Пурпурна есен – I част

Ароматът на кафе дразнеше сетивата на Кейдж и му пречеше да се съсредоточи в документите, които четеше. Прислужницата, притеснена от хартиения безпорядък на бюрото, бе оставила подноса със закуската на една по–отдалечена масичка в библиотеката и Джонатан така и не бе успял да стигне до нея. Най–накрая той не удържа на изкушението и остави писмата от Даная настрана. Докато минаваше край прозореца свежият утринен вятър нахлу в библиотеката и погали умореното му лице. Напоследък спеше все по–малко, а работата сякаш растеше главоломно. Излапа набързо една солена кифличка и си наля кафе. "Ароматът наистина е божествен", помисли си доволно той докато вдигаше чашата към устните си.

Вратата на библиотеката рязко се отвори.

– Джонатан, трябва да поговорим – властно заяви Анара, приближавайки до него. Кейдж вдигна поглед от малката локва кафе на пода и насочи вниманието си към кралицата.

– Ти ли си пратил Ланис след Каст и Миела? – попита тя, без да обръща внимание на укора в очите му. Кейдж внимателно остави изцапаната чаша обратно на подноса, взе една кърпа и започна да почиства ръцете си.

– Там ли е? – попита той, когато приключи и наля следваща чаша с кафе.

– Нeара е получила вест от Каст. Миела я е разпознала.

Кейдж сведе умислено глава и ръката му неусетно посегна към гърдите му, където доскоро бе усещал допира на водния камък.

– Присъствието й там ме притеснява, Джонатан – продължи Анара.

– Не съм я пращал аз – каза накрая той и най–после отпи от кафето.

Кралицата го изгледа мрачно, сякаш се чудеше, дали да му вярва.

– Значи сега мога да се притеснявам даже повече! – тя грабна една кифличка от подноса и се разположи до масичката. – Има ли начин да я привикаш?

– Не – поклати глава Кейдж. – Тя е своеволна, а аз нямам почти никаква власт над нея.

"За разлика от Джоррам май", добави той наум и погледна към големите прозореци. Някъде отдалече се носеха гласове и смях, които само подчертаваха глухата тишина в библиотеката.

– Кога се е появила там? – попита Кейдж.

– Преди няколко дни. Срещнали са я край Перин.

Кейдж се умълча.

– Ти какво реши, Джони?

"Какво ли?", запита се сам той. Знаеше, че не може да я достигне. От нощта, в която лунното момиче изчезна с камъка, той непрекъснато очакваше появата й обратно в Бодар. Знаеше, че тя ще дойде, но дните минаваха в напразно очакване. От друга страна... Той погледна Анара и се усмихна.

– Не мога да тръгна, Ана. Не мога да те оставя в момент като сегашния. Особено след смъртта на Елиана.

– Мога да се справя и сама, Джонатан! – рязко отговори кралицата. – Не е необходимо да оставаш тук.

Той се засмя и я прегърна здраво. Изненадвайки сама себе си, Анара се отпусна в ръцете му и затвори очи. Напрежението се отразяваше и на нея. Умора хвърляше сенки по красивото й лице, а желанието да заспи и да бъде далече от Бодар, Илай и всичко останало понякога надигаше глас и се опитваше да заглуши мислите и волята й. Усети устните на Джони да докосват ласкаво челото й.

– Остави ме сам да преценя кога да тръгна, Ана! – дъхът му галеше косите й. Тя се усмихна. – Тогава, когато това стане наистина необходимо.

На вратата на се потропа и Анара бързо се отдръпна от прегръдките на Кейдж.

– Милорд, току–що пристигна вестоносец от Арсис. Иска да се срещне с вас и Нейно Величество

– Нека влезе – нареди Кейдж. Наскоро бе получил известие от съседното графство, че към изгорения град е изпратена помощ и че възстановителните работи напредват. Внезапната поява на нов вестоносец го изненада.

След миг в библиотеката се появи мъж на около тридесет години с късо подстригана руса коса и черни очи.

– Велар! – възкликна изненадано Анара. – Кога пристигна? И... от Арсис?

Младият граф Дориан се поклони леко.

– Току–що пристигнах, Ваше Величество.

– Но защо от Арсис?

Новодошлият се поколеба.

– След вестта за нападението се отправих натам с част от хората си.

Неловко мълчание увисна в библиотеката. Анара не бе виждала Велар от години. Бяха израснали заедно в Бодар и дълго време той беше за нея като брат. "А сега дори не зная какво да кажа", помисли си горчиво тя.

– Съжалявам за родителите ти, Велар – промълви накрая тя. Велар не отвърна. Тъмните му очи се обърнаха към прозорците и той се заслуша в жизнените гласове, които огласяха слънчевата утрин.

– Аз също съжалявам – отбеляза накрая той. – Откриха ли убиеца?

Кралицата впери поглед в очите му. "Толкова прилича на Елиана", помисли си тя. "Има право да знае." Разказа му накратко за случилото се. Внимателно следеше изражението на лицето на Велар, но той не трепна. Когато кралицата привърши разказа си той помълча, опитвайки се да подреди току–що научената история в ума си.

– Какво ще предприемете, Ваше Величество?

Анара се приближи бавно до него и тихо попита.

– Какво искаш да направя?

Лека безрадостна усмивка разчупи безизразната физиономия на Велар.

– Главата на Илай би ме удовлетворила – каза той и почти веднага добави: – Но пък подозирам, че това няма да е много разумно.

– Така е – съгласи се кротко кралицата. – Не и в момента.

– Сякаш чувам нея – каза глухо той. – Разумна и сдържана. Как е могла... – гласът му заглъхна.

– Велар, аз обичах твоите родители като свои и случилото се остави болезнена празнина в живота ми. Но една кралица няма право да се подчини на желанието си за мъст. – красивите очи на Анара проблеснаха и тя добави тихо: – Поне не веднага.

Топлина се промъкна в погледа на Велар и за миг изглеждаше сякаш ще прегърне жената пред себе си. Спомни си детските годиини, в които заедно играеха из градините на Бодар с малката принцеса, споровете, които водеха с учителите си и безбройните малки тайни и заговори, които споделяха. Но вместо братът да прегърне сестра си, графът подтисна желанието си и просто се поклони отново пред кралицата.

– Имам молба към Ваше Величество.

– Каква е тя, Велар?

– Моля да ми позволите да се върна в Арсис и да ми поверите града. Започнахме възстановителните работи, хората ни имат доверие.

Молбата му изненада Анара.

– Щом такова е желанието ти, така да бъде. Градът имаше нужда от управление. Граф Дейн вече се оплаква, че не може да отдели достатъчно хора за работите и охраната на Арсис – тя седна край бюрото и покани Велар да се разположи срещу нея.

– Разкажи ми, как вървят възстановителните работи?

– По–лесно, отколкото очаквахме. Когато хората се върнали в града пламъците все още са горели. По–лесно се изгребва пепел. Строежите почнаха по–рано от очакваното.

Кейдж се приближи до тях и погледна изпитателно Велар.

– Имало е огън? Сигурен ли сте, графе? Получихме сведения, че пламъците са били угаснали преди хората да се върнат в Арсис.

Сянка на смущение премина по лицето на Велар. За момент той сякаш се зачуди какво да отговори.

– Така казаха хората, Лорд Кейдж. В града е имало пламъци, когато са се върнали.

Анара и Кейдж се спогледаха.

– Жалко за крепостта! – отбеляза тъжно Анара и се обърна отново към Велар.

– Всъщност... – започна графът и се поколеба как да продължи.

– Какво има?

– Там е работата... Макар и обгорена, крепостта, стените… те са почти непокътнати. Здрава крепост излезе Арсис.

Той се усмихна и продължи, наблагайки уж небрежно на следващите си думи.

– Вече е горял два пъти и е оцелявал. Ще оцелее и този път, както се вижда.

– Чудесна новина! – доволно възкликна кралицата, но забеляза странното изражение на лицето на Велар. Значението на последните му думи проблесна в ума й. – Това не е всичко, нали?

– Не, Ваше Величество. Затова Ви потърсих. Докато разчиствахме крепостта… намерихме нещо странно. Първоначално не обърнахме много внимание.

– За какво става дума?

– В подземията намерихме крипта. Наглед – нищо особено. Местните казват, че това е гробът на Арсис. Но хората, които първи слезли там, казаха, че над плочата се плъзгали пламъчета. Когато се осмелили да приближат, видели сияещ надпис – той направи пауза, за да подчертае следващите си думи и бавно изрецитира: – “От меките прегръдки на смъртта, за стража огън огъня привика…Сред гибел нощна пак се ражда ден, Арсис отново от Арден е разделен”.

Анара затаи дъх, а Велар се усмихна насреща й.

– И аз се сетих за същото.

– Някой друг видял ли е надписа след това?

– Аз самият го видях, Ана – каза той, обръщайки се този път към своето другарче от детинство. В гласа му се промъкна едва сдържано вълнение. – Не забелязах никакви пламъци, но върху плочата ясно се виждат издълбаните букви. Надписът събуди спомени в ума ми, но що се отнася до огъня върху плочата, реших, че момчетата са попрекалили с виното или че са се понапрегнали. Но няколко дни след това пристигнаха хора от Арден. Казват, че странни неща се случвали в крепостта. Няколко човека видели призрачна жена с огнени коси да обикаля из подземията. Други видели блуждаещи пламъчета, досущ като описаните от хората ми, да преминават из подземието към гроба на Арден.

– Някой ще ми обясни ли за какво става дума? – намеси се Кейдж. Анара вдигна блесналия си поглед към него. В този миг слънцето надникна през прозореца на кабинета и лъчите му пръснаха златисти искрици в зелените й очи.

– Това е приказка, Джонатан. Елиана ни я разказваше преди години. " Когато огънят за трети път целуне западния страж, то огън с огъня ще се вплетат. Арсис от сън ще се събуди... А щом Арсис сърцето си отвори, от севера Арден отново ще му отговори."

Двама души имаше през този следобен час в тренировъчната зала към още недостроеното полицейско управление на Ерисея. Ако някой можеше да се изкатери по стената до втория етаж и да надникне през прозорците от към вътрешния двор, облепени с тънка като скреж полупрозрачна хартия, щеше да види как два неясни силуета се налагат с мечове. Не би могъл обаче да разбере веднага, че оръжията им са направени от сплетени пръчици на леко и гъвкаво дърво, а масивно предпазно облекло ги защитава от разменяните със пълни сила удари.

Удари, при които шинаите се огъваха в уцелваните рамене, ръце, крака, глави или тела.

За сметка на това нахалника би чул смях и ръмжене, тропот от стъпки и тихи, съсредоточени издишвания при атака или енергично маневриране.

Колкото до създателите на този шум – те определено се забавляваха. По – високият от двамата направи лъжливо движение, уж че тръгва да сече отдясно наляво през краката и в същия миг вдигна нивото на атаката си през гърдите на по – ниския си опонент. Не успя разбира се, защото онзи приклекна и превърна двжението на своя тренировъчен меч от пресрещащо в откланящо – под ъгъл, отдолу нагоре – а после и в широко отвеждане, създаващо пролука, през която масивното му тяло тръгна рязко напред и се блъсна в гърдите на високия.

Контраатакуваният се остави на тласъка, но докато падаше пусна с десницата " оръжието " си и хвана по – ниският и тежък противник зад врата, повличайки го след себе си. Получи веднага удар с коляно в ребрата отстрани, но за сметка на това успя да превърне повличането в истинско засукване и хвърляне.

Ниският войн се търкулна със заучена мекота по твърдия под и дори успя да блокира настигащият, наказващ удар на хвърлилия го. Изправи се и отново контраатакува с бръзи и къси мушкания, внезапно преливащи в коси разсичания от долу нагоре през краката на другия...

След два часа, вече при почти пълен полумрак, решиха да спрат. Скатаха пособията и се отправиха към банята. Тя представляваше малка, затворена във вътрешността на сградата стаичка, облицована с керамични плочки и осветена от две три малки, бездимни светилничета. Вътре имаше пейки за сядене покрай стените, а в центъра – плитък, в момента празен басейн, пълен с нажежени камъни. Двама слуги донесоха ведра с вода и я изляха върху нагорещените обли парчета скала, при което мигновенно се вдигна гъста, тежка, плътна пара, от която уморените им тела започнаха отново да се потят. После съпругата на по– ниския мъж и една нежна, младичка хубавелка извадиха стъргала и започнаха да махат мръсотията и избиващата от тях телесна влага, остромиришеща на умора и напрежение.

Накрая ги побутнаха да легнат по корем и започнаха да разтриват плещите и гръбните мускули. Опитните им пръстчета ловко откриваха и разснасяха всеки намек за конвулсилно стегнати възелчета или преплетени жилки.

По едно време съпругата извика другата и двете се събраха при по – ниския и масивен мъж. Едната хвана главата му в шепите си , а другата внимателно натисна в основата на тила. Чу се леко изщракване от наместен прешлен, последвано от облекчено, блажено изпъшкване на легналия:

– Благословенни да са ръцете ви, момичета.

Думите му накараха жените да се изкискат по начин, който накара по– високият мъж да се изчерви. Тоест лицето му би пламнало, ако вече не се беше наляло с кръв заради жегата в банята. Чу собстения си глас, подрезгавял от умората и горещия задух в помещението:

– Повече няма да идвам тук!

По – ниският изръмжа по начин, който някак успя да изрази разбиране и съчувствие:

– Заради Пратеничката, нали?.... Трябваше да бъде тя, а не момичето, което съпругата ми ти избра за теляк.

В отговор на догатката Брет кимна, без да каже нищо. Вече осъзнаваше, че тази баня е предназначена за семейни двойки. Или поне онези, които искаха да останат верни на жените си, идваха тук с тях. След тежките тренировки мъжете искаха грижи и глезене ... и вероятно ги получаваха...

Начина, по който Синуин разтриваше с мъничките си длани могъщите плещи на Солг, накара Брет да изпита огромно, разтърсващо чувство за нечия настояща липса. Силоската му лиспваше. Липсваше му, лиспсваше му... Така, както никоя друга жена не му бе липсвала до сега.

Вечеряха в кабинета на Солг. Представляваше някакво лудо свърталище на документи – бяха натъпкани по рафтове покрай стените, върху огромното писалище и дори върху двата стола към последното.

Полупреходна стена – със завеса вместо врата – отделяше стаята от съседното помещение, от където се разнасяха миризми на билки, огромни количества сапун и някакви други неизместни аромати. В отговор на любопитното изражение на Брет Синуин го разведе оттатък, показвайки разните бинтове, игли за зашиване на рани и другите, направени от дългите, тънки и кухи зъби на отровна змия. Тук също имаше книги, но по не–магическа медицина, билкарство, трактати за възпитанието и тн и тн. Същевременно по ъглите бяха пръснати саксии с дървета– джуджета и прочие – въобще мястото излъчваше някаква борда, енергична майчинска енергия. Обстановката подчертаваше личността на обитателката си – тази лекичко пухкава, синеока котарана с детска усмивка, невинно излъчване и постепенно превземащо околните присъствие.

Когато след няколко минути се върнаха в първата полу–стая, Брет видя Солг да използва тежък боен нож, за да приготвя предястието от ситно нарязани домати и лук с мънички кубчета сухо месо и заливка от маслинен сос. Междувременно Синиун го разположи върху ниска, страшно удобна възглавничка. Докато Брет се наместваше и свикваше с липсата на истински стол и страната масичка пред себе си, висока точно педя ... докато се чудеше на всички тези неща, пред него се появи сякаш по чудо и малка чашчица с затоплено селенийско вино от превъзходна реколта червено грозде.

После си угодиха с бяло бодарско , прокарано с миди от Силосия, омешани в леко запечено на сухо неанско сирене. Малките чашки и изтънчения вкус на подбраните вина и храни предразполагаха към съвсем деликатни глътчици на ценител – по– скоро дегустиране, отколкото обикновенно, сравнително бързо напиване.

После – докато Солг нарязваше основното ястие от задушен в масло и орехи млад пуяк, Синуин отвори прозореца и закачи на кукички от тавана няколко танга. Нахлулият от вътрешния двор ветрец беше съвсем слаб и нежен – неговите неосезаеми докосвания се усещаха само от свръх чувствителните дискчета и висящи пръчици на сребърните тангове. Деликатно нестроен и крехък хор от прозвънявания изпълни стаята с изтънчения си звуков танц и накара Брет да се вцепени от страховитото по своята мощ усещане, че Арабела присъства... някак в цялата обстановка, в шарките на непростимо красивата покривка върху ниската масичка, или в ефирните завеси на отворения порзорец, в аромата на виното или в звука на танцуващите от невидимо крехкия ветрец тангове.

Синуин засече състоянието му със своя женски усет и се усмихна с изключителна мекота и съчувствие:

– В Бодар не разбират земите на изток от техните, защото ги смятат за пространство, където просто слънцето изгрява и залязва по– рано. Всъщност Изтокът е Състояние на Чувственост.

– Благодаря ви за вечерята – рече Брет, в немощен опит да избегне втора чинийка с деликатеса от ориз, мляко, мед и какао. Сигурно вътре имаше и други подправки и нещица – готварски тайни, както, смеейки се с очи, му обясни домакинята – но стомахът му бурно протестираше срещу всяко следващо количество храна, била тя сладка, кисела или изтънчено горчива. Чувстваше се безпомощен от толкова глезене, разпускащи разговори и приятна компания. Имаше усещането, че домакините му старателно се опитват да го превърнат в мъркащ котарак, който да се сгуши в тях и да се остави да го почесват зад ушите.

" Те буквално ме опитомяват " – мисълта внезапно го отрезви. Синуин мигновенно разчете промяната в него и престорено се намръщи:

– Ох, каква стана тя. Посрещнахме на гости Брет, а ще изпратим Първия Генерал на Тиен'хара.

– Ммм, сигурна ли си?– попита я полу–сериозно, полу–нашега Солг – защото аз Първия Генерал не съм го канил на гости! Дори не знам какво пие! Последното изречение на набития, масивен войн докара лек, кротък смях и при тримата събеседници. Брет се отпусна отново в блаженното състояние отпреди малко, но събуденото любопитство остана:

– Защо наистина ми обръщате такова внимание?

– Защото Синуин те харесва като човек – отвърна Солг – а аз винаги се доверявам на преценката й, когато избирам приятели и съюзници.

– Ти си добро момче! – рече в същия момент тя и Брет, който беше убил много мъже и завързвал много мимолетни връзки с различни жени, който беше верен до смърт на своя Принц и объркан до лудост по една загадъчна, опасна жена от Изтока – този Брет внезапно разбра какво иска да каже домакинята му. Внезапно видя Синуин в целия блясък и тъмнина на господстващото в нея родово съзнание. Може би дори тя не си даваше съзнателно сметка, че вече го вижда оженен за онази загадъчна силоска, с деца, които си играят с тяхното – на нея и Солг – потомство... с възможностите по нататък за сродяване и свързване...

" Колко простичко и в същото време дълбоко.... изконно неразгадаемо. Мисловните ходове в тази малка, кръгла главица с нежно личице и големи, детски очи .... са толкова недосегаеми за мъжкия ми ум, колкото и тези в съзнанието на Арабела. ". Догадката го накара да отвори уста и да зададе един почти неуместен за разтоварващата обстановка въпрос.

– Ти явно харесваш Арабела! Но какво ще ми кажеш за Мария Талд ин Арит.

– Не са ли ти казвали, че вечерно време не бива да се изричат личните имена на демоните – отвърна с усмивка Синуин, ала нещо в прекрасните й, големи и сини очи помръкна. Шегуваше се, ала в някаква своя част отговорът й беше най – сериозното и мрачно нещо, което Брет беше чувал наскоро.

– Какво, да не би лейди Арит наистина да е демон– попита на шега гостът, но Синуин Никаса Саро–са само тъжно поклати глава:

– Не е хубаво да го казвам в тази прекрасна вечер.... но Ти'сейн би трябвало да екзекутира Мария Талд ин Арит.

– Странно е да го чувам от толкова добър човек като теб, Синуин Саро–са! – отвърна Брет – пък и колкото и да не ми се ще да го призная, тя е невероятно полезна за държавата.

– Тогава Принцът да я омъжи за себе си или да я накара да се свърже с някой друг... само да не е Лорд Велиан. Не бива да се стига до сватба между тези два дракона в човешки облик.

– Не знаех, че се интересуваш от политика – отвърна Брет, след като се окопити от внезапната категоричност на синуиновото изказване. Подмятането му докара реакция, която наистина не очакваше. Синуин се пресегна и впи острите ноктета на пръстчетата си в дланта му:

– Ела – тя буквално го повлече към прозореца на отсрещната полу–стая. Отвориха капака и застанаха с гръб към светлината, отмахнали пердетата от ефирна, мрежеста тъкан, вперили поглед в тъмните, незавършени грамади на спящите отсреща сгради. Докато очите му свикваха с мрака отвън, усети до дясното си рамо безшумното присъствие на Солг – този среден на ръст мъж, с тегло на двуметров атлет, се движеше със съвършенна хищническа мекота на стъпките.

Тримата застанаха на прозореца и се взряха в притихналия в среднощтната доба недостороен лабиринт от малки къщички и дюкянчета. В гледката на тези тъмни ъгловати силуети , сгушени в мътната чернилка на нощта, имаше нещо безкрайно утешаващо, вдъхващо сили и в същото време тревожно свиващо сърцето... Брет усети почти физически майчински–закрилническото чувство на Синуин към онези невидими, малки хорица, спящи в недостоените си домове. Помисли си: " Тези хора там, под прозореца са се доверили на мен, Солг, Велиан, Корвейл, на Дуорн и естествено на Принца.... те са прехвърлили бремето на бъдещето на нас.

Саро–са споделя тази невидима тежест, леглнала и върху раменете на съпруга й – при това без да проявява и капчица алчност за власт или привилегий.... Тя е по – силна и мъдра, отколкото си я представях".

В този миг Брет осъзна, че в сърцето на тази жена има една смирена, могъща сила и състрадание, каквито не беше срещал досега.

Чу я да казва:

– Родовете Велиан и Арит подлагат от векове собствените си представители на жесток подбор. Казват, че в имението на Арит имало лабиринт със смъртоносни капани, които невръстния член на рода трябва да премине на максимум девет годишна вързраст. За по– големият брат на Айвън Велиан казват, че заложил живота си на партия шах... срещу собствения си баща... и загубил...

– Защо ми казваш това, Синуин? – попита Брет.

Вместо нея отговори намиращия се от другата му страна Солг:

– Защото Айвън и Мария са истински членове на своите родове. Те смятат, че едрите благородници трябва да се подлагат на изпитания за ум и хладнокръвие. Дребните аристократи – да минават през ситото на меча, а обикновените хора ... те трябва да се учат от поколение на поколение как по – добре да си плащат повинностите... и по– възможност да стават все по– глупави и покорни...

– Искате да кажете, че за онези двамата хората са просто различни породи кучета и добитък? – поясни Брет.

– Точно така – отвърна Солг, а Синуин допълни:

– А Ти'сейн, заради своята добрина и благородство, ще остави безучасно тези две чудовища да се обединят в съвършен съюз.

* * * * *

Глава на Jaar

Още не можеха да изчистят храма след церемонията за сватбата. Джоррам поклати глава и продължи да пристъпва бавно сред високите колони. Върховният свещеник, който го придружаваше, продължи да го уверява:

– Ще открием кой е убиецът на Хеффар.

– Надявам се да го сторите. – ледено отвърна Първосвещеникът. – Халид изгуби твърде много служители досега, а истинската битка тепърва предстои. Бодар, като сборен пункт, е от изключителна важност и трябва да бъде държан здраво. Не искам никакви провали тук.

– Да, Джоррам. – покорно отговори другият мъж, въпреки че бе два пъти по–възрастен.

– Имам още някои неотложни дела в Даная, след което ще се върна и сам ще поведа похода. Дотогава – всичко да върви по план. Ако закъснея не ме чакайте, ще ви настигна по пътя.

Бе се задържал в града още няколко дни. Трябваше да обсъдят стратегията за предстоящия поход срещу Тиен’хара и да съгласуват действията си с останалите призовани свещеници, които щяха да ударят от другите страни. Но основната сила се събираше тук, в Бодар.

Запъти се към тъмницата на храма, където вече бяха приготвили един осъден. Време бе да се връща в столицата. Свещениците от Севера се бавеха, не знаеше какво се случва в Селения... А и когато кралицата я нямаше, все някой трябваше да управялва града. Макар и не от нейно име.