Пурпурна есен – I част

Остър нечовешки писък разцепи мастиленочерната нощ, разкъса мислите й на безброй късчета, които се разпиляха над необятния сребърен океан в ума й. Чуваше как огромни криле бият ожесточено напоения с тревога и страх въздух, как остриета пронизват плът и разсичат кости. Можеше да усети отварянето на всяка рана, изтръгването на всеки вик на болка, всяка студена прегръдка на смъртта... Вдигна лице към небето, чиято тъмна плът бе разсечена от острия сърп на луната, и потърси кротката омая на познатата й сила. Перленобяла мъгла се разстла край нея и покри като ефирно було биещите се черни сенки. Внезапно стотици сапфирено проблясващи змийчета се плъзнаха сред бялата пелена, последвани не след дълго от изумрудени, рубинени и диамантено искрящи нишки, сплетоха се във фина мрежа, прегръщайки перлените потоци на лунната сила и засияха.

Внезапно част от кървавочервените струйки се издигнаха над общата сияеща плетеница, вляха се едва в друга се и неусетно оформиха стройния силует на жена. Огнени отблясъци играеха по бледата й кожа и оживяваха високо вдигнатите в стегнат кок коси. Лунел спокойно посрещна погледа на познатите вече властни тъмни очи на жената, когато тя се обърна към нея. Ерис се взря в искрящите черни ириси на момичето селенит, погледът й се плъзна към двата камъка, сияещи в сребърните си обкови, след което извърна лице към продължаващата наоколо битка.

– Храмът чака всеки свой Пазител, дете – отбеляза спокойно жрицата и гласът й глухо отекна сред мрачния шум на вилнеещите край тях насилие и смърт. – Никой не може да бъде заместен.

Лунни вихри се заиграха с тежките черни коси на Лунел и погалиха бледото й лице. Тъмните устни се разтеглиха едва в усмивка, която не достигна студените й очи.

– Не знам за какво говориш. – отбеляза момичето и леко се отмести когато странно разкривена, подобна на човешка фигура се срути през безплътния й искрящ силует и притихна на земята. Ерис не се и обърна.

– За какво ти е тогава Окото на Вода?

– За да откупя живот.

Иронична усмивка изви красивите устни на жрицата.

– Глупаво дете! Това не е разменна монета. Силите поглъщат живот. – погледът на Ерис мина бавно над пропитото със смърт и унищожение поле и внезапно прониза мислите на момичето, плъзна се като огнен език по тежките заскрежени врати, затворили се зад спомена за Данил и внезапно угасна. Лунел едва доловимо трепна и зарея поглед покрай жрицата. Сиянието край нея ставаше все по–силно, погълна образа на Ерис, обви всеки шум в мека тишина и внезапно реалността нахлу в света на Лунел.

Пътуваше, сгушена в една от каруците, съпровождащи младото семейство Брионел по пътя им към имението на Юрански. Ритмичната мелодия на колелата и конските копита неусетно бе оплела мислите й и я бе понесла към объркания свят на виденията. Лунел примижа леко, когато топлите слънчеви лъчи целунаха бледото й лице и вдигна ръка, за да предпази очите си. Погледът й си плъзна разсеяно по ездачите наоколо. Внезапно един от тях се обърна и вниманието й бе привлечено от открития сапфирен поглед на граф Корел. Лека усмивка разведри сериозното му лице и повика някакъв неясен спомен в ума на Лунел. Тя присви очи, опитвайки се да го улови, но образът непрекъснато й се изплъзваше. “Виждала съм това лице и преди...”, помисли си тя, докато погледът и се плъзгаше по мокрите му коси, които блестяха под ярките слънчеви лъчи. Можеше да различи искрящи капчици вода, които се отцеждаха от слепените къси черни кичури и се спускаха надолу по лицето му, оставайки влажна диря след себе си по загорялата кожа. “... и все пак... беше различно”. В ума й внезапно се мерна споменът за мрак, прегърнал ревниво дълбоко в себе си кристалния студен ромон на вода, но само след миг отново й се изплъзна.

Корел забеляза как лицето на Лунел помръкна и обърна коня назад. Продължи да язди бавно край каруцата, загледан тревожно в сериозното лице на момичето. Светлината на слънцето потъваше унило в гъстите черни коси, които хвърляха мрачни сенки по бледата й кожа.

– Добре ли сте, госпожице Мореà? – попита той, опитвайки се напразно да улови смущаващия тъмен поглед на момичето. Откакто я бе довел, тя почти не бе говорила с него. Каст се бе опитал да го подкачи за нея, но Томас невъзмутимо отклони игривите подпитвания на приятеля си. Сам не можеше да обясни на себе си, защо я бе довел, но бе убеден, че не би и могъл да постъпи другояче, а и тя самата го бе последвала, сякаш водена от същата увереност. Томас усещаше в нея нещо познато, но и толкова дразнещо недоловимо, че отново и отново се мъчеше да надзърне в студения безкрай на странните черни очи, за да потърси отговора там.

Изведнъж забеляза удивения й поглед да се спира в косите му. Тя се надигна бавно от малкото си гнездо сред вързопите в каруцата, олюля се леко, пазейки равновесие, и протегна ръка към него. Тънките й пръсти докоснаха лъскавите, нагрети от слънцето черни кичури. Едва долови неясното й възклицание – “Сухи!”. Томас се отдръпна леко назад и сбърчи леко чело. Момичето се държеше все по–странно и той се замисли дали не е луда.

– Добре ли сте? – попита отново той.

Тя се отпусна отново на мястото, сгуши се сред меките вързопи и прегърна коленете си.

– Всичко е наред, графе – каза спокойно тя. Притисна ръка към гърдите си и потъна в неясните си мисли, сякаш напълно забравила за него.

* * * * *

Глава на B. Delvig

Винс Дорон седи в центъра на празна зала, отпуснат върху масивната кожена облегалка на тежко кресло и с крака качени върху ръба на масата. Черен арбалет лежи върху бедрото му а втори, близнак на първия е оставен на плота пред него, опрян в носовете на прашните му ботуши.

Във вилата е тихо. През широката панорамна врата водеща към терасата и парка, свободно влиза лунна светлина и завесите се развяват от вятъра. Пирата не е помръднал дълги часове. Само от време на време замислено подръпва от стара, обгорена лула с извита дръжка.

Зад него шест еднакви сенки стоят изправени до стените. Лесно сгрешими със статуи или забравени от някой древни доспехи, останали да чакат команда за атака, която никога не идва. Баскерите стискат масивни стоманени стреломети – съоръжения в по–близко родство със стенобойни оръдия, отколкото с арбалетите в скута на Дорон и чакат с търпеливото спокойствие на навити стоманени пружини.

Топлата Тиен’харска есен пълни мислите на пирата с одавна забравена тревога. Аромати на сочна влажна, земя и гора. Вятърът които издува завесите, все още има вкуса на изгоряла лятна трева и само усещането за идващия студ, по–горчиво и всъщност, по–тревожно от останалите признаци му помага в търсенето на оная мисловна нишка, която той вече трета лула (а и тя вече започна да догаря и трябва да се изчука в ръба на масата) се опитва да залови, изглади и навие обратно до началото и.

Когато напусна Неа, Винс Дорон беше прекалено млад за да успее да поеме всички онези правила, суеверия, легенди и неписани закони от които бе изтъкан живота в двореца на Падишаха, но пророческата кръв във вените на рода, винаги намираше начин да напомни за себе си. Усещането му беше помагало много пъти, докато кръстосваше моретата и той се беше научил да му отдава необходимото внимание. Нещо щеше да се случи и пирата знаеше, че камъка в ръцете на странното момиче е част от играта. Той се усмихна доволно и премести лулата в устата си.

Забеляза сгъстяващото се сияние малко по късно. То се появи неочаквано като дразнеща мислъл и отражението му бързо потече по дъските на пода. Сякаш луната се измъкна иззад облак и съсредоточи цялата си сила пред отворената врата на вилата. Дорон се изплю сухо и хвана по–удобно дръжките на арбалетите. Нямаше нужда да поглежда назад към баскерите, косъмчетата на врата му настръхнаха от познатото усещане за смъртоносно напрежение скрито в мрака на ъглите.

Една дълга човешка сянка се плъзна покрай вратата и завесата бавно се отмести. Както и очакваше не беше момичето. Висок светлокос мъж присъпи в залата и спря на разумно растояние от масата и пирата седящ зад нея. Винс нацели единия арбалет в гърлото му и леко присви очи заради дима от лулата.

– Сега ти ще ми разкажеш нещо, – каза той – Аз ще те послушам малко, защото вече ми е скучно тук и след това ще ти забия една стрела. После пак ще чакам. Затова ти предлагам да яхнеш отново, каквато магия използва на идване и да изчезнеш още сега.

– Бащицата се притеснява за теб Дорон – отговори след кратко мълчание мъжа. – А Башир Зерга се оплака, че някаква свирачка на цитра постоянно питала за тебе. Освен това, явно не си имал удоволствието да срещаш често селенити. Трябваше да ме застреляш още пред вратата. Всъщност, изпратен съм да предотвратя точно такива грешки. Ако мога разбира се. Тази вечер, моят баща и суверен, барон Дариус Блицен ми постави определена задача, ще ми е неприятно да се върна без да съм я изпълнил.

Винс се ухили мрачно, докато наблюдаваше как мъжа критично оглежда насочените арбалети.

– Покани и другия да влезе, няма нужда да стои на терасата. – каза той. След това се поправи. – Всъщност нека да проверим съвета ти.

Арбалета в лявата му ръка освободи товара си преди селенита да успее да реагира. Тежката стрела свирна покрай светлокосата глава, проби завесата и изчезна в нощта. Не последва нищо. Нямаше вик на болка или тъп удар на паднало тяло.

Винс леко наведе глава настрани и загледа мъжа с интерес. Той не помръдваше. Само около отпуснатите покрай бедрата му ръце се сгъстяваха сребристи спирали, които бързо пълзяха нагоре към лактите. Миг по–късно, завесата отлетя настрани и втори селенит, които можеше да бъде брат на първия нахлу в залата. Пред гърдите си държеше ослепителен водовъртеж от светлинни нишки с формата на щит. В дясната ръка – нещо с неясна форма, наподобяващо тризъбец, оплетен от сребристи лъчи. Дългата му руса коса беше разпиляна по челото, а в погледа на мъжа, Винс различи добре познатия му пламък на войната.

Пирата се засмя и свали арбалетите.

– Добре дошли в Тиен’хара момчета! Мога ли да имам честта да узная имената ви?

Първия селенит беше сложил ръка върху гърдите на мъжа със щита и гледаше Винс с неодобрение.

– Както вече казах, – отвърна той – Изпратени сме за да помогнем. Подобни изблици са …неуместни. Аз съм Донер Блицен, а това е брат ми Ерик. Ако вече сме приключили с проверките, може би ще е разумно да ни кажеш, кого очаквате с такова гостоприемство – той изгледа баскерите зад гърба на пирата – И какво можем да направим за теб.

Винс кимна.

– Правилно, разполагайте се. Време е да поговорим. Твърде много легенди се разхождат из света в момента. Има неща които един обикновен пират не знае.

Разхождаха се из пустия Кладенец. Отправяше замечтани погледи към слънцето, загледана в несекващата му яркост и жар. На север постепенно настъпваше есента. Или поне така бе чувала от разкази на търговци и пътешественици. Въпреки годините на скитане, Калитеа никога не се бе осмелила да отиде отвъд планините и пясъците на Неа. Бе виждала снегове и вихрушки, но толите есенни багри на дърветата, изобразявани по гоблени и платна, оставаха само изкуство.

Есента. Сезонът на смъртта, както сама го наричаше. Искаше някой ден да го види. Да го преживее. Но нямаше да е тази година. Вечното синехийско лято ставаше все по тревожно. Вестите, които й носеха шпионите от Съвета, не предполагаха нищо добро. Но може би все пак щяха да успеят да ги използват за плановете си.

– Бе грешка, че им позволихме да научат. – прекъсна размислите й Ефат, връщайки я към належащия разговор. – Много по–лесно мислеха, че са господари на Хипопион, когато не знаеха нищо за Академията, отколкото сега, преструвайки се, че не съществуваме или че сме нищо неозначаваща хайка магьосници. – Върховният въртеше стрък зелена трева между пръстите си, усукваше и го разплиташе. – Накрая ще се окаже, че сме с вързани ръце.

Калитеа драсна с нокът във въздуха и растението в ръцете на Ефат Мадайр повяхна, съсухри се и се зарони от допира на тъмнта му кожа. – Завързаното може да се развърже. – грапавият й глас се разнесе в тишината на депресията. – Така или иначе, Стопаните бяха надушили нещо. Ако не бяхме оставили губернаторът да им подхвърля истината малко по малко, досега той щеше да е свален от власт, а съдбата на Академията...

– ... щеше да е неясна. Каквато е от създаването й, всъщност. – махна с ръка Ефат, сякаш да възпре думите на Върховната. – Домогването на власт вече представлява своеобразна опасност от гражданска война. А това вече ще оповести на света за съществуването ни.

– Неизбежно, е, Мадайр. – Древната го погледна с изцяло черните си очи, но марашнецът дори не трепна. Един от малкото, които устояваха на погледа й. – По–добре да плъзнат слухове за бунта в Хипопион, които можем да манипулираме, отколкото Сборището да вземе окончателно решение за поход срещу Силосия.

Върховният обърна обръснатата си глава към Древната, лицето му, сякаш лишено от възраст, се отрази в тъмните й очи. Преди да избяга от Марашна, за да се спаси от смъртно наказание, Ефат често си имаше работа с Безлики. Заради което за малко не изгуби живота си. Повечето неанци не извръщаха поглед пред Древните, но клана, покровителстван от смъртта, оставаше предимно в сенките. Говореше се за него, но малцина бяха виждали Безлики.

– Какво намекваш, Калитеа? – попита я хладно той. – Знаеш, че моите сей’хаянна могат бързо и безшумно да потушат заговорите.

– Не могат, Ефат, и ти го знаеш. – Безликата заобиколи изпречилите се на пътя й храсти. – Дори сега да положението да се успокои, опасността ще остане затворна в хазните на Стопаните. Рано или късно ще се изправят срещу властта на Академията. Предпочитам да знам кога ще е този момент.

– Тоест искаш да е сега? – невярващо попита високият мъж, който въпреки ръста си стигаше едва до рамото на Древната.

– Каква по–добра възможност идеите за борба за независимост да бъдат поне за малко забравени? – отговори му с въпрос тя. А тогава поне целият град ще е наясно кой държи властта в Хипопион.

– Ако успеем да я удържим. – мрачно изрече Ефат. – Склонен съм да се съглася.

“Защото не знаеш за Танх.” – мислено отвърна тя. Ако дори най–малкият намек, че Сайхе е по обещаваща следа, водеща я към Основателя, стигнеше до ушите на поддръжниците й в Сборището, плановете на Калитеа бяха обречени.

– Да вървим. – подкани го тя, насочвайки се към сводестия вход на пещерите. – Ще известим Върховни за заговоите и предполагаемата двойна игра на Губернатора. Това ще е последната им възможност да запазят сегашното положение.

Марашнецът я последва, предричайки протичането на поредната сесия:

– Освен ако не продължат да развиват стратегия срещу Силосия, поблазнени от независимостта, която победата ще донесе.

– Тогава дори преди първата битка, която плануват, улиците на Хипопион ще потънат в кръв и хаос. – гробовно прозвуча гласът й, когато двамата прекрачиха под скалния свод. – Понякогасе чудя, защо въобще го правим. – “Освен заради Безликите, разбира се”, добави тя наум.

Ефат зарея поглед сред оранжевеникавата светлина на факлите и каза:

– Свободата е идеал. Ценност. Тя е истинското познание, към което Академията се стреми от триста години. Познание, върху което независима тя ще се развива занапред. Но прибързването може да се окаже и най–големият провал.

Калитеа сви ръка в юмрук, дългите й нокти се врязаха в сивкавата кожа. “И ти не можеш да избягаш от същността си на човек, Мадайр.“

* * *

Остана в градината дълго, след като Илай Юрански се върна отново в двореца, за да се отдаде на “кралските си задължения”.

– Кралски, – изсумтя Озмънд. – Как ли пък не.

Нямаше кой да чуе думите му, освен редящите се покрай пътеката дръвчета, чиито листа започваха да пожълтяват. В последно време Херцогът бе опознал Анара, и не вярваше, че ще остави толкова лесно съпруга си да я измести от трона. Бе я опознал, че и дори нелепи мисли за обединяване на властващите родове на Озикс и Даная бяха минавали през ума му. Но илюзиите му се разсипаха на прах със скорошната сватба. А сега Юрански му предлагаше една много по–реалистична алтернатива.

Припомни си думите на консорта и усмивка се появи на лицето му. Търговските капитани далеч не бездействаха на Лунните острови. Изрично бе заповядал да не получава известия в Бодар, не и докато не изпрати друга заповед. Но корабостроителниците вече трябваше да работят с пълна сила, осигурявайки бъдещото подсилване на флотата. “И връщането ми на трона в Херцогството”, допълни доволен Озикс.

Не вярваше на казаното от Илай за братовчедка му. Не бе възможно една млада, поне от негова гледна точка, жена да се възхищава на човек, оставил властта да се изплъзне от ръцете му. “На човек, който изглежда по този начин”, саркастично поклати глава Херцогът, виждайки отражението на отпуснатото си тяло в малкото езерце, покрай което го водеше алеята. Въпреки че от бягството на борда на “Червения гларус” водеше много по–активен живот, а и отскоро запозна отново с тренировките, Озмънд знаеше, че никога не ще възвърне формата си, нито ще постигне по–привлекателен външен вид. Все пак можеше поне малко да се погрижи за себе си.

В предложението, отправено му от Илай, Херцогът виждаше изгодата и за тримата. Въпреки че вече се съгласи пред себе си, той продължи да разсъждава относно избора си. Сродяването му с Юрански щеше да го въвлече в опасната игра между кралицата и нейния консорт. Игра, която можеше да му донесе допълнителни облаги. Прекалено дълго не бе се занимавал с политически интриги, но наученото в младостта никога не се забравяше. Обзе го някакво дори детско нетърпение и с високо изпуфтяване той прескочи ниската декоративна ограда от ковано желязо.

“Стар съм вече за такива неща”, помисли си той, докато береше ранни есенни цветя, красящи градината на двореца. Букетът в ръцете му нарастна застрашително, приемайки тумбестата форма, която притежаваше и тялото му. “Време е да вървя. Ако въобще си спомня как се прави”, завъртя очи с досада. Запъти се към покоите на Лийра Юранска, оставяйки накъсана следа от малки, ухаещи цветчета.

Стресна се при вида на младата жена, която отвори врата след неговото почукване. Очакваше да види някоя от прислужничките й, но вместо това той запелтечи в изненадата си, но бързо се съвзе. Прокашля се деликатно, сякаш разлетял се прашец бе причинил неудобството му и връчи букета на Лийра.

Тъмносивите й очи го гледаха изпитателно, но въпреки това тя протегна ръце и пое подаръка му с учтива благодарност. Половината цветя се разсипаха в полите на светозелената й рокля и Херцогът се усмихна насреща й:

– Две стоманени пеперуди пърхат над жизнерадостна поляна от есенни листа, пркривайки умело своята красота. – Лека усмивка заигра на устните й и изражението на лицето й стана по приветливо. – От близо седмица съм в Бодар, но така и не успяхме да поговорим по–дълго, като изключим суматохата на сватбите. Надявах се на компанията ви по–късно през деня. На вечеря в градината. – не бе обичайно нито за положението му, нито за годините му, но Озмънд искаше поне да достави удоволствие на младата жена с ухажването си. Най–много да изглеждаше като глупак, ако тя се противопоставеше на идеята на братовчед си.

Въпреки опасенията му, Юранска отвърна сдържано:

– Наистина не е имало удобен случай, Херцоже. За мен ще бъде удоволствие да вечерям с вас.

Преди да го е поканила за кратко в покоите си, както изискваше етикетът, Озикс се поклони леко на Лийра и двамата си взеха довиждане. Забърза към собствените си покой, където се надяваше да завари Сайхе. Нуждаеше се от чисто женските съвети на магьосницата.

Елиана се въртеше неспокойно в леглото, не успяваше да примами съня. Стана, наметна някаква дреха и излезе на терасата, без да обръща внимание на студа, щипещ босите й крака. Рояк объркани мисли препускаха из главата й, чувствата я заливаха на вълни и я запращаха в бездната на отчаянието. Да подчини Кейдж, заповедта беше недвусмислена… не можеше да причини това на Анара… беше я отгледала като собствена дъщеря… Мислите й полетяха към сина й, някъде там на границата със Селения… посещението на тайнствения селенит… намеците на Илай… Впери изтерзан поглед в умиращата луна и една идея внезапно я осени. Да! Така щеше да направи. А после щеше да убеди Съвета, че така е било най–правилно, щяха да й повярват, нали я послушаха, когато настоя да дадат трона на Анара…

Илай Юрански потърка уморено слепоочия, напразно се опитваше да се концентрира върху книжата на масата. Още мислеше за разговора с братовчедка си късно следобяд.

“ –… имаш ли нещо общо с това, Илай?

– Аз?! – демонстрира искрено учудване. – Е, да, днес Озмънд ме пресрещна в градината и ми говори дълго за теб, той те обожава, Лийра. Аз само го окуражих да направи първата стъпка…

– И мислиш, че ти вярвам? – прекъсна го гневно тя. – Да ме продадеш ли опитваш?

Той протегна ръка и я погали по бузата.

– Чуй ме, Лий! – гневът й внезапно изчезна, не я беше наричал така откакто бяха деца. – Искам най–доброто за теб! Заслужаваш нещо повече от кокетниченето с празноглави аристократи. А и вече ти е време да се омъжиш…

– Не заслужавам ли щастие, Илай? – изхълца тя и го погледна с премрежени от сълзи очи. Той я прегърна и погали косата й.

– Понякога се налага човек да прави жертви, Лий… тежки жертви, трудни жертви… Не винаги можем да контролираме съдбата си…

– Виждам каква жертва направи ти! – отблъсна го грубо и го стрелна с яден поглед. – Ожени се за Анара и стана крал!

Илай въздъхна и прекара ръка през косата си.

– Тя ме изнуди, Лий. Държеше живота ми, живота на Миела и ... твоя живот. Не можех да не се съглася! Не можех да те изгубя! Ти винаги си била най–близкият ми човек…

Лийра примирено приседна на едно канапе.

– И сега трябва да се примиря с онзи дебелак Озмънд!

– Е, недей така! Вярно, не е първа младост, не е и особено красив, но е добър човек. Повярвай ми! А има бъдеще, и то какво! Скоро отново ще седне на трона на Херцогството. Ти заслужаваш това, Лий!

Братовчедка му се заусмихва. Властта винаги беше чудесно лекарство, знаеше Илай. Той извади ленена кърпичка и избърса очите й.

– Хайде, иди да се приготвиш за вечерята. Знам, че ще бъдеш очарователна както винаги…”

Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване. Зачуди се кой ли може да го търси през нощта. А щом видя кой влиза, само хлъцна изненадано.

– Елиана?! – отрони се сам въпросът от устните му.

Граф Дориан мръзнеше в коридора, а свещта догаряше в ръцете му. Чувстваше се жалък и унижен и му беше студено. Да следи жена си в собствения си замък! Ревността го изгаряше, опитваше се да се успокои, че се е заблудил, че не е прав, но доводите му се пръскаха на малки капки от течението, което виеше из сумрачния коридор. Почти се беше отказал да чака и реши да се прибира обратно, когато изскърцване на врата го накара да подаде глава от нишата, в която се беше притаил. Видя ги как се разделиха със страстна целувка, а после Елиана пое обратно. Мина покрай него без да го забележи, страните й бяха поруменели, а по устните й играеше доволна усмивка. Изпрати я с поглед, внезапен порив на вятъра изгаси свещта му и той остана сам в мрака.

– Какво си мислиш, че правиш? – попита го малко по–късно слепият.

– Защо? – отвърна разсеяно кралят.

– Тя е умбрейка, Илай! Умбрейка! Набий си го в главата. И сега ще те върти на малкия си пръст като послушно кученце!

Юрански понечи да каже нещо, но викове и дрънчене на оръжие го прекъснаха. Излезе бързо в коридора и замалко не се блъсна в кралицата.

– Ела! – кимно му тя кратко и той закрачи редом с нея, като навличаше в движение връхната си дреха. На вратата към покоите на граф Дориан се сблъскаха и с Джони Кейдж. Гвардейският капитан насреща им беше пребледнял като смъртник и заеквайки докладваше:

– Граф–графиня Елиана е мъртва… Граф Дориан се е заключил в спалнята и никой не пуска…

Едва сега Илай потресен забеляза бездиханното тяло на Елиана, простряно на пода. Беше пронизана с кама право в сърцето. А само допреди час тя беше в прегръдките му, толкова жива и чувствена. Юрански объркан притвори очи, но гласът на Анара го изтръгна от унеса му:

– Всички да излязат!

Войниците побързаха да изпълнят заповедта й.

– Разбийте вратата!

Илай и Джони се спогледаха, а после заедно се засилиха и влетяха през вратата на спалнята. Щом ги видя, Дориан грабна кама от масата и спря обезумелият си поглед на краля.

– Ти!!! – и тръгна към него, но гласът на кралицата го спря.

– Хвърли оръжието, Дориан!

Той спря нерешително насред крачка, погледна я умолително и прошепна:

– Прости ми, Анара… аз я убих… прости ми… – заби ножа в сърцето си и се строполи на земята. На Илай му призля, залитна и се подпря на вратата. В стаята се възцари мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на Кейдж. Кралицата първа се окопити:

– Джони, погрижи се за телата на Елиана и Дориан… Обяви, че са станали жертва на наемни убийци… И отзови сина им от границата, нека се прибере колкото се може по–скоро в Бодар… А ти – и тя посочи Илай с пръст, – ела с мен!

Още докато излизаха, Юрански чу как Кейдж раздава заповеди на гвардейците. Въряха мълчаливо докато влязоха в личните покои на кралицата. Тогава тя се обърна гневно към него.

– Обясни ми какво става! Парфюмът на Елиана още се усеща по теб!

– Е – опита се да заеме обичайната си нагла поза, – не съм виновен, тя сама ми се нахвърли… Неустоим чар предпола…

Плесницата изплющя оглушително, Илай машинално потърка ударената си буза.

– Не забравяй, че животът ти е в ръцете ми! – тръсна ядосано къдрици Анара. – И само една моя дума и утре главата ти ще се търкаля на площада!

Ядът се разгоря в Юрански и му вдъхна смелост:

– Хайде, направи го! Обяви, че твоят крал три дена след сватбата е прелъстил най–близката ти придворна дама. А после кажи, че ден преди сватбата си се оженила тайно за твоят любим генерал!

Кралицата трепна за миг, но за Илай това беше достатъчно да разбере, че Аркип не го е излъгал. Наведе се към нея и тихо изсъска.

– Не си мисли, че не знам! О, сигурно се чудиш откъде съм разбрал? Твоят Джони ми се похвали, не пропусна да се поперчи като паун…

– Махай се! И гледай да не се мяркаш пред погледа ми следващите няколко дни!

Юрански се спря на вратата и не пропусна да подметне подигравателно:

– Интересно… А на кого ще припишеш заговора, довел до убийството на графа и графинята? На Селения? На Херцогството? Или на Триумвирата?

Побърза да излезе, защото видя как Анара сграбчи една ваза. Прибра се в стаята си и с треперещи ръце си наля чаша вино. Май засега му се беше разминало, надяваше се да доживее до сутринта.