си спомним, такива пошли думи като родина, дълг и лоялност. И подобно на нашите деди, отново да се хвърлим да спасяваме корона и държава! Пия за това и за моето семейство!

– Добре! – Извика барон Дариус Блитцен – Щом дори мъдрия ми син Донер иска така, аз мога само да се подчиня на семейната воля! – Той се засмя и очите му блеснаха отразявайки огъня в камината. – Изпратете някой при нашия приятел херцог Естора! Той ще се зарадва, че пак има причина да се рздвижи. Кой друг? Граф Ноар Рамиел беше честен човек, но от него не сме имали новини от години. Мисля че имаше син…Впрочем най–вероятно и той е станал предател ..или са го убили.

Барона поклати глава и удари с разтворена длан по дръжката на креслото.

– Нищо, изпратете вестоносец при Рамиел! Изпратете и човек при Естора! Сега имаме нужда от всеки един приятел. Време е да се преброим!

* * * * *

Глава на Lannis

Нежната ласка на езерната вода по кожата му успокояваше мислите му и вливаше силата с и в него. Загреба с ръце и после бавно се обърна нагоре, към разлюляната повърхност на езерното огледало, над което можеше да види хаотичния танц на звездите и отдалеченото умислено лице на луната. Усмихна се спокойно и изведнъж видя сребърна светкавица да профучава надолу към него. Сребърният лъч прониза спокойната водна повърхност и се заби в гърдите му.

Кейдж се изправи рязко в леглото, притиснал ръка към гърдите си. Сънят изглеждаше толкова реален, че той се изуми когато стреснатият му поглед не видя кръв наоколо. Затвори очи и се отпусна тежко назад, но сънят бягаше от него. Накрая се отказа да се мята в напразни опити да заспи и се изправи. Излезе на балкона и опря длани в студения мраморен парапет. Широката лунна пътека искреше примамливо върху заспалото езеро, но тази нощ имаше нещо странно в нея. Вдигна поглед към небето и потръпна, когато съзря кървавия лик на месечината.

– Ранена е – тихият мелодичен глас зад него го сепна и той бързо се обърна. Данил стоеше в ефирната сянка на разлюлените завеси на вратата към балкона.

– Луната? – попита недоумяващо Кейдж, пристъпвайки към неочаквания си гост. Данил поклати глава.

– Ланис.

– Къде е? – попита кратко Кейдж.

– В страноприемницата, в която съм отседнал.

– “Кралската лилия” – кимна Кейдж, влезе в стаята и започна да се приготвя за излизане.

– Следят ли ме? – попита Данил, като го последва в стаята. Кейдж кимна утвърдително.

– От деня, в който влезе в Бодар с Юрански – поясни той и се наметна с тъмния си плащ. Приближи до камината и изведнъж част от ламперията хлътна беззвучно, разкривайки тъмен коридор. – Да вървим – каза тихо Джони и изчака Данил да мине покрай него.

В късната нощ по Бодарските улици все още минаваха развеселени празнуващи групички и двамата мъже стигнаха незабелязани до страноприемницата.

Когато стигнаха двора пред “Кралската лилия”, Кейдж внезапно се закова на мястото си. Данил се извърна към него и изненадано го изгледа.

– Какво има?

Кейдж вдигна поглед право към прозореца на стаята на селенита и присви мнително очи.

– Кой е с нея? – попита бавно той.

Удивлението на Данил ставаше все по–силно. Мела наистина бе селенит със силно магическо присъствие, но не бе очаквал Кейдж да е в състояние да я усети.

– Някой, който се грижи за нея – каза бавно той и отново поведе. Прекосиха тихо препълнената кръчма и се отправиха нагоре по слабо осветеното стълбище.

Вратата се отвори безшумно и двамата влязоха в стаята.

– Това е Мела. Тя ... – Данил замлъкна насред думите си и изненаданият му поглед се премести от спокойното лице на Мела, към тъмната сянка, който се изправяше в момента от мястото си край леглото. Мъжът се обърна към тях и очите на Данил срещнаха спокойното лице на Първосвещеника на Халид.

Кейдж сякаш не се изненада. Очакваше появата на Джоррам, откакто Ланис го бе предупредила. Срещна спокойно хладният поглед на Първосвещенника и се огледа. Усещаше земната сила, попила във всяко кътче на стаята, но самият неин Пазител сякаш изобщо не се открояваше в нея. Изострените му сетива доловиха слабото лунно дихание в ъгъла на стаята и той сведе поглед към бледото лице на Ланис

– Ще оживее – каза спокойно Джоррам, без да сваля очи от лицето на Кейдж. – Но ще й трябва време.

Джони го изгледа мрачно, безмълвно се приближи до леглото и приседна в края му. Погледът му бързо се плъзна по кървавите петна и потърси раната.

– Само белег остана – чу той равният глас на Джоррам. – Не това е опасното, Джонатан. Луна е твърде силна за нея и ако те е грижа за нея – нещо, което съм твърде склонен да повярвам, ще трябва да й помогнеш да намери камъка.

Кейдж сякаш не го чуваше. Погали внимателно студеното бледо лице на момичето и приглади разрошените черни коси. В този момент сянка падна върху нея и той вдигна очи към жената, която тъкмо се бе приближила до леглото. Красивото й и спокойно лице издаваше селенийския й произход, а в големите студени зеници бе стаена омайната лунна светлина. Около нея се носеше аромат на билки, а когато ръката й докосна неговата, сякаш усети дълбоко в съзнанието си ромон на изворна вода.

– Вода – промълви тя, повтаряйки като ехо мислите му. Погледът й се плъзна бавно към гърдите му, където стоплено до кожата му, лежеше Окото на водата. След това се извърна към Джоррам, който я изгледа и едва забележимо кимна.

– Земя – изрече той вместо нея и си позволи лека усмивка. – Изненадан съм, че един селенит е бил заинтригуван от нещо различно от собствената си небесна прелест и сила.

Остра бръчка се вряза в челото на Мела.

– Явно има много неща, които не знаете за селенитите – каза мрачно тя, но след миг челото й се изглади отново и лека усмивка озари хубавото й лице. – Не сте единствен... самите ние все още търсим отговори.

Обърна се към Кейдж, който отново бе насочил вниманието си към спящото момиче и постави длан на рамото му.

– Тя наистина ще се оправи, лорд Кейдж. Засега е добре да остане тук – не зная как би й се отразила Луна. Но Халидският свещеник е прав – опитва се да овладее повече, отколкото може да понесе сама, и не е ясно дали ще оцелее някой от следващите пъти. Няма да може да се спре – Луна мами.

Кейдж кимна замислено и се изправи.

– Благодаря за грижата, Мела. – каза тихо той, извръщайки лице към нея.

– Не аз излекувах раната – отвърна кротко тя и кимна към Джоррам, който в този момент с интерес наблюдаваше писмата върху масата. Кейдж стрелна замислено Първосвещеника с поглед и отново се обърна към Ланис.

Мела внимателно прикачи кожената си чанта към колана на кръста си и привърза добре наметалото си. Обърна се към Данил, който се бе облегнал мълчаливо на стената и наблюдаваше привидно безучастно хората в стаята. “Само допреди часове това беше спокойно и усамотено място, а сега ми се изсипаха три стихии в стаята. Добре, че Мела се появи”, помисли си горчиво той, докато се опитваше да определи ролята на всеки един от присъстващите.

– Нямам повече работа тук. Данил. – топлият глас на селенитката, застанала пред него, го изтръгна от мислите му. Тя му подаде ръка и той я пое и задържа. – Ще трябва да поговорим отново, но засега е добре първо да се погрижиш за нея. В момента спи и силите й започват да се възвръщат, но ще отнеме време. Аз ще се свържа с Треол – възможно е да те посети с Нене някоя от следващите нощи. – извърна лице към Джоррам и Кейдж и им се усмихна любезно. – Господа, вероятно ще се видим отново.

Данил целуна ръката й и изгледа унесено как тя се стопи в оживелите лъчи край прозореца. Когато Мела изчезна лицето му стана мрачно и сериозно.

– Не зная какво Ви води тук, Първосвещеник Джоррам... – обърна се той към можа до себе си, но замлъкна, защото в този миг забеляза широко отворените очи на Ланис. Кейдж също забеляза, че момичето се е разбудило.

– Ланис – каза тихо той и приклекна край нея. – Какво се случи?

Трескава руменина изби по страните на момичето и тя стисна здраво клепачи.

– Ланис! – повика я отново Кейдж. Черните мигли потрепнаха и откриха блесналите й очи. Тя погледна объркано към Джоррам и се надигна. Изненада се, че не усети болка и сведе поглед към мястото, където стрелата я бе пронизала, но видя само малък белег върху кожата си. Лицето й пламна от смущение и тя бързо придърпа краищата на разрязаната дреха. Ужас избухна в очите й и пръстите й се вкопчиха в ръкава на Кейдж.

– Белег.... откога съм тук?

– Лечението на раната траеше само минути, Ланис – обади се Джоррам. Той забеляза облекчението заменило страха в очите й и се приближи. – Защо те притеснява времето?

Тя не отговори. Отпусна се отново бавно назад в леглото и придърпа завивката върху себе си. Извърна глава към Джони и се усмихна.

– Обещай ми нещо.

Кейдж кимна мълчаливо.

– Каквото и да се случи – започна бавно тя – ще останеш мой приятел и ще ми помогнеш да намеря лунния камък.

– Спокойно, месечинке – засмя се Кейдж – няма да умираш. Какви са тези тържествени думи?

– Обещай ми – повтори твърдо тя, гледайки втренчено в очите му.

– Обещавам – каза тихо Кейдж и целуна челото й. – А сега се опитай да поспиш. Утре ще ми разкажеш всичко.

Той се изправи и се погледна към Джоррам, който се бе приближил към него.

– Най–добре да се върнем в замъка, Кейдж. Трябва да намерим време да поговорим за стихиите и връзките им с определени хора... или същества.

Когато двамата напуснаха стаята Данил придърпа стола към леглото и погледна замислено Ланис, която унесено изучаваше пукнатините в тавана.

– Защо дойде тук?

Тя извърна замислено поглед към него.

– А къде да отида, Данил?

– Кейдж.... защо не отиде при него?

Ланис прехапа устни и поглади разсеяно с пръст завивката. Изведнъж очите й дяволито се присвиха.

– Знаех, че няма да ме отпратиш в това състояние. Възползвах се.

Той се засмя кратко и разроши леко косата й с пръсти.

– Защо те нападна Америл? – попита отново сериозно той.

Тя улови ръката му и я задържа между студените си длани.

– А ти ще ми обещаеш ли да ми помагаш, Данил?

Данил измъкна ръката си и се облегна назад.

– Аз не съм Кейдж, Ланис... не съм и баща ти... затова зарежи детинските номера и ми кажи какво става. Защо те нападна Америл?

Ланис се усмихна накриво и въздъхна.

– Защото разбра, че възнамерявам да откупя живота на Джони с камъка, който пази до гърдите си. Водният камък.

– Това ли ще направиш?

– Да.

Отчаяни сълзи проблеснаха в очите на момичето, в контраст с небрежната усмивка, извила болезнено зачервените й устни.

– А какво друго ми оставаше да направя?

* * * * *