Пурпурна есен – I част

Мекият звук на биещи въздуха криле бързо бе заглушен в тежката нощна тишина. Илай проследи с поглед отлитащата на юг птица, докато мракът не погълна черния й силует. Той остана до прозореца, загледан замислено към ширналата се пред очите му Велианска долина, сякаш опитвайки да проследи пътя към планините и скрития в сивите им прегръдки замък. Полъх на есенния вятър проникна под светлата му риза и хладната му милувка прогони унеса на херцога.

Илай Юрански приближи бавно до свещника, чиято светлина осветяваше новите му покои. Той разгърна бележката в ръката си и внимателно я прочете.

“Преди години се опитах да ви предупредя, че братовчедка ви е отговорна за смъртта на моята майка. Вие не предприехте нищо. Не зная, доколко това е новина за вас, но сега тя се изпрати отровител след мен.

Вятър нахлу в покоите на херцога и погали пламъчетата на свещите. Светлината трепна игриво по късчето хартия и дребният почерк сякаш оживя. Топлите светлинки се отразиха и в тъмните сиви очи на херцога, но не прогониха мрака в тях. Илай прочете още веднъж няколкото думи, изпратени от дъщеря му за пръв път от години, след което бавно поднесе бележката към свещите. Изгледа замислено как огънят лакомо погълна късчето хартия и го превърна в сива пепел, която се разпадна в ръката му.

Внезапно вратата зад него се отвори и в покоите ми влезе личната прислужница на кралицата. Появата й по това време го изненада, но далеч не толкова, колкото поканата, която тя му предаде. Без да продума на жената, той се отправи към покоите на Анара.

Кралицата се беше разположила на огромния диван край прозореца и четеше някаква книга. Илай застана спокойно в средата на стаята и се приготви търпеливо да чака съпругата му да благоволи да му обърне внимание. За негова изненада Анара почти незабавно затвори книгата и внимателно я остави настрана. Лек вятър откъм езерото издуваше тюлените завеси зад нея и разбъркваше нежно разпуснатите й къдрици. Тъмнозелената коприна на дрехата й контрастираше с деликатната белота на кожата й и подчертаваше изумрудения блясък в красивите й очи. Тя кимна леко към креслото срещу нея и наля вино в оставените на масичката до нея чаши. Илай пое подадената чаша и се настани удобно. Не знаеше какво да очаква. Последния път, когато видя Анара, нищо не предполагаше, че кралицата ще го покани на среднощна романтична беседа на чаша вино.

– Очаквах повече от теб, Илай – заяви внезапно тя.

Той замислено изгледа виното и отпи. Прекрасният аромат и вкусът на тъмночервената напитка удавиха сетивата му го изненадаха. Задържа усмихнат чашата в ръка и спокойно посрещна погледа на жената срещу него.

– Не разбирам какво искаш да кажеш, Анара. Какво точно очакваше?

Тя сви рамене.

– Да надраснеш поне малко суетата си вероятно – в гласа й се промъкнаха нотки на досада. – Не крия, че неведнъж съм се изкушавала да те убия, Илай. Признавам и че предизвикателствата, които ми отправяш, успяват да ме увлекат. Но само донякъде. За мен Даная е по–важна от сблъсъка помежду ни. Винаги е била по–важна. – тя остави чашата на масата и се приведе напред. – Кажи ми, Илай, ти какво искаш? Да управляваш Даная? Да ми покажеш, че си по–силен от мен? Или се опитваш да убедиш себе си в това?

Вълнение зачерви страните на кралицата, докато говореше. “Несъмнено се е постарала да изглежда... убедителна”, помисли си иронично Илай и отново отпи от виното си. Мисълта, че кралицата може да се опитва да го съблазни, го забавляваше.

– Вълнуваща реч, Анара. Но не е ли малко късно за този театър? Не си спомням да са те интересували желанията ми когато заплаши да убиеш дъщеря ми, мен и Лийра, ако откажа да се оженя за теб. Не те интересуваше какво искам, когато ме направи за посмешище, вземайки Кейдж за свой съпруг няколко дни преди сватбата ни. Какво се случи, кралице? Откога моите желания имат някакво значение?

Анара раздразнено махна с ръка.

– Глупак! – ядно отсече тя. – Само настъпената ти суета има значение! След смъртта на Елиана единствено аз, ти, Аркип и самият Кейдж знаем за това. И естествено, че исках да се подсигуря, срещу теб, когато реших да те задържа в Бодар!

– Искаше да ме унизиш! – поправи я невъзмутимо Илай.

– Та ти дори не трябваше да знаеш за това!

– Е – усмихна се Илай – Кейдж...

– Престани веднага с тези глупости...– сряза го спокойно кралицата и се усмихна. – Кейдж никога не би ти казал подобно нещо. Или е била Елиана, или Аркип. Но не затова те повиках. Искам да разбереш, Илай, Даная не е залог за игри. Още по–малко в момента.

– В момента? Да разбирам ли, че в някой друг момент ще благоволиш да отстъпиш пред ламтежите за власт на своя съпруг, скъпа моя... т.е. на своя втори съпруг? Желанията на първия не ме интересуват, стига да не пречат на моите. – той доизпи виното наведнъж и остави чашата настрана. Опря ръце на коленете си и се приведе напред, надзъртайки любопитно в очите на Анара. – За какво е всичко това? Знаеш много добре какво искам още от времето, когато те омъжиха за Береар!

– Спести ми мелодрамите – отбеляза отегчено кралицата.

– Та те са твоя слабост, любима. – ухили се той. – И не се надценявай твърде... – той млъкна внезапно и стисна устни. Остра болка прониза тялото му. Сви неусетно ръце в юмруци и си пое дълбоко дъх.

– Не ти ли е добре, Илай? – попита с престорена загриженост Анара.

Капки студена пот бяха избили по кожата Юрански. Той погледна към празната си чаша и стисна зъби. Анара се изправи от мястото си и приближи бавно до него. Зрението му се замъгли. Искряща, едва доловима мъгла покри света около него с вълшебен, мек блясък.

– Още вино, Илай? – предложи с ослепителна усмивка кралицата. Илай се опита да й се усмихне невъзмутимо насреща й, но поредният спазъм изкриви усмивката в болезнена гримаса.

– Поне беше вкусно – гласът му успяваше да звучи почти спокойно.

– Така е... – замислено промълви Анара. Взе празната чаша, притвори очи и я подуши. – Билките вършат чудеса!

Мелодичният й глас сякаш идеше отдалеч. Илай протегна ръка към нея, но не можа да я достигне.

– И как ще обясниш смъртта ми? – изхриптя той.

– Няма да се налага да обяснявам нищо, скъпи мой съпруже. – кралицата се приведе над него. Нежният й парфюм го заля и замая. Меките й блестящи къдрици погалиха лицето му. Опита се да ги докосне, но не можеше да помръдне. Лицето й беше толкова близо, че красивите й очи бяха единственото нещо, което той можеше да види. Илай се потопи в тихите им зелени дълбини. Търсеше триумф или любопитство, но намираше единствено едва доловима сянка на загриженост. Болезнени спазми разкъсаха тялото му за пореден път. “Няма ли да приключи това!”, мерна се измъчената мисъл в ума му.

– Заради Береар е, нали? – попита изведнъж той. – Каквото и да си мислиш, Анара, не аз го убих. – болката намаля и той съумя да се усмихне. – Отровата все пак е женско оръжие – промърмори неясно херцогът.

Сякаш цяла вечност тя се взираше в очите му.

– Кой, Илай?

– Не зная... А и в момента това никак не ме интересува.

Тя се отдръпна рязко назад и му обърна гръб. Наля си вино и се облегна на перваза.

– След малко болката ще спре.

– Успокои ме – почти се изсмя Илай, но в същия миг изненадано установи, че болката наистина е започнала да отминава, макар все още да не можеше да се движи. Светът продължаваше да изглежда потънал във вълшебна нереалност.

– Няма да те убие – тя се изправи рязко. – До утре и последните следи от отварата ще са изчезнали. Илай, не мога да си позволя да си играя с теб. Даная не може да си позволи нашите игри. Искаш да управляваш – добре. Докажи, че тази страна наистина е важна за теб. Ако, обаче, продължиш да ми се пречкаш, ще те убия.

Той понечи да отвърне, но тя го прекъсна.

– Не се опитвай да отговориш сега... отварата все още ти действа.

Анара изчезна за миг и когато се върна, носеше някаква завивка. Метна я небрежно върху него и приседна наблизо.

– Има още нещо, което трябва да ти кажа. Говорих с Херцогиня Неара. Днес е получила вест от младите – заловили са отровител. Признал, че е пратен от братовчедка ти – тя го изгледа изпитателно. – Ако поне малко те е грижа за дъщеря ти, постарай се да укротиш Лийра. В противен случай, ще го направя аз. Неара е решила да остави Каст сам да реши как да се справи със ситуацията.

Мекотата и топлината на завивката сякаш прегърнаха нежно и мислите му и го унесоха. Думите на Анара се спотаиха удобно в ума му, но бяха изместени от мисълта колко красива изглеждаше тя. Скоро сънят го връхлетя.

* * *

Херцогиня Лийра разресваше дългите си черни коси пред огледалото в покоите си. Утринното слънце щедро изливаше румена светлина през големите прозорци и огряваше голите й рамене. Внезапно тя забеляза в блестящото отражение как вратата зад нея се отваря.

– Илай? – възкликна тя и се изправи, грейнала от задоволство.

Херцогът пристъпи мълчаливо в стаята. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш бе боледувал, но тъмните му очи искряха развълнувано.

– Случило ли се е нещо, Илай? – попита Лийра, приближавайки бързо до него. Ръцете й се обвиха около врата му и тя понечи да го целуне, когато внезапно ръката му се стрелна към нея. Херцогът сграбчи дългите й черни коси, уви ги около китката си и придърпа грубо Лийра, докато тя не коленичи в краката му. Жената понечи да изпищи, но другата му ръка затисна устата й и заглуши вика й. Илай се приведе бавно към нея.

– Искам добре да ме чуеш, Лийра – устните му почти докосваха ухото й. Можеше да усети топлия му дъх да гали врата й. – Помниш ли старата Нейрин? – очите на херцогинята се разшириха ужасено. – Виждам, че си спомняш. А вероятно си спомняш как и защо умря. – Лийра съумя да кимне. Опита се да каже нещо, но ръката продължаваше да притиска устните й. – Трябваше да си ти, Лийра... Ти... Когато Нейрин умираше, аз виждах теб. Когато тя пищеше, аз исках твоите писъци да възмездят смъртта на Елеа... Единствената причина да дишаш все още – единствената – е, защото тогава реших, че ще ми трябваш. – ръцете му се отпуснаха и той отстъпи назад. – Но сега... сега ти си посегнала и на дъщеря ми, жено!

Лийра опря ръце в пода и извърна ужасеното си пребледняло си лице към него.

– Илай... Илай, нека ти обясня...

– Млъквай – прекъсна я рязко той. – Не искам да чувам нито дума. Толкова години я държах далече от себе си, от мислите си, за да не я използват срещу мен. А сега ти.... Искам да ме чуеш! – тихият му, измамно спокоен глас напомняше едва доловимо мъркане. – Не зная какво кроиш, Лийра, но веднага ще престанеш. Отсега нататък няма да правиш нищо без мое съгласие. Ще се спотаиш като змия в тревата, както само ти умееш, и ще правиш само това, което ти наредя! На първо време – ще направиш всичко възможно да се омъжиш за Озикс!

Той коленичи до нея и извърна лицето й към своето.

– И, запомни добре това, ако и косъм падне от главата на Миела или разбера, че не изпълняваш нарежданията ми, ще съжаляваш, че не ти бе на мястото на Нейрин след смъртта на Елеа!

Думите му останаха да кънтят в съзнанието й дълго, след като херцогът напусна покоите й.

Винс Дорон обхвана глава с ръце и после уморено потърка лицето си.

– Ние сме глупаци – каза той издишвайки дима през зъби. – “Магьосници оскверняват съкровищата на храма и ги използват за фокуси с призми, огледала и лоени свещи!” Това са мои думи! Казах ги, когато стъпих на тези проклети брегове! Ние сме тези, които са осквернявали съкровищата на храма и са ги използвали за фокуси! Това, което държиш е една от великите стихии на света, а баща ми мир на праха му, го използваше за да предсказва бури!

Той вдигна очи и погледна момичето. Устата му беше изкривена в ядосана усмивка.

– Аз нямам избор Ланис. Силната държава се изгражда върху символи, а символите се определят от съдбата. Аз трябва да се завърна в Неа, гордо носейки наследството на Адмирал Дорон. Това е предопределено и трябва да стане. За бъдещето на народа ми.

Погледа му за момент се спря върху двамата селенити, които не отделяха очи от втория камък.

– Синове на Блицен, – гласът на Дорон беше твърд но пълен с безкрайна умора – Това не е ваша легенда. Може би някой друг ден… Ако дори помръднете към нея, баскерите ще ви заковат на стената. Вашата мисия беше успешна и аз съм ви благодарен.

После отново се обърна към момичето.

– Това което ми показа, тези видения…те са неизбежни нали?

Той протегна ръка и Окото на Водата, един от петте велики камъка, за първи път от десетилетия, отново се завърна в рода Дорон.

Ланис остави верижката да се плъзне по дланта и. Тя леко въздъхна а сиянието около нея забележимо помръкна. Винс мислено отбеляза промяната, настъпила в нея след последната им среща. Зад крехката, скромна вънщност, прозираше някаква нова, концентрирана сила, която се усети и в гласа и когато тя заговори

– Виденията са само знаци, които ни предупреждават какво може да се случи. Така мисля. – Очите на момичето проблясваха в мрака. – Всичко зависи от тези които участват в тях. Аз не ги създавам. Те…просто се появиха наскоро.

Винс вдигна камъка и го разгледа. Синьо полирано камъче. Можеше да е планински кристал от сергията на някои търговец. И все пак около него се усещаше непогрешимия вкус на мощ. Необяснима чудовищна мощ. “Колко ли хора са го гледали по същия начин?” Помисли си той “А колко от тях са сред живите? Исфериот знаеше за него, но не предупреди баща ми. Кардинал Антулу ще го постави в подземната си зала, под тонове камък и ще го използва за избирането на новия си Падишах…А аз, ще се превърна в герой и символ зад, който народа ще застане…за да чака с мен онова, което следва по петите “наследството на рода Дорон” ”.

– Един ден – каза Винс, заравяйки мислите си дълбоко за да може по–късно, да ги извади наново и избистри на спокойствие. – Ще съжалявам за това – той разклати камъка на верижката. – Надявам се този ден да не настъпи твърде скоро.

Ланис не отвърна нищо. Тя погледна за момент към Окото на Водата, висящо от ръката му и после леко кимна, сякаш съгласявайки се с думите. А може би това бе просто начин да се сбогува. Тя безшумно и някак безтегловно се обърна и напусна стаята, вилата и Тиен’хара.

Винс постоя няколко мига, втренчен в полюляващата се завеса. След това се изкашля, бързо надяна камъка на врата си и се завъртя към братята селенити. Те продължаваха да гледат завесата.

Донер Блицен пръв възвърна мисълта си и сепнато разгледа следите, които ноктите му бяха оставили, върху свитата в юмрук длан. Той посочи с пръст към терасата.

– Това…беше огромен, непростимо пропуснат шанс. Дори не искам да питам как тя е станала притежател на лунния камък. Но НИЕ бяхме на една крачка от решаването на всичките ни…

– Бяхте на една крачка от собственото си унищожение – прекъсна го Дорон – Нека не говорим за това. – той вдигна ръка – Аз имам дълг към вас за помощта която ми оказахте. Кажете какво мога да направя като отплата?

Селенита махна с ръка и започна бързо да крачи из залата.

– Каква помощ?! Ние очаквахме съвсем друго! Лунния камък в Тиен’хара..– Изведнъж той рязко спря и присви очи. – Всъщност има нещо, което може да направите за нас…

* * * * *

Глава на Jaar

Омръзна му да бяга. Омръзна му мъчителното събуждане всеки втори път, след като се е прехвърлил през някое огледало. Тежестта на спуснатите клепачи, помръкналата светлина зад тях, слабостта в крайниците, болката в гърба. Надяваше се, че скоро наистина всичко ще свърши. Но какво ли го очакваше след това? Никога не бе кроил планове за след коронясването си. Може би женитба...

Усети, че се унася отново, а безпаметните сънища на твърдия под не бяха най–желаното от него в момента. Ти’сейн се размърдамъчително и чу как гръбнакът му тихо изпуква. Отвори бавно очи и видя задрямалата магьосница, седяща с кръстосани крака близо до него. Един от кинжалите му се плъзна от ръкава на халата му и падна на каменните плочи. Звукът сепна Сайхе, която, виждайки ставащия Принц, каза:

– Слава на Танх! Вече се чудех какво да правя...

– Не го благославяй. Може да окаже поредната опасност, дебнеща в сенките. – потуши ентусиазма й Ти’сейн. – Бе избрала най–правилното – трябва ти почива. Но леглото е в другата стая, защо...?

– Защото не знаех какво може да се случи с теб. – изпревари го с отговора си тя.

Навън тъкмо се съмваше. Бледата утринна светлина се смесваше със сиянието на Звездата. Хладен ветрец подухваше през отворения прозорец, а двамата се бяха отпуснали в меките кресла и опитваха да разрешат загадката на тъмния магьосник, който бе нападнал Сайхе в Бодар. Принцът й разказа накратко за срещата си с него в пустинята, за усещанията, които му носеше присъствието му и които от известно време с якаш го преследваха.

Прекъсна ги изненадващата поява на стария Маг, който нахълта в покоите на Ти’сейн.

– Не си ли чувал, че на затворените врати обикновено се чука, Корвейл? – попита го раздразнен той.

– Съжалявам, Принце. – почти сериозно се извини старчето: – Прекъсвам ли нещо? Не може да се отрече, че имате вкус за жените, макар и доста разнообразен. – изхили се той, оглеждайки стройното тяло на магьосницата. Погледът му се спусна от късите й червеникави коси по тъмната кожа, там където копринените шалове не я закриваха.

Сайхе само поклати глава. Започваше да й писва това внимание от страна на мъжете. Привлекателността й несъмнено бе полезна в много ситуации, но... Едва сега осъзна, че Ти’сейн не бе я погледнал похотливо нито веднъж.

– Моля те, отиди в кабинета ми долу. Явно трябва да поговоря с него. – обърна се към нея Принцът. С леко кимване тя се отправи към вътрешната стълба и заслиза към работната стая. – Корвейл, искам присъствието й в крепостта да остане тайна. Поне докато аз реша.

– Щом казваш. – съгласи се Магът. – Какво си намислил отново?

– Просто искам да я подготвя за някои изненади, които “дебнат” из крепостта. – поясни той и се зачуди как ли ще реагират жриците. Най–малкото не трябваше да научават за Сайхе, преди да я е отвел при Алаир Танх.

Корвейл поглади белите си мустаци и седна в креслото, което магьосницата бе освободила.

– Не ти говоря за това. Способен си да извлечеш полза от всяка ситуация, нали? Или поне да потърсиш такава. – Принцът продължаваше да го гледа неразбиращо, затова старецът най–сетне откри причината за посещението си. – Се’ган вече търси и обучава младежи, които носят Светлината в кръвта си и имат потенциал за Магове. Рамегал само броди из Ерисея и си набелязва места, където да разположи магически защити. А аз си мислех, че си ги повикал, за да ми помагат в учителстването. Чудя се само какво си заръчал на Ка’анел?

Ти’сейн се засмя на възмутения тон на Мага, отиде до него и го потупа по рамото.

– Ще ти кажа само, че скоро може да ми потрябва още от Отварата. Или по–скоро на него. – ухили се той.

Очите на Корвейл се разшириха и за миг той се чудеше какво да каже. Нкрая се ограничи само с думите:

– Невъзможен си, Ти’сейн.

– Нима си мислел, че ще позволя постоянно пратеничество на жрици в крепостта, без да знам какви ги вършат и какво са намислили?

– Внимавай, Принце. – предупреди го Магът. – Умбрийките са опасни. Може да се възползват от ситуацията.

Знаеше, че Корвейл е прав, но си заслужаваше да опита. А досега Юла не му бе направила впечатление на твърде прилежна ученичка. Или пък не бе толкова напреднала в обучението си. Отново си спомни за първата си среща с Таис...

– Под гордостта на Ка’анел е да позволи да го манипулират. А не вярвам Юла да е овладяла Гласа до такова съвършенство. – успокои той стария мъж, седящ срещу него.

Поговориха още малко, след което се появи един слуга с обилната закуска. Корвейл отиде при своите ученици в библиотеката, а Принцът и Сайхе седнаха на кръглата маса, където бе остваен подносът, за да заситят глада си.

Стояха на покривната площадка, където Ти’сейн се опитваше да й покаже звездата, видима само за него сред дневната светлина. Магьосницата усещаше само концентрираната сила над нея и поиска да я види на тъмно. Спомни си сиянието, което бе озарило северния небосклон в нощта на преврата в Озикс. Гледката тук, толкова близо до знамето на Тиен’хара, както Принцът го наричаше, щеше да е впечатляваща.

Ти’сейн насочи вниманието й към строящия се град в края на платото, който се разрастваше все по–бързо с увеличаващите се групи хора, стичащи се към него. Едва сега той забеляза, че на преди празното място на самия ръб, предвидено за дворец, е започнато издигането на масивна бяла конструкция. Това му напомни, че трябва спешно да поговорят с Велиан. Замисли се, дали да не го посети в Ерисея, но напоследък отношенията им бяха прерастнали в доста по–официални и тясно свързани с управлението. Младият лорд бе този, който трябваше да дойде при Принца. На слизане от покрива Ти’сейн нареди на един слуга да повикат спешно Велиан.

Първият министър се отзова изненадващо бързо. Без да изчака покана, се настани на стола с висока облегалка пред писалището на Принца, които премина направо към същината:

– Политиката на Тиен’хара спрямо Херцогство Озикс се променя. Отношенията ми с Херцога претърпяха развитие.

Велиан слушаше с интерес, който не остана задоволен и той попита:

– Което се изразява във?

– В това, че лейди Тилд ин Арит ще трябва да промени жертвите си сред Магистратите. – отбягна въпроса му Принцът. – Вярвам, че поддръжниците на Озгар ще бъдат сполетени от ненадейна и нелепа смърт.

Загадъчна усмивка се появи на лицето на Велиан. “Този човек наистина се гордее с любовницата си!”, удиви се Ти’сейн.

– Не смятате ли за удачно и въпросният Върховен магистрат да бъде премахнат? – поинтересува се младият благородник. – Това също не би било проблем за...

– Знам. – прекъсна го Принцът. – Не. Той ще остане жив, за да бъде изправен пред справедливостта на законния владетел на Херцогството.

– Както пожелаете. – съгласи се другият.

– Кажи ми още нещо, Велиан. – попита Ти’сейн, гледайки изпитателно лорда. – Защо започна със строежа на двореца толкова рано?

– За да впечатлим света. – бе простичкото обяснение, което бе последвано от подробно описание на бъдещото величие и вълшебна красота на Тронната зала.

Принцът се намръщи и изсумтя демонстративно:

– Колко недалновидно. И непрактично. А аз се надявах, че ще мога да държа гостите на столицата далеч от крепостта, за да се стават други ... злополуки. – намекна той за смъртта на Сивена. – Но започнатото ще бъде довършено. Поне Маговете ще има къде да се събират един ден.

– Боя се, че не те разбирам, Ти’сейн.

– Велиан, Тиен’хара си има тронна зала и това е Огледалната зала тук, в крепостта. Това, което ти строиш, наистина ще бъде само за пред света. Не ме разбирай погрешно, но има неща, които трябва да останат такива, каквито са били през вековете. Забележи обаче, че не става дума за традиции. – отново намекна нещо той, надявайки се Първият министър да го е разбрал. А и да не го бе разбрал – не го интересуваше толкова много.

Видял разочаровнието на мъжа отсреща, Принцът реши да допълни:

– Все пак благодаря за жеста. Но, моля те, помисли на пролет за някакъв малък дворец за гости. Наистина е неприятно да ти се мотаят в краката, докато е опитваш да свършиш някаква работа. Както може би сам ще разбереш един ден, когато съветници и магистрати от други страни идват на посещение при теб. – с усмивка завърши Ти’сейн и изпрати посетителя си до вратата.

Вечерта Принцът поведе Сайхе към подземията на крепостта. Двамата се промъкваха по коридорите, избягвайки слугите и закъснелите чиновници. Избра път, който минава възможно най–далеч от покоите на жриците. Не му трябваха неприятни изненади точно сега.

Стигнаха до мазетата и избите, подминавайки складовете, пълни с храна и “Тайната хазна”, където Ти’сейн бе започнал да трупа ценности и редки стоки, които биха могли да спасят страната в дни на криза. И които му даваха известна независимост, ако Велиан се поддадеше на жаждата за власт. “Но той отдавна си я утолява.”, напомни си той, оставяйки зад гърба си на глед обикновената ниска вратичка на хазната.

Заспускаха е по мрачни вити стълби, които ги отведоха до прокопани в скалада проходи – с влажни неравни стени, сред които цареше непрогледен мрак. Преди да е пречупил вътрешната си светлина през сребристите си очи, Сайхе озари пътя им в бледо жълтеникаво сияние. Едва сега Ти’сейн забеляза одеждите й – оранжеви шарки, разпръснати на небесно синия фон на фината коприна. “Колко подходящо”, реши той.

Оказаха се в задънен коридор. Усещаше силните еманации вече съвсем ясно, сякаш я привличаха, зовяха. Заклинанието осветяваше масивната скала, преграждаща пътя им. Магьосницата понечи да се обърне с въпрос към Принца, но видя как очите му проблясват със собствена светлина и канарата започна бавно да се отмества.

Пристъпиха в огромна сумрачна пещера, в чиито център се бе разположил сфинксът. Сайхе пристъпи още по–близо до съществото, изучавайки огнените черти на лицето му. Същите като на портрета в Академията.

– Танх... – успя само да промълви тя, преди да коленичи пред него.

Принцът се отдръпна в сенките и с интерес наблюдаваше срещата между двамата. Тоест между тримата. Забеляза как ледените потоци потрепваха някак нервно, но въпреки това Алаир неизмести съпруга си на лицето на сфинкса.

– Само жените от рода Танаа съм виждал облечени по този начин. – заговори Пазителят с дълбокия мъжки глас, който прокънтя в подзземната зала. – Нима това се е променило? – запита настойчиво той.

Магьосницата вдигна глава към него и бадемовите й очи се взряха в течащия огън.

– Не, Основателю. Аз съм Скиталец Сайхе Танаа. И най–сетне ви открих.

Уважение, дори богоговение изпитваше тя към него. Припомняйки си историята на живота й, Ти’сейн донякъде я разбираше. Но недоверието му към сфинкса бе нарастнало в последно време и вниманието му по–скоро бе заето с разговора, който двамата поведоха. Всичко съвпадаше – разказите на Пазителя, както и тези на магьосницата. Следеше внимателно израженията и на двамата, но нямаше и помен от неочакван неудобен въпрос или реплика. Неясна мисъл се появи сред светлината отвъд очите му и той здраво се хвана за нея. Продължи да слуша какво си казваха магьосниците, все повече убеждавайки се в своето предположение.

– Къде е Алаир. – Сайхе попита с тревога. Ако легендите за любовта между двамата бяха верни, а нея вече я нямаше...

– Тук съм, Дъще на Хипопион. – обадиха се ледените потоци, заели главата на сфинкса.

Магьосницата не можеше да откъсне объркания си поглед от студеното лице на жената, oбрамчено с чуплива заскрежена тъмна коса. Изпитите й страни и почти безцветните очи й придаваха вид на изящна статуетка. Имаше някаква необяснима красота в Алаир, красота, които малко бяха забелязвали на времето.

Прекара цялата нощ със сфинкса, докато Ти’сейн най–сетне не се показа от сенките. Знаеше, че Пазителят го бе забелязал още с влизането им, но сякаш сега бяха забравили за него.

– Защо не ми казахте? – попита ги той.

Танх извърна червените си очи към него:

– За Академията ли? – на свой ред поиска да се убеди той. – Защото не е твоя работа, Принце. Защото е минало, несвързано с Тиен’хара.

– И защото ако намеря начин да ви освободя, ще отлетите в Синехия, изоставяйки Тиен’хара? – предположи той.

– И затова. Може би силата ни ти е необходима. – Алаир пое думата: – Макар и оковани, все още сме от полза, както сам се убеди по време на битките.

– Не аз ви задържам тук. – напомни им Ти’сейн. – Свободни сте да си вървите, щом бъдете способни на това. Сайхе, – обърна се той към нея, – време е да вървим.

Магьосницата се изправи и произнесе тихо:

– Ще открия Ерис, Танх.

Когато се върнаха в покоите му, Ти’сейн я остави да си отдъхне от продължителната среща. Едва сега Сайхе усети вълнението и възбудата, които я заляха със закъснение. Бе го намерила! След толкова години на търсене. При това жив... Постепенно се унесе в дрямка, която бързо премина в дълбок сън.

Принцът я пренесе на леглото, а самия той слезе да поспи на дивана в кабинета си.

– Ще бъда откровен с теб, Сайхе. – говореха си по късно двамата. – Подозирам, че Алаир Танх крият още тайни от мен. Опасявам се, че тези тайни никак няма да ми харесат, защото би трябвало да се отнасят за времето, което са прекарали в Тиен’хара. – Магьосницата кръстоса ръце пред гърдите си и продължи да го слуша внимателно. – Само Ерис е тази, която може да разкрие тайните на сфинкса. Както и да го освободи.

– Ще намеря тази жрица и ще я доведа тук. Вече избрах следващата си мисия на Скиталец. – обясни му Сайхе.

– А ако е по–добре да не бъдат освобождавани?

– По–добре за кого? – дръзко запита магьосницата. – Притежаваш достатъчно сила, за да сключиш сделка с тях, ако се налага. Или с мен.

Ти’сейн леко повдигна вежда и отвърна:

– Не искам да сключвам сделки с теб. Просто те предупреждавам, че изходът на всичко това е неясен. И може да се окаже много различен от очаквания.

Тя въздъха, поклащайки глава.

– Готова съм да го посрещна, какъвто и да е той.

Принцът не можеше да отрече, че е впечатлен. Изпитваше все по–големи симпатии към магьосницата, която се оказваше много по–силна жена, отколкото показваше. “Явно не си приличаме само прекалената самоувереност”, развеселено си помисли той, канейки я на обяд.

Докато отпиваха от кървавото тиен’харско вино, Сайхе отбеляза:

– Селенското е по–добро.

– Признавам. – ухили се Ти’сейн, след което изражението му отново стана сериозно. – Ще говоря с жриците. Надявам се да ми дадат поне някаква насока къде би могла да откриеш Ерис.

– Благодаря ти. – признателно каза тя и двамата продължиха да разговарят, отпивайки вино над празните порцеланови подноси.

Ти’сейн наблюдаваше отраженията си в Огледалната зала. Толкова различни лица, които покзваше на отделните хора. И същевременно той бе всички свои отражения, които другите възприемаха като неговата личност. Понякога се чудеше какво ли виждат...

Жриците пристъпиха в залата, въведени от Брет. Оказваше им почест, съпровождайки ги до аудиентцията им с Принцът. Оттегли се без да каже и дума, затваряйки високата врата след себе си.

Посрещна ги с думите:

– Радвам се, че приехте поканата ми. – въпреки учтивостта си, той и не помисли да изказва благодарности. – Причината за тази среща е една молба, която искам да отправя към вас.

Черис го гледаше изпитателно, а Юла се опитваше да прикрие любопитството си. Пълноправната жрица заговори:

– Пратеничеството на Умбра няма за цел само да се възползва от гостоприемството ви, Принце. – “Не се и съмнявам”, искаше му се да вметне, но остави жрицата да продължи. – Надявам се да можем да ви помогнем, но все пак всичко зависи от молбата.

– Но разбира се. – съгласи се той. – Има някои събития от историята на Тиен’хара, които дори за мен остават обвити в тайнство. Ерис, като последна кралица на страната, би могла да даде отговор на въпросите, които са се изправили на пътя ми. Надявах се да ме насочите къде бих могъл да я открия.

* * *

Дните на оплакване на покойните бяха отминали и бе дошъл денят на погребението на графското семейство. Херцог Озикс се приготвяше в покоите си, а един паж подскачаше около него, опитвайки се да му помогне с копчетата на бялата риза. След като ги закопча сам, Озикс махна с ръка и момчето му подаде дългото до колене черно палто, сливащо се с траурния цвят на панталоните му.

Приглади малкото коса, останала на оплешивялата му глава и се дръпна от огледалото. Прибра в джоба си една перлена огърлица и се отправи към другото крило на двореца, където бе настанена Лийра Юранска. Противно на очакванията му, младата жена се бе приготвила и не го остави да чака. Прие подаръка му с учтиви реплики на благодарност и му позволи да сложи колието около тънката й шия.

– Имате превъзходен вкус, Херцог Озикс – поласка го тя. – Перлите изпъкват чудесно на за съжаление траурната ми рокля.

Озмънд й подаде ръка, която тя пое и двамата се насочиха пък градините на двореца, където щяха да погребат Елиана и Дориан. За първи път се показаха заедно пред други хора, при това в такава интимна близост. Появата им предизвика оживена размяна на реплики и многозначителни погледи, въпреки тъжния овод, заради който се бяха събрали в този ден. Двамата се настаниха под една от опънатите черни тенти, които заслоняваха присъстващите от слабия дъждец и зачакаха началото на церемонията.

* * * * *