Пурпурна есен – I част

Дори най–гордите владетели и най–арогантните пълководци, пристъпват със смирение тези прагове. Властта им се стопява, а мощта на златото и стоманата висяща от коланите им, започва да изглежда дребна и преходна дори за самите тях. Гласовете свикнали да заповядват, стават тихи и несигурни. Стъпките меки.

Такава е силата на Великата Библиотека в Марашна.

Кардинал Антулу прекоси Портала на Питащите, застлан с бели плочи, полирани през вековете от стъпките на библиотекари и търсещи знание посетители и спря, за да изчака дребничкия служител, които слизаше по стълбите да го посрещне. Нямаше приветствия или поклони. Всички бяха равни пред Знанието и библиотекарите не пропускаха да го демонстрират при всяка възможност. Мъжът просто посочи с ръка, подканяйки кардинала да го последва по един от дългите коридори.

Високи бели сводове, тапицирани с тишина и миризма на стар шоколад. Аромат на книги. По пътя си между стройните колонади, губещи се някъде високо в тавана и покрай стотиците врати, водещи към други части на комплекса, двамата не срещнаха нито един човек или друго същество. Библиотеката беше планирана така, че всеки посетител се чувстваше като единствен собственик на знанията събрани под тези покриви. Чувство заплащано прескъпо на входа. Кардинала и неговият водач вървяха в мълчание под сводовете. След няколко минути библиотекаря спря пред ниска дървена врата неотличима от стотиците други покрай които бяха преминали. Той извади метален кръг с един единствен ключ и когато вратата безшумно се отвори, кардинала можа да различи тясна, мрачна килия в която имаше само груба, дървена маса и стол с права облегалка. Килията се осветяваше от малък свещник с три капливи свещи, поставен върху масата. Привеждайки се Антулу прекрачи прага, огледа за момент бъдещия си кабинет и без да поглежда към ниския мъж, му подаде свит на тръба списък с необходимите томове. Той го пое внимателно и тихо притвори вратата докато излизаше.

Библиотекаря се появи само два пъти през следващите часове. Веднъж за да донесе още свещи и втори път с малка каничка вода и параче черен хляб, с които кардинала набързо се справи, докато прелистваше дебелите жълти страници на поредния том. Антулу се чувстваше ужасно. Пълното му тяло, свикнало с меки възглавници и уютни дивани, протестираше срещу изтезанието на дървения стол. От дима на свещите и полумрака, очите му сълзяха и буквите се размазваха. А и самите книги бяха написани на език толкова различен от сегашния неански, че кардинала разбираше само отделни думи и фрази, които дразнеха мисълтта му и го караха ядосано да се почесва по темето. Накрая не издържа и дръпна връвта на стената. След няколко минути се появи същия служител и го загледа с очакване.

– Трябват ми други книги! – каза Антулу и захлопна корицата на последния том. – Такива в които е ясно обяснено това което търся!

Той се вгледа изпитателно в библиотекаря, опитвайки се да открие и най–малкия признак за насмешка в очите му. Не успя.

– Ако желаете разяснение по някои от въпросите съдържащи се в избраните от вас съчинения, сигурен съм, че нашият декан ще ви приеме още сега. Срещу допълнително заплащане разбира се.

– Допълнително… Добре, така да бъде! Води ме, искам да се срещна с него веднага!

Деканът на Великата Библиотека, изглеждаше като изровения след дълги години труп на човек, загинал в страшни мъки. Когато кардинала влезе, през двойната врата на кабинета му, за момент дори не го забеляза зад масата отрупана с книги, снопове пера и стъклени алхимически принадлежности.

Старецът отбеляза с костелив пръст страниците на една дебела книга, вдигна поглед към госта си и промъмори замислено.

– Култа към Пълзящия Хаос, много висок ранг….Добре дошли в Марашна кардинал Антулу! Какво може да стори за Вас един беден слуга на Знанието?

– Беден, хм...Вашите книги са пълни с мистерии и гатанки! – отвърна кардинала – Аз искам ясни отговори! Моите оракули виждат само сенки! Сенки в които има черни криле. Самума над пустинята носи червен пясък! Майсторите на плът създадоха нов Центурион! От столетия….а сега изведнъж нов Центурион! И то с невиждана мощ! Какво става в Неа, бедни слуга на знанието?!

Декана поглади едно дълго перо, оправяйки формата му.

– В света в които живеем всичко е обвързано. Щом някъде вее самум, значи на друго място е тихо. Пет са стихиите, които определят съдбата на света. Значи трябва да търсим отговор в една от тях. Или във всичките пет заедно. Мнозина от мъдрите смятат, че нарушаването на Баланса е най–страшното, което е сполетяло света до сега. Те виждат дуалистичната природа на живота. Баланс и Хаос. Но силите, които се стремят към тези две положения, нямат истинска дуалистична природа. Те не изповядват чистите страни на добро и зло. В зависимост от своите интереси и вярвания, те наричат Баланса зло или наричат по същия начин Хаоса. Истинското зло е непознато за тях, както съществата които обитават дълбините на океана са непознати за птиците в небето. Вашият..култ очаква завръщането на нещо, принадлежащо към едната от чистите прояви на доброто и злото. За вас Баланса е нещо подобно на първата пролетна песен на кукувицата – знак за събуждане. За това тези, които смятат че Хаоса е опасен грешат. Балансът може да бъде много по–опасен. Има същества, чиято единствена цел е да предпазят това това да се случи. Кукувицата да запее. Крилатите сенки в сънищата на вашите оракули. Ключът отново са петте стихии които определят съдбата на света.

Кардинал Антулу закима и поправи тежкия символ висящ на гърдите му.

– Знам кои са петте стихии. Във вашите книги се казва много за Очите. Значи ако някой събере всичките пет и ги върне обратно на мястото им в Храма на Халид това ще призове Господаря Под Пясъците?

Сухият, сбръчкан мъж зад бюрото се усмихна тъжно.

– Не уважаеми кардинале. Явно многото приказки за Баланс и Хаос са Ви объркали. Простете на стария човек. Храма на Халид е част от Неговия личен план за света. Той няма нищо общо с доброто и злото. Вие и вашият култ сте част от съвсем друг план, които за съжаление също е обвързан с петте стихии. Никой освен пазителите на Очите не може дори да открие истинския Храм. Но аз знам, че поне едно от Очите се е съхранявало в Абкан, преди да бъде откраднато отново. Нима до него, в храма на Пълзящия Хаос няма още четири гнезда?

– Оракулите в пирамидите мълчат за това – каза замислено Антулу. – Завръщането на Господаря и причините за неговото идване, са една от големите мистерии на нашата църква. Ние не търсим ключ към неведомата Му воля. Но знаем че Той винаги се завръща. В този момент един от най–великите синове на Неа, наследник на рода Дорон се е заел с трудната задача да върне Окото на Водата в Абкан. Во истина, ръката Му е всесилна!

Деканът заинтересовано вдигна глава и врата му се опъна като шията на костенурка.

– А! – изграчи той – В такъв случай, този човек се е подложил на велика опастност! Виждате ли кардинале, петте стихии и камъните които ги представят, са обект на интерес за почти всички велики сили ръководещи съдбините на света. Дори всевиждащите жрици на Умбра следят Очите като ястреби. Пазителите са способни да ги усещат и проследяват. Тайнствените селенити също имат свои лични планове за тях. Боя се че ако Дорон стане притежател на едино от Очите, той и цяла Неа ще се окаже между двата камъка на световната мелница.

Пълният мъж, който беше кардинал и всъщност владетел на Неа, се приближи до масата и вдигна едно кълбо от синьо стъкло. Повъртя го между пръстите си и се вгледа в мътната сърцевина. Не видя нищо.

– Каквото е писано ще стане. – каза след миг той.

* * * * *

Глава на chernoto_slance

Възрастният, леко плешив и безличен човечец чакаше вече четири дни. Не проявявяше нервност, защото осъзнаваше, че както винаги го наблюдават. По същия начин, по който той дълги години беше наблюдавал своите подчинени.

Сега не му се полагаха подопечни – беше му възложено да свърши тази работа лично. Което всъщност означаваше, че му е последна задача. “ Само че в моя занаят никога няма такова нещо като последна задача. Когато загубиш анонимността си пред външния свят....тогава? ... дано намерят за какво за ме използват! .... Странното е, че за толкова години не успях да разбера за кого всъщност работя.... “ Мислите на Ко`сеак – невзрачния силует на масата до вратата – бяха прекъснати от влизането на очакваната личност в кръчмата “ Гърбавия катър ”– всъщност единствената пивница в радиус от двайсетина километра.

Вътрешно се усмихна, доволен от добре работещия си вътрешен усет за поведението на жертвата. Интуитивното пресмятане на разстояния, привички и слабости на наблюдаваната личност бяха всичко от което се нуждае един наемен убиец или шпионин. Така че той стана от мястото си и се приближи до новодошлия, спирайки на безопасно разстояние от него и двамцата, които някак случайно и небрежно заставаха между работодателя си и заварените на мястото местни къркачи и отрепки.

... Не че, господин Винс Дорон имаше нужда от спътници, които да го охраняват. Онова, което му бяха дали като данни за пирата го караше да осъзнава, че последния е крайно смъртоносно и непредвидимо създание. Ко`сеак реши, че си заслужава приветливо се усмихне. Разчиташе на факта, че на по– принцип безизразното му лице една рядка усмивка стои почти.... искренно:

– Господин Дорон?

– Същия! – отвърна младият човек с глас небрежен и пълен с добре шлифовано, самоконтролиращо се насилие. Ко`сеак, който си беше имал работа със всякакви хора, настръхна отвътре заради тембрите и намеците в този глас. “ Този човек е невероятно опасен. ” Реши, че може да пробва с един лек поклон от раменете – по– скоро деликатно намекване за уважение и респект, отколкото явно подмазване:

– Боя се, че е във взаимен интерес да отнема пет минути от времето ви, господине!

– Кой те праща? – младият човек се облегна странично на кръчмарския тезгях, насочвайки към възрастния, плешив шишко цялата мощ на мрачния си поглед. Ко`сеак пое дъх... може би за последно....:

– Някой, който знае колко добре сте се спавили в Арсис... и иска да продължи да се възхищава на действията ви...

“ Това е! “. Помисли си той. “ Ако преживея за следващото вдишване, може и да успея да си изпълня задачата ”. Вътрешно се стегна за очакваната развръзка, но реакцията на събеседника му го изненада. Винс Дорон се засмя – вместо да се начумери и да преглътне раздразнението или просто да кимне на главорезите си – вместо това той се разсмя. Тихичко и мрачно, но се разсмя:

– Непознато, човече... върнете се при онзи, който ви е пратил и му кажете, че с роби, слуги и кучета не преговарям. И въобще усилието да предизвикваш възхищение е толкова изморително.... не мислиш ли ?...

– Усилието е огромно, когато трябва да надминаващ собствените си дела. Само боговете могат да възнаградят подобаващо толкова мащабно дело, .... но и моят господар се е погрижил да получите заслужена награда.

– Чухте ли, момчета – рече зловещо усмихнат Дюрон, без да е ясно към кого точно се обръща. Може би към двамата, които се правеха, че не са с него – някой ще ме награди заради унищожението на Арсис ... а аз си мислех, че съм познал злото из основи! – Той се усмихна хищтно на Ко`сеак и с небрежен жест го покани да се приближи:

– И каква е наградата? Кинжал в ребрата, стрела в гърлото? – очите му на врял и кипял войн незабелязано оглеждаха прозорците, вратите и стълбището за втория етаж, за към стаите за гостите и “ цветята ”. Възрастният мъж тихо прошепна:

– Пълните картографски планове и чертежи на няколко съвсем слаби укрепления, намиращи се на Лунните острови.

– И какво е това нещо, което хем е слабо пазено, хем е достатъчно ценно, за да си протегна ръката да го взема.

– Цяла армия майстори корабостроители, господин Дорон. Цяла армия от първокласни дърводелци, въжари, шивачи на платна, ковачи, инжинери и прочие. Разбира се, морските капитани им дават заплати, но когато.... ги отведете... на изток.... въпроса с трудовите надници ще отпаде от самосебе си.

– На изток? – направи се на учуден Винс Дорон – защо ще ги водя на изток?

– Това го знаете само вие и моят работодател ... не ме гледайте така.... щях да спомена името му, ако го знаех.

– Не знаеш за кого всъщност работиш? – учуди се пирата.

– Не бих ви лъгал ей така.... това би могло да ми донесе океан от внезапна, но безкрайно продължителна болка. В отговор Дорон надигна чашата си и отпи. После го погледна с тежък, ужасяващ поглед... Ко`сеак за пръв път и може би за последен път в дългата си кариера на шпионин преглътна с видимо подскачане на гърлената ябълка. Усети, че устата му внезапно пресъхва – но с върховно усилие на волята издържа погледа на младия си събеседник. Онзи кимна:

– Добре! Така да е... ще праема разговор теб, въпреки че не знам кой те праща. Да седнем някъде – той направи някакъв жест на хората си и те с леко поклащаща се и заплашителна походка се запътиха към най– тъмната и неугледна, забутана в най – мрачния ъгъл масичка. Винс и Ко`сеак ги последваха и стигнаха точно когато онези изръчкаха пиянадетата по масата да си ометат парцалите на бегом. Седнаха и пратеника с бавни, внимателни движения разкопча куртката си. Беше с гръб към останалата кръчма и никой освен другите трима на масата не видя как измъкна две широки парчета чисто бяла коприна. При нейната поява Дорон присви одобрително очи – коприната не шумолеше, не се забелязваше при претърсване на тялото с опипване. Можеше безкрайно да се мачка и нищо да не стане с изображенията.

Изображения на двата Лунни острова – всяко голямо поне метър на метър, с подробно нанесени изобарни линий, височина на стените на гарнизоните, къде какъв вид обсаден стреломет или катапулт има. Всички възможни силни и слаби точки и подстъпи.... плюс брой на войниците и разписание на смените на караулите по стените. Ко`сеак се обади:

– Всъщност не е нужно да атакувате тези малки укрепления. И без това не може да ги задържите при ответния удар от страна на Херцогството, Даная и морските капитани. Но може просто да влезете в пристанището ... ето тук и тук и тук ... и да подложите на грабеж и огън самите корабостроителници. Разбира се, да си вземете и вашите майстори корабостроители. Ако глупаците от гарнизончетата излязат на помощ на цивилните – ще си платят за глупостта.... но каквото и да стане вие ще бъдете там, ще си вземете своето и ще сте си тръгнал преди някой да успее да реагира.

– Защо охраната е слаба? – наостри се подозрително Дорон – не е ли твърде подозрително.

– Слаба е според вашите стандарти, господине. Тук, на запад, още не сме свикнали пиратите да действат с цели армади и масирани десанти, способни да смажат цял град. Пък и бившия херцог в момента не разполага с реална бойна сила, за да отделя подразделеня за Лунните острови.

Винс цъкна с език:

– Твоят годсподар знае твърде много неща, господин Никой... твърде много? А казал ли ти е, защо морските капитани са се навили да платят на тази армия корабостроители?

– Строят осем кораба, клас Левиатан, господин Пират. Чутото накара Винс почти звучно да изругае. Левиатаните си бяха търговски кораби – твърде бавни и неповратливи, за да бъдат използвани от военните или пиратите. Представляха огромни туловища, които побираха четири, до шест пъти повече стоки от обикновената търговска гемия, само че се движеха поне два пъти и половина по– бавно от последната като тип... За Винс лошото беше, че корабите от клас Левиатан са толкова големи, че на борда им може най– нечаквано да срещнеш една, две роти тежка пехота. Правиш абордаж, стиковаш с куки твоя мъничък, бърз кораб към това огромно корито, покатерваш се по такелажа на неговата палуба.... и те размазват.

Едно е да смачкаш шепа обикновени моряци, друго е да се изправиш срещу дванайсет дузини дисциплинирани професионалисти, въоръжени с тежко сухопътно снаряжение: брони, щитове, копия и онези гадни, пехотински мечове с къс, клиновиден ефес.... и хвърлячи на дротици.

– .... Сам разбирате, господин Дорон, че тези кораби трябва да бъдат унищожени още на стапелите си. По възможност заедно със самите работилници. Пиратът даде да се разбере, че принципно е съгласен:

– Дадохте ме сериозна тема за размисъл, гоподин Никой. Може да кажете на своя господар, че ме накара сериозно да се замисля... От една страна са левиатаните, от друга страна са всички тези работници, които само чакат да ги хвана за ръчичката и да ги заведа .... как го казахте – “ Някъде на изток ”.

– ... На едно място с хубав залив – допълни Ко`сеак, предизвиквайки тънката, смъртоносна усмивка по обветреното, сурово лице на събеседника си:

– Кажете на когото трябва, че ще взема със себе си плановете и чертежите на тези две гарнизончета. Може би в най– скоро Лунните острови ще бъдат поразтърсени малко... Може би! ... Но когато взема решение, ще го разбере цялото крайбрежие на континента.

* * *

“ В младите има някаква особена тайна –някаква особена вяра в съдбата, която с годините се износва. “ – Ето това си помисли началникът на канцеларията на първосвещенник Джоррам. Мисълта му мина, когато набюдаваше влизането на бъдещия си заместник. Сам си го беше избрал – след обстоен и внимателен преглед на всички възможни кандитатури – подадени и неподадени.

Възхдъхна – чувстваше се толкова бодър и жизнен... нима бе невъзможно лечителите и магьосниците–церители да бъркат. Неизличима болест – до два месеца... господин Хорпах Джоунс.... най– много до два месеца...

Погледна през прозореца, към ширналия се под него град и желанието за живот го преряза през гърдите като невидим, жесток меч. Беше свикнал с работата си, владееше я и ... " И какво... ще ми липсва, когато умра? " Разсеяно се взря в документите на бюрото си. Всеки ден през него минаваха стотици папки, съдържащи тайни, прогнози, досиета, повече или по– малко подредена информация. Повечето неща спираше или пропускаше " нагоре " само с един поглед за преценка. Знаеше кое е важно и кое не. Най– малкото като началник на канцеларията на Джоррам имаше достъп до много тайни, и то в текущо време. Въпросът беше дали е направил правилният избор с младока пред него. Обърна се към влезлия, впивайки очи в леко неуверената му стойка, в ръцете, чудещи се къде да се дянат. “ И аз се чувствах точно така преди цели четеридесет години. Помня как гърлото ми пресъхна, когато влязох за пръв път в тази стая и изведнъж разбрах какво ще работя... В името на Халид – четеридесет години. Кога минаха? ”.

– Господин Хорпах Джоунс? – попита с леко колебание младежът.

– Същия! А вие сте Саймън Метц – Хорпах го подложи на първия личен, важаш само между тях тест:

– Дипломата ви не е блестяща, млади човече. Удивително ниски оценки за човек, който никога не е пропускал занятия и винаги може да бъде намерен в библиотеката?? ... да не би да четете твърде бавно, младежо? Моите колеги, които се занимават с преподаване, не са особено очаровани от вас. Казаха, че с големи усилия запомняте дори най– простите дефиниций. Защо така?

– Защото ...

– Да ?

– Защото те могат да бъдат помнени и по смисъл, господин Джоунс. А, ако се стигне до спор, може да се направи проверка – младежът изглеждаше готов да отстоява мнението си и това се хареса на Хорпах. Реши обаче външно да не го показва. Още не! Изхъмка:

– Не всичко е диспут, господине. Понкога има повече полза, ако видиш поставеня въпрос като гатанка... или чертеж по геометрия.... Щом сме тук и разговаряме за това, значи сте ми разгледали писмените работи и годишните проекти.

– И в такъв случай какъв е твоят извод от сегашната ситуация, тази между нас в момента ?

– Ще ми предложите някаква работа, сър.

Хорпах за втори път се усмихна вътрешно. Момъкът наистина умееше да разсъждава. Можеше и да стане нещо от него – но беше още твърде рано да му казва колко високо в йерархията на халидовата администрация може да се озове. Все пак не се сдържа:

– Добре, да приемем хипотетично... че си търся мой заместник. Защо да не избера някой от преките ми подчинени ? Очите на младежа се разшириха в първия миг от изумление и изненада, но мигновенно огъня в тях бе прикрит. Можеше да се види как прехапва език, съсредотачайки ума си, преди да проговори:

– Мисля, че преките ви подчинени.... стават за точно определена работа.... за каквото сте им възложили... Убеден съм, че сте се погрижили да не могат да ви заменят. Никой от тях! Си...си... сигурен съм в това, макар че никога не съм ги виждал. Всъщност и вас виждам за пръв път.

– Отличен отговор, млади Метц. Нека видим какво ще ми кажете за това писмо.

Хорпах бутна към него правоъгълен лист тънка и глатка оризова хартия, покрита с някакво лъскаво, приятно миришещо покритие. Саймън прочете бавно съдържавието, после учудено погледна към по– възрастният мъж:

– Датата, отбелязана вътре в писмото, е от шести септеври! Но тава е абсурдно. Невъзможно е да пристигне за четири дни от Ерисея до Бодар. Няма начин!

– А това, че е именно от новостроящата се столица на онзи Ти`сейн. Човекът, срещу когото магистратите получиха помощ от наша страна – в своя един единствен опит да го смажат с военна сила.

– Не знаех за това – но щом ми го казвате, значи има значение... Макар че това писмо е от частно лице... Някоя си лейди Лариса Селтис Крисчрън. Тя просто моли за присъствието на един наш свешенник, който да я въведе в светите догми на учението ни. Пише, че била стара и неуверена за очакващото я в Отвъдното. Обещава да построи приют, малък храм и параклис и тн. и тн... Обичайните неща... все едно чувам баба си, която на младини не е била, ъъъ .... особено вярваща.... така разпрявяха по– дъртите съседи де. Той се подхилна и Хорпах усети, че ъгълчетата на неговите устни също се повдигат в иронична усмивка. И тогава следващия прочетен ред накара младежа пред него да се смръщи:

– Това е странно.... споменава името на конкретен свещенник.... Някой си Мискини Картов. Хм, ако ме пуснете във вашия архив, то бих могъл да разбера какъв й е на тази старица този свещенник. Ще ми разпишете ли пропуск за етажите ... над вашия кабинет.

– Ще ти разпиша постоянен... но за Картов няма да намериш нищо в архива. Абсолютно нищичко – рече бавно и натъртено Хорпах и Саймън кимна разбиращо. След това попита:

– Колко време имам да се занимавам с това писмо... доста е странно...

– Странно е, но всеки ден ще те чакат поне още сто такива нещица. За това трябва да решиш дали да отделиш време на тази загадка или да я пуснеш в кошчето– Старецът наблюдаваше как лицето на младежа се сгърчва от усилието и чувството за отговорност. Накрая той изглежда взе решение – твърдо, сигурно решение:

– Тази дама е написала дата вътре в писмото, дата на изпращането ... и после някой много се е постарал да изпрати това писмо с невъзможна скорост до нас. Убеден съм, че е използана по– добра пощенска система от нашата.

– Никой няма по – добра система за съобщения от нас – укори го Хорпах. Ние имаме гълъбарници. Но дори и гълъб ще се затрудни да измине това разстояние толкова бързо. Странно нали.

– Значи са използвали нещо още по– добро, нещо наистина бързо. Което вече говори за намек. Имаме писмо от частно лице, доставено чрез използането на сила, с каквато разполагат само могъщи организации... и самите държави, естествено– Саймън погледна Хорпах, очаквайки оценката му. Тя не закъсня:

– Опичай си акъла, момче. Давам ти пропуск за етажите над кабинета ми, плюс половин час. Тичай да разбереш кой стои зад тази Лейди Лариса Крисчрън.

Младежът се върна след двадесет минути. Седна запъхтян на стола пред Хорпах и извади бележките си:

– Значи, сър, тази дама не е чак толкова стара. И по моминско име е лейди Лариса Селтис Велиан. Единствен жив сродник – нейният племенник, настоящият градоначалник на строящата се столица на Тиен`хара – лорд Айвън Горг Велиан. Казват, че доверието между него и онзи принц било на ниво... И.. сър... един от архиварите ми подшушна, че при нападението над онази крепост .... сред защитниците е имало и жрици на Умбра... Те май са останали по–продължително време из крепостта и дори..... ъъ, някой слуги са видели странни работи сър....от определено естество, леко клюкарско...всъщност... какво ли не им се привижда на тези леняи...

– Тоест? – попита Хорпах, макар че за него всичко вече беше ясно. Саймън си позволи лекичко да се намръщи:

– Онзи принц отваря вратата на своя дом за жриците на Умбра. После някаква мила дама на средна възраст кани наш свещенник, за който никъде няма никакви данни... само дипломата ??.... обаче тази дама се оказва леля на доверено лице на същия владетел, поканил вечните ни съперници. Само че жриците са ги поканили официално, а нас тихомълком.

– Докато разбойниците се карат за плячката, собственика се измъква с имуществото си – рече подсмивайки се Хорпах и добави – забележи обаче, че този принц и неговия лорд не разчитат на пряка конфронтация между нас и жриците. Въпросният Картов ще бъде там инкогнито. А всъщност Мискини .... той ... той е от хората, които умеят да решават проблемите .... по изключително бърз начин. От време на време ще попадаш на следи от неговото придвижване.... насам натам из континента..... ще имаш за цел да препращаш тези свидетелсва и документи лично на Първосвещенника – без никакви копия за моя ... и бъдещ твой архив. Ясен ли съм?

– Да, сър!

– Хубаво тогава, напиши едно обяснение към писмото, дай да се подпиша и го пращаме на Джоррам да вземе окончателно решение. Все пак той е шефът..... а, да, Саймън – ако нямаш лошия навик да мислиш на глас, може да работиш в кабинета ми. Ето там на страничната масичка – малко си височък, ще гледам за утре да ти осугуря по висока. Заемай се с първата си резоюция.

Младият Метц обаче имаше да каже още нещо:

– Заинтересувах се от втората странност – че се споменава името на конкретен свещенник и то при условие, че става въпрос за толкова потайна личност като господин Картов. Запитах се откъде може тази Крисчрън или Велиан да го познават.

– Много добре, Саймън, какво откри?

– Този Велиан го има в архива на частните студенти. Тези, дето идват заради парите на мама и татко и всъщност никога не стават свещенници... Винаги съм ги съжалявал – занятията им са отделно, общежитията им са отделно.... втора ръка ученици. Лицето на Метц изрази едновременно презрение и съжаление. Хорпах въздъхна, осъзнавайки, че стоящият пред него все пак е един млад човек, уязвим на съзнателно пропагандирани и насаждани заблуди. Налагаше се да разбие тази още сега.

– Истината е, че частните студенти учат почти всичко, което и вие. Но на самите изпити минават по– леко, много по леко! Всъщност може да се каже, че хлапаците четат толкова, колкото им се чете... но ти трябва да си наясно, че хората са способни на изключителни странности – например да учат без върху тях да тегне мисълта за комисия, съставена от стария Реймън, “Звяра “ и “ Малката секира “ .... по теология.... помните ли го този изпит, Саймън Метц ?

– Твърде добре– Малката секира ме скъса два поредни пъти !

– Е, той дъртия Ричард си е такъв ... колко студенти са проплакали от него... но да се върнем на въпроса. Частните студенти са отделно, за да не ви дразнят заради привилегиите си – лесни изпити, лесен режим, липса на наказания – на истински наказания – ако внесат в стаите си алкохол, еретическа литература или .... момичета..... Хорпах наблюдаваше как очите на младежа се разширявят. След миг той проумя и кимна на стария си събеседник:

– Всъщност защо не .... те не идват за да станат свещенници, а за да получат образование.

– Всъщност повечето си тръгват и без реални знания.... но между временно сме им набили в кратуните колко е велик Халид и каква опора са неговите умни и образовани свещенници, как халидовата църква може да се справи с всеки възникнал проблем – епидемия, глад, война, жрици ....

– Разбирам – поклати глава Саймън, обаче този Велиан явно е четял и то доста... прегледах му някой годишни проекти. Виждам един особен ум. Много особен и силен ум. Не бих искал да играя шах срещу него – младежът спря за момент, сякаш обмисляше дали е важно това, което се кани да сподели:

– Сега разбирам защо сред частните студенти само единици се явяват на изпита с трапа с колчетата... глупаво е да си дете на свръхбогати мама и татко и да те върнат надупчен.

Обаче този Велиан се е натискал да присъства на лекциите и на самото изпитание. Преподавателят се е дърпал, но някой го е убедил да се съгласи... Някой, който умее да убеждава...

– Картов? – попита Хорпах.

– Поне онзи вече починал преподавател е смятал него за ... ъъ, намерил си е любимата котка обезглавена – и то когато вече се е бил завил с одеялото, за да спи... А и след изпитанието с устойчивотта срещу Гласа Велиан е проявявал всички признаци на благодарност към Картов. Благодарността май се е изразявала главно в пари – според същия преподавател в стаята на Картов скоро след това са се появили нови, хубави вещи и дрехи.

Чутото накара Хорпах да се замисли. Дори стана и отиде до прозореца... Погледът му се зарея над покривите на сградите, напечени от следобедното слънце. Замисли се сериозно. “ Джоррам – Принц Ти`сейн.... Врагове, които имат общи врагове ... и всеки на всеки се усмихва.... Картов – Велиан ... убиец и тих дипломат, своенрав свещенник и лорд, способен да купи доброто и злото... Колко ще ми липсва тази игра, когато предам щафетата на Саймън.”